Публикувано на

Тролски бизнес | Култура – Брой 20 (2942), 22 май 2015

Тази седмица пак Н.В. Телекомът ще е във фокуса на вниманието ни, макар и изпод друг ъгъл, развлекателен. Поне като развлекателна се възприе от публиката класацията Топ 150 най-влиятелни българи в социалните мрежи, чийто инициатор, Телекомът, се зае с „нелеката задача” да подреди в йерархия „хората, които създават теми, водят разговори, определят дневния ред и са влиятелни в онлайн пространството”. Сферите на влияние, в които става класацията: Медии и реклама, Бизнес и предприемачество, Технологии, Общество, Култура и изкуство, Спорт.
Кой и как извърши тази класация? На страницата на изчезналия, но явно възкръсващ „Егоист” в рубрика, озаглавена „Методология”, можем да прочетем, че начинанието няма нищо общо с „безкрайните начини да се купува присъствие в социалните мрежи, да се създава фалшива популярност”. Нещо повече, то се случва въпреки „главоломното нарастване на т.нар. тролове”. Саморазграничавайки се от този долнопробен, пошъл бизнес с троловете, инициативата ни уверява, че е съвсем легитимна, доколкото ползва услугите на няколко водещи в областта на анализите и обработка на данни фирми, а именно: Talkwalker (експерти в мониторинга и анализа на съдържанието във Facebook, Twitter и Instagram); Brandwatch (Twitter); Synthesio и по-точно софтуерната платформа SynthesioRank за таргетирана реклама на продукти и услуги и определяне на т.нар. „инфлуенсъри”; Kred и Klout – спецове в измерване на влиянието въз основа на показатели, като ангажираност, споделяния, цитирания, харесвания, ре-туитове, брой последователи; Simply Measured, Social Bakers и т.н.
Както виждате, никакви троли, само кристално чиста, неутрална технология и обективни методи… Е, да, има и жури. Работата на членовете му е да „взимат предвид данните на тези компании”, за да определят накрая „възможно най-меродавните финални листи”. Кой е в това жури? Ами, виждаме в него блогър, даже два; онлайн ментор (каквото и да значи „онлайн ментор”); социолог от Галъп, кадър на Институт за свободен капитализъм „Атлас“, политически пиар, спортен журналист, основател на фондация. Накрая няма как да не се запитаме и кому е нужно всичко това – да внася йерархия в анархията на мрежата? Вярно, мрежата е пълна с безсъдържателни и вредни глупости, също и с тролове, друго си е някой да насочи вниманието ни към „най-влиятелните българи”, защото как иначе ще разберем, че са влиятелни! Нищо, че този „някой” е частен субект, чиито клиенти са други частни субекти, които при това изобщо не могат да се нарекат неутрални. Дори в политически смисъл! Класацията обаче не е обявена като „Най-влиятелните личности в приятелския кръг на Еди-кой-си” или „Най-влиятелните в полето на психо-дясното”, или нещо такова, тя е за „най-влиятелни българи”.
„Методологията“ не отчита и дребен детайл като този, че „наравно“ с публичните личности, обгрижвани вече от медийния и PR бизнес, участват и съвсем обикновени хора. И какво излиза? Излиза, че добрият стар наш престиж и влияние вече е бизнес, нечий друг бизнес, не наш, опиращ се на странни методологии, работещи с още по-странни величини.
„Приватизация на престижа” – изкоментира тенденцията проф. Дичев във Фейсбук. Според някои, става дума просто за предприемчиви хора, сетили се за тази ниша преди другите. Според по-скептичните, нещата са малко по-сложни, тъй като по резултата от подобни класации инвеститорите се ориентират къде да инвестират, издателите – кого да издават, избирателите – кого да изберат… Според трети, това е празен шум и голяма досада. За самите инициатори обаче „това е дългосрочен проект, който не само помага да разкрием какво се случва със социалните мрежи в България, но и как се използват, кои са атрактивните хора, теми, каузи”, нищо че според друга, нечия лична класация, „най-атрактивните хора, теми, каузи” може да са на дъното на кошчето за спам.
„Създаването на „Топ 150 най-влиятелни българи във Facebook, Twitter и Instagram” не е самоцелно упражнение, което приключва с публикуването на една класация”, обещават ни още инициаторите. То ще има бъдеще! Ние не подценяваме изобщо това бъдеще! Все пак, серията страховити събития в Близкия Изток, известна ни като „арабска пролет”, започна в Twitter. Медиите даже я кръстиха «туитър революция».

 

