Публикувано на

Дезинформация vs дезинформация | K-42-2019

Напоследък, може би най-вече заради „Брекзит”, е много актуално да се говори за хибридната война, която Кремъл е обявил на Запада и за фалшивите новини като част от тази хибридна война. Контрамерките обаче не са от вчера. На 19-20 март през 2015 г. на среща на Европейския съвет бе създадена оперативната работна група по стратегически комуникации (East StratCom Task Force) фокусирана специално върху координацията на политиките на ЕС с тези на „източните съседки” (Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова, Украйна). Групата е част от немалката администрация на Европейската служба за външна дейност (EEAS), а главният й инструмент е един сайт на име ЕС срещу дезинформацията под опеката на шефа на EEAS Федерика Могерини. Сайтът присъства в социалните мрежи Туитър и Фейсбук с хаш-тага #DisinfoReview, което прави каталога му с разпространители на фалшиви новини “на клик разстояние”.

Сайтът вече има противници. През март миналата година холандският парламент с огромно мнозинство заръча на външната си министърка да настоява пред европейските си колеги за свалянето на EUvsDisinfo.eu, след като в каталога му откриха три холандски медии с добра репутация – един регионален вестник и два евроскептични сайта.

Доводът им: в инициативата EUvsDisinfo са въвлечени държави, а държавите не бива да се бъркат на медиите. Защото ако медия си позволи да публикува клевети по адрес на лица и организации, може да бъде съдена, но ако това се прави от държави с цел навреждане на други държави, те разполагат с изтънчени методи и апарати за предотвратяване на това. Излиза, че ЕС чрез EUvsDisinfo безнаказано практикува същото, в което обвинява Русия и предполагаемите й сателити.

Освен това, сайтът разпространява собствени новини (тоест, сам работи като медия), позволявайки си при това официално да клейми другите като некачествени. Тези неща никак не се вписват в класическите представи за свобода на словото на Стария континент и изобщо в представи за свобода: да поддържаш медия, да се сдружаваш, да се информираш и образоваш… Макар и в повечето случаи фасадна, тази свобода засега е единствената пречка пред държавите „да убият източника на собствената си регенерация”, пише отразилия случая EUobserver.

Холандският случай има развитие. Трите потърпевши медии се опитаха да призоват в съда Европейския съюз, който е реалният издател на сайта, но бързо разбраха, че не им е по силите. В защита на колегите си други холандски медии се опитаха да разследват, но говорителят на EUvsDisinfo им обясни, че не могат да посетят щаба им и да говорят с екипа им и че EUvsDisinfo не може да не отразяват истината, защото информационната му мрежа от доброволци включва над 400 експерти, журналисти, държавни служители, НПО-та и тинк-танкове. Холандскaта новинарска фондация NOS все пак установи, че не 400, а само 10 доброволци са активни, но са очевидно много ефективни, щом дори един-единствен безработен доброволец е могъл да докладва 25% от всичките 3500 предполагаеми случаи.

В крайна сметка, EUvsDisinfo извади от черния си списък трите холандски медии, но не промени ни най-малко подхода си. А това е много тревожно. Защо? Защото в навечерието на евроизборите цареше голяма паника „колко кресла в Европарламента ще превземе Русия?”, но дали Русия не е само претекст за развихряне на безконтролна цензура?

Да не забравяме и това, че става дума за инициатива на Европейската служба за външна дейност (EEAS), а самата EEAS се появи през 2010 след подписване на Лисабонския договор с цел установяване на „пълна концептуална синергия“ между ЕС и НАТО и по-точно – между „общата европейска стратегическа концепция“, заложена в Project Europe 2030, и Новата стратегическа концепция на НАТО. Непрозрачността и огромният бюджет на това безпрецедентно подобие на дипломатическа и разузнавателна служба събудиха доста въпроси още с появата си, както и зависимостта му от трансатлантическия му партньор, но днес се питаме: война с пропагандата ли се води или пропагандна война? И в името на какво? В името на спокойствието на големия бизнес в навечерието на епоха на турбуленции и масови недоволства?

Между другото, в каталога на EUvsDisinfo има и няколко български сайта, където редом с жълтите Pik.bg и Blitz.bg, можем да видим и смисленият „19 минути”.

