Публикувано на

В другия край на света | K-51-2019

Домакински роботи – умни, гъвкави и ненатрапчиви; кучешки нашийници, разбиращи реакциите на кучето по-добре от самите стопани; интерактивни дисплеи, изработени от… дърво; скенери за мозъчна активност, проектори върху ретината, интерфейси, боравещи с аудио данни и данни за емоционалното и физическо състояние… Така горе-долу може да се опише изложеното на японския павилион на тазгодишното издание на Международния панаир за битова електроника и домакински уреди „IFA-Berlin“. От 90-те насам Япония не е измежду водещите в света в IT сферата, но очевидно е решила да навакса на един нововъзникващ пазар в зората на епохата на нов тип интерфейси, отиващи доста отвъд текст-базираните системи за общуване на човека с машината от не чак толкова далечното минало.

Японското желание за напредък обаче не е стъпило на несигурната основа на някакви краткосрочни комерсиални цели, а върху традиционни за обществото ценности. Една такава японска ценност е „омотенаши” – „дискретната услужливост, не нарушаваща личното пространство”. Друга една е „нинген” – „човешки”, но в смисъла на самото схващане за „интерфейс” – „общуване лице в лице”.

Но има и нещо повече!

„Навлизаме в изцяло нова социална епоха на кибер-физическа интеграция, която наричаме Society 5.0“, казва Кейта Нишияма, генерален директор на Бюрото за търговия и информационна политика в японското Министерство на икономиката, търговията и индустрията (METI), което е глобален партньор за иновации на IFA NEXT 2019. „Япония е много силна в производството на физически продукти и това е предимство, защото интерфейсите в Society 5.0 трябва да бъдат в директен физически контакт, докосвани или държани. Данните се усещат, обработват и подават обратно в света чрез задвижващи механизми. За целта ни е необходим друг вид интерфейс с данни за хората”.

Кейта Нишияма говори за цифровизиране на емоциите и „емпатия” у машините, това звучи фантастично, но реалността го налага, а реалността е еднаква навсякъде: демографски, климатични и енергийни промени, стареене на популацията, социална поляризация. Само дето Япония вижда възможност за растеж там, където Западът вижда единствено заплаха и криза.

Автор на концепцията Society 5.0 е професор Ясуши Сато от университета в Ниигата. Можем да се запознаем детайлно с нея на страницата на UNESCO (UNESCO Science Report: towards 2030 (2015), но в резюме става дума за „киберфизична система”, в която киберпространството и физическото пространство са здраво интегрирани помежду си благодарение на доведена до съвършенство логистика, свързваща производството и дистрибуцията на стоки и услуги буквално с домакинствата.

„В Society 5.0 автономни превозни средства ще извършват доставки за хората в отдалечени ареали. Клиентите ще могат да си избират и поръчват размера, цвета и материала за дрехи онлайн директно във фабриките, в които те се произвеждат, и те ще им бъдат доставяни с дронове. Лекарите ще могат да преглеждат и консултират пациентите си в комфорта на техните домове посредством специални таблети, докато роботи почистват килима… А в старческите домове други роботи ще помагат на престарелите, докато в кухнята умните хладилници ще отчитат състоянието на складираните храни, за да се намалят загубите.”

Всеобхватната концепция за супер умно общество, Society 5.0, не би могла да бъде приведена в действие без адекватна политическа програма. Новата политическа програма на Япония, позната като Абеномика, е кръстена на Шинзо Абе, оглавяващ изпълнителната власт в продължение на повече от осем години – период, достатъчно дълъг, през който да успее не само да превърне в мейнстрийм политиката на наука, технологии и иновации, но и да постави основите на пълна трансформация на японския начин на живот чрез това размиване на границите между киберпространството и физическото пространство.

Това, естествено, би могло да се случи само посредством тясно сътрудничество между японския бизнес, академичните среди и японската изпълнителна власт.

Колкото и да е горчив европейският ни опит с подобен тип сътрудничества, няма причина да се съмняваме, че в другия край на света нещата ще успеят да се случат по друг начин.

