Публикувано на

Дезинформация vs дезинформация | K-42-2019

Напоследък, може би най-вече заради „Брекзит”, е много актуално да се говори за хибридната война, която Кремъл е обявил на Запада и за фалшивите новини като част от тази хибридна война. Контрамерките обаче не са от вчера. На 19-20 март през 2015 г. на среща на Европейския съвет бе създадена оперативната работна група по стратегически комуникации (East StratCom Task Force) фокусирана специално върху координацията на политиките на ЕС с тези на „източните съседки” (Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова, Украйна). Групата е част от немалката администрация на Европейската служба за външна дейност (EEAS), а главният й инструмент е един сайт на име ЕС срещу дезинформацията под опеката на шефа на EEAS Федерика Могерини. Сайтът присъства в социалните мрежи Туитър и Фейсбук с хаш-тага #DisinfoReview, което прави каталога му с разпространители на фалшиви новини “на клик разстояние”.

Сайтът вече има противници. През март миналата година холандският парламент с огромно мнозинство заръча на външната си министърка да настоява пред европейските си колеги за свалянето на EUvsDisinfo.eu, след като в каталога му откриха три холандски медии с добра репутация – един регионален вестник и два евроскептични сайта.

Доводът им: в инициативата EUvsDisinfo са въвлечени държави, а държавите не бива да се бъркат на медиите. Защото ако медия си позволи да публикува клевети по адрес на лица и организации, може да бъде съдена, но ако това се прави от държави с цел навреждане на други държави, те разполагат с изтънчени методи и апарати за предотвратяване на това. Излиза, че ЕС чрез EUvsDisinfo безнаказано практикува същото, в което обвинява Русия и предполагаемите й сателити.

Освен това, сайтът разпространява собствени новини (тоест, сам работи като медия), позволявайки си при това официално да клейми другите като некачествени. Тези неща никак не се вписват в класическите представи за свобода на словото на Стария континент и изобщо в представи за свобода: да поддържаш медия, да се сдружаваш, да се информираш и образоваш… Макар и в повечето случаи фасадна, тази свобода засега е единствената пречка пред държавите „да убият източника на собствената си регенерация”, пише отразилия случая EUobserver.

Холандският случай има развитие. Трите потърпевши медии се опитаха да призоват в съда Европейския съюз, който е реалният издател на сайта, но бързо разбраха, че не им е по силите. В защита на колегите си други холандски медии се опитаха да разследват, но говорителят на EUvsDisinfo им обясни, че не могат да посетят щаба им и да говорят с екипа им и че EUvsDisinfo не може да не отразяват истината, защото информационната му мрежа от доброволци включва над 400 експерти, журналисти, държавни служители, НПО-та и тинк-танкове. Холандскaта новинарска фондация NOS все пак установи, че не 400, а само 10 доброволци са активни, но са очевидно много ефективни, щом дори един-единствен безработен доброволец е могъл да докладва 25% от всичките 3500 предполагаеми случаи.

В крайна сметка, EUvsDisinfo извади от черния си списък трите холандски медии, но не промени ни най-малко подхода си. А това е много тревожно. Защо? Защото в навечерието на евроизборите цареше голяма паника „колко кресла в Европарламента ще превземе Русия?”, но дали Русия не е само претекст за развихряне на безконтролна цензура?

Да не забравяме и това, че става дума за инициатива на Европейската служба за външна дейност (EEAS), а самата EEAS се появи през 2010 след подписване на Лисабонския договор с цел установяване на „пълна концептуална синергия“ между ЕС и НАТО и по-точно – между „общата европейска стратегическа концепция“, заложена в Project Europe 2030, и Новата стратегическа концепция на НАТО. Непрозрачността и огромният бюджет на това безпрецедентно подобие на дипломатическа и разузнавателна служба събудиха доста въпроси още с появата си, както и зависимостта му от трансатлантическия му партньор, но днес се питаме: война с пропагандата ли се води или пропагандна война? И в името на какво? В името на спокойствието на големия бизнес в навечерието на епоха на турбуленции и масови недоволства?

Между другото, в каталога на EUvsDisinfo има и няколко български сайта, където редом с жълтите Pik.bg и Blitz.bg, можем да видим и смисленият „19 минути”.

