Публикувано на

Музей 2.0 | Култура – Брой 5 (3015), 10 февруари 2017

Дори в привързания към традициите си Китай, традициите вече не са това, което бяха. Дигитализират се. Ежегодният празник за почитане на мъртвите, Цинмин, например, се е пренесъл онлайн. Китайците са оптимизирали поклонението, изобретявайки нова онлайн услуга – виртуалните мемориали. Това са специализирани сайтове за отдаване на почит, в които с усилието на няколко клика може да се подреди албум със снимки на починал близък, да се споделят истории от живота му, да се качват видео файлове със сантиментална стойност. Може даже ритуално да се горят виртуални благовония и банкноти, какъвто е обичаят там. Мемориалната услуга бива предпочитана по най-различни причини и само част от тях – по причина на географска отдалеченост. Много китайци решават, че това е по-удобният и екологичен начин за отбелязване на Цинмин, тъй като реалното пилигримство отнема време, свързано е с ползване на транспорт и с горене на реални предмети.
Всъщност, в Китай това дори не е новост! Първите китайски виртуални мемориали са се появили в началото на новия век. Оттогава броят им расте лавинообразно, сигурно защото младото поколение, ползващо интернет, вече е достатъчно старо, та да започне да губи близките си.
Какво толкова интересно и полезно може да има в това, че да си заслужава писането за него? Вярно, това е една добра идея за онлайн бизнес, която може да се развие и у нас на мястото на традиционното печатане на неестетични хартиени некролози, но интересното надхвърля сферата на бита. Дори и да не излизаме от утилитарното, можем да го видим в нееднозначността на връзката между реално и виртуално. Тази връзка никога не е еднопосочна и не винаги е непременно във вреда на реалността. Така, вместо да се превърне в отживелица, в запуснато място, което не искаме да обитаваме, реалността може да се превърне в „разширена реалност”[1], реалният мемориал да се сдобие с виртуално измерение и то благодарение на инструменти, които масово са навлезли в нашето ежедневие.
В мрежата, през China Dayly, стана популярна снимката на надгробен камък, украсен с надпис на китайски, придружен с QR[2] код, какъвто виждаме по стоките в магазините. За много от нас, европейците, това е поредната китайска странност. Всъщност, снимката е правена в мемориален парк в памет на „Клането в Нанкин“, а бар кодът води към мобилната версия на съответната интернет страница и към полезна туристическа информация – в коя година се е случило събитието, колко са загиналите и т.н.
Подобни бар кодове напоследък могат да се видят не само по историческите места в Китай, но и в някои уважавани западни музеи. Представете си, например, експозиция с произведения на дърводелското изкуство. Малките черно-бели футуристични квадратчета върху експонатите само на пръв поглед биха изглеждали неуместни. Ако сте притежател на смартфон и имате инсталиран QR четец на него, сканирането на QR кода би буквално разширило полезрението ви, отпращайки ви към някоя уеб страница, посветена на автора на произведението, или към видео или друга мултимедия. Така, ако експонатът е някой богато резбован шкаф, вие бихте могли да го разгледате и отвътре, да разучите всичките му тайници, да гледате на видеоклип процеса на реставрацията му или, ако експонатът е музикален инструмент, да го чуете как звучи.
Преодоляването на предразсъдъците от страна на музейните работници, че модните технологични дрънкулки са създадени само за радост на технофетишистите, които не стъпват в музеи и не се интересуват от миналото, може само да отвори нова възможност пред хранилищата на паметта и да ги направи още по-интересно и богато място.

