Публикувано на

Анонимният критик | Култура – Брой 2 (2969), 22 януари 2016

Преди отново да се потопим в дигиталния ад на глобалното cyber-бъдеще, предлагам да обърнем внимание на нещо локално и бих казала – дори забавно. То си е такова, нищо, че по празниците за пореден път разплака литераторите и накара литераторките да загорят манджите. Сигурно вече се досещате: тази седмица мрежа/паяжина ще е посветена на анонимния литературен критик (или ако щете: касапин, палач, полицай, мъчител на поетични души) Рада Барутска, чиято рубрика „Ламцадрица“ в електронното списание „Пеат некогаш“ се чака с ужас и трепет всеки сезон.
Критиката на Барутска, жестока според едни, поизбледняла от ударното начало през 2013 според други, несъмнено заслужава внимание и като форма, и като съдържание. Това, на което мрежа/паяжина ще обърне внимание обаче, е анонимността на Барутска. Причините за това са две: първо, защото анонимността е основният довод за омаловажаването на критиката му/й, и второ, заради забавния факт, че най-силно негодуват срещу анонимността на Барутска тъкмо тези, които преди 9 години мрежа/паяжина увековечи с текста Дигиталният анонист. Тези същите, които преди 9 години съвместяваха своето анонимно битие на читатели с публичното си амплоа на автори и критици и искаха да наказват за нарушаването на анонимността им, сега са изнервени, че не могат да идентифицират личността на Барутска.
Преди девет години писах, че анонимността има отношение към контрола, а не към упражняването на харизма, но трябва ли наистина Барутска да нарушава анонимността си, за да бъде взето насериозно писаното от нея и да упражни влияние?
Независимо дали си го е поставил/а за цел, Барутска упражнява влияние и това влияние изобщо не може да бъде наречено злотворно. Може би изглежда злотворно само на търговците и цензорите, но те не ни интересуват. И така, след като Барутска върши работата си на критик дори анонимно, защо трябва да бъде разкривана самоличността си? А, да! За „да си поговорят с нея“ колегите й. Защото очевидно Барутска е професионален критик. А защо да си говорят колегите й с нея? Заради мъчителното подозрение, че тя/той ходи по същите литературни премиери, панаири, четения, форуми, фестивали, поздравява „жертвите“ си и сигурно им се усмихва любезно, а после издевателства над тях в „Ламцадрица“? Може би Барутска е колега от Университета? Може би гради научна кариера? Може би Барутска все пак е важна и е важно да й се предложи „сделка“? Но нали първо трябва да разкрие самоличността си!
Може пък и да не е важен/важна от гледна точка на това „кой на кого какъв е“, но как да я накараме да изчезне, след като не можем да установим коя е?
Как да му съставим психопрофил и да го стигматизираме? (Нещо, което ми направи огромно впечатление, например, е желанието да бъде изобличена Барутска като социопат, който нарочно лъже публиката, че работи в офис, сиреч, има колеги, способна е на колегиалност и човешко общуване.)
Как да санкционираме, вкараме в черен списък, лишим от възможност за подкрепа (грант, награда, публикация, научна титла, медийно внимание и дори положителен отзив в блог) някой, който така се е покрил?
Прекалено в стила на едни други времена, нали, само дето сега не идеологиите са на мода, а комерсът. От тази гледна точка, разликата между анонимността на „читателите“ от контекст и Барутска е съществена – анонистите имаха за цел да дублират, коригират и дори подменят спонтанността на читателските реакции в интернет в порива си да налагат „правилните“ имена на пазара, та в този смисъл амбицията им бе донякъде комерсиална. Анонимната критика на Барутска пък от своя страна няма никакви комерсиални цели. Тя си е естетическа. Количеството долнопробна графоманска продукция у нас в момента е непосилно; медийното присъствие на графомани – вездесъщо; на този фон дори и средна ръка автори започват да звучат като кандидати за „Нобел“ и всичко това е много досадно. Ето защо Барутска е важна.
Като се замислим, тя дори е весела и свежа. Далеч по-весела и свежа, отколкото, примерно, някой мрачен негодник, който би тръгнал да се занимава с обвързаностите на литературните ни среди с политическите и финансови кръгове…

 

