Етикет: политика

След стрелбата в Париж, взела живота на 12 души, последва парад, в чиито челни редици видяхме видни търговци на война. Не е много ясно дали Европа е в ужас или вече празнува новия световен ред. И все пак, поне пред медиите, най-притеснена от близкото бъдеще изглежда Великобритания. Директорът на Британските служби за сигурност MI5 Андрю Паркър съобщи от щабквартирата си в Лондон, че Ал Кайда в Сирия замислят атаки в Западна Европа, като вероятните мишени ще са транспортната инфраструктура или «иконични мишени».
След обявяването на смъртта на Бин Ладен през 2005, светът като че ли позабрави Ал Кайда, но след появата на Ислямска държава в Сирия бързо си я припомни. Андрю Паркър твърди, че Ал Кайда хитро използва социалните мрежи, за да подбужда британските граждани към насилие, и че само в последните месеци съществуващата още от 1909 MI5 е успяла да осуети три атентата. Дали е така, няма как да узнаем, Паркър обаче уверява, че нивото на заплахата е сериозно, а самата заплаха – твърде комплексна, за да се води борба с нея по обичайния начин. И, както можеше да се очаква, Паркър заяви, че MI5 се нуждае от още средства и от пълен достъп до комуникациите на гражданите в социалните мрежи.
«Тъмните места, където тези, които искат да ни навредят, кроят плановете си, казва Паркър, нарастват. Нужно е да имаме достъп до (…) релевантни данни…»
Британската GCHQ наскоро също поиска по-голям достъп до тъй важните за терористите Фейсбук и Туитър.
В САЩ пък бившият шеф на НСА и ЦРУ Майкъл Хайдън е заявил на всеослушание, че случаят Шарли доказва, че няма нищо лошо в събирането на масивни количества метаданни от доставчиците и че програмата “Muslim Mapping” («картографиране на мюсюлманите») на Ню Йоркската полиция, спряна поради многото доказателства, че е безполезна срещу терора и опасна за гражданите, трябва отново да заработи.
Дотук добре, но това за повечето надзор за сметка на по-малкото свобода го слушахме след 11 септември 2001. За Европа това, освен всичко друго, са и 13 години, изпълнени с целенасочени опити да се изправи на глобалната сцена не само като икономически субект, но и като политически. Това са също така и 5 години Лисабонски договор, чието може би най-запомнящо се постижение бе ведомството на Аштън и масивната реформа, целяща уж да направи по-прозрачни и демократично контролируеми кашите, забъркани дотогава от европейската комисия – поради невъзможността за баланс между национални и общностни външни интереси. Простичко казано, през последните години – под предлог адекватна външна политика, сигурност и борба с тероризма – бюрокрацията на ЕС нарасна неколкократно, милиарди обществени средства потънаха неясно къде, а най-процъфтяващият сектор в икономиката се оказаха строителството на затвори, надзорът, цензурата и… терорът. Последните новини, след грандиозния марш в Париж в памет на карикатуристите от „Charlie Hebdo”, са решението да се засили борбата с тероризма. Как? По познатия начин – в партньорство с интернет-операторите, които ще засичат и премахват „съдържания, подбуждащи към терор”, в партньорство с авиокомпаниите и достъп до системите им за събиране на данни, чрез засилен пограничен контрол и „засилен контрол над някои пътници въз основа на някои критерии”. Който и досега съществуваше, но не спря нашествието на мюсюлмани на запад.
Всеки европеец с малко ум би попитал: Извинете, но не харчите ли за това парите ни от 13 години? Защо несигурността ни расте право пропорционално на усилията ви? Нормалният европеец обаче няма думата. Тя му е отнета от медиите, а в медиите текат разгорещени схоластични спорове на тема… религиозни свободи. В XXI век все още се говори за предимствата на една или друга религия!!! Но не е само това! Има и такива, които са убедени, че религиозните спорове изместват фокуса от истинската заплаха, а тя е покушение над… свободата на себеизразяване. Погледнете кой протестира с лозунг “Je suis Charlie” у нас. И в името на какво. Това са собствените ни патологично страхливи и продажни медии. Те демонстрират своята лоялност към ограничителите на свободата в името на свободата.

