Публикувано на

Tax me | K-46-2019

“Tax me” („Обложи ме”) – припомням слогана, който активист, скрит зад маската на Цукърбърг, издигна пред сградата на Европейския съвет в Брюксел на 4 декември 2018 г., когато европейските финансови министри щяха да се събират, за да се съвещават относно тъй оспорвания европейски дигитален данък. Послание ясно и просто, показващо необходимостта от глобална данъчна реформа и поправяне на недоразуменията, причинени от политиците през 80-те поради неразбирането какво се случва с икономиките, когато печалбите се разпределят отдолу нагоре, а данъците обратно – растат отгоре надолу. През 80-те обикновените европейци очакваха икономическият растеж да подобри благосъстоянието им, но вместо това, бяха принудени от политиците да се откажат дори от вече придобитото. Все в името на растежа. Намаляването на данъците на богатите не доведе до нищо добро и кризата го показа. Остана обаче инерцията, поддържана от лобистите в средите на политиците. Лозунгът „Tax me” се появи пред сградата на Европейския съвет почти едновременно с публикацията на манифеста на групата на Пикети и няколко дни, преди европейският парламент с огромно мнозинство да гласува в Страсбург (на 13 декември 2018 г.) минималният облагаем приход в ЕС да бъде 40 милиона евро, а не 50, както предложи Комисията, и данъчната ставка да е 5%, не 3%, пак по предложение на Комисията, и да важи за фирмите с приход от 750 милиона нагоре, като те бъдат таксувани в страните, от които идват приходите им, а не там, където са се установили заради ниските данъци. Прогнозно, това би донесло на Европа 5 милиарда евро годишно – сума, която би била от полза за справяне с многото хронични проблеми на Стария континент напоследък: растящото неравенство, миграцията, екологията, отчаянието…

“И Европейският парламент, и европейците желаят технологичните гиганти да си плащат данъците”, заяви тогава депутатът социалист Пол Тенг, само дето не от тези желания зависят крайните решения, а от единодушието на Съвета. Вярно, тогава някои евродепутати настояха тъкмо поради важността на проблема за гражданите на ЕС, решението този път да зависи от тях, респективно, от квалифицирано мнозинство в Парламента, а не от Съвета, но проблемът пак се оказа по-сложен от очакваното.

„Съвършено неясно е какво образува дигиталния приход и как той може да бъде измерен”, каза Томас Рабе, изпълнителният директор на една от най-големите медийни корпорации в света, германската Bertelsmann, по повод дигиталния данък. Данъкът ще удари 30 компании, включително Google, Facebook, Apple и Amazon. Но ще удари и Bertelsmann, чиито приходи все още идват от по-традиционни медийни сектори, като телевизия, книгоиздаване, музика и печат. Според Рабе, френският подход към проблема е на път да се превърне в „бюрократичен кошмар”. Американските гиганти пък негодуват заради вероятността от двойно облагане. Проблемът очевидно може да намери решение само на ниво ОИСР – Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, която определя глобалните данъчни стандарти. Съвсем наскоро, на 9 октомври т.г., групата на богатите страни в ОИСР придаде завършен вид на предложенията, прилагайки „унифициран подход” – с приемане на елементи от трите конкурентни плана (един от Великобритания, друг от САЩ и трети от развиващите се страни), с уговорката, че „някои аспекти ще бъдат доизпипани“. На 17-и и 18-и предложенията бяха представени на G20 във Вашингтон, където се събраха финансовите министри и гуверньорите на централните банки, а от 1 януари 2020 г. се очаква да влязат в сила. Медиите, в това число и нашите, ентусиазирано пишат за поражението на GAFA, групата на Пикети обаче (Независима комисия за реформа на международното корпоративно данъчно облагане – ICRICT) не е толкова ентусиазирана. Според ICRICT, новото предложение ще доведе до „леко преразпределение на данъчните права и ще добави допълнителна сложност и данъчна несигурност в системата“. Според тях, планът на ОИСР може да бъде обезвреден под натиска на големите за достигане на глобален консенсус и настоящото определение на ОИСР „ще приключи, свеждайки почти всичко до рутинен интерес“. „Това е огромна измама”, каза Пикети. Нищо ново в света на користта, всъщност.

