Публикувано на

Техническа неграмотност или..? | K-43-2019

Не знам дали разбрахте, но тази година на 28 август бе открита обществена консултация относно новите промени в Закона за защита на потребителите съобразно два европейски регламента, Регламент (ЕС) 2017/1128 и Регламент (ЕС) 2017/2394, които трябва да влязат в сила от началото на 2020 г. На 27 септември консултацията приключи. Междувременно медиите пестеливо коментираха очерталите се промени. Те се въвеждат с цел предпазването ни в рамките на Съюза от трансгранични злини, като двоен стандарт при продуктите, подвеждащи реклами, опасни стоки и други нелоялни търговски практики в сложната за регулиране среда. За тази цел се дават нови и по-големи правомощия за Комисията за защита на потребителите.

КЗП трябва да има:

– достъп до повече информация като банкови данни, търговски и професионални тайни;

– достъп до търговските помещения, парцелите, превозните средства на проверяваните търговци;

– право да конфискува данни или документи, докато трае проверката;

– нова електронна система за връзка с други компетентни органи у нас, в другите държави в ЕС, както и с ЕК;

– съдействие от страна на другите органи. Кои? Комисията за регулиране на съобщенията, Комисията за защита на конкуренцията, Главна дирекция „Гражданска въздухоплавателна администрация“, изпълнителните агенции по лекарствата, железопътната, автомобилната и морската агенция, както и Съветът за електронни медии, националната банка и туристическото министерство. Това съдействие предполага също обмен на данни посредством комуникиращи една с друга електронни системи.

КЗП също така трябва да има възможността да премахва или да ограничава достъпа онлайн до съдържание, заблуждаващи реклами и нелоялни търговски практики, които нарушават европейското и националното законодателство, или по-просто казано: да филтрира Интернет. 

Опа-а-а, това не беше ли нещо, срещу което негодувахме и през 2008-ма по повод технологията „дълбок преглед на пакети”, и през 2010-а по повод ACTA „и схемата на трите удара”, и през 2012-та по повод промените в Закона за хазарта у нас, и през 2014-та, и през 2018-та?

Защото всяко премахване или ограничаване на достъпа до съдържание от страна на доставчиците е именно това – нарушаване на нет-неутралността, чупене на самия Интернет, казано на жаргон. Как стана така, че нещо, което през 2012 се коментираше по света като опасен прецедент (случаят Bodog.com, например), днес у нас ни се пробутва със закон, който уж ни защитава от недобросъвестни търговци?

Мрежовите реакции са еднозначни: не искаме държавата да ни „защитава“ в Интернет. Не вярваме на държавата. Филтрирането на Интернет е противоконституционно. Филтрирането на Интернет от страна на Държавата е цензура.

Да, цензура! Същата, която спира радиа за нарушени авторски права или просто така, за профилактика. И въпреки че в случая става дума не толкова за Държавата, колкото за Евросъюза, опасността е налице.

Защото в случая чисто технически няма как законът да бъде спазен, без да се наруши друг закон: тъй като системата за филтриране работи чрез блокиране на интернет адреси, а спецификата на интернет адресирането е такава, че на един адрес може да се намира и легално, и нелегално съдържание, блокирането на зловредното ще направи недостъпно и легалното съдържание, а това е в нарушение на конституционното ни право на информация.

Освен това, работата на подобна система за блокиране е и неефективна – зловредно съдържание може да си остане достъпно за едни потребители, докато за други е блокирано, пак поради спецификата на системата от имена на домейни. Или пък да е вседостъпно за един отрязък от време, тъй като системата за блокиране се обновява периодично.

Технически некомпетентни ли са тези, които измислят законите, или чрез подобен закон – Троянски кон, се опитват да се подсигурят легално за упражняването на бъдещ произвол?

Дано не бъда разбрана погрешно: отварянето на пазари и защитата на потребителите от недобросъвестни търговци е нещо добро, но тази защита трябва да остане индивидуална, на ниво плъгин, който всеки да инсталира по желание на браузъра си, дори ако става дума за държавен „черен списък” със зловредни сайтове.

