Публикувано на

Напълно автоматизиран луксозен комунизъм | K-39-2019

“Светът е каша. Ние се нуждаем от напълно автоматизиран луксозен комунизъм” – с такова заглавие преди месец в „New York Times” се появи откъс от манифест, писан от британеца Аарон Бастани, основател на заявяващата се като крайно лява платформа „Novara Media”, набрала популярност покрай даването на трибуна на Корбин през 2015.

Доколкото може да се съди за съдържанието на манифеста от предложения откъс, то е, че днешният свят е свят на кризи: криза на ниската продуктивност, на ниската раждаемост, на ниските заплати, климатични, политически, но най-неотложна за решаване криза е тази на „пълната липса на колективно въображение”, пречеща да се съзре решението на всички останали. Сякаш човечеството е поразено от психологически комплекс, пише Бастани, който ни кара да вярваме, че настоящето е по-силно от нашия капацитет да го преработим в „колективно бъдеще на свобода и лукс”.

Как Бастани предлага да стане това с лукса.

Ясно е, че автоматизацията, роботиката и машинното обучение ще намалят нуждата от работна ръка и ще увеличат безработицата; и това ще е проблем, но само ако полагането на труд е нещо, на което много държим, пише той. Защото за много от нас трудът е просто досада, а автоматизацията е нещо, което просто може да ни избави от нея.

Редактирането на гени пък е друго постижение, което, въпреки че няма да спаси света от застаряване, лекувайки наследствено предавани напасти, като болестта на Хънтингтън, кистозната фиброза, сърповидната анемия и рака предиктивно, ще прибави още години към изпълнения му с луксозна леност живот.

Възобновяемите източници на енергия и добива на минерали от астероиди пък буквално ще ни залеят с блага, без да замърсяват природата.

Нещо подобно ще последва и от замяната на месото, млякото, виното, уискито със синтетични „молекулярни” еквиваленти. Според Бастани, производството на „молекулярно” телешко ще замърсява майката Природа много по-малко, отколкото отглеждането на крави, а на „молекулярни” вино и бърбън – от производството на немолекулярни от грозде и царевица. В розовото комунистическо бъдеще всекиму ще се даде според нуждите и то със стил. Нужно е само въображение. А във въображението на Бастани има само едно препятствие на пътя и то се нарича капитализъм – системата, която, каквото и да произведе, го прави, водена не от целесъобразност, а от стремежа към печалба.

Така че, трябва да се направи крачка отвъд капитализма, отвъд неговия порочен начин на разпределение на благата.

И все пак, как да стане това? Отново сме намерили кого да експлоатираме безнаказано (изкуствения интелект) и какво да колонизираме (космоса), но толкова ли радикално ново е това?

Не съм чела все още целия манифест, но откъсът в NYT разкрива доста незадоволителна и семпла визия, която не се различава кой знае колко от тази на хиперкапиталистите от Силициевата долина, предлагащи универсален базов основен доход като решение за техно-безработицата.

Потърсих коментари и те не бяха никак малко. Има дори един на български – на Васил Проданов за сайта „24 май”, но той не съдържа анализ, а просто възторг от факта, че дори капиталистическата мейнстрийм медия с най-много награди „Пулицър” в света възхвалява комунизма. Все едно, NYT не го направи още през 30-те на миналия век с репортажите на Дюранти за режима на Сталин.

Всъщност, най-дълбокият проблем на нашия, колонизиран от технологиите свят – контролът върху динамиката на технологичния прогрес, който протича по закони, нямащи нищо общо с човешките, остава незасегнат поне в откъса, предложен в NYT.

Не знам как завършва този манифест, започващ със сандвича със синтетично телешко на Брин, но той звучи като блог-пропаганда на някакъв розов insta-комунизъм, в който ще има Guchi, пържола и молекулярно шампанско за всички, a не като еволюция на социалистическите идеи на XIX век, които, макар и материалистични, макар и насочени към физическото спасение на човечеството, а не възвишено метафизични, все пак намираха смисъл в етиката.

Как ще бъде зададен въпросът за смисъла на съществуването на човека сега?

Със света ни се случват наистина грандиозни неща и може би загадката, която Западът толкова време не успя да преформулира, ще намери своята нова форма в „черните жилетки“ пред френския Пантеон?

 

Публикувано на

Терорът е безсмъртен | Култура – Брой 14 (3068), 13 април 2018

Странно или не, но през 90-те много от нас започнаха живота си в мрежата, фасцинирани, от една страна, от новата технология, а от друга – от лудизма на Качински. Да припомня: 1993-1995 бе периодът, в който полуделият учен, Тед Unabomber Качински, успя да извърши последните 4 от 16-те си бомбени атентата, след което изпрати до медиите есе, озаглавено „Промишленото общество и неговото бъдеще“ (наречено от ФБР Unabomber Manifesto), с искането то да бъде дословно отпечатано, ако властите желаят терорът да спре. И въпреки че през 1996, след най-дългото и най-скъпо (поне дотогава) разследване, ФБР най-сетне успя да арестува Качински, идеите му се оказаха заразни дотам, че се превърнаха в своеобразен мейнстрийм. През април 2000 г., например, във Wired се появи статия, озаглавена „Защо бъдещето не се нуждае от нас„, от Бил Джой. Бил Джой не е кой да е, а съоснователят на Sun Microsystems. Та в тази статия има препратка към манифеста на Качински за типовете общества, които биха се появили в случай, че хората бъдат напълно изместени от изкуствения интелект. Тъкмо Джой няма как да е привърженик на лудизма, нито Wired – проводник на подобна идеология, просто това, че Качински е лудит, „не опровергава аргумента му“ срещу технологиите и Джой предпочита да се изправи срещу този аргумент, вместо да се преструва, че го няма.