След приключването на преговорите между партиите за съставяне на кабинет, нормално е да очакваме и нова политическа програма, която да очертае предстоящите промени с конкретни мерки и конкретни срокове. Вместо това, тия дни от устите на политиците ни излиза предимно бълбукане. Например, във вестник „Труд” публикуваха някакъв Проект за политическа декларация, изработен от ГЕРБ и Реформаторския блок, „който да гарантира“ приоритетите на бъдещо правителство. Готов бил само „скелетът“ и се очаквало одобрението на ПФ и АБВ. Скелетът няма как да не е готов, тъй като е един доста стар скелет. Поне от епохата на Лисабонското споразумение е. Това, което ме провокира в него, е честото повтаряне на думата „електронен“: „електронно правосъдие”, „електронно управление”, „електронна търговия”, „електронни обществени поръчки”, „електронно здравеопазване“, „електронни консулски услуги”…
Точка 3.5 например е „Насърчаване на дигиталната икономика”. В момента спокойно може да се каже, че дигиталната икономика у нас е единственият що-годе работещ сектор и то тъкмо защото нито едно правителство досега не се е занимало сериозно с „насърчаването” му. Е, това правителство ще се занимае. Поне така гласят лозунгите за:
– намаляване на законовите препятствия пред електронната търговия;
– гарантиране на сигурността на личните данни;
– защита на интелектуалната собственост;
– опростяване и ускоряване на процедурата по започване на малък и среден бизнес;
– позициониране на България като позната и предпочитана дестинация за инвеститори…
Лошото е, че тези лозунги вече сме ги чували и от опит знаем какво означават в реалността: „опазване на лични данни” значи „отказ на достъп до информация”; „защита на интелектуалната собственост” значи „цензура”; „инвеститор” е „съмнителен чуждестранен субект, третиран от закона като благодетел на икономиката ни”…
В точка 4, касаеща публичните финанси, има една единствена по-конкретна подточка: Повишаване приходите в държавния бюджет (…) чрез обединяване на НАП и Митниците. От гледна точка на е-управлението, това звучи добре: митата и данъците са задължителни вземания и е логично да се обслужват от един алгоритъм в иначе централизираната система на НАП. От друга страна, гражданите се опасяват, че лошото изпълнение ще доведе до неприятни странични ефекти в „стил ГЕРБ” – нека ги нарека „данъчна полицейщина”.
Интересна е и точка 6 – Законодателни промени в сферата на обществените поръчки. Една от мерките срещу нагласените търгове ще е въвеждането на електронни обществени поръчки. Това значи възлагането, подаването на оферти и избора на кандидати да става в реално време онлайн. Само че Стратегия за развитие на сектора обществени поръчки разработваше още кабинетът Орешарски с оглед стартиране на новите финансови мерки за България до 1 януари 2016 г. Трябва ли да се притесняваме за приемствеността в защита на продиктуваните от Брюксел условия на предишния кабинет, или направо да се притесняваме, че ЗОП продължава да съществува?
Точка 7. Електронно управление на публичния сектор – държавната администрация, здравеопазване, образование, социална политика, правосъдие. В българския си вариант тези „екстри” звучат направо заплашително. Държа обаче да уточня, че проблемът изобщо не е в технокрацията в днешни дни. Проблемът е в не намаляващата бюрокрация. Чисто локален е и проблемът с опозицията на тандема ГЕРБ – РБ. Какво предлага левицата в тази насока? Нищо. Даже повече от нищо – пишейки от години за ИКТ у нас, не съм забелязала изобщо интерес или каквото и да е отношение у левицата към технологиите в управлението. Това е нелогично и пагубно!