Публикувано на

Образцово саламопроизводство | Култура – Брой 26 (3080), 06 юли 2018

Наскоро писах за океана от законови, социални и културни различия, делящ Стария континент от Новия, и за това, че в нововъведената европейска регулация на лични данни GDPR няма нищо изненадващо. Но ето, че тия дни в САЩ, и то не къде да е, а в родния щат на Big Tech, Калифорния, бе приет, при това в рекорден срок, закон близнак на европейския GDPR – Законът за поверителността на потребителите в Калифорния 2018 (California Consumer Privacy Act 2018). В обхвата му се озовава всяка компания, държаща данните на повече от 50 000 души, а всеки от 40-те милиона калифорнийци вече има право да знае какви точно данни се събират за него, дали и как те се търгуват с трети страни и да изисква унищожаването им в случай, че положението не го устройва.
Големият бизнес не крие безпокойството си. Говорителят на Google, например, изрази опасенията си от „трудно предвидимите усложнения“, които ще последват приемането на закона и как те ще накърнят иначе „законни бизнес нужди.“ Цялата съвременна икономика се крепи на данните, това е вярно, но е вярно също и това, че законното не винаги е легитимно.
Как изобщо се стигна до този закон? По каква процедура е бил изготвен, придвижен, приет и то точно в Калифорния, без да срещне яростния отпор на лобистите на Силициевата долина?
Има една поговорка, че правенето на закони е като правенето на салами – искаш крайния резултат, но не и да знаеш как се стига до него. А бързината, с която този „калифорнийски GDPR“ се превърна от проектозакон в закон, и изненадата, която предизвика не само в средите на бизнеса, но и сред потребителите, меко казано намирисва. Каква ли машинация се крие зад това?
Ето как Тhe Register проследява историята.
В началото на 2016, в столицата на щата Сакраменто и близкия Оукланд, неколцина разполагащи с пари и законодателно ноу хау люде започват да правят координирани усилия да осигурят на калифорнийците възможност да контролират личните си данни. Първоначалният импулс идва от разработчика на недвижими имоти Алистър Мактагърт. След случаен разговор с инженер от Google в Оукланд, който му казал, че „Ако хората разберат колко много знаем за тях, те наистина ще се притеснят“, той решава, че е открил кауза, в която да инвестира някой и друг милион. После се запознава с бащата на дете от училището, в което учи неговото – финансист на име Рик Арни, който преди това е работил в Сената в Калифорния, поради което бил доста запознат с необичайната система на така наречената „ballot measure“[1] – система, при която всеки в щата може да предложи инициатива и ако тя събере достатъчно много привърженици, да участва с бюлетина на следващите избори и ако спечели гласове, да се превърне в закон. Понякога това се случва, понякога – не, но предвид силното влияние на Силициевата долина в Сакраменто, подобен инструмент на директната демокрация е единственият начин да се прокара закон пряко волята на Big Tech.
Третият в играта е Мери Стоун Рос – бивша служителка на ЦРУ и юридически съветник на Комисията за разузнаване към Камарата на представителите, също от Оукланд, и очевидно доста веща в изготвянето на закони, провеждането на политики и ползване на съществуващата система за прокарването им.
Тези тримата в продължение на година привличат привърженици от средите на юристите и техноекспертите, та до академични среди и обикновените граждани. И така, благодарение на добре структурираната им инициатива, професионално проведена политика и добър „тайминг“, успяват да съберат необходимата подкрепа и през ноември 2017 инициативата им е вече законопроект.
Това предизвиква очакваната паника сред законодателите, но една “ballot measure” може да се неутрализира единствено с друга “ballot measure”, а за да се проведе такава, просто няма време. Ето така, в рекордно кратък срок, Законът за поверителността на потребителите в Калифорния бе подписан от губернатора Браун миналия четвъртък (29 юни 2018), въпреки пълчищата лобисти на Google и Facebook в Сакраменто и милионите долари, приготвени специално за това. Огромната маса калифорнийци също тепърва ще бъдат изненадани, но така се творят закони – далеч от взора на потребителя. Дори когато е по правилата на пряката демокрация.

[1] Най-вероятно „мярка за гласуване“ на български.
Публикувано на

Узаконяване на отношенията | Култура – Брой 18 (3072), 11 май 2018

Между Европа и САЩ лежи океан от различия – законови, социални, културни. Това като че ли най-ясно си личи в политиката по отношение на личните данни. В САЩ традиционно се подхожда „на парче“ и „на частно“ за справяне с проблема с неприкосновеността на личния живот. Неприкосновеността е стока, която може да се отчужди и изтъргува, докато в Европа тя е фундаментално право, защитено от закон. Законът, макар и в сила за всички, като негъвкава и формална мярка, не винаги е ефективен, освен това, не е дошъл веднага. Първо е европейската Конвенция за защита на личността от 1970-те. После идва първият конкретно свързан с развитието на технологиите, макар и необвързващ опит – препоръките на ОИСР от 1981 г. за регулиране на автоматизираната обработка на лични данни. С появата на Евросъюза и с напредъка на глобализацията възниква обаче и необходимостта от истински обвързващ закон. Така през 1995 г. влиза в сила Директивата за защита на данните на ЕС 95/46. Според нея, на фирмите, опериращи в ЕС, не е разрешено да споделят лични данни с „трети страни“ извън Европейското икономическо пространство, освен ако: не е гарантирана адекватна защита; „субектът на данните е съгласен с трансфера“; „ако задължителните фирмени правила или стандартните договорни клаузи го разрешават.“ Парадоксално или не, но това, последното, означава, че неприкосновеността на личния живот на наднационално ниво е все пак по-скоро въпрос на сделка, скрепена с фирмен договор, отколкото със закон. В интервала 1998-2000 бяха разработени и самите принципи за неприкосновеност, фиксирани през юли 2000 г. в Решението „Сигурно пристанище“ (т.нар. Safe Harbour), само дето се оказа, че това решение е уязвимо за прословутия американски PATRIOT Act, според който в името на борбата с тероризма компаниите могат да предават данни на правителството на САЩ дори без предизвестие на клиента. После (2004/2006) се случиха атентатите в Мадрид и Лондон, от които логично последва нова мярка – Директивата за задържане на данни (2006/24/EC). А после от американска страна дойде и покритото с лоша слава Изменение и допълнение на Закона за чуждестранно разузнаване (2008). После пък се случиха няколко шумни, силно компрометиращи САЩ скандала (случаят „Шремс“, разкритията на Асанж и Сноудън). Така, в тази сложна обстановка, на 29 октомври 2015 г. се появи „Safe Harbour 2.0“, а на 14 април 2016, на мястото на Директивата за защита на данните, бе приет Общ регламент за защита на данните (GDPR). Между другото, GDPR ще влезе в сила съвсем скоро (25 май 2018) и е прицелен в чудовищата GAFA и гигантските им бази данни. Коментира се обаче и ефектът й върху други структурни услуги под американска юрисдикция, каквато е Whois – услугата, контролирана от ICANN. Whois десетилетия наред обхващаше милиони имена на домейни, обвързани с личните данни за контакт на регистрантите, включително имена, имейли и телефонни номера, и гарантираше до голяма степен прозрачността на отношенията в мрежата. На тази важна услуга дефакто се сложи край на 11 април т.г., когато с едно писмо до ICANN Работната група по член 29[1] заяви, че съгласно GDPR, след 25 май услугата става незаконна.
Как реагира ICANN на натиска?
В блога на компанията се появи признанието, че без мораториум върху GDPR и отсрочка, Whois просто ще се счупи. Работната група обаче еи против отсрочката. Но пък президентът на отдел „Глобални домейни“ на ICANN, Акрам Атала, заяви за The Register, че докато има „общо съгласие относно това, че пълната публичност не е най-доброто решение“ за Whois, ще я има и надеждата, че няма да бъде окончателно ликвидиран.
Замалко да си помислим, че проблемът е в доброто старо неразрешимо технологично противоречие между достъпа до данни и сигурността на системите, но ето че нещата пак опират до бизнес, до „мултистейкхолдъристки“ консенсус относно това, кои точно данни да са достъпни и за кого?

