300 години след Copyright Act 1709 на кралица Ана, системата на авторското право се бори с невъзможността да продължи да съществува по старому. Ако досега консултациите в Европейската комисия по въпросите на копирайта са успели да постигнат нещо обаче, то е да осветлят пропастта, зейнала между интересите на публиката и тези на копирайтната индустрия. Консултациите рано или късно ще свършат и ще потънат в някой архив, както например стана с консултациите по въпросите на корпоративния суверенитет, но дотогава можем да следим блога на единствения представител на Пиратската партия в Европарламента, германката Julia Reda.
В доклада си за Европейския парламент тя направи оценка на действащата копирайтна директива, която не е била променяна от 2001 г. Резюмирана в едно изречение, тази оценка звучи така: „Въпреки че директивата е трябвало да се адаптира към авторските права в цифровата ера, в действителност, тя блокира обмена на знания и култура зад граница.“
В придружаващото доклада комюнике могат да се прочетат конкретните предложенияна Reda, а пълният текст се намира на онлайн платформа, позволяваща коментари и дискусии.
Предлагат се най-вече общи европейски правила, като например въвеждане на единно европейско копирайтно наименование (SingleEuropeanCopyrightTitle), което би дало „възможност за равен достъп […] през границите“ на единния цифров пазар.
Друго предложение: хармонизиране на срока на копирайтна защитеност, като той не трябва да надхвърля международния стандарт от 50 години плюс продължителността на живота, установен вече от Бернската конвенция, а не разпространилия се напоследък 70 годишен.
Покрай хармонизация на сроковете е предложено и хармонизирането на изключенията от правилата. Всички изключения и ограничения, посочени в Директива 2001/29 / ЕО, трябва да бъдат направени задължителни, за да се даде възможност за равен достъп до културното многообразие през границите в рамките на вътрешния пазар и да се подобри правната сигурност. Как да се постигне това? За целта трябва да се приемат отворени правила, позволяващи по-голяма гъвкавост в преценката на тези изключения и ограничения, така че да не бъде препятствана нормалната употреба на произведението, като при това не се вреди и на законните интереси на собственика на правата или автора.
Един пример за абсурд е въпросът – нарушаване ли е на авторските права поставянето на хипервръзката или не?
Към изключенията могат също да се изброят позволяването за използване на фотографии и видеа, изложени публично; публикуването на карикатури, пародии и пастиши „без оглед на пародийната цел“; позволяването на текстови анализ и добив на данни; изключения, свързани с изследователска или образователна цел… Тук попадат и електронните библиотеки, и позволяването на обмен на електронни книги. Reda засяга и покрития с лоша славаDRM, софтуерът, разработван специално с цел контрол на копирането:
„Ефективното упражняване на изключенията и ограниченията и достъпа до съдържание, което не е субект на копирайт или други протекции – предлага Reda – не бива да бъде ограничавано с технически средства.“
Като един последователен деец на Пиратската партия, Reda не може да не е за съхраняване и разширяване на сектора на общественото достояние и за премахване на бариерите пред повторното ползване на информацията от този сектор. Знаем колко важно е това за правилното протичане на политическите, правни и административни процеси.
Най-вероятно е повечето от тези предложения да не успеят да преминат лобистките барикади заради радикалността си, но докладът определено е успех за пиратите в Европарламента, защото конкретизира целите им.
Та като стана дума за лобизъм… На сайта на Reda може да се види онагледен сблъсъкът й с лобитата.
В желанието си да е достъпна до възможно най-широк кръг заинтересовани, Reda е установила, че най-контактни са издателите, разпространителите, доставчиците на услуги, посредниците и различни организации, защитаващи колективни права. Най-потърпевшите от несправедливостта на системата обаче, авторите, са и най-малко откликналите на възможността за контакт.
