Етикет: цифровизация

Знаем още от училище, че звукът е вибрация, вълна, която може да се изобрази със синусоида върху координатна система, по чиято хоризонтала е дължината й, а по ординатата – нейният интензитет. Знаем също, че понякога звуковите вълни се наслагват и влизат в резонанс една с друга или се заглушават. Резонансът, който се получава в тялото на един музикален инструмент пък, е това, което определя и неговия уникален тембър.

Знаем и това, че звуците, също като цветовете, рядко съществуват в чист вид. Чист тон, описван с чиста синусоида, произвежда само камертонът. Повечето звуци са комплексни и могат да се разглеждат като суми от синусоиди. Това са т.нар. звукови спектри. Всяка точка от графиките, които представляват тези спектри, съдържа информация, която може да се анализира с цел да се изучи присъствието на различни честоти в даден звук. На спектрите може да се гледа като на рецепта за алхимични микстури: вземете това количество от тази честота, добавете онова количество от онази честота и т.н., докато не съберете целия сложен звук.

Може да се научи и направи много със звука чрез спектъра му. Може дори да се разбере що е то „тембър”, без да има ясна дефиниция за него. Да, наистина, какво е „тембър”? Има само негативни дефиниции за него. „Тембър” – това са всички качества на два различни звука с еднаква височина и сила. Просто ако кажете „ах”, а после и „ех” с еднаква сила и височина на гласа, спектрите им ще са различни.

Тембърът е това, което отличава видовете инструменти и дори отделните инструменти от един вид. Всичко е физика! Светът на звука е необятен и се изучава от точните науки. Това е послужило и на социолога Макс Вебер за база на неговата „Рационални и социологически основания на музиката”. В тази си книга през 20-те години на миналия век той изследва развитието на хармоничните акорди, появата на съвременната нотация и развитието на музикалния инструментариум, свързвайки ги с процеса на развитие на технологиите и рационалността на капитализма на Запад.

В днешни дни тази рационалност е достигнала сякаш крайната си фаза. Квантифицирана, музиката от звук се превръща в сигнал. Дигитален сигнал. Защото аналогов е звукът, произвеждан от вибриращата струна на цигулката, аналогов е и микрофонът, но днес микрофоните цифровизират всичко още при запис и тази цифрова игра със звука е вече вседостъпна и вездесъща. Звуковата карта на всеки компютър е парчето хардуер, което прави възможно това – то улавя чрез микрофона звуковите spectra през определен времеви интервал, превръща ги в серии числа, прави изчисления с тях… Софтуерите пък (като нотиращата програма Sibelius, например) могат да вземат произволен отрязък от звуковата реалност, да извършат калкулации и да се сдобият със спектъра й (нарича се цифрово преобразуване на Фурие или Фурие-разлагане), да я покажат как изглежда почти в реално време.

Звуковият спектър е репрезентация на звука, също както и нотацията, но, под формата на графика – най-често на мощността като функция от честотата. Старомодните музикални нотации пък са си „дигитални” записи също, защото и при тях височините имат специфични дискретни стойности, а нотите – фиксирани дължини. Но една нотация съдържа винаги по-малко информация от един дигитален запис, защото на записа не е задължително да има само музика. Шумът на дъжда част от музиката ли е в звуково не изолираното помещение на една църква? Дори да е правен в студио, музикалният запис съдържа винаги странични шумове.

Цифровизацията разкри много нови възможности пред съвършеното (въз)произвеждане и редактиране на музиката, отстраняването на шумове и изпълнителски грешки, но я изправи и пред неподозирани опасности. Ще цитирам едно сравнително скорошно интервю на един от пионерите в тази област, Браян Ино: “стремежът на технологията е да изглади всичко”, всяка грешка, „всяко свидетелство за живот в нея.”

Още в своите „Заобиколни стратегии” през 70-те той бе включил афоризъма: “Приемай грешките си като скрити намерения” (нещо като Хърби Хенкоковото: “Грешки няма, има само възможност за импровизации.”). И успя да направи от шума музика, да изобрети жанр. Този жанр успя даже да се поизтърка вече, та напоследък се питам: какво ли би казал Вебер за машинния, свръхрационализиран звук на съвременността?