Публикувано на

„Правдиво и балансирано“ | K-23-2019

През 1949 Федералната комисия по комуникациите в САЩ започва да прилага т.нар. „Доктрина за справедливост“, според която притежателите на лиценз за медийно излъчване са длъжни да представят важните събития “правдиво и балансирано”, т.е. без да клонят към една или друга политическа сила.

През 1987 Рейгън налага вето на доктрината – тя не се вписва в новия (либерален) дневен ред. И докато после се правят някакви опити за възраждането й, започват да изникват и нови медии, още по-трудни за регулиране, още по-лесни за манипулиране, още по-масови – медиите в web.

Миналата седмица припомних WelFargo и Gambridge Analitica скандала и как Facebook работи за републиканците в САЩ. В духа на тази старомодна доктрина ми се ще сега да припомня и начина, по който Google работи за демократите.

Със специалното изследване на феномена Google се занимава д-р Робърт Епщайн, психолог бихейвиорист и експерт по търсачките от Американския институт за поведенчески изследвания и технологии (American Institute for Behavioral Research and Technology – AIBRT). В едно свое проучване от 2016 г. той доказва, че голям процент от гласовете за Хилари Клинтън на президентските избори са дошли от нерешителния електорат, който е прибегнал до океана от ресурси, индексирани в Google, и се е  задоволил с това, което Google им е предложил първо като най-релевантно.

Епщайн нарича това Ефект на манипулативните търсачки (Search Engine Manipulation Effect – SEME). Хората дори не подозират, че са манипулирани, а това е последното, което биха искали преди избори. Изпълнителните директори на Google, разбира се, отричат. Отричат и демократите. И как иначе!

Наскоро станаха известни резултатите и от едно по-ново изследване на Епщайн за три ключови надпревари за Конгреса в Южна Калифорния на изборите през 2018. Тези резултати са силно приблизителни заради допускането на Епщайн, че гласувалите са извършвали едно търсене седмично, докато в действителност свързаните с изборите търсения в Google са били четири-пет дневно, което значи и многократно по-голям процент за демократите. Епщайн е пренебрегнал и класифицирането на източниците в Google по нивото им на пристрастност. Така, както откровено консервативни източници като „Breitbart News” са класифицирани за силно пристрастни, така привидно центристките като „New York Times” са всъщност силно либерални, без да са в класацията. Дори Wikipedia, която минава за аполитична, се оказва окупирана от неолиберални редактори и това се отразява на съдържанието на ключови статии в нея, без някой да го отчита.

От своя страна, самият Епщайн дори не е републиканец и публично е подкрепял Хилъри Клинтън през 2016 г., но демократите и либералите го клеймят като привърженик на конспиративните теории и ренегат заради колаборацията с Брайтбарт.

Дори и с тези допускания обаче, изчисленията на Епщайн показват значителното влияние на Google и по-точно на SEME върху изборния резултат. Може би заради малкия и лесно преодолим марж, с който напоследък се печелят избори в САЩ.

Каквото и да се твърди за релевантността на Google, официалната реакция е винаги една и съща: “доставянето на релевантни отговори е крайъгълен камък на подхода“ и „ако компанията промени своя курс в това отношение, това би подкопало доверието в нея“.

Всъщност, има поне 3 сценария, по които това подкопаване да се случи.

Сценарий тип „Western Union“: 19-ият президент на САЩ, Ръдърфорд Хейс, бе възкачен на престола през 1877 от комуникационния монопол Western Union и тази технологично гарантирана победа осигури после на Western Union съответната протекция.

Сценарий „Мариус Милнър“: нелоялен служител върти зад гърба на Google схеми със свой приятел, който пък участва в кампанията на някой политик. Ако помните, преди време Милнър (уж) беше този, който изложи Google пред 30 държави, злоупотребявайки с Google Street View колите, без (уж) Google да знае за това.

И третият сценарий, най-финият – алгоритмичният. В този сценарий никой, освен алгоритъмът, не е виновен, ако даден кандидат излиза все напред в търсачката и непрекъснато ви боде очите.

Просто Google са наистина много добри в това, което правят. Най-добрите!

Б.а. „Правдиво и балансирано“ е иконичното лого на Fox News, което те захвърлиха през 2017 като вече ненужно.