Публикувано на

Facebank | K-22-2019

Не само нашите паянтови регистри се сриват, сриват се и най-добрите. Миналата седмица, на 13 март, Facebook, Instagram и WhatsApp излязоха от строя за цели 6 часа между 9 и 13 часа тихоокеанско време. Причината за тази незапомненa с мащабите си катастрофа е все още мистерия. Дотук има само догадки и опровержения на една или друга от тях, като например класическата за „претоварване на базата данни“ или за изтичане на маршрутизиращи данни по подобие на миналогодишния Google Cloud срив. Каквато и да е причината, потребителите не са длъжни да знаят – сривът е факт. А този факт става много тревожен в комбинация с друг един факт: само дни преди белята стана ясно, че Facebook тайничко работи по проект за своя собствена криптовалута. Тоест, мрежа, която не е много сигурна и се срива, когато си иска, без някой да знае защо, има амбицията да „сече“ свои криптомонети и тези монети да влязат в обръщение като обещание за безусловно плащане въз основа на някакво изключително доверие на потребителите в тях! Лиценз за тази дейност Facebook е получил без много шум още през 2016 от Ирландската централна банка, а с това и разрешението за предоставяне на финансови услуги като кредити, платежни операции, парични преводи… Досущ като банка! Facebank! По повод на това разкритие, във Forbes припомниха писмото на Джейми Даймон, изпълнителният директор на JP Morgan, от 2015 до акционерите в банковия сектор, в което той предупреди, че “Силициевата долина настъпва” (разбирайте „GAFA настъпва“) и скоро криптовалутите ще залеят банкирането и разплащанията. Тогава той нарече Bitcoin измама, но явно е направил остър завой във вижданията си, защото наскоро беше пусната в обръщение JPM Coin и бе обявена за „стейбълкойн“. „Стейбълкойните“ са проектирани с цел намаляване на така присъщата на криптовалутите волатилност. Facebook Coin също е обявена за „стейбълкойн“, явно въз основа на високото доверие на потребителите в социалната мрежа. С какво ли го е заслужила? Та дори самите банки, дори най-стабилните сред тях изживяха кошмарно десетилетие. Доверието в тях завинаги се срина, а официалното навлизане на криптовалутите в банковия сектор не само не се оказа добра алтернатива, но и влоши ситуацията още повече. Нали помните скандала с Well Fargo? Балонът на криптовалутите през 2018 би по показатели дори епичния dotcom балон от края на миналия век. В резултат на хакерски атаки изчезна криптовалута на стойност десетки милиони долари и това постави под въпрос устойчивостта не на една или друга криптовалута, а на самия фундамент на криптовалутите – прехвалената заради децентрализираността си верижно-блокова инфраструктура. Криптовалутите обаче по някакво чудо продължават да процъфтяват. Защо да не процъфти и тази на Facebook? Какво значи тук някакъв си скандален срив?

Впрочем, и скандалът с Cambridge Analytica също не е забравен. Напротив! Той предизвика верижна реакция на институционно негодувание: веднага след разкритията на Крис Уайли, членовете на Конгреса привикаха Зукърбърг да дава обяснения и да се извинява, а британският комисар по информацията започна свое собствено разследване на използването на данни в предизборната кампания. Федералната търговска комисия на САЩ също започна проучване на практиките на Facebook за поверителност. Американското правосъдие, Комисията по ценните книжа и борсите, ФБР – и те не изостанаха. До тях скоро след това се наредиха и Комисариатът по поверителността в Австралия и Централното бюро за разследване на Индия.

Иде реч за политика, очевидно е, а подкрепата за Зукърбърг в американския сенат никога не е била особено голяма (вероятно поради технологичното невежество на сенаторите). Наскоро, май в oпит зa набиране на лесна пoпyляpнocт зa предстоящите пpeзидeнтcĸи избopи пpeз 2020, срещу GAFA (и Facebook в частност) скочи и неизбираемата по мое скромно мнение ceнaтopĸa oт Macaчyзeтc, демократката Eлизaбeт Уopън.

Опитите на Facebook да се прави на банка са май предварително обречени, но нека не бързаме с изводите. Facebook преживя и #deleteFacebook кампанията, ще преживее и този титаничен срив. За да се срива благополучно още много, много пъти.

