Публикувано на

Церебрален оргазъм | K-34-2019

Сигурно сте попадали в Ютюб на клипове, в които някой, най-често дете, шепне, примлясква, лигави се с храна, потраква с върха на пръстите си, украсени с цветни кламери, по твърда повърхност, извършва движения, сякаш ви гримира или масажира. Ако ви се е случило само веднъж, сигурно бързо сте подминали и забравили, но ако се е повторило, потретило и сте се вгледали в статистиката, сигурно посещаемостта ви е уплашила: кой би имал нужда от подобно нещо? Става дума за стотици хиляди кликове, а някои като ролевото видео „подлата кака, която ви гримира” достигат милиони. Това е поредната „културна странност”, както я нарекоха наскоро в The Athlantic, която дори не е нова. Съществува от десетина години и се радва на вече добре развита онлайн общност, съсредоточена до голяма степен в Ютюб. В основата й е един феномен, познат като автономна сензорна реакция на меридиана или може би автономна сензорна меридианна реакция (ASMR), ненаучното наименование на еуфоричната наслада, приятната тръпка, церебралния оргазъм, който шепотът и други слаби шумове отключват в мозъците на някои хора.

Както вече споменах, повечето такива клипове са правени от деца и тийнейджъри, но феноменът вече се е комерсиализирал и носи немалко приходи. Това не остана незабелязано от индустрията и тя го взе на въоръжение – наскоро се появи реклама на бира, в която Зое Кравиц шепне и потраква демонстративно с нокти по бутилка насред екзотичен пейзаж. Внушението на рекламата е ясно, какво обаче се опитва да внуши момиченце на 12, което ви изнася шепнешком уроци по коафьорство или ви шепне в дневников стил как е минал денят му, употребявайки понякога думи, с чието значение не е наясно? Повечето от тези клипове не само не притежават качествата да предизвикат церебрален оргазъм, но са и направо неприятни и обезпокояващи. Къде са били родителите на тринадесетгодишната Макена, собственичката на канал в Ютюб с повече от милион абонати, докато се е снимала с мокра коса и по хавлия как звучно примлясква и преглъща пчелна пита с мед? Със сигурност са били „на мястото си”, когато на Макена й е потрябвал номер на банковата сметка, за да може Ютюб да превежда приходите от трафика. Ако не знаете, Ютюб позволява на потребители с 1000 абонати или 4000 часа прегледи да пускат реклами в своите видеоклипове и да реализират печалба. Ютюб политиката обаче също така забранява деца под 13 години да пускат клипове и да управляват канал (Макена е стартирала своя канал дванадесетгодишна). Всеки канал, за който има съмнение, че показва дете без родителски контрол, бива маркиран, разследван и изтриван, ако не се появи родител, който да потвърди, че го контролира.

Всъщност, истината е, че много родители показват децата си и често децата дори не подозират, че са звезди. Има канал ASMR бебе, например. Приходите от подобен канал, които биха могли да изплатят колата ви или да покрият месечния наем, не са за подценяване; и все пак, остава тревожният въпрос: кой гледа клиповете? Възрастни, на които това помага при безсъние, стрес, безпокойство; възрастни с носталгия по отминалото детство; възрастни, които се умиляват? Наистина ли? Клиповете не са и умиляващи. Без да са откровено порнографски, повечето са на ръба на приличното – близкият план, звуците, издавани с уста, имитацията на докосване създават усещане за съмнителна интимност и дори заплаха. Може би, защото човек се натъква на ASMR ефекти единствено в киното и по-точно във филми на ужасите. Кому е приятна подобна имитация на присъствие? На други деца? Ако е така, то трябва да гледаме на ASMR модата като на проявление на чудовищната сетивна депривация, на която са подложени те напоследък. Но пък децата не са подходяща рекламна мишена. Ако тези канали са наистина от деца за деца, какъв е смисълът от монетаризацията на трафика? Децата не притежават банкови сметки. Коментарите под клиповете са често злобни и дори зловещи и се налага да бъдат изтривани, за да не ги четат децата, но те остават там с лицата си, изложени като мишени. Може би най-преданите последователи на ASMR-децата са все пак маниаците, троловете, педофилите. Пълна мистерия!

Публикувано на

Инстаграмабилно | K-30-2019

Ярки стени, шарени конфети, сандвичи с авокадо, макарони в пастелни цветове, снимки на боси крака на пясъчен фон, артистично аранжирано кафе-лате, донъти, поръсени с разноцветни захарни пръчици, и всичко това потопено в „милениално розов” дигитален сос… Не може да не сте се натъквали в мрежата на тази убийствено разпознаваема в баналността си „инстаграм естетика”.