[1] Работната група по член 29 е консултативен орган, съставен от представител на органа за защита на данните на всяка държава членка на ЕС, Европейския надзорен орган по защита на данните и Европейската комисия, a член 29 e от Директивата за защита на данните от 1996 г.
Публикувано на

Тайните на светия търговски граал | Култура – Брой 28 (2950), 17 юли 2015

Търговията с услуги, която сега е почти 80% от икономиките на ЕС и САЩ и която даже в развиващите се страни като Пакистан не пада под 50%, в момента е обект на преговори по TiSA (Съглашение за търговията с услуги) в седалището на OECD (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие) в Париж. И докато другите две Т-та от„светата“ стратегическа троица – TPP и TTIP, са ни относително добре познати вече, TiSA продължава да тъне в мъгла. Става дума за 52 нации и 2/3 от глобалния брутен продукт. Това е не просто най-голямата „търговска сделка“ в историята, това е новият световен ред. Поне това става ясно от изтеклите в WikiLeaks 17 документа от преговорите: тайните “опорни точки“ на TiSA и пълния дневен ред на преговорите седмица занапред (от понеделник, 6 юли), включващ дискусии за такива неща, като финансови услуги, телекомуникации, морски транспорт, свободно движение на хора.
Това, с което ще ви запозная набързо сега, е експертният анализ на WikiLeaks, който сравнява TiSA със съществуващото вече Споразумение за търговията с услуги (GATS) на Световната търговска организация (WTO) и ясно показва с какво TiSA го превъзхожда.
И така, какво ново около TiSA? Най-общо казано, това са три неща:
Списъците… В GATS всяка страна има свой собствен списък услуги и начини за ограничаване на експозицията към (чуждестранни) инвеститори или услуги, например не ангажиране с правилото за недискриминация на нейния пазар. Това, което се е променило в TiSA, е националното третиране на чуждите доставчици – те трябва да бъдат третирани поне толкова добре на пазара, колкото и местните.По подразбиране всички услуги, както и всички начини за доставката им, са изцяло обхванати от правилото за TiSA, освен ако не са изрично защитени. Т.е. подходът е с „изключващ списък“ и това поставя бъдещия регулаторен капацитет на дадена страна в риск от грешка, пропуск, непредвидени или непредвидими ситуации и силно либерализиране, свързващо ръцете дори на бъдещите правителства.
Включване на нови сектори и на анекси към старите…
Новите „дисциплини“ са свързани с вътрешните регулации, прозрачността, електронната търговия, а новата ревизия засяга старите сектори, като морския транспорт, телекомуникациите и финансовите услуги.
Това е тактиката, с която TiSA иска да дублира и измести GATS в стремежа си да получи легитимността на многостранно споразумение в рамките на WTO.
Никакво специално третиране на развиващите се страни…
Нито една от разпоредбите на GATS по отношение на развиващите се страни не се повтаря в TiSA. Всяка развиваща се страна, която участва или иска да участва във WTO, ще бъде подложена на същите обременителни правила, на които и останалите.
В заключение: изтеклите в Уикилийкс документи доказват, че група държави, самонарекли се „истински добри приятели на услугите“, водят преговори на закрито по TiSA с намерението да заобиколят интересите на други държави във WTO и да пренапишат съществуващото вече GATS така, че да е в интерес на техните корпорации. С добавянето на нови правила зад гърба на партньорите си и с промяна на някои съществуващи, те имат за цел да ограничат свободата на правителствата да регулират своите собствени услуги.
Проблемът е в самата същност на правилата:
– Споразумението третира услугите като стоки, които се търгуват;
– Пренебрегва напълно социалния и културния контекст, в който те се развиват;
– Третира хората не като граждани или членове на общности, а като „потребители“.
Предоставянето на услугите вече е офшорно или временно, или от чужди фирми с местно присъствие, а техен приоритет винаги е печалбата и никога – дългосрочният ангажимент към хората или страната, която ги „консумира“, така че можем да си представим последствията в чувствителните сектори на услугите, като електронни медии, образование, електро- и водоснабдяване, канализация; или пък да си представим липсата на регулации в дейности, като банки, туризъм, хипермаркети.
Тези правила са изключително вредни и, поради обхвата си, те засягат всеки правителствен инструмент, бил той закон, регулация, правило, процедура, решение, административна мярка и т.н. И това е на всички нива – ограниченията се прилагат и на централно, и на местно, и на неправителствено ниво чрез професионални организации.
Публикувано на