Публикувано на

Политиците в интернет | Култура – Брой 7 (2843), 22 февруари 2013

Глобалната мрежа до такава степен обезсмисли традиционните медии у нас като източник за информация, че бе въпрос на време политиците ни да заговорят сериозно за законодателни промени, които да регламентират механизмите за споделяне и коментиране на новини в мрежата. На 11 февруари в хотел „Шератон“ се състоя организираната от лобистката организация IAB България дискусия на тема „Дигиталният дневен ред и новите медии: Ролята на партиите и гражданското общество„, на която политиците от различните партии споделиха вижданията си.
Според представителя на БСП Антон Кутев, новите медии са „мощно, но неконтролируемо оръжие“. Така е и това с пълна сила се чувства тъкмо от политиците, особено в предизборните периоди или покрай прокарването на някоя реформа. От една страна, те са изкушени от лесния и анонимен начин, по който могат да влияят на обществото, от друга, анонимността и леснотата на комуникацията често ги поставят в ситуация незабавно и публично да отговарят за някакво свое действие. Не им е лесно на политиците в тази двойствена ситуация, само че, за да правят законодателни усилия, е нужна по-основателна причина от тази да осигурят собствения си комфорт. Според официалната преса, стремежът не е въвеждане на цензура, а повишаване на отговорността на публикуващите съдържание онлайн. Освен това, мерките не трябва да засягат обикновените потребители, а единствено институциите. Тук обаче идва логичният въпрос: кой е институция в мрежата? И кой определя това? Дали изискването за отговорно отношение е свързано единствено със загрижеността (чия точно загриженост?) за достоверността на поднасяната информация в мрежата или отново въпросът опира до това кой и в каква посока ще поведе някакъв легитимационен дискурс?
Добре е да има закон, който да задължи собствениците на онлайн медии да излязат на светло, наред със собствениците на всички други медии. Не е зле и гражданската журналистика да бъде акредитирана да отразява важни събития, само дето това би означавало официална регистрация и прескарта, гарантирана от държавата, а реално погледнато, няма начин и един от влиятелните ни, съществуващи в този момент сайтове, да получи такава акредитация. Причината е близка до ума: те са антиправителствено настроени. И ще са такива, докато това е необходимо, т.е., винаги. Гражданските медии, за разлика от официалните, не разполагат със средства, но вършат своята работа добре, имат своята аудитория и репутация, а оттам и легитимност пред обществото. Кому са нужни подобни сертификации за компетентност, освен може би на самите сертифициращи?
Има обаче и още един деликатен въпрос, свързан с публикуването в мрежата, който вълнува обществеността, и той е свързан с анонимните платени коментари в социалните мрежи, форуми и сайтове, платените социологически проучвания и прочее пропагандни услуги. За тях не се знае много. Как и кой ги поръчва? Кой и къде ги предлага? Как точно ще бъде регламентирани, след като ефективността им зависи от това доколко тайно се упражняват? Наскоро се случи нещо нелепо във форума на Дневник, което провокира смях, но и доста питания – под интервю на премиера се появиха коментари, които очевидно не бяха автентични. В единия от тях разсеяният поръчков коментатор дори бе изпуснал част от дадената му инструкция къде и как да публикува.
На фона на вече разразилите се през лятото скандали около огромните суми, заделени от Земеделското министерство не за земеделие, а за PR фирми, които да развиват Facebook и Twitter профили с цел популяризиране дейността на министерството, обществото няма как да не се интересува при какви условия се извършват подобни услуги. IAB например, обединило в себе си 9 пълноправни и 25 асоциирани члена, декларира открито на сайта си, че е лобистко сдружение, чиято цел е да подпомага растежа и развитието на интерактивния маркетинг и реклама в България (в това число и политически, предполагам), да генерира бизнес за своите членове и да лобира за техните интереси. Може би IAB или поне Икономедия като член на IAB има намерение да внесе прозрачност някой ден кой се занимава с пропаганда из форумите и блог-хъбовете на изданията й?
Публикувано на

