Публикувано на

Петък, 13-ти | K-41-2019

В интервала от 6 до 11 часа на 13 септември, за пръв път в почти стогодишната си история, националното ни радио спря да излъчва. Най-слушаната програма „Хоризонт“ просто изчезна от ефира. Дотам не се е стигало дори по време на войни и бедствия, коментираха някои в социалните мрежи. Кой ли пък в днешно време слуша радио? – отвръщаха други. Вярно е, че се цифровизирахме, вярно е и това, че стриймингът по интернет си вървеше по време на прекъсването, нарушено бе обаче конституционното право на информираност на много от гражданите в страната просто защото за тях радиото е единствената връзка със света там, където интернет и клетъчните телефони нямат покритие.

Радиото е стратегически обект за националната сигурност!

Може би не знаете, но доскоро средните вълни (535-1300 kHz) се ползваха от радиослужбите на въздухоплаването, сигурността и отбраната заради покритието и заради устойчивостта на смущения поради релефа и синоптични капризи. Но когато започна цифровизацията, първо бяха пожертвани тези стратегически честоти. Защо ли? Заради нерентабилността им. Това не са комерсиалните честоти, на които се излъчват забавни предавания и реклами. И все пак, дори без тях, радиото продължава да е дотолкова важно, че разпространението му се гарантира със закон.

Кой и защо наруши Закона за радиото и телевизията, спирайки „Хоризонт” на 13 септември?

Цацаров и Гешев са поръчали проверки на ДАНС, СЕМ и КРС, четем в медиите, но не почна ли всичко с отстраняването на Силвия Великова от „Хоризонт” заради критики срещу Гешев? Властта ни предлага официална причина за спирането – „профилактика”. Няма значение колко наясно сме с начина на провеждане на истинската профилактика и че тя няма как да застраши сигнала дори когато се проведе инцидентно. Освен причина, властта ни предлага и виновник. Нарочен е някой, който и да иска, не би могъл да наруши ЗРТ – самият шеф на радиото. Изключено е нареждането да е дошло от него просто защото след цифровизацията БНР няма право да притежава собствена мрежа за разпръскване на сигнала. Правомощията на шефа му се изчерпват с това да препоръча най-много профилактика в някой район, останал без сигнал. С радиоразпространението се занимава друга институция – националният мултиплекс[1] НУРТС (Национално управление „Радио и телевизионни станции”).

Под чий контрол е тогава мултиплексът?

Налага се да припомня един друг скандал, който трéсе държавата ни в периода на цифровизацията, който привидно не бе свързан с нея – опитът да се доведе до фалит КТБ. Мрежа-паяжина писа, че в разгара на преговорите за глобалното цифрово бъдеще на Европа, на случващото се с КТБ трябва да се гледа от геополитически ъгъл главно заради два от активите й – БТК и НУРТС. И че случващото се с тези активи (концентрацията им) би могло да даде отговор за случващото се с банката. Предполагам, че до мига на публикацията на тази колонка, медиите вече ще са припомнили „случая КТБ” и ще са го свързали с другите два актуални скандала – този с БНР и с ареста на шефа на движение „Русофили” Николай Малинов. Вече даже четохме признанията на Малинов за това как Русия се готви да ни превземе чрез „пpидобиване на най-печелившите отрасли на икономиката ни, създаване на телевизия, информационна агенция, тинк-танк и партия”.

Сякаш всички „съставки” за „обясняване” на случая с БНР са налице: Русия, ВТБ, КТБ, НУРТС, информационна война, медии… Оттам нататък е лесно. Прокуратурата ще навърже пъзела. Остава само да забравим, че всичко почна с негодуванието срещу Прокуратурата, а това парче от пъзела никак не се връзва с Русия, защото още не сме забравили как през март т.г. новият кандидат-прокурор бе на гости на Дейвид Боудич във Вашингтон по покана на ФБР за партньорството ни със САЩ в борбата с тероризма. Тук някои ще кажат, че партньорствата с разузнавателните служби намирисват зловещо още от времената на Студената война, но нека ги успокоим: партньорите не шпионират, те само консултират. А разликата между шпионин и консултант е съществена – на шпионите им плаща страната им, а на консултантите плащаме ние.