„Инстаграм”, социалната мрежа за споделяне на снимки и видео, създадена през 2010 и придобита от „Фейсбук” през 2012, е царство на тийнейджърския лош вкус. И може да ви звучи странно, но някои от потребителите й успяват да направят хиляди долари с него. Това са така наречените инфлуенсъри, влиятелните личности, чието поведение и вкусове останалите копират, при това не безплатно. Как точно става това ли? Вгледайте се в инстаграм витрината на някоя такава персона. Веднага ще забележите, че всички изображения на нея са „пипнати” в един единствен тон на розовото, лилавото, резедавото, тиквеното… Това придава някаква компактност и концептуално единство дори на най-тривиалните колекции от картинки. И това не се дължи на някакво специфично дизайнерско майсторство на собственика на профила, това е просто фото-филтъра „Адоб Лайтрум”, заложен в услугата. От миналата година го има и в мобилен вариант, така че той просто е залял мрежата. Но как, все пак, инфлуенсърите правят пари от това? Ами, представете си някоя Мади, следвана примерно от 30 000 души. Благодарение на мобилната версия, тя може да сподели „Адоб Лайтрум” настройките си с хилядите си последователи и е достатъчно те да цъкнат на @MADDYPRESETS, за да ги видят, да си харесат някоя и да я закупят на платформата „Филтъргрейд – Цифрови активи за креативни професионалисти”. „Филтъргрейд” действа като посредник между звездите в „Инстаграм” и копиращите ги фенове, като прихваща заявките им, курира ги и си взема 30% от печалбите. Ако някой ползва точно същото бонбонено розово като това на Мади, тагва се с #MaddyPresets и се озовава в света на всички други инстаграм профили, обагрени в точно същия розов нюанс. Така Мади не продава просто гребени, шампоани, дрехи или мазила (производителите на стоките, с които Мади се хвали, я ползват за рекламите си и й плащат), тя продава и, хм, естетика. Някои инфлуенсъри стават известни повече с настройките, отколкото със съдържанието, което споделят, тоест, почти без да си мръднат пръста или въображението.

Но да не мислите, че е много лесно? Не е достатъчно само да създадете филтър, за да очаквате, че той ще стане част от историята на „Инстаграм”, трябва той първо да докаже, че е харесван. Има най-различни типове филтри. Едни са предпочитани от модните видео-блогери, други – от любителите на еротиката, трети – от потребителите с артистични чернобели претенции, четвърти са привърженици на „антикварния” стил. И като се говори за инста-естетика, това съвсем не е преувеличение. „Инстаграм” така се е просмукал в реалността, че я моделира. Много заведения специално си предекорират интериора, пък и екстериора, за да го направят „инстаграмабилен”, тоест, годен да служи за инстаграм стръв. Бедата, ако изобщо това може да е беда, е, че мрежата се пълни с едни и същи снимки на крака, стъпили на един и същ живописно кичозен кахлен под в ресторант „Медиа Ноче”, примерно, и че другите ресторанти искат да копират това. Заведенията се превръщат все повече в декор, отколкото в заведения за хранене. Вече не е рядкост новодошлите клиенти първо да се отдадат на страстна фотография и едва след това да се сетят да поръчат. Някои си носят даже стативи. А първа грижа на заведението е да им осигури добра светлина.

Даже вече си има специални места, „Хепи плейсис”, направени специално за инста-потребителите – стаи, пълни с конфети, балони, гумени патета, цветя и други „щастливи” неща.

Инстаграм влияе и на други потребителски навици. Чела съм коментари в сайтове за онлайн търговия, че стоки се закупуват само заради едната фотосесия и бързичко се връщат. Немалко родители пък считат, че подходящото опаковане на децата за Инстаграм е част от подготовката им за бъдещето.

Само дето вече се е появило ново поколение потребители, което е вече здравата отегчено от всичко това. Ето, откриването на поредното „Хепи плейс” в Бостън е било пълно фиаско.

Публикувано на

Преобръщането | K-13-2019

Чували ли сте за Микела Соуза (Miquela Sousa), известна още като LilMiquela? Тя се появи в Instagram през април 2016 г. и оттогава за нейния профил са се абонирали 740 хиляди човека.

LilMiquela е на 19 години, живее в Лос Анджелис и се занимава с музика. Дебютният й сингъл “Not Mine” се нареди на осмо място в класацията на музикалната платформа Spotify Viral през август 2017 г. Тя е също така активистка в „Black Lives Matter“, бори се за правата на транссексуалните и е застъпница на мултикултурализма.

Тя често е забелязвана в магазини, заведения, артистични пространства в компанията на знаменитости, като диджея и продуцент Diplo, активистката-блогерка Моли Сода, музикантите Нил Роджърс и Саманта Ърбани. Често дава интервюта, правят се очерци за нея във Vogue, Buzzfeed, Nylon, Guardian, Business of Fashion, The Cut и BBC.com. Можете да я видите в пълния й блясък в блога за мода High Snobiety или позираща в Instagram за Prada по време на Миланската седмица на модата. И изобщо, тя води доста наситен живот на Insta-знаменитост.