Публикувано на

Новият Фауст | Култура – Брой 15 (3025), 21 април 2017

През юли миналата година Илън Мъск, шефът на Tesla Inc. и Space Exploration Technologies Corp., регистрира в Калифорния нова компания за „медицински изследвания“ на име Neuralink Corp. Засега Мъск избягва да дава информация, но, според слуховете, става дума за начинание в областта на невронните науки – ще се създават „черепни компютри“, най-вероятно с цел лечение на нелечими доскоро заболявания на мозъка. Това са имплантируеми нервни интерфейси с „безпрецедентно висока резолюция на сигнала“ за трансфер на данни между човешки мозък и цифрови устройства. Интерфейсите ще превеждат електрохимичния език, на който си общуват невроните в мозъка, на езика на информационните технологии, съставен от нули и единици.
Скептиците не са никак малко. Но те не бяха малко и когато Мъск заяви намеренията си да произвежда електромобили и да изстрелва повторно вече изстрелвани ракети в Космоса – все неща, които той успя да осъществи.
Идеята за преодоляване на границата между биологично и електронно с имплантирането на слой изкуствен интелект в мозъка обаче не е нито нова, нито е на Мъск. Американската Агенция за перспективни изследвания в областта на отбраната DARPA вече е стартирала подобна програма – Програмата Невро-инженерингов системен дизайн (NESD). Практическите ползи от тази разработка биха били огромни. Това би било пробив и в други области – синтетичната биология, слаботоковата електроника, системния инженеринг, клиническите тестове…
И все пак, нуждаем ли се наистина от протези в мозъка, освен ако не става дума за корекция при тежки увреждания?
Сигурно би било чудесно, вместо да отделяме дълги часове за прочитането на една трудна книга или за разбирането на една сложна теория, да си я „заредим“ мигновено в мозъка от някакъв външен носител. Ние, хората, и без това сме в състояние да приемем огромно количество информация, но продуктивността ни винаги си остава скромна. Вече не сме на висотата на собствените си творения. Машините са на път съвсем да се освободят от нашия контрол и да ни направят излишни, така че защо да не се надградим?
И все пак, нужно ли е да се прибягва до нещо толкова грубо като имплантиране на устройства в мозъка с всичките неизвестни, които съвместимостта и поносимостта им от организма крият, при положение, че има напредък в друга една област – генното инженерство?
Цената на секвенция от човешки геном пада непрекъснато, а и самата генетична структура на сложни феномени като човешката познавателна способност вече не крият тайни, така че генетичното надграждане на вида ни е съвсем възможно. Вече съществуват технологии, които позволяват прецизно подбиране и редактиране на геноми при ин витро оплождане[1]. И изобщо, взаимодействието между света на алгоритмите и света на геномите разкрива пред науката и технологиите такива необятни хоризонти, че учените напоследък са успели дори с експерименти като свързването на мозъка на мишка с този на маймуна, за да ги накарат да общуват.
И все пак, има нещо, което не достига.
Изучаваме наследствеността си, изучаваме мозъка си, изучаваме собствената си способност да учим. Но какво знаем за това, което Хюм е наричал „разширен Аз“, а пък Лакан, два века след него – „разширен субект“? То винаги се е намирало извън физическото ни тяло, извън материалния свят.
Дали поредният технически и научен пробив няма да доведе до ново обедняване, огрубяване и опростяване на менталността ни, до нови и още по-непреодолими неравенства? Едно е да се рестартира операционна система, съвсем друго нещо са спомените, чувствата, опитът, свободната воля.

