Публикувано на

Новите будители идат | Култура – Брой 39 (2742), 12 ноември 2010

 

След като чествахме годишнина от появата на мрежата (Internet), добре си е да помислим и за паяжината (web), особено в контекста на едно скорошно събитие, т.нар. Webit Expo & Conferences 2010, състояло се между 27 и 29 октомври в НДК, София.

Според информацията на собствения му сайт, това е … най-голямото събитие за дигиталната индустрия на Централна и Източна Европа (над 5100 регистрирани присъстващи от 21 държави), а …топ лектори от цял свят и региона превръщат програмата в най-големия образователен форум на Европа за дигиталната индустрия.

Организациите, осъществили този форум, са е-Академия и Webit Ambassadors  – две божем институции в web-а, за първата от която не откриваме почти никаква информация в търсачките, а за втората научаваме, че има за цел да среща всепризнати професионалисти със задълбочени познания, ноу хау и опит в областта на издателската дейност, дигиталните пазари, рекламата, маркетинга, социалните медии и връзките с обществеността. Резултатът от това трябва да е окуражаване на развитието на дигиталната индустрия в Централна и Източна Европа и промотиране и опазване на интересите на дигиталната индустрия.

И това е така, защото очевидно дигиталната индустрия е хлябът наш насъщен.

Колко пъти дотук се наложи да спомена оксиморона „дигитална индустрия“? Та нали тъкмо дигитализацията деиндустриализира икономиката, сведе производството на продукти за консумация, в това число и на дигитални, до минимум за сметка на нарастването на „производството“ на всевъзможни услуги поне в тази част от света, която се счита за по-цивилизована. Старомодната, но все пак неизбежна манифактура, произвеждаща всичко онова, което може да се продаде опаковано на пазара и което, грубо казано, ни храни, облича и поддържа живи, акостира по разни отдалечени крайбрежия и този факт е не само залегнал в сърцето на настоящата криза, но е и пренебрегван с непонятно усърдие от пропагандаторите на тази същата web 2.0 икономика у нас.

В ситуация на глобален срив, не подминаваща и образованието, няма как да не пожелаем да узнаем също така каква точно просветителска дейност се е развивала по време на тази Webit конференция, толкова повече, че организаторите поставят акцент върху нейната образователност. Ето първите няколко просветляващи заглавия в афиша:

„Как да преструктурираме една традиционна рекламна агенция, за да се справи тя с 2.0 света“, „Реалната консуматорска перспектива в мобилната реклама“, „Предизвикателството на социалните медии“, „Как агенциите променят своите бизнеси в отговор на технологичния и икономически натиск, засягащи консуматорите и нашите индустрии“, „Разкриване на потенциала на мобилната реклама“, „Визията на медията за бъдещето на рекламата“, „Отвъд банера“.

Да продължавам ли? Не добивате ли странното усещане, че цялата тази смъртна скука, поднесена с назидателен тон от загладени лекторчета с очила в рогови рамки, има една единствена и много висша учебна цел: как всички онези браншове, виновни за кризата, да оцелеят в нея.

Втора dotcom катастрофа няма да последва, бъдете сигурни. Така, както „отворената“ web 2.0 не успя да отвори и прочисти мрежовата екосистема от заразилия я вирус на комерсиализма и безогледния копирайт, а само ги накара да мутират, така и семантичната web 3.0, призвана да опази смисъла в потопа реклами, няма да го направи.

Може би трябва тепърва да се готвим да мутираме и ние. Като вид.

През юли закриха прочутия Център за изследване на модерната европейска философия в Мидълсекс, но светът не свърши, нали? Същото се било случило и с хуманитарните дисциплини в Съсекс – и какво? В Ирландия полицията пребила някакви студенти, решили, че следването трябва да е безплатно? Така им се пада! Най-старият университет у нас бил излишен? А нима не е?

Бъдещето е пред нас, хора! Променяйте се и ставайте все по „френдли“, все по „смайлинг“. Гледайте напред и се просвещавайте.

Ето в заключение един трогателен в нищетата си, „празнично замислен“ пасаж от блога на една от първите в интернет (а може би все так в web) у нас:

замислих се кои са днешните будители…

да, за разлика от учителите и учените, предприемачите очевидно имат шанс – ако стартират бизнеса си не с основната идея да печелят пари, а с желание да променят света.