„Голяма оптимистка съм за силата на социалните мрежи – казва Соуза. – Те ми помогнаха, да си създам приятели, да се сдобия с увереност и да вдъхновявам хората по цял свят. Бих искала те да бъдат ползвани с добри намерения, защото, харесва ни или не, сега те се явяват част от културата ни и това няма как да бъде пренебрегнато“.

Като всяка звезда, Соуза си има приятелка, която е и нейна съперница. Тя се казва Бермуда, бяла, руса и открита симпатизантка на Доналд Тръмп. Има десни възгледи, запалена е по любимата водеща на консервативната общност в САЩ Томи Ларън и на всеослушание твърди, че белите жени са майките на американската нация. Освен това, Бермуда изобщо не крие, че е симулация, изкуствен интелект, разработен в компанията Сain Intelligence. Нищо, че както The Cut изясни, такава компания не съществува.

През април тази година Бермуда хакна профила на Микела в Instagram и написа:

„Добре, Микела, направих всичко, за да изглеждам мила. Звъних ти, писах ти и не исках така да се получи, но твоята игра свърши. Мир.“ След което изтри профила й с призива да „спре с лъжите и да разкаже цялата истина за себе си“ в срок от 48 часа.

Каква точно истина трябва да разкаже Микела за себе си? Може би тази, че също като Бермуда е бот, създаден с помощта на компютърна графика. И че въпреки стотиците си хиляди последователи и ролята на важен „инфлуенсър“ с огромно социално присъствие, в реалността тя просто не съществува.

„Ние живеем в епоха, в която става все по-сложно да се открие нещо автентично“ – откровеничи в едно от многото си интервюта Микела, но никъде не споменава собствената си неавтентичност. А насред целия този фалш, в съзнанието на интернет потребителя започва да набъбва един тревожен въпрос: какво ни кара нас, хората, да следваме бот в социалните мрежи? Какво ни кара да се наслаждаваме на „творенията“ му, да се вслушваме в призивите му, да имитираме стила му на „живот“? Как нещо толкова неавтентично може да предизвиква автентични трепети? Факт е, че това се случва, но защо бива провокирано? С каква цел? И не се ли случва вече в мащаб, надхвърлящ отделните платформи и засягащ цялата WWW? В последния си брой за миналата година двуседмичникът „New York Magazine” писа: „Измамниците създадоха симулакрум на интернет, в който единственото истинско нещо са рекламите.”

Разбираемо е: знаменитости, спортисти, проповедници и политици – всички те се нуждаят от милиони фалшиви последователи, за да поддържат илюзията за своята значимост, а осигуряването на тази илюзия е доста доходен бизнес за други. Но какво става, ако бъдат подменени не само последователите с ботове, но и самата следвана персона, самата звезда с фалшива?

Тъкмо служителите в рекламата започнаха първи да се притесняват от подмяната и тъкмо те вкараха в обръщение термина „инверсия“, за да я опишат – инверсията, преобръщането на Интернет в място, където не просто фалшиви хора с фалшиви „бисквитки“ и фалшиви профили в социалните мрежи движат на ужким фалшивите си курсори, за да дадат по някой фалшив клик на фалшив сайт, а където всичко е по подразбиране фалшиво.

