Публикувано на

Техническа неграмотност или..? | K-43-2019

Не знам дали разбрахте, но тази година на 28 август бе открита обществена консултация относно новите промени в Закона за защита на потребителите съобразно два европейски регламента, Регламент (ЕС) 2017/1128 и Регламент (ЕС) 2017/2394, които трябва да влязат в сила от началото на 2020 г. На 27 септември консултацията приключи. Междувременно медиите пестеливо коментираха очерталите се промени. Те се въвеждат с цел предпазването ни в рамките на Съюза от трансгранични злини, като двоен стандарт при продуктите, подвеждащи реклами, опасни стоки и други нелоялни търговски практики в сложната за регулиране среда. За тази цел се дават нови и по-големи правомощия за Комисията за защита на потребителите.

КЗП трябва да има:

– достъп до повече информация като банкови данни, търговски и професионални тайни;

– достъп до търговските помещения, парцелите, превозните средства на проверяваните търговци;

– право да конфискува данни или документи, докато трае проверката;

– нова електронна система за връзка с други компетентни органи у нас, в другите държави в ЕС, както и с ЕК;

– съдействие от страна на другите органи. Кои? Комисията за регулиране на съобщенията, Комисията за защита на конкуренцията, Главна дирекция „Гражданска въздухоплавателна администрация“, изпълнителните агенции по лекарствата, железопътната, автомобилната и морската агенция, както и Съветът за електронни медии, националната банка и туристическото министерство. Това съдействие предполага също обмен на данни посредством комуникиращи една с друга електронни системи.

КЗП също така трябва да има възможността да премахва или да ограничава достъпа онлайн до съдържание, заблуждаващи реклами и нелоялни търговски практики, които нарушават европейското и националното законодателство, или по-просто казано: да филтрира Интернет. 

Опа-а-а, това не беше ли нещо, срещу което негодувахме и през 2008-ма по повод технологията „дълбок преглед на пакети”, и през 2010-а по повод ACTA „и схемата на трите удара”, и през 2012-та по повод промените в Закона за хазарта у нас, и през 2014-та, и през 2018-та?

Защото всяко премахване или ограничаване на достъпа до съдържание от страна на доставчиците е именно това – нарушаване на нет-неутралността, чупене на самия Интернет, казано на жаргон. Как стана така, че нещо, което през 2012 се коментираше по света като опасен прецедент (случаят Bodog.com, например), днес у нас ни се пробутва със закон, който уж ни защитава от недобросъвестни търговци?

Мрежовите реакции са еднозначни: не искаме държавата да ни „защитава“ в Интернет. Не вярваме на държавата. Филтрирането на Интернет е противоконституционно. Филтрирането на Интернет от страна на Държавата е цензура.

Да, цензура! Същата, която спира радиа за нарушени авторски права или просто така, за профилактика. И въпреки че в случая става дума не толкова за Държавата, колкото за Евросъюза, опасността е налице.

Защото в случая чисто технически няма как законът да бъде спазен, без да се наруши друг закон: тъй като системата за филтриране работи чрез блокиране на интернет адреси, а спецификата на интернет адресирането е такава, че на един адрес може да се намира и легално, и нелегално съдържание, блокирането на зловредното ще направи недостъпно и легалното съдържание, а това е в нарушение на конституционното ни право на информация.

Освен това, работата на подобна система за блокиране е и неефективна – зловредно съдържание може да си остане достъпно за едни потребители, докато за други е блокирано, пак поради спецификата на системата от имена на домейни. Или пък да е вседостъпно за един отрязък от време, тъй като системата за блокиране се обновява периодично.

Технически некомпетентни ли са тези, които измислят законите, или чрез подобен закон – Троянски кон, се опитват да се подсигурят легално за упражняването на бъдещ произвол?

Дано не бъда разбрана погрешно: отварянето на пазари и защитата на потребителите от недобросъвестни търговци е нещо добро, но тази защита трябва да остане индивидуална, на ниво плъгин, който всеки да инсталира по желание на браузъра си, дори ако става дума за държавен „черен списък” със зловредни сайтове.

Публикувано на

Машини за цензура | К-18 – брой 6, 22 февруари 2019

Трудно е човек да отклони вниманието си от бурната законодателна самодейност у нас напоследък, за да го съсредоточи върху европейската, но там в последно време стават важни неща.

През септември миналата година Европейският парламент гласува т.нар. „Директива за авторското право“ със съкрушаващо мнозинство (438 депутати „за“ и 226 „против“). Непрозрачният и противоречив документ събуди доста недоволство, но на 13 февруари, след месеци дебати и поправки, окончателният му текст бе одобрен. Най-оспорвани разпоредби в него са член 11, член 13 и член 3. Изброявам ги по степента на зловредност, която вижда в тях Рейган Макдоналд, старши политически мениджър и ръководител на отдел „Публични политики на ЕС” в Mozilla.