[1]Разширената реалност (augmented reality) е физическа среда, чието текущо възприемане от индивида е обогатено с компютърно генерирани включвания от звук, видео, графики, GPS или други данни.
[2] QR код (съкращение от „Quick Response” – „бърз отговор”) е двуизмерна матрица, в която, за разлика от обичайния едноизмерен баркод, може да бъде заложена повече информация за обектите, маркирани с нея. Появил се е през 90-те в Япония и е патент на Denso Wave Incorporated, поделение на Toyota, но е отворен формат и поради това популярността му ще расте.
Публикувано на

Ерата на киборгите | Култура – Брой 19 (2855), 24 май 2013

Времето на киборгите наистина настъпи – „разширената реалност” (AugmentedReality) вече не само не е новост, но и се изпробват варианти за превръщането й в ежедневие чрез т.нар. „компютри за носене” („wearablecomputers”), които скоро ще са стока за масова употреба по подобие на мобилните телефони и електронните четци. Конкретният повод за обговаряне на тази вероятност е един усилено рекламиран из IT медиите продукт, Google очилата. Интересното и същественото при тях е рамката, а не стъклата. Стъкла може дори напълно да липсват. Та тази рамка, не много по-дебела от традиционните рогови рамки, съдържа в себе си: 16 GB флаш памет (от която 12 GB – оперативна), презаредими батерии, проектор (640Ч360 пиксела),преобразувател на звукови вълни с костна проводимост по подобие на слуховите апарати, микрофон, акселерометър, жироскоп, светлинен сензор, сензор за близост, ротационен сензор, сензор за линейно ускорение и още няколко други; тъчпад, камера, портове за безжична, Bluetooth и USB връзка… Изброих ли всичко? Операционната система е Android (4.0.4), а съвместимостта – с всякакви разчитащи на Bluetooth устройства. Както стана дума, Google очилата все още нямат стъкла, но Google обсъжда варианти за тези потребители, които носят очила по предписание. Един от разработчиците на модела е Бабак Парваз, инженерът от Google, монтирал прозрачни дисплеи в контактни лещи, така че съвсем скоро едни на вид напълно нормални очила с лещи, заменени с прозрачни екрани, ще са аксесоар, достъпен на пазара.
Как работят тези очила? Задействат се с накланяне на глава и подаване на гласова команда: „ok glass“; и задание, примерно „направи снимка” или „запиши видео”. Можете да задавате и въпроси на Google: „Google, коя година е основана Wikipedia”? Или: „Упъти ме към….”. Или „Прати съобщение на…”
Устройството може да се контролира и чрез тъчпада в рамката, като движенията по него се наблюдават по нещо като времева линия върху дисплея.
Какво може устройството? Камерата на Google Glass може да прави снимки и да записва видео. Докато това се случва, над окото свети малък индикатор. Софтуерът е специално разработено безплатно приложение, наречено Glassware. Очилата ползват и приложения, като Google Now, Google Maps, Google+, Gmail. В момента разработките продължават в посока разпознаване на лица, манипулиране на изображения, новинарски приложения и връзки към социалните мрежи. Дадена е пълна свобода на програмистите с изключение на волността да добавят реклами или инструменти за таксуване в приложенията си, макар че почти със сигурност това ще се промени в бъдеще.
Кой е евентуалният потребител на GoogleGlass на пазара? Дори и всеки от нас да може да си позволи 1500 $, каквато е в момента цената на това устройство, има ли причина да се чувстваме киборги в ежедневието си? В ежедневието не, но може би едни такива очила биха били в скоро време незаменим аксесоар за екстремни спортисти, полицаи, репортери… А идеята за масовото им производство? Тъкмо с нея е свързана и критиката към Googleочилата и както може да се очаква, тя е свързана с неприкосновеността на индивидите. Надзорът („surveillance”), а от друга страна и „sousveillance” (френско-английска дума, която означава буквално „наблюдение изотдолу”), упражнени с тази камера в комбинация с лицевото разпознаване, което може да идентифицира лица на публично място, може и да е от незаменима помощ на хора с екстремни професии като полицаи и борци с тероризма, но масово употребявани, биха излагали на неоправдан риск напълно невинни граждани. Законността на Google очилата би била под въпрос в ред държави, но от гледна точка на етиката и етикета, те са неприемливи почти навсякъде, ако наистина се превърнат в стока за масово потребление.
За да довърша дистопичната картина, ще припомня и основния източник на доходи за Google, рекламата. Опитайте се все пак да си представите кръстоската между разширената реалност и Google рекламата почти на ниво „нервна трансмисия”.