В последния ден от изминалата година ТАСС съобщи, че президентът на Русия Владимир Путин е подписал нов закон за съхранение на личните данни на руснаците.
Съгласно този закон, от 1 септември 2015 при събиране на лични данни, в това число и през интернет, „операторът е длъжен да осигури запис, систематизация, натрупване, съхраняване, уточняване (обновяване, изменение), извличане на личните данни на гражданите на РФ с използване на бази данни, намиращи се на територията на РФ“.
Неспазващите закона ще бъдат вписвани в специален регистър за нарушители на правата на субектите на лични данни. Този регистър ще бъде поддържан от Роскомнадзор, а основанията за вписване в него ще имат законната сила на съдебен акт.
По думите на члена на комитета на Думата по информационната политика Роман Чуйченко, мярката е силова, но е предизвикана от усложняване на международната обстановка, а целта е да се гарантира информационната безопасност на страната и гражданите й.
Законът е бил приет не без спорове заради усложненията, които биха настъпили в дадени отрасли, но всички са били единодушни, че „моментът, в който Русия ще добие реален суверенитет в сферата на интернет, трябва да настъпи възможно най-скоро“.
Появата на такъв закон не е голяма изненада. През ноември м.г., когато в Москва се проведе Петата Международна конференция „Защита на личните данни“, още в приветствието си руският премиер Медведев заяви, че значителни резултати в защитата на лични данни няма да бъдат постигнати без модернизация на законодателството и единен подход към правоприлагането в света. В приветствието се говореше също така и за „съответните служби и тясно взаимодействие на международно ниво», а също и за «унификацията на нормите в правото». Унификация, но с нормите под чия юрисдикция? И взаимодействие с кого в ситуация на развихрила се информационна война и дебнещи отвсякъде санкции? Обновяването и модернизацията в Русия очевидно ще протичат, но доколко гладко, е отделен въпрос. Как, например, ще се развият нещата около проблема с шенгенските визи на руските граждани? През есента се надигна тревога заради европейски дипломатически източник, който съобщи, че руснаците ще имат проблеми с визите си, защото сървърите, които съхраняват данни за визите, се намират на територията на Европа. В отговор на тревогата Роскомнадзор съобщи:
„Шенгенската информационна система е обект на две преки изключения във Федералния закон: наличие на съответстващи международни споразумения и правомощия на органите по правоприлагане. По такъв начин личните данни на гражданите на Русия, събрани за получаване на шенгенска виза, напълно свободно могат да се съхраняват на територията на чужда държава”.
Тази норма се очакваше да влезе в действие от септември 2016 г., но бе форсирана и е в ход от 1 януари 2015 г. и много организации и бизнеси са притеснени, че няма да успеят да пренесат сървърите си в РФ навреме.
Има и някои доста крути мерки. Минкомсвязь, например, разработи механизъм за контрол на дейността на разпространителите на информация, на приема, предаването, доставката, обработката на всички видове информация, които потребителите си обменят, както и на личните данни на тези същите потребители. От 1 август м.г. в Русия действа регистър и в него са включени услуги, като „Яндекс“, Mail.ru и Rambler, „ВКонтакте“, „Мой круг“, „Мой мир“ и облачният „Яндекс.Диск“. Неруските Google и Twitter засега не бързат, но включени веднъж в регистъра, тези интернет услуги са длъжни да се регистрират в Роскомнадзор и да съхраняват данни за активността на ползувателите си в течение на полугодие и да ги предоставят на правоохранителните органи при поискване.
Някой би нарекъл това параноична полицейщина, но не може да се отрече, че това също така е и една доста предвидима политика и, поне доколкото може да се вярва на ТАСС, концентрирана върху сигурността на страната и гражданите в една наистина сложна обстановка, а не в защита на частния интерес на някакви приближени до правителството частни компании.
В заключение не мога да не задам дежурния реторичен въпрос: как е у нас? Знаят ли и интересуват ли се българските граждани кой, как, къде и какви точно данни съхранява за нас и има ли кой да гарантира безопасността ни в собствената ни страна?