Публикувано на

Медиастан | Култура – Брой 1 (2880), 10 януари 2014

„Mediastan“ е документален филм, отчасти продуциран от самия Асанж. Впоследствие е откупен от международната многоезична телевизионна мрежа RT, която, подумите на режисьора Йоханес Уолстрьом, „е най-голямата международна телевизионна станция в света, която не се страхува от темите, засегнати в Mediastan“. Това, от една страна, не е чудно – става дума за базирана в Русия, а не в САЩ мрежа; от друга, не може да не възникне въпросът защо все пак ъндърграунд журналисти се нуждаят (легитимирайки ги по този начин) от мейнстрийм медиите? Отговорът на втория въпрос е лесен: ъндърграунд журналистиката не живее в паралелна реалност. Тя живее в същата, подлежаща на промяна реалност, в която и ние, а относно „съмнителното“ открай време сътрудничество и на Асанж, а и на Сноудън с Русия… това е чисто и просто стратегия за оцеляване.
Но да се върна на „Mediastan“. Филмът е свежа новина: публикуван е в последния ден на изминалата година, тъкмо навреме, за да улови традиционно апокалиптичните настроения, които обхващат публиката в този период, както и за да послужи за отговор на холивудската интерпретация на WikiLeaks-сюжетитев нашумялата „Петата власт“ на режисьора Бил Кондън. Според Асанж, „Петата власт“ е „пропагандна атака“: сценарият е скалъпен по 2 книги с откровено неприятелско съдържание – едната е WikiLeaks отвътре: моето време с Джулиън Асанж и най-опасния сайт в света (2011) на бившия сътрудник и настоящ съперник на Асанж, Домшайт-Берг, а другата е WikiLeaks: тайната война на Джулиан Асанж отвътре (2011) от двамата британски журналисти от „Гардиън” с доста лоша слава, впрочем, Дейвид Лий и Люк Хардинг.
„Петата власт“ не е документален и не претендира за точно възпроизвеждане на събитията, но си позволява доста волности, ако не и груби спекулации. При все това, много от привържениците на WikiLeaks в мрежата считат, че това не само не накърнява репутацията на WikiLeaks и Асанж, но дори тъкмо обратното – работи здравата за тях и за успеха на „Mediastan“ в частност. Авторите на „Mediastan“ дори не крият, че ползват холивудския маркетинг в своя полза. За разлика от холивудската разработка обаче, „Mediastan“ е чиста документалистика. Сюжетът му се развива около периода на изтичане в WikiLeaks на получените от Брадли Манинг американски дипломатически грами и за опитите на група журналисти, пътуващи по маршрута на древния път на коприната през Средна Азия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан и окупирания от САЩ Афганистан, да намерят местна медия, която да публикува грамите.
„Mediastan“ описва именно невъзможността това да стане – както знаем, грамите не само разтърсиха света и представите ни как се случват нещата в него, но и маркираха невидимите линии на медийните табута в глобален мащаб. Филмът показва прекия сблъсък на журналистиката с цензурата в спонсорирани от американското правителство локални медии, сблъсъка със страха и с риска за живота.По думите на режисьора Йоханес Уолстрьом, и самият филм е „киселинен тест“ за това докъде се простира подчинеността на медиите. Най-интересна обаче е последната, трета част на филма, когато действието се пренася от Централна Азия във Великобритания и САЩ. Тя разказва за съдбата на грамите, попаднали в „TheGuardian”и„TheNewYorkTimes”. (За това е ставало дума и в Мрежа/паяжина, впрочем.) Във филма, например, има разговор на Асанж с Алън Русбъргър за начина, по който „Гардиън“ е цензурирал грамите, засягащи нефтените компании, както и разкритието от страна на редактора на „Ню Йорк Таймс” Бил Келър за всекидневните позвънявания в редакцията от правителството.
Поуката от филма, формулирана от Уолстрьом, звучи простичко: „Mediastan“ не е физическо място, а състояние на ума на много журналисти и редактори, които формират представата за света“. Светът наистина се намира в страшна политическа безизходица, щом дори и западните медии, претендиращи, че оцеляват благодарение на качествата и неподкупността си на свободния пазар, не са никаква алтернатива на медиите в страните, чиито имена завършват на „-стан“ – страните с най-отчайващи тоталитарни режими.

