Публикувано на

Актуалността на паничката за подаяния | Култура – Брой 18 (2501), 16 май 2008

След като тази пролет Трент Резнър от американската група Nine Inch Nails пусна за безплатно сваляне съдържанието на първият от четирите дългосвирещи диска от новия албум със заглавие Ghosts I – IV, повече от логично е да припомня и експеримента на британската група Radiohead, от есента на миналата година, който тогава наивно нарекох в колонката си „клатене на лодката на музикалната индустрия“. Когато през декември даунлоудът по модела set-your-own-price 1 на албума им In Rainbows стана невъзможен (на групата й предстоеше турне), картината се попромени. Дори наивните заподозряха, че иде реч не за чисто промоционален жест от страна на групата, а за нещо друго, все още неясно какво. Чисто промоционален бе жестът на Принс през далечната 2006, когато наводни Обединеното Кралство с 3 милиона копия на албума си Planet Earth под формата на безплатна притурка към вестника Mail on Sunday. Чисто промоционален е и жестът на Трент Резнър сега – в случай, че ви хареса първото ЕР на Ghosts I-IV, можете да се сдобиете и с останалите три на съвсем прилична цена на сайта на групата или през The Pirate Bay. Разхищението с промоционални цели бива компенсирано от нарастналите продажби на билети за концерти например – схема проста и ясна. Членовете на Radiohead обаче, петима добре образовани и гъвкаво мислещи индивиди, очевидно знаят, че прозрачните и чисти стратегии в един все по-неясен свят – изтъкан от неясни отношения между неясни субекти с неопределени конфликти и неустановени правила между тях – нямат особено бъдеще. Музикалната индустрия, взривена от информационните технологии е самото въплъщение на този непрозрачен свят. Може би затова и петимата артисти нямат нищо против да протегнат „паничката за подаяния‛ и да изпробват лоялността на своите почитатели. Те предпочитат да не коментират постъпката си, но техният адвокат Доналд Пасман (автор между другото на книга със заглавие „Всичко, което трябва да знаеш за музикалния бизнес“) ги оправдава с това, че единствено чрез мрежата те могат да достигнат до всички свои фенове и, че такова е тяхното най-интимно желание. И докато икономистите се губят в догадки дали тази ирационална „икономика на бакшиша‛ може да има нещо общо с икономиката на дара и преданността към феновете, или чисто и просто става дума за „ценова дискриминация от трети вид“ (начин да се установи готовността на консуматорите да плащат за продукт, чиято цена не е непременно производно на себестойността му) в съзнанието на други от нас екстравагантно и някак произволно изниква онова словосъчетание с което Ален Менк през деветдесетте описа мафиотизиращата се след падането на Берлинската стена европейска икономика – „икономика на джунглата“. Знам, че паралелът може да се стори някому прекалено брутален, но нима хаосът във всички свои проявления не е еднакъв навсякъде и не се подчинява на едни и същи закони на ентропията?

Не за друго, но ако при тези условия това е стратегията на група като Radiohead, то каква трябва да е стратегията на други, не непременно по-малко талантливи, но начинаещи групи? Ако Radiohead, тези любимци на британската критика, постигнали известността си не без съучастието на същата тази музикална индустрия, могат сега да си позволят да я държат настрана от дейността си, означава ли, че с това отслабват хватката й изобщо, а не се случва тъкмо обратното? Означава ли, че в играта оттук нататък ще побеждават непременно силните и талантливите, а не тъкмо тези, които инвестират възможно най-малко (усилия, средства, познания, творчество), плагиатстват най-умело или пък са в най-добри отношения с омразната индустрия? Точно в този момент изобщо не съм сигурна, че Radiohead са най-иновативната в музикално отношение група, затова пък съм един от многото свидетели на все по-неотвратимото маргинализиране на цели генерации музиканти, които нито искат нещо от музикалната индустрия, нито се борят срещу нея, само я избягват. Може би тъкмо от тях трябва да се очаква да изобретят новото и нещо повече: че това ново няма да е непременно окаяната, хаотична и несправедлива икономика на едно Ново Средновековие.