Технодискриминация | Култура – Брой 40 (2876), 29 ноември 2013
Наскоро съоснователят на Pirate Bay Питър Сунде даде интервю за Wired.co.uk, в което говори за надвисналата над човечеството нова тоталитарна ера. Той изхожда от опасението си, че рeer-to-peer споделянето на файлове и централизирани услуги правят уязвими за надзора на американските служби за сигурност (NSA) не само гражданите на Америка, но и тези на много други страни. Той също вярва, че политиците не могат да бъдат победени с нови технологии, а с революция. Мнението му е провокирано от конкретен въпрос – за валутата Bitcoin. Това е интересна технология, но символизира крайната загуба на вярата в политическото, счита той. Сунде не е лудит и не мрази технологиите. Не е и просто критик. Той работи по доста напредничави начинания, като особено набляга на едно приложение за криптирани съобщения, наречено Hemlis („тайна“ на норвежки). Сунде обаче е забележителен и с това, че твърдо вярва в данъчното облагане, доколкото то е инструментът, който позволява на обществата да изграждат и споделят обща инфраструктура.
Недоверието в политическата система е гибелно, счита той и тъкмо за да промени това, се е устремил в политиката. Неговата цел е да влезе в Европарламента като член на Пиратската партия. През януари 2014 започва кампанията му и ако все пак успее да спечели място в Европарламента, в което той се съмнява, обещава да повдига важни и отбягвани теми. Като данъчната политика, например, или странната незаинтересованост на хората от европейските държави към работата на Европарламента, имаща такова влияние върху националното законодателства в страните им.
Ние може и да се шегуваме за нелепите политики в Брюксел, насочени към размерите на зеленчуците, казва той, но е факт, че някакви хора са изпратени там да вършат нещо и никой не знае какво всъщност вършат. За какво ни е този европарламент, ако ще работи така? – пита Сунде. И защо никой не се опитва да промени това?
Европейският законодателен монстър обаче не бива да бъде разглеждан независимо от презокеанския си партньор, обвързал не само Стария континент, но и доста голяма част от света посредством заплашителни тайни договорки от рода на АСТА, TPP, Sopa. За тях е ставало дума неведнъж в мрежа/паяжина и си струва да ги напомня, но този път тъкмо в актуалния контекст за фашизма: Транс-Тихоокеанското партньорство (TPP), Законът за киберобмен на разузнавателни данни и защита CISPA и изобщо всеки подобен на тях закон, ако се сещате, си остават напълно несъвместими с гражданските свободи в мрежата. Свирепостта на тези закони е пропорционална на ниските локални правни стандарти в държавите, които са ги подписали, и на липсата на кибер-грамотност у гражданите. Липсата на обществен дебат и парламентарен контрол правят възможни всякакви намеси в локалните законодателства. Напомням това заради пълната непрозрачност, при която се случва това и у нас. И не би трябвало да ни ужасява толкова мисълта, че сме приравнени към страни от третия свят, като Малайзия, Перу или Виетнам, а че и силните в политиката Германия и Франция не могат да се съпротивляват на NSA.
И пак да ви върна към проблема с апатията: разкритията за NSA напоследък (спомнете си Сноудън) бяха достатъчно скандални, за да взривят вълна от негодувание по света, но нищо никъде не се случи. Никой не вдига демонстрации пред американските посолства. На какво се дължи растящата политическа апатия на гражданите? Разочаровани от политиката и финансовата система, те се обръщат към технологиите за алтернативен изход от положението, вместо да се ангажират с демократическия процес. Това, разбира се, е по силите единствено на малка част от гражданите, на „умните хора“, разбиращи технологии, т.нар. „нердове“ („nerds“) или „нов елит“. Тъкмо те обаче, които би трябвало да помагат да се оправи системата, са твърде арогантни и мързеливи, за да го правят. Това е много опасна инерция, защото след политиката и финансовата система, технологиите са на път да се окажат поредното разочарование… Просто подслушването и политиката, която разчита на него, няма да изчезнат, ако и да имаме най-доброто криптиране на света.
И в заключение: не расовата, религиозна, полова или друга някаква дискриминация ни разделя, а дискриминацията на база технологична грамотност.
