Публикувано на

Да управляваш голямо царство… | K11 – 14 декември 2018

От известно време четем в The Atlantic, Wired, Foreign Policy, BoingBoing, Indipendent разни ужасии за някаква Оруеловска антиутопия за тотален контрол, въведена в Китай под името „система за социален кредит“.

Какво е „социален кредит“ ли? Това е интердисциплинарно учение, обединяващо икономика, политика, история и счетоводство. Разработено е от британски инженер Клифърд Дъглас в смутните години на Първата световна война, когато той забелязал, че стойността на произведеното е винаги по-висока от разпределеното сред хората под формата за заплати, премии и дивиденти; и че тази разлика води до засилване на икономическата и политическата власт на монополите. На Дъглас принадлежи фразата, че „системите са създадени за хората, а не хората за системите“. И макар учението му дълги години да е в забвение, на 14 юни 2014 г. Държавният съвет на Китай публикува документ, кръстен не инак, а „План за създаване на система за социален кредит“. До 2020 г. системата трябва да е факт и да обхваща всички (това са над 1,3 милиарда!) китайци. Според Индипендънт, първите резултати от работата й са вече налице: от май тази година правителството е блокирало полетите на 11,14 млн. души и 4,25 млн. пътувания с високоскоростни влакове, защото системата ги е класирала като неблагонадеждни. Какво е довело до това ли? Много неща: пушене, прекаляване с видеоигри и публикуване на фалшиви новини онлайн; и дори пускане на „необичайна брада“ понижават кредита, а го повишават доброволческата работа, даряването на кръв… В „Индипендънт” четем също за около милион неблагонадеждни мюсюлмани уйгури, затворени в центрове за „превъзпитание“ с цел превенция на религиозния екстремизъм. Наказанията, освен ограничаване на пътуванията, могат да бъдат: забавяне на скоростта на интернет, ограничаване на достъпа до добри училища, до определени работни места, до резервации в определени хотели, загуба на правото на домашни любимци…

Във Форин Полиси обаче можем да прочетем, че тези мрачни описания са силно преувеличени. Вярно, с помощта на големи данни и изкуствен интелект, държавните агенции събират и споделят между министерства, региони и сектори информация за спазването на определени закони, подзаконови актове и споразумения; вярно е, че сериозни нарушители могат да бъдат поставени в черни списъци, публикувани на интегрирана национална платформа, наречена „Credit China“, но няма такова нещо като национален “социален кредитен рейтинг”.

Друго заблуждение е, че се събират данни за всеки човек. Държавата събира данни за компании и социални организации, правителствени служби и съдебна власт и това е главно регулаторна информация от рода на лицензи, съдебни решения. В нея хора попадат само ако са еднолични собственици или представители на предприятия, взели лош заем, нарушили закон или не изпълнили съдебно решение. Вярно, разните организации може и да поддържат бази данни с досиета за персонала, но „Credit China“ не ги ползва.

Третата заблуда е, че социално поведение, потребителски навици и политическа лоялност влияят на социалния кредит. Вероятно заблудата идва от преливането на разни частни програми за лоялност на клиента, отчитащи пазарното и социално поведение, със системата „Credit China“, спонсорирана от правителството, но основните правителствени документи, санкциите се налагат въз основа на стандарти в спазването на закони, подзаконови актове и договорни задължения, а не на хлабави концепции за добро поведение или случайна активност в мрежата.

Опасността, че Китайската партийна държава все пак може да разработи система за оценяване на гражданите и да почне да използва странни алгоритми за контрол, не е изключена, но и САЩ са доста напред в това отношение: техният „черен списък“ – No Fly List – пречи на хора да пътуват не защото някога са били съдени, а защото някакъв алгоритъм изчислява, че вероятно ще бъдат.

Китай е огромна, пренаселена държава и нуждата от автоматизирано управление и добра логистика е насъщна – от улиците и магазините, та до някое спешно отделение, в което спасяват животи на конвейр. Да управляваш голямо царство е като да пържиш дребна риба, е казал още Лао-дзъ – прекомерното бъркане разваля нещата. Затова алгоритмите само помагат.