Член 11 се отнася за набралия популярност вече „данък линк“, който има уж за цел да даде на издателите в интернет възможност за допълнителни приходи, като таксуват мощните агрегатори на новини като Facebook и Google всеки път, когато препращат към тяхното съдържание. Проблемът е, че на големите агрегатори не им пука изобщо. Google например заяви, че или ще получава безплатен лиценз, или издателят трябва да се откаже от търсачката. И издателите приемат. Но дори и да решат да се съпротивляват, срещу гигантските платформи Facebook и Google имат шанс само големите. Малките издатели просто ще бъдат смазани, а това ще се отрази на разнообразието и качеството на съдържанието в мрежата, т.е. цензура, но прикрита зад комерсиални доводи и процъфтяваща във вид на пропаганда, реклама и фалшиви новини.

Член 13 пък налага съвсем откровена цензура, като принуждава платформи като YouTube да филтрират машинно цялото си съдържание за нарушени авторските права. YouTube го правеше досега и без директива, при това на доста произволен принцип, но сега ще го прави законно. Наричат член 13 „убиец на мемите“, които, знаем, са народното творчество на дигиталната ера и съществуват единствено благодарение на свободното си разпространение. Но дори и да прежалим мемите, ще трябва да забравим и за всякакви форми на критика, пародия и сатира, разчитащи на цитирането. Лошото е, че и цитирането ще трябва да забравим. Дори мрежовият протест може да стане невъзможен, защото протестното съдържание лесно се филтрира от машините. Но пък кой знае: забранен в мрежата, протестът може да се върне към по-ефикасните си аналогови форми.

И накрая член 3, който, според Макдоналд, е най-зловреден, защото засяга пряко развитието на технологиите и прилагането им в практиката. Новите продукти и услуги напоследък се появяват предимно на базата на изкуствения интелект и големите данни, а това означава сигурен достъп до голямо количество качествено свободно съдържание в мрежата. Как младите стартиращи европейски компании ще получат финансиране, след като инвеститорите първо сканират законовия пейзаж и ако се натъкнат на ограничения и несигурност, ще предпочетат да се отдръпнат?

А колкото и да критикуваме платформения капитализъм, основан на изкуствен интелект и големи данни, трябва да се съгласим, че става дума не само за бизнес, но и за област с огромен научен потенциал и възможности за изследвания, които Комисията ще осуети на европейска почва, внасяйки правна несигурност тъкмо с директива, претендираща да защитава правата на автори и иноватори.

Директивата си има доста и влиятелни противници: Мартин Зенфтлебен, професор по интелектуална собственост в университета в Амстердам; основателят на Уикипедия Джими Уелс; известната защитничка на свободата в Интернет в Европарламента Джулия Реда; изобретателят на интернет Тим Бърнърс-Лий, който в открито писмо заклейми Директивата.

Нещата са като че ли ясни – Директивата пречи и трябва съпротива.

Не бива обаче да се заблуждаваме, че става дума за нещо различно от властови сблъсък: сблъсък на бизнес модели, на несъвместими регулационни режими, на алчни лобита… Има геополитика. Има го и вечното противопоставяне, ако щете, между свободата и контрола в сложните технологични системи. Има какво ли не, само не и битка за права и гарантиране на ценности. Потребителите, творците, създателите на съдържание, разработчиците, учените изобщо не са страна в този сблъсък. И е факт, че съвременна Европа не може да предложи никаква алтернатива на пощръклелия високотехнологичен платформен капитализъм, може да измисля само регулации.

 

Публикувано на

Информационната вувузела | Култура – Брой 42 (2964), 04 декември 2015

Има една антична богиня, която елините са наричали Феме, а римляните – Фама. Това е богинята, чиято благосклонност носела слава на смъртните, а гневът й – скандали и злословия. В поемата „Енеида“ Вергилий изобразил Фама с множество езици, очи и уши – алегория на това, че скандалът се поражда първо от дочути шепоти, които се умножават и усилват, за да се разразяват накрая като ураган. На покрива на Дрезденския Университет за визуални изкуства пък скулптурата на богинята е с крила и тромпет.
И понеже в нашето пост-пост-модерно време митовете са отново в употреба, на богиня Феме (Pheme) е кръстен международен изследователски проект, чийто предмет е установяване, доказване и работа в подкрепа на истинността на твърденията в интернет. Партньорите – Университетът в Шефилд, Университетът във Уоруик, Кингс Колидж, Университетът Саарланд в Германия и MODUL във Виена плюс 4 компании, сред които и българската Ontotext.[1]
Всеки от нас, ползувателите на социални медии, поне веднъж се е чувствал безпомощен в опита си да се ориентира в света, в който живее; поне веднъж е ставал жертва на дезинформация, манипулация, спам, фишинг. Но дори и да не е, то със сигурност е хронично претоварен с информационен боклук, който се лее като от рог на изобилието, но никой дори не се пита какво става с него, къде се отлага, как се преработва. И докато големите данни на големия трафик изправят сетивата ни пред предизвикателствата на 3-те v-та – „volume“, „variety“ и „velocity“ („обем“, „разнообразие“ и „скорост“), то социалните медии привнасят и едно четвърто „v“ – „veracity“ или „достоверност“, което ни потапя в перманентната несигурност на един свят от думи, който като че ли всеки миг ще се сгромоляса под тежестта на собствените си делюзии.
Русия свалила самолет? Или е свален самолет на Русия? По границите се стреля? Или изобщо няма граници? Окото на Лондон гори? ИДИЛ са превзели Берлин? Банка еди си коя е фалирала? Марсианците ни нападат?
Докато се уверим, че някоя мълва е вярна, страстите вече са се нажежили, а последствията – станали необратими. Това не би било чак толкова лошо, ако масовото съзнание беше нещо повече от суха прахан, а това, което попада в него – само истина.
Явно за това ще се грижи европроектът на име Феме – ще се грижи до нас, до нашето недоволство да достига, хм, само истината под формата на достоверни новини. Изграждане на детектор на лъжата в реално време – така определя задачата Феме.
Истината ще се идентифицира на основата на анализа на три фактора: първо, информацията, присъща на самия документ – лексикална, семантична и синтактична информация.
Друг фактор – източниците, асоциирани с тази информация. Примерно, ако източникът на дадена информация е BBC news, Феме автоматично ще го преценява (вместо нас!) като по-достоверен и релевантен от някой неизвестен, анонимен източник и ще курира съдържанието в него, а ще крие „съмнителния“. И накрая – ще се анализира разпространението на дадена информация – какво, как и кога се предава към кого? Чрез анализ на тези фактори, Феме ще прави оценка на източниците на информацията и ще категоризира слуховете като спекулации, противоречия, недоразумения и дезинформация. Екипът на проекта е създал термина „феми“, за да добавя към заразните социални „меми“ стойността „истина“ или „лъжа“.
Не че досега у нас не са правени спорадични опити да се определя кое е достоверна информация и кое не. Манипулира се рейтингът в Google на лични блогове и страници, правят се списъци с имена на журналисти и медии, клеветят се опоненти – и всичко това под словесната глазура на думи, като „морал“, „етика“, „смелост“…
И все пак, има известна надежда за съпротива срещу „интелигентния“ софтуер и социалните ботове-идиоти. Ще завърша с мнението за тази технологична „новост“ на член на групата „Свободен и неутрален Интернет“ във Facebook: „Имам такъв софтуер отдавна. Казва се „здрав разум“, версия 1971.“