За известността на Качински допринесе и това, че по време на процеса негов довереник стана друг известен неолудит, Джон Зерзан, който мейнстрийм медиите започнаха през глава да канят за интервюта заради сензационната му близост с опасния терорист. Тандемът Зерзан/Качински е странен, защото Зерзан е типичният левичар с франкфуртска закваска, а Качински презира левичарите. За него те са „главно социалисти, колективисти, ‘политкоректни’ типове, феминисти, гей и инвалиди, активисти за правата на животните и подобни“ – изобщо хора, водени от „чувство за малоценност и свръхсоциализация“, и представлява „една от най-разпространените манифестации на лудост в света“, и трябва да се избягва всяко сътрудничество с него.

Зерзан от своя страна подкрепя доктрината на Качински, но критикува крайната му жестокост и в интервюто си от 7 май 1995 в The New York Times, озаглавено „Кой е Unabomber?“; там твърди, че дори да има защо да бъдат поразени агентите и архитектите на настоящата катастрофа и всички тези „малки Айхмановци“, които подготвят „Прекрасния нов свят“, нищо не може да оправдае съпътстващите жертви – напълно невинните пощенски работници, разнасящи пратките с взривни устройства, случайно оказалите се в зоната на терора граждани и дори деца. През 2001 в интервю за The Guardian той казва, че се надява да няма нов Качински и тепърва да се явят начини, по които всеки несъгласен с новия световен порядък да може да изрази протеста си, без да се стига до подобни отчаяни ексцеси.

Но ето че 10 години по-късно се появи Брейвик, който едва ли е лудит, но е копирал в манифеста си цели пасажи от „Промишленото общество и неговото бъдеще“, само дето е заменил „левичари“ с „културни марксисти“.

Негодуванието срещу технологиите обаче расте като лавина. През ноември миналата година бе нападнат центърът за научна, техническа и индустриална култура „La Casemate“ в Гренобъл, Франция. Година преди това нещо подобно се случи и в Нант. И докато на тези инциденти може да се погледне като на единични и локални, анти-Uber вълната напоследък добива застрашителни, глобални размери. От Москва до Йоханесбург, от градове в Хърватия, Унгария и Полша, та до Колумбия, таксиметровите шофьори негодуват и приемат като подигравка „перспективата“ да се преквалифицират в уеб разработчици и специалисти по машинно обучение. И изобщо не се знае в какво може да прерасне техният гняв. Гардиън миналия месец пък постави в неолудитски контекст недоволството на някои срещу Facebook и дори спомена възможността тази нова вълна да се слее с крайно десните и с ислямистите.

Дали обаче зад терора в днешни дни непременно трябва да стоят идеологии? И нима тъкмо „борбата с терора“ не е това магично словосъчетание, чието споменаване в заседателните зали не прави възможно приемането и на най-безумните закони?

 