[1] „Мултиплекс”, това е група медийни канали, които, независимо от вида на сигналите в тях, се мултиплексират (групират се) в общ цифров „букет“ с цел по-лесния пренос през една мрежа и се демултиплексират (разделят) от приемника.

Публикувано на

На абордаж! | K-35-2019

На 13 юни 2019 доставчикът на цифрови услуги в Югозападна България „Кабел Сат – Запад“ ООД разпространи официално съобщение до своите абонати и партньори, че за неопределено време преустановява разпространяването на телевизия и интернет.

Причината: ГДБОП са провели акция, при която са демонтирали и отнесли в неизвестна посока цялата техника от офиса на фирмата.

Не знам дали помните, но подобна „брилянтна акция” имаше преди време и срещу онлайн библиотеката „Читанка”, само дето този път пораженията са по-мащабни – без комуникации са останали болници, училища, банки, бизнеси и физически лица. „Кабел Сат – Запад“ не са начинание на млади ентусиасти, а един от големите работодатели и данъкоплатци в региона – бизнес, оцелявал в продължение на четвърт век в условията на всякакви политически и природни катаклизми.

Някои медии съобщиха, че „Кейбъл Сат” са нарушили авторски права, само дето в никоя медия не се появи информация за проведено разследване, камо ли за съд. У нас все още само съдът може да решава дали някой е виновен, дотогава важи презумпцията за невинност. Нещо повече – при задържане под стража или конфискация на имущество, както е в случая, редно е да се спазва процедура, гарантираща достойнството и имуществото на заподозрения. Тъкмо Прокуратурата е тази, която трябва да има становище по правомерността на процедурата, да следи да няма кражба, вандалщини и засегнати невинни трети лица. В случая са засегнати всички клиенти на доставчика – почти четвърт България.

Освен това, Прокуратурата би следвало да се поинтересува дали случаят не е по-сложен. Защото в социалните мрежи се разпространи информацията, че непосредствено преди акцията на ГДБОП, други два доставчика на цифрови услуги – А1 и Виваком, са заливали с хартиен спам и таргетирана онлайн реклама хората от региона. Правомерно ли е оперирането с информацията на потребителите за това таргетиране по местоживеене? И дали акцията не е по „поръчка” на конкурентите, досущ както се случваше през 90-те – брутално, безскрупулно, безнаказано. Какво следва? Европейски санкции?

Няма да ни е за пръв път. Не знам дали помните, но през 2013 Еврокомисията съдеше страната ни заради цифровизацията, която у нас се случваше през мултиплекса НУРТС, който пък беше собственост на Цветан Василев, но това не му попречи да си купи и телеком междувременно – БТК. Според Еврокомисията, страната ни не се съобразява с Директивата за конкуренцията и облагодетелства едни играчи за сметка на други, нарушавайки по този начин принципите на бъдещия Европейски единен цифров пазар. (През 2013 г. тази тема бе особено чувствителна.) И все пак, това бе сделка, която касаеше единствената и до ден днешен национална мрежа, осигуряваща комуникациите на министерствата, парламента, банките, военните, МВР и пр. БТК, това бе мрежата на администрацията ни, държавният ни телеком! Концентрацията в този случай се случваше по логиката на естествените монополи, а от гледна точка на технологиите, това конгломериране на надземни инфраструктури (антени) и подземни (кабели) дори не беше лошо. Факт е, че конгломерирани, технологиите работят по-добре. Лошото бе, че към технологичните платформи в един момент започват да се присъединяват и производителите на съдържание, а това означава чудовищна концентрация не просто на активи, но и на влияние и предпоставка за неограничени медийни манипулации, цензура и пропаганда. Какво по-добро за един собственик/създател на „контент“ от привилегирован достъп до държавна платформа? В случая с „Кейбъл Сат” обаче изобщо не става дума за държавни инфраструктури. Става дума за комерсиална дейност, която в този бранш винаги е достатъчно рискова, защото е свързана с огромни инвестиции – динамиката, с която технологиите еволюират, е шеметна, а оттам и конкуренцията. В добавка, става дума за бизнес, чиито дори чисто търговски ходове зависят от одобрението на Държавата. Един доставчик на цифрови услуги винаги е зависим от държавата и нейните регулатори (у нас – Комисията за регулиране на съобщенията) и за да има приходи, той трябва да е в добри отношения с нея. Плашещото е, че в случая държавата дори не се старае да покаже софистицираност, нейните служби направо устройват погром.