Публикувано на

Синергия | Култура – Брой 21 (2857), 07 юни 2013

Миналата седмица мрежа/паяжиназавърши оптимистично с това, че „web засега е единственото българско пространство, в което „задкулисията” не живеят дълго”, а също и че „web е единствената медия, в която нещата и виновниците се наричат с имената им.”Проветривостта на мрежата е и основната причина потребителите на информация да мигрират от традиционните медии в нея. Следствията от тази миграция обаче не са еднозначни. Защо? Защото потребителите съвсем логично биват следвани по петите от рекламисти и рекламодатели, а след тях идват и парите… Това не е лошо само по себе си, само дето горчивият опит сочи, че комерсиализацията на нито една медия досега не е довела до нещо добро. И като че, за да постави за пореден път под въпрос оптимизма ни, малко преди изборите българоезичната web ни поднесе голяма изненада: три солидни уеб компании смениха собствениците си почти едновременно.
Финландската група „Sanoma Media Russia and CEE”, собственик на най-голямата онлайн компания у нас „Нет инфо.БГ”, я продаде на „DarikNews” за 17 млн. лв., предпочитайки я пред „NEG”, „TopMediaGrup” и „Investor”. А „Investor” също на свой ред бе продаден за 16 млн. на бизнес медията „Bulgaria On Air”. Около седмица по-късно стана факт и третата голяма сделка: „Уеб Медия Груп“ беше купена от собственика на „Алтернатив Медия Груп“ Красен Кралев за почти 1.5 млн. лв.
Най-интересна и обговаряна е сделката за „Нет инфо.БГ”.Офертите за нея се знаят от март т.г., като за фаворити се считаха „NEG.bg”, „NovaTV” и „Sportal.bg” на Делян Пеевски. Тогава всички будни мрежови граждани тръпнеха в очакване да се случи най-лошото – „Sanoma Media Russia and CEE” да продадат „Нет инфо.БГ” на Пеевски, чийто стил в придобиването и съсипване на медии е всеизвестен. Вярно, че Пеевски се подвизава в полето на печатните медии, но е въпрос на време да прояви интерес и към web. И изглеждаше като да е дошло времето, но ето че това не се случи и „SMR and CEE” изненадващо приеха офертата на „DarikNews”.Така че, да погледнем на случващото се като на бизнес:
– „Нет инфо.БГ” не е на загуба, но печалбата му е доста под очакванията на „SMR and CEE” и финландците са склонни да се отърват от него за почти двукратно по-малко пари;
– web бизнесът е рисков, но едно уедряване на собствеността е финансово оправдано: по-голяма палитра от сайтове = по-голям трафик за монетаризиране;
– ефектът на „синергия” между отделните сайтове и медийни канали ще доведе до допълване, а не до уеднаквяване и влошаване на съдържанието и до окончателното им превръщане в „сериозна” медия.
Според медийния експерт Орлин Спасов, тъкмо липсата на качествено съдържание е проблем и web медиите трябва да започнат да гледат на собствеността си като на дългосрочна инвестиция във възпитанието на аудиторията, на „културата на медиите” и „медийната екология”. Това тутакси обаче поставя въпроса зацензурата. Кой и как ще преценява вместо публиката кое е възпитателно за нея?
А ако ще се говори за трафик, трябва да се отчита вече не само ефектът на Google, но и на социалните мрежи. В смисъл, че от трафик печелят именно Googleи социалките, а не тези, към които те насочват трафика. Какви ще са „новите” начини за монетаризиране на интереса? Доброто старо обвързване с политиката?
Според Орлин Спасов, „ако се избегне типичното за България задкулисно преплитане на икономически, политически и медийни интереси”, нещата могат да се развият много добре. Как обаче ще се избегне това „задкулисно преплитане”, едва ли някой знае. На първо време е хубаво, че този път поне знаем имената на новите собственици, но не вярвам някой да е спокоен от това:
– „DarikNews” чрез собственика си Радосвет Радев е свързан с ужасно много и ужасно интересни субекти, от които ще спомена само един: Сдружение „Български бизнес клуб Възраждане“.
– „Bulgaria On Air” пък си е направо известен като „портала на ТИМ” заради това, че е собственост на „България еър”, „Дружество Армеец”, „ЦКБ”, „М САТ Кейбъл АД” и др.
– „Алтернатив Медия Груп“ на Красен Кралев пък е свързана с 2 политически партии: „Новото време“ и „Съюз на свободните демократи“.
Друго, освен „синергия” между медии, банки, политици и сив бизнес, виждате ли?

 

 

Публикувано на

България не е остров! | Култура – Брой 32 (2824), 28 септември 2012

Изкривена, сюрреалистична, оставяща чувството за надвиснала заплаха и дори терор – такава бе атмосферата в претъпканата зала на галерия „Юзина” миналия четвъртък.Акотрябва да използвам една единствена дума, за да я опиша, бих казала – „кафкианска”. На дългоочакваната среща с европейския комисар по телекомуникациите и цифровите медии Нийли Крус буквално се сблъскаха две реалности – тази на журналистите, поискали срещата да се случи, и на представителите на откровено политически и корпоративно зависимите медии у нас и издателските съюзи.
Не само журналистите, всички, които държат на свободата на словото, бяха в очакване на тази среща от юни т.г., когато на публичното изслушване, организирано в Европейския парламент от Алианса на либерално-демократическите партии, комисар Крус заяви, че проблемите със свободата на медиите в България заемат ключово място в дневния й ред и са неин личен приоритет. Особено нетърпеливо я очаквахме и заради някои пресни разкрития това лято: сайтът за гражданска журналистика Отворен парламент се натъкна на данни за интересния начин, по който се сключват договори с медиите по европрограми, и още по-интересните начини за преразпределянето на евросредствата за тях.
С други думи, причините Нели Крус да посети страната ни изобщо не са локални, неинтересуващи останалия свят и свързани с типично българския ни рефлекс да търсим кой да ни „оправя”. Този път стана пределно ясно, че залог в местното боричкане за власт са не само европейските ценности, но и парите на европейските данъкоплатци.
Но какво по-конкретно от случилия се в галерия „Юзина” фарс е повод за днешната колонка?
Първо, това бе забележителното с неадекватността си изказване нанай-могъщия фактор на медийния пазар у нас и собственичка на ИПК „Родина” – Ирена Кръстева, за вредните ефекти на интернет върху човешкото здраве и интелект и най-вече върху бъдещето на хартиените медии. Все пак, Нийли Крус е комисар по информационните технологии и каузата й е да защитава иновациите. Да покажеш невежеството си пред нея не е чак толкова трудно, но да го демонстрираш в съчетание с нахалство, си е „подвиг”. С това Ирена Кръстева и, косвено, нейният син, проявяващ напоследък необясним интерес към тъй вредните нови медии, „храбро” показаха на Нийли Крус, че не се нуждаят от визитата й и от намесата на европейски институции в делата на харчещите европейски пари български медии.
Друго изказване, което имаше важно, макар и непряко отношение към новите медии, бе това на Валери Запрянов, който вложи доста страст и реторика във възмущението си, че докато едни се оплакват от липсващата свобода на словото, истинският проблем на журналистиката ни е възцарилата се слободия. Сигурно поради липса на време, имената на медиите и журналистите, обвинени в слободия, бяха спестени, но не вярвам Запрянов да е имал предвид нароилите се жълти медии и тумбите некачествени драскачи в тях. Не вярвам да е имал предвид и безпринципното израждане на журналистиката ни в PR, особено около избори. Едва ли е имал предвид дори такива фрапантни случаи на слободия, като този на напетата водеща на сутрешния блок на Нова телевизия Калина Крумова, която, освен журналист, е и народен представител и дори споделя това в интервютата си със задоволството на човек, направил благополучна кариера.
Боя се, че Валери Запрянов е имал предвид особено активната напоследък гражданска журналистика в мрежата, правена от хора с инженерно, икономическо, еко, юридическо образование, с лични средства или издържаща се от скромни субсидии. Най-вече се боя от факта, че тъй мразещите интернет големи медийни играчи у нас започват да поглеждат с интерес към мрежата. Предполагам, ефектът от това ще е подобен на този в Русия: на 18 септември държавният оператор „Ростелеком“, в очакване на влизане в сила на новите, свързани с интернет закони, изпробва върху жителите на Омска област ограничение на достъпа до YouTube.
Да купуваш медии онлайн, за да контролираш съдържанието в тях, е като да правиш дупка в морето – успехът трае кратко. Но засега. Засега мрежата все още е по-свободното място.
Колкото до срещата с комисар Крус, тя бе полезна дори само с това, че отново превърна България в тема на световния печат. България не е остров.
Публикувано на