Публикувано на

Един манифест | Култура – Брой 3 (2970), 29 януари 2016

Наскоро имах повод да се върна десетина години назад към времена, когато www беше друга, проблемите в нея бяха други и мрежа/паяжина все още не съществуваше. Поводът: хакерският манифест наавстралийския философ, хактивист, ситуационист и писател Макензи Уарк, който видя бял свят на български благодарение на Станимир Панайотов и Колектива за обществени интервенции в самия край на 2015. Със Станимир Панайотов открихме Манифеста в годината на неговото написване, 2004-та, която бе забележителна с това, че насред глобалния разцвет на web2.0 у нас тепърва започваше да се говори за авторски права и творчески индустрии и то по много примитивен и ограничаващ начин. Тогава, като пишещи, бе невъзможно да не се запитаме какво следва от тази новопоявила се илюзия за свобода? Какви ще са оттук нататък механизмите на репрезентация и конструирането на смисли в тази уж отворена и приятелска медия? Web2.0 бе точно толкова проприетарна, колкото и старата медия, имаше го обаче любопитството и очакването новите термини, като „векторалистка класа“, „икономика на вниманието“, „абстрахиране“, които Уарк беше въвел с манифеста си, да направят навигирането в непознати води по-малко опасно.
В манифеста например има един тезис, който обяснява „абстрахирането“: „да абстрахираш, значи да конструираш равнина, върху която иначе различни и несвързани неща могат да бъдат положени в множество отношения“.
Този тезис веднага отпраща към въпроси като: кой и как определя равнината (контекста), в който тези несвързани неща се оказват свързани? Кой притежава смисъла? И ако векторът, в който нематериалните информационни активи се превръщат в стока, са нечия собственост, то възможно ли е изобщо да се говори за свобода или само за още по-изтънчен контрол?
Междувременно, в света на технологиите се случи нова смяна на парадигмата – днес вече никой не говори за данни, говори се за големи данни и за метаданни…За тях става дума в интервюто с Уарк, приложено в края на книгата. 10 години след Манифеста той признава: „векторалистката класа разчита много на модел, при който всички ние работим за нея безплатно.“ Това е всекидневното, активно „тагване“, „лайкване“, оценяване, коментиране, за да може накрая собственикът на вектора/услугата/приложението да пожъне резултата от нашето внимание, координатите ни, информацията за машините ни и да ги продаде на рекламодателите. „Това не е същото като при икономиката на дара“, подчертава Уарк.
Това е извличане на „принадена информация“, несравнимо и количествено, и качествено с общите блага [commons], които споделяме в мрежата. Така че, заключителният извод е: „ние спечелихме битката, а после загубихме войната.“
Това, което поне на мен ми липсва в книгата, е геополитическата компонента – инфраструктурите (векторите), по които информацията циркулира и се съхранява, се виртуализират, стават все по-еластични и трудни за териториализиране в рамките на ясна юрисдикция, но съвсем не и лишени от частнособственическия си характер. И така е от 60-те насам!
Та като споменах „частнособственически“ – в книгата, покрай бунта срещу пазарния тоталитаризъм, ми липсва и мнението на Уарк за другатаформа на власт – държавния бюрократизъм и, съответно, какво произлиза от сблъсъка на тези две версии на стоковата форма на информацията – пазарната и държавната.
В интервюто, например, има такъв един въпрос към Уарк: „Дали днешните хакерски пространства са инкубатори за нова политика или нови бизнеси? Дали настоящото поколение хакери вижда някаква разлика? Дали моделът на хакатоните и на бърникането в приложения [appjam] действително работи… ?“
Отговорът на Уарк бяга „по тъча“ с пример за Съветския съюз и тежката администрация, която е вършела известно време работа по организирането на нещата, но после е започнала да спира стихийността на креативността. Това, което е притеснително покрай личните ми впечатления от хакатоните и прочее стихийни и креативни симулации на гражданска активност у нас, е, че те си работят съвсем съгласувано с държавата и корпоративния капитализъм, но ад хок, на дребно и без ясна стратегия, освен ако не я съзрем закодирана в приоритетните оси на всички европрограми под термини, като „добро управление“ и „социални партньорства“.
Публикувано на

Проектът на Алиенде Cybersyn | Култура – Брой 35 (2914), 24 октомври 2014

Случайно или не, в тези изпълнени с драматизъм дни на страницата на „New Yorker” се появи статия на известния Евгени Морозов, озаглавена „Планиращата машина“. Без да задълбава много в съвременните проблеми и да ги свързва с предмета на статията, Морозов ни припомня Чили от 1970-те, но не с хунтата на Пиночет, а с футуристичния проект на президента-марксист Алиенде за електронно управляван социализъм с помощта на една бурно развиваща се едва напоследък технология на т.нар. „големи данни“. Това е т.нар. проект Cybersyn, чието футуристично название идва от “cybernetics synergy” и който е щял да се осъществява с помощта на един от най-добрите специалисти по онова време, британеца Стафърд Биър. Биър не е бил марксист. Бил е теоретик-кибернетик, а също така изпълнителен директор на „United Steel“ и директор по иновациите в една от най-могъщите по това време медийни компании, International Publishing Corporation. Той се заел със задачата да осигури с помощта на кибернетиката централизирано управление на социалистическата командна икономика на принципа, на който биват управлявани корпорациите. В центъра на Cybersyn се е намирала Операционната зала – футуристично шестоъгълно помещение, обзаведено в стил StarTrek със 7 въртящи се стола, представляващи своеобразни терминали, и стени-екрани, показващи състоянието на ключовите системи на държавата. Прототипът му все още може да бъде видян в Сантяго, в сградата на националния телеком. Една от стените-екрани е била специално предназначена за т.нар. Проект Cyberfolk, опит за проследяване в реално време на статистическото щастие на чилийската нация в ответ на държавната политика с помощта на уреда „алгедоник метър“ (от гръцкото „алгос” – болка, и „хедоне” – удоволствие). Устройствата са щели да бъдат свързани в мрежа, ползваща съществуващата вече телевизионна инфраструктура.
Звучи малко смахнато, но проектът Cybersyn е щял да осъществи това, което в днешни дни тепърва започва да се прилага – планиране в реално време въз основа на анализа на огромни масиви данни, събирани от пръснати навсякъде микроскопични, но мощни сензори, следящи най-разнородни процеси – безкрайно пластичната и гъвкава матрица на Big Data, големите данни, превръщаща държавите в подобия на живи тела[*].
Cybersyn се проваля. Причината е комплексна – мощността на технологиите тогава е била далеч от днешната. Освен това, проектът е бил прекалено скъп за времето си, а желаещи да го подкрепят финансово не е имало. Нещо повече – той е имал свой отявлен враг. В навечерието на кризата на долара Световната банка е била по-склонна да курира проектите на пазарния фундаменталист Фридрих Хайек, отколкото футуристичния чилийски социализъм. Всъщност, Чили сблъсква Хайек и Биър по много драматичен начин – докато Биър съветва Алиенде, Хайек съветва Пиночет. Знаем кой печели битката тогава, но войната очевидно продължава. Какъв ще е изходът й? Трудно е да се каже. Опозицията „централизирана икономика – пазарна икономика“ вече не съществува. Централизираността отдавна е привилегия на срасналите се с държавите частни корпорации, които обаче продължават да проповядват пазарен фундаментализъм, а политиците, водени от инерцията на властта – да я ползват по най-перверзен начин.
Самата идея за централизирано управление не е никак несъстоятелна. Технологиите разчитат на нея, за да работят добре. Съгласете се, че даже физическите ни тела разчитат на централизирано управление. Телата ни са планиращи машини, доколкото притежават главен мозък и доколкото оцеляват благодарение на капацитета си да обработват предоставяната от околната среда информация. Представете си сега огромен брой компании, свързани в мрежа, пренасочващи ресурси и мощности по оптимален начин, с максимално добра логистика и произвеждащи според нуждите на обществото, а не според нуждите от печалба на този или онзи собственик. Съвсем по силите на съвременната bigdataтехнология е тази идея. Това, което трябва да изчезне, е превърналата се едва ли не в сектор на икономиката администрацията.
[*] В Средновековна Европа думата „корпорация“ (от латинското corpus, тяло) е обозначавала съвкупност от бизнесинтереси, въплътени в компактно, законно тяло.

