Публикувано на

Ходещи мишени | Култура – Брой 38 (2960), 06 ноември 2015

В неделя сайтът на ЦИК, на Информационно обслужване, на Парламента и на ДАНС отново се сринаха. Бяхме „успокоени“, че се сриват „само“ сайтовете, понеже до тях лошите хакери имат достъп през интернет, а самите системи остават непокътнати. Нищо, че референдумът беше тъкмо за това – чрез интернет „да дадем възможност на тези близо два милиона българи зад граница да могат да гласуват в българските национални избори“. Спирам дотук с обговарянето на изборите и се съсредоточавам върху нещо друго, свързано косвено с темата – електронната самоличност.
Една новина привлече вниманието ми тези дни: „Австралия премахва паспортите“. В първия миг реших, че паспортът, това относително ново, но вече окопало се в сума международни конвенции изобретение на цивилизацията, наистина е на път да изчезне, но заглавието подвежда – иде реч за изчезване на физическото тяло на паспорта. Самият паспорт като форма на контрол и ограничение не само няма да изчезне, но и ще увеличи функциите си, за да продължи да пречи на порядъчните хора да пътуват. (На не толкова порядъчните хора подобни мерки никога не са пречили да пътуват.)
Както сигурно вече се досещате, това ще стане с мигриране на лични данни „в облака“. Облачните технологии са митичният свят на големите данни и големите пари, благодарение на който ние имаме възможността да складираме данни на произволно отдалечени от нас сървъри и да имаме достъп до тях през кое да е от мобилните си устройства.
Представете си сега, че не купонджийските ви снимки, а личните ви данни са поверени на популярни облачни платформи, като Dropbox или iCloud! Защото в момента точно нещо такова се случва в Австралия – правителството разработва пилотен проект, за да тества как това работи при пътувания между Австралия и Нова Зеландия.
Каква точно лична информация ще мигрира?
Предимно биометрична – пръстови отпечатъци, лицево разпознаване и т.н. Така не просто всеки гражданин ще се превърне в движеща се мишена, но и самите държави, поверили данните си на облака, ще се превърнат в мишени за хакери или недобросъвестни бюрократи. Подобни данни струват милиарди на черния пазар!
Австралийският правителствен център по кибер безопасност е публикувал само месеци преди проекта един доклад, в който се казва, че държавната мрежа е атакувана всекидневно и че от 2011 г. насам инцидентите са нараснали с 300%.
Правителството на САЩ също преди месеци съобщи за пробив, при който са изтекли данните на 20 милиона американци на стойност 4 милиона.
Обединеното Кралство пък изрично се е отказало от идеята за електронни ID карти, но пък се носи мълвата, че на сесии на Международната организация за гражданска авиациявече се обменят неофициално, „на флашки“, сертификати за публични ключови инфраструктури (PKI) за биометрични паспорти на цели държави.
Ако изтърпяното унижение от биометриката и RFID чипирането не ни е достатъчно, пише предприемачът Саймън Блак за сайта Sovereign Man, то представата, че всичката тази прекалено свързана с физическите ни тела информация е поверена за съхранение на бюрократи, трябва да е направо мъчителна.
Но да оставим Австралия на австралийците и да си припомним една скорошна „гениална“ идея на здравния ни министър да ни допуска до здравни услуги само срещу биометрично идентифициране. Това си беше брутално, примитивно изнудване на всички граждани в тази страна, нещо, заради което министър Москов тутакси трябваше да се превърне в политически труп, но ето че той си е на мястото, а ние живеем в очакване на поредните му палави приумици. Явно правителството ни спешно се нуждае от биометрични данни, за да стартира някое безумно облачно начинание, демонстрирайки по този начин ИТ-компетентност и софистицираност пред простодушните граждани, а те да се правят, че не забелязват как безнаказано се разиграва хазарт с техния бизнес, с тяхната собственост, а сега и с тяхната физическа идентичност. С нашите данни се търгува на черно и сега благодарение на това, че държавните информационни системи са в частни ръце. Какво обаче ще се случва с нас тепърва? И какво ще се промени, ако едни частни ръце бъдат заменени с други частни ръце?