Публикувано на

Информационната вувузела | Култура – Брой 42 (2964), 04 декември 2015

Има една антична богиня, която елините са наричали Феме, а римляните – Фама. Това е богинята, чиято благосклонност носела слава на смъртните, а гневът й – скандали и злословия. В поемата „Енеида“ Вергилий изобразил Фама с множество езици, очи и уши – алегория на това, че скандалът се поражда първо от дочути шепоти, които се умножават и усилват, за да се разразяват накрая като ураган. На покрива на Дрезденския Университет за визуални изкуства пък скулптурата на богинята е с крила и тромпет.
И понеже в нашето пост-пост-модерно време митовете са отново в употреба, на богиня Феме (Pheme) е кръстен международен изследователски проект, чийто предмет е установяване, доказване и работа в подкрепа на истинността на твърденията в интернет. Партньорите – Университетът в Шефилд, Университетът във Уоруик, Кингс Колидж, Университетът Саарланд в Германия и MODUL във Виена плюс 4 компании, сред които и българската Ontotext.[1]
Всеки от нас, ползувателите на социални медии, поне веднъж се е чувствал безпомощен в опита си да се ориентира в света, в който живее; поне веднъж е ставал жертва на дезинформация, манипулация, спам, фишинг. Но дори и да не е, то със сигурност е хронично претоварен с информационен боклук, който се лее като от рог на изобилието, но никой дори не се пита какво става с него, къде се отлага, как се преработва. И докато големите данни на големия трафик изправят сетивата ни пред предизвикателствата на 3-те v-та – „volume“, „variety“ и „velocity“ („обем“, „разнообразие“ и „скорост“), то социалните медии привнасят и едно четвърто „v“ – „veracity“ или „достоверност“, което ни потапя в перманентната несигурност на един свят от думи, който като че ли всеки миг ще се сгромоляса под тежестта на собствените си делюзии.
Русия свалила самолет? Или е свален самолет на Русия? По границите се стреля? Или изобщо няма граници? Окото на Лондон гори? ИДИЛ са превзели Берлин? Банка еди си коя е фалирала? Марсианците ни нападат?
Докато се уверим, че някоя мълва е вярна, страстите вече са се нажежили, а последствията – станали необратими. Това не би било чак толкова лошо, ако масовото съзнание беше нещо повече от суха прахан, а това, което попада в него – само истина.
Явно за това ще се грижи европроектът на име Феме – ще се грижи до нас, до нашето недоволство да достига, хм, само истината под формата на достоверни новини. Изграждане на детектор на лъжата в реално време – така определя задачата Феме.
Истината ще се идентифицира на основата на анализа на три фактора: първо, информацията, присъща на самия документ – лексикална, семантична и синтактична информация.
Друг фактор – източниците, асоциирани с тази информация. Примерно, ако източникът на дадена информация е BBC news, Феме автоматично ще го преценява (вместо нас!) като по-достоверен и релевантен от някой неизвестен, анонимен източник и ще курира съдържанието в него, а ще крие „съмнителния“. И накрая – ще се анализира разпространението на дадена информация – какво, как и кога се предава към кого? Чрез анализ на тези фактори, Феме ще прави оценка на източниците на информацията и ще категоризира слуховете като спекулации, противоречия, недоразумения и дезинформация. Екипът на проекта е създал термина „феми“, за да добавя към заразните социални „меми“ стойността „истина“ или „лъжа“.
Не че досега у нас не са правени спорадични опити да се определя кое е достоверна информация и кое не. Манипулира се рейтингът в Google на лични блогове и страници, правят се списъци с имена на журналисти и медии, клеветят се опоненти – и всичко това под словесната глазура на думи, като „морал“, „етика“, „смелост“…
И все пак, има известна надежда за съпротива срещу „интелигентния“ софтуер и социалните ботове-идиоти. Ще завърша с мнението за тази технологична „новост“ на член на групата „Свободен и неутрален Интернет“ във Facebook: „Имам такъв софтуер отдавна. Казва се „здрав разум“, версия 1971.“

 