Публикувано на

Социални дрожди | Култура – Брой 21 (2724), 04 юни 2010

Наблюдавали ли сте как в някой интернет-форум или социална мрежа втасва поредната грандиозна новина? Ето, наскоро във Facebook се разпространи слухът за опит за отвличане на дете в софийски мол. Никой не разбра кога и откъде е дошъл, дали детето е момче или момиче и дали молът изобщо е софийски. Тъкмо в социалната мрежа обаче слухът набъбна и доби достоверност, поразявайки жертвите си избирателно и с относителна точност (появявал се е като статус-съобщение предимно в профилите на хора с малки деца). Някои медии се постараха да разобличат това като инсинуация, целяща да злепостави конкурент , болшинството коментари онлайн също бяха в този дух: “Не се поддавайте на лъжи, граждани!”. Почти същата реакция се получи и във форума bg-mamma, като там администраторката дори предупреди, че възнамерява да сигнализира съответните институции за всяка подобна тема оттук нататък, защото в Наказателния кодекс има специална глава – „Престъпления против реда и общественото спокойствие“. И защото, ако и да не е имало досега у нас случай за подвеждане под отговорност за съобщение, публикувано в Интернет, то нарастващата обществена тревожност, породена от фалшиви призиви за помощ, може да създаде прецедент.
Но нима отвличания на деца не се случват? Нима не се разчита в такива случаи тъкмо на социалните мрежи за незабавна и ефективна помощ? Колко фалшиви сигнала са нужни, за да се обезсмисли активността?
Напоследък във Facebook отново се вихри истерия. Този път сюжетът е по-реалистичен: има конкретно дете, момченце-аутист на име Веско, има и опечалени близки. Да се следи ходът на дискусията е мъчение – отвличането на дете е такова нещастие, че тутакси бива парализиран всеки опит за изясняване на ситуацията. А в нея изпъкват все повече съмнителни детайли, особено след стартирането на sms-кампания за набиране на средства.
Тероризирането на обществото с неверни слухове в интернет не е новост. Ако си спомняте, през 2007 във форума bg-mamma някой здравата подкваси скандала около предстоящия уж фалит на Първа инвестиционна банка. Първата мисъл на много от нас тогава бе, че цензурата само търси повод да се задейства. Развитието на нещата обаче поразколеба тези притеснения – оказа се, че инцидентът бил само повод банката да оцени нуждата от комуникация. Комуникация, но с кого? С клиентите? С огромната маса индиферентни интернет-потребители в социалните мрежи? Или може би с размножаващите се посредством пъпкуване PR специалисти, SEO-та, деятели на вирусния маркетинг и прочие посредническа фауна?
Да, точно така – шумът в социалните мрежи може да е не само “престъпление срещу общественото спокойствие”, той може да е и комерсиален шум. Само дето вече едва ли има наивници, които да гледат на социалните медии като на социални инструменти. Колкото и да е модно да се говори за комуникация с подразбиращите се покрай това изисквания за етика, равнопоставеност и т.н., колкото и да се води битка уж с негативните явления, провалящи това общуване, трудно нещо би могло да превърне в инструмент на свободното слово една спам-машина.
Но няма причина да недоволстваме! Ефективна или не, web 2.0 комуникацията засега е поне възможна. Защото тези от нас, които вече чуха широко коментираната реч на президента Обама към студентите от университета в Хемптън по време на тазгодишния акт, вече се питат: докога ?
„С iPod-ите, iPad-ите, Xbox-овете и PlayStation-ите – с нито един от които аз не знам как се работи – информацията се превръща в забавление, разсейване, форма на развлечение, а не в инструмент за овластяване и начин на еманципация.“ – казва Обама. Като че ли е въпрос на време тази непоносимо комерсиализирана и шумна информационна среда да изгуби своите социални функции и те да бъдат окончателно поверени на по-”надежни” обществени тела и институти.
Упреквайки бъдещите граждани на Америка, че се превръщат в повърхностно взаимодействащи с информацията социални дрожди, президентът очевидно забравя своята собствена предизборна кампания и своето собствено любимо Blackberry. Наясно, че не може да върне духовете на промяната обратно в бутилката, той говори как те трябва да бъдат “канализирани, оформяни, адаптирани” А защо не и произвеждани?
Публикувано на

PR в мрежата | Култура – Брой 28 (2555), 24 юли 2009

Наскоро се натъкнах на доста емоционална статия на Брайън Солис, озаглавена ‛Положението на PR, маркетинга и комуникациите‛.