Публикувано на

Отново за троловете | Култура – Брой 21 (2943), 29 май 2015

Трябва ли да се преследват от закона троловете в интернет? Какво е трол? Кой определя кой е трол и кой не е? Ето какво вълнува мрежата, след като на 20 май бе подписано споразумение от някои партии за отказ от практиките да наемат платени пропагандатори в интернет. Най-удивителното е, че инициативата бе на депутата от Реформаторския блок Антони Тренчев, а иновативните начини за тормоз ги свързваме тъкмо с Реформаторския блок и бурната им мрежова дейност по време на протестите срещу Орешарски. Тренчев категорично се разграничи като член на Движение „България на гражданите“ от ползването на подобни услуги, но все пак това движение съществува едва от 2-3 години, а коалиционни партньори в Реформаторския блок си признаха, че плащат за „коментари в интернет“ още през 2011 г. Историята може да бъде проследена дори и по-назад във времето, в годините на RЕ:TV и блог-хъбовете на «Икономедия», когато все още никой не свързваше обгрижването на политици от блогъри с тинк-танковете, частните онлайн бизнеси и издигането на ББ на власт. Тогава просто вярвахме, че «елитен блогър в Блосфера» е нещо като евфемизъм за трол и толкоз. И не че някой смееше да се разправя в съда с представителите на този вид мрежова фауна! Тогава знаехме, че по-важно от всичко е да не се създава опасен прецедент.
И ето, че сега имаме цяла декларация за законово преследване на писане в мрежата и тя идва точно от трол-средите! Сблъсъкът на Тренчев с активно коментиращите политиката хора в мрежата беше неизбежен и един от тези хора, адвокатът Валери Тарандов, сподели мнението си.
Според него, инициативата на Тренчев е «интересна, но неработеща». Тя означава не край на партийната агитация в интернет, а ограничаване на обичайния начин за получаване на информация в мрежата и коментирането ѝ. Колкото до троловете, те ще продължат да съществуват: Журналистът-трол, който получава заплащане от политически партии, за да внушава определени партийни насоки, ще продължи да съществува. Политикът-трол, който всеки ден пуска идиотски статуси в опит да оправдае още по-идиотската си политика, също ще продължи да съществува. Премиер-трол има ли? – пита Тарандов. А министър-трол? Пиари-тролове? Има, разбира се. Даже ги познаваме по име. Те също ще продължат да съществуват. Явно, не борбата с троловете е целта. Някои се опасяват, че забраната да се плаща официално и с фактури от партийните централи няма да премахне този вид платени услуги, а само ще влоши достъпа до информация за тях. Но, според мен, всичките тези квази-артисти, блогъри, политически пиари и «мениджъри на идентичности» чрез добре стуктурираните си мрежи ще продължат да осребряват социалния капитал съвсем официално и пред очите на всички ни, закачени за европрограмата за финансиране на граждански инициативи. Повече от ясно е, че целта на инициативата на Тренчев е просто ограничаване на достъпа на «кой да е» до евро-бонанзата, ограничаване на свободата на свободното слово и делегитимиране на всеки спонтанен граждански дискурс, който би се пръкнал «незаконно» извън официално формираните обществени политики за «изграждане на партньорства», «добро управление» и «устойчиво развитие».
И тъй като троловете ще продължат да съществуват и ще трябва някак да живеем с тях, ето няколко признака, по които да ги отличавате:
– троловете не са анонимни. Те се подвизават с реалните си имена и лица, тъй като социалните мрежи са единственото им поле за изява, а те искат да са знаменитости. Ако вие сте с псевдоним, те ще ви «изкарат на светло» и ще занимават дълго публиката с това, нищо, че не се криете от никого;
– троловете ви добавят като приятели, не вие тях, но те никога не коментират, не споделят, не харесват ваше съдържание. Те са в мрежата, за да влияят, а не да превръщат вас във влиятелни;
– ако сте автор на наистина добро съдържание, троловете ще го дублират или направо откраднат с презумпцията, че сте прекалено некачествени за качествените неща, които създавате;
– троловете често имат ужасен правопис;
– троловете, за разлика от вас, никога не са сами.
Публикувано на

