Публикувано на

Церебрален оргазъм | K-34-2019

Сигурно сте попадали в Ютюб на клипове, в които някой, най-често дете, шепне, примлясква, лигави се с храна, потраква с върха на пръстите си, украсени с цветни кламери, по твърда повърхност, извършва движения, сякаш ви гримира или масажира. Ако ви се е случило само веднъж, сигурно бързо сте подминали и забравили, но ако се е повторило, потретило и сте се вгледали в статистиката, сигурно посещаемостта ви е уплашила: кой би имал нужда от подобно нещо? Става дума за стотици хиляди кликове, а някои като ролевото видео „подлата кака, която ви гримира” достигат милиони. Това е поредната „културна странност”, както я нарекоха наскоро в The Athlantic, която дори не е нова. Съществува от десетина години и се радва на вече добре развита онлайн общност, съсредоточена до голяма степен в Ютюб. В основата й е един феномен, познат като автономна сензорна реакция на меридиана или може би автономна сензорна меридианна реакция (ASMR), ненаучното наименование на еуфоричната наслада, приятната тръпка, церебралния оргазъм, който шепотът и други слаби шумове отключват в мозъците на някои хора.

Както вече споменах, повечето такива клипове са правени от деца и тийнейджъри, но феноменът вече се е комерсиализирал и носи немалко приходи. Това не остана незабелязано от индустрията и тя го взе на въоръжение – наскоро се появи реклама на бира, в която Зое Кравиц шепне и потраква демонстративно с нокти по бутилка насред екзотичен пейзаж. Внушението на рекламата е ясно, какво обаче се опитва да внуши момиченце на 12, което ви изнася шепнешком уроци по коафьорство или ви шепне в дневников стил как е минал денят му, употребявайки понякога думи, с чието значение не е наясно? Повечето от тези клипове не само не притежават качествата да предизвикат церебрален оргазъм, но са и направо неприятни и обезпокояващи. Къде са били родителите на тринадесетгодишната Макена, собственичката на канал в Ютюб с повече от милион абонати, докато се е снимала с мокра коса и по хавлия как звучно примлясква и преглъща пчелна пита с мед? Със сигурност са били „на мястото си”, когато на Макена й е потрябвал номер на банковата сметка, за да може Ютюб да превежда приходите от трафика. Ако не знаете, Ютюб позволява на потребители с 1000 абонати или 4000 часа прегледи да пускат реклами в своите видеоклипове и да реализират печалба. Ютюб политиката обаче също така забранява деца под 13 години да пускат клипове и да управляват канал (Макена е стартирала своя канал дванадесетгодишна). Всеки канал, за който има съмнение, че показва дете без родителски контрол, бива маркиран, разследван и изтриван, ако не се появи родител, който да потвърди, че го контролира.

Всъщност, истината е, че много родители показват децата си и често децата дори не подозират, че са звезди. Има канал ASMR бебе, например. Приходите от подобен канал, които биха могли да изплатят колата ви или да покрият месечния наем, не са за подценяване; и все пак, остава тревожният въпрос: кой гледа клиповете? Възрастни, на които това помага при безсъние, стрес, безпокойство; възрастни с носталгия по отминалото детство; възрастни, които се умиляват? Наистина ли? Клиповете не са и умиляващи. Без да са откровено порнографски, повечето са на ръба на приличното – близкият план, звуците, издавани с уста, имитацията на докосване създават усещане за съмнителна интимност и дори заплаха. Може би, защото човек се натъква на ASMR ефекти единствено в киното и по-точно във филми на ужасите. Кому е приятна подобна имитация на присъствие? На други деца? Ако е така, то трябва да гледаме на ASMR модата като на проявление на чудовищната сетивна депривация, на която са подложени те напоследък. Но пък децата не са подходяща рекламна мишена. Ако тези канали са наистина от деца за деца, какъв е смисълът от монетаризацията на трафика? Децата не притежават банкови сметки. Коментарите под клиповете са често злобни и дори зловещи и се налага да бъдат изтривани, за да не ги четат децата, но те остават там с лицата си, изложени като мишени. Може би най-преданите последователи на ASMR-децата са все пак маниаците, троловете, педофилите. Пълна мистерия!

Публикувано на

Инстаграмабилно | K-30-2019

Ярки стени, шарени конфети, сандвичи с авокадо, макарони в пастелни цветове, снимки на боси крака на пясъчен фон, артистично аранжирано кафе-лате, донъти, поръсени с разноцветни захарни пръчици, и всичко това потопено в „милениално розов” дигитален сос… Не може да не сте се натъквали в мрежата на тази убийствено разпознаваема в баналността си „инстаграм естетика”.