Брайън Солис не е случайна личност. Той е виден PR-експерт, изобретил термина PR 2.0 още в края на 90-те години, а неговата фирма FutureWorks е известна с това, че откакто съществува, комбинира традиционните PR техники с тези на социалните (web 2.0) медии.

В статията си Солис говори за кризата, в която се намира PR-браншът напоследък, и признава, че вината за това положение на нещата е и в самия PR бизнес. Наследствената обремененост на PR-бизнеса1 е нещо, което експертът не се и опитва да крие, но като че ли не е готов да приеме и изчезването му, затова пламенно изразява надеждата си, че въпреки песимистичните предвиждания, ще умре не самият PR, а единствено познатият ни досега PR. И, обратно на популярното виждане: социалната медия web 2.0 ще го унищожи единствено като бизнес, но не и по принцип.

Тук, удивени, че убит като бизнес, PR-ът може да продължи да съществува, ще решим, че обвързан доскоро с частните комерсиални интереси, сега той ще мигрира ведно с навиците си към други (например обществени) интереси. Четейки нататък, обаче, се натъкваме на следните трогателни напътствия на PR-гуруто към последователите си:

‛Слушайте хората, ангажирайте се, степенувайте по важност и израствайте вътре в общностите, от които зависят вашето развитие, репутация, контакти като човек и професионалист.‛

Или, с други думи, показвайте повече емпатия, ако искате да сте близо до сърцето на тези, благодарение на които съществувате. Чиста философия на вампиризма, нали!

Това ме кара да се сетя за едно старо и също толкова трогателно есе на Пол Греъм от 2005 г., озаглавено ‛Подводницата‛.

Пол Греъм е програмист и предприемач, изобретател на Lisp, един от най-старите програмни езици. Освен това е и писател с въображение. Той прави паралел между PR-а като дейност и Web 2.0, противопоставяйки ги съответно на рекламата и старите медии, издържащи се от нея.

В есето си Греъм твърди, че старите медии сами са виновни за упадъка си поради собствената си недобросъвестност (продажност, неточност, небрежност). Някой журналист би казал точно обратното – че му е все по-трудно да е журналист и да работи добросъвестно в напълно приватизираните и подкопани от PR-и, пресаташета и пресслужби медии.

PR-ът, според Греъм, обаче е нещо подривно, революционно и най-вече демократично (защо не анархистично?), тъй като в сравнение с рекламите, които са по силите единствено на богатите компании, PR-ът е достъпен за всеки. Така, „вместо да си купуват реклами, които читателите игнорират, фирмите плащат, при това далеч по-малко, за да се пъхат директно в новините“. Чрез блогерите. А понеже блогерите са честни и ‛за разлика от медиите, които могат да си позволят да публикуват платени PR публикации, не го правят‛, това е и причина хората да ги обичат. Греъм е писал този текст, когато пропагандата и ‛оптимизирането‛ на търсенето в интернет все още не е било чак такава напаст. А комерсиализирането на блогинга е било в навечерието на своя възход (един от най-посещаваните блогове в мрежата, boingboing.net започва да монетаризира трафика си от 2004 насетне). Но блоговете наистина продължават да се харесват на хората, най-малкото защото позволяват на всеки да си има такъв, да бъде лесно откриваем в Google и да позволяват директни коментари (понякога).

Ще ми се да кажа нещо за особеностите на тукашния блогинг и PR 2.0 проявления, но в момента, вероятно поради временно черногледство, виждам само дребнаво боричкане за трафик и отчаяни опити за монетаризирането му.

Успокойте се, от монетаризация на трафик никой не е успял да направи бизнес, дори Фрауенфелдер с неговия boingboing.net.

1. Publick Relation (PR) – това е институционализираната връзка на частния интерес с обществеността. Пионер в бранша е племенникът на Фройд – Едуард Бернайс, който в началото на ХХ век се е досетил да комбинира теорията за психология на тълпата с психоаналитичната теория на великия си чичо с цел да манипулира масите посредством медиите.

Публикувано на

Бръмчене | Култура – Брой 16 (2543), 24 април 2009

Една локална новост напоследък буди немалък интерес и дори успява да измести фокуса на вниманието от мъчителни теми като тази за поправките в Закона за електронните съобщения и стремежа към безконтролен достъп на МВР до интернет трафика. Името на тази новост е BuzzDash: американският онлайн барометър на публичното мнение преди седмица се сдоби с български лицензиант.