Киберпартизани | Култура – Брой 32 (2515), 26 септември 2008 Начална страница
Четейки за конфликта между Русия и Грузия, сигурно доста от нас са се натъквали на думата „кибервойна“. Това най-вероятно е било във връзка с хакването на няколко грузински сайта, между които и сайта на грузинския президент Михаил Саакашвили. Или пък с опровержението, че тази война не е истински „кибер“, защото Грузия не е особено развита в информационно отношение държава и следователно подвизите на руските кибербогатири не могат да се сравнят с операцията Огнена клетка от „Умирай трудно 4“, в която първо транспортната система на атакуваната територия бе парализирана, после бяха съсипани банките, а накрая и комуникациите й. Кибер-елемент в тази война обаче има, макар и с уговорката, че точното словосъчетание описващо ситуацията е user-generated (генериран от потребителите) конфликт. Долавяте ли приликата с user-generated content – един от атрибутите на web 2.0 и любимо понятие на яростния защитник на гражданската журналистика, Джей Роузън? Според него истината и справедливостта ще възтържествуват в обществото благодарение на web 2.0 и обратната връзка която официозните средства за масова информация вече могат да предоставят на доскоро пасивната си аудитория и съдържанието, което същата тази аудитория генерира в своите лични медии – блоговете. Правейки изводите си обаче, Джей Розън явно е пропуснал да отчете една съществена подробност: различната политическа ситуация в момента в САЩ и в Русия. В Русия държавата продължава да има доста интересна роля в обществения (и не само) живот, като парадоксът с интернет се състои в това, че омаловажавайки ролята на сериозната журналистика и личността на интелектуалеца въобще, тази медия ни най-малко не отслаби влиянието на масовите медии и респ. на държавата, дори напротив. Това влияние просто започна да се упражнява по един доста по-префинен и неуловим начин.
Журналистът Евгений Морозов изтъква това в статията си за open Democracy, озаглавена „Русия-Грузия: Мрежова война“ . Във връзка със случилото се в Южна Осетия той обвинява не толкова западните средства за масова информация в тенденциозност по отношение на Русия, колкото руските такива, в умишления подбор не на най-доброто от New York Times, BBC, CNN, Guardian , а в превеждане и препубликуване тъкмо на това, което би разпалило най-много агресията – долнопробна публицистика, не надмогваща русофобското и стереотипно мислене за Русия. Ефектът от това е страшен. Доколкото успях да следя руската блогосфера по същото време, можах да доловя какъв взрив на страсти предизвика това, особено у младежта, обединена под лозунгите на „Нашите“, а и изобщо у влюбения във всякакви конспиративни теории руснак. Масите са убедени във всемогъществото на „еврейската мафия, която прави всичко по силите си, за да очерни Русия“ и води срещу Русия информационна война, за да измами за пореден път ленивите и промити мозъци на Запад. А Грузия защитава не от любов към справедливостта, колкото от желание да навреди на великата сила.
В литературните портали се творят чудеса – всекидневно се публикуват стотици патриотически стихове за Русия, която „се изправила на крака“. Всички момчета искат да са „золдатен“, всички момичета – да са медицински сестри. В един момент, коментирайки реакцията на западните средства за масова информация за войната в Южна Осетия, руските блогери почнаха да се питат: а защо Кремъл мълчи? Защо единствено блогърите се занимават със защита на честта на Родината? Тези бюрократи не разбират ли, че е важно да се предизвика съчувствието на Запада?
Не е ли ясно защо? Просто Кремъл се изхитри: защо да губи време за създаване на изкуствени наративи и пропаганда, след като блогърите напълно доброволно, безплатно и далеч по-ефективно придвижват политиката му в желаната от него посока?
Няколко дни се опитвах да открия в мрежата какво мисли Роузън за ролята на блоговете в случая с Южна Осетия, но не успях. Вероятно не съм търсила достатъчно упорито. Какво се случи всъщност? Нежелан Ларсенов ефект по трасето на „комуникацията в реално време“? Или първият по-сериозен порив на отегченото от глобалисткото разно-образие човечество да преоткрие раз-личността?
Най-новата руска провинция | Култура – Брой 13 (2496), 05 април 2008
СУП беше компанията, купила кирилическата част на LiveJournal към края на 2006.
Въпросите около тази покупка бяха много, отговорите пък – до един в зоната на догадките. Единствено времето можеше да покаже как ще се развие сюжетът. Е, в последния месец на 2007 имаше развитие: LiveJournal стана руски. С цялото си съдържание и всичките си ползуватели, повечето от които американци.