За финал, просто ще се хвана за думата: какво изобщо значи „Проект за политическа декларация”? Що за формат е това? Каква тежест има? Кой го обсъжда, променя, приема, отхвърля? Политиците, гражданите, бизнеса? Или политиците помежду си под „благосклонния” поглед на разни глобални организации? Защото намирам термина „Draft policy statement” сред любимите термини на Банката за международни разплащания…

Тия дни на сайта на американската компания Bloomberg, известна с непоклатимостта си на глобалния финансов пазар с данни, финансови информационни услуги и финансови софтуерни инструменти, се появи статия в рубриката „Технологии“, в която думата „болка“ се срещаше подозрително често.
Статията се отнасяше за отказа на бразилската държавна телекомуникационна компания Telebras от услугите на американски компании при реализирането на важен инфраструктурен проект на стойност 185 милиона щатски долара – полагане на оптичен кабел на дъното на Атлантическия океан, който да свързва град Форталеза в североизточната част на страната с Португалия. Нещо повече – кабелът с дължина 3 500 мили ще бъде положен със специалната цел да заобиколи вече съществуващите трансокеански трасета под контрола на САЩ. Причината за това са миналогодишните разкрития на Сноудън, че Националната агенция за сигурност на САЩ, под предлог събиране на разузнавателна информация за борба със световния тероризъм, шпионира политически лидери, в това число и на съюзнически държави – президента на Бразилия Дилма Русеф и германския канцлер Меркел.
Изграждането на трасе от Форталеза до Португалия е предложено още през 2012-а, година преди шпионските скандали, под предлог насърчаване на местните компании, но след скандала темата за международните подводни кабели като мишени на шпионаж стана приоритетна за Русеф в кампанията й за преизбиране. Дилма Русеф бе преизбрана и очевидно не заради демагогия. Президентът на Telebras Франциско Зиобер е предприел масирани одити на оборудването на всички чуждестранни фирми и е задвижил нещата необратимо в посока към технологична самостоятелност на страната. За изграждане на този конкретен проект той е заявил, че ще се състезават само европейски, азиатски и местни фирми, никакви американски. Очаква се бенефициент да бъде не дългогодишният досегашен партньор на Telebras, калифорнийската компания Cisco, а местната Padtec. Найгъл Глени, говорителят на Cisco, е отказал коментар. От ноември миналата година обаче е известно, че Cisco търпи големи загуби тъкмо заради скандалите около НСА. И не става дума за прежалването на десетки милиарди приходи, не става дума и за пазарна тактика с цел сваляне на цените (в сферата на трудоемките инфраструктурни проекти и без това доминират не американските Alcatel-Lucent и Connectivity Ltd.); става дума за трайна тенденция в оредяването на международната клиентела на САЩ. И освен това, не само Cisco бележи загуби. Microsoft Corp. и Verizon Communications Inc. също са загубили договори в Бразилия и Германия.
Болката от тези загуби се усилва от факта, че Бразилия е седмата по големина икономика в света. Още от 1991 в страната е приет закон, даващ предпочитания на държавни проекти, ползващи местни технологии и облагащи жестоко вносителите, но след скандалните разкрития на Сноудън миналата година Бразилия затегна още повече политиката си и направо пристъпи към прекратяване на договорите с Microsoft за електронната поща Outlook. Бразилия ще се задоволява с бразилската система за електронна поща Expresso, разработена от държавната фирма Serpro и намираща се 100 процента под бразилски контрол. В момента Expresso се използва от 13 от 39-те министерства в страната.
От ноември миналата година също така Русеф е подписала указ, според който министерства и държавни агенции ще ползват само технологични услуги, предоставяни от публични дружества или дружества с държавно участие, без да се състезават в търгове. В указа се посочва изрично, че преминаването към засилен режим на опазване на националната сигурност трябва да се следи от министерствата на отбраната, комуникациите и планирането.
Откъде ще дойдат парите за тази сериозна стъпка? Средствата за трансатлантическия кабел ще дойдат от Държавна банка за развитие BNDES. Строителството на трасето се очаква да започне през първата половина на 2015 г., а кабелът да влезе в експлоатация след 18 месеца. Бразилия не се нуждае изобщо от услугите на Световната Банка. И освен това, Дилма Русеф не декларира ли веднага след преизбирането си, че страната ще внесе доста голяма сума в Азиатската банка за развитие?