„Инстаграм”, социалната мрежа за споделяне на снимки и видео, създадена през 2010 и придобита от „Фейсбук” през 2012, е царство на тийнейджърския лош вкус. И може да ви звучи странно, но някои от потребителите й успяват да направят хиляди долари с него. Това са така наречените инфлуенсъри, влиятелните личности, чието поведение и вкусове останалите копират, при това не безплатно. Как точно става това ли? Вгледайте се в инстаграм витрината на някоя такава персона. Веднага ще забележите, че всички изображения на нея са „пипнати” в един единствен тон на розовото, лилавото, резедавото, тиквеното… Това придава някаква компактност и концептуално единство дори на най-тривиалните колекции от картинки. И това не се дължи на някакво специфично дизайнерско майсторство на собственика на профила, това е просто фото-филтъра „Адоб Лайтрум”, заложен в услугата. От миналата година го има и в мобилен вариант, така че той просто е залял мрежата. Но как, все пак, инфлуенсърите правят пари от това? Ами, представете си някоя Мади, следвана примерно от 30 000 души. Благодарение на мобилната версия, тя може да сподели „Адоб Лайтрум” настройките си с хилядите си последователи и е достатъчно те да цъкнат на @MADDYPRESETS, за да ги видят, да си харесат някоя и да я закупят на платформата „Филтъргрейд – Цифрови активи за креативни професионалисти”. „Филтъргрейд” действа като посредник между звездите в „Инстаграм” и копиращите ги фенове, като прихваща заявките им, курира ги и си взема 30% от печалбите. Ако някой ползва точно същото бонбонено розово като това на Мади, тагва се с #MaddyPresets и се озовава в света на всички други инстаграм профили, обагрени в точно същия розов нюанс. Така Мади не продава просто гребени, шампоани, дрехи или мазила (производителите на стоките, с които Мади се хвали, я ползват за рекламите си и й плащат), тя продава и, хм, естетика. Някои инфлуенсъри стават известни повече с настройките, отколкото със съдържанието, което споделят, тоест, почти без да си мръднат пръста или въображението.

Но да не мислите, че е много лесно? Не е достатъчно само да създадете филтър, за да очаквате, че той ще стане част от историята на „Инстаграм”, трябва той първо да докаже, че е харесван. Има най-различни типове филтри. Едни са предпочитани от модните видео-блогери, други – от любителите на еротиката, трети – от потребителите с артистични чернобели претенции, четвърти са привърженици на „антикварния” стил. И като се говори за инста-естетика, това съвсем не е преувеличение. „Инстаграм” така се е просмукал в реалността, че я моделира. Много заведения специално си предекорират интериора, пък и екстериора, за да го направят „инстаграмабилен”, тоест, годен да служи за инстаграм стръв. Бедата, ако изобщо това може да е беда, е, че мрежата се пълни с едни и същи снимки на крака, стъпили на един и същ живописно кичозен кахлен под в ресторант „Медиа Ноче”, примерно, и че другите ресторанти искат да копират това. Заведенията се превръщат все повече в декор, отколкото в заведения за хранене. Вече не е рядкост новодошлите клиенти първо да се отдадат на страстна фотография и едва след това да се сетят да поръчат. Някои си носят даже стативи. А първа грижа на заведението е да им осигури добра светлина.

Даже вече си има специални места, „Хепи плейсис”, направени специално за инста-потребителите – стаи, пълни с конфети, балони, гумени патета, цветя и други „щастливи” неща.

Инстаграм влияе и на други потребителски навици. Чела съм коментари в сайтове за онлайн търговия, че стоки се закупуват само заради едната фотосесия и бързичко се връщат. Немалко родители пък считат, че подходящото опаковане на децата за Инстаграм е част от подготовката им за бъдещето.

Само дето вече се е появило ново поколение потребители, което е вече здравата отегчено от всичко това. Ето, откриването на поредното „Хепи плейс” в Бостън е било пълно фиаско.

Публикувано на

Царство на мрака | К. 19.10.2018

Някой помни ли Occupy Wall Street движението, развихрило се през есента на 2011? Сред инициаторите му бяха активистите от Anonymous, криещи се под маската на Гай Фокс[1]. Чудя се днес случайно ли мрежата заобича тази тъй обременена исторически личност? Гай Фокс е бил защитник на доктрината Dominium mundi, а тя е жива и днес, само дето политическото и духовно превъзходство принадлежи не на католицизма, а на световния капитал; „меката сила“ бива упражнявана не от папската ръка в кадифена ръкавица, а посредством дискретни препоръки и „бенчмаркинг“. Тези „работилници на духа“ – университетите, разните там НПО, тинк-танкове и медии получават своите насоки от новата „понтификална власт“ така, че „да карат хората да смятат лъжливата igni fatuus (блуждаеща светлина) за светлина на истината“, а когато „понтифексът“ е недоволен от някоя гражданска държава, той кара своите „елфи“, своите „омагьосани поданици“ „да щипят своите владетели, като проповядват бунт“.

Сигурно разпознахте препратката към Хобс и неговото „Царство на мрака“ и се питате – какво целя с нея? Да не би да сравнявам ситуацията днес у нас с тази в Англия по време на осемдесетгодишната война? Ни най-малко! Просто днешните медийни spectra, мрежови елфи, троли и демони много приличат на описаните от Хобс преди няколко века.