Публикувано на

Империя на модифицираното поведение | К. 26.10.2018

Преди повече от 11 години в колонка, озаглавена Дигитален маоизъм, цитирах Джейрън Лейниър – философ на дигиталната ера, пионер на виртуалната реалност, който още в разцвета на web 2.0 и митовете за колективизма се осмели да говори в защита на индивидуалния ум.

Наскоро той издаде книга, озаглавена “Десет причини да изтриете своите социални профили още сега“ и по този повод даде интервю за LARB, с което ще ви запозная, защото, въпреки нихилистичното заглавие, донякъде намалява „дигиталната нервност“ (изразът е на Лейниър), предизвикана от промените в „текстурата на живота“, пренесен върху цифрови платформи.

Ето някои от акцентите в това интервю.

Първо, нещо, което вече знаем като платформен капитализъм тип GAFA, Лейниър нарича “BUMMER платформи”. Идва от “Behaviors of Users Modified and Made into Empires for Rent” (“империя на модифицираното поведение под наем”). Facebook не е нормална компания, казва Лейниър, защото оценката й на борсата не зависи от това колко пари изкарва. То е по-скоро като правителствен мандат, защото се стреми не да печели от обслужване на потребителите, а от контрола над тях. (Бих вметнала тук неологизма на Фуко „говернменталност“, за да опиша тази комбинация от мрежови ефекти и пристрастяване.) Това е страховито и във финансов смисъл, защото задава тенденция в поведението и на други компании, Twitter, например. А други просто изчезват – MySpace. Старият MySpace не просто изгуби 20% от потребителите си заради нетуърк ефекта, той умря. На тепиха останаха само Google и Facebook. Въпрос на време ли е появата на монопол? Google и сега може да купи Facebook, толкова повече, че и двете компании се състезават за парите на едни и същи рекламодатели. Засега обаче дуополът се крепи именно на тази монопсония: купувачът на данни е един, но двете компании събират за него различен тип данни – Facebook слага ръка на личния живот на потребителите, а Google, с неговата свръхтехнология и инженери – на интелектуалния им живот. Тоест, ако досега гигантските два холдинга не са се канибализирали, то е само защото рекламодателят консолидира пазара с нещо като колективно договаряне. Но по-опасно в случая е друго: и двете компании не желаят да диверсифицират своите източници на печалба. Те са пристрастени към своя „глупав бизнес модел по същия начин, по който и петролните държави са пристрастени към петрола“. Те плащат луди пари, за да поддържат разходни центрове към всичките тези балони, които надуват из интернет, към всичките тези наплодили се компании, които разчитат все на същото: да манипулират за пари.

И какво е решението?

Лейниър признава, че намирането на решения е винаги по-трудно от критиката. Пример: Маркс е брилянтен критик, но лош откривател.

Та, бизнес моделът би могъл да се промени само с изобретяването на платформа, в която рекламната компонента не е съществена. Тогава хората биха скочили на нея спонтанно. Пътят към промяната не са надзираващи AI алгоритми, а улесняващи комуникацията и логистиката така, че да сме си максимално полезни, в т.ч. и комерсиално, но в смисъла на нормален комерс, а не надзирателски, натрапчив като сегашния.

Ако в миналото е имало гигантски научни постижения, напомня Лейниър, то е било не защото правителствата са налагали „добро научно поведение“, а защото това се е правило от научните журнали.

Същото е и в журналистиката – нейната полезност, а оттам и доверието в нея, никога не е зависело от правителствата. Напротив, доверието изчезва, когато всичките пари текат през един център и „всичко е безплатно“. Монетаризирането на човешкия принос е едно от решенията, според Лейниър. Време е на хората да започне да им се плаща за това, което произвеждат в мрежата. Защото самата мрежа не произвежда нищо. Така и AI ще престане да бъде заплаха, а плодът на човешката активност няма да се счита за „отходни газове“. „Exhaustings – точно така ги наричат в момента в Силициевата долина.

А може би дори не е нужна нова платформа. Може би самите Facebook и Google биха се усъвършенствали. Може би просто всичката тази рушителност напоследък идва от скоростта на промените и нямаме време да осъзнаем напредъка си, да го накараме да работи в наша полза.