Как точно един сайт измежду много други успява да се превърне в новина? Със скъпо струваща реклама, разбира се.

На 7 април столицата осъмна украсена от билбордове с ликовете на велики диктатори в комбинация със слогана: „Те говорят, ти слушаш“. Както по-късно стана ясно, тези билбордове били не просто поредната проява на лош вкус или намек за начина, по който пропагандата работи с масите, а имали за цел налагане на марката BuzzDash посредством т.нар. teasing (дразнене) на обществеността, при което тя да отдели, подобно секрет, своето мнение. Точно това и се случи – мнението на скандализираните граждани достигна чак до намиращия се зад граница софийски кмет и той издаде заповед билбордовете да се свалят, с което да даде повод на други скандализирани граждани да нададат тревожен вой за наличието на цензура. Изпълнителят на рекламната поръчка, фирма „Оксиген“ ЕООД, обяснява концепцията си не с търсене на скандал на всяка цена, а с желание да постигне ефект от контраста на типичната за тоталитарните общества ситуация, при която бива слушан единствено диктаторът, с истинската мисия на BuzzDash, въплътена в слогана: „Ти говориш, те слушат!“, схванато не като подслушване обаче, а като възможност за всеки от нас да изрази по чуваем начин мнението си.

Сайтът има кратка история. Съществува от септември 2006 г., а негов създател е политическият експерт Дейвид Гергън. Оригиналната цел на сайта е точно създаване на меродавен и независим инструмент за изследване на общественото мнение, позволяващ поглед в реално време върху процесите, протичащи в него.

Типичен web 2.0 проект, той не би могъл да съществува без обратна връзка с потребителите си и като такъв имб не малка заслуга Обама да спечели президентските избори. Ползвайки BuzzDash като инструмент за мигновено тестване на идеи, екипът на Обама предлагаше на обществеността своите, отсяваше полезните измежду тях и се съсредоточаваше върху им.

Какво представлява BuzzDash? Съществуващ под формата на индивидуални модули за допитване, наречени buzzbites, сайтът е всъщност форум, в който всеки може да:

• види в реално време популярното мнение по даден въпрос в широк обхват от теми;

• изрази мнение, гласувайки или коментирайки тези теми;

• поства самият той buzzbites в личната си страница, блог и мейл;

• създава buzzbites за лични нужди, за BuzzDash или и двете заедно.

Първото, което ми направи впечатление преди седмица в българския вариант, е, че активността в сектора с Новини и Политика е забележимо по-голяма от тази в сектора Спорт, Забавления, Бизнес и Други. Сега активността в сектор Забавления и Политика се е поизравнила, но ето някои от най-болните теми все пак:

„Ще оцелее ли „Кремиковци?“, „Ще открие ли ДАНС корумпирани министри“, „Разпада ли се СДС“, „Мислите ли, че подслушват телефона ви?“, „Има ли днес криза с боклука в столицата?“, „Кой е по-лошият премиер“, „Колко пари има в сивата икономика?“. Има дори допитване за ефекта от акцията с билбордовете: „Дразни ли билбордът с Хитлер еврейската общност.“

Седмица след стартирането на сайта, активността на гражданите на него не е кой знае колко голяма, новината обаче продължава да е новина: Научаваме, че американският първообраз BuzzDash.com се е превърнал в собственост на българският Buzz. Собственици са Иво Гиздарски и Бисер Димитров, което и обяснява донякъде липсата на възторг у гражданите по повод предоставения им чисто нов инструмент за гласност. Ето и някои от коментарите под статията със заглавие „Buzzdash.bg купува buzzdash.com“ във вестник „Капитал“:

„Майко мила, ченгетата пак хвърлят пачки.“ „Пачки по стотачки и портрета на Сталин.“ „Ами избори идват и пачките хвърчат.“ „ДС се сдоби с нов инструмент за манипулация на общественото мнение, този път в интернет.“

Публикувано на

Краят на безплатния обяд? | Култура – Брой 15 (2542), 17 април 2009

След Facebook, друг един емблематичен за web2.0 сайт направи опит да въведе промени в условията на ползване и също така бързо отложи промените за неопределен срок в резултат на гневната реакция на потребителите си. Този път става дума за любимото на много от нас, поне до преди година, британско онлайн радио, Last.fm. През 2008 г. радиото стана собственост на американския медиен конгломерат CBS, така че промените не са изненада. Първата дойде още през юни 2008, когато Warner, финансово неудовлетворен, развали сделката си с Last.fm и премахна от каталога всички свои артисти.