 

[1]  Този проект тръгва на 1 януари 2014 по споразумението за безвъзмездна помощ № 611233 по Седма рамкова програма на ЕС за изследване и технологично развитие. Продължителността му е 36 месеца.
Публикувано на

Всеки със стила си | Култура – Брой 19 (2898), 23 май 2014

В очакване на новини за съдбата на мрежовата неутралност (вижте предпоследния брой), ще ви занимая с новини от света на цензурата.
Напоследък следим с особена тревога събитията в Украйна и страхът от информационно затъмнение някак по инерция е свързан с Русия. Не е нужно да се напрягаме за пример – случаят с Пуси Райът бе достатъчно натрапван медийно. Скорошните събития около социалната мрежа Вконтакте, чийто основател Павел Дуров напусна страната, подновиха тази лоша руска слава. Наскоро пък Путин одобри два закона. Единият е мярка срещу „неприличния“ език в изкуството, а според другия, собствениците на блогове с над 3000 посетители трябва да се считат за медии, подобни на вестниците, да се регистрират като такива, да се чувстват отговорни за информацията, която разпространяват, и да забраняват анонимните коментари. Някои западни медии отново нададоха вопли, че демокрацията в Русия дава на заден и се завръща тоталитарният съветски режим, задушаващ свободата на словото. Но нека се замислим: ако и първият закон да звучи нелепо, то вторият е резонен. Колко емоции и усилия хвърляме дори у нас, за да установим собственика на всяка една медия? Нормално е блогове, съществуващи като медии, да проявяват етичност към читателите си и да предоставят информация за спонсора (собственика) си. И още: начинът, по който Путин налага регулации, е практически безобиден. Може и да предизвика негодувание, но не е мащабно покушение над свободите в мрежата. Факт! Турция подхожда доста по-технологично и тоталитарно. Там неотдавна президентът Абдуллах Гюл одобри пакет от закони, които ще позволят на Председателството на телекомуникациите и съобщенията да блокира достъпа до интернет сайтове в рамките на четири часа от получаване на жалби за нарушения на неприкосновеността на личния живот. Също така, като част от тези мерки, пакетът съдържа и изискването хостинг компаниите да съхраняват цялата трафик информация в продължение на две години. Тоест, в Турция вече има не само сурова онлайн цензура, но и онлайн наблюдение. Въпреки това, зам.-министър-председателят на Турция Бюлент Арънч, цитиран от „Гардиън“, твърди: „Ние сме по-свободни и имаме повече свобода на печата в сравнение с много други страни в света „. Лошото е, че това е вярно.

Нека само погледнем какво става в Китай! Китайското правителство позволи на местна почва двойници на американските сайтове, забранени в страната: Alibaba, Baidu, Sina и Tencent. Sina е май най-популярният и то заради услугата си за микроблогинг Weibo, която доста често се появява и като доста необуздаема. Само че гигантската страна налага и гигантска цензура: наскоро Sina бе сериозно наказан от китайското правителство с лишаване от лиценз заради публикуване на порнография. Заради 20 статии и четири видео материала гигантът Sina се лиши от лиценз! Поуката е ясна: може да сте огромен, но не сте по-огромен от държавата. Alibaba съвсем по капиталистически може да продава повече от Amazon и eBay, взети заедно, но внимава да не прекрачи „тънката червена линия“ на държавните табута.