Публикувано на

Истината е някъде там | Култура – Брой 3 (2882), 24 януари 2014

Разкритията на Едуард Сноудън за методите и стила на работа на NSA и мащаба на държавния надзор в САЩ повлияха необратимо на начина, по който американците възприемат собственото си правителство. Нищо чудно разочарованието им да е толкова голямо, че да възприемат висшите си чиновници като враждебни на нацията, а и на биологичния ни вид, единици с извънземен произход. Във всеки случай, Иранската осведомителна агенция FARS тия дни направи публикация, според която: „поразяващ доклад на Федералните служби по сигурността (FSB), основан на почти два милиона свръхсекретни документи…“, според американския екс-патриот Сноудън, доставя “необоримо доказателство”, че „извънземен ум движи американската вътрешна и външна политика и това е така от 1945.“ Става дума за небезизвестните „високи бледолики“ („Tall Whites“), които, според съвременните градски митове, са плод на нацисткото биоинженерство в орбита, тъй като всички пътища на извънземното зло, според тези митове, непременно трябва да водят към Хитлер.
Коя е тази Fars News Agency? Водеща независима иранска осведомителна агенция? Полуофициална, но близка до правителството? Вярна на Аятолаха медия на Ислямския революционен корпус? Има ли значение? По-важното е, че източник на извънземно веселие тия дни бе и наша собствена, при това официална медия: Соломон Паси, бивш министър на външните работи в правителството на Симеон Сакскобургготски, каза в прав текст по БНТ: „В Атлантическия клуб работим по една идея за електронна демокрация. Това е сбъдване на мечтата на човечеството за идеалното управление на света… Тогава организации като НАТО ще станат безсмислени, но трябва да се готвим за среща със създания от други планети“. И за повече достоверност добави, че и Далай Лама казал същото.
Със или без бъдеще, НАТО е интересна тема. Темата за влиянието на този ключов актьор в неолибералните глобални сюжети, в посоката на развитие на Европейския съюз – също. Присъединяването на страната ни към НАТО и към ЕС – още повече. Като някой, ангажиран с писане за технологии и в частност за електронна демокрация, не мога да не се интересувам и от посттоталитарните условия, при които това се случва. Не мога също така и да не се притеснявам: труден е достъпът до следи, документиращи предприсъединителните усилия на страната ни, а и усилията след това, но как ли ще ми се наложи да действам занапред, след като и извънземна легислатура ще има в играта? А представяте ли си какъв абсурд би било едно евентуално междупланетно, интергалактическо журналистическо разследване в близко бъдеще!
Всъщност, нищо ново у нас! Ние тук сме готови за извънземните отдавна. Всеки познава по местоживеене поне една екзалтирана дама, която, бидейки основателка на някое локално НПО, е основателка и на регионален Клуб за посрещане на извънземни… Което не пречи същевременно да е и чиновничка някъде, в образователната ни система, например, да кажем, шефкa нa някой инспекторат… Тая мода с НЛО-тaтa у нас е много елитaрнa. Почти като НПО-тата. Като се замисли човек, целия ни неолиберален порив към демокрацията е такъв. Ето например снизходителният анализ на Александър Кьосев от миналия брой, посветен на „лекомислената статия в „Гардиън“ на Георги Медаров и Яна Цонева, които „внезапно пожелаха да поместят протестите в съвсем друг, глобален контекст“… Този опит за вмъкване на интелектуално съдържание в протеста, заплануван като масов, красив и емоционален, очевидно е изненадала професора. И го е изненадала неприятно, защото „всичко това е без връзка с повода на протеста“ (Пеевски ли беше?) „и без връзка с българския контекст“… Който български контекст е със специфична природа, невписваща се в картината на глобалния. А поради що? Поради извънземната си природа, естествено! Благодарение на която ще можем да мечтаем и занапред, необезпокоявани от досадни мисли по разпределение на грантове, НАТО-грантове, предназначени за изграждане на сигурността и управлението на идеалната бъдеща държава – ако не до пришествие Христово, то до това на зелените човечета, високите бледолики, рептилите, Ктулху със сигурност.