Протестните троли | Култура – Брой 30 (2866), 20 септември 2013

Неведнъж се е случвало да пиша за ефекта на социалните мрежи върху масовите недоволства – движението Occupy, Арабската пролет… Дълго обаче се колебах дали да посветя текст на Протестна мрежа. Не за друго, просто не бях сигурна, че за масово недоволство иде реч. Много от нас миналия месец получиха покани да се присъединят към Протестна мрежа с призив да забравим „егото, конформизма и типично българската си мнителност” в името на заветната „историческа” цел – свалянето на правителството на Орешарски. Имаше и възгласи, че това е то бъдещето на политиката, чиста пряка демокрация, въплътена в непобедимите за обичайните инструменти на властта мрежови технологии. За тези неща пиша от десет години и е нормално вече да проявявам резервираност, пък и зад Протестна мрежа не стои някаква специална технология, проектирана да устоява на масирани, високобюджетни и добре планирани атаки както при Уикилийкс. Стои прост фейсбук профил.
Протестна мрежа обаче поражда въпроси. Те са важните. Например, защо чак сега? В началото на протестите и най-левите българи бяха склонни да се солидаризират дори с Реформаторския блок срещу намерението на новия кабинет да върши безумия. Отмина тоя ми ти магичен миг и за това допринесе не друг, а Протестна мрежа. Обсебване на вече популярни ФБ групи чрез блокиране на администраторите им, парализиране на всяка критика с вопли за покушение над „демокрацията, прогреса и свободното слово”, безцеремонни обвинения в подкрепа на режима и остракиране – тези „тактики” накрая вбесиха и немалко десни.
Освен това, „протестна”, но в името на какво? Мантрата за абстрактните етически ценности не можа да убеди никого! Вместо с очакваната визия за бъдещето, Протестна мрежа ни дари с… художествена самодейност. Събитията в Сирия бяха лакмус за намеренията на тези шумни хора, които уж не бяха лидери, но си присвоиха правото да говорят от наше име глупости от екрана. В деня, в който българите се питахме във война ли сме със Сирия, Протестна мрежа не излъчи и едно, пък макар и непопулярно, послание. Вместо това, бяхме надлежно осведомявани за дребнавите кавги в поредното телевизионно шоу на някой си протестър Генов с контрапротестъра Петното или май беше Шамара. Пребиваващият по това време у нас Роджър Уотърс също бе употребен. Посланията на автора на The Final Cut: A Requiem For The Post-War Dream на фона на трагедията в Сирия можеха да катализират единение, но бяха повод за още и още глупашки уточнения – кого точно бил подкрепял мултимедийният надпис ОСТАВКА.
Макар и новоизлюпена, Протестна мрежа е феномен с предистория и се оказва, че немалко сме сблъсквалите се с него. Пръкнала се от блогхъбовете на Икономедия – царството на „независимата” „гражданска” журналистика – Протестна мрежа носи същата лоша наследственост. Всеки, сторил глупостта да се присъедини бързо, е разбрал, че се е озовал на частно парти, в което шепа самоизбрани се лигавят с някоя обществена кауза. Вие с вашите сериозни намерения сте в масовката само за фон.
За финансово задкулисие, присвояване и подмяна на дискурси ли иде реч или за „его-бутафории”, тези същите, в които Протестът не спира да ни подозира?
Протестна мрежа е трибуна и на внезапно разбудилите се от политическа летаргия хора на духа. Те обикновено са „над нещата”, отвъд нуждата от анализ на „пошлата реалност”, но ето че днес са първи в пяната на разните там молебени за морално преображение, протестни йоги и кафета, бягания около НС, скачания с препятствия, хороокупации и плажни революции. Орешарски е по-скоро каламбур за тях и повод за даване на интервюта, отколкото реформатор на данъчната ни система, а вие, дето мислите иначе… Вие само усложнявате картината и е по-добре да ви няма.
Протестът и неговата мрежа приложиха своята изпитана тактика ignore, но не спрямо Волен, Пеевски или Петното (те никога не са били игнорирани), а спрямо класата, от чието име протестират. Победа ли е това за статуквото? Не мисля. Все пак, мрежата, макар и не точно Протестната, отново постигна своето: обществото се отърси от комфорта на симулакрумните опозиции, а на нас, „невидимите”, помогна да се видим помежду си.
Публикувано на