[1]  Този проект тръгва на 1 януари 2014 по споразумението за безвъзмездна помощ № 611233 по Седма рамкова програма на ЕС за изследване и технологично развитие. Продължителността му е 36 месеца.
Публикувано на

Тука има – тука нема | Култура – Брой 13 (2849), 05 април 2013

Група активисти поискаха от Централната избирателна комисия да отвори изходния код на софтуера, с чиято помощ ще „брои” гласовете на насрочените за 12 май 2013 парламентарни избори. И това – с цел да се прекратят тиражираните в публичното пространство съмнения за някаква възможност за манипулации при определяне на резултатите от преброителя.
Това отворено писмо, както и някои последвали го публикации в медиите  породиха спор. От едната страна са тези, които се опасяват, че отварянето на кода ще е с лоши последици, защото така всеки ще може да бърка в кода и да манипулира резултатите или ще ползва наготово при следващите избори интелектуален продукт, в който са инвестирани чужди средства и труд. А от другата страна са опънсорс-зилотите, които намират това за пълни безсмислици, защото „отварянето на кода по никакъв начин няма да се отрази на копието на софтуера, с който ЦИК ще изчисли официалните резултати”, а „пазарните” съображения за опазване на този „интелектуален продукт” от свободно копиране са безпочвени, тъй като потребителят му е един-единствен по подразбиране – ЦИК.
Привържениците на отварянето на кода споделят, че има нещо дълбоко нередно, например, в присъствието на екип програмисти в ЦИК по време на целия процес по въвеждането и обработката на данни, като подозренията им са за „доработване” и „актуализиране” на софтуера „в движение” и „на място“; и решението, което предлагат, е фиксирането на софтуера с помощта на електронен подпис и прилагането на удостоверение за време (TimeStamp).
Проф. Константинов, подал наскоро оставката си като председател на съвета на директорите на „Информационно обслужване“, пък взе страна с коментара, че идеята да се публикува софтуерът за изчисляване на резултатитее достойна за някой, който не знае откъде се включва компютърът и заплаши, че заради всички гадости, които някакви несъстоятелни хора изринаха по повод на нашето дружество, „Информационно обслужване“ може и да не участва в конкурса на ЦИК за определяне на преброител. Както вече медиите отбелязаха, кандидатстването за въпросния конкурс приключи и може да се види, че за него отново е кандидатствала една единствена фирма. Познайте коя.
И така, сред взаимните упреци в некомпетентност и уточнения, които нищо не говорят на неизкушения от програмиране гласоподавател, истината се поизгуби, а в случая тя е май относително проста и достъпна дори за средно грамотен в смятането гражданин. Защото какво толкова върши този софтуер в крайна сметка? Сканира формуляри ли? Ако е така, може би си струват усилията на опънсорс-зилотите да следят дали всички бюлетини не са с еднакви номера, например. Най-вероятно обаче софтуерът върши същото, което и една най-обикновена, двуизмерна екселска таблица, с по един ред за всяка избирателна секция по хоризонтала и по една колона за всяка партия по вертикала…
Та, доколкото този софтуер борави само с две величини – брой секции и брой партии, и извършваните от него пресмятания могат да се свършат едва ли не на ръка, вероятността за манипулацията на толкова прост алгоритъм е пренебрежима. Проблемът с евентуалната подмяна на вота е най-малко в софтуера. Манипулацията е или върху готовите резултати от изчисленията, или извън обсега на програмата, която ги извършва, т.е. на съвсем друго, „хард” ниво.
Представете си, например, следната ситуация, която, между другото, се коментира по форумите: за относително голям град (с около 500000 жители ) се отпечатват около три пъти повече бюлетини. Тези бюлетини (пакетирани и точно на брой) пътуват няколко часа до секцията. След като вотът приключи и се знае реалният резултат, какво точно се случва с останалия амбалаж?
Логично е да се предположи, че ако „алгоритъмът” включва слагане в торби, пренасяне на торби, товарене на торби в автомобили, предварителен оглед на автомобили и следване на автомобилите до секциите, най-добре ще е да се помисли за граждански контрол при целия процес от напускането на фабриката през гласуването до самото броене, от СИК, през РИК, та до ЦИК и на финала – обратно във фабриката, където неизползваните бюлетини се унищожават.
Публикувано на