Накъде сме обаче без класиката в „жанра“ от САЩ! На американското правителство му хрумна тия дни една съвсем ненавременна, с оглед на скандалите около NSA, идея, която New York Times описа като „шофьорска книжка за интернет“. Всъщност, идеята не е нова и мрежа/паяжина писа за нея през 2011 като за „Национална стратегия за надеждни идентичности в киберпространството“ – една единствена и сигурна онлайн ID, която да се ползва за всичките онлайн услуги. Тогава тази идея бе посрещната от американските данъкоплатци с много въпроси: харчене на огромни суми в разгара на кризата с цел да се пести помненето на много пароли? Задължителна ли ще е тази услуга? Ще ли е свързана с биометрични данни? Кой е натоварен с изпълнението й? NSA? Е, да им е честито на американците – идния месец стартира пилотната програма на новата национална стратегия. Ще я тества Национален институт за стандарти и технологии, който има лошата слава, че одобрява стандарти, улесняващи NSA в шпионирането на нищо неподозиращи граждани. Бидейки привързани с белезници към тази своя интернет идентичност и дори към устройствата, които ползват, американците ще трябва да забравят завинаги за анонимността и да се радват на привилегиите на автоцензурата и притежанието на досие.

Публикувано на

В какво се превръща дебатът за web | Култура – Брой 13 (2892), 04 април 2014

„Ние се нуждаем от глобална конституция“ – каза Тим Бърнърс-Лий по повод навършването на 25 години, откакто създаде World Wide Web. И направи опит да инициира дебат, с който да привлече вниманието на институциите и обществото към необходимостта инструментът web да бъде държан далеч от ръцете на алчността и патологичното властолюбие на правителства и корпорации. И като че ли правителствата и корпорациите го чуха и побързаха да отговорят. В рамките на седмица-две се случиха поне две неща, които ясно очертаха затвърдяване в някои неприятни, меко казано, тенденции.
И понеже споменах правителствата: дни преди изборите в Турция социалните мрежи YouTube и Twitter вбесиха турския премиер Реджеп Тайип Ердоган с изтекъл запис, от който стана ясно, че висши турски политици възнамеряват да извършат престъпление, което, приписано на Сирия, да послужи като повод за нахлуване на сирийска територия с войска. И това очевидно с цел отвличане на вниманието на избирателите от скандалите, в които кабинетът и диктаторът са въвлечени.
„За Ердоган социалните медии като че ли бяха вражеска армия“ – отразиха във Вашингтон Поуст случилото се.
И цитираха интервюто му за турския телевизионен оператор ATV: „Ние няма да оставим този народ в ръцете на YouTube и Facebook… Всички видове неморалност… всички видове шпионаж могат да бъдат намерени там.” – горещеше се Ердоган, след като светът вече го бе чул как казва, че конфликтът със Сирия „трябва да се разглежда като възможност“…
Как мрежата коментира това ли? Ето как: не е чак такава трагедия да бъдем лишени от Youtube и Twitter. Живели сме някак и преди те да станат част от ежедневието ни. Трагедия е обаче причината, поради която те биват спирани – прищявката на поредния диктатор. Трагедия е и лекотата, с която това се случва. Безкръвната, безшевова лекота, с която може да се ампутира гласността в цели региони тъкмо благодарение на технологиите.
А какво да кажем за корпорациите? В самия край на месеца те създадоха опасен прецедент и то не някъде в затънтените дебри на близкоизточния Медиастан, а в самото сърце на Европа, в Люксембург: на 27 март 2014 г. Съдът на Европейския съюз (СЕС) взе най-сетне решение по едно започнало през 2012 г. дело.
Става дума за спора на две филмови компании – германската Constantin Film Verleih и австрийската Wega-Filmproduktionsgesellschaft срещу интернет доставчика UPC Telekabel Wien GmbH, обвинен за това, че не е блокирал достъпа до стрийминга на германския сайт kino.to, позволил си да разпространява защитено съдържание на споменатите две филмови компании. UPC Telekabel изгуби това дело, а с него – не просто всички бъдещи пирати и гратисчии в мрежата, изгуби самата мрежа. С това решение на съда се постави под въпрос нейната цялост, защото СЕС дефакто обяви всеки доставчик на интернет за нарушител по подразбиране. Доставчик на интернет пренос, който позволява на клиентите си достъп до закриляни обекти, предоставени от трето лице на публично разположение в интернет е посредник, чиито услуги се използват за нарушаване на авторско право или на сродно на него право по смисъла на член 8, параграф 3 от Директива 2001/29. Доставчикът на достъп до интернет е и задължителен участник във всяко прехвърляне в интернет на фалшификат между един от неговите клиенти и трето лице“, и като такъв просто няма как да не е виновен.
Поставяйки се на мястото на филмовите компании, ще кажете: защо пък да не е виновен? Възможно е. Само дето логиката има и обратна страна, тази, на чиято страна са данъкоплатците. Не за друго, но твърде скъпо би струвало това на тези същите потребители-данъкоплатци. (Покрай проблемите на филмовите компании потребителите-данъкоплатци и доставчици на услуги традиционно пропускам проблемите на самите автори, от чието име корпоративните собственици налагат забрани. Очевидно и този път ще стане така.)
В заключение е по-важно да спомена, че макар решението на Европейския съд да не е със силата на закон или споразумение, то създава опасен прецедент, който може да бъде ползван и в съдилищата на национално ниво в Евросъюза.