Копирайтните мутри ׀ Култура – Брой 29 (2865), 13 септември 2013

Авторските права са сериозна тема, неведнъж засягана тук, с изтъкване на основния проблем: битката между пиратите и корпорациите (често неразличими едни от други) рефлектира най-тежко върху тези, които създават съдържанието в мрежата, така лесно отчуждаемо напоследък поради същите тези, уж улесняващи появата му технологии.
Сега обаче ще привлека вниманието ви към едно явление, обвързано с копирайта, към един типаж, подвизаващ се от край време в web, но който тепърва набира сили, че и легитимност у нас. Иде реч за copyright bully. В малко по-свободен превод това значи копирайтна мутра. В реалния живот копирайтната мутра приема различен облик: от старлетка, желаеща да осъди всеки, ремиксирал „творчеството“ й в Youtube, та до мастодонти като Viacom. На сайта на МИТ може да бъде открит документ, озаглавен „Контролиране на копирайтната мутра. Доктрина за копирайтната злоупотреба и нейния потенциал за опазване ценностите на Първата поправка.“ Първата поправка към Конституцията на САЩ пък, ако се сещате, защитаваше в Конгреса правото на хората на свободно упражняване на религия, свобода на словото, пресата и мирния протест.
Нашенската копирайтна мутра явно се е окопала в Асоциация „Българска книга”. Оттам, под благовидни намерения, като разпространяване на книжното богатство и материално стимулиране на авторите, и дегизирана като мастит издател, тя успява не само да вредителства безнаказано, но и да копнее, да наказва.
За какво говоря? В разгара на това лято АБК отново атакува популярния сайт “Читанка” и въпреки сезонната апатия и обсебеността на общественото внимание от случващото се пред Парламента, казусът отново събуди страсти. Причината: този път шефът на АБК (и директор на издателство „Сиела“) Веселин Тодоров въвлича в атаката над „Читанка“ и ФБР… Да, същото, чиито действия тази зима доведоха до самоубийството на Аарон Шуорц заради „неоторизиран достъп до компютърната мрежа на Масачузетския технологичен институт“.
Че ФБР е в играта, стана ясно от един мейл на Тодоров до членовете на АБК, който изтече в мрежата и в който се съобщава за състояла се на 15.07 среща с пребиваващия у нас във връзка с борбата с пиратството федерален агент Олсън. Цитирам важната част:
Ангажиментът е да се направят необходимите стъпки чрез ФБР за отнемане на домейна на Читанка, евентуално ограничаване на достъпа до базата данни и ограничаване на индексирането в търсачките. За целта е много важно да предоставим информация за нарушени права за книги, които ние притежаваме, а са налични в сайта Читанка. Критерият е да имате действащ договор за издаване. Особено ценни са книги на американски автори, което ще бъде мотивът за ФБР да работи по случая. Всякакви други нарушения също ще бъдат разгледани.“
Виждате, че страстното желание на Тодоров да мотивира един страховит съюзник в борбата с наш сайт произтича не толкова от бизнес интереси, колкото от желанието за контрол. На пътя на една бъдеща експанзия на „книжния” картел в мрежата не бива да застават никакви самоинициативи, били те на създатели на сайтове, били те на автори. Оттук до цензурата, до добре познатата тоталитарна цензура крачката е една. Някои имаме пресен спомен от способността на тази цензура да прочиства масовия мироглед от „ненужни“ познания, а ценностните системи – от „опасни” отправни точки.
Но да не се отклонявам в абстрактни теми! Веселин Тодоров като юрист не може да не е наясно, че „Читанка“ не нарушава българските закони (сайтът разпространява защитено съдържание, но не с комерсиална цел). Не може да не е наясно и с това колко спорни биха били претенциите и на чуждестранната агенция ФБР на наша територия.
Тук е уместно да се запитаме дали АБК проявява законотворчески мераци и какво следва от това! Колкото до легитимността и «славното» минало на местния интелектуален рекет, не би било зле агент Олсън да е наясно с кого точно се съюзява.
В името на справедливостта ми се ще да завърша отново с нещо, случило се това лято в САЩ, страната с най-драконовския копирайт: Масачузетският технологичен институт вече предоставя свободно своите ресурси в мрежата. Заслугата за това е на Ноам Чомски. Балонът на образованието се пука благодарение на интернет и тъкмо MIT маркира началото на края.