Публикувано на

Тролски бизнес | Култура – Брой 20 (2942), 22 май 2015

Тази седмица пак Н.В. Телекомът ще е във фокуса на вниманието ни, макар и изпод друг ъгъл, развлекателен. Поне като развлекателна се възприе от публиката класацията Топ 150 най-влиятелни българи в социалните мрежи, чийто инициатор, Телекомът, се зае с „нелеката задача” да подреди в йерархия „хората, които създават теми, водят разговори, определят дневния ред и са влиятелни в онлайн пространството”. Сферите на влияние, в които става класацията: Медии и реклама, Бизнес и предприемачество, Технологии, Общество, Култура и изкуство, Спорт.
Кой и как извърши тази класация? На страницата на изчезналия, но явно възкръсващ „Егоист” в рубрика, озаглавена „Методология”, можем да прочетем, че начинанието няма нищо общо с „безкрайните начини да се купува присъствие в социалните мрежи, да се създава фалшива популярност”. Нещо повече, то се случва въпреки „главоломното нарастване на т.нар. тролове”. Саморазграничавайки се от този долнопробен, пошъл бизнес с троловете, инициативата ни уверява, че е съвсем легитимна, доколкото ползва услугите на няколко водещи в областта на анализите и обработка на данни фирми, а именно: Talkwalker (експерти в мониторинга и анализа на съдържанието във Facebook, Twitter и Instagram); Brandwatch (Twitter); Synthesio и по-точно софтуерната платформа SynthesioRank за таргетирана реклама на продукти и услуги и определяне на т.нар. „инфлуенсъри”; Kred и Klout – спецове в измерване на влиянието въз основа на показатели, като ангажираност, споделяния, цитирания, харесвания, ре-туитове, брой последователи; Simply Measured, Social Bakers и т.н.
Както виждате, никакви троли, само кристално чиста, неутрална технология и обективни методи… Е, да, има и жури. Работата на членовете му е да „взимат предвид данните на тези компании”, за да определят накрая „възможно най-меродавните финални листи”. Кой е в това жури? Ами, виждаме в него блогър, даже два; онлайн ментор (каквото и да значи „онлайн ментор”); социолог от Галъп, кадър на Институт за свободен капитализъм „Атлас“, политически пиар, спортен журналист, основател на фондация. Накрая няма как да не се запитаме и кому е нужно всичко това – да внася йерархия в анархията на мрежата? Вярно, мрежата е пълна с безсъдържателни и вредни глупости, също и с тролове, друго си е някой да насочи вниманието ни към „най-влиятелните българи”, защото как иначе ще разберем, че са влиятелни! Нищо, че този „някой” е частен субект, чиито клиенти са други частни субекти, които при това изобщо не могат да се нарекат неутрални. Дори в политически смисъл! Класацията обаче не е обявена като „Най-влиятелните личности в приятелския кръг на Еди-кой-си” или „Най-влиятелните в полето на психо-дясното”, или нещо такова, тя е за „най-влиятелни българи”.
„Методологията“ не отчита и дребен детайл като този, че „наравно“ с публичните личности, обгрижвани вече от медийния и PR бизнес, участват и съвсем обикновени хора. И какво излиза? Излиза, че добрият стар наш престиж и влияние вече е бизнес, нечий друг бизнес, не наш, опиращ се на странни методологии, работещи с още по-странни величини.
„Приватизация на престижа” – изкоментира тенденцията проф. Дичев във Фейсбук. Според някои, става дума просто за предприемчиви хора, сетили се за тази ниша преди другите. Според по-скептичните, нещата са малко по-сложни, тъй като по резултата от подобни класации инвеститорите се ориентират къде да инвестират, издателите – кого да издават, избирателите – кого да изберат… Според трети, това е празен шум и голяма досада. За самите инициатори обаче „това е дългосрочен проект, който не само помага да разкрием какво се случва със социалните мрежи в България, но и как се използват, кои са атрактивните хора, теми, каузи”, нищо че според друга, нечия лична класация, „най-атрактивните хора, теми, каузи” може да са на дъното на кошчето за спам.
„Създаването на „Топ 150 най-влиятелни българи във Facebook, Twitter и Instagram” не е самоцелно упражнение, което приключва с публикуването на една класация”, обещават ни още инициаторите. То ще има бъдеще! Ние не подценяваме изобщо това бъдеще! Все пак, серията страховити събития в Близкия Изток, известна ни като „арабска пролет”, започна в Twitter. Медиите даже я кръстиха «туитър революция».

 