Публикувано на

Свят без алтернативи? | Култура – Брой 12 (2848), 29 март 2013

Може да звучи клиширано, но е факт: Европа е люлка на свободното слово. Заложено във фундамента на Декларацията за правата на човека през 1948 г. във Франция, то е едно доста по-ранно завоевание и то не на възтържествувалия над екзистенциалния ужас на войната човешки дух, а по-скоро на утилитаризма на една зараждаща се класа: свободната преса се появи по време на гражданските войни през XVII век в Англия, за да посрещне буржоазната потребност от информация, неограничавана от неумолимата държавна система за лицензиране. Свободното слово обаче не е някаква преходна, изживяваща времето си либерална ценност, която, подведени от мита за безалтернативността на капитализма, сме приели за даденост. Гражданските бунтове от XVII век просто реактивираха това, което образованият европейски елит вече е познавал от речите на атинските политици на Ареопага. Ето защо е странно, че днес, повече от 3 века след Милтън, Джон Лок и Джон Стюърт Мил и Бентъм, при небивал разцвет на медиите и комуникационните технологии, свободата на словото, с която европейците са свикнали като с гарантирана даденост, отново трябва да бъде защитавана. Някои схващат тази защита доста превратно – като закон за медийна регулация, например. И по силата на някаква историческа ирония, вероятността подобен закон да бъде приет се очертава най-ясно тъкмо във Великобритания, където новата година започна под знака на сделката на неумолимия лорд Левесън с британските политици.
Официално посочваната причина за нуждата от подобна регулация е прекалената власт, притежавана от медиите напоследък, и нарасналата им безотговорност спрямо обществото, от която най-потърпевши са обикновените, неразполагащи с особен ресурс за самозащита граждани. Инструментът затова е инструмент, за да бъде прилаган, а ако е юридически и се намира в ръцете на политиците, нищо не гарантира, че няма да бъде прилаган недобросъвестно. Защото какво ще правим с прекалената власт на политиците тогава? Ясно е, че при липсата на добра воля у медиите да решават етичните си проблеми без намесата на държавата, нищо вече не може да обезпечи свободата им. Иска ли питане, че потърпевши отново ще са по-слабите членове на обществото. Май проблемът вече по-скоро се състои в това дали изобщо медиите искат свободата си? Досега ситуацията се разглеждаше все в светлината на подразбиращата се ценност на отворения пазар на идеи, както Милтън е схващал ролята на свободното слово… Но очевидно думата „пазар” не описва вече ситуация, в която се налага „взимане на мерки” от „експерти на високо ниво, сиреч регулации”…
Битката за медийни свободи в Европа обаче далеч надхвърля мащабите на „Флийт стрийт” и докато Лондон е на път да остави в миналото славната си репутация на люлка на независимия печат, от Брюксел до нас достигна новина от друг порядък – предстои нова серия от консултации по темата, инициирана от еврокомисаря по цифровите технологии Нийли Крус. Целта е да се съберат не просто констатации относно окаяното състояние на медийната свобода тук-там из Европа, а конкретни предложения за законодателни промени от страните, в които свободата на словото е проблемна. Тези консултации се наложиха като необходимост от един независим доклад по тези проблеми, публикуван в края на януари в ЕС, според който тенденциите са към трайно ограничаване на свободата на журналистите чрез политически или икономически натиск. За кои страни става въпрос? За страни кандидат-членки на ЕС? За посттоталитарни страни като нашата? За Великобритания на Камерън, Левесън и Рупърт Мърдок?
Несъмнено, и нашата страна фигурира в тази картина. Фарсът, разиграл се през септември в галерия „Юзина” при посещението на комисар Крус, извади наяве доста от противоречнията и проблемите на медийната среда у нас. Комисар Крус отчете още тогава липсата на прозрачност относно собствеността и съмнителните източници на финансиране на медиите ни, както и заплахите за насилие над журналисти и автоцензурата. Въпросът е доколко по-различна е ситуацията в страни като нашата, в които свободното слово тепърва ще открива начини, в това число и икономически, да просъществува, от ситуацията в традиционно свободни страни като Великобритания, където тепърва откриват „прелестите” на държавно регулираните медии?
Публикувано на