Какво ново на р2р битака? | Култура – Брой 40 (2523), 21 ноември 2008
Виртуални битаци или може би виртуални комшулуци – не знам кое е по-подходящото сравнение за тези р2р мрежи за обмен на файлове, станали популярни още в късните деветдесет на миналия век сред по-младите и радикални потребители на интернет. Споделянето на благини по съседски обаче е неотделим атрибут от икономиката на бедността не само на младите и радикалните, но и на хората от технологичните покрайнини, каквито сме и ние. Докато администрацията ни се опитва да се нагоди към изискванията на Европейската общност, нерегламентираният обмен на интелектуални продукти ще продължава да се случва и ще намира своето оправдание не само в алчността на корпорациите в развлекателния бизнес, но и в тежкото наследство на една съсипана от цензура култура. Какво обаче ме кара да се връщам на темата за р2р обмена? Причината е една изложба, Bare Share в Червената Къща, посветена буквално на ‛културата на обмен на файлове в Румъния“, така поне пише на буклета, който си взех от мястото на събитието. Именно ‛култура“, доколкото случващото се е плод на някакви продължили във времето процеси; и доколкото има вече своите добре различими атрибути – от модели на поведение и символи, та до собствени закони и морал, и, ако трябва да уточня, племенна култура, в смисъла, който Маклуън влага в думата, пишейки през 70-те за връщането на технологизираното общество назад към примитивизма. Сега може би от мен се очаква като човек, прекарващ голяма част от времето си в мрежата, да започна да обговарям постмодерността на ситуацията, до която води загубата на обратна връзка с оригиналния източник, превръщането на културните артефакти в симулакруми и в крайна сметка – непредставителността на резултата. Аз обаче намирам темата за твърде meta и неизчерпаема за формата на колонката ми, така че просто ще се опитам да проследя един любим и хронично липсващ ми в тукашните условия сюжет, този за съпротивата на група хора на обстоятелствата.
Спомняте ли си каква беше мрежата през 2000 г. у нас? Интернет покритието едва ли достигаше и 5%. Масово ползвахме dial-up, а не LAN връзки (ако изключим Networx-BG, чиято поява през 2000 е плод на инициативата на група русенски студенти). Служехме си с altavista, a не с google, а някои от нас дори не бяха чували за търсачки и още се лутаха из директории и поддиректории в търсене на нужния ресурс. Поточните медии бяха екзотика, да не говорим за интерактивните сайтове, но дори голия, статичен html пейзаж затрудняваше виртуалните ни пътешествия. За свободен даунлоуд на файлове ползвахме не р2р софтуер, а масово ‛ходехме“ на популярните тогава сървъри Data.bg, Arenabg.com, Bubu.to, чиито собственици изнудваха доставчиците ни за достъп до съдържанието, които пък на свой ред изнудваха нас с по-големи такси.
Bare Share ни разказва какво се случва в същото това време в Румъния. Естествено, там най-предприемчиви се оказват студентите от големите градове. Окабелявайки университетските общежития и паразитирайки върху университетските рутери, те се превръщат на свой ред в доставчици. Малките мрежи от по 5-10 компютъра споделят не само един IP-адрес, но и нрави, вкусове, предпочитания, забавления, информация. В тази р2р среда се заражда истинско общество. Инициативата бързо става масова, напуска кампусите и лицензираните доставчици на интернет почват сериозно да се притесняват от ‛вторичното окабеляване на страната“, а дистрибуторите на интелектуални стоки – от размера на пиратството в мрежите. Въпреки взетите мерки (нахлувания по домовете и конфискуване на компютри), идва денят, в който на всички, дори на политиците в парламента, им става ясно, че това е все пак единственият спонтанно възникнал икономически, а и културен феномен в Румъния, така че на лицензираните доставчици не им остава друго, освен да признаят съществуванието на конкурент.
Какво е бъдещето? Естествено, големите компании изкупуват по-малките. Така става винаги и навсякъде; и като че ли е загуба на време да се опитвам да го определям като добро или лошо развитие. До какво води монополът над такъв вектор за разпространяване на информация, какъвто са новите медии, е сюжет, на който, искам или не, ще се връщам многократно, като междувременно ще се надявам да стана свидетел на нови видове съпротива.