 

Публикувано на

Кой е собственикът? | Култура – Брой 36 (2958), 23 октомври 2015

Темата за електронното гласуване продължава да развихря страсти. На български се появи презентацията на Алекс Халдерман „Анализ на сигурността в електронната избирателна система на Естония“, в която той детайлно излага доводите си „против“, а с нея веднага надигнаха глава и привържениците на е-вота, сравняващи поведението на Халдерман с това на Бареков по време на аферата Костинброд и обясняващи „ретроградните“ му виждания с намесата на „дългата ръка на Путин“. В групата за свободен Интернет във Фейсбук пък видях да противопоставят на Масачузетския професор авторитета на „най-големият и най-известен граждански Инициативен комитет в подкрепа на електронното гласуване “Гласувай без граници” с представляващ тенис легендата Мануела Малеева“. Не се смейте, защото е тъжно! Според шумните привърженици на електронния вот у нас, „другарят Алекс“ така и не успява да представи никакви сериозни технологични доказателства за проблем със системата, а само „процедурни“. И не че „системата е компрометирана“, ами „системата лесно може да бъде компрометирана“ и съответно – всички тези компромиси със сигурността – лесно да бъдат преодолени. По блоговете даже се срещат разяснения как. Проблемът с паролите и ПИН-кодовете за сървърите и електронните карти, например, е класически. Те могат да бъдат прихванати от вирус и автентичността на вота на избирателя да се окаже под въпрос. Тази външна намеса може да се предотврати с въвеждането на “виртуална” клавиатура, защото, простичко казано, виртуалната клавиатура е “неподслушваема”.
В реалността обаче нещата опират не толкова до технологии, колкото до такива не технологични, профанно-процедурни неща като притежанието на ключове за сървърните шкафове. Освен това, сървърите обикновено си имат собственик и този собственик често е частен субект; и изобщо не му се налага да подслушва или прониква там, където нещата и без това са под негов контрол. Знаем ли ние кой е собственик на сървърите, които ще съхраняват изборния резултат у нас? И дали случайно този частен субект не е политически обвързан?
В тази връзка отпада и доводът, че се ползват твърде елементарни физически ключове за вратите и шкафовете на ИТ-центъра, където ще са сървърите. Спасението няма да дойде с използването на по-сложни ключалки. Нито с по-сложни пароли. Спасението евентуално може и да дойде, когато храбрите защитници на електронното гласуване млъкнат и бъде чут правилният въпрос, а той е:
Кои са собствениците на информационните системи за електронно гласуване у нас?
Ще припомня в тази връзка миналогодишния, крайно съмнителен експериментален вот, проведен в няколко Софийски секции. Този експеримент беше предходен от още по-съмнителен търг по поръчката „Наемане на машини за гласуване за провеждане на изборите за членове на Европейския парламент от Република България”. Поръчката бе обявена на 03.05.2014 г. и беше спечелена от регистрирания 4 дена след това (на 7 май 2014) консорциум „Обединение машинно гласуване” между фирмите „Сиела Норма” и офшорката „Смартматик интернешънъл холдинг Б.В. – Нидерландия”. Ставаше дума за наемането на 100 машини срещу наем от 1700 лв. за всяка, ако си спомняте, при цена на закупуване на една машина 1000 лв. Някой дали е вярвал, че тази весела история ще остане без продължение?
Защото тази година пак някой осигурява машини за е-вота. Кой ли? Не може да бъде – пак Сиела! Тия дни Информационно обслужване и Сиела, с Абати в поддържащата роля, изиграха за пореден път изтърканата пиеска „печелене на обществена поръчка“ и никой дори не помръдна пръст да им попречи!
Но ИКТ-сюжетите не се изчерпват само с хардуера. Не се изчерпват и със софтуера. ИКТ-сюжетите включват също така и мрежовата инфраструктура и доставката на комуникации и те също се явяват нечия частна собственост? Някой да знае нещо за инфраструктурата, в която ще заработят сървърите на системата за е-вота? А дали изобщо има такава? В тази връзка, случайно някой да обърна внимание на „новината“ „Руснаци отмъкват Виваком на безценица“!? Дали руснаци, дали регистрирана уж от руснаци фирма в Швейцария, иди – доказвай, но по-важното е, че става дума за инфраструктура, тъй нужна за бъдещето на електронния вот у нас.
Публикувано на

