Публикувано на

Д-р Знам | K-14-2019

„Гладни умове, добре дошли при д-р Знам, където бързата храна за ума се сервира 24 часа в денонощието… на 40 000 места в цялата страна. Попитайте д-р Знам. (…) Два за пет и получавате един безплатно.“

Сещате ли се за този епизод от филма „Изкуствен интелект“ на Спилбърг от 2001 г., когато след пускане на монети в един автомат анимационен Айнщайн отговаряше на въпросите на героите? Е, 2001-а бе годината, в която се появи на бял свят реалният д-р Знам, неанимиран, но много полезен, пък и безплатен. На 15 януари 2019 г. се навършиха 18 години от появата на Уикипедия.

Забележете, сравнявам с д-р Знам не Siri, Alexa или Google, а Wiki. Защото за каквото и да попитаме Siri, Alexa или Google, те ще ни препратят, почти без изключение, към Wiki.

„Представете си един свят, в който всеки на планетата има достъп до цялото човешко познание. Това е целта на моя живот“, каза преди време Джими Уейлс, създателят на този фантастичен инструмент. Какво може да се напише днес, освен очевидното: той надмина фантастиката. Wikipedia се разрасна неимоверно. Само статиите на английски в нея са 5.7 милиона, а посещенията само миналата година са били 92 милиарда.

В „Мрежа/Паяжина” неведнъж е ставало дума за това какъв уникален феномен е Свободната енциклопедия. Тя е най-пълната енциклопедия в историята на човечеството и това не би било възможно без помощта на технологиите, същите тези технологии, които ни хвърлят в такова униние напоследък с неограничената си способност да дезинформират, да навлизат в личния живот, да крадат самоличности, да фалшифицират… Ботовете на Wiki не се занимават с това. Те се занимават с други работи: те автоматично определят качеството на съдържанието, премахват неенциклопедичното съдържание, справят се с вандализма, с лошия правопис и ругатните, поддържат интегритета на цялата система. Такъв бот е ClueBot NG, разработен от самите редактори на Уики.

Но как тази утопия, този оазис на познанието не просто успява да оцелее насред опустошенията, причинени от комерсиализацията на изкуствения интелект, но и да процъфти?

„В нашата общност има поговорка, казва Саманта Лиен от фондация Wikimedia.  Добре, че Уикипедия работи на практика, защото на теория това е катастрофа.”

Та, тайната е може би в кооперирането – Уики работи с библиотеки, музеи и архиви по целия свят, като им помага да споделят собствените си колекции и ресурси. Уикипедия работи и с училища и университети. Много професори отхвърлят традиционните домашни и вместо това канят учениците да разширят или създадат статия на Уикипедия по дадена тема. Уики е главно от и за студентите. Финансово се разчита само на отделни донори, като средното дарение е около 15 долара.

Успехът на Уики вероятно се дължи и на добрата репутация. Тя все по-често бива цитирана в научни трудове и дори съдебни становища. Не се правят компромиси и с неприкосновеността на личния живот, опитите за дезинформация, политически натиск и реклама. Поне засега.

Уикипедия се превръща във все по-незаменим ресурс и тази незаменимост и единственост не може да не ни изпълва със загриженост за бъдещето дори в период на абсолютен разцвет.

Самите уикипедианци са наясно, че съвършенството е още далеч, като някои виждат главния недостатък в… „Половите пристрастия на Wikipedia“. Тези пристрастия „отразяват факта, че преобладаващото мнозинство от доброволни редактори на Уикипедия, особено на сайта на английски език, са мъже. Това води до по-малко и не толкова обширни статии за жени или теми, важни за жените“. Като пример за тези пристрастия е посочен неоспоримият факт, че страницата, посветена на порнографски актриси, е много по-пълна и добре организирана от страницата, посветена на жени-писатели.

Но дали мъжката доминация в редакторския екип на Wikipedia не се дължи на нежеланието на самите жени да участват в ожесточените и направо груби дебати, съпровождащи почти всяка тема в Wiki?

Най-епичните битки между редактори са на политически теми. Можете да видите каква история е натрупала статията за „Джордж Уокър Буш“. Мюсюлманството е друга лесно възпламенима тема.