Но да ви върна тук и сега. Не знам дали забелязахте, че в разгара на лятото тази година ние, българите, останахме за няколко дни без държава – срина се един от най-важните й регистри, Търговският. Вместо да завалят оставки, държавата просто ни се извини за причиненото неудобство, а скандалът бързо утихна пред разразилия се нов скандал – т.нар. „Джи Пи гейт“ на сайта Бивол. За по-убедително с разкритията бе изиграна и пиеската „арест на разследващи журналисти“, но едва окопитила се, публиката бе разтърсена от нов, този път зловещ скандал: съвсем истинското убийство на Виктория Маринова. Преди още да разберем каквото и да било за нея, научихме, че е журналистка, разследвала „Джи Пи гейт“. И изобщо, „Джи Пи гейт“ е кардиналният проблем на държавата ни, ключ към всички останали. Заради „Джи Пи гейт“ арестуват и убиват журналисти. Светът стене от ужас пред „Джи Пи гейт“. Може би затова и никой не се учуди, когато Бивол бързичко цъфна в световните медии редом до Дафне Каруана и Ян Куцяк. Само дето в моргата лежеше друг… После стана ясно, че убитата не била точно разследваща, а интервюирала разследващите; и май даже не ги интервюирала, а само е излъчила интервю с тях в единствената емисия на чисто новото си предаване, на което била водеща. Ах, тези световни медии! Да не би да преписват репортажите си от нашенските форуми?

Междувременно версиите за убийството се разроиха. Политическият мотив отстъпи пред „джендър“ мотива. Етно-елементите само доразмътиха водата. А когато една малка част от все още способната да мисли публика си позволи да забележи, че при всичката тази воня и вой, няма и една снимка на убитата, моментално бе обвинена в лешоядство. Извинете, но преди време не бяха ли тъкмо Бивол, които публикуваха обезобразената глава на сарафовското камикадзе? Сякаш тогава ни беше важно. Не, не беше. Важно е днес. Лешояд е не този, който просто иска яснота, лешояд е този, който чевръсто утилизира нечия смърт.

Сериозната журналистика не допуска дори догадки, камо ли съзнателно подвеждане на публиката, а когато това се случва, не просто етиката куца, куца нещо по-страшно. Защото колко му е да заложим, насред всичките догадки, на още една: че поръчителите са не във властта, а сред най-яростните й обвинители.

Но има и нещо друго: насред цялата тази позорна радост, че светът най-сетне ни бил видял какви сме, никой ли не забелязва, че убийството на Виктория започва да се превръща в удобен повод за намеса в политиката на държавата ни отвън? Нека се месят! – чува се в мрежата. – Не може да бъде по-лошо. Може, може. Винаги е по-лошо, когато натискът срещу властта идва не от гражданите на една държава, а от ГайФоксовците й.

–

[1] G. Fawkes е водачът на Барутния заговор през 1605 г. в Англия – може би най-сериозният заговор на английските католици, врагове на Реформата, срещу краля им Джеймс I.

Публикувано на

Къде е Диалогът? | Култура – Брой 43 (3010), 23 декември 2016

Сещам се как в самата зора на интерактивната web 2.0 ми се привиждаха хиляди въображаеми Платони в мрежата, причуваха ми се хиляди диалози и вярвах, че макар и не винаги еднакво важни, взети заедно, те представляват истината и ще променят света. Сещам се и как много скоро на мястото на тази привидност се появи нещо, което не знаех как да назова, но което странно добре се вписваше в неологизма на Фуко „говернменталност”.
Говернменталност – тип управление, при което правителството програмира и фиксира идентичностите в социалния диалог, преди да ги инкорпорира в него. „Говернменталност” – не толкова като менталност, колкото като технология за производство на политически партньори така, че да не пречат на политиката на Държавата.
Мрежата обаче не е Държава.
Преди седмица-две писах за опасността за диалога в Мрежата като страничен ефект на пресяването и персонализирането на потока информация. Направих го в контекста на няколко актуални събития. Проблемът обаче далеч надхвърля рамките на злободневността. Проблемът е… епистемологичен.
Когато през 70-те на Никълъс Негропонте за пръв път му хрумнала идеята заперсонализирания виртуален ежедневник Daily Me („Ежедневният аз”),това му се е видяло като добра и гъвкава алтернатива на шумните комерсиални платформи. Развивайки я десетилетия по-късно в книгата си „Да бъдем цифрови!“, Негропонте вече е съзнавал опасността от подобен проект за обратната връзка с действителността. Умът ни има естествената склонност да поддържа хомеостазата си, като се изолира от прекалено агресивния шум, но комфортът, който си осигурява така, е винаги за сметка на реалната представа за света. Деформира я и я ограничава.
Факт е, че от 2001 насам платформи като Amazon.com, а после Google и Facebook, персонализират вместо нас. Те започнаха да ни ограничават и нарекоха това не цензура, а удобство – вече не ние търсим желаната стока – тя ни търси и ни намира.
Почнахме да се опасявахме от „диктатура на мнозинството”, отнякакъв гаден болшевизъм на лошия вкус, който ще стъпче нашата изисканост, ще накаже нашата индивидуалност, ще обезличи нашия талант. По едно време усетихме, че това е не само със стоките и забавленията, но и с интелектуалните продукти, с новините… Но стана ли това наистина? Огледайте се. Нима Facebook или Amazon, или кое да е приложение погълна създателите на интелектуално съдържание? Погълна ги цифровизацията. Телекомите си подадоха ръка с производителите на съдържание и се превърнаха във „влияеща машина”, която всмука интегрално и базите с данни, и комуникационните канали, и сървърите с всичко инсталирано на тях. Нима тази „влияеща машина” е под контрола на мнозинството? Тя е на малцинството, на онзи „1%”, който определя какво да тече по „тръбите”. И това вече се случва на такова неуловимо метаниво, че е трудно да се установи, че ограничение изобщо съществува. Напротив – многообразието изглежда неограничено!
Но проблемът е и политически. Ето, че тия дни търпението на германското правителство към Facebook се изчерпа и законодателството се втвърди – наказанието за „фалшива новина” ще бъде премахване в рамките на 24 часа, а при съпротива – глоба до 500 000 евро. Мярката сигурно е продиктувана от предстоящите през 2017 г. избори в Германия и страха от „руски атаки”. Въпросът тук е кой ще определя кое е истина. Някакво глобално „министерство на истината”? НПО-тата? Кои НПО-та? Лобистките НПО-та или тези, лицензирани от Европейския икономически и социален комитет специално за „диалог” с властта?
Напоследък и в съвсем тесни интелектуални среди витае едно опасение – няма автентичен обществен субект на социална промяна, няма Диалог. Така е,Диалогът е мъртъв, но все по-успешно може да бъде симулиран, а субектите в него – конструирани изкуствено. Има си професионални организатори на граждански мобилизации, има си и професионални граждани. Можем да ги видим както по протестите, така и във Facebook, така и сред статистите по снимачните площадки в Бояна. Къде се случват диалозите, истинските и не режисираните? Къде евентуално могат да се случат в бъдеще?