Информационният феодализъм | Култура – Брой 12 (2934), 27 март 2015

В началото на века Питър Драхос, австралийският изследовател на интелектуалната собственост и регулациите в глобалния бизнес, написа в книгата си „Информационният феодализъм“: Имуществените права присвояват власт над ресурсите. Когато се предоставя власт над не многобройни ресурси, от които мнозина са зависими, не голямо усилване на властта достига множество цели. Това води до последствия – както за политическите, така и за икономическите свободи в обществото.
Тринадесет години са минали оттогава, но опасните тенденция, описани от Драхос, не само са се запазили, а и задълбочили – пътят към съгласие с условията на глобалния бизнес вече не е съдба единствено на развиващите се, зависими страни, той ясно се е очертал и пред интелектуално и материално благоденстващи (засега) страни. След TAFTA и европейските дилеми, е редно да припомня и другото глобално партньорство – Транс-Тихоокеанското партньорство (TPP). В момента текат срещи, на които се правят опити за постигане на компромиси по някои спорни точки в TPP, но TPP буксува отново и то точно заради въпроси, свързани с интелектуалната собственост върху данните за лекарства.
Някой може да се запита защо изобщо „интелектуалната собственост“ присъства в „споразумение за свободна търговия“? Може ли авторското право да защитава компютърни програми (които се доближават повече до научните разработки) така, сякаш те са литературни произведения? И може ли да се патентоват живи организми, били те едноклетъчни? Освен това, дори само поради своята същност, законите за интелектуалната собственост са точно обратното на свободната търговия. Извън това дали са добри или лоши, те са преди всичко рестриктивни. Тяхната цел е не да улесняват, а да ограничават използването на информация или съдържание. Какво общо може да има това със свободната търговия? Тук идва и резонният, макар и донякъде реторичен въпрос: дали причината копирайтът да присъства в ТРР и TAFTA е изобщо свързан с търговията или бизнеса? Може би съществуват и друг тип специални интереси в света на интелектуалната собственост, които не са директно свързани с печалбата, но са не по-малко интересни на големите компании, а именно, че покрай включване в търговските споразумения на правото да се ползва интелектуална собственост на звукозаписната, филмовата, фармацевтичната, генната и т.н. индустрии, страните биха могли да бъдат принудени да приемат закони, които те не биха приели по друг начин. Да си припомним пълната секретност, при която се провеждат тези споразумения!
Някои привърженици на ТРР може да попитат защо изобщо не бъде махнат авторско-правният раздел от TPP и не се наблегне на останалото, което е по-актуално и наистина засяга свободната търговия между страните? Все пак, иде реч за търговско споразумение и за падане на бариери, а не за издигане на нови протекционистки такива. Примерно, Уреждането на спорове между инвеститори и държави (Investor State Dispute Settlement – ISDS) е точно такъв актуален инструмент, помагащ на инвеститорите да налагат волята си на страните, в които са решили да развиват дейност. Друг е въпросът дали неговата отвореност може да се нарече благодатна за въвлечените страни, защото реално погледнато, в тази игра няма печеливши страни изобщо. Печелят единствено глобалните корпорации. В тази връзка е добре да си припомним NAFTA. Какво донесе NAFTA на САЩ? Анихилиращи индустрии и шансове на заетите в тях да останат „средна класа“.
Противниците на TPP веднага ще кажат: ТРР е същият. Това не е търговско споразумение. То е политическо. Целта му е да заобиколи демокрацията, избягвайки препятствията, които националните законодателства биха издигнали, за да защитят страните. ТРР е просто троянски кон за националните суверенитети и никой няма да позволи нито авторско-правните, нито ISDS клаузи да отпаднат от ТРР.
Как обаче някой може да каже какво е ТРР и да твърди, че е добър или лош? Никой нито е виждал, нито е чувал ТРР. ТРР тъне в мрака на новото информационно Средновековие.