Така че, въпросът остава актуален: ще успее ли Wikipedia да опази привързаността си към фактите в свят на политически натиск, дезинформация и подмяна, инвазия в личния живот, нови и нови неравенства и контрол?

Публикувано на

Овластяване на разума | Култура – Брой 16 (3070), 27 април 2018

Тези от нас, които ползват Facebook, със сигурност от известно време се чувстват примамени от разни интересни заглавия да посетят сайт, наречен Kialo. Мрежовата неутралност, ГМО в земеделието, полезността на месоядството, автономните бойни машини, селективното отглеждане на животни, има ли Бог – темите на Kialo са всевъзможни, но заглавията не водят към статии, а към онлайн диспути и то в някакъв съвсем различен, невиждан досега формат. Той позволява не само участие, но и проследяване на аргументите „за“ и „против“ дадено твърдение – примерно, има ли Бог?
Но какво представлява Kialo? Kialo идва от „kial“ – „защо“ на есперанто, към което е добавено окончанието „о“ за обозначаване на съществително. Сайтът е в мрежата от август 2017, базиран е в Ню Йорк и Берлин, негов основател е Ерикос Пицос и вече има над 30 000 последователи в социалните медии. Сайтът обещава иновативна и предразполагаща към мислене среда и има амбицията да стане център за „критично мислене, обмислена дискусия и съвместно вземане на решения“ насред врявата и безумството на Интернет. „Овластяване на разума“ – това е мотото на Kialo и то звучи предизвикателно във времена, когато на власт при взимането на решения са изкуственият интелект и big data. И все пак, от личен опит знаем, че цивилизованият дебат, независимо дали офлайн или онлайн, винаги се случва с цената на много тромава процедура и тежко, не винаги добре посрещано от дебатиращите страни модериране. Различно ли е при Kialo? Различното е, че дискусиите са структурирани „арборесцентно“, както биха се изразили Дельоз и Гатари – нещо, което би ни позволило бързо и отчетливо да разберем защо е било взето едно или друго решение и кой как е допринесъл за него. Не се допуска обичайният за мрежата шум – коментари, които не обогатяват с някаква конструктивна гледна точка спора. Основната „валутна единица“ на Kialo, според Пицос, е твърдението, а не аргументът; и понякога се случва сътрудниците, които изказват твърдения, да пишат и контрааргументи към собствения принос.
Предполага се, че на Kialo най-добре се чувстват експертите, чиито мисли по даден въпрос всеки би искал да знае (има и система за оценяване), но могат да се срещнат в мрежата и такива, които са очаквали експертността им да е добре посрещната, а вместо това са се натъкнали на пренебрежително и дори агресивно отношение от страна на модераторите. Такива се заканват да продължат да са верни на доста по-стария (от 2006) сайт за дебати IQ2US. Очевидно проблемите с груповото мислене и изобщо с комуналните начинания си остават все същите, независимо от формата и технологията, и един от тези проблеми е тъкмо модерирането. Ако до дискусия биват допускани само експерти в дадена област, ще бъде въведена ненужна йерархия, дискриминация (и възможност за манипулация) там, където би трябвало да има повече комуникация и прозрачност. Добър опит може да се почерпи от Wikipedia, която също е колективно начинание. Задкулисните дискусии там често са много по-информативни от самите статии.
От друга страна, без известна експертност или дори просто грамотност, дискусия няма как да се случи, защото, за да има смислена размяна на аргументи, трябва да има яснота и еднозначност при ползването на понятията.
И още един проблем: около подобни инструменти винаги съществува подозрението, че развитието им се случва благодарение на впрегнатия колективен (и безплатен) ентусиазъм на потребителите, но крайният резултат се осребрява винаги и единствено от основателя и тесния кръг около него. Как се издържа Kialo, след като не допуска реклами, нито какво да е манипулиране на потребителите?
Според признанието на Пицос пред Financial Times, сайтът, коствал му шест години работа и поддържан от 50-членен екип, в момента се финансира с негови средства. Пицос не назовава сумата, но споделя, че вече се е свързал с компании и правителствени организации, които искат да лицензират подобен софтуер, тъй като той „работи много по-добре в една корпорация, отколкото срещите на живо и дългите вериги в електронната поща“.
Каква ще е съдбата на „бялата врана“ Kialo, само времето ще покаже.
Райна Маркова
Публикувано на