Актуалността на паничката за подаяния | Култура – Брой 18 (2501), 16 май 2008
След като тази пролет Трент Резнър от американската група Nine Inch Nails пусна за безплатно сваляне съдържанието на първият от четирите дългосвирещи диска от новия албум със заглавие Ghosts I – IV, повече от логично е да припомня и експеримента на британската група Radiohead, от есента на миналата година, който тогава наивно нарекох в колонката си „клатене на лодката на музикалната индустрия“. Когато през декември даунлоудът по модела set-your-own-price 1 на албума им In Rainbows стана невъзможен (на групата й предстоеше турне), картината се попромени. Дори наивните заподозряха, че иде реч не за чисто промоционален жест от страна на групата, а за нещо друго, все още неясно какво. Чисто промоционален бе жестът на Принс през далечната 2006, когато наводни Обединеното Кралство с 3 милиона копия на албума си Planet Earth под формата на безплатна притурка към вестника Mail on Sunday. Чисто промоционален е и жестът на Трент Резнър сега – в случай, че ви хареса първото ЕР на Ghosts I-IV, можете да се сдобиете и с останалите три на съвсем прилична цена на сайта на групата или през The Pirate Bay. Разхищението с промоционални цели бива компенсирано от нарастналите продажби на билети за концерти например – схема проста и ясна. Членовете на Radiohead обаче, петима добре образовани и гъвкаво мислещи индивиди, очевидно знаят, че прозрачните и чисти стратегии в един все по-неясен свят – изтъкан от неясни отношения между неясни субекти с неопределени конфликти и неустановени правила между тях – нямат особено бъдеще. Музикалната индустрия, взривена от информационните технологии е самото въплъщение на този непрозрачен свят. Може би затова и петимата артисти нямат нищо против да протегнат „паничката за подаяния‛ и да изпробват лоялността на своите почитатели. Те предпочитат да не коментират постъпката си, но техният адвокат Доналд Пасман (автор между другото на книга със заглавие „Всичко, което трябва да знаеш за музикалния бизнес“) ги оправдава с това, че единствено чрез мрежата те могат да достигнат до всички свои фенове и, че такова е тяхното най-интимно желание. И докато икономистите се губят в догадки дали тази ирационална „икономика на бакшиша‛ може да има нещо общо с икономиката на дара и преданността към феновете, или чисто и просто става дума за „ценова дискриминация от трети вид“ (начин да се установи готовността на консуматорите да плащат за продукт, чиято цена не е непременно производно на себестойността му) в съзнанието на други от нас екстравагантно и някак произволно изниква онова словосъчетание с което Ален Менк през деветдесетте описа мафиотизиращата се след падането на Берлинската стена европейска икономика – „икономика на джунглата“. Знам, че паралелът може да се стори някому прекалено брутален, но нима хаосът във всички свои проявления не е еднакъв навсякъде и не се подчинява на едни и същи закони на ентропията?
Не за друго, но ако при тези условия това е стратегията на група като Radiohead, то каква трябва да е стратегията на други, не непременно по-малко талантливи, но начинаещи групи? Ако Radiohead, тези любимци на британската критика, постигнали известността си не без съучастието на същата тази музикална индустрия, могат сега да си позволят да я държат настрана от дейността си, означава ли, че с това отслабват хватката й изобщо, а не се случва тъкмо обратното? Означава ли, че в играта оттук нататък ще побеждават непременно силните и талантливите, а не тъкмо тези, които инвестират възможно най-малко (усилия, средства, познания, творчество), плагиатстват най-умело или пък са в най-добри отношения с омразната индустрия? Точно в този момент изобщо не съм сигурна, че Radiohead са най-иновативната в музикално отношение група, затова пък съм един от многото свидетели на все по-неотвратимото маргинализиране на цели генерации музиканти, които нито искат нещо от музикалната индустрия, нито се борят срещу нея, само я избягват. Може би тъкмо от тях трябва да се очаква да изобретят новото и нещо повече: че това ново няма да е непременно окаяната, хаотична и несправедлива икономика на едно Ново Средновековие.
1 „set-your-own-price“ (en) – „сам определи цена“
Нова история на безчестието | Култура – Брой 40 (2479), 23 ноември 2007
Преди да разкажа един пиратски сюжет от тази есен, ще припомня друг един, от есента на 2005. Ползвалите eDonkey (eD2k) сред нас вероятно помнят стряскащото послание, изненадало ги от сайта на нетуърка през септември 2005: „ eDonkey2000 Network е вече недостъпен. Ако крадеш музика или филми, ти нарушаваш закона. Съдилищата по света – включително Върховният съд на САЩ – управляват тези дела и могат да обвинят всеки за нелегален даунлоуд. Ти не си анонимен, когато нелегално даунлоудваш материал, защитен от авторското право. Твоят IP адрес е xxx.xxx.xxx.xxx и е вече записан. Уважавай музиката, даунлоудвай я легално. Благодарим ти.“
Това се случи, след като спонсорите на eD2k, MetaMachine, получиха т. нар cease and desist letter1 от Американската асоциация на звукозаписната индустрия (RIAA) на основание, че всеки, занимаващ се със софтуер, улесняващ нарушаването на авторските права, отговаря пред закона и за евентуалното им нарушение. В резултат на това от MetaMachine Inc. се видяха принудени да преместят офиса си от Ню Йорк в Ню Джърси, а отношенията си с RIAA уредиха с цената на $30 милиона.