Граждани? Потребители? Тълпа? | Култура – Брой 14 (2762), 15 април 2011

В състояние ли е интернет да роди нова политическа партия? Би ли имала тя успех на изборите? Напоследък това са сякаш очакванията (а дали не и опасенията), свързани с мрежата у нас.
Според мнението на Антоний Гълъбов,  публикувано във вестник „Класа“ на 5.04.2011, каквито и инициативи да се подемат в интернет, те няма да доведат до нищо реално. Защото „интернет не прави политика“. Протестите не секват, недоволството от управлението е голямо, но потребителите на социалните мрежи по рефлекс се отдръпват, щом им се заговори за партии. Защо така? Сигурно защото динамизмът на средата е такъв. Егалитарната, плоска структура на мрежите и анархистичният начин, по който текат процесите в тях, изключват възможността за институционализиране на каквато и да било позиция. Дали обаче невъзможността за навлизане в политиката е равносилно на невъзможност за повлияване на политиката? Единственият анонимен коментар под статията на Гълъбов го казва, ако не ясно, то поне кратко: „… най-добре да се попитат Зин Ел Абидин Бен Али – бившият туниски деспот, както и Хосни Мубарак.“
Според г-н Гълъбов, виртуалното пространство и реалната политика са паралелни вселени, в смисъл, че не си взаимодействат. Всъщност, не е съвсем така. Вярно, начинът, по който се появяват и изчезват нещата във виртуална среда, е различен от този, по който това се случва в реална, но интернет е агора, място за реторика и разпалване на емоции. Оттам започва всичко, за да свърши на площадите в Кайро, Тунис, Триполи, Минск, Киев, Лондон, Краков. Това са места за съвсем реални кръвопролития, а кръвопролитията никога не са без последствия.
Проблемът е в нас, не в интернет. За да влияем, трябва да сме личности. А личностите у нас са кът. Личностите не са непременно непоносими, съзнаващи превъзходството си, податливи на корумпиране индивиди, защото да влияеш, не означава непременно да се стремиш към власт. Не интернет, а средата у нас бърза да ги погълне, явно от страх, че се появяват нови тирани. В тази връзка ми се ще да допълня картината с едно бързо напомняне за средата на 90-те на миналия век и движението на сапатистите.
Това движение е забележително с много неща и едно от тях е оптималният начин, по който използва медията интернет за комуникация със света, за координиране на действията между отделните отряди и за избягване на излишните кръвопролития. Със своята последователност, сапатистите и по-специално техният забележителен лидер Маркос не позволиха манипулации и подмяна по медийното трасе на посланията си.
Истината е, че в крайна сметка те не влязоха в реалната политика и не й повлияха в смисъла на думата, ползван в статията, цитирана горе. Те не основаха партия и не се институционализираха, въпреки огромната подкрепа, която си бяха извоювали, но то бе просто защото не това бе целта им. Влизането в реалната политика (разбирайте във властта) не би могло да се случи без компромиси. Но бунтът им бе успешен в смисъл, че изпълни целта си – да променят дълбинно бъдещето на Мексико, оказвайки съпротива на безогледната модернизация и новия глобален ред. Ролята на интернет в техния успех несъмнено бе голяма.
От времето на сапатистите насам интернет доста се измени – от радикално нова и революционна среда, тя се превърна в евтино забавление за масите, от място за подривна активност – в поле за подривен маркетинг, в това число и политически. Дотком катастрофата не донесе кой знае каква фундаментална поука за глобалните златотърсачи – комерсиализирането на мрежата не спря, само дето доби лицемерно социален web 2.0 оттенък. А какво би могло да бъде по-ефективно за превръщането на гражданите в апатична и объркана тълпа от всекидневната доза маркетингова демагогия?
Дали, обаче, стагнацията от 2008-ма и семантична web 3.0, идваща да ни спаси от информационните полюции, ще доведе до нещо по-различно? Дали отворените „социални“ интерфейси няма да намерят своята зловеща алтернатива в дълбинната дезинформация, цензура и следене; и в окончателния колапс на човечеството в „мрежата от предмети“? Как би изглеждал един бунт в днешно време? Wikileaks може би ще успее да постигне целта си по начина, по който и сапатистите успяха – без лидерът им да идва на власт.
В тази перспектива струва ли си изобщо да се питаме: до охлокрация или до демокрация водят бунтовете, започващи в мрежата?
Публикувано на