1 „set-your-own-price“ (en) – „сам определи цена“

Публикувано на

In Rainbows | Култура – Брой 36 (2475), 26 октомври 2007

Спомага ли DRM* системата за появата на нови бизнес модели? Създава ли тази система от правила повече възможности за потребителя? А може би тя е в полза на музикантите? Или в полза на процеса на създаване на музика? Според Стив Джобс, който не е музикант, а съосновател и изпълнителен директор на Apple, компания, известна не само с компютрите си Macintosh, но и с фурора, предизвикан с портативните устройства за просвирване на музика iPod, става дума единствено и само за интересите на ‛големите четири“ в музикалната индустрия: Universal, Sony BMG, Warner и EMI. Досега Apple заобикаляше системата, като произвеждаше своите iPods така, че да просвирват музика кодирана в ‛отворени“ формати като MP3 и AAC, свободни от всякакви DRM ограничения. Притежателите на iPods можеха и могат да ги зареждат с музика от много източници, включително и от собствената си домашна колекция компактдискове, без да са изрично закрепостени към услугата iTunes и съответния софтуер.

Един пресен постинг в блога на друг един бизнесмен, Ян Роджърс, генералния директор на Yahoo’s music, показва сходно отношение към все по-строгите и спъващи ограничения, които музикалната индустрия налага върху разпространителите на музика онлайн. Yahoo вече не иска да преговаря с музикалната индустрия така, както Apple никога не са преговаряли. И не, че и Apple, и Yahoo не искат да играят по правилата и да се съобразяват с претенциите на музикалните лейбъли, но считат, че е по-изгодно да се влагат средства в разработване на разнообразни медийни приложения, спомагащи за задоволяване на желанията на потребителя, отколкото в неговото изнудване, в създаване от страна на потребителите на допълнителна турбуленция около даден продукт, отколкото в контрола върху неговото разпространение. Междувременно са се появили и нови модели за разпространение на музика в мр3 формат, които изглеждат съвсем неприемливи за индустрията. Napster, първата р2р програма за обмен на файлове например, бързо достигна своя пик в началото на 2001 и също така бързо бе обявена извън закона, но пък даде тласък за появата на други подобни програми. Така че дори да сме забравили за Napster, наясно сме с перманентното оживление, което цари около всичко, свързано с торентите, DRM, нарушаването на авторските права и прочие.

Всичко това е много интересно с динамичността си, но следейки го, някак си забравяме за самите артисти. Как самите артисти гледат на свободното източване на музиката им от интернет? А способни ли са нещо самите те да направят, за да поразклатят лодката на музикалния бизнес? И дали ще го направят в името на Негово Величество Потребителя? Ето че изминалата седмица ни донесе един интересен прецедент, върху който можем да поразмишляваме – британската рок-група Рейдиохед реши да предостави своя последен албум In Rainbows за свободен даунлоуд в интернет и то не къде да е, а на собствената си страница. Официалната поява на диска на пазара се очаква в началото на декември тази година, но ако дотогава някой желае, може да се сдобие с него в отворения мр3 формат срещу каквато сума сам той прецени, в това число и безплатно. Рейдиохед несъмнено се впускат в рискован експеримент, но кой, ако не група като тях, може да си позволи това? Те са достатъчно популярни и, без да са изобретение на индустрията, достатъчно добри музиканти са, за да оправдават и дори надхвърлят очакванията на почитателите си с всеки следващ албум, на което и те отвръщат с взаимност. Ето защо се появяват предпазливи опити да се коментира този ход на групата като неудачен, тъй като така тя щяла да пропусне едно почти 100% сигурно първо място в класацията по продажби поради невъзможността чартът да получи гарантирано точна информация за текущото им състояние. (http://www.nme.com/news/31472) Едва ли постъпката на Рейдиохед е продиктувана от сервилно желание да угоди на феновете си, но има ехидни намеци от страна на музикалните експерти, които виждат в това началото на края и отчаян опит за привличане на внимание към един не толкова качествен като музика албум. Тази постъпка наистина създава достатъчно промоционален шум около албума, при това съвършено безплатно, но съвсем не е единственото, на което групата разчита. Музиката, която тя прави, е все така добра.

И макар такъв един неопосредстван от музикалните компании любовен обмен между група и почитатели да изглежда не по-малко рискован за музикантите от откровено користните посегателства на бизнеса, то поне опитът си струва и ще е интересно да се видят след време резултатите.

Най-голямото успокоение идва все пак от факта, че сред толкова правещи бизнес, някой продължава да рискува да прави и музика.

*DRM – Digital RightsManagement – обширен термин, отнасящ се до технологиите, контролиращи достъпа до лицензирано съдържание, ползван от издателите и други съдържатели на авторските права и ограничаващи използването на цифрови технологии.