За медията и посланието | Култура – Брой 5 (2753), 11 февруари 2011

„Twitter, Al-Jazeera, Facebook“ – на много места в мрежата може да бъде видян този графит,  украсяващ сграда в близост до размирния площад Tахрир в Кайро. И ако пренебрегнем поставянето на името на историческата Al-Jazeera редом с имената на комерсиалните, модни и преди всичко американски Twitter и Facebook, бихме могли да видим в това чудесна илюстрация на разпространения напоследък техно-детерминистки мит, че революциите вече се случват благодарение на социалните мрежи. Това, че правителството на Мубарак разпореди изключване на мобилните комуникации, само разпали вярата в този мит.

По време на иранските бунтове през 2009-а Марк Пфайфъл, бивш съветник по сигурността в САЩ, заговори най-сериозно за удостояване на Twitter с Нобелова награда за мир, обосновавайки се дословно така: “Без Twitter хората от Иран не биха се чувствали упълномощени и сигурни да настояват за свобода и демокрация.”

Джеймс Гласман пък, сътрудник на държавния департамент на САЩ, нарече „умната“ тълпа от Facebook активисти „най-добрата надежда за всички ни в борбата срещу тероризма“.

Видни блогъри от типа на католика-гей Андрю Съливан също немалко допринесоха за славата на интернет и блогинга в частност като освобождаваща сила, пренебрегвайки по учудващо късоглед начин блогинга на фарси. А в „Guardian” прославиха някоя си Oxfordgirl, която била в почти еднолична схватка с режима на Ахмадинеджад, упътвайки през Twitter акаунта си с риск за живота бунтовниците в Техеран през окупирания от басиджите град, без обаче да споменат начина, по който го е правила в условия на отрязани комуникации в страната.
Днес светът отново възбудено следи случващото се в Египет и Тунис, разчитайки на интернет като алтернатива на официалните медии. А в районите на бунтовете властта отново и отново реже каналите за комуникация, подсилвайки възторжения шум за съдбовната им роля в бунта, но и измествайки далеч по-сериозния въпрос: Защо е все пак този бунт? Какво искат тези хора там?
Някои наблюдатели откровено твърдят: новите медии не само не помагат, но и вредят на революциите.
Популярният журналист от „The New Yorker” Малкълм Гладуел, например, държи да припомни, че хората са вдигали бунтове доста преди Facebook или Twitter да бъдат изобретени. На участниците във Френската революция очевидно не им е бил необходим кураж отвън, за да се почувстват оторизирани да въстанат, нито пък са се чувствали неуверени в недоволството си. Руският коментатор Евгений Морозов и кореспондентката на радио „Свободна Европа“ Голназ Есфандиари пък забелязват странната тенденция, че най-много Twitter и Facebook шум идва не от разбунтувалите се региони, а от някъде другаде. И съвсем не на езика на бунтовниците.
Представляват ли или не, в крайна сметка, новите медии оръжие в ръцете на революционерите? Представляват, разбира се! Незаменими са като инструмент за мобилизиране и координиране на силите; за информиране и следене отблизо на събития в райони, където няма достъп. Стига само да си припомним снимките с мобилен телефон от предварителните резултати на изборите в Зимбабве през 2008, които успяха да послужат като доказателство за фалшифицирането им. Със сигурност, обаче, все повече са тези сред нас, които са се преборили с техно-детерминисткия вирус, автоматически присвояващ на интернет, респективно на САЩ, несъмнената роля на освобождаваща сила, а на изостаналия в технологично отношение свят – славата на непокръстено царство, блокирайки по този начин в зародиш всеки опит за дистанциран поглед и критика.
Не е нужно да сме кой знае какви експерти, за да си дадем сметка въз основа на собствения си опит за кондициониращия ефект на новите масови медии върху мисленето на огромни групи от себеподобните ни и да забележим, че тези същите нови масови медии, социалните мрежи и блоговете са инструмент, на който съвсем не може да се припише пречистващото действие на светлината.
Всъщност, силите на светлината едва напоследък започват да си пробиват път през гъстите облаци на комерсиалното и чисто манипулативно съдържание в мрежата. И макар медията никога да не е била посланието, няма причина тъкмо сега да не бъде ползвана целесъобразно.
Публикувано на