Играчка-плачка | Култура – Брой 6 (2708), 19 февруари 2010

Четем в пресата, че Facebook е третият по големина „народ“ в света и вероятно се питаме кой го управлява. Откриваме, че Facebook групата, която лично сме създали, ненадейно е изтрита и отново се питаме: кой управлява?
Facebook наистина е най-добре развитата социална мрежа в web, но това не означава, че не търпи критики. Най-честият повод за недоволство, знаем, е поверителността на личната ни информация в нея, а също и невъзможността, закривайки профила си, да заличим и вече споделеното от нас съдържание. Това е може би най-възмутителният от фактите, известни ни за иначе полезния социален инструмент. Недоволство предизвикват също и натрапливите рекламните скриптове, както и отявленият добив на данни (data mining), практикуван от Facebook без много шум, но за който потребителите и без това се досещат. Макар и популярен, Facebook често е недолюбван и от някои рекламодатели заради появата на рекламите им в страниците на личности и групи с прекалено нееднозначна и дори лоша репутация.
Кой обаче определя чуждата репутация във FB? Кой управлява?
Шумът в новите медии бързо избухва и бързо заглъхва, със сигурност обаче се помни шумът, вдигнат около FB групата „Да подарим безвъзмездно 1 милион цигани на щатите по случай 4 юли„.  В момента тази група съществува и наброява 415 215 члена. Може би не знаете, но като реплика на шегата „Да подарим безвъзмездно…“, също толкова на шега се появи друга една група, „Подаряваме 1 милион български расистки отрепки“, която събра хиляда привърженици, след което бе „изтрита“, доколкото нещо изобщо може да бъде изтрито от базата данни на FB. Просто на сутринта на 10 февруари инициаторите й откриха в мейлите си следното съобщение на руски език:
„Здравейте, групата ви бе отстранена, тъй като нарушава правилата, изложени в Условията за използване на сайта. Моля, обърнете внимание, че в групите се забранява публикуването на заплахи, оскърбления и неприлични изказвания. Ще бъдат изтривани също групи, насочени срещу друг ползувател, както и такива, рекламиращи някакъв продукт или услуга. Неспазването може да доведе до закриване на вашия Facebook акаунт. Ако имате въпроси, може да се запознаете с отговорите на най-често задаваните от тях на следващата страница.“
Звучи направо ехидно, нали? Всеки опит за контакт на потърпевшите с екипа на социалната мрежа по телефон или по мейл завърши с провал и много питания: Защо съобщението е на руски? Как точно е взето решението да бъде изтрита точно тази група, а множащите се и все по-многочислени расистки групи – не? Да не би FB да реагира просто на броя докладвания на потребителите в централата (reports) за неуместно или накърняващо нечие достойнство съдържание?
А може би решенията за изтриване се взимат от изкуствен интелект, реагиращ на определени думи, не и на връзката помежду им? А ако цялата кирилическа част на FB е администрирана от руски екип и по руски маниер, т.е. в тон с актуалните ксенофобски настроения в Русия? Facebook очевидно е чувствителен към географската информация, оставяна след потребителите, макар уж компанията да се отказа от регионалните мрежи миналата есен. Навярно Facebook продължава да локализира информацията с цел по-релевантна работа на търсачката. Пък и отношенията на компанията с мразещата информационните клоаки Русия съвсем не са чак толкова безнадеждни: напоследък, въпреки резервираността си, Facebook обмисля отварянето на руски офис и дори в мрежата вече има обяви за длъжността „директор по развитието“.
Не е задължително да взимаме насериозно Facebook каузите и да вярваме в ефективността им, за да сме съгласни с факта, че именно социалните мрежи, макар и порядъчно контаминирани от реклами и пропаганда, са мястото, където общуването и обменът на информация се случват все още сравнително свободно. Всъщност, дали това е така? Мислейки си за технологии, неизменно се сещам за анекдота за скорпиона, който убеждавал жабата да го пренесе на гръб през реката, обещавайки й да не се поддава на скорпионската си природа и да не я ужили.
„Природата“ на технологиите, макар и създадена от човека, не е човешка природа. Може ли да очакваме тя да ни гарантира нещо толкова човешко като свободата?
Публикувано на