И ето че на 24 март т.г. блогът на Last.fm уведоми общността, че скоро слушането на Last.fm Radio ще става срещу месечна такса от €3.00 за всички страни в света с изключение на САЩ, Англия и Германия, като безплатни ще останат само 30 мелодии, както и всички други дейности на сайта: класации, препоръки, добавяне на информация за артисти, събития и видеа, и не на последно място, характерния за Last.fm ‛скроблинг‛ – съставяне на детайлен профил на всеки потребител в базата данни на сайта и позволяващ му да прослушва любимата си музика дори на портативни устройства. Иначе казано, безплатно остава удоволствието ни да попълваме базата данни на сайта с огромни количества всевъзможна информация.

За по-малко от седмица коментарите под това изявление стават 1651 и са от такова естество, че на 30 март в блога се появява нов постинг, съобщаващ, че след дълго и нелесно разискване, екипът на Last.fm е преосмислил политиката си и отлага въвеждането на абонаментен режим за неопределен срок, работейки междувременно върху някои от потребителските предложения, като например възможност за абонамент с цел подарък, предимства за разработчиците на приложения, докато са в системата като редови слушатели, разработване на алтернативни начини за плащане за държави, в които Paypal е невалиден. В далечен план обаче Last.fm не се отказва от идеята да се превърне в платена услуга и обяснява мотивите си за това несправедливо разпокъсване по териториален признак на уж интернационалната общност с мотива, че се издържа единствено и само благодарение на реклами, които стават безпредметни извън териториите на изброените три държави.

Справедливо ли е това, или не? Амбицията на Last.fm от началото на съществуванието им през 2002 е, по собствените им думи, ‛правилната песен да достига до правилния слушател‛, като за това се разчита именно на обратната връзка с над 30 милиона потребители и каталог от над 7 милиона заглавия, предоставени от над 280,000 издатели на музика и музиканти. Верно е също така, че сайтът може да е доста полезен за ориентация в огромната и разнообразна музикална продукция и изграждането на вкус, особено у младата част от аудиторията, но дали информацията, която трупа в базата си данни, е единствено тази, която съзнателно му предоставяме ние на принципа ‛от фенове за фенове‛? А какво става с тази, която остава да съществува в по-неявен вид, достъпна единствено на собствениците от CBS? Нима информацията за потребителското ни поведение и тенденциите в него не струва нищо? Тази информация в полза на кого е, ако не на индустрията и нейния стремеж да не оставя нищо на случайността и ирационалността на слушателските ни капризи? Дали, отказвайки се да плащаме за музиката, която слушаме, сами не поощряваме алчната индустрия да търси алтернативи и да ги намира в предлагането на все по-предвидима и неавтентична продукция на пазара, задоволияваща най-масовия и посредствен вкус? Или като потребители сме наясно, че предоставили веднъж вече тази информация, индустрията в никой случай не би пропуснала да се възползва от нея. Дори и да плащаме абонаментната си такса от 3 евро на месец.

Междувременно бившите привърженици на Last.fm търсят и намират алтернативи:

http://www.imeem.com/
http://mog.com/
http://www.deezer.com/
http://www.twones.com/
http://listen.grooveshark.com
http://blip.fm/
http://www.mufin.com/
http://www.spotify.com/en/
http://www.playlist.com/
http://mixtape.me/
http://www.goear.com/
http://www.thesixtyone.com/
http://www.jango.com/

Ще оцелее ли Last.fm при наличието на толкова много съществуващи в мрежата възможности за любителите на безплатната музика?

Публикувано на

Жълто | Култура – Брой 38 (2521), 07 ноември 2008

Спомняте ли си скандала „Бил Клинтън – Моника Люински“ и неговите последствия за политическия живот на Америка? Навярно не всички знаят, но този скандал тръгна от един електронен сайт, от DrudgeReport). Започнал съществуванието си през 1994 като имейл бюлетин, разпространяващ холивудски клюки, той успя да еволюира до агрегатор на политически клюки в днешно време и предпочитан инструмент от консерваторите за дискредитиране на политически противници. Няма да е преувеличение ако се каже, че Джон Кери до голяма степен дължи загубата си през 2004 на DrudgeReport, тъй като сайтът се оказа добър канал за разпространение на слухове за предполагаема негова интимна афера. Напоследък Обама е мушката, а фалшивите скандални сюжети – разбира се, в полза на Маккейн.