[1]1 Такива са последните постижения в генния инженеринг като CRISPR, например. CRISPR идва от clustered regularly interspaced short palindromic repeats – кратки палиндромни повторения, регулярно разположени в групи. Под това зашеметяващо наименование се крие система за направлявано редактиране на геноми.
Публикувано на

Ерата на киборгите | Култура – Брой 19 (2855), 24 май 2013

Времето на киборгите наистина настъпи – „разширената реалност” (AugmentedReality) вече не само не е новост, но и се изпробват варианти за превръщането й в ежедневие чрез т.нар. „компютри за носене” („wearablecomputers”), които скоро ще са стока за масова употреба по подобие на мобилните телефони и електронните четци. Конкретният повод за обговаряне на тази вероятност е един усилено рекламиран из IT медиите продукт, Google очилата. Интересното и същественото при тях е рамката, а не стъклата. Стъкла може дори напълно да липсват. Та тази рамка, не много по-дебела от традиционните рогови рамки, съдържа в себе си: 16 GB флаш памет (от която 12 GB – оперативна), презаредими батерии, проектор (640Ч360 пиксела),преобразувател на звукови вълни с костна проводимост по подобие на слуховите апарати, микрофон, акселерометър, жироскоп, светлинен сензор, сензор за близост, ротационен сензор, сензор за линейно ускорение и още няколко други; тъчпад, камера, портове за безжична, Bluetooth и USB връзка… Изброих ли всичко? Операционната система е Android (4.0.4), а съвместимостта – с всякакви разчитащи на Bluetooth устройства. Както стана дума, Google очилата все още нямат стъкла, но Google обсъжда варианти за тези потребители, които носят очила по предписание. Един от разработчиците на модела е Бабак Парваз, инженерът от Google, монтирал прозрачни дисплеи в контактни лещи, така че съвсем скоро едни на вид напълно нормални очила с лещи, заменени с прозрачни екрани, ще са аксесоар, достъпен на пазара.
Как работят тези очила? Задействат се с накланяне на глава и подаване на гласова команда: „ok glass“; и задание, примерно „направи снимка” или „запиши видео”. Можете да задавате и въпроси на Google: „Google, коя година е основана Wikipedia”? Или: „Упъти ме към….”. Или „Прати съобщение на…”
Устройството може да се контролира и чрез тъчпада в рамката, като движенията по него се наблюдават по нещо като времева линия върху дисплея.
Какво може устройството? Камерата на Google Glass може да прави снимки и да записва видео. Докато това се случва, над окото свети малък индикатор. Софтуерът е специално разработено безплатно приложение, наречено Glassware. Очилата ползват и приложения, като Google Now, Google Maps, Google+, Gmail. В момента разработките продължават в посока разпознаване на лица, манипулиране на изображения, новинарски приложения и връзки към социалните мрежи. Дадена е пълна свобода на програмистите с изключение на волността да добавят реклами или инструменти за таксуване в приложенията си, макар че почти със сигурност това ще се промени в бъдеще.
Кой е евентуалният потребител на GoogleGlass на пазара? Дори и всеки от нас да може да си позволи 1500 $, каквато е в момента цената на това устройство, има ли причина да се чувстваме киборги в ежедневието си? В ежедневието не, но може би едни такива очила биха били в скоро време незаменим аксесоар за екстремни спортисти, полицаи, репортери… А идеята за масовото им производство? Тъкмо с нея е свързана и критиката към Googleочилата и както може да се очаква, тя е свързана с неприкосновеността на индивидите. Надзорът („surveillance”), а от друга страна и „sousveillance” (френско-английска дума, която означава буквално „наблюдение изотдолу”), упражнени с тази камера в комбинация с лицевото разпознаване, което може да идентифицира лица на публично място, може и да е от незаменима помощ на хора с екстремни професии като полицаи и борци с тероризма, но масово употребявани, биха излагали на неоправдан риск напълно невинни граждани. Законността на Google очилата би била под въпрос в ред държави, но от гледна точка на етиката и етикета, те са неприемливи почти навсякъде, ако наистина се превърнат в стока за масово потребление.
За да довърша дистопичната картина, ще припомня и основния източник на доходи за Google, рекламата. Опитайте се все пак да си представите кръстоската между разширената реалност и Google рекламата почти на ниво „нервна трансмисия”.
Публикувано на