 

Публикувано на

Тролски бизнес | Култура – Брой 20 (2942), 22 май 2015

Тази седмица пак Н.В. Телекомът ще е във фокуса на вниманието ни, макар и изпод друг ъгъл, развлекателен. Поне като развлекателна се възприе от публиката класацията Топ 150 най-влиятелни българи в социалните мрежи, чийто инициатор, Телекомът, се зае с „нелеката задача” да подреди в йерархия „хората, които създават теми, водят разговори, определят дневния ред и са влиятелни в онлайн пространството”. Сферите на влияние, в които става класацията: Медии и реклама, Бизнес и предприемачество, Технологии, Общество, Култура и изкуство, Спорт.
Кой и как извърши тази класация? На страницата на изчезналия, но явно възкръсващ „Егоист” в рубрика, озаглавена „Методология”, можем да прочетем, че начинанието няма нищо общо с „безкрайните начини да се купува присъствие в социалните мрежи, да се създава фалшива популярност”. Нещо повече, то се случва въпреки „главоломното нарастване на т.нар. тролове”. Саморазграничавайки се от този долнопробен, пошъл бизнес с троловете, инициативата ни уверява, че е съвсем легитимна, доколкото ползва услугите на няколко водещи в областта на анализите и обработка на данни фирми, а именно: Talkwalker (експерти в мониторинга и анализа на съдържанието във Facebook, Twitter и Instagram); Brandwatch (Twitter); Synthesio и по-точно софтуерната платформа SynthesioRank за таргетирана реклама на продукти и услуги и определяне на т.нар. „инфлуенсъри”; Kred и Klout – спецове в измерване на влиянието въз основа на показатели, като ангажираност, споделяния, цитирания, харесвания, ре-туитове, брой последователи; Simply Measured, Social Bakers и т.н.
Както виждате, никакви троли, само кристално чиста, неутрална технология и обективни методи… Е, да, има и жури. Работата на членовете му е да „взимат предвид данните на тези компании”, за да определят накрая „възможно най-меродавните финални листи”. Кой е в това жури? Ами, виждаме в него блогър, даже два; онлайн ментор (каквото и да значи „онлайн ментор”); социолог от Галъп, кадър на Институт за свободен капитализъм „Атлас“, политически пиар, спортен журналист, основател на фондация. Накрая няма как да не се запитаме и кому е нужно всичко това – да внася йерархия в анархията на мрежата? Вярно, мрежата е пълна с безсъдържателни и вредни глупости, също и с тролове, друго си е някой да насочи вниманието ни към „най-влиятелните българи”, защото как иначе ще разберем, че са влиятелни! Нищо, че този „някой” е частен субект, чиито клиенти са други частни субекти, които при това изобщо не могат да се нарекат неутрални. Дори в политически смисъл! Класацията обаче не е обявена като „Най-влиятелните личности в приятелския кръг на Еди-кой-си” или „Най-влиятелните в полето на психо-дясното”, или нещо такова, тя е за „най-влиятелни българи”.
„Методологията“ не отчита и дребен детайл като този, че „наравно“ с публичните личности, обгрижвани вече от медийния и PR бизнес, участват и съвсем обикновени хора. И какво излиза? Излиза, че добрият стар наш престиж и влияние вече е бизнес, нечий друг бизнес, не наш, опиращ се на странни методологии, работещи с още по-странни величини.
„Приватизация на престижа” – изкоментира тенденцията проф. Дичев във Фейсбук. Според някои, става дума просто за предприемчиви хора, сетили се за тази ниша преди другите. Според по-скептичните, нещата са малко по-сложни, тъй като по резултата от подобни класации инвеститорите се ориентират къде да инвестират, издателите – кого да издават, избирателите – кого да изберат… Според трети, това е празен шум и голяма досада. За самите инициатори обаче „това е дългосрочен проект, който не само помага да разкрием какво се случва със социалните мрежи в България, но и как се използват, кои са атрактивните хора, теми, каузи”, нищо че според друга, нечия лична класация, „най-атрактивните хора, теми, каузи” може да са на дъното на кошчето за спам.
„Създаването на „Топ 150 най-влиятелни българи във Facebook, Twitter и Instagram” не е самоцелно упражнение, което приключва с публикуването на една класация”, обещават ни още инициаторите. То ще има бъдеще! Ние не подценяваме изобщо това бъдеще! Все пак, серията страховити събития в Близкия Изток, известна ни като „арабска пролет”, започна в Twitter. Медиите даже я кръстиха «туитър революция».