Радио БиНаР | Култура – Брой 29 (2821), 27 юли 2012

За „стрийма” говорим, а той вече – „мейнстрийм”. На 20 юли пред малкия параклис в двора на БНР, в присъствието на политици, медии, хора на изкуството и при наличието на щедри количества шампанизирано вино, интернет радио Бин@р, най-новата платформа на една от най-старите медии у нас, БНР, отпразнува своето раждане.
„Хибридът или пресечна точка на две медии е моментът на истина и откровение, в който се ражда нова форма” – този вдъхновен цитат на Маршал Маклуан можем да видим в рубриката „За нас” на свежия нов сайт. Радио Бинар е радио на новите поколения слушатели и творци, а това значи – и на новите възможности… И всички ние много му се радваме. А възможностите, поне за слушателите, ще са една „сбъдната мечта”: „преодоляване на ограниченията на времето, пространството и формата” – архивът ще позволява прослушване на предавания, чието излъчване на живо се е случило вече. Ще има възможност за създаване на собствено съдържание, обратна връзка, изграждане на кръг от приятели по интереси, което ще рече и повече забавления.
Интернет радиото е ново явление у нас, но не и по света. Първите web излъчвания на живо са се случили още през 90-те в Сиатъл, САЩ, и някои от нас помнят вълната от възторг, която достигна чак до нашите ширини. Тук е редно, обаче, да се вметне, че заедно с възторга, сериозните инвестиции и технологични подобрения, дойдоха на дневен ред и някои от проблемите на интернет радиата най-общо. И те бяха копирайтни.
Точно интернет радиата бяха причина през есента на 1998 в САЩ да бъде приет обремененият с лоша слава Закон за авторското право в цифровата епоха (Digital Millennium Copyright Act), който, под предлог уреждане на възнаграждението на творците, криминализира цял технологичен сектор – този за възпроизводство и разпространяване на музика. Недостойната битка на корпорациите с тийнейджърите, главните протагонисти в борбата за свободен достъп до забавления, не допринесе с нищо нито за благоденствието на артистите, нито за стойността на изкуството, но пък стимулира разработката на инструменти и услуги за заобикаляне на мерките, контролиращи достъпа до защитено съдържание, известни като „управление на цифровите права” (digital rights management).
В каква копирайтна обстановка се появи новото радио Бинар? Чувствам се длъжна да припомня съществуването на един сайт, който твърде много наподобява нашумелия преди време „Читанка” – сайта на гражданина Свилен Добрев. Добрев си позволява да споделя аудио файлове от фонда на БНР по своя собствена инициатива (http://bg.svilendobrev.com/detski/zvuk/zagolemi/) и логиката му е, че тези записи са продуцирани от БНР, създадени са с бюджетни пари, т.е., българският народ вече е платил за тях и не би следвало да са недостъпни за него. Ако се предположи, че дигитализацията, подреждането и поддържането на един дигитален архив струват пари, размишлява Добрев във форума на сайта си, то постъплението на тези средства би могло да се организира лесно: наличието на солидна аудитория на сайта означава, че има хора, които биха си купували съдържанието му. Гражданинът Свилен Добрев не печели нищо от разпространението на продукцията на БНР, не печелят нищо и авторите на тази продукция, има го, обаче, удовлетворението, че трудът им не е потънал в забвение. Очевидно БНР не е равнодушно към тези съкровища. Не е безразлично към тях и новото радио Бинар. Какво е, обаче, отношението му към, нека я наречем, гражданската инициатива на Добрев?
Има и друг важен въпрос, чийто отговор трябва да се знае: какви са отношенията на Бинар с БНР:
1) Във връзка с предоставянето на съдържание. (Все пак, става дума за нова и съвсем различна платформа, чиято база данни тепърва се пълни. Бинар на архива на БНР ли разчита?)
2) Във връзка с авторите. Как Бинар ще си урежда отношенията с тях?
Законът казва, че освен БНР, има и други носители на права и това са именно авторите. Вероятно така ще е и с Бинар. Авторите са защитени по закон – поне когато официални институции се възползват от труда им. Радио Бинар не може да си позволи да е пират. И така: как точно Бинар ще урежда отношенията си с авторите? През асоциациите Театъраутор и Музикаутор ли? В какъв „стил” ще бъдат уредени тези отношения (защото явно все още не са)? В стила на DMCA?
Публикувано на