 

Публикувано на

Палиндромът на властта | Култура – Брой 30 (2997), 23 септември 2016

Предизборно, сюжетът „КТБ” е отново актуален в медиите. Този път не ни занимават с милионите на Вежди, тефтерите на Филип Златанов и старата слава на KPMG. Този път в дискурса плахо се промъкват думичките „геополитика” и „телеком”.
Още през 2014, когато банката на Цветан Василев бе поставена под надзор, се появи съмнението, че е защото някой е хвърлил око на активите й. Един от тях бе особено специален – Телекомът. БТК, Виваком, все едно как ще го наречем, това е мрежата, осигуряваща комуникациите на министерства, парламент, банки и прочее институции. КТБ – БТК не е просто палиндром, това са Банката и Телекомът – двете страни на един и същи сюжет, който дори не засяга толкова суверенитета на изчезващата ни държавка, колкото геополитическите интереси в региона. Нека си спомним кой създаде КТБ! Създадоха я политически партии, финансирани от Оманския фонд. А Оманският инвестиционен фонд бе докаран в България от оманския почетен консул – Стоян Денчев. Оманският инвестиционен фонд играеше геополитическа игра и затова покупката на телеком бе уместна до не май къде. Ако си спомняте, през 2012 г., когато брутално задлъжнялата компания трябваше пак да смени собственика си, се коментираше, че това няма да са кредиторите. 93,99% от акциите, които до този момент бяха американска собственост (AIG = American International Group), станаха собственост на „Вива Телеком България“ ЕАД, а „Вива Телеком България“ ЕАД бе собственост на V Telecom Investment Люксембург, в което пък основни акционери бяха „Бромак“ ЕООД (разбирайте Цветан Василев) и руската ВТБ. Това разяри доста хора. Кои? Разяри най-вече натовското лоби у нас – КРИБ. За бизнес ли ставаше дума? Едва ли! Телеком-бизнесът е рисков и никога рентабилен, да не говорим за нашия телеком, съдещ се по това време с държавата в Парижкия арбитражен съд. Но тази сделка бе интересна и с друго: ставайки собственик на БТК, Василев вече бе собственик на мултиплекса НУРТС. Да, НУРТС е другият интересен актив на КТБ! А междувременно в България е стартирала цифровизацията и у нас тя се осъществява тъкмо през НУРТС.
Цифровизацията засяга много субекти, при това кардинално: телевизии и други медии, творчески индустрии, рекламен бизнес, граждани, самата държава. ЕК вече съди България заради цифровизацията, а причината – концентриране на лицензи и несъобразяване с Директивата за конкуренция. Според ЕК, това би затруднило конкуренцията на бъдещия Европейски единен пазар на цифрова телевизия. 2013-а е годината, в която темата за „единния пазар“ е особено чувствителна и заради началото на преговорите за ТТИП, а ето, че мултиплексовите надземни инфраструктури (антени) и телекомските подземни (кабели) попадат в ръцете на един собственик. Нищо чудно – там, където има мултиплекс-оператор, някак спонтанно се появява винаги и телеком. Такава е просто логиката на естествените монополи – спонтанно конгломериране на инфраструктури. Защото така те работят по-добре! Това е нещо, което ЕС-чиновниците така и не разбраха до ден днешен, но е истина и че мултиплекс и телеком в едни ръце означават наистина чудовищна концентрация не просто на активи, но и на влияние – такъв конгломерат има неограничен потенциал за медийни манипулации и пропаганда – нещо, което едва ли нормален човек би пожелал в страната си.
На 30 септември 2013 г. ръководството на компанията взе решение за отмяна на особените права на преференциалната (златна) акция, собственост на държавата, заложени в приватизационния договор от 2004 г. Единствената до този момент публична мрежа в страната отпадна от регистъра на публичните дружества. Сега БТК, българският телеком, мрежата, през която дефакто се осъществяват всички преноси между ведомствата, си има нов собственик. Медиите казват, че това е Спас Русев. Спас Русев е известен и като притежател на абонираната за всички „мрежови” държавни поръчки фирма Телелинк. Телелинк са „мрежарите“ на държавната администрация, така както Сиенсис са хардуеристите й, Информационно обслужване – интеграторът, а телекомът й – БТК. Не е ли това администрацията ни, цяла целеничка (или почти), наследена от „соца”, приватизирана, пре-препродадена и в очакване да бъде интегрирана по „правилния” начин в трансграничните административни информационни инфраструктури в навечерието на един общ пазар?