Киберфетишиъм | Култура – Брой 33 (2955), 02 октомври 2015

Нали през октомври предстои референдум за електронното гласуване, та това пак е измежду най-обсъжданите теми в мрежата. Покрай пропагандата тук там се промъква и критика. Беше припомнен, например, докладът на международния екип от експерти, които миналата година тестваха прехвалената естонска система за гласуване и откриха куп недостатъци. Изводът от този доклад е, че електронните избори противоречат на фундаменталните изисквания, формулирани от Съвета на Европа и ООН. За да са обвързващи, едни избори трябва да са сигурни, тайни и потвърдими, а електронните не са нито едното от трите. Поне не на този етап. Не и с тези технологии. Привържениците на електронните избори обаче са необяснимо упорити и в реториката им прозира нещо от страстта на хора, които не са много сигурни в своята технологична грамотност, но пък много искат да я демонстрират. И понеже темата доста се поизчерпа след толкова техно-доводи «против», какво друго остана за обсъждане освен тази съмнителна реторика «за»? Кой я упражнява у нас? Споделянето на лични наблюдения е рискована работа и все пак: привържениците на електронното гласуване са сякаш по-«вдясно», по-«tech» и с повече претенция, че са наясно как обществото трябва да работи. Възможно ли е покрай приказките за демокрация, «сближаване и включване» на бедни, стари и инвалиди, да се промъкват и користни намерения за доближаване до неизчерпаемата бонанза на държавните поръчки? Там, «вдясно» са склонни да сочат Естония за пример, но какво знаят за Естония? Естонците вече десет години поред гласуват електронно и са много горди с «напредъка» си, та сигурно затова посрещнаха критичния доклад на експертите като атака. Политическа атака!
Ето например една статия с дата 14.05.2014, която открих на информационния портал на република Естония. Тя носи недвусмисленото заглавие „Е-вотът е (прекалено) сигурен“ и сякаш концентрира в себе си цялото доверие на естонците в системата.
Първият довод в тази статия е от гледна точка на т.нар „отговорно оповестяване“ (‘Responsible disclosure’). Това е стандартна практика в общността на специалисти по сигурността и означава, че личността, открила пробив в сигурността на дадена система, не бърза да злоупотребява с нея, а влиза в контакт със създателя на системата и му съобщава за откритието си. Авторът на статията не уточнява неизбежния процент «безотговорност», който допуска тази добра практика, но се залива от красноречие, да обяснява, че дупките в системите са нещо нормално и често срещано, че те са част от процеса по усъвършенстване и съвсем не са краят на света, до мига в който в играта влязат медиите или политиците с техните нечисти намерения.
Друг довод: експертите изследвали системата са признали, че компютърът на избирателя може да бъде заразен с вирус. А може и да не бъде. И че не е работа на държавата, а на отделния потребител, да следи за личната си кибер-хигиена. Теоретична е и вероятността DVD-то от което са инсталирани системи за електронно гласуване да е заразено. И отново следва сладкодумно лирическо отклонение: вероятността това да се случи е точно толкова голяма, колкото буря да удари Естония в деня на изборите и да парализира енергийната система или да избухне неутронна бомба във влак, или Слънцето да се трансформира в Свръхнова.
Статията поставя акцент и върху отрицателното отношение на технологично напредналата САЩ към електронното гласуване. В САЩ има цели идеологически школи, проповядващи, че електронното гласуване е оръжие на Дявола. Проблемът на американците, оказва се, е този, че за разлика от естонците те нямат национално поддържана PKI система – (т.нар. Инфраструктура на публичния ключ), която дава възможност за дистанционно идентифициране чрез смарт-карта. И освен това американците нямат травмиращите спомени от традиционното, останало от тоталитаризма гласуване с хартиени бюлетини и придружаващите го „безплатна водка, подкупи, счупени пръсти, подути тестиси или няколко студени години в Сибир“.
В тази връзка, неизбежен става въпросът, дали реториката с която новите технологии (в т.ч. и на гласуване) се проповядват в бившите „соц“ страни, не разчита повече на психологически отколкото на рационални доводи?
Публикувано на

Отличнички | Култура – Брой 21 (2900), 06 юни 2014

Миналата година Филипинската изборна комисия обявила, че ще проведе пробни избори в национален мащаб с цел да тества автоматизирано гласуване с машини на фирмата Smartmatic, но се е оказало, че това е невъзможно – нито е бил инсталиран софтуер за оптическите скенери на устройствата, нито продавачът, венецуелската Smartmatic, е имала лиценз от истинския собственик, канадския разработчик Dominion Voting Systems.