Пропаганда 2.0 | Култура – Брой 5 (2707), 10 февруари 2010

Поредна новина, засягаща темата за свободата в интернет – на 1 февруари президентът на Беларус Александър Лукашенко подписа указ, налагащ държавен контрол върху електронните комуникации. Съгласно този указ всички доставчици в страната от 1 юли 2010 г. са длъжни да идентифицират без изключения устройствата за достъп до интернет и да съхраняват цялата информацията за тях като гаранция за „сигурността на държавата и гражданите“.
Там, където традиционните медии са изцяло в услуга на властта, Интернет остава единственият независим канал за информация, ето защо нарастването на броя страни, приемащи подобни укази, не може да не изпълва с тревога обикновените граждани в мрежата. Повечето от нас са свикнали да гледат на свободата си в интернет като на даденост, по-“параноичните” обаче не забравят, че интернет не е просто едно добро изобретение, предоставено ни от добрите учени за свободно ползване, а военен проект на една конкретна държава – технология, подплатена със съответната военна доктрина.
Чували ли сте за „операции, базирани на ефекта“ (ОБЕ). Това е реално съществуваща концепция от най-новата американска военна доктрина за т. нар. мрежо-центрична война, разработена по време на събитията в Залива в началото на 90-те. Ако не сте, на сайта на изследователската програма, занимаваща се с този проблем, можете да прочетете, че ОБЕ са съвкупност от действия, военни и невоенни, насочени към формиране на модел на поведение у приятелски, неутрални и вражески сили в ситуация на мир, криза или война. Публикация на тази тема има и на сайта на българското списание за логистика CIO. Би могло спокойно да се каже, че ОБЕ – това е предварително установяване на контрол, тотално манипулиране на всяка една ситуация, независимо дали мирна, или когато конфликтът е в ход. Мрежовата война няма начало и край, тя се води постоянно и незабележимо.
Интернет е оръжие в тази война. Обхванатите от него страни, армии и правителства могат да бъдат лишени от всякаква суверенност и да станат напълно контролируеми за противника. Така интернет от инструмент за глобална комуникация може да се окаже проект за глобална манипулация.
Какво обаче предприемат правителствата за своята независимост?
В началото на годината Китай бе в центъра на вниманието заради атаката спрямо Google и заради въвеждането на SMS-цензура, но доколко правителството му иска да се справи с американската намеса, доколко успява и доколко това изобщо е в полза на обикновените китайци, е въпрос, по който може дълго да се спори.
Какво се случва в Русия и в бившите съветски републики? В Туркменистан, Узбекистан и Киргизстан, а отскоро и в Азербайджан има вече въведен контрол. Сега ще ги последва и Беларус. Достатъчен е един поглед из рускоезичните медии, за да се долови параноята. Ще цитирам няколко особено красноречиви заглавия от руските електронни медии напоследък: „Русия на XXI век: къде е тя?“, „Западна зараза в Задкарпатието“, „Интернет-партизани в името на Русия“, „Прибалтийците ги заразява американската клоака“.
Последната от изброените статии е особено интересна. Авторът й находчиво е сравнил древния римски култ към богинята на канализацията Клоацина със съвременния култ към САЩ и свободното слово, което, според официалната руска преса, не цели нищо повече от заразяване на „непокорните режими“ с „миазмите на либералния шовинизъм и политическия цинизъм“.
Пропаганда, геополитика, идеология и расови теории – може някому да звучи анахронично, но руският човек очевидно не може да бъде съблазнен с никакви материални блага и иновации в посока към прогреса, ако този прогрес не е сериозно подплатен с идеология, дори когато под патриотичните клишета ясно личат намеренията на компрадорски настроената местна власт.
Гражданите на бившите тоталитарни режими не биха се стремили така яростно към зловредните зарази, дебнещи ги в алтернативните информационни канали, социалните мрежи Facebook и Twitter, спрягани като съвременен еквивалент на радио „Свободна Европа“ и “Гласът на Америка”, ако не се чувстваха така зле третирани от пропагандата в официалните.
А и нормално ли е в състояние на мрежо-центрична война правителствата да насочват разузнавателните си средства и дезинформацията към собствените си граждани?
Публикувано на

PR в мрежата | Култура – Брой 28 (2555), 24 юли 2009

Наскоро се натъкнах на доста емоционална статия на Брайън Солис, озаглавена ‛Положението на PR, маркетинга и комуникациите‛.