 

Публикувано на

Патентната напаст | Култура – Брой 9 (2845), 08 март 2013

Софтуерната индустрия се разви като такава, без да се е налагало въвеждането на патентна защита. В средата на 1990-те федералната патентна служба в САЩ обаче решава, че компютърните алгоритми също могат да се патентоват и това отваря шлюза за потоп от злоупотреби. Напоследък Бюрото по патенти и запазени марки на САЩ (PTO) издава над 40 000 патента годишно, т.е. над 100 дневно, което драстично снизява качеството. Според конституцията на САЩ, един от водещите патентни принципи е т.нар. „принцип на първия, измислил го“. Откривателят доказва, че е такъв чрез прототипи, записки, дневници, скици, имейли. Съществуващият в момента Закон за изобретенията в Америка (America Invents Act) обаче е противоконституционен, защото отхвърля този принцип и се придържа към друг един, т.нар. „first-to-file”, според който патент получава първият, сетил се да отиде в Бюрото и да регистрира патента. Този закон защитава често субекти, които нямат никакво отношение към технологиите, освен в злоупотребата с предварително закупените патенти с цел получаването на патентни такси или обезщетения от „нарушителите”. Това са т. нар патентни тролове. Бизнесът им процъфтява от 2005 насам, а през 2012 бележи своеобразен рекорд – от над 5 000 дела годишно, повече от половината са инициирани от патентни тролове. Самите патенти често звучат толкова неясно и общо, че – оказва се – покриват технологии с далеч по-голям обхват от допустимото и превръщат в нарушители нищо не подозиращи фирми и лица.
На мушката им попадат най-често малки компании, опитващи се да започнат собствен бизнес или крайни потребители – заведения, учреждения, компании, ползващи Wi-Fi връзка например, или ползващи стандартни, разпространени офисни технологии като скенери и имейли. Троловете са напаст и за тези, които искат да ползват за сайтовете си точно определени имена на домейни или търговско име на компанията си. Наскоро пострадаха популярното в Америка токшоу на Адам Карола и комерсиалният сайт HowStuffWorks заради т.нар. подкаст – излъчването на радиоемисии през интернет. И не само те, но и самите разработчици на технологията са жертви заради „нахалството” да разработват мобилни приложения чрез които подкастът да работи. Честа жертва са и офиси, ползващи за удобство т. нар мрежови скенери. Мрежовите скенери са популярни заради удобството, което предлагат с виртуализацията на офисите при работа от дистанция. Те позволяват по-бърза и ефективна организация на обмена на документи, съчетавайки функциите на имейла, факса, принтера и облачния компютинг при съответното партньорство и между различни марки офис-техника – Kodak, Fujitsu, Canon.
С патентните тролове всеки се оправя както може, но най-лесно им е на големите компании, които могат да си позволят лукса, да платят на трола, за да избегнат непосилните дела в съда. Взимат се и колективни мерки. Компаниите Cisco Systems, Google, Hewlett-Packard, Motorola, Sun Microsystems, Telefon AB, Ericsson и Verizon Communications редуцираха риска от водене на скъпи дела като създадоха Allied Security Trust с цел закупуването на тези патенти, които са важни за техния бизнес. Таксата за участие обаче е висока, а и заделяните суми не са по силите на всеки желаещ да участва.
Срещу патентните тролове във фармацевтиката и медицината пък се ползва суперкомпютър – IBM Watson, екипиран със специалния софтуер Strategic IP Insight Platform (SIIP), който притежава огромен обем от информация за патенти и публикации в периода от 1976 до 2000 г. Разполагайки с нея, учените могат да се занимават с наука, необезпокоявани от тролове. Недостатък на този метод е, че и самите патентни тролове могат да се окажат улеснени от SIIP при намирането на компании, уязвими към патентни искове.
В последната седмица на февруари Американският Конгрес направи най-сетне сериозна стъпка – внесен бе т.нар. SHIELD Act (Тhe Saving High-Tech Innovators from Egregious Legal Disputes).
Това е първата законодателна мярка срещу патентните тролове и тя цели създаването на система, според която ако тролът загуби в съда заради невалидност на патента или необоснована претенция за нарушение, да е принуден да плати всички разходи по делото. Очевидно нещата не могат да продължават по старому, но и предпоставките за съществуването на патентни тролове не са изчезнали.
Публикувано на