България не е остров! | Култура – Брой 32 (2824), 28 септември 2012

Изкривена, сюрреалистична, оставяща чувството за надвиснала заплаха и дори терор – такава бе атмосферата в претъпканата зала на галерия „Юзина” миналия четвъртък.Акотрябва да използвам една единствена дума, за да я опиша, бих казала – „кафкианска”. На дългоочакваната среща с европейския комисар по телекомуникациите и цифровите медии Нийли Крус буквално се сблъскаха две реалности – тази на журналистите, поискали срещата да се случи, и на представителите на откровено политически и корпоративно зависимите медии у нас и издателските съюзи.
Не само журналистите, всички, които държат на свободата на словото, бяха в очакване на тази среща от юни т.г., когато на публичното изслушване, организирано в Европейския парламент от Алианса на либерално-демократическите партии, комисар Крус заяви, че проблемите със свободата на медиите в България заемат ключово място в дневния й ред и са неин личен приоритет. Особено нетърпеливо я очаквахме и заради някои пресни разкрития това лято: сайтът за гражданска журналистика Отворен парламент се натъкна на данни за интересния начин, по който се сключват договори с медиите по европрограми, и още по-интересните начини за преразпределянето на евросредствата за тях.
С други думи, причините Нели Крус да посети страната ни изобщо не са локални, неинтересуващи останалия свят и свързани с типично българския ни рефлекс да търсим кой да ни „оправя”. Този път стана пределно ясно, че залог в местното боричкане за власт са не само европейските ценности, но и парите на европейските данъкоплатци.
Но какво по-конкретно от случилия се в галерия „Юзина” фарс е повод за днешната колонка?
Първо, това бе забележителното с неадекватността си изказване нанай-могъщия фактор на медийния пазар у нас и собственичка на ИПК „Родина” – Ирена Кръстева, за вредните ефекти на интернет върху човешкото здраве и интелект и най-вече върху бъдещето на хартиените медии. Все пак, Нийли Крус е комисар по информационните технологии и каузата й е да защитава иновациите. Да покажеш невежеството си пред нея не е чак толкова трудно, но да го демонстрираш в съчетание с нахалство, си е „подвиг”. С това Ирена Кръстева и, косвено, нейният син, проявяващ напоследък необясним интерес към тъй вредните нови медии, „храбро” показаха на Нийли Крус, че не се нуждаят от визитата й и от намесата на европейски институции в делата на харчещите европейски пари български медии.
Друго изказване, което имаше важно, макар и непряко отношение към новите медии, бе това на Валери Запрянов, който вложи доста страст и реторика във възмущението си, че докато едни се оплакват от липсващата свобода на словото, истинският проблем на журналистиката ни е възцарилата се слободия. Сигурно поради липса на време, имената на медиите и журналистите, обвинени в слободия, бяха спестени, но не вярвам Запрянов да е имал предвид нароилите се жълти медии и тумбите некачествени драскачи в тях. Не вярвам да е имал предвид и безпринципното израждане на журналистиката ни в PR, особено около избори. Едва ли е имал предвид дори такива фрапантни случаи на слободия, като този на напетата водеща на сутрешния блок на Нова телевизия Калина Крумова, която, освен журналист, е и народен представител и дори споделя това в интервютата си със задоволството на човек, направил благополучна кариера.
Боя се, че Валери Запрянов е имал предвид особено активната напоследък гражданска журналистика в мрежата, правена от хора с инженерно, икономическо, еко, юридическо образование, с лични средства или издържаща се от скромни субсидии. Най-вече се боя от факта, че тъй мразещите интернет големи медийни играчи у нас започват да поглеждат с интерес към мрежата. Предполагам, ефектът от това ще е подобен на този в Русия: на 18 септември държавният оператор „Ростелеком“, в очакване на влизане в сила на новите, свързани с интернет закони, изпробва върху жителите на Омска област ограничение на достъпа до YouTube.
Да купуваш медии онлайн, за да контролираш съдържанието в тях, е като да правиш дупка в морето – успехът трае кратко. Но засега. Засега мрежата все още е по-свободното място.
Колкото до срещата с комисар Крус, тя бе полезна дори само с това, че отново превърна България в тема на световния печат. България не е остров.
Публикувано на

Свободна преса има само в интернет | Култура – Брой 23 (2815), 15 юни 2012

Без съмнение, състоялият се наскоро в Брюксел дебат за медийната свобода в България, иницииран от Алианса на либералите и демократите в Европа, е най-парещата тема у нас и сигурно още дълго ще е така. И този път сблъсъкът на медийното статукво с медиите в интернет е наистина сериозен.