Публикувано на

Честито! | Култура – Брой 20 (2812), 24 май 2012

На 16 май уважаваният британски сайт за технологични новини The Register докладва, че третият по големина рекламодател в САЩ, General Motors, спира да рекламира в социалната мрежа Facebook „заради липсата на ангажираност” от страна на компанията. Става дума за отклоняването на $10 милиона, които на фона на $1.1милиарда, постъпващи годишно в бюджета на социалната мрежа само от реклама, не изглеждат фатална загуба, но са достатъчен повод за тревожни въпроси и оживени дискусии: дали репутацията на Facebook ще си остане ненакърнена?
„Facebook има добри показатели за растеж, но реално претърпя поражение в две области – в рекламните формати и рекламните мишени“, коментира Лари Ким, основателя на Wordstream, една доста успешна компания за рекламен софтуер, за The Register.
Мултимедийните банери са всичко, на което разчита съблазънта на рекламата от случайно преминаващия потребител, а според Лари Ким, рекламите на Facebookса отегчителни. И тъй като тези реклами не са в състояние „да доставят богато изживяване” на потребителя, те са обречени на провал.
Facebook пропуска мишени! Каква драма! И това приположение, че една социална мрежа по подразбиране държи на мушка потребителите си, колекционирайки от самото начало демографските им данни (възраст, пол, местонахождение). Няма по-добро място за насочване на рекламните изстрели от социалните мрежи исе очаква тъкмо там те да са най-релевантни и неустоими, но ето че, вместо да се превърне в неумолима рекламна гаубица, Facebook подлага на риск инвестициите на рекламодателите си, а и своята собствена репутация на печеливша компания. При положение, че около 86% от приходите му са от реклами, въпросът дали Зукърбърг продължава да има амбиции в рекламата е логичен. Но ако наистина амбициите на Зукърбърг не са в рекламата, къде са тогава? Може пък единствената му амбиция е, както сам често казва, „да свързва хората”?
Внимателният тон на статиите в The Reg ме отказват от идеята да подхвърлям в коментарите линкове към статии на тема “government data mining” или конспиративни теории за първите няколко финансови инжекции, получени от колежанския проект Facebook на времето. Като например едни $500 000 от бившия изпълнителен директор на Paypal Питър Тийл, който, освен че е радикален консерватор, е известен и като автор на анти-мултикултуралистката книга „Митът за разнообразието”. Или за $12.7 милиона, дошли от Accel Partners, чийто мениджър Джеймс Брейър е бивш председател на Националната асоциация за рисков капитал и член на борда с Гилмън Луи, изпълнителен директор на In-Q-Tel, фирма, основана от Централното разузнавателно управление през 1999 г., тясно специализирана в „технологията за добив на данни“.
И това не са просто колежански митове, циркулиращи из блогосферата. С най-новите си законотворчески напъни американското правителство остави извън всяко съмнение подозрението, че шпионира гражданите си. И ако компании като Facebook се занимават с т.нар.” добив на данни” за големите компании, то милиардите, които печелят от тази си дейност, явно съвсем не могат да са гаранция, че не го правят и за правителството.
В условията за ползване на Facebook изрично пише, че всичко споделено от вас може да бъде ползвано по всички възможни начини от компанията, но освен това, „с цел да ви достави по-персонализирано изживяване”, Facebook събира информация за вас от други източници – вестници, блогове, чатове, други потребители на Facebook. „Ползвайки Facebook, вие се съгласявате личните ви данни да се обработват в Съединените щати.” „Персонализирайки” така отношенията си с ЦРУ, няма как да сме самотни.
Всъщност, да не ставаме параноици. Започнах да пиша този текст в навечерието на излизането на Facebook на фондовата борса, така че постъпката на General Motors може да бъде изтълкувана чисто и просто като предумишлен опит за повлияване на първичното публично предлагане на акциите на компанията, а не толкова като лоша тенденция в бизнеса й. И ето че днес не ни остава нищо друго, освен да честитим едновременно на Зукърбърг новия публичен статут на компанията му, рождения му ден и брака му.
Публикувано на

Граждани? Потребители? Тълпа? | Култура – Брой 14 (2762), 15 април 2011

В състояние ли е интернет да роди нова политическа партия? Би ли имала тя успех на изборите? Напоследък това са сякаш очакванията (а дали не и опасенията), свързани с мрежата у нас.
Според мнението на Антоний Гълъбов,  публикувано във вестник „Класа“ на 5.04.2011, каквито и инициативи да се подемат в интернет, те няма да доведат до нищо реално. Защото „интернет не прави политика“. Протестите не секват, недоволството от управлението е голямо, но потребителите на социалните мрежи по рефлекс се отдръпват, щом им се заговори за партии. Защо така? Сигурно защото динамизмът на средата е такъв. Егалитарната, плоска структура на мрежите и анархистичният начин, по който текат процесите в тях, изключват възможността за институционализиране на каквато и да било позиция. Дали обаче невъзможността за навлизане в политиката е равносилно на невъзможност за повлияване на политиката? Единственият анонимен коментар под статията на Гълъбов го казва, ако не ясно, то поне кратко: „… най-добре да се попитат Зин Ел Абидин Бен Али – бившият туниски деспот, както и Хосни Мубарак.“
Според г-н Гълъбов, виртуалното пространство и реалната политика са паралелни вселени, в смисъл, че не си взаимодействат. Всъщност, не е съвсем така. Вярно, начинът, по който се появяват и изчезват нещата във виртуална среда, е различен от този, по който това се случва в реална, но интернет е агора, място за реторика и разпалване на емоции. Оттам започва всичко, за да свърши на площадите в Кайро, Тунис, Триполи, Минск, Киев, Лондон, Краков. Това са места за съвсем реални кръвопролития, а кръвопролитията никога не са без последствия.
Проблемът е в нас, не в интернет. За да влияем, трябва да сме личности. А личностите у нас са кът. Личностите не са непременно непоносими, съзнаващи превъзходството си, податливи на корумпиране индивиди, защото да влияеш, не означава непременно да се стремиш към власт. Не интернет, а средата у нас бърза да ги погълне, явно от страх, че се появяват нови тирани. В тази връзка ми се ще да допълня картината с едно бързо напомняне за средата на 90-те на миналия век и движението на сапатистите.
Това движение е забележително с много неща и едно от тях е оптималният начин, по който използва медията интернет за комуникация със света, за координиране на действията между отделните отряди и за избягване на излишните кръвопролития. Със своята последователност, сапатистите и по-специално техният забележителен лидер Маркос не позволиха манипулации и подмяна по медийното трасе на посланията си.
Истината е, че в крайна сметка те не влязоха в реалната политика и не й повлияха в смисъла на думата, ползван в статията, цитирана горе. Те не основаха партия и не се институционализираха, въпреки огромната подкрепа, която си бяха извоювали, но то бе просто защото не това бе целта им. Влизането в реалната политика (разбирайте във властта) не би могло да се случи без компромиси. Но бунтът им бе успешен в смисъл, че изпълни целта си – да променят дълбинно бъдещето на Мексико, оказвайки съпротива на безогледната модернизация и новия глобален ред. Ролята на интернет в техния успех несъмнено бе голяма.
От времето на сапатистите насам интернет доста се измени – от радикално нова и революционна среда, тя се превърна в евтино забавление за масите, от място за подривна активност – в поле за подривен маркетинг, в това число и политически. Дотком катастрофата не донесе кой знае каква фундаментална поука за глобалните златотърсачи – комерсиализирането на мрежата не спря, само дето доби лицемерно социален web 2.0 оттенък. А какво би могло да бъде по-ефективно за превръщането на гражданите в апатична и объркана тълпа от всекидневната доза маркетингова демагогия?
Дали, обаче, стагнацията от 2008-ма и семантична web 3.0, идваща да ни спаси от информационните полюции, ще доведе до нещо по-различно? Дали отворените „социални“ интерфейси няма да намерят своята зловеща алтернатива в дълбинната дезинформация, цензура и следене; и в окончателния колапс на човечеството в „мрежата от предмети“? Как би изглеждал един бунт в днешно време? Wikileaks може би ще успее да постигне целта си по начина, по който и сапатистите успяха – без лидерът им да идва на власт.
В тази перспектива струва ли си изобщо да се питаме: до охлокрация или до демокрация водят бунтовете, започващи в мрежата?
Публикувано на