Публикувано на

Колонизирането на Европа | Култура – Брой 27 (2906), 18 юли 2014 Начална страница

В началото на тази година се навършиха 20 години от подписването на Северноамериканското споразумение за свободна търговия NAFTA – тристранната спогодба между Канада, Мексико и САЩ, важна годишнина, която мрежа/паяжина отбеляза, като цитира някои натрупали се с годините неприятни факти за истинската същност на NAFTA, и припомни, че NAFTA е нещо като лабораторен тест за разпоредбата ISDS[1] в международните търговски договори, дефакто инструмент за натиск над суверенни държави, защитаващи индустриите, здравеопазването, екологията, културата си от нахлуването на големите корпорации. „Корпоративният суверенитет над държавния” – така може да се опише с един слоган политиката на ISDS. Бе припомнено също и родството на NAFTA с TAFTA (Transatlantic Free Trade Area), което нас като европейци няма как да не ни засяга. TAFTA е по-често срещано у нас под абревиатурата TTIP, Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции, ползвана вероятно с цел избягване на сравненията с NAFTA.
Това партньорство вероятно скоро ще бъде подписано въпреки обществената съпротива, но всъщност, процесът по създаването му започна на 17 юни 2013 г. с една среща в Брюксел. Това разбираемо убягна от вниманието на медиите ни, а става дума за нещо с мащабите на СТО! Трансграничният оборот между ЕС и САЩ в момента е от порядъка на 2 милиарда евро на ден и по-голямата част от него се случва в интернет. Едно такова споразумение има потенциала да преодолее много пречки, особено пред цифровите и творческите индустрии, но има също и потенциала да създаде много нови.
Е, процесът по договаряне почти приключи – на 13 юли, след като срокът бе удължен със седмица, изтече времето за допитване до обществеността. То, според мен, мина доста формално и изобщо, през изминалата година ясно лъснаха приликите между NAFTA и TAFTA. Те са едно и също нещо – те са преговори уж за „свободна търговия“, но нямат нищо общо със свободната търговия, като се започне с това, че се провеждат при затворени врати и при пълна непрозрачност за обществеността. Тази непрозрачност в комбинация с масивната пропаганда не може да бъде наречена другояче, освен дезинформация. В мрежата, например, тия дни оживено се коментираха туитовете на американското посолство в Берлин, предлагащи грантове (Federal Assistance Awards) с размер между $5000 и $20000 на организациите, които биха произвели про-TAFTA/TTIP пропаганда от рода на: кратки документални филмчета за TTIP; турове за експерти-говорители на тема TTIP; създаване на Twitter профил по време на конференцията; дигитални постери; TTIP конференции, предавани на живо; онлайн дискусии по форумите на TTIP тема, сайтове, посветени на TTIP, и прочее „иновативен“ спам. И нито дума за безпристрастна дискусия за ефектите при евентуално сключване на това тъй противоречиво съглашение и най вече – за маниера, по който то се провежда. Като че ли тайното фабрикуване на авторскоправни и патентни закони и поставянето на корпоративния суверенитет над националния се превръща в стандарт; и в шумотевицата всеки взе, че забрави, че Европа не е Африка и не се налага да бъде спасявана с долнопробна ГМО храна, нито културно облагородявана с произвеждан на конвейер ГМО интелектуален продукт.
И все пак, имаше съпротива под формата на обществено допитване онлайн относно условията за защита на инвестициите и ISDS на TAFTA/TTIP. У нас също се направи опит за включване в това обсъждане. Движението „Солидарна България” подхвана на сайта си почина „Решавам аз, не корпорациите!“ именно с цел разясняване на уловките в мъглявите формулировки, даващи възможност на международните корпорации да заобикалят европейските съдилища. Доколко гласът на разума и на общественото недоволство е в състояние да надделее над гласа на алчността в ума на неколцина арбитри, ще стане ясно съвсем скоро. Макар че оптимистите едва ли са много – доктрините може и да се нуждаят от стероиди, преди да издъхнат, но корупцията е безсмъртна.

[1]investor-state dispute settlement, което в превод означава „уреждане на инвеститорско – държавни спорове“.