eDonkey2000 Network продължи да е достъпен, но чрез клиенти като eMule, aMule, MLDonkey . Непрекъснато се появяват и други торенти, като че ли в знак на неизтребимата инициатива във войната на пиратите с RIAA и МРАА (Американската филмова асоциация). Но крайно време е да се заговори за това, че сред торентите има и немалко фалшиви; и че в тяхната поява има пръст не друг, а именно филмовата и музикална индустрия. Това твърдение е трудно доказуемо, но ето какви сюжети се завъртяха около Miivi.com – един сайт за обмен на видеофайлове, появил се през февруари т.г. Неговият живот сам по себе си бе кратък. Сайтът просъществува едва до юли, когато един блогер, направил си труда да провери домейн регистрацията, открил, че Miivi има връзка с MediaDefender, компания, известна с, меко казано, странните услуги, които предлага в борбата на развлекателната индустрия срещу пиратите: хакове, denial of service атаки, спам и тормоз. При положение, че произходът на Miivi е изяснен, логично е да се предположи и целта му: примамване на потребителите, прихващане на техните IP адреси и преследването им. MD, разбира се, отричат и твърдят, че MiiVi е някакъв техен тестов проект за вътрешно ползване, който просто не бил защитен с парола от външни хора. Но пък още през септември съдбата отново се намеси и отново във вреда на MD. След изтичане на информация от пощенската кутията на MD, бяха намерени не само доказателства за естеството на връзката на MiiVi и MD, но и доста подробности от стратегията на MD за преследване на ъплоудъри, както и кои са клиентите, пожелали услугата – все имена на големи музикални и филмови компании. MD продължават да отричат, че MiiVi е „коварен продукт“, и да твърдят, че това със залагането на капани за потребителите е инсинуация, която групата около The Pyrate Bay (thepiratebay.org ) – най-големия торент в момента – пуска. Но след споменатия информационен теч от пощенската кутия на MD, още същия септември се случи и един теч по телефонните линии и един 25 минутен отрязък от разговора между MD и прокуратурата на Ню Йорк се завъртя като торент на The Pirate Bay. А скоро след това и сорсът на TrapperKeeper, системата за примамване, ползвана от MediaDefender. По Bittorrent също се завъртя парче зловреден MD-код.
MPAA и RIAA отричат да имат нещо общо с MediaDefender, но вече има достатъчно доказателства за нещо отдавна подозирано, а именно, че големите звукозаписни и филмови компании плащат на професионални хакери, саботьори и ddos-ери да разбиват торентите. Сега The Pyrate Bay ще съди шведските филиали на десетте най-големи в кино и музикалната индустрия, сред които Twentieth Century Fox, Emi Music, Universal, Paramount, като обвиненията са: саботаж на инфраструктурата, DoS-атаки3, хакване и спамене. На което мейджърите отвръщат без всякакво притеснение: с престъпниците – по престъпному.
Как да наречем това, ако не престъпление на корпоративно ниво?
1. cease and desist (C & D) – разпространен главно в САЩ правен термин, означаващ „спиране и преустановяване“ на някаква дейност. Употребява се в два контекста: cease-and-desist order, който представлява документ с юридическа тежест и се издава от оторизирани лица, и cease-and-desist letter, писмо, което може да бъде съчинено буквално от всеки.
2. denial-of-service атака ( DoS атака) – зловреден опит на личност или група личности да се извади от строя интернет ресурс – временно или завинаги.