Ферми за „контент“ | Култура – Брой 9 (2757), 11 март 2011

Преди да е станало съвсем неотложно да се пише отново за Wikileaks, за съдбата на Асанж и Брадли Манинг, за web 3.0 и революциите в мрежите, бързам да обговоря едно явление, влязло относително късно в полезрението на мрежовите наблюдатели, но доста важно – Demand Media, Inc.
DM е компания, създадена през 2006 г. от инвеститора Шон Коло и бившия шеф на MySpace и иноватор в областта на социалните мрежи Ричард Розенблат. Тя преди всичко е забележителна с това, че e типичната, базирана на потребностите на аудиторията, автоматизирана „ферма за съдържание“. При това огромна. За целта компанията ползва специален алгоритъм, който обработва данните от търсачките, рекламните оферти в мрежата и прогнозите за възвращаемостта на инвестициите и извлича от тази суровина теми с висок рекламен потенциал. Генерирането на съдържание започва с генериране на заглавия по тези теми. После заглавията се разпределят между множество автори на свободна практика, наети от DM, като те в определен срок са длъжни да изпълнят поръчката според изискванията. След това статиите или видеоклиповете минават през редактор и, приведени в окончателен вид, биват приети или отхвърлени. Произведеният по тази технология „контент“ се нарича „курирано социално съдържание“ (Curated Social Content) и е хибрид от класическите, познати ни от старите медии като вестници и списания статии и генерираното по блогове и други места за самопубликуване потребителско съдържание. То се предлага, гарнирано с реклама в различни сайтове, собственост на медията (Cracked.com, eHow, GolfLink.com, Livestrong.com, Mania.com, Trails.com), но в интерес на истината, от него има в изобилие и на други места в мрежата, в YouTube например.
Какво точно оправдава авторите и дистрибуторите на подобно „творчество“? Очевидно не е излишъкът от вдъхновение и талант. Има една маркетингова стратегия, обаче, основана на така наречената „теория за дългата опашка“, според която, чисто статистически погледнато, печалбата от продажбата на голям брой стоки в малък тираж е далеч по-малко рискова и често надвишава тази от продажбата на малко на брой популярни стоки в голям тираж. В случая с DM ролята на многото на брой „уникални“ стоки се изпълнява от огромното количество долнокачествен контент, сътворен от никому неизвестни, ниско платени автори, които обаче са тъй многобройни, че няма начин потребителят да не се натъкне на тях в мрежата, дори да е специалист в избягването на спама. Става дума за текстове и видеа на теми, вариращи от начини за бързо отслабване до това „как да си намерим работа“. На това диверсифициране на безсъдържателността и безидейността DM разчита не само за привличане, но и за задържане на посетителите.
За всичкото време, през което съществува Demand Media Inc., никога не е била на печалба, но това не пречи акциите й да се котират високо. Намират се, обаче, и немалко критици на нейния бизнесмодел и последиците от него за еволюцията на мрежата. Основният аргумент против е, че диверсификацията за сметка на задълбочеността и смислеността на съдържанието води, меко казано, до посредственост. В мрежата на DM дори й се носи славата на „крал на посредствеността“.
И наистина, къде е логиката да се инвестират 100 милиона долара в огромен брой посредствени драскачи, вместо в малко на брой, но качествени? Тази тактика може и да предпази за известно време DM от изпадане от полезрението на огромната й аудитория, но говори лошо за компанията в дългосрочен план. Все пак, това бездарно, но пък „курирано съдържание“ е напълно безполезно и единствената му функция е не да информира, а към него да бъде прикачена някаква реклама. Не всички могат да са Лорънс Бъфет и да правят красиво бизнес, но все пак ефектът, който имат огромните разливи от посредственост (иде реч за цифри от порядъка на 100 000 заглавия дневно) върху мрежовата „екосистема“, не може да бъде пренебрегван.
Дали пък Demand Media не е поредния балон? – питат с основание във Wired.
А в New York Times наблюдателят Дейвид Кар се опитва да преодолее иронията и да погледне безпристрастно в бъдещето: може би оттук нататък добра журналистика ще се прави все по-рядко и само за тези, които могат да я оценят, а съответно и платят.
Публикувано на

Свобода на словото | Култура – Брой 5 (2532), 06 февруари 2009 Начална страница

Да се пренесем мислено в края на 70-те. Строи се каскадата Белмекен Сестримо и резерватът Парангалица е застрашен от унищожение – за да стигне водата до язовир Белмекен, намиращ се на около 30-40 км от резервата, на територията му трябва да се взривява и прокопава канал с цел да се прокарат тръби с диаметър повече от метър – дейност, която би довела до екологична катастрофа в района. Тогава се случва следното: в ‛Отечествен Фронт‛ и ‛Антени‛ започват редовно да излизат статии, подписани от журналиста Руен Крумов. Систематично и в продължение на повече от 3 години той разяснява същността на проблема, при това достатъчно обосновано, за да привлече подкрепата на лесовъди, професори-биолози, а също и на негови колеги журналисти, в това число и на главния редактор на ‛Антени‛ Веселин Йосифов, чиито уводни статии на първата страница на вестника се четат много внимателно от хората във властта. Следенето на тези публикации от властта и натрупването на обществен интерес към случая в крайна сметка водят до това Парангалица да бъде спасена. Защо разказвам тази, може би всеизвестна, но несвързана с интернет история? За да припомня, че един единствен журналист може да е доста ефективен дори в ситуацията на тотална държавна цензура.