В интервала от 6 до 11 часа на 13 септември, за пръв път в почти стогодишната си история, националното ни радио спря да излъчва. Най-слушаната програма „Хоризонт“ просто изчезна от ефира. Дотам не се е стигало дори по време на войни и бедствия, коментираха някои в социалните мрежи. Кой ли пък в днешно време слуша радио? – отвръщаха други. Вярно е, че се цифровизирахме, вярно е и това, че стриймингът по интернет си вървеше по време на прекъсването, нарушено бе обаче конституционното право на информираност на много от гражданите в страната просто защото за тях радиото е единствената връзка със света там, където интернет и клетъчните телефони нямат покритие.

Радиото е стратегически обект за националната сигурност!

Може би не знаете, но доскоро средните вълни (535-1300 kHz) се ползваха от радиослужбите на въздухоплаването, сигурността и отбраната заради покритието и заради устойчивостта на смущения поради релефа и синоптични капризи. Но когато започна цифровизацията, първо бяха пожертвани тези стратегически честоти. Защо ли? Заради нерентабилността им. Това не са комерсиалните честоти, на които се излъчват забавни предавания и реклами. И все пак, дори без тях, радиото продължава да е дотолкова важно, че разпространението му се гарантира със закон.

Кой и защо наруши Закона за радиото и телевизията, спирайки „Хоризонт” на 13 септември?

Цацаров и Гешев са поръчали проверки на ДАНС, СЕМ и КРС, четем в медиите, но не почна ли всичко с отстраняването на Силвия Великова от „Хоризонт” заради критики срещу Гешев? Властта ни предлага официална причина за спирането – „профилактика”. Няма значение колко наясно сме с начина на провеждане на истинската профилактика и че тя няма как да застраши сигнала дори когато се проведе инцидентно. Освен причина, властта ни предлага и виновник. Нарочен е някой, който и да иска, не би могъл да наруши ЗРТ – самият шеф на радиото. Изключено е нареждането да е дошло от него просто защото след цифровизацията БНР няма право да притежава собствена мрежа за разпръскване на сигнала. Правомощията на шефа му се изчерпват с това да препоръча най-много профилактика в някой район, останал без сигнал. С радиоразпространението се занимава друга институция – националният мултиплекс[1] НУРТС (Национално управление „Радио и телевизионни станции”).

Под чий контрол е тогава мултиплексът?

Налага се да припомня един друг скандал, който трéсе държавата ни в периода на цифровизацията, който привидно не бе свързан с нея – опитът да се доведе до фалит КТБ. Мрежа-паяжина писа, че в разгара на преговорите за глобалното цифрово бъдеще на Европа, на случващото се с КТБ трябва да се гледа от геополитически ъгъл главно заради два от активите й – БТК и НУРТС. И че случващото се с тези активи (концентрацията им) би могло да даде отговор за случващото се с банката. Предполагам, че до мига на публикацията на тази колонка, медиите вече ще са припомнили „случая КТБ” и ще са го свързали с другите два актуални скандала – този с БНР и с ареста на шефа на движение „Русофили” Николай Малинов. Вече даже четохме признанията на Малинов за това как Русия се готви да ни превземе чрез „пpидобиване на най-печелившите отрасли на икономиката ни, създаване на телевизия, информационна агенция, тинк-танк и партия”.

Сякаш всички „съставки” за „обясняване” на случая с БНР са налице: Русия, ВТБ, КТБ, НУРТС, информационна война, медии… Оттам нататък е лесно. Прокуратурата ще навърже пъзела. Остава само да забравим, че всичко почна с негодуванието срещу Прокуратурата, а това парче от пъзела никак не се връзва с Русия, защото още не сме забравили как през март т.г. новият кандидат-прокурор бе на гости на Дейвид Боудич във Вашингтон по покана на ФБР за партньорството ни със САЩ в борбата с тероризма. Тук някои ще кажат, че партньорствата с разузнавателните служби намирисват зловещо още от времената на Студената война, но нека ги успокоим: партньорите не шпионират, те само консултират. А разликата между шпионин и консултант е съществена – на шпионите им плаща страната им, а на консултантите плащаме ние.

[1] „Мултиплекс”, това е група медийни канали, които, независимо от вида на сигналите в тях, се мултиплексират (групират се) в общ цифров „букет“ с цел по-лесния пренос през една мрежа и се демултиплексират (разделят) от приемника.