Публикувано на

Ендшпил | Култура – Брой 35 (3045), 20 октомври 2017 Начална страница

Какво се случи с Ello, некомерсиалната алтернатива на Facebook, която през 2014 гръмко обяви в манифеста си, че е против шпионирането на потребителите и търговията с личните им данни? Добрият Ello изчезна, остана лошият Facebook, който погълна още Instagram ($1млрд), WhatsApp ($19млрд) и Oculus ($2млрд); и даже си разработи инструмент да го уведомява, щом се появи конкурент, достоен за поглъщане.
А какво се случи с рояците алтернативни търсачки и сайтове, опитващи се да осребрят интереса към съдържанието си посредством AdSense алгоритъма на Google? Те отдавна са в небитието, а за хищния алгоритъм, който ги изпрати там, съм писала поне веднъж. Google погълна и относително големите DoubleClick, YouTube, Motorola, но да не се ограничаваме само онлайн!
Какво мислите, че се случва с търговията на дребно офлайн? Горе-долу същото – Amazon обяви война на търговците на дребно, купувайки веригата Whole Foods, и няма да се спре, докато не ги направи излишни.
А как се промени светът на музикалната индустрия, след като APPLE погълна EMAGIC?
Страшното настана обаче, когато GAFA[1] взеха на въоръжение изкуствения интелект. Благодарение на него този вечно гладен за данни „платформен капитализъм“ доби такова ускорение, че напоследък случващото се бива обговаряно като края на играта – мрежови ефект, тип „победителят прибира всичко“.
И откъде този есхатологичен ужас? GAFA са платформи и това е тайната им сила, но какво е „платформа“? Платформите са инфраструктури. Те не произвеждат нищо в традиционния смисъл на думата. Те просто свързват различни групи и оптимизират взаимодействието помежду им. Примерно, Facebook свързва потребители, рекламисти и разработчици; Uber – пътници и шофьори; Amazon – купувачи и продавачи. Достигането на критична маса от участници в този обмен прави една платформа успешна. Това създава импулс, задвижващ перпетуум мобилето „повече данни -> по-умен AI -> по-добри услуги -> повече потребители -> повече данни“. Ето така, по този механизъм се роди страховитият икономически монстър GAFA, който, за разлика от монстрите от зората на Модерността, се храни не с петрол и въглища, а с данни. Тоест, икономическата монструозност не е от вчера. Тя се появи в руптурата от сблъсъка между Държава и Технология още в навечерието на двете световни войни, така че GAFA не е моден IT феномен, който ще отшуми, а тип икономика. Просто инфраструктурите не са отрасъл, те са навсякъде, във всички отрасли, а регулациите, с които доскоро държавите се опитваха да ги държат под контрол, вече не работят. И какъв е изходът? В „Гардиън” в началото на тази есен се появи статия на Ник Срничек, преподавател по цифрова икономика в King’s College и автор на книгата „Платформен капитализъм“, озаглавена „Ние трябва да национализираме Google, Facebook и Amazon“. Платформите, така зловещо разраснали се, пише той, трябва да се превърнат в комунални услуги и само така може да се избегне порочното им експлоатиране.
Но тогава възниква още един въпрос и този въпрос не присъства в статията на Срничек, защото все пак той е американец, пише за национализация на американски корпорации от американската държава и няма особено отношение към останалия свят, ползващ Facebook, Google, Amazon и Apple. Та, въпросът е: доколко физическите очертания на тези платформи се припокриват с контурите на това, което все още ни е познато като „национална държава“? Може да не личи на пръв поглед, но този въпрос съдържа един от най-жестоките парадокси на съвременната власт, формулиран още от Карл Поланий през 30-те на миналия век. Поланий се занимава с глобалния сблъсък между Държава и Индустрия и го нарича „корпоративна държава“, защото индустрията е съсредоточена в корпорациите. Спокойно може да се каже, че модерността, описвана от него в Голямата Трансформация (1944), продължава и днес в „реасамблажите“ на съвременната „платформена“ власт и то с бясно ускорение, защото това е днес светът, за добро или зло. Докато гледаме по телевизора обаче диспута между двете основни политически сили у нас за ролята на държавата в икономиката, можем само да плачем в носните си кърпички от отчаяние.