 

Публикувано на

Самоколонизация | Култура – Брой 23 (2945), 12 юни 2015

Под понятието „държавната администрация“ ние, обикновените граждани, като че ли разбираме предимно ведомствата, документооборота между тях и предоставяните ни услуги. Съвременната държавна администрация обаче е нещо доста по-сложно. Зад формалното общуване и услугите има един невидим „бек-офис“ слой, свързан с чисто техническата, инженерна страна на нещата. Това е физическата инфраструктура на националната АТМ мрежа.
И понеже, като стане дума за съвременна администрация у нас, едва ли някой се сеща за периода отпреди 10 ноември, ще напомня, че изграждането на такава национална информационна система в България започна още през 1960-те. Междувременно с тази инфраструктура се случиха драматични неща, но те бяха изцяло в контекста на случвалото се по същото време в Европа, а него ще обобщя с една единствена дума – „самоколонизация”. Думата не е мое изобретение. Тя се появи за пръв път през 1994 г. в „Кока-Колонизация и Студена война” на Рейнолд Вагнлайтнер и беляза началото на антиглобалисткия дебат в Европа.
А този дебат започна именно в полето на европейското административно пространство и неговите наземни структури.
Каква ситуацията завари глобализацията в Европа? През 1980-те и 1990-те (т.е., преди 2000 г. и новия дневен ред, който борбата с тероризма постави) САЩ и европейските страни имаха доста различна представа за медията интернет и начините тя да бъде регулирана. Докато в САЩ интернет бе свързан с представата за една нова, нематериална, неустановена „граница,” неусетно прекрояваща света, в Европа той продължи да бъде мислен в локални и материални рамки – медия, подчинена на националните структури.
В Германия, например, изцяло в тон с немските антикапиталистически традиции, технологиите винаги са били синоним на капиталистическата доминация. Ето защо бе възприет с резервираност като заплаха за националния суверенитет и гражданите. През 1995 Германия пожела да отреже достъпа до услугите на американската компания CompuServe под предлог, че сексуалното й съдържание нарушава германските закони за благоприличие.
В крайна сметка се оказа, че последната дума има не локалният хост на услугата, а корпорацията доставчик извън националната територия.
Франция беше друга история. Още в ранните 1980-те французите си имаха Minitel – примитивен, но техен си интернет, създаден от техния си национален France Telecom. Minitel осигуряваше на французите информационни, телефонни, новинарски и даже сексуслуги до 1997, когато правителството започна да подпомага France Telecom в създаването на национален достъп до интернет.
Холандия и “De Digitale Stad”, Амстердамският дигитален град, е друг интересен национален почин, основан и финансиран от Dutch Telecom. Стартирал през 1994, Дигиталният град още работи и е интересен пример за симбиоза между политика и култура, като се почне от физическата му локация – историческа част от града, представляваща пазар и символизираща пет века меркантилизъм.
В крайна сметка, Европа се провали в своята антиглобалистка политика. Това с драматична яснота се видя напоследък около подписването на ТТИП.
Европейският съюз, опитвайки се да се еманципира от глобалистките амбиции на САЩ, подцени важността на това неговите страни членки да се еманципират от него самия. Крехкият и без това баланс между национално и наднационално окончателно бе разрушен в мига, в който ЕС възприе и започна да въвежда повече или по-малко явно американския стил на дерегулация на телекомуникационния бизнес (инфраструктурата на интернет). Това несъмнено почна с доклада на Бангеман от 1994, който зададе тенденцията за ускорено либерализиране и приватизиране на европейския телекомуникационен бизнес. Интересно е, че у нас помним с лошо приватизацията на държавния телеком БТК, но никой никога не е коментирал процесите в Европа. А приватизацията на телекомите е особено централна за неолибералния дневен ред. Затова и неолиберализъм и глобализъм са почти синоними. Глобализацията от своя страна се оказа във висша степен регулиран процес – вземете само ежегодния Световен Икономически Форум, където световната олигархия черта бъдещето на глобализацията.