Музей 2.0 | Култура – Брой 5 (3015), 10 февруари 2017

Дори в привързания към традициите си Китай, традициите вече не са това, което бяха. Дигитализират се. Ежегодният празник за почитане на мъртвите, Цинмин, например, се е пренесъл онлайн. Китайците са оптимизирали поклонението, изобретявайки нова онлайн услуга – виртуалните мемориали. Това са специализирани сайтове за отдаване на почит, в които с усилието на няколко клика може да се подреди албум със снимки на починал близък, да се споделят истории от живота му, да се качват видео файлове със сантиментална стойност. Може даже ритуално да се горят виртуални благовония и банкноти, какъвто е обичаят там. Мемориалната услуга бива предпочитана по най-различни причини и само част от тях – по причина на географска отдалеченост. Много китайци решават, че това е по-удобният и екологичен начин за отбелязване на Цинмин, тъй като реалното пилигримство отнема време, свързано е с ползване на транспорт и с горене на реални предмети.
Всъщност, в Китай това дори не е новост! Първите китайски виртуални мемориали са се появили в началото на новия век. Оттогава броят им расте лавинообразно, сигурно защото младото поколение, ползващо интернет, вече е достатъчно старо, та да започне да губи близките си.
Какво толкова интересно и полезно може да има в това, че да си заслужава писането за него? Вярно, това е една добра идея за онлайн бизнес, която може да се развие и у нас на мястото на традиционното печатане на неестетични хартиени некролози, но интересното надхвърля сферата на бита. Дори и да не излизаме от утилитарното, можем да го видим в нееднозначността на връзката между реално и виртуално. Тази връзка никога не е еднопосочна и не винаги е непременно във вреда на реалността. Така, вместо да се превърне в отживелица, в запуснато място, което не искаме да обитаваме, реалността може да се превърне в „разширена реалност”[1], реалният мемориал да се сдобие с виртуално измерение и то благодарение на инструменти, които масово са навлезли в нашето ежедневие.
В мрежата, през China Dayly, стана популярна снимката на надгробен камък, украсен с надпис на китайски, придружен с QR[2] код, какъвто виждаме по стоките в магазините. За много от нас, европейците, това е поредната китайска странност. Всъщност, снимката е правена в мемориален парк в памет на „Клането в Нанкин“, а бар кодът води към мобилната версия на съответната интернет страница и към полезна туристическа информация – в коя година се е случило събитието, колко са загиналите и т.н.
Подобни бар кодове напоследък могат да се видят не само по историческите места в Китай, но и в някои уважавани западни музеи. Представете си, например, експозиция с произведения на дърводелското изкуство. Малките черно-бели футуристични квадратчета върху експонатите само на пръв поглед биха изглеждали неуместни. Ако сте притежател на смартфон и имате инсталиран QR четец на него, сканирането на QR кода би буквално разширило полезрението ви, отпращайки ви към някоя уеб страница, посветена на автора на произведението, или към видео или друга мултимедия. Така, ако експонатът е някой богато резбован шкаф, вие бихте могли да го разгледате и отвътре, да разучите всичките му тайници, да гледате на видеоклип процеса на реставрацията му или, ако експонатът е музикален инструмент, да го чуете как звучи.
Преодоляването на предразсъдъците от страна на музейните работници, че модните технологични дрънкулки са създадени само за радост на технофетишистите, които не стъпват в музеи и не се интересуват от миналото, може само да отвори нова възможност пред хранилищата на паметта и да ги направи още по-интересно и богато място.