LJ е сравнително стар блог-портал, стартирал през 1999 като начинание на привърженици на отворения код и именно като такъв е успял да се превърне в част от живота на немалко хора. Той има свои правила, обичаи, свое верую и катехизис, ето защо смяната на собственика даде повод на мнозина да подозират, че любимият им ресурс скоро ще се превърне в пародия на самия себе си.
Като начало СУП даде обещание до 100 дни осезаемо да подобри услугата в три направления: по-дружелюбен интерфейс, нововъведения в социалната част, по-бърза и стабилна база данни.
Също така новите собственици на LJ решиха да създадат с някаква цел някакъв консултативен съвет в който по някаква причина да влизат видната блогерка Дана Бойд, интернет-инвеститорката Естер Дайсън, Лорънс Лесиг и основателя LJ, Брад Фицпатрик.
Стоте дни отминаха без съществена промяна в работата на LJ, затова пък наскоро бяха отчетени първите успехи. В сферата на технологичните нововъведения това бе добавената иконка за записи, предназначени за групи потребители и услугата Explore LJ, а в сферата на правилника за потребители – по-строги правила за работата на конфликтната комисия (т.нар abuse team). Съдейки по съобщения в пресата, като успех се отчита и приемането на работа на Джейсън Шелън от Blogger на длъжността продуктов менажер. Само че нито той нито някой от консултативния съвет можа нещо да стори, когато на 12 март внезапно стана ясно, че безплатните профили са изчезнали като възможност в LJ. Причината: тези профили не се търсели вече. Потребителите се били ориентирали към по-удобните и платени версии на услугата.
Този опит на СУП да решава еднолично какво искат потребителите и какво не, без да се допитва до тях, води до справедлива вълна от блогерска истерия. Датата 21 март е обявена за ден без LJ. Интересно, че идеята идва от американския сектор на LJ. Реакцията на Носик, служителят в СУП, отговарящ за блоговете, е не по-малко истерична: призив в медиите за бойкот на бойкота. В опита си да представи СУП като сериозна компания, а протестиращите блогери като тълпа лумпени, Носик не дава да се разбере как точно анахронизмът наречен ‛рекламен банер‛ се вписва в представата за сериозен бизнес, затова пък ‛вкарва‛ психологизъм в ситуацията: ‛Когато се опитват да ни шантажират и сплашват, че ще унищожат бизнеса ни, има бизнес-причини да не се поощрява такъв род поведение.‛
В този ‛бизнес‛-контекст Носик също така съобщава, че безплатни акаунти вече никъде по света не се предлагат, което е не просто лъжа, а обида към ползувателите, защото колко точно неосведомени трябва да са те, за да не знаят, че такива услуги се предлагат не само в известните Blogger и WordPress, но и на десетки други места в мрежата като тенденцията дори се усилва? Въпреки, че отношението към ползувателите е като към крепостни селяни, шумът ще да е стреснал СУП, защото на 18 т.м. ръководството внезапно поднася извинения: ‛Mного от вас са посочили, че не толкова решението ви притестнява, колкото начина по който сме комуникирали с вас. Би трябвало да ви се даде глас, но не ви се даде, ние погазихме правилата на общността и се извиняваме.‛
Бойкотът на 21 въпреки всичко се състоя. Безплатният тип профили поне към днешна дата е все още недостъпен, затова пък според официалния бюлетин опциите вече са три: безплатен, платен и спонсориран профил, като спонсорираният ползва същите удобства като платения, но притежателят му е длъжен да украси сайта си с реклама на спонсора, плащащ услугата.
Междувременно Носик, уморен от свършеното, почива в Гоа с парите на спонсорите, разпалвайки в LJ класова ненавист, а Джейсън Шелън зарязва СУП уж по семейни причини, но по-вероятно заради компания с реални технологични нововъведения, където реално ще може да упражнява дейността си.