Да се пренесем в наши дни. Петнадесетминутната слава осени блогера Yunuz след постинг, посветен на лошия дизайн на правителствения сайт и по-точно на отношенията му с търсачката Google – сайтът изобщо не се индексира в Google. Пъргави оптимизатори на търсачки със силно гражданско чувство тутакси поемат инициативата за Google бомба, подобна на тази в Америка в края на януари 2007, когато при написването на словосъчетанието ‛miserable failure‛ (‛жалък провал‛), първият резултат, подаден от Google, бе сайтът на американското правителство. В нашия случай ключовата дума е просто ‛провал‛. Механизмът, по който се задейства една Google бомба, е прост – търсачката е чувствителна към това колко сайтове линкват към даден друг сайт и реагира с повишаване на ранга на последния, изтегляйки го напред в списъка с резултати. Резултатът от масовата инициатива е налице и то много скоро. При написване на думата ‛провал‛ в Google, първият резултат е сайтът на правителството.

Всички радостно ликуват, медиите (така обругаваните от блогерите стари медии) се интересуват от случая – BTV и Re:Tv канят Yunuz, а вестниците раздухват сензацията: „гугълбомба удари правитествения сайт“, „блогери хакнаха (?) правителствения сайт“. Цвят в картината допълнително добавя и случаят с отвлечения автобус на Биомет, чийто похитител, представете си, бил, освен всичко останало, и блогер. Вярно, правителството е непокътнато, сайтът му – също, като отгоре на всичкото и рейтингът му се е вдигнал до рекордните 8/10.

Някои от нас биха казали, че ако не друго, то тази акция поне демонстрира солидарност между гражданите в мрежата и че в това се състои победата всъщност. Други – че за никаква солидарност не може да става дума, а за поредната проява на стаден инстинкт.

В действителност, много блогери са наясно с вредата от сензационализма, от който очевидно страдат традиционните ни медии, самите блогове пък са невероятен, бърз, глобален инструмент за свободен обмен на информация и установяване на истината. Защо тогава толкова бързо, глобално и ефективно словото се тривиализира напоследък, а информацията, не без участието на мрежата, деградира до най-обикновен шум? Търсенето на истината като че ли не е приоритет и причината затова е много проста – интернет е един преди всичко частно-собственически проект. В него е ясно изразена тенденцията не към свободен обмен на информация, а към приватизирането й. Може би оттам и ниската ефективност на всички тези, започнали тъкмо в интернет акции.

Припомняйки си случая ‛Парангалица‛, бихме могли да се запитаме: коя ситуация е по-неизгодна за свободата на словото? Тази, регулирана от държавата? Или (де)регулираната от частния интерес?

Защото свободата на словото отдавна вече не се състои в свободата на изразяване и в множеството гласове, които могат да бъдат чути, а в свободата да притежаваш собствена медия, своя собствена паралелна реалност, в която да се чува предимно твоят глас.

Колкото до гражданите, те отдавна вече не са граждани в старомодния и радикален смисъл на XIX век. Вече всички са потребители.

Публикувано на

Относно достъпа | Култура – Брой 4 (2531), 30 януари 2009 Начална страница

В живота нещата се случват синхронно, а мрежата е посредник, който, както никой друг, успява да пренесе тази синхронност безпрепятствено до оперативното пространство на ума ни. Друг е въпросът дали той винаги успява да обработи така получената информация. В изобилието от събития на мен често ми е било трудно да избера за кое точно да пиша и неведнъж съм се изкушавала да групирам привидно несвързани помежду си събития или пък събития, свързани по логика, различна от подразбиращата се причинно-следствена. В резултат на това често съм била упреквана в липса на логика.

Какво пък, сега ще изброя няколко локални и очевидно несвързани събития, обединени помежду си единствено от ключовата дума ‛достъп“. Тоест, ще действам донякъде според логиката на една интернет търсачка.

Първо събитие:

Архивът на БНТ се оказа достъпен за ‛нерегламентираните действия“ на група малолетни роми, чиято цел е била да задигнат металните стелажи, съхраняващи 50-годишната история на телевизията под формата на запис върху филмова лента.

Същият този архив обаче е категорично недостъпен за пирати (граждани-данъкоплатци на тази страна, осигуряващи финансово тази същата институция). В тази връзка и извън някои резерви, които би следвало да имаме относно съхраняването на информация в дигитален архив, дали един ден няма да се окаже, че единственото съхранило се съдържание е тъкмо вече изпиратстваното от БНТ?