Вместо властите да разровят надълбоко и да обяснят защо е това нетърпение да се купуват 82 000 нелицензирани единици и вместо Smartmatic да бъде направо дисквалифициран, сключена е с милиони по-скъпа сделка.

Сега ще се върна с още десет години назад, когато венецуелското правителство купи чрез посредник за 300 млн. боливара 28% от консорциума Smartmatic, Bizta, CANTV (SBC) от собственика й Antonio Mugica специално за изборни цели. Скоро след това Smartmatic получава и първия си правителствен грант от $121 млн. Оттогава, без публични търгове, администрацията на Чавес е наляла във фирмата суми от порядъка на поне $131 млн. Все пак, иде реч за частна фирма с двама собственици, а не за държавна фирма! Внезапното забогатяване е логично последвано от амбиции за световна експанзия и през 2005 Smartmatic купува Sequoia Voting System за $16 милиона от De la Rue. През 2006 изборното фиаско в Чикаго, главни участници в което са Smartmatic и Sequoia, довежда до разследване от страна на САЩ на връзката на Smartmatic с режима на Чавес.

За да спре разследването, Smartmatic набързо продава Sequoia и чрез измами и подкупи продължава безпрепятствено да върти бизнес по света: Филипините, Боливия, Мексико са само някои от точките на тази експанзия и около всичките витае дъхът на съмнителна сделка. Защо ви занимавам с това? Защото България също е точка на тази карта.

На 7 май тази година в София между фирмите Сиела Норма и нидерландски филиал на фирмата Смартматик интернешънъл холдинг Б.В. – Нидерландия, е бил подписан консорциумът Обединение машинно гласуване – тъкмо навреме, за да кандидатства по обявената на 03.05.2014 г. обществена поръчка Наемане на машини за гласуване за провеждане на изборите за членове на Европейския парламент от Република България през 2014 г.

В медийната суматоха извън вниманието ни остана фактът, че на току що отминалите избори имаше и електронен вот. Той бе заложен в новия изборен кодекс още в края на миналата година, но поради липса на консенсус между зам.-председателя на Народното събрание и шеф на временната комисия за подготовка на кодекса Мая Манолова (БСП) и бившия председател на парламента и член на комисията Цецка Цачева (ГЕРБ), през февруари т.г. бе постановено е-вотът да остане експериментален до 2016.

Кога е бил проведен търгът по тази поръчка, след като участващият консорциум е бил регистриран на 7 май, а срокът за достъп до документи е бил до 17:00 на 07.05.2014 г., срокът за получаване на оферти пък до 14:00 часа на 08.05.2014 г.? За съжаление, не мога да открия подобна информация, но сигурно вече се досещате кой е печелившият. Поръчката е възложена на Обединение машинно гласуване по ускорената процедура на 13.05.2014 г.

Става въпрос за „скромната“ сума 172. 8 хил. лв. – наети са 100 машини, като 1700 лв. ще е наемът на едната. Цената при закупуване – не се смейте! – ще е 1000 лв. Става дума за устройство, несравнимо по-просто от обикновен таблет, осигурено с още по-прост софтуер! Сиела обаче отчитат резултат нула от експеримента – не за друго, ами нула били обажданията за проблеми с машината. И си пишат сами „отличен“.

Ще ми се да попитам фирмата-отличничка: кои точно са тези 100 секции, в които е била инсталирана иновацията? Къде точно е онагледен резултатът от експеримента? Но, като се замисля, това е дреболия, дребен детайл върху епичната картина на евровота у нас. Някой изобщо знае ли:

– колко са на брой секциите в страната (в т.ч. подвижните секции);

– колко са на брой избирателите в основните списъци, в допълнителните списъци, вписани в изборния ден;

– колко са на брой членовете на секционните комисии, застъпниците, наблюдателите?