На 13 юни 2019 доставчикът на цифрови услуги в Югозападна България „Кабел Сат – Запад“ ООД разпространи официално съобщение до своите абонати и партньори, че за неопределено време преустановява разпространяването на телевизия и интернет.

Причината: ГДБОП са провели акция, при която са демонтирали и отнесли в неизвестна посока цялата техника от офиса на фирмата.

Не знам дали помните, но подобна „брилянтна акция” имаше преди време и срещу онлайн библиотеката „Читанка”, само дето този път пораженията са по-мащабни – без комуникации са останали болници, училища, банки, бизнеси и физически лица. „Кабел Сат – Запад“ не са начинание на млади ентусиасти, а един от големите работодатели и данъкоплатци в региона – бизнес, оцелявал в продължение на четвърт век в условията на всякакви политически и природни катаклизми.

Някои медии съобщиха, че „Кейбъл Сат” са нарушили авторски права, само дето в никоя медия не се появи информация за проведено разследване, камо ли за съд. У нас все още само съдът може да решава дали някой е виновен, дотогава важи презумпцията за невинност. Нещо повече – при задържане под стража или конфискация на имущество, както е в случая, редно е да се спазва процедура, гарантираща достойнството и имуществото на заподозрения. Тъкмо Прокуратурата е тази, която трябва да има становище по правомерността на процедурата, да следи да няма кражба, вандалщини и засегнати невинни трети лица. В случая са засегнати всички клиенти на доставчика – почти четвърт България.

Освен това, Прокуратурата би следвало да се поинтересува дали случаят не е по-сложен. Защото в социалните мрежи се разпространи информацията, че непосредствено преди акцията на ГДБОП, други два доставчика на цифрови услуги – А1 и Виваком, са заливали с хартиен спам и таргетирана онлайн реклама хората от региона. Правомерно ли е оперирането с информацията на потребителите за това таргетиране по местоживеене? И дали акцията не е по „поръчка” на конкурентите, досущ както се случваше през 90-те – брутално, безскрупулно, безнаказано. Какво следва? Европейски санкции?

Няма да ни е за пръв път. Не знам дали помните, но през 2013 Еврокомисията съдеше страната ни заради цифровизацията, която у нас се случваше през мултиплекса НУРТС, който пък беше собственост на Цветан Василев, но това не му попречи да си купи и телеком междувременно – БТК. Според Еврокомисията, страната ни не се съобразява с Директивата за конкуренцията и облагодетелства едни играчи за сметка на други, нарушавайки по този начин принципите на бъдещия Европейски единен цифров пазар. (През 2013 г. тази тема бе особено чувствителна.) И все пак, това бе сделка, която касаеше единствената и до ден днешен национална мрежа, осигуряваща комуникациите на министерствата, парламента, банките, военните, МВР и пр. БТК, това бе мрежата на администрацията ни, държавният ни телеком! Концентрацията в този случай се случваше по логиката на естествените монополи, а от гледна точка на технологиите, това конгломериране на надземни инфраструктури (антени) и подземни (кабели) дори не беше лошо. Факт е, че конгломерирани, технологиите работят по-добре. Лошото бе, че към технологичните платформи в един момент започват да се присъединяват и производителите на съдържание, а това означава чудовищна концентрация не просто на активи, но и на влияние и предпоставка за неограничени медийни манипулации, цензура и пропаганда. Какво по-добро за един собственик/създател на „контент“ от привилегирован достъп до държавна платформа? В случая с „Кейбъл Сат” обаче изобщо не става дума за държавни инфраструктури. Става дума за комерсиална дейност, която в този бранш винаги е достатъчно рискова, защото е свързана с огромни инвестиции – динамиката, с която технологиите еволюират, е шеметна, а оттам и конкуренцията. В добавка, става дума за бизнес, чиито дори чисто търговски ходове зависят от одобрението на Държавата. Един доставчик на цифрови услуги винаги е зависим от държавата и нейните регулатори (у нас – Комисията за регулиране на съобщенията) и за да има приходи, той трябва да е в добри отношения с нея. Плашещото е, че в случая държавата дори не се старае да покаже софистицираност, нейните служби направо устройват погром.