Преди около две години и по-точно на 23 юни 2011 г. изпълнителният директор на Google, Ерик Шмид, се среща тайно с намиращия се под домашен арест Джулиан Асанж, издател на Wikileaks и автор на “Киберпънковете: свобода и бъдеще на Интернет”. На срещата са присъствали и Джаред Коен, бивш съветник на Хилари Клинтън, Скот Малкъмсън, директор на отдела за подготвяне на речи за посланик Сюзън Райс в Държавния департамент на САЩ и директор по съобщенията на Международната кризисна група, а също и Лиза Шийлдс, заместник-председател на Съвета за външни отношения.
Целта на посещението – обсъждането на тяхната бъдеща книга „Новият дигитален свят“.
По време на този разговор Шмид чистосърдечно се интересува „как точно всичко това е действало, „как действа архитектурата на Wikileaks”. Защото дълбоко се вълнува „как тази технология еволюира”. Защото, „нали разбирате..? Технологията винаги се развива.”
А Асанж, също толкова чистосърдечно, споделя визиите си за опазването на справедливостта в света благодарение на инженерни умения (понеже не са останали много опции за справедливостта в полето на политическото и закона), а също и що е то „притежание”, „политически значимо съдържание” и „идентичност” в дигиталните измерения на света. Споделя и хакерските тактики за оцеляване на политически значимото съдържание и на приносителите му в комуникационна среда, доминирана от посредничеството на Google.
Защо припомням този разговор? На 23 април т.г. „Новата дигитална ера”, тази „книга на века”, както я етикетира „New York Times” , стана факт. А на 1 юни т.г., пак в „NY Times”, за нея излезе рецензия от самия Асанж. Асанж е прям. Нарича двамата автори, Шмид и Коен, „главните вещери” на технократичния империализъм, чиято ясна проекция се явява и настоящата книга. Това не е книга за четене, според Асанж. Това е декларация за „изковаване на нови съюзи” и нов световен ред, доминиран от една единствена световна сила, САЩ, която, благодарение на технологиите (Google), ще прекрои бъдещето на хората, нациите и бизнеса, без да ги пита дали те желаят това. Прогресът е привидян като световно разпространение на американското технологично консуматорство и дистрибуция на задвижвани от Google джаджи. Явно, с изключение само на непослушния Китай. А демокрацията в нейната Google-версия е привидяна като технологии за наблюдение и надзор, евфемистично назовавани „култура на споделянето”.
Авторите също слагат в една категория и египетските младежи с техния бунт, и тероризма, за да предложат на тяхно място своя фантазъм за „добре подсигурени”(“well resourced”) революционни групи, ново поколение консултанти, които… поемете дъх! – ще се занимават с това “да ползват данни за изграждане на фино настроени политически фигури”… Чиито речи и писания ще бъдат подхранвани “чрез комплексно извличане на характеристики и софтуер за анализ на тенденциите”, докато “картографирането на мозъчните функции” и други “софистицирани диагностики” ще бъдат ползвани за “достъп до слабите места в политическия „им” репертоар”.
Асанж съпоставя вижданията на авторите със своите, които са добре известни от книгата му „Киберпънкове” и се съдържат главно в това да бъде опазена от посегателства отделната личност като носител на информация и идентичност. Неприкосновеността на отделната личност обаче се привижда като ключов проблем пред сигурността на държавата за Шмид, Коен, Google като цяло и тяхното Вашингтонско лоби. „Отвореността” и „прозрачността” на правителството се схващат преди всичко като едностранна прозрачност и достъпност до личната информация на отделните граждани, а не като прозрачност и отвореност на правителството към неговите граждани. В случая оправданието е за „по-добър отклик на нуждите на гражданите и потребителите”, но то звучи неубедително и подценяващо същите тези граждани и потребители.
Тук ми се ще да се върна към това, с което и започнах – тайния разговор на Шмид с Асанж. Но ще го сторя само за да обещая, че при първа възможност ще ви занимая по-детайлно с тактиката, разработена от кръга Wikileaks, за самозащита пред всеотчуждаващата и всеподменяща технологизирана власт.