Има ли желязна информационна завеса, разделяща наложената от медиите „реалност” от реалността такава, каквато е? И каква е ролята на виртуалното в установяването на истината? Изкушавам се, с минимален коментар от моя страна, да споделя с аудиторията чутото и видяното, а тя сама да поеме отговорността за интерпретацията му.
И така, първите три коментара за срещата в Брюксел, които видях, бяха в най-четените у нас вестници: „24 часа”, „Капитал”, „Дневник” Общото между статиите е, че всичките цитират щедро председателя на АЛДЕ Ги Верхофстад с неговото мнение за лошите показатели за демокрацията и медийната свобода у нас. Цитиран е и директорът на „Репортери без граници“ Оливие Базил за финансовата зависимост на повечето ни медии от една единствена банка и за това, че истинска преса вече има само в итернет. (Всъщност, заглавието на колонката си съм взела именно от неговата реч.) Франсин Кънингам, изпълнителният директор на европейския съюз на издателите на вестници, също е цитирана с твърдението, че у нас се нарушава конкуренцията в разпространението. С особен ентусиазъм, обаче, се споделя в пресата изказването на европейската комисарка по цифровите технологии Нийли Крус, че свободата на медиите в България е неин личен приоритет и че неочакваната покана за участие в този дебат я било дори поставило в ситуация да измени първоначалните си планове, но да присъства.
Публикувани са и коментари от българската страна. Можем, например, да прочетем как в. „Капитал” цитира съиздателя на в. „Капитал” с мнението му за изкривяването на медийния пазар у нас и за монопола над разпространението на печатни издания… Или да прочетем как „24 часа” се позовава на съсобственика на „24 часа“ и неговия призив за повече етичност в медиите, за повече прозрачност на собствеността и финансирането им…
Можем да прочетем и охотно публикуваната „остра критика” срещу държавната институция на Иво Сиромахов, сценариста от шоуто на Слави, и как отношението между медиите и властта все повече започвало да прилича на това от едни вече отминали тоталитарни времена. Публикувано е и мнението на Явор Дачков, и на кой ли още не, но дори читателите да вземаха за чиста монета всичко в тези публикации, неизбежно биха се запитали къде е, всъщност, тази истинска журналистика, намерила убежище в интернет, за която говори Оливие Базил и която медиите ни, иначе така загрижени за свободата, упорито пропускат да цитират? Нима нейни представители не са били поканени на този важен дебат?
Всъщност, през почивните дни по радио „К2” на Илияна Беновска се чу презентацията на разследващия журналист Асен Йорданов от сайта „Биволъ” . А после същата се видя и в предаването „На живо” по „Канал 3“ на Сашо Диков на фона на някакъв спортен репортаж. В очакване на перманентен линк към тази сензационна презентация, всеки би могъл да чуе какво съдържа тя на сайта на АЛДЕ, да види стенограмата на „Биволъ”  или на сайта “Отворен парламент”, или да я прочете и сподели от Google.docs. Засега ще се въздържа да обговарям съдържанието й (то заслужава отделен текст) и просто ще се задоволя да задам въпроса, който сигурно и други вече си задават: някакво „технологично” забавяне ли е не отразяването на тази презентация в медиите или просто цензура?
На въпроса ми как точно стоят нещата, получих еднакво свенлив отговор от няколко места: „Нямам права да публикувам дори в интернет”. А на въпроса за някакви авторски права ли става дума, отговорът бе: „Формално, да.”
Все пак, нека напомня, че тази презентация съществува, при това съвсем не хипотетично, в архива на Европейския парламент и тъй като оттам няма как да изчезне, публиката би била доволна тя да бъде коментирана и цитирана поне толкова, колкото и другите.
Ще завърша с цитата от Оруел, с който завършва въпросната презентация: „Журналистика е да публикуваш това, което някой друг не иска да бъде публикувано, всичко друго е Връзки с обществеността”.
Публикувано на

Писатели и Държава | Култура – Брой 15 (2763), 22 април 2011

Който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, подлежи на наказание лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от пет до десет хиляди лева, както и с обществено порицание. – това гласи промяната в Наказателния кодекс, която толкова наши медии цитираха в последните дни и която раздели гражданите на два лагера: в единия лагер са уверените, че „това е краят“, а в другия – доволните, че най-сетне се прави опит да се регламентира тази все по-масово и все по-безотговорно упражнявана дейност, писането.
Тази локална новина почти съвпадна с друга една, докладвана от Reuters: „Руският интернет души дисидентството“. Това дори не е новина за тези, които следят какво се случва от 2004 насам в руския интернет, бурните събития в Близкия Изток, обаче, видимо са интензифицирали процеса, защото във „Ведомости“ четем за „брояч за екстремизъм“. Федералната служба по надзора в сферата на връзките, информационните технологии и масовите комуникации (Роскомнадзор) обявява конкурс за разработка на система за автоматичен мониторинг на публикациите и коментарите в електронните средства за масова информация и тази система трябва да може да разпознава всякакви призиви към терор, „насилствено изменение на основите на конституционния строй“, възбуждане на расова и всякаква друга дискриминация и препятстване на закона, пропаганда на нацизъм, разпространение на порнография и т. н. Системата също така трябва да разпознава информация, въздействаща на подсъзнанието (sic!) на хората и (или) оказваща вредно влияние на тяхното здраве. Иновацията има главно две цели. Едната е да облекчи „ръчния труд“ на чиновниците от федералната служба по сигурността, занимаващи се специално със следене на СМИ. Другата цел е политическа и е предотвратяване у населението дори на мисълта за бунт. Това руските власти наричат не „контрол над интернет“, а „работа с интернет“. Важна роля в тази „работа“ в Русия изпълнява една регистрирана през февруари т.г. нетърговска организация, наречена „Лига за безопасен интернет“, чиято цел е „изкореняване на опасния контент по пътя на саморегулацията на професионалното общество на участниците на пазара“.
Русия очевидно прилага по-софистициран контрол от Китай, но също гледа изпод око и на търсачката Google. Правят се опити да се разбере „какви точно манипулации с енергията на народа в Близкия Изток са били извършени“ напоследък, като идеята е размириците да не се повторят и в Русия. Не се знае доколко Google са склонни да си сътрудничат с руската държава, но Госдумата и без това взима мерки – все по-строги закони и все повече отговорности за собствениците на електронни СМИ и особено за собствениците на социални мрежи.
Руският тип държавност си остава пословичен с незачитането на индивида, но тепърва можем да си представим до какви нови висини на абсурда ще доведе автоматизацията на контрола.
Та така: държавите Русия и България, също както ненадминатият Китай, се боят от електронните СМИ и е ясно защо. Какво се случи, обаче, в Унгария в края на миналата година? Каква беше тази неочаквана непреклонност на унгарския премиер Виктор Орбан, с която той защити своя нов медиен закон от критиката на Европа?
Какво изобщо се случва?
В глобалния, непризнаващ граници, оплетен в мрежите на какви ли не видове трафик нов свят, националните държавите търпят извънредно тревожни мутации. Те скоропостижно губят възможността да гарантират каквото и да било в своите граници, а с това и легитимността си, но бидейки застрашени, както никога досега, губейки монопола си над надзора и наказанието, те не губят капацитета си за надзор и наказание. Даже напротив, усъвършенстват го.
В идеалната Държава писателите, журналистите, пиарите, рекламистите и прочие злоупотребяващи с нееднозначността на езика ще станат излишни. Държавата, в която живеем, обаче, далеч не е Платонова и определено няма да се доближи до нея, ако накара писателите да замлъкнат. Със или без индивиди, „злоупотребяващи с енергиите на народа“, бунтове и революции ще продължат да се случват там, където всичко друго е престанало да се случва.