Второ събитие:

Заседание на Комисията по гражданското общество и медиите по Законопроекта за изменение и допълнение на Закона за радиото и телевизията, по време на което е било предложено Съветът за електронни медии, СЕМ ‛…да огласява публично всички решения във връзка с осъществяването на своите правомощия, включително начина, по който прилага закона, както и основанията за промяна на своята практика.“ Т.е. да ги направи достъпни за разискване от по-широк кръг граждани. Това е било оспорено от някои заседатели с довода, че ‛заседанията на СЕМ са твърде дълги“, а и е ‛много трудно за работата на Съвета да се приеме такъв текст в закона“, защото „човек се притеснява пред толкова много камери“ и защото ‛не може достатъчно добре да комуникира, свободно да комуникира“ пред тях. Трогателна свенливост, наистина!

Събитие трето:

Отново иде реч за прословутия противоконституционен член 5 на Наредба 40, който бе отменен от Върховния административен съд през декември 2008 г. (за това стана дума в първата ми колонка от тази година) и който ще бъде разглеждан отново в четвъртък от парламентарната комисия по транспорта и съобщения и от комисията по вътрешна сигурност и обществен ред, като най-вероятно ще бъде приет под формата на закон, позволяващ на МВР неконтролируем достъп до информация за телефонните ни обаждания през стационарни и мобилни мрежи, SMS-ите ни и електронната ни поща.

Не мога да се сдържа и да не цитирам един весел анонимен коментар в мрежата относно невеселата ситуация, в която би ни поставила тази вседостъпност на обменяната от нас информация: най-добре Министерството на вътрешните работи да се преименува на Министерство на информацията и да се превърне в единствения в България интернет доставчик. Така, в името на държавната сигурност, всички ние ще сключваме договор директно с Министерството, а в договора ще има клауза, че „всичко казано или написано от нас онлайн може и ще бъде използвано срещу нас в съда или по друг удобен на Министерството на информацията начин„.

И за финален щрих на тази мрачна локална картина, едно събитие от малко по-друг порядък: черен екран скри от погледа на зрителите България от композицията „Ентропа“ на чешкия скулптор Давид Черни, разположена в сградата на Съвета на ЕС в Брюксел. Фактът, че страната ни бе изобразена не като розова долина, а като „турска тоалетна“, стана причина за поредния пристъп на болезнен свян у управляващите ни.

Като че ли не е нужно кой знае какво напрягане на ума, за да извлечем полезен извод от изброените дотук и привидно несвързани помежду си събития: достъпът до информация в тази страна става нездравословно, дори бих казала гибелно еднопосочен и съвсем не в полза на нейните граждани.

Публикувано на

10 години NetInfo | Култура – Брой 2 (2529), 16 януари 2009

В средата на миналия месец може би най-успешната българска уеб медийна група, носеща името на информационния сайт, с който е започнала дейността си, NetInfo, навърши кръглите 10 години. Сред мероприятията по случай честването имаше и допитване до потребителите – десет въпроса, на които те трябваше да отговорят как очакват в идните десет години новите медии да се отразят на гражданското общество, свободата на словото, информираността, социализацията, забавленията, екологията и образованието ни. Тези, които според организаторите са дали най-креативните, емоционални и проницателни отговори, бяха поканени на самия рожден ден в зала Rainbow Plaza в столицата, а мненията на останалите станаха достъпни на юбилейния сайт на компанията. На мен лично ми бе интересно да разгледам отговорите на два от въпросите: как според потребителите обществените органи ще влияят на медиите в бъдеще и как новите медии биха променили обществото?

Ето и отличеният отговор на първия от двата въпроса:

Личната свобода несъмнено ще придобие още по-голямо значение и се надявам, че ще я увеличим и затвърдим. В тази връзка ще се увеличи ролята на държавни и неправителствени институции в борбата с отрицателните страни на информационното пространство: пропагандата на насилие, тероризъм, нетолерантност; замърсяването на информационната среда (с вируси, спам и пр.); проявите на монополизъм; съзнателното премълчаване или изкривяване на информацията.

Сред неотличените обаче има доста скептици относно независимостта на медиите и това доколко намесата на държавни и правителствени органи биха могли да ни гарантират свободата. Други пък твърдят, че в България изобщо няма изградено общество, като подчертават разликата между държава и общество, очевидно убягваща на голяма част от анкетираните. Трети пък намират, че тъкмо медиите са тези, които в близкото бъдеще ще започнат да изпълняват ролята на обществени органи.

На другия въпрос – как новите медии ще променят обществото, отговорът, спечелил симпатиите на NetInfo, гласи:

Ще го направят по-отговорно, по зряло и вероятно с доста степени по-умно. Новите медии ще възпитават(или поне така би трябвало да бъде) морално отговорни личности, способни да вземат мъдри решения и да поемат нужните отговорности. Тези хора ще бъдат доста по-информирани от днес, като сами ще търсят нужните им данни, без да чакат медиите да им ги поднесат наготово. Към медиите ще бъде фокусиран, както и сега, огромен обществен интерес, защото в бъдеще ролята на медиите като четвърта власт ще се задълбочава все повече. Надявам се само медиите да бъдат готови за очакващите ги дни.