Скок в бъдещето | Култура – Брой 2 (2838), 18 януари 2013

По дяволите дубайската спогодба! Тя е факт, но кой иска да започва новата година с лоши новини? Добрите никога не липсват и както може да се очаква, те не са тукашни и идват от областта на иновациите, a не на международното право.
Помните ли „Строго поверително”? Говоря по-скоро за филма на Спилбърг, отколкото за едноименния разказ на Филип Дик, и за фантастичните устройства, представени във филма, не за работата, която вършеха те – да разкриват престъпления, докато са все още само намерения, невъплътени в дела. Машините в този neo-noir не само изглеждаха правдоподобни под режисурата на Спилбърг, но и като че нарочно бяха подбрани така, че да се окажат факт в обозримо бъдеще: филмът излезе по екраните през 2001, а multi-touch интерфейсите (интерфейси с „множествено докосване”) станаха пазарна реалност шест години по-късно благодарение на Apple iPhone. Чувствителната към движение камера във филма пък се материализира в сензорното устройство Kinect на Microsoft през 2010. Какво още? Електронната хартия (Xerox, 2002); ретина-скенерите (Global Rainmakers Incorporated, 2010) и дори софтуерът за предвиждане на престъпни намерения (Пенсилвански университет, 2010) са вече част от реалността.
В разработка все още са насекомовидните роботи (Американските военни сили); рекламните пана, разпознаващи лица (NEC, Япония); прозрачните екрани…
Предполагам, най-ярък обаче е споменът ви от забележителната сцена, в която Том Круз изпълнява странни движения с ръце пред прозрачен екран. Това в живота вече е познато като „увеличена реалност” („аugmented reality”), комбинирана с „проследяване на ръка” („hand tracking”) и „разпознаване на лица” („facial recognition”) за работа във виртуалното пространство и е дело на лондонската компания Keytree Limited.
Чувствителните към параметрите на човешкото тяло и интерпретиращи посредством математически алгоритми човешката активност технологии все повече навлизат в масово производство и са обединени под името „gesture recognition” технологии („разпознаване на жестове”). Впрегнати са на работа най-вече човешките лице и ръка с техните изражения, жестове, кинестетика, проксемика. Разпознаването на жестове е само началото на една хардуерна тенденция, която ще извади завинаги от употреба периферни устройства, като клавиатури, мишки и дори тъч-скрийни.
За каква добра новина по-конкретно иде реч? На 3 януари калифорнийската компания Leap Motion, специализирана в разработка на интерфейси между компютър и човек, заяви, че е инвестирала $ 30 млн. в основан на разпознаване на жестове контролер, който ще бъде на пазара още в първите месеци на годината благодарение на партньорството с Assus.
Както вече със сигурност е ясно, персоналните компютри отново стават интересна платформа за потребителите и то не само за любителите на електронни игри. Ползата от новите интерфейси е в това, че те ще помогнат на потребителите да използват по-пълноценно немалката иначе компютърна мощ на съвременните машини и не само за забавления и електронни игри, но и за работа. Става дума за буквално физическо общуване с машините посредством жестове на ръката, гласа, изражението на лицето.
Това звучи фантастично, въодушевяващо, окриляващо, макар грубо погледнато, всяка една машина да е телесна протеза и е построена така, че да е възможно тъкмо физическото общуване с нея. Светът на машините е неизбежно антропоцентричен и антропоморфен. И е неизбежно в контакт с нашия човешки свят, с тялото ни. Може ли обаче някой да каже колко плътен може да е този контакт? Има ли граница? Има ли някаква окончателна линия, отвъд която взаимното просмукване, проникване, копулиране на човека със създадения от него изкуствен свят е недопустимо? Или граничното положение, към което се стреми човек/компютър интерфейсът, е общуването между човек и човек? Един остроумен коментар в TechCrunch по повод иновацията на Leap Motion гласи: „Приемете го по правилния начин и ще имате следващото голямо нещо… или, в противен случай, Скайнет, а после и Денят на страшния съд ще са неизбежни.”
Скайнет – фантастичният изкуствен интелект от „Терминатор”, чиято крайна цел бе унищожаването на човечеството, ако се сещате.