 

Публикувано на

Дигитални урагани | Култура – Брой 38 (2830), 09 ноември 2012

На 23 октомври един потребител на Facebook написа в статуса си “Току що купих 1 милион вписвания на лични данни във Facebook…”  И този meme тутакси обиколи света.
Появи се на първа страница в Hacker News, в Mashable, Search Еngine Watch, Daily Mail, появи се във френските, руските, немските, чешките, финландските, белгийски, румънски и македонски медии. А ето, че наскоро се появи и в „Насреща” при Люба Кулезич.
Всъщност, този FB потребител е българинът Богомил Шопов – хактивист, борец за мрежови свободи и един от радетелите за основаване на пиратска партия у нас. Купил е личните данни (имейли, имена, URL на профили) на тези милион други FB потребители (сред които и негови познати) за 5 долара от сайта за почасова работа, Gigbucksq от някой си, именуван ‘Mertem’. В сайта се предлагат и други подобни услуги на цени между $5 – $50. Какво значи „да закупиш лични данни”? Значи буквално да си напазаруваш фенове и по-точно – привилегията да спамиш нищо неподозиращи индивиди с информация за своя бизнес, кауза, личност… Става дума за прицелване на мерника, за вземане на мушка на мрежови идентичности по геолокационен, възрастов, полов, расов и всякакъв друг признак, като се предполага това да генерира трафик към сайта ви, а с това и повече печалба за вас. За целта на този тип мрежови бизнес и предприемачите му, напомнящи по странен начин Гоголевия герой Чичиков, вече е ставало дума тук.
Къде обаче е новината, ще попитате? Скандалите с личните данни на Facebook са толкова отдавна и за тях толкова е писано, че новина в случая е единствено фактът, че някой счита това за новина. Факт е също и това обаче, че дори Facebook служителите са пожелали Шопов да изтрие статуса си. Защо? И какво им е поверителното на данни, които могат да се нагребат в изобилие и напълно свободно във Facebook, без да е нужна компетентността на хакер, а единствено умение да се ползва най-обикновен бот? И защо ни се вижда такъв ужас това, че и друг знае имейла ни в мрежата? Толкова ли бързо забравихме времената, когато трите ни имена, заедно с телефонните ни номера и физическите ни адреси, се мъдреха в телефонните указатели? Ами публичните регистри? Нима получаването на спам по мрежата е по-сериозно нахлуване в личното ни пространство от това някой да ни телефонира или да ни открие на адреса ни в реалния, физическия свят? Проблемът в случая е не достъпността на данните, по които можем да бъдем идентифицирани, а че благодарение на технологиите тези данни бързо и лесно могат да бъдат обработвани машинно. И още нещо – тези данни не толкова служат за физическото ни идентифициране. Те могат да послужат и за предвиждане на нашето поведение. Вероятно и за симулирането му. Потребителско поведение? Поведение на граждани? Човешко поведение? Поне това е претенцията на разработчиците на всевъзможни аналитични платформи и приложения за социалните мрежи и, да, анализ на потребителското поведение. Тези разработчици и тяхното не особено прозрачно партньорство със собствениците на социални мрежи, според мен, би следвало да са предмет на интереса на мрежовите активисти, а не на такива като потребителя Mertem от Gigbucks. И е редно да се запитаме колко далеч могат да стигнат подобни разработки в прикачването на етикети към нашите виртуални същности? Дали усиленото търсене на корелации между поведението ни и данните за потребителските ни вкусове, пола, цвета на кожата, вероизповеданието и нацията не би довело до етикетирането ни като опасни за обществото по подразбиране, например?
Обвиненията и скандалите около начина, по който социалните мрежи, в частност Facebook, третират личните ни данни едва ли ще секнат лесно и бързо. Междувременно, тези същите наводнени от спам социални мрежи вършат нелоша работа на американските граждани, попаднали в обхвата на свирепия ураган Сaнди. Facebook се е превърнал в национален бюлетин по бедствието. А виралните анализатори, гълтащи огромни средства на инвестиращите в тях компании, ползват напредъка на технологиите, за да регистрират, че най-ползваните думи напоследък в мрежите били „power”, “made it” и “safe” („мощност”, „успяхме” в „безопасност”). Най-често срещаното изречение пък е “We are Ok” („Добре сме!”), представете си!
Публикувано на