Брайън Солис не е случайна личност. Той е виден PR-експерт, изобретил термина PR 2.0 още в края на 90-те години, а неговата фирма FutureWorks е известна с това, че откакто съществува, комбинира традиционните PR техники с тези на социалните (web 2.0) медии.

В статията си Солис говори за кризата, в която се намира PR-браншът напоследък, и признава, че вината за това положение на нещата е и в самия PR бизнес. Наследствената обремененост на PR-бизнеса1 е нещо, което експертът не се и опитва да крие, но като че ли не е готов да приеме и изчезването му, затова пламенно изразява надеждата си, че въпреки песимистичните предвиждания, ще умре не самият PR, а единствено познатият ни досега PR. И, обратно на популярното виждане: социалната медия web 2.0 ще го унищожи единствено като бизнес, но не и по принцип.

Тук, удивени, че убит като бизнес, PR-ът може да продължи да съществува, ще решим, че обвързан доскоро с частните комерсиални интереси, сега той ще мигрира ведно с навиците си към други (например обществени) интереси. Четейки нататък, обаче, се натъкваме на следните трогателни напътствия на PR-гуруто към последователите си:

‛Слушайте хората, ангажирайте се, степенувайте по важност и израствайте вътре в общностите, от които зависят вашето развитие, репутация, контакти като човек и професионалист.‛

Или, с други думи, показвайте повече емпатия, ако искате да сте близо до сърцето на тези, благодарение на които съществувате. Чиста философия на вампиризма, нали!

Това ме кара да се сетя за едно старо и също толкова трогателно есе на Пол Греъм от 2005 г., озаглавено ‛Подводницата‛.

Пол Греъм е програмист и предприемач, изобретател на Lisp, един от най-старите програмни езици. Освен това е и писател с въображение. Той прави паралел между PR-а като дейност и Web 2.0, противопоставяйки ги съответно на рекламата и старите медии, издържащи се от нея.

В есето си Греъм твърди, че старите медии сами са виновни за упадъка си поради собствената си недобросъвестност (продажност, неточност, небрежност). Някой журналист би казал точно обратното – че му е все по-трудно да е журналист и да работи добросъвестно в напълно приватизираните и подкопани от PR-и, пресаташета и пресслужби медии.

PR-ът, според Греъм, обаче е нещо подривно, революционно и най-вече демократично (защо не анархистично?), тъй като в сравнение с рекламите, които са по силите единствено на богатите компании, PR-ът е достъпен за всеки. Така, „вместо да си купуват реклами, които читателите игнорират, фирмите плащат, при това далеч по-малко, за да се пъхат директно в новините“. Чрез блогерите. А понеже блогерите са честни и ‛за разлика от медиите, които могат да си позволят да публикуват платени PR публикации, не го правят‛, това е и причина хората да ги обичат. Греъм е писал този текст, когато пропагандата и ‛оптимизирането‛ на търсенето в интернет все още не е било чак такава напаст. А комерсиализирането на блогинга е било в навечерието на своя възход (един от най-посещаваните блогове в мрежата, boingboing.net започва да монетаризира трафика си от 2004 насетне). Но блоговете наистина продължават да се харесват на хората, най-малкото защото позволяват на всеки да си има такъв, да бъде лесно откриваем в Google и да позволяват директни коментари (понякога).

Ще ми се да кажа нещо за особеностите на тукашния блогинг и PR 2.0 проявления, но в момента, вероятно поради временно черногледство, виждам само дребнаво боричкане за трафик и отчаяни опити за монетаризирането му.

Успокойте се, от монетаризация на трафик никой не е успял да направи бизнес, дори Фрауенфелдер с неговия boingboing.net.

1. Publick Relation (PR) – това е институционализираната връзка на частния интерес с обществеността. Пионер в бранша е племенникът на Фройд – Едуард Бернайс, който в началото на ХХ век се е досетил да комбинира теорията за психология на тълпата с психоаналитичната теория на великия си чичо с цел да манипулира масите посредством медиите.