DrudgeReport не е сайт за разследваща журналистика. Той просто е агрегатор на новини и препраща към публикации в други медии или ползва това, което те са отказали да публикуват най-често поради некачественост (непровереност на източниците, неполиткоректност, открита поръчковост). Но DrudgeReport очевидно не залага толкова на репутацията на своя патрон и на истинността на информацията, която поднася, колкото на готовността си, да върши работа, която нито една друга медия не би искала да върши от страх да не урони престижа си. Затова Дръдж е колкото презиран, толкова и търсен, дори ухажван, макар никой да не си признава с охота контактите с него.

Друг един също толкова известен, но лявоориентиран сайт е The Huffington Post . Неговата основателка Ариана Хъфънгтън неколкократно е менила политическите си убеждения в зависимост от обстоятелствата в живота си, но понастоящем, като редактор на Huffington Post , тя е изявено либерална. Huffington Post не е точно ляв близнак на DrudgeReport . Моделите им са различни. Huffington Post разчита не само на агрегация на новини, но и на мрежа от няколко хиляди блога и форуми. (Някои от блоговете са списвани от известни журналисти и хора на изкуството.) Huffington Post също ползва наготово чужд материал (блогерите не са платени) и също го агрегира под името на основателката и собственичката Ариана Хъфингтън, за която са и немалките доходи от сайта. Случаите в които тази медия си позволява неетичност никак не са малко и я доближават до DrudgeReport, от нея обаче са доволни много хора, защото на практика това е мястото където се случва левия дебат в Америка днес, заради многото гласове, които не биха били чути другаде, а и откъдето немалко нови автори успяват да сключат първите си договори с издател, заобикаляйки месомелачката на традиционния печат.

Скандалност, субективност, поръчковост, недоказаност на източниците, откровена фалшивост – всичките тези гадни малки демони на лошата журналистика съществуват откакто съществува и печатарската преса, но те намериха своята истинска среда тъкмо в интернет и като че ли се очаква да се окажат най-жизнеспособни и съществени за бъдещето й. За процъфтяване на произвола немалко спомогнаха и провалите на традиционната преса в Америка: след скандали като тези на Стивън Глас от The New Republic и Джейсън Блеър от New York Times вече няма особена причина да се вярва на елитните издания повече отколкото на блоговете. Лошото е, че личните медии, особено двете най-популярни – DrudgeReport и Huffington Post изобщо не се опитват да се конкурират с традиционната преса по истинност и качество на материалите, а единствено в търсенето на сензации.

Защо споменавам всичко това? Във връзка с някакви скорошни или предстоящи събития в САЩ ли? Не, просто се опитвам в светлината на чуждия опит да се ориентирам в случващото се у нас и то във връзка с една опасно жълта тенденция, най-ярък пример на която се оказаха Опасните новини. Не, Опасните новини не са DrudgeReport. Зад DrudgeReport стои името на Мат Дръдж, който е успял да направи запазена марка дори от това, че е „обратна еврейска медийна мръсница“. Въпреки признанията на Мутафчиев и Огнян Стефанов, зад смелите и дори произволни писания в Опасните новини очевидно не стои никой.

Публикувано на

Краят на Web 2.0? | Култура – Брой 36 (2519), 24 октомври 2008

‛Времената са добри, парите текат, а Силициевата долина смърди‛ – това написах (през май, 2007) в един постинг за Силициевата долина, която отново е узряла за упадък. Тази седмица, без съмнение, упадъкът е в ход. По-различно е от последния път, защото сега той не се задвижва от пощръклелите рискови капиталисти и банките-инвеститори. Tози път Уолстрийт и правителството изпортиха всичко по техен си маниер…

Така започва статията Един безславен, но очакван край на Web 2.0, отбелязан с парти в Кипър на видния предприемач Майкъл Арингтън, появила се в сайта за Web 2.0 технологии TechCrunch на 10 октомври т.г.