[1] Акроним, обединяващ Google, Apple, Facebook и Amazon.
Публикувано на

La Conquista или договаряне на цените? | Култура – Брой 22 (2770), 10 юни 2011

„Eлектронното Г-8“ – под това име медиите популяризираха срещата на високо ниво, събрала на 24 май в Париж директорите на някои от най-големите интернет-компании в света (Джеф Бейзъс от сайта за електронна търговия Amazon, Джими Уейлс от Wikipedia, Марк Зукърбърг от Facebook, Ерик Шмит, бивш изпълнителен директор на Google и др.) с политическите лидери на 8-те най-развити страни. Очакваше се срещата да протече бурно, така и стана. Поне медиите се постараха, да оправдаят очакванията. BBC, например, отрази събитието със статия, озаглавена „Гневна говорилня, това е-Г-8 форумът“ и отдели половината абзаци на описание на сблъсъците с френската страна на видния защитник на мрежовите свободи и бивш лирик на групата Grateful Dead Джон Пери-Барлоу.

Техноблогът на FinancialTimes  също не отстъпи по живописност в медийното отразяване на тези сблъсъци: „Интернет е новата граница, нова територия за покоряване“ – заявява по конкистадорски президентът Саркози. „И аз съм в Париж, за да го спра“ – „туитва“ в отговор техно-аборигенът Барлоу. И светът аплодира!
Агенция Синхуа пък, противно на славата си на подчинена на цензурата медия, набляга на безпристрастен анализ на ролята на правителствата в иновациите и дигиталната икономика. Кое пречи повече в мрежата: намесата на държавата или законовият вакуум? И кое е по-опасно: свръхрегулацията или интернет да си остане паралелна надзаконова и отвъдморална вселена, в която фундаментални принципи на човешкото общежитие не важат?
Нашите медии не казват нищо кой знае колко по-различно. По-интересни, макар и крайни, са някои от читателските коментари. „Фашизъм в действие!” – е написал анонимен коментатор на статията в Дневник.
И следва цитат от Фашистката доктрина на Мусолини: „Фашизмът трябва по-правилно да се нарече корпоратизъм, защото това е перфектно сливане на властта между корпорацията и държавата.“
Други пък са неоправдано снизходителни към политика Саркози, очевидно наясно с концепцията за „безсилната държавата”, но не приемащ я като неизбежност.
Какво всъщност предстои? Война между световете? Кой от двата свята ще претърпи крушение: този на държавността, европейския тип държавност, с традиционното зачитане на индивида, неговата собственост и неприкосновеност или американският с неговата технократична отвореност и пропускливост? Да не би стара Европа да се опитва отново да колонизира Америка? Или този път е обратното: стара Европа се брани от технологична Америка, която през последните няколко десетилетия се опита да канибализира света, глобализирайки го?
Представяйки си това e-Г8 сборище (което някои любители на конспирацията сравниха с „групата Билдерберг”), в ума ни не може обаче да не възникне една леко неприлична от чисто проксемична гледна точка представа: далеч от зорките очи на медиите, корпорации и държави в непринудено общуване помежду си? Медиите са се постарали да ни покажат очакваното, но какво би се случило, ако двете страни в спора се договорят – политиката, призвана да защитава обществени интереси, и частният бизнес с неговия неизменен личен интерес? Защо някоя от страните да изгубва играта, ако могат и двете да спечелят за сметка на някой трети, за сметка на нас, простите интернет-потребители?
„Един обществен договор не може да се изготви просто чрез струпване на едно място на индивидуални стремежи…“ – твърди президентът Саркози пред делегатите, вероятно и от наше, на мрежовите граждани, име. Принудени, обаче, все повече да живеем в полето на догадките, на вероятностите и на недотам веселите си очаквания, имаме, ако не друго, то поне право на известен цинизъм: Какво ще стане, ако Ерик Шмид намери общ език с привърженика на „трите удара” Саркози и се договорят за едно иновативно прилагане на „ботове“ в мрежата за по-ефективна борба с нарушителите на авторските права и морала? Ботове, които автоматически ще претърсват мрежата за нарушители и съответно автоматически ще пристъпват към екзекуции, изхвърляйки провинилите се от дигиталните райски градини завинаги.
Какво би станало, ако световете наистина се помирят в името на един единствен, всеобщ, свръхрегулиран и хиперадминистриран прекрасен нов свят?
Публикувано на