 

Публикувано на

Търговският регистър | Култура – Брой 8 (2756), 04 март 2011

Информацията в мрежата не струва много, когато е свободно достъпна, но пък освободена от хранилищата и ползвана в правилен контекст, създава ценен нов ресурс, който може да е от полза за всички нас. Перифразирам думи на Тим Бърнърс Лий, изречени през 2008 в Ню Йорк по повод, който няма нищо общо с повода за настоящата колонка – безпрецедентното излизане от строя на сайта на Търговския ни регистър. Припомнени обаче, те дават добра представа за нивото и естеството на проблемите ни в един неудържимо развиващ се свят.

Най-новата история на Регистъра ни в резюме: през 2006 г. бе приет закон, предвиждащ най-сетне публичен достъп до архивите му през интернет. Логиката е ясна: откакто съществува търговия в Европа, информацията за търговците е публична, защото това го изисква бизнесът. Публична и в електронен вид трябва да е тя според Директива 2009/101/ЕО на Европейския парламент. Целта е тъкмо трети лица да знаят съдържанието на основните документи и всяка възможна информация за контрагентите или лицата, които ги представляват.
При нас публичността обаче се асоциира с нещо неприлично, защото едва набрал популярност от 2008 насам, въпреки немалкото трудности по пътя си, Регистърът се озова насред кампания за ограничаване на достъпа. През лятото на 2010 г. Министерството на правосъдието предприе промени в Закона за търговския регистър, благодарение на които достъпът до фирмените дела престава да е свободен и става само срещу регистрация. Причините? Зачестилите злоупотреби с лични данни.
Съвсем наскоро, на 10 февруари 2011 г., бе гласуван още по-рестриктивен текст: правната комисия към Парламента прие работен доклад за Законопроект за изменение и допълнение на Закона за търговския регистър, внесен от народния представител от ГЕРБ Емил Радев. Според него свободният достъп на гражданите до фирмените дела напълно се прекратява и остава като привилегия за юридически лица и служители на МВР. „По този начин” – пише Александър Кашъмов, ръководител на правния екип на „Програма достъп до информация“ (ПДИ), фондацията, ангажирала се със защитата на каузата на ТР – „достъпът до фирмените дела твърде много заприличва на достъпа до държавна тайна, който според чл. 39 от Закона за защита на класифицираната информация е предоставен на президента, премиера, председателя на Народното събрание, съдии, прокурори и адвокати.”
За нас, обикновените граждани, този криминален сюжет обаче започва да се превръща в чиста баналност – подложени веднъж на терора на всевъзможни злоупотреби (случващи се не без съучастничеството на същите тези привилегировани юридически лица и служители на реда), ние след това трябва да понасяме и ефекта на всевъзможни рестрикции, приети в името на нашата псевдо-сигурност.
Може ли да има смисъл словосъчетанието „информиран избор“ в ситуация, в която информацията е превърната в предмет на спекула? А в условие на пълна липса на избор? Тези два въпроса неволно си задаваме напоследък, докато четем и за техническите проблеми на Регистъра, така навременно явили се, за да го извадят от строя, докато новият закон очаква гласуването си. Още на 11.02. на блога на „Програма достъп до информация“ се появи постинг, озаглавен „Закрива се достъпът до фирмени дела“. Дни след това,  обаче, медиите продължават, да пишат, че причина за недостъпността на информационния архив в момента е хардуерната недостатъчност на системата.
Във вестник „Пари“ наричат този тъй навременен технологичен срив „странно съвпадение”. Ето още една причина, обричаща Регистъра – спиране по технически причини поради огромното натоварване, предизвикано от големия интерес.
Възможно ли е това безумие да се случи, при положение, че и медии , и неправителствени организации, и политици, и граждани  са против? Проведените обществени дискусии преди време очевидно не попречиха да се внасят нови изменения, че и да бъдат приемани от парламента на първо четене. Може ли тепърва да се очаква нещо по-различно?
Предчувствията за съдбата на Търговския регистър идват донякъде и от това, което видяхме, че се случи покрай Наредба № 40 от 07.01.2008 г. и разрешаване на подслушването в Интернет. Какво можем да направим за самите себе си ние, гражданите, при положение, че оторизираните да дават становища и да се намесват на най-високо ниво в тези дела не се справят?