Татко Юбю Reconstructed | Култура – Брой 32 (2735), 24 септември 2010

На 8 септември се навършиха 137 години от рождението на Алфред Жари, отчаян пияница, прото-дадаист и изобретател на патафизиката, тази „наука за въображаемите решения“, чийто герой, крал Юбю, е толкова често пред очите ни напоследък, че сме престанали да го забелязваме.
Кой е Юбю? Той е никой. Той е грамаден, уродлив и тъп. Той има дебел корем, три зъба и едно единствено ухо. Той е един изпълнен с добри намерения негодник. Той е учителят по физика на Жари в лицея в Рен. Той също така е едноличното въплъщение на една класа, обременила с наследствената си посредственост зараждащия се в Европа фашизъм. Той е всичките тези Хитлеровци, Мусолини-Сталино-Франко-Салазар-Мао-Дзе-Дуновци, дефилирали в политиката на миналия век. Той е тълпата, огромната тълпа в „Обикновен фашизъм“ на руснака Михаил Ром през 60-те. Той не е във военните паради и скулптурите на Арно Брекер, той е по-скоро майката, милваща главицата на детето си в кадър, съседен на този, в който войник стреля в главата на друга майка с дете?
Но за какъв Юбю говоря днес? Нима все още Юбю е жив другаде, освен на театралната сцена? Къде е той в реалността? Сред незначителните политици в политическите водевили? Сред техномалтусианците от Шел, Монсанто, Майкрософт,… Дънди Прешъс Металс? Сред продавачите на война? Това навярно е Бил Гейтс, виден филантроп и патафизик, произнесъл в своята тазгодишна реч пред конференцията TED[1] възхитителната фраза:
„Сега, ако наистина сме си свършили работата по новите ваксини и грижите за репродуктивното здраве, трябва да успеем да го намалим (него, населението) с 10 или 15 на сто.“
Или може би това е патафизикът Едуард де Боно с неговите вседостъпни (срещу известна сума) рецепти за „творческо мислене“. А може би е някой моден патафизик от Бъркли, някой бихейвиорист, гледащ на човешкия мозък като на конзола с вградени копчета за натискане. Не, Юбю като че ли не е сред тези предприемчиви люде. Той е по-скоро сред дребните посредници, сред продавачите на дребно. Той е в непосредственото ни обкръжение. Вгледайте се: Юбю е навсякъде в мрежата! Той си има блог и блогът му задължително се транслира в блогосферата на Икономедия. Там е буквално царството на татко и мама Юбю. Там са всичките тези крепители на „новата икономика“, като се започне от неизброимите „пиари“ и деятели на невромаркетинга и се свърши с прегръщачите на дървета, разказвачите на притчи и привърженици на „позитивното мислене“ на Кехоу. Там са „интелектуалците“, вдъхновяващи се от прозренията на Айн Ранд за егоизма, както и феновете на „Егоист“, бетонирал киберневежеството и посредствения стил на живот у няколко поколения наред.
Там са и псевдоеколозите от „зеления бизнес“. Погледнете само сайта горичка.бг! Последна новост: Горичка.бг организира „Корпоративно обучение за екологична устойчивост и тим билдинг с кауза“. Представяте ли си? С кауза! Мероприятието е финансирано от Шел, компания, прочута със своя размах в Нигерия, това обаче е незначителна подробност! Защото какво означава отровената от суров петрол делта на река Нигер или дори един цял континент, обречен на глад, за нашия местен Юбю, изживяващ се като триумф на вида само защото със заплатата от някое малко НПО може да си позволи салата от „био“ домати на трапезата?
Истинските природозащитници в България, неприемливи и даже вредни за „екобизнеса“, както навсякъде по света, се оказват дискредитирани и заменени от зелени Юбю-симулакри. С PR-ите, измислячите на идентичности и продавачите на влияние на дребно в мрежата шега не бива, да, защото днес PR-ът в мрежата е заменил въоръжените сблъсъци. За усъвършенстването на тази война днес можем да сме задължени на всепланиращите и всепотискащи леви технократи, създателите на електронния Аргус, както се изразява през 60-те връстникът на днешните изпълнителни директори и собственици на хедж фондове Раул Ванейгем в своята „Революция на ежедневния живот“.
Юбю тепърва има да се радва на своите наследници.

 

[1]TED – TechnologyEntertainmentDesign е идеологическа платформа за пропагандиране на неомалтусиански идеи, курирана от американската частна фондация с идеална цел Sapling Fondation