Райна Маркова

Публикувано на

Тука има – тука нема | Култура – Брой 13 (2849), 05 април 2013

Група активисти поискаха от Централната избирателна комисия да отвори изходния код на софтуера, с чиято помощ ще „брои” гласовете на насрочените за 12 май 2013 парламентарни избори. И това – с цел да се прекратят тиражираните в публичното пространство съмнения за някаква възможност за манипулации при определяне на резултатите от преброителя.
Това отворено писмо, както и някои последвали го публикации в медиите  породиха спор. От едната страна са тези, които се опасяват, че отварянето на кода ще е с лоши последици, защото така всеки ще може да бърка в кода и да манипулира резултатите или ще ползва наготово при следващите избори интелектуален продукт, в който са инвестирани чужди средства и труд. А от другата страна са опънсорс-зилотите, които намират това за пълни безсмислици, защото „отварянето на кода по никакъв начин няма да се отрази на копието на софтуера, с който ЦИК ще изчисли официалните резултати”, а „пазарните” съображения за опазване на този „интелектуален продукт” от свободно копиране са безпочвени, тъй като потребителят му е един-единствен по подразбиране – ЦИК.
Привържениците на отварянето на кода споделят, че има нещо дълбоко нередно, например, в присъствието на екип програмисти в ЦИК по време на целия процес по въвеждането и обработката на данни, като подозренията им са за „доработване” и „актуализиране” на софтуера „в движение” и „на място“; и решението, което предлагат, е фиксирането на софтуера с помощта на електронен подпис и прилагането на удостоверение за време (TimeStamp).
Проф. Константинов, подал наскоро оставката си като председател на съвета на директорите на „Информационно обслужване“, пък взе страна с коментара, че идеята да се публикува софтуерът за изчисляване на резултатитее достойна за някой, който не знае откъде се включва компютърът и заплаши, че заради всички гадости, които някакви несъстоятелни хора изринаха по повод на нашето дружество, „Информационно обслужване“ може и да не участва в конкурса на ЦИК за определяне на преброител. Както вече медиите отбелязаха, кандидатстването за въпросния конкурс приключи и може да се види, че за него отново е кандидатствала една единствена фирма. Познайте коя.
И така, сред взаимните упреци в некомпетентност и уточнения, които нищо не говорят на неизкушения от програмиране гласоподавател, истината се поизгуби, а в случая тя е май относително проста и достъпна дори за средно грамотен в смятането гражданин. Защото какво толкова върши този софтуер в крайна сметка? Сканира формуляри ли? Ако е така, може би си струват усилията на опънсорс-зилотите да следят дали всички бюлетини не са с еднакви номера, например. Най-вероятно обаче софтуерът върши същото, което и една най-обикновена, двуизмерна екселска таблица, с по един ред за всяка избирателна секция по хоризонтала и по една колона за всяка партия по вертикала…
Та, доколкото този софтуер борави само с две величини – брой секции и брой партии, и извършваните от него пресмятания могат да се свършат едва ли не на ръка, вероятността за манипулацията на толкова прост алгоритъм е пренебрежима. Проблемът с евентуалната подмяна на вота е най-малко в софтуера. Манипулацията е или върху готовите резултати от изчисленията, или извън обсега на програмата, която ги извършва, т.е. на съвсем друго, „хард” ниво.
Представете си, например, следната ситуация, която, между другото, се коментира по форумите: за относително голям град (с около 500000 жители ) се отпечатват около три пъти повече бюлетини. Тези бюлетини (пакетирани и точно на брой) пътуват няколко часа до секцията. След като вотът приключи и се знае реалният резултат, какво точно се случва с останалия амбалаж?
Логично е да се предположи, че ако „алгоритъмът” включва слагане в торби, пренасяне на торби, товарене на торби в автомобили, предварителен оглед на автомобили и следване на автомобилите до секциите, най-добре ще е да се помисли за граждански контрол при целия процес от напускането на фабриката през гласуването до самото броене, от СИК, през РИК, та до ЦИК и на финала – обратно във фабриката, където неизползваните бюлетини се унищожават.
Публикувано на