Ферми за „контент“ | Култура – Брой 9 (2757), 11 март 2011

Преди да е станало съвсем неотложно да се пише отново за Wikileaks, за съдбата на Асанж и Брадли Манинг, за web 3.0 и революциите в мрежите, бързам да обговоря едно явление, влязло относително късно в полезрението на мрежовите наблюдатели, но доста важно – Demand Media, Inc.
DM е компания, създадена през 2006 г. от инвеститора Шон Коло и бившия шеф на MySpace и иноватор в областта на социалните мрежи Ричард Розенблат. Тя преди всичко е забележителна с това, че e типичната, базирана на потребностите на аудиторията, автоматизирана „ферма за съдържание“. При това огромна. За целта компанията ползва специален алгоритъм, който обработва данните от търсачките, рекламните оферти в мрежата и прогнозите за възвращаемостта на инвестициите и извлича от тази суровина теми с висок рекламен потенциал. Генерирането на съдържание започва с генериране на заглавия по тези теми. После заглавията се разпределят между множество автори на свободна практика, наети от DM, като те в определен срок са длъжни да изпълнят поръчката според изискванията. След това статиите или видеоклиповете минават през редактор и, приведени в окончателен вид, биват приети или отхвърлени. Произведеният по тази технология „контент“ се нарича „курирано социално съдържание“ (Curated Social Content) и е хибрид от класическите, познати ни от старите медии като вестници и списания статии и генерираното по блогове и други места за самопубликуване потребителско съдържание. То се предлага, гарнирано с реклама в различни сайтове, собственост на медията (Cracked.com, eHow, GolfLink.com, Livestrong.com, Mania.com, Trails.com), но в интерес на истината, от него има в изобилие и на други места в мрежата, в YouTube например.
Какво точно оправдава авторите и дистрибуторите на подобно „творчество“? Очевидно не е излишъкът от вдъхновение и талант. Има една маркетингова стратегия, обаче, основана на така наречената „теория за дългата опашка“, според която, чисто статистически погледнато, печалбата от продажбата на голям брой стоки в малък тираж е далеч по-малко рискова и често надвишава тази от продажбата на малко на брой популярни стоки в голям тираж. В случая с DM ролята на многото на брой „уникални“ стоки се изпълнява от огромното количество долнокачествен контент, сътворен от никому неизвестни, ниско платени автори, които обаче са тъй многобройни, че няма начин потребителят да не се натъкне на тях в мрежата, дори да е специалист в избягването на спама. Става дума за текстове и видеа на теми, вариращи от начини за бързо отслабване до това „как да си намерим работа“. На това диверсифициране на безсъдържателността и безидейността DM разчита не само за привличане, но и за задържане на посетителите.
За всичкото време, през което съществува Demand Media Inc., никога не е била на печалба, но това не пречи акциите й да се котират високо. Намират се, обаче, и немалко критици на нейния бизнесмодел и последиците от него за еволюцията на мрежата. Основният аргумент против е, че диверсификацията за сметка на задълбочеността и смислеността на съдържанието води, меко казано, до посредственост. В мрежата на DM дори й се носи славата на „крал на посредствеността“.
И наистина, къде е логиката да се инвестират 100 милиона долара в огромен брой посредствени драскачи, вместо в малко на брой, но качествени? Тази тактика може и да предпази за известно време DM от изпадане от полезрението на огромната й аудитория, но говори лошо за компанията в дългосрочен план. Все пак, това бездарно, но пък „курирано съдържание“ е напълно безполезно и единствената му функция е не да информира, а към него да бъде прикачена някаква реклама. Не всички могат да са Лорънс Бъфет и да правят красиво бизнес, но все пак ефектът, който имат огромните разливи от посредственост (иде реч за цифри от порядъка на 100 000 заглавия дневно) върху мрежовата „екосистема“, не може да бъде пренебрегван.
Дали пък Demand Media не е поредния балон? – питат с основание във Wired.
А в New York Times наблюдателят Дейвид Кар се опитва да преодолее иронията и да погледне безпристрастно в бъдещето: може би оттук нататък добра журналистика ще се прави все по-рядко и само за тези, които могат да я оценят, а съответно и платят.
Публикувано на