 

Публикувано на

Канибалската доктрина | Култура – Брой 22 (2944), 05 юни 2015

През XV век във Франция е бил на мода един много специален вид лов. Из кралските землища Луи XI е устройвал преследвания на осъдени, облечени в кожата на прясно убити елени. Пуснати на свобода, те бързо били настигани от кралските хрътки и разкъсвани на парчета.
С това жестоко описание започва предговорът на книгата на Грегоар Шамаю* „Ловът на хора: философска история“, като думата „лов“ и в заглавието и в самата книга е употребена съвсем не в метафоричен смисъл. Иде реч за история на насилието като атрибут на доминацията, „тоталната доминация, чиито предели са трудно постижими“, доколкото свежда човешкостта до животинскост. Само дето в природата ловецът и жертвата са обикновено от различни биологични видове. За какво говорим, когато са от един и същи вид? А когато този, който убива, изобщо не е на бойното поле, а в своя спретнат офис? По-силният и годният ли побеждава?
Книгата „Ловът на хора: философска история“ намери логическо продължение в следващата книга на Шамаю – „Теория на дрона“, която се занимава именно с технологията на хищничеството. Книгата бе публикувана през април 2013, месец преди САЩ да признаят разстрела на четирима цивилни с помощта на дронове. Два месеца след това изтече информация и за убийства в Пакистан, извършени от ЦРУ, пак с помощта на дронове. Какъв е всъщност проблемът с дроновете, че всички са толкова афектирани? Проблемът е сложен. Той е едновременно политически, законов, географски, етически, технологически и какъвто още се сетите.
Технологията винаги е била инструмент на доминацията и това е непрекъснато обговаряно в мрежа/паяжина, но изпъква с пределна яснота, заговорим ли за телекомуникации. Е, отново телекомуникациите са на фокус, но този път в най-крайното си, подло и отвратително проявление – дроновете.
Какво е дрон? Има ли още някой, който да не е чувал за това устройство? Думата идва от английското «drone“ (търтей) и обозначава безпилотен летателен апарат, задвижван дистанционно и по предварително зададен GPS маршрут. Дроновете са малки и маневрени и намират всевъзможни приложения, но основното, оказва се, е военното – разузнавателно и бойно. Те са си военни роботи. Много са страните, които имат разработки в тази област, но англичаните са първи през 1933 с техния радиоуправляем дрон за многократно използване Queen Bee. Следващите са въоръжените сили на САЩ през 1940 г. с Radioplane OQ-2. (Между другото, България също има разработка – „Армстехно Дуло“.)
Лошата им слава обаче дойде след 11 септември, когато под предлог борба с тероризма, Буш обяви, че САЩ навлизат в нова форма на война: глобален лов на хора. Новата американска военна доктрина изключи битката като форма за установяване на надмощие. Актуално стана преследването на плячката, преследване извън ограниченията на юрисдикции и национални граници. Дроновете са ловните кучета и вече носят имена, като Reaper («жътвар»), Predator(„хищник“).
По повод „Теория на дрона“ Шамаю даде интервю за в. „Льо Монд”, озаглавено «Войната се превръща в телекомуникационна работа на офис служители». Там той казва, че въоръженият дрон е емблемата на съвременната военна доктрина, а в Съединените щати и Израел философите работят ръка за ръка с военните, за да издигнат до приемливи за обществото етични нива „целевите убийства“. Шамаю нарича тази нова етика „некроетика“, а на въпроса на интервюиращия нуждаят ли се от оправдание военните, за да убиват, той отговаря, че пропагандната и PR страна на войната изисква убиването на хора с дронове да изглежда приемливо, защото, в крайна сметка, се финансира с обществени средства, а в лицето на обществото изглежда по-страшно и по-жалко от всякога. Това е „оръжието на страхливеца“, казва Шамаю, оръжието на „онзи, който отказва да се изложи на опасност“. Дори и да е имало военни ценности някога, те са вече в такава дълбока криза, че войната повече не може да намери никакво оправдание за погълнатия обществен ресурс. Негативните публични ефекти само се усилват с опитите да бъдат оправдани с доводи като: дронът – една машина без човек на борда – е най-човечното от всички оръжия, защото не рискува живота на войника във враждебна противникова среда.
Стерилната офисна хромофобия се оказа по-близо до канибализма от всеки друг.
* Роденият през 1976 г. Грегоар Шамаю в момента е научен сътрудник в Националния център за научни изследвания (CNRS) във Франция.
Публикувано на