На 22 октомври научихме за новия опит на Унгарското правителство, доминирано от консервативната партия ФИДЕС начело с Виктор Орбан, да разсърди интернет потребителите – то планира въвеждането на данък върху трансфера на интернет данни. По-старият подобен опит на Орбан е от август т.г., когато бе наложен 40% данък реклама на медиите и това веднага се изтълкува от критиците му като “въпиющо посегателство върху свободата на пресата” и “осакатяване на медийната индустрия”. Медиите, издържани от корпорациите, не са “ключови демократични институции”, но пък серията “възмутителни” налози, приети от правителството на Орбан от 2010 г. насам, са изцяло в стратегически сектори на икономиката, в които господстват чужди инвеститори – енергетика, телекомуникации, банково дело. Орбан очевидно е подхванал тази рискована политика с цел овладяване на бюджетния дефицит на страната, но бидейки тя за сметка на печалбите на вече изнервените международни партньори, дали това няма да доведе страната до изолация и санкции и ефектът да е обратен?
Новият данък е също от серията „специални данъци“. Той предвижда интернет доставчиците да плащат 150 форинта (60 щатски цента) на гигабайт трафик. (Reuters / Будапеща, 22 октомври 2014).
Министерството на икономиката обяви, че очаква това да генерира годишни приходи от 20 милиарда форинта (83 милиона щатски долара), което е добре, но тук идва въпросът: какво точно облага Орбан? Стока или услуга е трафикът? И освен това, чия собственост е той? Държавна?
Обезпокоени от перспективата доставчиците да прехвърлят на техен гръб тежестта на този несправедлив данък, само часове след обнародването на проекта десетки хиляди потребители на интернет се присъединиха към протестната Facebook група. Заговори се веднага и за многохиляден митинг срещу данъка пред парламента в неделя. Неделята мина, митингът се състоя и можеше да бъде следен на живо в Ustream.
И беше наистина многолюден. Звуците на протеста, светещите екрани на мобилните устройства, възгласите доста напомняха софийските събития. Според очевидци, имало ги е и непоканените хора с мегафоните, и НПО-тата, и футболните агитки, и провокаторите. Странна е обаче съкрушителността, с която масите реагираха на точно този конкретен повод. Защо тъкмо интернет е повод за такова масово недоволство? Това ли е най-насъщната нужда на унгарците? Орбан със сигурност не е безгрешен и тъй като е доста краен политик, мерките му често се посрещат с неодобрение; логично ли е обаче гражданите да са по-активни в защита на нечий бизнес от несправедлив данък, вместо в защита на собствените си социални искания? А може би трябва да търсим причината в пропагандата, в реториката на НПО-тата, социалните мрежи и блоговете, пишещи разгорещено за „поредното обезумяване на унгарското правителство“, за този „невероятен скандал“, целящ да скара Унгария с цивилизования свят, и за това как този митинг не само ще доведе до оттегляне на скандалния данък, но и до оставка на цялото „омразно правителство“ на Орбан. В един относително популярен блог, чиято собственичка Ева Балог се описва като разочарован участник в революцията от 1956-а с докторска степен от Yale, се задава въпросът дали не е време да се поръча „бърз обрат“? Да се поръча? На кого?
И за да не се губим в догадки, тя припомня специалното отношение на американския президент Обама към НПО-тата в бившите соцстрани, където демокрацията е „под обстрел“? Като пример за особеното благоволение на Обама към НПО-тата се сочи фактът, че когато в късния септември директорката на унгарската Фондация „ЕкоОбщност” е посетила Вашингтон като член на делегация, тя и другите лидери на НПО-та са били приети от самия мистър Обама в Белия дом, за разлика от унгарския министър на външните работи и търговията, Петер Сиярто, който успял да се домогне само до младши асистент в държавния департамент. „Ако аз бях Орбан, щях да приема това като предупреждение“, пише авторката.
Предстои ли „оранжева революция“ в Унгария или не? Като че ли всички предпоставки са налице. А и причината е така добре известна, че не си струва дори да бъде споменавана – ядреният „флирт“ на Унгария с Русия.