Вярно е, че се еманципирахме в мрежата дори само заради възможността да общуваме с други хора на други езици, да научаваме мнения, различни от нашето, и да обменяме опит. Важността на това с особена сила се усеща от тези измежду нас, които са прекарали част от живота си в условия на всевъзможни ограничения и цензура. В отличения от NetInfo отговор обаче има известна неяснота: Как така няма да се разчита на медиите и в същото време върху тях ще е фокусиран огромен интерес? И как точно хората сами ще търсят данни? В момента съществува съвсем конкретен пазар на данни, в това число и на нашите собствени лични данни на потребители на web 2.0 услуги, без всякакъв етичен регламент на тази търговия, но очевидно потребителят не е осведомен за това, иначе би питал. Също така никой не изговаря ясно и опасността от смесване на новини и реклама, тъй характерно за новите медии. Затова пък има в изобилие смътна параноя и недоволство от вече наблюдаемите неприятни ефекти от навлизането на новите медии в живота ни: хаос от информация, упадък на способността ни да синтезираме познания и опит за сметка на непрестанната нужда от новини, нарастваща асоциалност, въпреки социалните медии, упадък на комуникативните ни умения, въпреки засилването на комуникацията.

И отново, навсякъде вездесъщата дума „контрол“! Не се и съмнявам, че NetInfo са си направили труда да обработят статистически данните, които тази обратна връзка с потребителя им е дала, и да си направят съответните изводи, въпреки юбилейната еуфория: потребителите са все по-наясно, че тъкмо благодарение на новите медии разменят свобода за сигурност.

Публикувано на

Жълто | Култура – Брой 38 (2521), 07 ноември 2008

Спомняте ли си скандала „Бил Клинтън – Моника Люински“ и неговите последствия за политическия живот на Америка? Навярно не всички знаят, но този скандал тръгна от един електронен сайт, от DrudgeReport). Започнал съществуванието си през 1994 като имейл бюлетин, разпространяващ холивудски клюки, той успя да еволюира до агрегатор на политически клюки в днешно време и предпочитан инструмент от консерваторите за дискредитиране на политически противници. Няма да е преувеличение ако се каже, че Джон Кери до голяма степен дължи загубата си през 2004 на DrudgeReport, тъй като сайтът се оказа добър канал за разпространение на слухове за предполагаема негова интимна афера. Напоследък Обама е мушката, а фалшивите скандални сюжети – разбира се, в полза на Маккейн.

DrudgeReport не е сайт за разследваща журналистика. Той просто е агрегатор на новини и препраща към публикации в други медии или ползва това, което те са отказали да публикуват най-често поради некачественост (непровереност на източниците, неполиткоректност, открита поръчковост). Но DrudgeReport очевидно не залага толкова на репутацията на своя патрон и на истинността на информацията, която поднася, колкото на готовността си, да върши работа, която нито една друга медия не би искала да върши от страх да не урони престижа си. Затова Дръдж е колкото презиран, толкова и търсен, дори ухажван, макар никой да не си признава с охота контактите с него.

Друг един също толкова известен, но лявоориентиран сайт е The Huffington Post . Неговата основателка Ариана Хъфънгтън неколкократно е менила политическите си убеждения в зависимост от обстоятелствата в живота си, но понастоящем, като редактор на Huffington Post , тя е изявено либерална. Huffington Post не е точно ляв близнак на DrudgeReport . Моделите им са различни. Huffington Post разчита не само на агрегация на новини, но и на мрежа от няколко хиляди блога и форуми. (Някои от блоговете са списвани от известни журналисти и хора на изкуството.) Huffington Post също ползва наготово чужд материал (блогерите не са платени) и също го агрегира под името на основателката и собственичката Ариана Хъфингтън, за която са и немалките доходи от сайта. Случаите в които тази медия си позволява неетичност никак не са малко и я доближават до DrudgeReport, от нея обаче са доволни много хора, защото на практика това е мястото където се случва левия дебат в Америка днес, заради многото гласове, които не биха били чути другаде, а и откъдето немалко нови автори успяват да сключат първите си договори с издател, заобикаляйки месомелачката на традиционния печат.

Скандалност, субективност, поръчковост, недоказаност на източниците, откровена фалшивост – всичките тези гадни малки демони на лошата журналистика съществуват откакто съществува и печатарската преса, но те намериха своята истинска среда тъкмо в интернет и като че ли се очаква да се окажат най-жизнеспособни и съществени за бъдещето й. За процъфтяване на произвола немалко спомогнаха и провалите на традиционната преса в Америка: след скандали като тези на Стивън Глас от The New Republic и Джейсън Блеър от New York Times вече няма особена причина да се вярва на елитните издания повече отколкото на блоговете. Лошото е, че личните медии, особено двете най-популярни – DrudgeReport и Huffington Post изобщо не се опитват да се конкурират с традиционната преса по истинност и качество на материалите, а единствено в търсенето на сензации.

Защо споменавам всичко това? Във връзка с някакви скорошни или предстоящи събития в САЩ ли? Не, просто се опитвам в светлината на чуждия опит да се ориентирам в случващото се у нас и то във връзка с една опасно жълта тенденция, най-ярък пример на която се оказаха Опасните новини. Не, Опасните новини не са DrudgeReport. Зад DrudgeReport стои името на Мат Дръдж, който е успял да направи запазена марка дори от това, че е „обратна еврейска медийна мръсница“. Въпреки признанията на Мутафчиев и Огнян Стефанов, зад смелите и дори произволни писания в Опасните новини очевидно не стои никой.