Коментари от читатели
До

Публикувано на

Трудовият парадокс | Култура – Брой 33 (2869), 11 октомври 2013

Тези дни популярният американски блог за тенденциите в бизнеса и икономическата политика, свързани с технологиите, Techdirt, отново публикува статия, посветена на динамиката на пазара на труда. „Лудитите са почти винаги в грешка: технологиите не създават безработица“, така е озаглавена статията и припомня как темата за безработицата и създаването на нови работни места е любима на демагогстващите политици, но как тъкмо те са тези, които най-малко имат заслуга за създаването на работни места, защото заслугата е на технологиите и бизнеса. Политиците, дори и да ползват правомощията си с най-добри намерения, го правят извън логиката на пазарното търсене и това има съмнителен ефект върху икономиката в дългосрочен план. От своя страна, технологиите, въплътени в някоя иновация, макар първоначално да водят до намаляване на работните места и до изчезване на някои видове не особено приятен и безопасен труд, имат благотворен ефект, защото създават нови и разнообразни форми на заетост, а крайният резултат е икономически растеж. В защита на тази теза е цитирана една статия от Slate на професора от Бостънския университет Джеймс Бесън (James Bessen). Бесън е експерт в областта на икономиката на иновациите и патентите, а примерът, който той посочва, отпраща към епохата на Маркс, когато работниците са се страхували от автоматизирането на труда заради масовата безработица, което то е предизвиквало. Но ако, примерно, тъкачните станове са иззели 98% от количеството човешки труд, необходим за производството на дадено количество тъкан, пише Бесън, това е довело и до рязко понижаване на себестойността, оттам до повишаване на потреблението на тъкан от същите тези работници, a oт там и до растеж.
Един по-съвременен пример, приведен от Бесън, са банкоматните услуги. Тази технология не само не превърна банковите касиери в изчезващ вид, според него, но и е издигнала професията им до по-достойни висоти. Сега на касиерите са им спестени простите рутинни транзакции и те могат да се подвизават в полето на по-сложни и по-персонализирани услуги, каквото е например обвързаното банкиране (relationship banking).
В какво се състои парадоксът на труда, според Бесън? Според него тезата, че технологията води до преимущество на ефикасността над растежа, е абсурд, понеже ефикасността е растеж по подразбиране. Не винаги е очевидно как и къде растежът се случва, но гарантирано лошо му влияе намесата на политиците. Обама протежира определени бизнеси, за да подпомогне наемането на повече хора, но това, според Бесън, е за сметка на техническия прогрес и икономическия растеж, създаващ дълготрайна работа и възможности.
Антиетатисткият и продуктивистки уклон в размислите на Бесън е повече от ясен, а публикуването им в сайт, обговарящ (а може би и задаващ) актуални тенденции в ИТ, не може да не провокира някои въпроси у нас.
Първият въпрос е: колко удачен може да е паралелът между индустриалната епоха на Маркс и съвременната информационна епоха? Или, с други думи: доколко количествената преценка за напредъка, наследена от добрите стари продуктивистки времена, може да е адекватна днес в развитите икономики, навлезли с опасна инерция във фаза, залагаща на несигурните нематериални активи и услугите? Ами нека вземем посочения от Бесън пример с обвързаното банкиране. Нима то е 100% количествено оценим труд? И нима, колкото по-творчески и интелектуален става трудът, заетите в него не са все по-несигурни в дълготрайността и възможностите, които той им предоставя? Нима тъкмо този вид висококвалифициран труд не създаде новата класа на прекариата? А той е precariat, защото съдбата му е несигурна – precarious, precario, précaire или ако щете, prekären – навсякъде из Европа и по света. Несигурността е вездесъща в постиндустриалния свят и, за съжаление, никъде не я споменаваме в контекста на “благоденствието, прогреса и икономическия растеж, дълготрайната работа и възможности“, а на временната, гъвкава и огъваща издръжливостта ни до счупване, импровизирана, случайна, сегиз тогиз случваща се (а също така и сегиз тогиз заплащана и осигурявана) заетост, предизвикана от неолибералните реформи на пазара на труда от края на 70-те насам. Държавната регулация едва ли ще реши проблема, но и частният интерес – едва ли.
Публикувано на