Пропаганда 2.0 | Култура – Брой 5 (2707), 10 февруари 2010

Поредна новина, засягаща темата за свободата в интернет – на 1 февруари президентът на Беларус Александър Лукашенко подписа указ, налагащ държавен контрол върху електронните комуникации. Съгласно този указ всички доставчици в страната от 1 юли 2010 г. са длъжни да идентифицират без изключения устройствата за достъп до интернет и да съхраняват цялата информацията за тях като гаранция за „сигурността на държавата и гражданите“.
Там, където традиционните медии са изцяло в услуга на властта, Интернет остава единственият независим канал за информация, ето защо нарастването на броя страни, приемащи подобни укази, не може да не изпълва с тревога обикновените граждани в мрежата. Повечето от нас са свикнали да гледат на свободата си в интернет като на даденост, по-“параноичните” обаче не забравят, че интернет не е просто едно добро изобретение, предоставено ни от добрите учени за свободно ползване, а военен проект на една конкретна държава – технология, подплатена със съответната военна доктрина.
Чували ли сте за „операции, базирани на ефекта“ (ОБЕ). Това е реално съществуваща концепция от най-новата американска военна доктрина за т. нар. мрежо-центрична война, разработена по време на събитията в Залива в началото на 90-те. Ако не сте, на сайта на изследователската програма, занимаваща се с този проблем, можете да прочетете, че ОБЕ са съвкупност от действия, военни и невоенни, насочени към формиране на модел на поведение у приятелски, неутрални и вражески сили в ситуация на мир, криза или война. Публикация на тази тема има и на сайта на българското списание за логистика CIO. Би могло спокойно да се каже, че ОБЕ – това е предварително установяване на контрол, тотално манипулиране на всяка една ситуация, независимо дали мирна, или когато конфликтът е в ход. Мрежовата война няма начало и край, тя се води постоянно и незабележимо.
Интернет е оръжие в тази война. Обхванатите от него страни, армии и правителства могат да бъдат лишени от всякаква суверенност и да станат напълно контролируеми за противника. Така интернет от инструмент за глобална комуникация може да се окаже проект за глобална манипулация.
Какво обаче предприемат правителствата за своята независимост?
В началото на годината Китай бе в центъра на вниманието заради атаката спрямо Google и заради въвеждането на SMS-цензура, но доколко правителството му иска да се справи с американската намеса, доколко успява и доколко това изобщо е в полза на обикновените китайци, е въпрос, по който може дълго да се спори.
Какво се случва в Русия и в бившите съветски републики? В Туркменистан, Узбекистан и Киргизстан, а отскоро и в Азербайджан има вече въведен контрол. Сега ще ги последва и Беларус. Достатъчен е един поглед из рускоезичните медии, за да се долови параноята. Ще цитирам няколко особено красноречиви заглавия от руските електронни медии напоследък: „Русия на XXI век: къде е тя?“, „Западна зараза в Задкарпатието“, „Интернет-партизани в името на Русия“, „Прибалтийците ги заразява американската клоака“.
Последната от изброените статии е особено интересна. Авторът й находчиво е сравнил древния римски култ към богинята на канализацията Клоацина със съвременния култ към САЩ и свободното слово, което, според официалната руска преса, не цели нищо повече от заразяване на „непокорните режими“ с „миазмите на либералния шовинизъм и политическия цинизъм“.
Пропаганда, геополитика, идеология и расови теории – може някому да звучи анахронично, но руският човек очевидно не може да бъде съблазнен с никакви материални блага и иновации в посока към прогреса, ако този прогрес не е сериозно подплатен с идеология, дори когато под патриотичните клишета ясно личат намеренията на компрадорски настроената местна власт.
Гражданите на бившите тоталитарни режими не биха се стремили така яростно към зловредните зарази, дебнещи ги в алтернативните информационни канали, социалните мрежи Facebook и Twitter, спрягани като съвременен еквивалент на радио „Свободна Европа“ и “Гласът на Америка”, ако не се чувстваха така зле третирани от пропагандата в официалните.
А и нормално ли е в състояние на мрежо-центрична война правителствата да насочват разузнавателните си средства и дезинформацията към собствените си граждани?