Тазгодишните разкрития на Сноудън, че САЩ шпионират дори съюзниците си, предизвика мощна вълна от мрачни прогнози за края на интернет, какъвто го познаваме. Ще припомня, че тази вълна не е първата. Предишната се случи точно преди година и по съвсем различен повод – на Световната конференция по международни комуникации в Дубай бе приет международния стандарт „Изисквания за “дълбок преглед на пакети” (DPI) в следващото поколение мрежи“. Стандартът бе предложен от Международната телекомуникационна асоциация ITU, за която се знае, че се състои от телеком оператори, действащи под закрилата на собствените си правителства, а приемането му при пълна непрозрачност и закрити врати бе сигурен признак, че тревогите тепърва предстоят. Най-скандалното обаче бе това, че участниците в конференцията изобщо не предвиждаха вариант, в който до знанието на потребителите да достига фактът, че интернет трафикът им е под наблюдение: електронна поща, банкови транзакции, телефония. Дилемата „балканизация“ срещу „американски универсализъм“ тогава изглеждаше неразрешима на фона на „лошия“ китайски, близкоизточен и руски пример. След разкритията на Сноудън (все още пребиваващ в Русия и най-вероятно вече работещ за нея), разрешението все повече клони към окончателния край на американския вариант. По този повод тинк танкът „Съвет за чуждестранни връзки“, в лицето на бившата съветничка на Обама, Карен Корнблу, мрачно напомни заплахата от необратимо дезинтегриране на инфраструктурата на интернет, като този път изтъкна и заплахата за „балканизация“ не само на web, но и на света. В чисто геополитически смисъл!
Що за термин е „балканизация“ все пак и какво се крие зад него?
Терминът е геополитически по произход и дори не е нов. Изобретен е в началото на XX век, за да опише случващото се на Балканския полуостров след рухването на Османската империя. И тъй като разпадът на всяка една мъртва империя, федерация или съюз води до сходни процеси – роенето на малки и враждебни една към друга сили, които ползват новопридобитата си автономия, за да дадат воля на най-дребнав и деструктивен шовинизъм, терминът продължава да е в употреба и дори еволюира. За балканизация се говори и след края на студената война, и след рухването на Югославия и СССР. През 2007 пък, по повод борбата за независимост на Шотландия, бившият министър-председател Гордън Браун заговори за евентуална балканизация на Обединеното кралство, като напомни, че то включва в себе си, освен Англия и Шотландия, също така и Уелс и Корнуел.
А ето че сега иде реч за същото, само че в полето на съвсем друга стихия – детериториализиращата сила на интернет, манифестирала пълния си размах преди 15 години и имала за ефект глобална доминация на САЩ, върви към своя залез. Какви ще са последствията от края на тази доминация, ако не балканизация? Според глобалистите, това, което ни очаква, е един антипод на интернет – splinternet (от „splinter“, „разцепвам“ на англ.) – глобален разкол по множество признаци и в множество области: технология, култура, търговия. На мястото на система, крепяща се поне официално на отвореност, равнопоставеност и сътрудничество между участниците, ще се развихрят междуособни войни между отделните независими информационни анклави, всеки от които разчитащ на свои собствени, несъвместими с тези на „врага“, програмни езици, стандарти, формати.
Не малките и зависимите ще са виновни за разкола обаче. Според един не много нов, но все още актуален анализ на Economist,три са силите, които разкъсват интернет, и те са могъщи. Първата, това са естествено правителствата, стремящи се към суверенитет. Напълно логично е в името на този суверенитет те да въведат по-строга държавна информационна политика. Втората сила са големите IT компании. Те сами по себе си обособяват огромни дигитални територии, в които диктуват правила, налагат стандарти и контролират достъп до услуги. И третата сила – това са собствениците на мрежи, които могат да влияят нерегламентирано и безнаказано върху неутралността на интернет трафика.
Какво бъдеще се очертава пред интернет само времето ще покаже, но отсега можем да сме сигурни, че то е до голяма степен въпрос на договорка между тези три могъщи сили.