Интернет интелигенция | Култура – Брой 20 (2856), 31 май 2013

Тези дни едно изказване на политолога Огнян Минчев разбуни духовете в мрежата, а именно, че Интернет интелигенцията се превърна в неочакван съюзник на олигархичното задкулисие в осъществяването на практическото оперативно мероприятие за отстраняването на ГЕРБ от власт. Ще се опитам да се въздържа от коментар върху съдържанието на това твърдение, то вече бе възнаградено с достатъчно внимание от страна на разпозналите се като „интернет интелигенция”; и ще се съсредоточа върху двете екзотични понятия в него: „интернет класа” и „интернет интелигенция”.
Първо: те идентични ли са? Какво в контекста на изказването на Минчев показва, че не са? Може би политологът е имал предвид просто „онлайн активисти”, киберактивисти”, „е-активисти”, каквито има немалко в мрежата. Някои от тях се занимават и с неприкрит лобизъм, но не, те не са класа.
И после: в какъв смисъл „класа”? Ако намеренията на г-н Минчев са били таксономични, защо е ползвал тъкмо марксисткото определение за „социални общности, обособени йерархично в зависимост от отношението им към собствеността”, а не примерно малко по-буржоазното „страта”? Според скромното ми мнение, тъкмо терминът „класа” е най-малко подходящият да описва каквото и да било в мрежата, а и в съвременността изобщо. И не за друго, но откакто прослойките на наемните мениджъри и наемните интелектуални работници са на сцената, нито трудът, нито собствеността, нито формите на експлоатация вече са същите. Почти изключвам възможността г-н Минчев да е пропуснал да забележи този дребен факт, но в случай, че е така, препоръчвам му Хюбърт Драйфъс. Може да пробва и с нещо по-класично, с Бодрияр например.
Освен това, ако ще си говорим за „класи”, вече над половин век, благодарение на марксиста Франко „Бифо” Берарди, е в употреба терминът „когнитариат”. Той означава буквално „интелектуални труженици” – прослойката работници, които продават компетентността си, за да живеят. Такива са програмистите, архитектите, дизайнерите, учените, юристите – всички, чиято работа изключва рутината и за които мисленето е равносилно на оцеляване.
Всъщност, „когнитариатът” не е чак толкова белязан от левичарска наследственост термин, защото бизнес-мислителят Питър Дракър го е ползвал още в началото на 60-те за обозначаване на информационните труженици в корпорациите. Тофлър също го има в арсенала си, за да нарича с него изследователите и инженерите, които в ситуацията на т.нар. икономика на знанието създават, оперират и управляват знание.
Но ето, че в опита си да изясня едно понятие, аз все пак се изправих пред необходимостта да обговоря и контекста, в който то е ползвано, а именно, че „интернет интелигенцията” (или може би все пак „когнитариатът”) в България е влязъл в подривна роля спрямо дясното политическо в страната по начина, по който и Сакскобургготски го е сторил, идвайки на власт. Да се сравнява интернет активизма с движението „Симеон II” е пълен абсурд, но споменаването на Царя в контекста на гражданската активност в мрежата е добър повод да си припомним специфичната роля на Негово Величество в сюжета, наречен „електронно правителство в България”. Идването на Сакскобургготски на власт катализира процесите около това начинание и то тъкмо в посоката, която тези процеси са имали още по времето на развития социализъм у нас – в посока към тоталитаризъм. Да, точно така, падането на ГЕРБ от власт определено ще катализира стари процеси и тези процеси ще са в посоката, която винаги са имали; това обаче, което все още е невъзможно да се случи в българоезичната webи, надявам се, никога няма да се случи, е активните граждани или, ако щете, когнитариатът, или „интернет интелигенцията” да заработи в полза на някакво “задкулисие”.
И знаете ли защо? Защото българоезичната част от web засега е единственото българско пространство, в което „задкулисията” не живеят дълго по една много проста причина: webе единствената медия, в която нещата и виновниците се наричат с имената им. Когато и политолозите започнат да правят същото, тогава и мнението им за ролята на „интернет интелигенцията” може да се сдобие с някаква тежест.
Публикувано на

Спонтанна демокрация | Култура – Брой 5 (2797), 10 февруари 2012

„Не разбирам защо ми спамят служебната поща заради АСТА – да не би аз да съм подписал споразумението?! Тия номера при мен не минават и никакво количество автоматично генерирани мейли не могат да ми влияят за каквото и да било! И сложих филтър.“ – това беше злополучният статус на евродепутат Вигенин, който обиколи като вирус Facebook и предизвика вълна от възмущение. Все пак, той е политик и се очаква да не драматизира ситуациите, в които попада, а да поддържа диалога с общността, която му е гласувала доверие. Дори да сме наясно, че един филтър срещу нецензурни послания често е оправдан при общуване с масите, наличието на мислещи индивиди в тези маси никак не е за подценяване. Коя част от гражданството има отношение към АСТА? Това не са тийнейджъри, пристрастени към пиратския даунлоуд, както вероятно си мислят в парламента, това са web 2.0 предприемачи, журналисти, артисти, хора с някакъв бизнес, зависим от мрежата. Емоционалния изблик на Вигенин изобличава бюрократа, почувствал личния си комфорт застрашен, а не политика, готов да поеме отговорност. Съответно, мрежата реагира с присъщата си незабавност: започват да валят доклади за Facebook профила му. И докато някои граждани се наслаждаваха на възможността за спешно въздаване на мъст, други се възползваха от възможностите за комуникация с тези, от които зависи ратифицирането на ACTA. На 31 януари маркетинговият експерт Борис Луканов написа в блога си, че възнамерява да прати мейл до петте еврокомисии, от които зависи ратифицирането на документа, както и на 12-те наши евродепутати, и призова това да бъде сторено и от други. Текстът на мейла още може да бъде изтеглен от линка, публикуван на блога.
На следващия ден Луканов съобщи за първия получен отговор от William Dartmouth от Британската партия на независимостта с уверения, че нито той, нито съпартийците му имат намерение да гласуват за ACTA. Следват отговори в подобен дух от Christian Engström от Шведската пиратска партия, от представителя на Социалистическата партия и Обединената ирландска левица Paul Murphy, от Clara Fecke от Зелените в Германия и холандския евродепутат Auke Zijlstra от Партия на свободата.
Някои медии веднага отразиха случая. В резултат на този добър пример евродепутатът Вигенин преоткри благото на обратната връзка, извини се и се зае да отговаря на мейлите. Оказа се, че заинтересуваните от работата на Европарламента граждани във Facebook не са ботове, а най-вече членове на групите – „Ние казваме НЕ на АСТА“ и „Маркетинг и уебмастърство. Доколко ефективна е била комуникацията, тепърва ще разберем, по-важното е, че тя може да послужи за пример и на други политици.
Всички ние, например, се надяваме на вменяемостта на началника на отдел Компютърни престъпления към ГДБОП Явор Колев, който наскоро заяви, че „така наречените блогъри и други младежи нямат изобщо представа за какво става дума” и че никакво нарушаване на права няма, а те самите са жертва на интересите на големите телекомуникационни компании. Надяваме се и на вменяемостта на премиера Борисов, който наскоро си позволи да каже в „Панорама” по повод АСТА: „ЕК прати 10 мита… Никой не ги прочете…“ Гражданите, обаче, прочетоха и обстойно коментираха.
Ще завърша с цитат от забележителното есе на предприемача и активист Джоичи Ито, озаглавено „Спонтанна демокрация”, който се надявам да вдъхнови политиците ни за преосмисляне на ролята, която са поели пред обществото:
„В сложните системи ролята на лидера не е да определя посоката и да контролира последователите си. Лидерът поддържа интегритета и служи за посредник на волята на много други, влияейки и комуникирайки с други равни и други лидери. Лидерът е повече посредник (или център) и попечител на процеса, отколкото фигура с власт. Той е катализатор или ръководител на критическия дебат, или на представителите на групата, заета с критичен дебат. Той често е пратеник на консенсуса между отделни пластове в общността. Когато лидерството стане необходимо за развитието на едно мнение или идея относно сложен проблем, информационните технологии могат да доставят бърз ad hoc избор на лидер и представителство на консенсусно мнение в пространен дебат.”
Публикувано на