Интернет на помощ | Култура – Брой 36 (2784), 28 октомври 2011

Ако искате да разберете с какво са се сблъскали десетките хиляди живеещи извън страната ни сънародници в предизборните месеци и дни, достатъчно е да посетите сайта „Искаме да гласуваме”, за който писах още в началото на сезона. В момента той е нещо като хроника на тяхната борба с Министерството на външните работи, което не само не ги е улеснявало в упражняването на гарантираното им от конституцията право на вот, но като че ли им е пречило с неочаквани и необосновани претенции.
Първата претенция на МВнР е относно електронните формати на подаваните заявления за гласуване. Оказва се, че изискването е заявлението да е само и единствено в електронен формат PDF. В Изборния кодекс няма подобно изискване, а освен това, от съществено значение е и фактът, че съхраняването на документи в PDF формат изисква съответните (не безплатни) хард- и софтуер, както и известни умения, т.е., в разрез е с изискването на Изборния кодекс гражданите да бъдат облекчени.
Следващата претенция на Министерството е дори още по-изненадващо нелогична: оказва се, че в германските градове Хамбург, Дармщат и Магдебург няма да бъдат образувани секции. Причината: нужни са минимум 100 заявления. Това е абсолютна новост за гражданите, защото на сайта на МВнР от месеци стои информация, че в тези градове, както и в още три, са достатъчни и 20 заявления (по чл. 44 на Изборния кодекс). Според закона, няма разлика между видовете консулства, но според МВнР явно не е така. МВнР, обаче, нито дават обяснения защо тълкуват закона по този начин, нито бързат да обновят информацията на сайта си, въпреки вдигнатия в българските медии шум.
Следващият гаф е липсата в публикуваните от МВнР списъци на много от заявителите, въпреки коректно подадените им заявления. Вместо извинение и поправяне на грешката, следва нов гаф: над 1500 заявления в списъка на гласуващите в чужбина са дублирани – съвпадат трите им имена, секцията за гласуване в чужбина и адресът им в България.
Може ли целият този хаос да стане още по-лош? Оказва се, че да. В грубо нарушение на Изборния кодекс и Закона за защита на личните данни, МВнР публикува в интернет списък на всички заявители от чужбина (над 36 000!) с техните адреси в България. Отново не следват извинения. Файлът е премахнат от сайта на МВнР, за да се появи отново там без предупреждение дни след това.
Независимо че настоящите избори са поредният откровен фарс и много от нас не са сигурни в собственото си отиване до урните, не може да не се питаме – а каква е алтернативата пред нашите сънародници в чужбина? Ще се примирят ли с невъзможността да гласуват или нещо ще предприемат? Всъщност, нещо вече е предприето и то с помощта на интернет. В последния ъпдейт на сайта на Обществените съвети на българите в чужбина  с дата 21 октомври се съобщава новината за пилотен електронен вот за избор на Преходни обществени съвети, който ще се състои от 23 октомври до 3 ноември. Гласуването може да стане през личния FaceBook профил на всеки, като тайната на вота и възможността всеки гласоподавател да провери дали гласът му е бил преброен правилно се гарантира технически от системата HeliosVoting, използваща публичен, отворен код.
Преди да завърша с това за какви точно Преходни обществени съвети става дума и какво точно ще вършат те, редно е да вметна няколко думи за инициатора – Обществените съвети на българите в чужбина.
Тези Обществени съвети са независими изборни органи, които работят на обществени и доброволни начала. Целта им е да защитават интересите на българите по света напълно безкористно и независимо от държавните организации.
И така, за какъв точно вот става въпрос? Този вот няма нищо общо с проведените току що у нас избори, а близостта на датите е с практичната цел – да се използват опашките в посолствата за агитация и за сондаж за мнението на гражданите, дали одобряват идеята за такива временни комитети, които да организират следващите парламентарни избори. Дотогава се очаква комитетите да зафункционират законно и да се намесят в организацията на изборния процес, като настояванията ще са конкретни: за електронно гласуване, за повече секции, за отделен многомандатен избирателен район в чужбина, за регистриране на гражданите по настоящ адрес и изобщо – за всичко онова, което ще предотврати недоразуменията, допуснати от МВнР на тези избори.
Публикувано на

Искаме да гласуваме | Култура – Брой 26 (2553), 10 юли 2009

Като че ли такава предизборна възбуда не е имало от 1997 г. насам. На мястото на политическата апатия и чувство за безизходица дойде някакво почти еуфорично желание да се упражни вотът и изобщо не е преувеличение да се каже, че тази възбуда се появи и ескалира тъкмо в мрежата.