Чичиков upgraded | Култура – Брой 33 (2736), 01 октомври 2010

Намерението да пиша за Twitter винаги е било осуетявано от някоя важна тема. Междувременно самият Twitter стана доста важен. Навярно сте чували за тази социална мрежа, превърнала се за кратко време в един от сайтовете с най-мощен трафик в света, а с това – и в плодоносно поле не само за маркетинговите труженици, но и за някои доста интересни индивиди – предприемачи, напомнящи с дейността си находчивия герой Чичиков от романа-поема „Мъртви души“ на Гогол, с тази разлика, че не става дума за търговия с покойни крепостни селяни, а с предполагаемо живи… Twitter фенове.
Как така? – ще попитате. Не се шокирайте, това е просто бизнес като всеки друг. Повече фенове или, ако щете, последователи (followers) на фирмената ви страница в Twitter означава повече трафик през сайта ви, а с това и повече печалба. Ако присъствате в Twitter, но по някаква причина никой не ви забелязва, модерните версии на Чичиков ще се надпреварват да ви обещават: „гарантирано и измеримо/проследяемо количество последователи“; „ниски цени за реални последователи“; „гео-таргетирани последователи“ и прочие благини. Разбира се, те няма да пропуснат да ви предупредят: „Ако ви трябват куп хора, които да спамите и на които да досаждате с безсмислени съобщения, забравете за нас!“. Защото предлагащите Twitter маркетинг най-много от всичко мразят спамерите. Бидейки почтени господа, те ще настояват да ви предложат смислено и честно (sic!), легитимно, евтино, времеспестяващо, висококачествено, точно прицелено и релевантно промотиране на вашия бизнес (кауза, марка, име). Така че, спамерите и безсрамните маркетьори – вън! Сега вече сте наясно, нали?
Бидейки наясно, вече можете да поръчвате.
В Get Many Fans за 4000 човека ще ви поискат скромните $200. Ако не сте доволни, ще получите обратно парите на Paypal сметката си в 60 дневен срок. В Get-More-Twitter-Followers са по-умерени. Там можете да избирате между три различни оферти с пакети от по 500, 1000 и 2000 последователи плюс неизменното „пълно задоволяване и 100% щастие“.
Но какво все пак значи „честно“ сред продавачите на влияние в Twitter? Това значи, че купувате реални, живи хора, а не ботове? Как да разберете, че са хора ли? Ами общувайте с тях! Лесно е. Ако са хора, ще откликнат.
Сега сигурно ще се запитате: бидейки реални хора, ще знаят ли вашите нови последователи, че вървят в пакет по няколкостотин или няколко хиляди на съответната цена? Предоставили известна информация за себе си, те вероятно се досещат, че са мишена на прицел, но е силно противопоказно за бизнеса ви те – а и който и да било друг – да знаят повече. Достатъчно е, че методът е безопасен и легитимен. Звучи невъобразимо, че нещо може да е непрозрачно и в същото време легитимно, но явно е осъществимо. Самият Twitter го прави – подбира ви хора, подходящи за приятели, чрез услугата си Suggested User List (SUL). Характерното за тази услуга е (или по-скоро беше, преди да я опропастят предприемачите), че подборът става автоматично въз основа на ключовите думи и таргетиращите спецификации на сайта ви. Никакви привилегировани! Днес обаче спокойно можете да наемете фирмичка, която въз основа на вашите ключови думи и спецификации да добавя приятели към профила ви, периодически да почиства неоткликващите и да повтаря процеса на добавяне и отсяване, докато стигне до поръчаната от вас бройка трептящи от взаимност фенове.
Замислете се за възможностите, които се откриват пред вас! Не е задължително да лансирате някакъв продукт, можете да инвестирате в промотирането на някаква политическа кауза, например. Или в самопромотирането си. Всеки от нас с двеста излишни долара на кредитната си карта би могъл да стане знаменитост от поне локален мащаб. Как да наречем това, ако не справедливост?
В началото на 2009 известният предприемач и майтапчия Джейсън Калаканис предложи на Twitter 250 000 долара за място в SUL и му бе отказано, но ето че днес по eBay можете да си закупите хиляди последователи за по-малко от пени всеки, „гарантирано“ и по „доказан и безопасен метод“. Това, естествено, ще бъдат ботове или евтина китайска стока, както се шегуват в Techcrunch, произведена в някоя ферма за Twitter фенове. Те ще спамят феновете ви и ще ви карат да изглеждате като идиоти, но кой вече не е идиот в мрежата?
Публикувано на