Окупирай Виртуалното | Култура – Брой 35 (2783), 21 октомври 2011

Всички успяхме да забележим това: нещо започна да се случва със света. След зимата на гръцкото недоволство и арабската пролет, последваха европейското лято на отчаянието и палатковите лагери в Тел Авив, а също така и вълненията след корупционните скандали в Индия и къде ли още не. Ако има нещо общо между тези събития, то е, че те бяха инициирани и координирани във виртуална среда, за да се случат в реална.[*] Кулминацията на тази вълна, обаче, тепърва като че ли предстои и признак за това е обхваналото света на 15 октомври движение Обединени за глобална промяна (United for global change). То е глобалното продължение на започнала на 17 септември в Южен Манхатън локална мирна демонстрация Окупирай Уолстрийт (OccupyWalstreet).
Що за движение е това? Има ли си предистория? Има и тя е свързана с интернет. Инициатор е канадската група Adbusters, известна още от 90-те с громящото рекламната индустрия и комерсиализирането на IT сферата едноименно електронно списание.
Солидарни с Adbusters саи прочутите хакери аnonimus с все последователите си. Тук са и Wikileaks, и левичарите от NYC General Assembly, и U.S. Day of Rage. Това окупационно движение, обаче, не е нито ляво, нито популистко дясно, нито пролетарско, нито анархистко, нито хипи, нито пък е движено от някаква еуфория, подобна на тази през 60-те. Това е движение на здравомислещите. На тези, които работят, плащат данъци, грижат се за децата си и са готови на всичко, за да опазят бъдещето от изпадналите в делириум играчи на Уолстрийт. Тези окупации вече се случват на много места в света, без да са предвождани от лидери и без изрично да е посочена стратегия за постигането на големите цели – изменение хода на глобалната икономика, което отново поставя въпроса дали не става въпрос за поредното подобие на флашмоб – безцелно стълпотворение на хора, жадни да създават турбуленция в медийното пространство в замяна на своите петнайсет минути, пък макар и колективна слава. Реалното пространство, за разлика от медийното (или ако щете – виртуалното), е инертно. Нещата там се случват бавно и с усилие. Понякога това може да стане под формата на болезнено стълкновение и свързано с проливане на кръв. Може ли нещо, което и наполовина не е толкова страховито като „арабската пролет”, да промени хода на каквото и да било? Вероятно отново става дума за някакви чисто символични действия с чисто медиен смисъл? Щеше ли локалната Окупирай Уолстрийт да изглежда от глобална важност за света, ако не беше, в чисто географски смисъл, близо до „сърцето на злото” – нюйоркската фондова борса? Да не говорим за вниманието, което получава от влиятелни интелектуалци, като Чомски, Клайн и Жижек. Очаква ли се, че нещо толкова интелектуално, мирно и meta, може да окаже влияние на хода, по който се движи светът? Мисля си, че може. Защото – бидейки почти виртуални – тези протести се явяват критика именно на виртуалността, в която затъва световната икономика по волята на шефовете на големите развлекателни централи. Конвергенцията на инженерното чудо интернет със света на забавлението и парите, контролът, който маркетингът упражнява върху технологията, не носи никакъв прогрес на света, каквото и да ни убеждава пропагандната машина. Сега интернет си възвръща радикализиращия потенциал. Излиза от контрол, престава да бъде просто средство за забавление и поставя под въпрос смисъла на собственото си съществуване. Чисто телеологически.
С риск да прозвуча шокиращо, ще цитирам една част от речта на Жижек по време на Окупирай Уолстрийт, която грубо, но и ясно очертава проблема:
„В средата на април 2011 г. китайското правителство забрани излъчването по телевизията, във филми и романи на всякакви разкази за алтернативни реалности или пътуване във времето. Това говори добре за Китай. (…) Забележете, филмите, които постоянно гледаме. Лесно е да си представим края на света. Астероид разрушава целия живот и неща от този сорт. А същевременно не можем да си представим края на капитализма.”
Очевидно, историята, макар и обявена за приключила, все още продължава да се случва.