Ако си спомняте, всичко почна със студентския протест през декември м.г. В началото граждански, той скоро се превърна в политически и в последствие беше почти обявен за незаконен от управляващите именно защото бе ‛организиран по интернет‛.

Имаше недоволни от това, че протестът бе използван от политически сили, чиито каузи нямаха нищо общо с исканията на студентите; имаше недоволство и от шума, попречил да се разбере от всички и навреме кого точно подкрепят – дали неподготвените да се озоват в политиката студенти или опитните политикани. Затова пък солидарността на никакво ниво я нямаше. Всеки се чувстваше по-опозиционер от другите, въпреки наличието на среда в която ефективно да общуваме помежду си.

В момента не е така. В момента солидарност има. Ако нещо обединява гражданите, особено тези, живеещи в чужбина, това е желанието им да гласуват. Те дори не се интересуват кой кого възнамерява да подкрепи. Те просто виждат, че с бездействието им за пореден път може да се злоупотреби и не искат да го допуснат.

Мрежата е пълна с конкретни примери за това, как тъкмо технологиите се превръщат в инструмент на тази солидарност.

На непрофесионализма на дипломатите ни – на отказа им да преговарят с чуждестранните власти при забраняване на отварянето на нови избирателни секции в повече градове; на неумението им да комуникират със сънародниците си (необновявани сайтове, спестена или неохотно предоставяна информация), на липсата на синхрон в работата им с тази на ЦИК и МвнР в България и, в крайна сметка, на пропуските в самото българско законодателство – гражданите отговарят с интензивен обмен на правна и всякаква друга информация по личните блогове и социалните мрежи.

Инициативата във Facebook Да организираме най-масовото рекордно гласуване в историята на България, например е точно такава.

Не по-малко полезна е инициативата ‛Парламентарни избори 2009‛ в Google Maps. В този сайт се посочват адресите на избирателните секции за парламентарните ни избори по света. Изграден е с данни от сайта на министерство на външните работи, но е иницииран и допълван от гражданите в чужбина.

На сайта на кандидата за евродепутат Атанас Чобанов пък може да се открие една чудна инициатива за предизборен туризъм, която цели да компенсира неприятния ефект от твърде активния изборен туризъм от юг. Пак мрежата е тази, чрез която можем да проследим какво става с изборните секции в Турция, да сравним броя им с тези в останалите части на света и да си направим съответните изводи.

Активизирали са се дори в БГ мама.

А освен тях съществуват и сайтовете Искаме да гласуваме, България е наша! , Избори 2009, Аз ще гласувам!, Гласувай за България!, Граждански кураж!, Европейски избори – ТИ РЕШАВАШ!, Бунта на безгласните, Избори 2009!

Всичките те съдържат списъци с утвърдени вече избирателни секции, а също и на заявените, които евентуално ще бъдат отворени и са в помощ на желаещите да гласуват от друго място сънародници.

Невъзможно е да се провери адекватността на информацията във всичките, но като че ли го няма страхът от поредната вълна дезориентиращ шум. Може би защото всички са невероятно единни в желанието си да подкрепят опозицията. Шумът и дезинформацията като че ли идват тъкмо от официалните източници. Ето например какво обяснение дават news.dir.bg за лавинообразно нарастващата предизборна активност:

‛Ако парламентарните избори бяха днес, близо 26 на сто биха гласували за ГЕРБ, малко над 18 на сто – за Коалиция за България, около 13 на сто – за ДПС и близо 9 на сто – за „Атака“.Това показва социологическо изследване на „Барометър.инфо“, проведено в периода 19-21 юни.