Непотопяемите Титаници | Култура – Брой 18 (2940), 08 май 2015

Революцията в телекомите (в широкия смисъл – „безжични комуникации“) започна в края на XIX, началото на XX век с откритията на Морз, Бел, Армстронг, Маркони. Може обаче да се каже, че телеком бизнесът започна, след като през 1906 евреинът Дейвид Сарноф започна работа в американския филиал на компанията Marconi*, и даде повод на злите езици да заговорят за еврейска доминация в този тъй стратегически отрасъл. Работата е там, че откакто съществува, телеком бизнесът е неразривно свързан с държавата, с администрацията и войната. И въпреки стратегическото му значение за отделните нации, важността му е и наднационална. Развитието на модерното корабоплаване, например, е неизбежно свързано с международния интерес към безопасността в морето, подсигурявана от ясната комуникация. С оглед на стремежите за доминация на Великобритания в корабоплаването, британското дружество Marconi успя в началото на миналия век да си подсигури ексклузивен договор за телеграфни услуги с Lloyd и с италианското правителство за обмен на съобщения единствено по неговата собствена система. Политическите предимствата на такава договореност са очевидни. А с политическите предимства идват и големите политически скандали. Скандалът Marconi избухна през лятото на 1912 и бе свързан с високопоставени членове на Либералното правителство на Великобритания, които се облагодетелствали от привилегирования си достъп до информация относно намеренията на Британското правителство да сключи доходен договор с компанията за Имперска безжична верига, като са купили акции в американското дъщерно дружество. Този скандал е анализиран в „Международното правителство“ на Л. С. Улф, писан за Фабианската общност, която е била нещо като прототип на английската Партия на труда. (Между другото, Джордж Бърнард Шоу, автор на предговора към второто издание на „Международното правителство”, е осмял скандала като „макаронените акции“ в пиесата си „Музикалното лечение“.)
Знаем за ролята на британските картели в хода на двете световни войни, а после и в зачеването на онова, което познаваме в днешни дни като Европейски съюз, но не толкова известно е, че компанията монополист Marconi и по-точно нейните комуникационни стандарти са виновни за катастрофата на века – потъването на Титаник.
Радиосистемата Marconi, инсталирана на Титаник, по онова време вече е била твърде остаряла за свръхмодерния кораб. Страдала е от куп явни проблеми, в това число и проблем с широтата на честотната лента. По тази причина се оказало невъзможно корабът да бъде предупреден навреме, че навлиза в опасна зона. Освен това, имало е и разминаване в стандартите на съобщенията за беда. Общоприетият морски сигнал за беда е ‘SOS’, както знаем, а Титаник се е придържал към установения от Marconi стандарт ‘CQD’.
Защо ви занимавам с всичко това? Защото тази същата Marconi все още е жива и има заслуги за реформата в отбраната ни. Ако се сещате за проекта „Полева интегрирана комуникационно информационна система” (ПИКИС) за сухопътните ни войски… Договорът с Marconi официално бе подписан на 23.12.1998 г., но как точно Marconi спечели търга за доставка на ПИКИС за нуждите на Силите за бързо реагиране на стойност над 60 млн. USD? Ами, Marconi не е печелила търг. Била е избрана за победител без конкурс само по препоръка на експертна група в МО, тъй като фирмата е водеща в света, а и заради гарантираната съвместимост на стандартите със страните от НАТО.
У нас, както сигурно знаете, ПИКИС не съществува, затова пък не спира тихомълком да поглъща суми и да се „ъпгрейдва”. Ако погледнем на сайта за обществените поръчки на МО, ще видим, че последният договор за следгаранционна поддръжка е бил сключен през юли миналата година.
* Започнала съществуванието си на 20 юли 1897 г., Marconi е всъщност британска компания. Отворила е първата си (и първата в света) фабрика за радиоприемници в Челмсуърд през 1898 и има важни заслуги в радио и телевизионната индуст