[*] Нашата „циганска есен” болезнено напомня по режисура случвалото се в Русия в 2005 г., отколкото случилото се на площад Тахрир в началото на тази година, затова не може да бъде сложена в този списък.
Публикувано на

Последният капиталист? | Култура – Брой 34 (2782), 14 октомври 2011

Синхронността, с която често се случват събитията по света, изведена в глобалното и в същото време хиперобозримо пространство на мрежата, понякога изглежда поразително неслучайна. Смъртта на Стив Джобс, съвпаднала с кулминацията на движението „Окупирай Уолстрийт”, веднага се превърна в нещо повече от новина. За много от нас това бе поредния – и сега последен – пиротехнически трик на Джобс, предназначен да възпламени страстите, този път не с цел да бъде продаден някакъв култов продукт, а като повод за преосмисляне на фундаменталния спор за взаимодействието между частното предприемачество и държавата, за дебат относно бъдещето на капитализма най-общо.

Естествено, фаталистите и отрицателите биха видели в смъртта му своеобразна метафора за края на монолитния, продукционистки, в стил Томас Едисон и Хенри Форд, капитализъм.
Но нека малко по-детайлно! Що за капиталист е Джобс? Той е интересен с това, че не само като бизнесмен, но и като физическа личност никога не е бил в добри отношения със статуквото. Намирайки се буквално от самото си раждане в конфликт с институциите, той никога не е започвал с равен старт, но винаги е бил пръв на финала. Нежелано от физическите си родители дете, отпаднал от курса ученик, напуснал студент, уволнен от собствената си компания изпълнителен директор, многократно саботиран и предаван, в крайна сметка, Стив Джобс успява да се впише в най-новата история на частното предприемачество не със зъби и нокти и непочтени игри, а с иновациите си, със създаването на пет обекта на култ (Apple II, Macintosh, iPod, iPhone и iPad), а също така и да преобрази радикално пет могъщи индустрии (компютърната, телефонната, издателската, филмовата, музикалната). Това, което напоследък като че ли с най-голяма охота му признават, обаче, е една друга, по-скоро културна заслуга и тя е, че успя да изобрети образа на онова полумитично същество, обитаващо Силиконовата долина, надеждата на американската икономика за десетилетия наред, което не е просто хай-тек предприемач, а хибрид между бизнесмен, артист и бунтар.
Неговата стратегия? Тя е много комплексна. Освен да извади в най-подходящия момент на пазара най-добрия възможен продукт на най-добрата цена, Стив Джобс не подценява и силата на медиите. Той не просто флиртува с тях, улеснен от приятната си външност, той не просто гради медиен образ, той измисля истории: историята на добрия прогресивен Apple срещу потисника IBM, iPod срещу копирайт-изнудвачите от Universal, Sony BMG, Warner и EMI. Стив Джобс е винаги на страната на добрите. Винаги на страната на прогреса! Реалността съществува, но съвсем отделен е светът на възприятията на потребителите. И Стив Джобс никога не подценява възможността да зарадва потребителите си с приятната представа, че, бидейки потребители, те могат също така да са и революционери. Но тази икономика на възприятията май не е точно капитализмът в стил Едисон и Форд? Това е някакъв хиперкапитализъм, пораждащ, но и експлоатиращ смисъла.
Факт е, обаче, че докато през късните 90 всички в Силициевата долина се прегъваха под тежестта на дотком катастрофата, Джобс, току що завърнал се в собствената си компания (от която бе уволнен благодарение на административни интриги), не само успя да я спаси от банкрут, но и да се превърне в модел за подражание на новото поколение предприемачи от ранга на Зукърбърг и Сергей Брин.
Но нека отделя няколко думи и за ситуацията в света, на датата на която институцията, превърнала се в Символ на Провала на Институциите, си отиде. Покрай изобилието от некролози в социалните мрежи и в резултат на възбудата покрай „Окупирай Уолстрийт”, се появиха немалко лозунги в стил „Почивай в мир, Стив Джобс, да почиват в мир и китайските деца, изработили iPad-ите ти!” Всъщност, както може да се види от множеството снимки, протестиращите в Зукоти парк, а и не само там, се радват на добрата работа на своите Apple телефони и компютри.
P. S. Впечатлението, че „Окупирай Уолстрийт” е левичарско, антикапиталистическо мероприятие, е малко повърхностно, затова е редно да бъде цитиран и още един участник в демонстрацията, защитникът на регулирания капитализъм Джо Стиглиц, професора по икономика в Колумбийския университет, който, за разлика от любителите на лозунги, говори за разликата между „Уолстрийт” и „свободно предприемачество”, за „лошо разпределяне на капитала“ и „изкривена икономика”.