Публикувано на

Web който искаме | www

На 12 март, благодарение на поредния теч, появил се на The Intercept (една платформа на новинарската организация First Look Media, специално създадена през февруари за разкритията на Сноудън), стана ясен механизмът, по който NSA подслушва Skype благодарение на „имплант,“ който, веднъж инсталиран, заобикаля криптирането с помощта на тайни копия на обажданията от милиони компютри. Акцията по хакването и заразяването на компютрите е била наречена Turbine и е била организирана от NSA с цел плячкосване на данни. NSA, от своя страна, се оправдава, че не иде реч за индивидуално следене, а за работа с „големи данни“. Както стана дума в мрежа/паяжина обаче, спорно е доколко ловът на „големи данни“ е безобиден.
Но датата 12 март е забележителна и с друго: на нея медиумът World Wide Web навърши 25 години и, според думите на създателя си Тим Бърнърс-Лий, сега има нужда повече от всякога да бъде защитаван от посегателствата на правителства и корпорации в името на правата на обикновените потребители.
„Ние се нуждаем от глобална конституция – a bill of rights.“ – това са думите, с които Бърнърс-Лий стартира инициативата по написването на една Magna Carta на световната мрежа, която ще е част от по-мащабната кампания, наречена „the web we want“ („мрежата, която искаме“). Тя ще продължи до април 2015, а целта й е да осигури възможност на хората от всички страни, с евентуалната подкрепа на институциите, държавните служители и… корпорациите, да, корпорациите, да дадат своя принос към Magna Carta-та.
Как би могла да се задейства една сложна процедура, каквато е изработването на закон с попълването на онлайн формуляр в мрежата? Как би се постигнал консенсус по такъв сложен въпрос? И нима може да има по-драматичен и неразрешим сблъсък от този между технологиите с тяхното бясно ускорение и инертната, консервативна природа на правото? И все пак, някакви действия се налагат. Тревожните разкрития на Сноудън очертават картина, по-тревожна от всякога, особено на фона на геополитическите размествания напоследък. Web се децентрализира привидно, но всъщност само разширява обхвата си. А контролът става все по-централизиран и Бърнърс-Лий насочва съществена част от критиките си тъкмо към монополната зависимост на инфраструктурата на web от нещо, привидно безобидно и символично – системата от имена на домейни. Тя, както знаем, се намира под контрола на IANA (Службата за присвояване на имена и адреси в Интернет към частната американска корпорация ICANN). След разкритията на Сноудън американската доминация над базата данни с имена на домейни започва да изглежда още по-неприемлива и зловеща. „САЩ не могат да имат глобална роля в работата на нещо толкова наднационално.” – казва той и допълва, че е нужен подход с участието на много заинтересовани страни, а правителствата и големите компании да бъдат държани „на ръка разстояние“.
В случай, че не се намери достатъчно добра воля у политиците и корпорациите, близкото бъдеще, което очаква web, е балканизация и разпокъсване. Едва ли Тим Бърнърс-Лий би искал да види великото си творение застигнато от такъв печален край.
И все пак, печалният край е твърде възможен. Може би ви направи впечатление, че започнах колонката с това, че web трябва да бъде защитаван от посегателства в името на правата и свободите на обикновените потребители… „Потребители“, а не „граждани“, както обичайно се изразявам. Това не е случайна употреба на думата. Напълно умишлена е, доколкото и самият Бърнърс-Лий я ползва… Просто тази дума неусетно стана предпочитаната. Това е тъжно, но не и необяснимо. Няма да е пресилено да се каже, че модерната държава вече е почти неотличима от корпорация. В случая с телекомуникациите те просто са се слели безшевово. Корпоративните интереси неусетно заменят националните, а регулациите – законите. Регулациите, за разлика от законите пък, могат да са доста произволни, неустановими и трудни за санкциониране… – а флуидността им флуидизира вътрешните структури на властта в държавата. Последствията остават за гражданите, извинете, потребителите на услугите на тези корпорации, а потребителите, знаем, рядко се солидаризират помежду си за качествена съпротива. Та така…

Публикувано на

За ползите от непрозрачността | Култура – Брой 8 (2887), 28 февруари 2014

Транс-Тихоокеанското партньорство (TPP) неведнъж е било споменавано в мрежа/паяжина като пример за особено хищно налагане на американската копирайтна политика извън пределите на САЩ. То обаче, както и АСТА, буди възмущение най-вече заради ирационалното и фанатично твърдоглавие, с което американската страна в лицето на Офиса на търговския представител на Съединените щати (USTR)*, а и някои местни политици защитават непрозрачността, която заобикаля преговорите.

Какъв е поводът да пиша за ТРР отново? От 22 до 25 февруари тази година министрите на търговията на дванадесет от страните-участнички ще се съберат в Сингапур, с което преговорите ще навлязат в своята последна фаза. Проявявайки последователност в своята стратегия на медийно затъмнение, USTR е изразил категорично несъгласие за присъствието на журналисти, а Тим Гросър, министър на търговията на Нова Зеландия, в интервю за BuzinessDesk е направил лишенo от всякаква логика изказване в опит да оправдае това.

„Представата, че да се прави всичко това пред погледа на обществото ще помогне на процеса, е наивна … всъщност, тези хора (TPP опонентите) са умни. Те искат това да бъде направено при пълна прозрачност, за да се увеличи противоречието до степен, която ще разруши съглашението.”

Какво кара Гросър да изказва подобни абсурдни аргументи срещу превръщането на тези преговори в публично достояние? Защо той отхвърля анализа на тъй оспорваните предимства, за които претендира търговската сделка ТРР?

Нима не е ясно, че проблемът се състои не в това, дали съглашението изобщо ще се случи, а дали ще се случи по благоприятен за новозеландците начин от гледна точка на инвестиции, регулации, баланс между националния суверенитет и очакваните икономически печалби. Ако преговорите текат тайно, това може и да помогне на съглашението да стигне до благополучен финал, но ако пълната прозрачност усили противоречията, дали това не е сигурен признак, че е по-добре това да не става?