[1]Разширената реалност (augmented reality) е физическа среда, чието текущо възприемане от индивида е обогатено с компютърно генерирани включвания от звук, видео, графики, GPS или други данни.
[2] QR код (съкращение от „Quick Response” – „бърз отговор”) е двуизмерна матрица, в която, за разлика от обичайния едноизмерен баркод, може да бъде заложена повече информация за обектите, маркирани с нея. Появил се е през 90-те в Япония и е патент на Denso Wave Incorporated, поделение на Toyota, но е отворен формат и поради това популярността му ще расте.
Публикувано на

ООД или Уни? | Култура – Брой 5 (2884), 07 февруари 2014

Посрещнахме новата година с вестта, че Министерството на образованието закрива дисциплината „информатика“ в училищата. Това предизвика в мрежата буря от възмутени коментари тип „поредният опит на правителството да създава лесни за управление овце“, поради което #оставка!!!
Чуха се и плахи гласове, че в проекта за новия учебен план просто имало незначителни промени, като например преместването на информатиката от 9 в 8 клас в повечето училища или премахването на изучаването на конкретен програмен език в по-специализираните, а това на фона на изначално ниското преподавателско ниво в тази дисциплина не било кой знае каква загуба. Било по-скоро стъпка към осъвременяване на нещата.
Не се чу обаче нищо за официална правителствена стратегия. А ситуацията изисква внимание: информационният бранш у нас е от малкото незасегнати от кризата, в същото време незаетите работни места в IT сферата растат прогресивно. Така е поне по данни на Българската асоциация на софтуерните компании. Официална информация комай няма, няма и стратегия, има обаче пространство за алтернативни инициативи. Едва отшумял слухът за посегателството върху програмирането в училищата, той бе последван от друга новина: България прави първата стъпка в посока превръщането си в Силициева долина на Балканите – Първият софтуерен университет у нас ще отвори врати на 16 февруари, а негов собственик е основателят на Софтуерната академия (учебен център, водеща технологична компания?) „Телерик“ Светлин Наков.
Чудесен ход! Чудесна съгласуваност във времето с оглед на обстоятелствата – бизнесът иска бързи кадри, тук и сега. И му се дават. Младите българи пък искат заплата, семейство, живот. Тук и сега. И получават. Честен бизнес, бизнес, от който всеки печели, е нещо рядко у нас!
Тук обаче неизбежно идва въпросът: защо „университет“? Дори да решим да не се хващаме за предполагаемо универсалната цялост на познанието, добивано в „СофтУни“, а и за ролята на държавата в добиването на подобен статут, наистина ли за университет става дума или просто думата е ползвана в смисъла, в който я е ползвал и Горки в „Моите университети“?
И още нещо: недоверието към традиционното образование се дължи не на излишествата, които предлага, а на недостатъчности. И не за друго споменавам това, но новият университет бе промотиран с думите: „… качествено практическо-ориентирано висше образование за софтуерни инженери, без излишни математики и физики, без излишна теория и остарели технологии“. Нали основната претенция на гражданите към властимащите бе насочена към „официалната политика на затъпяване“, „посегателство над бъдещето на децата“ и едва ли не към опасността от скорошна забрана на точните науки у нас, а не към премахване на „ненужните“ дисциплини, възпрепятстващи уж прилива на нужни кадри в един разрастващ се бранш и прилива на свежи пари (от аутсорсинг) в страната? Ще се въздържа да коментирам курс на обучение, чието съдържание не познавам, но дори да съм наясно, че програмиране и математика доста се различават, какво значи „излишна математика“ за един програмист? Излишък на въображение? Излишен мащаб на мисълта? Излишен обхват на интелекта? Ще си позволя да цитирам мнение на мой познат, преподавател във Факултета по математика и информатика в Софийския университет: „Заради Наков факултетът се напълни със студенти в специалност „Софтуерно инженерство“, чието място не е там. Сега Наков ще си ги вземе обратно. Добър бизнесмен е Наков. Работата е занаятчийска – не й трябва университет.“
Така че, нищо лошо в това да се предлага навреме добро специализирано обучение и гарантирана работа на млади хора, но хайде да не говорим за наука там, където има просто иновация. И нека не употребяваме думите „перспектива“ и „бъдеще“, преди да си изясним дали не става дума за работници за конвейера, произведени на конвейер, готови за експлоатация в някоя задгранична ИТ „потилня“.
Скорост без стратегия гарантира бъдеща катастрофа, а не бързо озоваване в бъдещето, но точно днес не искам да съм лош пророк, така че по-добре едно жизнеспособно и навременно начинание с недостатъци, отколкото нежизнеспособно и безсмислено такова.