Анкетирани са били 1306 пълнолетни български граждани. Изследването беше представено от Николай Николов от агенцията, съобщи БТА.‛

Коментарите отдолу обаче, а и навсякъде другаде в мрежата, показват съвсем други тенденции. Възможно ли е да се фалшифицира мнението на цял един народ?

Публикувано на

Експериментално | Култура – Брой 25 (2552), 03 юли 2009

Докато се възмущаваме от циркулиращото по блогове и социални мрежи видео с изказването на Доган пред избирателите в с. Кочан и негодуваме при новината за кортежа на Станишев, блъснал кола в Благоевградско, успяваме ли да забележим, че Google забранява сайта на цяла една община с все предизборни дебати на него за цяло едно денонощие?

Докато следим скандала с усвояването на почти милион от Центъра за преводи и редакции към Министерския съвет, не пропускаме ли новината, че братя Галеви отново са на свобода с невинното намерение да участват в политиката? Докато оплакваме Фара Фосет и Джако, интересува ли ни защо ‛дъгоцветните“ ни съграждани излизат на улицата и танцуват? Докато се вълнуваме от безредиците след изборите в Иран, знаем ли достатъчно за предстоящите у нас? И ако знаем, какво от това?

Мрежата винаги е била шумна като роящ се кошер дори на локално ниво и в относително спокойни времена, но при всичките разкрития и сензации, които ни се сервират от медиите напоследък, страхът, че важното не достига до нас, не бива да ни напуска. И не е като да няма защо: новината, че тази година в тъмните стаички на 9 (не 50, както се очакваше) столични избирателни секции, освен традиционните бюлетини, ще има и автомати за електронно гласуване, остава някак в периферията на вниманието ни.

Всъщност, то дори не е новина. Почти всичко, което днес четем по вестниците за начина, по който ще се подава и отчита този експериментален електронен вот, вече сме го чели в средата на април, когато стана ясно, че Народното Събрание е одобрило нововъведението. Новост е може би единствено името на фирмата-изпълнител – „Лирекс БГ“ ООД. Оказва се, че на 5 юни, на основание чл. 23, ал. 1, т. 28, чл. 87 от Закона за избиране на народни представители и чл. 1 от Условия и ред за експериментално гласуване по електронен път, било взето решение председателят, заместник-председателите, секретарят и членът на ЦИК да проведат разговори с фирмата относно техническите качества и цената на автоматизираните системи за гласуване.

Измежду кои други кандидати обаче е била избрана тъкмо тази фирма, какви са били условията на другите и къде точно в мрежата е достъпна документацията по сделката, не е ясно. Не е ясно и къде са резултатите от тестването на системата и кой изобщо я е тествал. Би било редно всички тези документи и резултати от тестове да са достъпни на сайта на ЦИК, но нищо такова не откривам там, затова пък на сайта на фирмата може да се прочете, че други кандидати за изпълнение на поръчката изобщо не е имало. . Става дума за сравнително малка поръчка на скромната сума от 120 000 лв., така че изглежда напълно излишно гражданството да се тревожи и да настоява за информация по въпроса. И все пак: каква марка е хардуерът, откъде е внесен, кой го е сертифицирал? Софтуерът с отворен код ли е, или не? Обсъждат ли се някъде предимствата и уязвимостите на системата? Ами евентуалните разминавания между технологичните и юридическите стандарти? Как например ще се гарантира автентичнистта на вота? Достатъчно доказателство ли е хартиеният фиш? А какво стана с идеята за удостоверяване с пръстов отпечатък? Всеки един добър професионалист би могъл да каже доста за начините, по които може да се фалшифицира един електронен вот и да бъде елиминирано уж най-сериозното предимство, което гласуването с магнитни карти дава – невъзможността за купуване на гласове, но някой някъде дава ли думата на такива професионалисти? Та нали един ред в кода може да промени резултата от изборите много по-ефективно и неусетно, отколкото грубо практикуваното досега купуване на гласове.

Явно някой вместо нас решава, че мащабът на начинанието, сложността и последствията му за обществото няма да са чак толкова фатални, просто защото става дума за експеримент. А експериментът нали затова е експеримент – не е задължително да завърши успешно. Но значи ли това, че и вотът, даден по електронен път, няма да тежи толкова, колкото вотът, даден по традиционния начин?