Публикувано на

Общ език | Култура – Брой 7 (2534), 20 февруари 2009

Не е ли удивителна лекотата, с която се разпада комуникацията тъкмо в средата, предназначена да я улесни – мрежата?

В момента наблюдавам опита на една дискусия да се случи: доц. д-р Любима Йорданова, лингвист, запознат с Европейската комуникационна политика и въвлечен в законодателната реформа във висшето образование и науката у нас, е публикувала постинг като гост-блогър в сайта на студента по компютърни науки в Дармщадт Боян Юруков. Съдържанието на постинга са собствените й представи за явлението „блогинг‛, целта е началото на дискусия, а мотивът – януарските инсинуации в медиите, представили блогосферата като опасна среда, която трябва да бъде строго контролирана.

Постингът предизвиква разнообразни реакции, които ще се опитам да групирам според това, доколко адекватно откликват на стремежа към дискусия.

Първата (дори хронологически погледнато) реакция е и най-примитивната. Тя е в самото дъно на т. нар. йерархия на несъгласието (описана в есето на популярния в мрежата програмист и рисков капиталист Пол Греъм „Как да изразяваме несъгласие‛) и не надхвърля грубия ad hominem опит за дисквалифициране на опонент само поради принадлежността му към дадено поколение и пол. Интересното е, че реакцията принадлежи на популярен блогър, известен както с многобройните си разсъждения на всевъзможни житейски теми, така и с непримиримостта си към троловете в интернет (!).

Другият тип реакции са нищонеказващите. Те не се занимават със съдържанието на постинга, а с тона му, който е „ романтичен и изпълнен с очаквания по отношение на блоговете‛, по-подходящи за далечната 2002, когато на тях се е гледало като на инструменти на гласността. Странно или не, но този тип реакция е на двама от екипа на Economedia, отговорни за web проектите й, което тутакси поставя въпроса: нима блоговете в блогосферата на „Капитал‛ и „Дневник‛ не са вече инструменти на гласността? А какво са тогава?

Трети тип реакции – противоречие заради самото противоречие, без изтъкване на аргументи против. Противоречащите са предимно изнервени анонимни блогъри.

Четвърти тип – противоречие, но с опит за намиране на контрааргумент: блогосферата не бива да се изучава, защото… е невъзможно тя да бъде изучена. Достатъчно е, че в нея оцеляват истински силните и това е, което я прави свободна. Всъщност, дискусията почва тъкмо тук, с появата на мнения, че този кибер-дарвинизъм би бил приемлив, ако поне отчасти можеше да обясни процесите в един управляван, повече или по-малко явно, от парите и политиката инструмент.

Оттук и петият тип реакции, които не могат да бъдат класифицирани по скалата на противопоставянето, защото са по-скоро опит за намиране на общ език между хора с различен стаж в мрежата, различен житейски опит и различни представи за свобода. Уточняват се понятия, сравняват се гледни точки, появяват се нови и неочаквани, но не и лишени от логика ъгли и перспективи.

Но като се замисля, има логика в примитивната реакция на блогърите, съпротивляващи се на любопитния академичен пришълец, дошъл да ги изучава, като че ли с цел да „колонизира‛ територията им. В случая обаче не става дума за това. Ако някой възнамерява да изучава блогърите като диво племе, той би подходил с акуратната предпазливост на изследовател, разработващ антропологичен терен – не би издал по никакъв начин намеренията си. Къде остава софистиката при положение, че лингвистът сам декларира притежаваните от него оръжия:

Всеки текст може и е манипулативен. Нали чрез него се цели някакво въздействие върху някаква аудитория или отделен човек? Начинът на организация на текста, словоредът, избраните думи, тяхната стилистика и т.н., акцентът върху несъществени неща, за да се прикрие същността, различното прекрояване на информацията, всичко това се прави с една единствена цел – да се манипулира аудиторията.

Към блогърите в случая е подходено като към грамотни граждани, които трябва да са наясно, че с тях може да се злоупотреби. Ето защо е смешно, когато те самите се държат като туземци и се дивят на това колко странно и не на място звучат нечии думи.

Какво пък, започнала едва-едва, дискусията продължава смислено. Интересен първи сондаж в блогосферата.