Free data по нашенски
Бях решила да не коментирам поредните изпълнения на НСБОП, както съвсем умишлено се бях въздържала и по повод ефектната акция „Пиратството ограбва“ преди месеци и не по-малко ефектните реакции, които същата предизвика. Всъщност, реших радикално да избягвам темата „пиратство“ още от средата на миналото лято, почти две години след като за пръв път долових симптомите на нещо което не може да се нарече другояче освен поява на местна културна индустрия (и се заех да опиша това в книга), и почти също толкова, след като разбрах, че всяка видима активност в тази посока не цели нищо повече от бърза и ефектна самореклама и хвърляне на прах в очите на истински засегнатите за това, което се случва в действителност – боричкане с цел присвояване на медиума интернет.
С удивление наблюдавах как хора, изявено комерсиални, се изявяват като активисти в движението Open Culture. С не по-малко удивление наблюдавах във форума на linux.bg как един виден интернет-спекулант се бори за предварително битата кауза за преминаване на Държавната администрация на линукс. Четох изумена текстове за copyleft-a писани от автор, известен ни преди вичко с това, че си вади хляба като copyright-ър и с ремиксиране на чужди текстове, поради безсилието да сътвори свои.
Малко по-горе споменах някакви „истински засегнати“. За истински засегнати считам по-скоро авторите на автентични музика, кино, текстове, софтуер, които не само не трябва да губят своята тукашност, но и да не се чувстват провинциално откъснати от останалия свят. Съзнавам, че това не е много популярно мнение, особено в момента, когато става дума за „отнемане на забавленията на хората“, но уви, така е. Най-засегнати са авторите. Копирайтните ограничения са преди всичко удобен механизъм за маргинализиране на дадена култура, а после и цензура, а доколко имат нещо общо с някакви предполагаеми права на автора, това е нещо, което едва ли някой може да каже. Самата аз като автор напоследък почти непрекъснато се страхувам да не ме постигне съдбата на самопубликуваща се в интернет и не за друго, а защото преценката за „комуникативността на писането ми“ все повече ще зависи от мнението на търговци. И не само това! Боя се, че не само написаното от мен може да бъде преценено като „некомуникативно“ и отхвърлено от търговците, но и това, което лично аз искам да имам в библиотеката (фонотеката, филмотеката) си може да се окаже недостъпно за мен пак поради волята на същите тези търговци, преценили, че продуктът не става за масова консумация и следователно не си струва да бъде разпространяван. Ако искам да имам всичко на „некомуникативната“ Диаманда Галас, едва ли това ще стане легално чрез местния пазар. Това ме прави по принуда пират. Ако искам да се снабдя с оригинален диск с музика на Ерик Сати и трябва да чакам месеци за да го получа по пощата от чужбина, няма ли да е по-разумно да се откажа и да прибегна до неоригинално копие чрез e-mule? Същото мога да кажа и за филмите които ме интересуват. Те или са твърде нови или твърде стари или са твърде естетски, за да рискуват търговците да ми ги предложат. Това не е ли в ущърб на авторите им? Разбира се че е. А спасението е отново в интернет, в затворените общности по интереси или торентите, където търговците нямат думата. Нещо повече! Освен че чрез интернет мога да си набавя достатъчно качествено копие, мога да пообщувам и с почитателите на същото произведение и да престана да се чувствам нчак толкова рядък, изолиран и поради това обречен на изчезване екземпляр, какъвто търговците желаят да бъда. Ето защо аз мисля, че комерсиализирането на мрежата е цензура. Цензура, поставила си за цел не да защитава правата ми на автор на интелектуален продукт, а да ме отчужди от този продукт. Цензура, която под предлог че урежда комуникацията ми с останалия свят се мъчи да застане на пътя на тази комуникация и от време на време да благоволява тя да се случва. Но не и извън нейния контрол.
В момента мирогледът на обикновените хора по въпроса за пиратството не надхвърля прагматичните рамки на познания в областта на правото или пък в областта на технологиите. И това, което може да се наблюдава е единствено как специалисти от едната област издевателстват над некомпетентността на специалисти от другата, за да могат дружно да не намерят решение по нито един въпрос. Солидарността пък едва ли ще стигне по-далеч от митинг в Южен парк. Истината е, че нещо се е случило с труда. Случило се е нещо и с труженика. Новият пролетариат (какв ужасна дума!) вече са производителите не на материални, а на интелектуални ценности. Производството на материални ценности или се е роботизирало или се е изтеглило извън периферията на цивилизования свят, отвъд видимия хоризонт, географски, че и времеви, назад към крепостния труд, а защо не и робския.