В 140 знака | Култура – Брой 11 (2803), 23 март 2012

В мрежата думите никнат като гъби. Ето една, която почти сигурно не сте чували, twitterview. Чете се „туитервю” и значението й едва ли се нуждае от особени пояснения: става дума за интервю в Туитър.
За времевите мащаби на мрежата, туитервюто, и в частност политическото, не е чак такава новост. И макар основоположник на жанра да е експертът Jay Baer, който през 2008 г. проведе серия подобни разговори със светила от социалните медии, озаглавена Twitter 20 (заради 20-те въпроса, задавани в продължение на 90 минути), жанрът нашумя именно покрай политиката и по-точно с интервюто, което Жорж Стефанопулос, телевизионен водещ от ABC News, направи на 17 март 2009 г. с кандидата за президент, сенатора републиканец Джон МакКейн и го разпита за икономическата криза и плана за спасение на Уолстрийт.
Какво е най-характерното за едно туитервю? Това е преди всичко стегнатостта. В Twitterима ограничение от 140 знака на всяка една от разменените реплики! Форматът задължава към краткост и яснота и интервюирания, и интервюиращия, което никак не е лошо от дисциплинираща гледна точка в задръстената с врява и каква ли не информация мрежа. Особено полезно може да бъде това в случая с политическите интервюта.
Понеже жанрът трябва да получи поощрение, ето някои елементарни, близки до ума правила за тези, които биха опитали:
#1: Бъдете сигурни, че избраният от вас обект интересува и другиго, освен вас;
#2: Направете предварителен контакт с него. Пратете му по email, например, информация какво очаквате от него; убедете се, че също ползва Twitter, че е достатъчно комуникативен и уточнете параметрите на срещата си.
#3: Изберете „хаштаг”, един или няколко, с който да етикетирате и опишете разговора си. Хаштаговете са думи или изрази със символа „диез” пред тях и представляват нейерархична мета-информация, улесняваща намирането на дискусията ви в базата данни на Twitter и след приключването й. Хаштаговете се индексират в търсачките и не е нужно да сте потребител на Twitter, за да четете дискусиите, проведени там.
#4: Туитчатът… Той е за предпочитане пред обикновения микроблогинг в Туитър, защото е леснодостъпен и не е нужно всеки път да добавяте хаштаг. Чатът го прави автоматично за вас. Хубавото на чата е и, че и други могат да следят дискусията на живо, както и вие да следите всеки ползващ същия хаштаг.
#5: Съобразете фиксираната дължина на въпросите и отговорите с техния брой. При положение, че ще са кратки, не е проблем да са повече. Например, 20 в рамките на час и половина, както при Jay Baer. Макар оптимумът да е десетина въпроса за 30-45 минути.
#6: Въпросите на вашето туитервю… Оставете публиката да ви помогне. Може би тя няма да има нищо против. Попитайте я предварително.
#7: Рекламирайте поне ден предварително събитието в социалните мрежи и другите комуникационни канали, които ползвате – Facebook, LinkedIn и т.н.
Защо занимавам аудиторията на ”Култура” с този жанр? Тази неделя, в осем часа вечерта, по инициатива на сайта „Отворен парламент – граждански гласове”, се случи първото политическо туитервю на български.
Прясно отзованият министър на икономиката ТрайчоТрайков отговаряше на въпросите на журналистката Полина Паунова, които засягаха такива актуални и чувствителни теми, като бизнес-форума в Катар, атомната централа в Белене, наличието или не на натиск от страна на олигархията, картелите и монополите в енергетиката, а също и това има ли или няма енергийна мафия в България.
Това интервю вече може да бъде видяно на много места в мрежата, но оригиналният линк към него е на профила на Паунова в Туитър.
Предметът на колонката мрежа/паяжина изключва коментари извън сферата на технологиите, затова ще се задоволя с коментар на въпроса на Полина Паунова, засягащ течовете на Wikileaks и съответно, отговора на Трайков:
Паунова: В смисъла на последния ви отговор – докладите за България, изтекли в Wikileaks, „жълта преса“ ли са?
Трайков: Ще мога да ви отговоря, когато съм убеден в тяхната автентичност.
Коментарът е: Г-н Трайков, в случай, че сте резервиран към българските версии на действителността и нейното проявление под формата на информационни течове, бихте могъл да попитате посланик Уорлик относно автентичността им.
Публикувано на