Публикувано на

Копипейст революции | Култура – Брой 34 (2913), 17 октомври 2014

Трудно е да се ориентираме в ставащото на Изток от медиите на Запада. В случая с Китай за това допринася и традиционната неохота на самия Китай да излъчва информация за вътрешните си дела. И все пак, какво ни казват медиите за случващото се в Хонконг, британските медии, доколкото Хонконг бе тяхна колония до 1997?
Първото, което ми попада пред очите, е заглавие в International Business Times „Китай предупреждава международната общност да не се меси”. Статията съобщава за хиляди протестъри, студенти и не съвсем (членове на движението за гражданско неподчинение Occupy Central са на първа линия там), които заявяват готовност да устоят на палките и сълзотворния газ на свирепата хонконгска полиция, но да извоюват повече демокрация на следващите избори, които ще се случат през 2017. Британската Foreign Office е сериозно „загрижена“, че Китай може да втвърди мерките спрямо окупиращите „с мир и обич“ бивша тяхна колония или поне така тълкува китайския призив за ненамеса и изявлението на китайския външен министър Хуа Чунин, че „Хонконг е китайски Хонконг. Хонконг си е чисто наша вътрешна работа“. Мерките, които се взимат от Китай обаче, са несимпатични – блокирана е услугата за фото споделяне Instagram, а хаштаг-фразата „Occupy Central“ е блокирана в Weibo, китайския еквивалент на Twitter. Това са непопулярни стъпки, доколко обаче протестът е популярен при положение, че блокира комерсиалната част на мегаполиса, блокира транспорта и е довел до затваряне на банките? Не може да се каже нищо със сигурност и за прилагането на твърда ръка от страна на Революционната армия за народно освобождение на Хонконг.
Още един пример – „The Guardian”.
„Китай не знае как да отговори на революцията на чадърите”, пише там. Пише също, че „Пекин може да си купи политическа власт в Хонконг, но не може да предложи на обикновените граждани друго, освен нагласен вот“ на предстоящите избори. Които са след цели три години. И понеже, след икономическата реформа и 20-годишния главоломен икономически разцвет, на Китай не му е добре, много належащо е да му се инсталира и политическа реформа. Неизбежно е просто! Китай и тази негова политическа безпътица…
„Гардиън” прави също така паралел между събитията на площад Тянанмън през 1989 и Хонконг сега. Изтъква се разликата: през всичките тези години е нараснала информираността на гражданите благодарение на информационните технологии, въпреки усилията на Пекин да изолира страната от останалия свят. Статията обаче не казва, че тъкмо на развитие на информационните технологии Китай дължи напредъка си и че контурите на бъдещия технологичен хипермегаполис в региона Хонконг – Шънджън – Кантон в делтата на Перлената река започнаха да се очертават още през 1996. Тогава Европа дори не беше започнала да епигонства технологичния лидер САЩ.
Медиите заобикалят с неохота и един „дребен“ детайл – съвсем наскоро Китай заяви намеренията си да изостави долара като валута за сделки с петрол. Освен това, Китай и другият „враг“ на световната демокрация, Русия, напоследък са доста добри партньори и то не в духа, в който са „добри партньори“ САЩ и ЕС, а в добрия стар традиционен „гангчи“ стил. Ако се сещате, в Китай поддържането на взаимноизгодни връзки е цяло изкуство и се нарича „гангчи“. Очевидно, наследниците на древната китайска култура нямат проблем с идентичността си и стратегиите си в модерния свят. Но друг може да има проблем с това.
Всъщност, случващото се в Хонконг много по-успешно може да се сравни със случилото се в Украйна, с Арабската пролет, с 1990-те в Косово… Нещо повече – тези прилики са толкова очебийни, като се тръгне от сценария, започващ с втръсналите обичливи мирни протестъри по площадите, мине се през символиката и се стигне до последващия ужас за цивилното население в региона. Добре би било западните медии да спрат да обвиняват китайските власти в „липса на въображение“ и да си дадат сметка, че то много повече липсва на сценаристите на копипейст-революциите, заливащи света с все по-безсмислен и безумен терор.
А ние можем единствено да стискаме палци китайската „цензура“ да се окаже пропорционална на вероятността делтата на Перлената река да избегне съдбата на толкова други региони.