Арингтън, който е свидетел на много възходи и падения в Силициевата долина – и в чиято дневна по време на скромни купони на бира и сандвичи са стартирали немалко успешни начинания – твърди, че забелязва симптомите на задаващата се нова криза именно в делириумните прояви, съпровождащи прилива на големи пари в Долината. За илюстрация той препраща със злъчен коментар към едно видео на Youtube, на което се вижда как цвета на новото маркетингово поколение пирува точно в разгара на финансовата чума.

Произволен ли е паралелът който прави Арингтън между навечерието на дотком катастрофата с очакваната Web 2.0 кончина?

Приликите са недвусмислени: стартират куп никому ненужни и трудно отличими един от друг проекти; въодушевлението расте пропорционално на броя им; харчат се десетки хиляди долари за пищни купони по случай откриването на скъпи офиси, докато в същото време интересни и оригинални начинания биват отминавани равнодушно и оставяни без подкрепа. Сякаш критерият за качество е изгубен! ‛Вече няма красиви продукти и гениални разработчици. Вече всичко е пари, лъскав PR и отдели по маркетинг.‛ – пише Арингтън. Защото всяка една уникална, стойностна, красива и добре изпълнена идея само ‛би направила хората по-неспокойни и по-склонни към гняв и завист‛(!). Да оставим настрана упрека си, че web 2.0 сама даде поле за изява ‛на хората‛. Знаем какво e отношението на болшинството от тях към уникалното. Знаем и силата на парите да отчуждават и присвояват качества като с магическа пръчка и да правят успеха по-произволен отколкото му се полага да е. Знаем и кому е нужно това – на професионалистите в доказването на едно или друго несъществуващо предимство, в осигуряването или осуетяването на нечий успех – скъпоплатените маркетингови и PR специалисти.

Има обаче и разлика между случилото се в края на деведесетте и случващото се сега.

В края на 90 много компании започнаха съществуванието си благодарение на рискови капитали. В стремежа си да се докопат до средства на „бичия пазар‛1, те бързо направиха така нареченото първоначално публично предлагане (Initial public offering или IPO) и от частни компании се превърнаха в публични дружества, за да влязат в листите на фондовата борса. Сюжетът бе почти еднакъв всеки път: курсът на акциите стремително скача веднага щом една компания стане публична, а инвеститорите, водени от стадното си чувство, до един вярват, че парите им отиват в следващите потенциални Microsoft и Netscape, и се надпреварват да наддават. Най-пъргавите измежду тях се събуждат милионери (ако се погледне в индекса на Nasdaq, ще се види, че най-големите IPO са тъкмо в IT сферата), но и много от тях също толкова бързо фалират. И точно тази масова смърт като че ли доведе до прочистване на духовете в Долината и до връщане на приоритетите в полето на технологиите в самото начало на новия век.

Какво обаче се случва сега? Най-големият риск в момента за пазара на технологии според Арингтън идва не от самото рухване на Уолстрийт, а от съпътстващата рецесия в САЩ. И от настоящата държавна политика на „избавяне от затруднение‛ на някои фирми, доказали категорично безполезността си. Как би отмряла web2.0 след като не е в състояние дори да фалира, а единствено да се разраства, метастазира, изражда? Посоката в която става това израждане май отдавна е ясна – тотален контрол.

1. Бичи пазар – на жаргона на финансистите, това е пазар, в който доминира очакването цените на акциите да растат и се пренебрегва риска от понижаване (мечи пазар). В крайните си прояви бичия пазар води до т. нар. балон, а мечият – до катастрофа.

Публикувано на

Мръсна медия | Култура – Брой 19 (2502), 23 май 2008

В интервю пред вестник Капитал, изпълнителният директор на Първа инвестиционна банка заявява, че неверните слухове за предстоящия фалит на банката са плъзнали предимно от интернет и по-точно от форума на размекнатите от окситоцин мозъци, bg-mamma, а после са продължили да се разпространяват из личните блогове и да рушат имиджа на банката. Във форума bg-mamma от средата на април наистина съществува тема „за фалита на една банка‛, но истинското оживление настава на 13-14 май, когато мамите, клиенти на въпросната банка, вероятно търсейки повече информация, започват да откриват постинги препращащи по не особено ласкателен начин право към форума им.