Литературата като данни | Култура – Брой 13 (2761), 08 април 2011

Едно от най-обсъжданите мрежови събития наскоро насам е, че федералния съдия Дени Чин отхвърли споразумението от 2009 г. между Google и група издатели и автори – и така възпрепятства един от най-амбициозните проекти на компанията: да цифровизира всички книги, издавани някога, и да ги направи достъпни за всички хора в мрежата в най-голямата онлайн библиотека. Какво стои зад този идеализъм и това ли е единствената цел на Google – да дарява на света съкровищата на духа?
Първоначалното недоволство срещу този проект е от 2005-а, когато компанията направи претърсваемо съдържанието на милиони дигитализирани книги в своя проект Google Books и с това предизвика недоволството на Гилдията на авторите и Асоциацията на американските издатели. Те твърдяха, че малките късчета достъпен текст нарушават техните авторски права – нещо, което на много от нас се видя като лишено от здрав разум скъперничество. Точно опитът да се изглади този конфликт доведе до споменатото по-горе споразумение ( Amended Settlement Agreement) през 2009-а. Според този обемист и засукан документ, компанията трябваше да взима 37%, а авторите 63% от печалбата от всяко произведение, но ето че строгият взор на закона дойде съвсем на фокус и фиксира действителния проблем: монополизмът на една единствена компания над световното културно наследство.
Недоволство предизвиква и монополът над произведения, защитени от авторско право, но чиито собственици са неизвестни или не могат да предявят иск за нарушаване на правата. Засега Google има изключителното право да дигитализира и търгува с достъпа до тези произведения.
Друг един болезнен проблем е неприкосновеноста на читателите. Традиционно съществуват строги стандарти в библиотекарската етика, ако и четенето да не минава точно за престъпление. Това, което се случва с нас като читатели онлайн, обаче, би следвало да ни притеснява по много причини. Една технология, един алгоритъм на търсачка нямат лично отношение към нашите вкусове, но факт е, че покрай основната си дейност – да ни предоставят данни, технологиите трупат данни и за нас. Компилираното по този начин наше досие може да бъде предоставяно от собствениците на търсачки на кого ли не (бизнес партньори, ищци, следователи) и по какви ли не причини. Стандарти в този „алъш-вериш“ все още няма.
С въпроса за инвазията на технологиите в интимния ни читателски свят с особено рвение са се заели Електронна граница (EFF) и Американският съюз за граждански свободи (ACLU) .
Въпросът бе поставен остро още през 2009-а, когато дори бяха очертани известни насоки в решаването на проблема: позволяване на анонимизация, потребителски контрол над излъчваната информация и т.н. , но прави впечатление че EFF и ACLU виждат заплаха за гражданите единствено от страна на държавата и разследващи институции, а се пропуска една много съществена страна на „идеализма“ на Google. Това, което все още остава в сянка и недостатъчно обговорено, е превръщането на световното културно наследство и в частност на книгите в… данни. Това засяга не толкова читателите, колкото творците и дори бъдещето на човешкото творчество, при това не като тяло, материално или не, и възможния брой копия на това тяло, а творчеството като „контент“.
Какво в базисната комерсиална политика на търсачките се е изменило, та да не спъват те с дейността си науката или творчеството? Дали не продават те информация на издателите, въз основа на която пък те да моделират своите издателски политики, които, както знаем, нямат никакво отношение към духовното и интелектуалното?
Виждаме какво направиха новите медии с музиката, дали същото вече не е започнало да се случва и с литературата?
Тук трябва, обаче, да се признае голямото постижение на съдия Чин – той видя първата стъпка към спасението не толкова в разрушаването на монопола на Google и в заставянето му да подели вкусния пай с Amazon и Microsoft, колкото в разрушаване на монопола на комерсиалното изобщо чрез подкрепата на некомерсиални начинания, каквито са обществените цифрови библиотеки.
За това, обаче, ще се пише тепърва и с особено внимание!