Младежта на Путин | Култура – Брой 3 (2486), 25 януари 2008
От години непрекъснато се оглеждам из българоезичните сайтове с
тревожното очакване за deja vu, с предчувствието за нещо вече видяно
в рускоезичната web, макар и в несравнимо по-голям мащаб. А в Рунет
като че ли най-често употребяваната дума е “фашизъм”. Кое е и кое не е
фашизъм, вече едва ли някой може да каже. Тази дума като че ли е
изгубила значението си. Особено що се касае до руските младежки
движения! Нека например разгледаме движението Наши. То се е
самоопределило като младежко антифашистко движение и може би
затова често бива бъркано с “антифа”-та, която е по-скоро
международна и нееднородна и включва в себе си общността
Мемориал, Младежкото правозащитно движение, Нетуърк против
расизма и нетърпимостта, както и множество неформални,
доброволни сдружения или отделни личности, решили да дадат отпор
на буйстващите по улиците скинхеди, нацболи или просто мутри, докато
по моите бегли наблюдения Наши-те предимно се задоволяват с тормоз
в мрежата на някои по-екстремни личности, като основателя на
lj.rossia.org Михаил Вербицки посредством ето такива писма:
“Уважаеми господине!
На Вашия домейн по адрес http://kleine-fuhrer.lenin.ru/ е регистриран сайт с
фашистко съдържание. На сайта се съдържат материали, целящи
разпалване на национална и религиозна омраза. На сайта също така се
демонстрира символика и атрибутика сходна с нацистката.
Гореизброеното попада под определението за екстремистка дейност,
съдържащо се в ст. 1 на Федералния закон №114-ФЗ от 25.07.2002 г. “За
противодействие на екстремизма”. Статия 12 на Федералния закон „За
противодействие на екстремизма”. Статия 282 от Углавния кодекс на РФ
предвижда углавна отговорност за действия, насочени към възбуждане на
национална, расова или религиозна вражда, унижение на националното
достоинство…“ и т.н. и т.н.
Може би Наши-те, редом с ЕСМ и Россия Молодая са просто конюнктурният,
скъпоструващ двойник на антифата, която пък от своя страна в очите на
много граждани изобщо не се състои от героични и готови на риск млади
неформали, а си е безплатен путинюгенд, готов да направи за властта
“каквото е нужно”, в това число и да наръга с отверка, “заточка” или
друго някакво подръчно оръжие порения изпречил се облечен в
камуфлаж почитател на Dead In June. При това по собствена
инициатива! Защо пък “путинюгенд”? – ще попита някой. Откъде този
намек за “хитлерюгенд” и то по отношение на антифашистки настроени
младежи, били те конюнктура или не? За да ни стане ясно защо, нека
разгледаме сайта на Наши-те! Ще останем удивени. Особено удивени
ще са тези от нас, които помнят пионерското си минало с лагерите,
сборовете, маршовете и военизираните игри. В Русия това съвсем не еминало! Живо настояще си е. А пионерските лагери са като брат-близнак на военизираните лагери на хитлеровата младеж в Германия, където освен военни умения и добра физическа подготовка
тя е получавала и първите си уроци по расова ненавист.
Ако ще говорим за расова ненавист обаче, нашистите не са най-удачния
пример. Евразийския Съюз на Младежта е като че ли е организацията,
която най-добре въплъщава всичко това… ЕСМ е руска екстремистка
политическа организация, създадена през 2005 година в рамките на
Международното Евразийско Движение, чийто харизматичен лидер
Александър Дугин, заедно с Едуард Лимонов и Егор Летов стоят в
основите на национал-болшевизма появил се през деветдесетте в
Русия. На някои от нас тези тримата са познати и с друго: Е. Лимонов – с
книгите си, Егор Летов – с музиката си и митичната Гражданская
оборона, Дугин – с невероятната си ерудиция и стил. Самата аз,
признавам, без ни най-малко да съм склонна към болшевизъм и
национализъм, съм се въодушевявала години наред от този
расколнически дух и от илюзията, че свободата макар и екстремно, е
състояние напълно възможно. Дори и в днешните скучни времена!
Тези мои (и очевидно не само) фасцинации се стопиха яко дим в
течение на 2005-та, годината в която евразийството се вписа в
конюнктурната путинюгенд, а на мястото на възхищението се появи
досадата, предизвикана от смехотворните му деривати: “розовата чума
на 21 век”- гламурният фашизъм, всевъзможните ктулху-поклонници и
рояците барбита, размножаващи се партеногенетично из рунет като че
ли с една едничка цел – да илюстрират нагледно това, което Бодрияр
нарича “смъртта на знака”, повтарящ се, в желанието да се
самопотвърди.
Под пепелносивата субпасионарност на контролираните от държавата СМИ обаче може да тлеят неочаквани въглени.