Отношението на Гросър само подкладе страховете на новозеландците, че тайната служи за прикриване на лоша сделка, от която ще се облагодетелстват шепа корумпирани политици, играещи по свирката на USTR, не и обществото. Наистина, как би могло да бъде убедено обществото, че подобна сделка се случва в негов интерес, и да спре да иска прозрачност?

През 2009 страните бяха стигнали до единодушие съглашението да не добива публичност, докато преговорите не приключат, а всички придружаващи го документи да останат поверителни четири години след влизането му в сила (или след последната среща в случай, че то не бъде подписано). Оттогава обаче нещата са се променили доста. Даже може да се каже, че съпротивата срещу непрозрачността на TPP никога не е била толкова силна. Далеч не всички политици от страните, въвлечени в ТРР, се държат като Гросър, а някои от тях са доста инициативни. Най-новото начинание в борбата за гласност е сайтът «TPP законодатели за прозрачност». www.tppmpsfortransparency.org

Законодатели от висок ранг от Австралия, Канада, Япония, Малайзия, Мексико, Нова Зеландия и Перу на 11 февруари публикуваха на сайта съвместно писмо в търсене на изход от Trans-Pacific Partnership Agreement. Tова писмо гласи:

„Ние, долуподписаните законодатели от страните, въвлечени в Trans-Pacific Partnership съглашение, призоваваме страните по преговорите да публикуват проекта на текста преди подписването на окончателно споразумение с достатъчно време, за да даде възможност за ефективен контрол и обществен дебат.“

Сред подписалите писмото има водачи на политически партии, подкрепено е и от известни международни организации, като Oxfam и Article 19, които също препубликуваха писмото. Подкрепа има и от страна на много неправителствени организации.

Но въпреки масовото недоволство срещу непрозрачността на ТРР, USTR не се държи, сякаш това го касае. Изглежда светът очаква преговорите на 22 февруари с твърде умерен оптимизъм.

–

* Офисът на търговския представител на Съединените щати (USTR) е http://www.ustr.gov/, държавна агенция, отговорна за координиране и налагане на търговската политика на американското правителство на междуведомствено и междудържавно ниво.

Публикувано на

Неолиберализъм на стероиди | Култура – Брой 2 (2881), 17 януари 2014

На 1 януари се навършиха 20 години от подписването на Северноамериканското споразумение за свободна търговия NAFTA (North American Free Trade Agreement). Тристранната спогодба между Канада, Мексико и САЩ не бе просто съглашение, целящо безмитна зона с размерите на цял континент, а нещо много повече – привилегировано положение за чуждестранните инвеститори за сметка на местните политики, интереси, регулации, стандарти… Или, простичко казано, привилегии за големите компании за сметка на хората в тези страни. Може това да звучи като модно антикапиталистическо клише, но зад клишето стоят факти. 20-годишната история на NAFTA ги е осигурила в изобилие, а адвокатската организация Public citizens (национална, некомерсиална адвокатска организация за защита на потребителите, основана през 1971, за да представя потребителските интереси в Конгреса) наскоро ги изнесе в публикация, озаглавена: NAFTA на 20. Един милион работни места по-малко в САЩ, масови изселвания и нестабилност, рекордно неравенство на доходите в Мексико, безброй корпоративни атаки към законите за здравеопазване и опазване на околната среда. Текстът цитира доста числа, доказващи, че намаленията на цените на потребителските стоки благодарение на NAFTA са се оказали недостатъчни, за да компенсират намаленията на заплатите на работниците в САЩ. Но хората са загубили и в непаричен смисъл. Десетки екологични и здравни закони на страните от NAFTA са били оспорвани в чуждестранни съдилища чрез също толкова оспорваната инвеститорско-държавна система. Над $ 360 000 000 са извлекли инвеститорите посредством NAFTA като компенсации срещу забрани за токсичност, регулации за ползване на земята, водата, горските политики и др. В момента висят в очакване искове за повече от 12.4 милиарда щатски долара.
Според Public citizens, NAFTA също така се е оказала лабораторен тест за една разпоредба в международните търговски договори, особено любима на корпорациите, известна като investor-state dispute settlement (ISDS). Не срещнах български превод на този термин, вероятно в България няма проблем, който той да описва, но той означава „уреждане на инвеститорско-държавни спорове“ и се занимава главно с осуетяване на закони в здравеопазването и екологията, застрашаващи дохода на големите корпорации. Но даже Европейската комисия, която открито покровителства корпорациите, е признавала, че ISDS е опасност за гражданите. Тук е мястото да вметна, че най-потърпевши от ISDS са не просто гражданите на NAFTA, а гражданите на Мексико. Износът на субсидирана от САЩ царевица нарасна благодарение на NAFTA, само за да разбие живота на над милион мексикански фермери и на още повече селскостопански работници, да разори цели райони, да наводни САЩ с емигранти, да застраши природата до степен да предизвика първия бунт на информационната епоха, сапатисткото движение, за чиито похвати мрежа/паяжина писа.
Но какво друго общо могат да имат NAFTA и ISDS с темите на мрежа/паяжина, освен съдържащата се в NAFTA клауза за интелектуалната собственост? Общото е много важно и неведнъж обговаряно – подобни съглашения имат навика да се клонират, пъпкуват, мимикрират и да дават тайно поколение. TAFTA, например (Transatlantic Free Trade Area, чиито тайни от главата за интелектуална частна собственост лъснаха на 13 ноември миналата година на WikiLeaks), е копие на NAFTA. Тя цели да обвърже в съюз САЩ и страните от ЕС. Сетете се кой ще е потърпевшият от този съюз. TPP пък (Trans-Pacific Partnership) , който е особено свиреп, е от своя страна точно копие на TAFTA. Освен това, през годините имахме и SOPA, PIPA, ACTA, TTIP…
Явно нямаме куража и интелигентността на мексиканските селяни, за да осъзнаем ситуацията, в която се намираме, а в тази ситуация ни поставиха именно непоследователните ни и продажни политици в периодите на договаряне с Евросъюза (acquis communautaire навремето, а после и лисабонското споразумение). Но дано поне обговарянето на годишнината от NAFTA повдигне за малко пелената на местното невежество и бъде проумяна цената на неолибералните обещания, на които светът отдавна вече не вярва.