Блог-сребърници | Култура – Брой 11 (2713), 26 март 2010

Преди около година българските рекламодатели на Google потребители на AdWords-услугата , която е и основен източник на печалби за компанията,  получиха имейл, започващ така:
Уважаеми рекламодателю в AdWords,
Както може би вече знаете, на 1 януари 2007 г. България и Румъния официално станаха членки на Европейския съюз (ЕС). Въз основа на това начинът, по който „Google Ireland“ ООД издава фактури на българските и румънските рекламодатели в AdWords, се промени.
Накратко, промяната е следната: всички европейски рекламодатели в AdWords, каквито сме и ние, трябва да бъдат категоризирани като извършващи рекламна дейност, а рекламната услуга, която купуват от Google, да бъде облагана вече според новите условия.
Въпрос на време беше да влезе в сила и промяната на ЗДДС, засягаща другата рекламна услуга на Google – AdSense. Да припомня: AdSense е публикуване на реклами в блогове и генериране на приходи в зависимост от броя кликове върху съответния линк. И ето че в началото на март т.г. тукашните ползуватели на AdSense получиха следния енигматичен имейл:
Здравейте,
Бихме искали да Ви информираме, че наскоро бе наредено плащане чрез Western Union на Вашите приходи от AdSense. Имайте предвид, че контролният номер на плащането е еди-си-какъв. За повече информация относно получаването на Вашето плащане, моля посетете https://www.google.com/adsense/support/bin/answer.py?hl=bg&answer=65789.
Екипът на Google AdSensе.
Смутените потребители на AdSensе не веднага разбраха защо получават известие за плащане на необичайна за тях дата. Едни заподозряха спам, други, вече удостоверили автентичността на изпращача, оптимистично решиха, че Google е започнал да раздава бонуси. Трети, че тези имейли се пращат с цел получателите им „да предвкусват по-дълго и по-отрано плащанията.” Четвърти, че това си е чиста загуба на време и капацитет и изобщо не заслужава да му се обръща внимание. На никой не му мина през ума, че мейлът по някакъв начин може да е свързан с новата промяна в Закона за данъка върху добавената стойност, този път засягаща AdSense.
Досега като че ли участниците в AdSense програмата, блогърите, минаваха за частни лица, а не търговци. Тъкмо като частни лица те сравнително бързо, лесно и недекларирано получаваха парите си от Google. Обидно малко пари, ако може да се съди по мненията на вече опиталите. Както вече стана дума, Google играе доста безцеремонно с партньорите си от малкия и среден бизнес и на всички вече започва да им омръзва от своенравните алгоритми, от колекционирането на хиляди безполезни линкове към страници с недостатъчен пейджранг, а също и от непрестанния страх, че прекалените старания за оптимизиране на сайта могат да доведат до това, да бъдат наказани от Google.
Със или без AdSense, декларирано или не, у нас на блогването май отдавна се гледа като на икономическа дейност. Ето, наскоро дори се проведе форумът Блогмастърс. На него, покрай другите проблеми, засягащи темата „успешен блог“, стана дума и за отношенията между пиарите и техните най-върли врагове, блогърите. Естествено, съвсем не в ущърб на изпадналия в криза пиар, а в името на иновирането му.
Имаме си и блог-класация Топблоглог, която оценява блоговете с помощта на алгоритъм, обработващ безпристрастно някакви конкретни данни, но и благодарение на личната намеса и личните пристрастия на администратора. Нищо ново в света на алгоритмите, нали?
Все още като че ли няма сведения някой да е забогатял от блог, но ето, че си имаме и блогъри, които не се притесняват да отправят директни предложения към разни компании, самолетни, например, които биха могли да финансират полети до произволни дестинации в замяна на реклама в постинг.
Други блогъри пък с гордост заявиха, че са пили бира с Първа инвестиционна банка, като не пропуснаха да отбележат и нейната сервилност в общуването с тях.
Малкият бизнес е нещо хубаво. Всяко произвеждане на добавена стойност е нещо хубаво. Блоговете като лични начинания, обаче, са нещо малко по-различно. Те набраха популярност и въвлякоха много от нас именно като некомерсиални и ангажирани с обществени каузи медии. Те ползваха и все още ползват безплатен софтуер и като че ли техният свят нямаше да има нищо общо със света на парите.
Е, със или без AdSense, публичността, добита в името на свободата, явно е време да се осребри.