Storify | Култура – Брой 32 (2780), 30 септември 2011

Storify (сторайфи) е дума от британския журналистически жаргон от не много далечното минало. Означава „да оформиш нещо като история”. Това също така е името на една сравнително нова социална мрежа, базирана в Сан Франциско, която наскоро бе обявена от Time за един от 50-те най-добри сайтове на 2011. Storify спечели и тазгодишната британска награда Knight-Batten за иновации в журналистиката.
Какво представлява Storify? Това е сайт, който позволява на потребителите си да компилират свои собствени истории от туитове, facebook статуси, коментари, снимки, видео от други източници, давайки им понякога нов и неочакван контекст. Мотивът за това е сериозен: в информационния потоп ценните зърна истина се губят, а Storify дава възможността те да бъдат уловени, съхранени и споделени по най-бързия и ефективен начин с аудиторията.
Някои коментатори сравняват този инструмент с автоматизираното агрегиране на новини в Google News. Според други иде реч за филтриране, архивиране и куриране на съдържание, което става не с помощта на алгоритми, а което човек предприема чисто субективно.
Инструментът Storify има много предимства и първото от тях е, че не е нужно да сте квалифицирани в писането на истории, за да го правите. Достатъчно е да имате отношение към дадено събитие, (тема, продукт). Storify чисто технологически улесняване търсенето, компилирането, агрегирането, вграждането и редистрибутирането на вече споделено във всевъзможни формати съдържание в други социални мрежи. Storify също така не погазва и авторството – инструментът пази и вгражда в историята ви мета-данни за източниците ви. Освен това, Storify е безплатен и, поне засега, необременен от реклами.
Storify има и някои недостатъци. Преди всичко той не е прост за ползване. Компилацията на историите не става автоматично, налага се осмисляне на информацията. Трудоемка си остава и работата по подбирането на ценното съдържание. Освен това, далеч не всички потребители на Twitter, Facebook, Youtube и др. са съгласни да се ползва споделеното от тях, дори и да бъдат споменати като автори.
Под въпрос е също така и достоверността на ползваната информация. Ако се опитвате да създадете хроника на събития, на които не сте очевидец, лесно можете да се окажете подведен и подвеждащ. Можем да си спомним няколко фрапантни примера за злоупотреба с новите медии покрай т. нар. Twitter революция след изборите в Иран през 2009.
Някои пък виждат в Storify поредната атака на интернет срещу институциите, в случая институцията на традиционната журналистика. Къде отива репортажът, ако всичко се свежда до настолно занимание, ползващо репортажите на нежурналисти, на обикновени граждани, озовали се случайно на мястото на някое важно събитие. Нали тъкмо рискът да си свидетел на това, което описваш, те прави журналист?
Всъщност, дори и на най-активните журналисти понякога им се налага да си съставят мащабна и безпристрастна картина за някое събитие, на което не могат да са преки наблюдатели. Storify е отличен инструмент за целта. Освен да курира съдържание, той е от помощ и за създаване на отношение у публиката към описаното и да мобилизира за граждански действия иначе равнодушните потребители.
Този път като че ли технологиите се намесват, за да опровергаят твърдението, че историята се пише от победителите.
Всъщност, Storify не е единственият инструмент за куриране на съдържание. Има и други подобни услуги в помощ на журналистите: Storyful, Tumblr, Color. Facebook също се развива в посока, небезразлична към иновациите в журналистиката. Ако Storify получи публичност през втората половина на април т.г., то от началото на април във Facebook функционира услугата Facebook + Journalists. Информацията за нея засега е повече от скромна: „достигнете до своите читатели директно през Facebook в неговата 500 милионна аудитория… Ползвайте го като платформа за работа и общуване с други журналисти…”
Съвсем пресните обновления във Фейсбук, обаче, и на първо място инструментът Timeline, представен на проведената на 22 септември т.г. конференция на разработчиците от самия Зукърбърг, като че ли правят тенденцията повече от ясна.
Публикувано на

Граждани? Потребители? Тълпа? | Култура – Брой 14 (2762), 15 април 2011

В състояние ли е интернет да роди нова политическа партия? Би ли имала тя успех на изборите? Напоследък това са сякаш очакванията (а дали не и опасенията), свързани с мрежата у нас.
Според мнението на Антоний Гълъбов,  публикувано във вестник „Класа“ на 5.04.2011, каквито и инициативи да се подемат в интернет, те няма да доведат до нищо реално. Защото „интернет не прави политика“. Протестите не секват, недоволството от управлението е голямо, но потребителите на социалните мрежи по рефлекс се отдръпват, щом им се заговори за партии. Защо така? Сигурно защото динамизмът на средата е такъв. Егалитарната, плоска структура на мрежите и анархистичният начин, по който текат процесите в тях, изключват възможността за институционализиране на каквато и да било позиция. Дали обаче невъзможността за навлизане в политиката е равносилно на невъзможност за повлияване на политиката? Единственият анонимен коментар под статията на Гълъбов го казва, ако не ясно, то поне кратко: „… най-добре да се попитат Зин Ел Абидин Бен Али – бившият туниски деспот, както и Хосни Мубарак.“
Според г-н Гълъбов, виртуалното пространство и реалната политика са паралелни вселени, в смисъл, че не си взаимодействат. Всъщност, не е съвсем така. Вярно, начинът, по който се появяват и изчезват нещата във виртуална среда, е различен от този, по който това се случва в реална, но интернет е агора, място за реторика и разпалване на емоции. Оттам започва всичко, за да свърши на площадите в Кайро, Тунис, Триполи, Минск, Киев, Лондон, Краков. Това са места за съвсем реални кръвопролития, а кръвопролитията никога не са без последствия.
Проблемът е в нас, не в интернет. За да влияем, трябва да сме личности. А личностите у нас са кът. Личностите не са непременно непоносими, съзнаващи превъзходството си, податливи на корумпиране индивиди, защото да влияеш, не означава непременно да се стремиш към власт. Не интернет, а средата у нас бърза да ги погълне, явно от страх, че се появяват нови тирани. В тази връзка ми се ще да допълня картината с едно бързо напомняне за средата на 90-те на миналия век и движението на сапатистите.
Това движение е забележително с много неща и едно от тях е оптималният начин, по който използва медията интернет за комуникация със света, за координиране на действията между отделните отряди и за избягване на излишните кръвопролития. Със своята последователност, сапатистите и по-специално техният забележителен лидер Маркос не позволиха манипулации и подмяна по медийното трасе на посланията си.
Истината е, че в крайна сметка те не влязоха в реалната политика и не й повлияха в смисъла на думата, ползван в статията, цитирана горе. Те не основаха партия и не се институционализираха, въпреки огромната подкрепа, която си бяха извоювали, но то бе просто защото не това бе целта им. Влизането в реалната политика (разбирайте във властта) не би могло да се случи без компромиси. Но бунтът им бе успешен в смисъл, че изпълни целта си – да променят дълбинно бъдещето на Мексико, оказвайки съпротива на безогледната модернизация и новия глобален ред. Ролята на интернет в техния успех несъмнено бе голяма.
От времето на сапатистите насам интернет доста се измени – от радикално нова и революционна среда, тя се превърна в евтино забавление за масите, от място за подривна активност – в поле за подривен маркетинг, в това число и политически. Дотком катастрофата не донесе кой знае каква фундаментална поука за глобалните златотърсачи – комерсиализирането на мрежата не спря, само дето доби лицемерно социален web 2.0 оттенък. А какво би могло да бъде по-ефективно за превръщането на гражданите в апатична и объркана тълпа от всекидневната доза маркетингова демагогия?
Дали, обаче, стагнацията от 2008-ма и семантична web 3.0, идваща да ни спаси от информационните полюции, ще доведе до нещо по-различно? Дали отворените „социални“ интерфейси няма да намерят своята зловеща алтернатива в дълбинната дезинформация, цензура и следене; и в окончателния колапс на човечеството в „мрежата от предмети“? Как би изглеждал един бунт в днешно време? Wikileaks може би ще успее да постигне целта си по начина, по който и сапатистите успяха – без лидерът им да идва на власт.
В тази перспектива струва ли си изобщо да се питаме: до охлокрация или до демокрация водят бунтовете, започващи в мрежата?
Публикувано на