Публикувано на

Свят без алтернативи? | Култура – Брой 12 (2848), 29 март 2013

Може да звучи клиширано, но е факт: Европа е люлка на свободното слово. Заложено във фундамента на Декларацията за правата на човека през 1948 г. във Франция, то е едно доста по-ранно завоевание и то не на възтържествувалия над екзистенциалния ужас на войната човешки дух, а по-скоро на утилитаризма на една зараждаща се класа: свободната преса се появи по време на гражданските войни през XVII век в Англия, за да посрещне буржоазната потребност от информация, неограничавана от неумолимата държавна система за лицензиране. Свободното слово обаче не е някаква преходна, изживяваща времето си либерална ценност, която, подведени от мита за безалтернативността на капитализма, сме приели за даденост. Гражданските бунтове от XVII век просто реактивираха това, което образованият европейски елит вече е познавал от речите на атинските политици на Ареопага. Ето защо е странно, че днес, повече от 3 века след Милтън, Джон Лок и Джон Стюърт Мил и Бентъм, при небивал разцвет на медиите и комуникационните технологии, свободата на словото, с която европейците са свикнали като с гарантирана даденост, отново трябва да бъде защитавана. Някои схващат тази защита доста превратно – като закон за медийна регулация, например. И по силата на някаква историческа ирония, вероятността подобен закон да бъде приет се очертава най-ясно тъкмо във Великобритания, където новата година започна под знака на сделката на неумолимия лорд Левесън с британските политици.
Официално посочваната причина за нуждата от подобна регулация е прекалената власт, притежавана от медиите напоследък, и нарасналата им безотговорност спрямо обществото, от която най-потърпевши са обикновените, неразполагащи с особен ресурс за самозащита граждани. Инструментът затова е инструмент, за да бъде прилаган, а ако е юридически и се намира в ръцете на политиците, нищо не гарантира, че няма да бъде прилаган недобросъвестно. Защото какво ще правим с прекалената власт на политиците тогава? Ясно е, че при липсата на добра воля у медиите да решават етичните си проблеми без намесата на държавата, нищо вече не може да обезпечи свободата им. Иска ли питане, че потърпевши отново ще са по-слабите членове на обществото. Май проблемът вече по-скоро се състои в това дали изобщо медиите искат свободата си? Досега ситуацията се разглеждаше все в светлината на подразбиращата се ценност на отворения пазар на идеи, както Милтън е схващал ролята на свободното слово… Но очевидно думата „пазар” не описва вече ситуация, в която се налага „взимане на мерки” от „експерти на високо ниво, сиреч регулации”…
Битката за медийни свободи в Европа обаче далеч надхвърля мащабите на „Флийт стрийт” и докато Лондон е на път да остави в миналото славната си репутация на люлка на независимия печат, от Брюксел до нас достигна новина от друг порядък – предстои нова серия от консултации по темата, инициирана от еврокомисаря по цифровите технологии Нийли Крус. Целта е да се съберат не просто констатации относно окаяното състояние на медийната свобода тук-там из Европа, а конкретни предложения за законодателни промени от страните, в които свободата на словото е проблемна. Тези консултации се наложиха като необходимост от един независим доклад по тези проблеми, публикуван в края на януари в ЕС, според който тенденциите са към трайно ограничаване на свободата на журналистите чрез политически или икономически натиск. За кои страни става въпрос? За страни кандидат-членки на ЕС? За посттоталитарни страни като нашата? За Великобритания на Камерън, Левесън и Рупърт Мърдок?
Несъмнено, и нашата страна фигурира в тази картина. Фарсът, разиграл се през септември в галерия „Юзина” при посещението на комисар Крус, извади наяве доста от противоречнията и проблемите на медийната среда у нас. Комисар Крус отчете още тогава липсата на прозрачност относно собствеността и съмнителните източници на финансиране на медиите ни, както и заплахите за насилие над журналисти и автоцензурата. Въпросът е доколко по-различна е ситуацията в страни като нашата, в които свободното слово тепърва ще открива начини, в това число и икономически, да просъществува, от ситуацията в традиционно свободни страни като Великобритания, където тепърва откриват „прелестите” на държавно регулираните медии?