Публикувано на

Изкуството на отношенията | Култура – Брой 4 (2706), 05 февруари 2010

На датата 12 януари т.г. в официалния блог на Google се появи постинг, съобщаващ, че от средата на декември м.г. компанията е обект на изпипана хакерска атака. Анализът на атаката, условно наречена „операция Аврора“, показа, че най-вероятната цел е кражбата на интелектуална собственост, а според лабораториите по сигурността на Verisign, „извършителите са агенти на Китайската държава или са ползвани нейни проксита“.

Според някои медии, Форбс например, атаката е станала възможна благодарение на пропуски в кода на PDF, четеца на Adobe, тъй като традиционно уязвимият Internet Explorer с годините бил получил много подобрения и бил станал статистически по-неуязвим.
Анализът обаче показа, че е виновен тъкмо IE и че това е типичната т.нар. „нулев ден атака“[1]. В бюлетина си от 14 януари Microsoft също призна, че уязвимостта на Internet Explorer би могла да позволи задействане на код от разстояние. Може и да звучи забавно това, че някой е решил да краде тъкмо от компанията, чието непочтително отношение към собствеността гневи мнозина, но е истина, че и от нея има какво да се открадне.
Трудностите в отношенията между Google, чиято флуидна корпоративна философия е основана на максимата, че „нуждата от информация не признава граници“, и привързания към традициите си Китай с неговата история, изтъкана от културни преврати и възбрани, съпътстващи политическите, проличаха още със стартирането на Google.cn през януари 2006. Тогава на компанията бе наложено да въведе филтър в търсенето. Сега, въпреки неблагоприятните законови условия и очевидната агресия спрямо нея, Google не възнамерява да се оттегли от бизнеса и принципите си, без на свой ред да постави условия – Китай да приеме нецензурирания вариант на търсачката. В противен случай Google наистина ще закрие офиса си там.
Въпреки воя в официалните китайски медии за американски заговор срещу държавата, някои в Китай предпочитат да асоциират Google не със САЩ, не дори и с успешния, макар и не дотам коректен начин за правене на бизнес, а с такива абстрактни и възвишени неща, като свобода на словото и човешки права. Популярността на Google в Китай е наистина голяма. А и мнозина помнят, че Китай бе измежду първите, станали партньори с друга една, не по-малко американска компания по програмата GSP[2] – Microsoft.
На отношенията между най-знаменития капиталист в света, Гейтс, и най-силната комунистическа държава е посветена дори книга – излязлата през 2007 г. изпод перото на дългогодишния редактор на бизнес уик Робърт Бъдъри „Гангчи (r.r изкуството на взаимоотношенията)“ Заглавието изобщо не е алюзия с древното „Изкуство на войната“ на Сун Дзъ – в Китай поддържането на взаимноизгодни връзки е отделно изкуство. Наследниците на древната китайска култура отдавна са оценили важността да имат стратегия и в бурно иновиращия се свят на третото хилядолетие. Във връзка с това, още през 1996, в шеста глава на своя труд „Възходът на мрежовото общество“, Мануел Кастелс направи едно предвиждане. Той очерта контурите на „един мегаполис в процес на зараждане, който дори все още не е отбелязан на картата“, но „който ще бъде измежду доминиращите индустриални, бизнес и културни центрове на XXI век“. Става дума тъкмо за намиращата се в Южен Китай метрополитна регионална система Хонконг – Шънджин – Кантон – делтата на Перлената река – Макао – Жухай, откъдето вероятно е дошла и атаката.
Въпросът сега е кой в тази хранителна верига от власт, иновации и игри на лоялност ще се окаже последното й звено: китайските хакери, атакували Google „по патриотични причини“, Google, защитаващ бизнесинтересите си под ореола на „човешките права“ или Microsoft, чийто уязвим браузър в крайна сметка изигра немалка роля за успешността на хака?
Дали пък Google не е на път да си намери майстора?

 

[1] Zero-day (or zero-hour) attack – хакерска атака, ползваща недостатъците на софтуер, за които все още няма защита и за които знае единствено производителят му.
[2]Government Security Program – глобална инициатива, за която се знае, че доставя на правителствата контролиран достъп до Microsoft Windows кода и друга поверителна техническа информация.