Ферми за „контент“ | Култура – Брой 9 (2757), 11 март 2011

Преди да е станало съвсем неотложно да се пише отново за Wikileaks, за съдбата на Асанж и Брадли Манинг, за web 3.0 и революциите в мрежите, бързам да обговоря едно явление, влязло относително късно в полезрението на мрежовите наблюдатели, но доста важно – Demand Media, Inc.
DM е компания, създадена през 2006 г. от инвеститора Шон Коло и бившия шеф на MySpace и иноватор в областта на социалните мрежи Ричард Розенблат. Тя преди всичко е забележителна с това, че e типичната, базирана на потребностите на аудиторията, автоматизирана „ферма за съдържание“. При това огромна. За целта компанията ползва специален алгоритъм, който обработва данните от търсачките, рекламните оферти в мрежата и прогнозите за възвращаемостта на инвестициите и извлича от тази суровина теми с висок рекламен потенциал. Генерирането на съдържание започва с генериране на заглавия по тези теми. После заглавията се разпределят между множество автори на свободна практика, наети от DM, като те в определен срок са длъжни да изпълнят поръчката според изискванията. След това статиите или видеоклиповете минават през редактор и, приведени в окончателен вид, биват приети или отхвърлени. Произведеният по тази технология „контент“ се нарича „курирано социално съдържание“ (Curated Social Content) и е хибрид от класическите, познати ни от старите медии като вестници и списания статии и генерираното по блогове и други места за самопубликуване потребителско съдържание. То се предлага, гарнирано с реклама в различни сайтове, собственост на медията (Cracked.com, eHow, GolfLink.com, Livestrong.com, Mania.com, Trails.com), но в интерес на истината, от него има в изобилие и на други места в мрежата, в YouTube например.
Какво точно оправдава авторите и дистрибуторите на подобно „творчество“? Очевидно не е излишъкът от вдъхновение и талант. Има една маркетингова стратегия, обаче, основана на така наречената „теория за дългата опашка“, според която, чисто статистически погледнато, печалбата от продажбата на голям брой стоки в малък тираж е далеч по-малко рискова и често надвишава тази от продажбата на малко на брой популярни стоки в голям тираж. В случая с DM ролята на многото на брой „уникални“ стоки се изпълнява от огромното количество долнокачествен контент, сътворен от никому неизвестни, ниско платени автори, които обаче са тъй многобройни, че няма начин потребителят да не се натъкне на тях в мрежата, дори да е специалист в избягването на спама. Става дума за текстове и видеа на теми, вариращи от начини за бързо отслабване до това „как да си намерим работа“. На това диверсифициране на безсъдържателността и безидейността DM разчита не само за привличане, но и за задържане на посетителите.
За всичкото време, през което съществува Demand Media Inc., никога не е била на печалба, но това не пречи акциите й да се котират високо. Намират се, обаче, и немалко критици на нейния бизнесмодел и последиците от него за еволюцията на мрежата. Основният аргумент против е, че диверсификацията за сметка на задълбочеността и смислеността на съдържанието води, меко казано, до посредственост. В мрежата на DM дори й се носи славата на „крал на посредствеността“.
И наистина, къде е логиката да се инвестират 100 милиона долара в огромен брой посредствени драскачи, вместо в малко на брой, но качествени? Тази тактика може и да предпази за известно време DM от изпадане от полезрението на огромната й аудитория, но говори лошо за компанията в дългосрочен план. Все пак, това бездарно, но пък „курирано съдържание“ е напълно безполезно и единствената му функция е не да информира, а към него да бъде прикачена някаква реклама. Не всички могат да са Лорънс Бъфет и да правят красиво бизнес, но все пак ефектът, който имат огромните разливи от посредственост (иде реч за цифри от порядъка на 100 000 заглавия дневно) върху мрежовата „екосистема“, не може да бъде пренебрегван.
Дали пък Demand Media не е поредния балон? – питат с основание във Wired.
А в New York Times наблюдателят Дейвид Кар се опитва да преодолее иронията и да погледне безпристрастно в бъдещето: може би оттук нататък добра журналистика ще се прави все по-рядко и само за тези, които могат да я оценят, а съответно и платят.