Споменавам го като интересен факт, но в момента, (15 май) при търсене с ключови думи „ПИБ фалит‛ google не откликва и с един линк, който да отвежда към bg-mamma, затова пък начело са novavizia.com , zen.bg , news.expert.bg , moiatblog.com , yvox.net, forum.investor.bg, а в контекста на съдържанието им изплува неизменно името на този форум.. Очевидно администрацията на форума бърза да се застрахова: все пак за разпространяване на невярна информация, засягаща кредитни институции законът предвижда наказания! Самите ползувателки на форума, макар и набедени за безмозъчни истерички го знаят. Може ли обаче съвсем релевантните им опасения да минат за инсинуация? А за истерия? Истерия има, но тя е някъде другаде. Ако съдим по възрастта, пола и цвета на кожата на трупащите се пред клоновете на ПИБ, съвсем не изглежда тя да е породена точно в този форум.

Въпреки изявленията на хората от ръководството на банката, че нещата са под контрол, днес доста от нас продължават да се питат: няма ли и утре опашките да са такива? Кой има интерес от пускане на подобни слухове: евентуален купувач, конкурент, разгневени еколози, защитници на Национален Парк Пирин, например? Самите служби за сигурност, решили да покажат как се гонят престъпници из интернет? Това внимателно планирана акция ли е, целяща да съвпадне с неразбориите около преминаването на банката към друг софтуер? Или паниката е достигнала своя пик спонтанно при първото затруднение на клиент да комуникира с банката? Разбира се, след като е бил подхранван месеци преди това със слухове?

А каква е технологията на разпространяване на слухове? Интернет от тази гледна точка е наистина една доста съмнителна медия. Доскоро манипулираща единствено с низове от символи, не и с логчески завършени твърдения, тя вече започва да се проявява и като интелигентна. Но дори и в този свой предсемантичен, примитивен стадий, тя неволно извиква в ума представата за това, което Докинс е нарекъл „репликатори‛, тези молекули информация, способни да създават свои собствени копия, независимо дали са ДНК код, HTML код или нечие крилато изречение, прелетяло през вековете. Както знаем, за да има размножаване, редно е да има комуникация поне между два източника на информация. А интернет е точно това. В Интернет са налице всички условия за размножаване на репликаторите, които в ежедневния живот бихме нарекли „слухове‛? Повече или по-малко стабилни, тези слухове се „реплицират“ всеки път, щом два възела от комуникационната решетка си взаимодействат, (като актът в случая може да бъде просто едно кликване на URL адрес, а HTML кодът бъде мислен като „генетичен материал“). Семантичната web тепърва ще се доказва като още по-благодатна среда за още по-софистицирани и заразни взаимодействия, но макар и все по-чувствителна към съдържанието и все по-интелигентна, тя едва ли ще става по-морална. Моралът и егоизмът на репликаторите са две очевидно несъвместими неща, което обаче съвсем не бива да бъдат причина да се клевети това дивно постижение на човешкия гений.

Та в този смисъл, връщайки се към случая „ПИБ‛, ще ми се да споделя подозрението, че има покушение не толкова (или поне не само) над реномето на една банка, колкото над доверието в интернет като медия.

Публикувано на

Критиката в мрежата | Култура – Брой 4 (2487), 01 февруари 2008

Случайно или не, но напоследък често чета в литературните вестници статии на тема има ли или няма литературна критика в България и ако има, що за критика е тя. Нито дума доколко ‛невъзможността“ на критиката не е само български проблем и доколко средата, в която тя все още се опитва да се случва, се е променила – цифровизирала се.

След като ще споделям наблюдения, нека поне уточня: под критика в мрежата нямам предвид критически статии в цифров вид, а незабавния промискуитет на всяка една интерактивност, колоквиалното, открито говорене за литература, случващо се в ‛реално време“ и благодарение на ‛реални“ личности.

Защо слагам в кавички ‛реално“, ще стане ясно накрая, сега просто ще препратя към един познат форум, администриран, както знаем, от двама доста активни в реалността критици.

Темата ‛критика“ е съвсем отскоро в този форум, и то благодарение на потребител, който сам не знае защо я е открил. Затова пък почти веднага друг е подхванал правилния тон: Ще обсъждаме що е то „критика“ ли? Или ще се обсъждат ‛феномени“ на критиката?

Нека подхвана и аз този тон с надеждата друг да го продължи:

Феноменът, като нещо наблюдаемо и подлежащо на опознаване, е атрибут на реалността, реалността пък от своя страна е ловно поле за смисли на хората на изкуството. Тъй като заедно с произведенията си те също са нещо наблюдаемо и подлежащо на изучаване, с тях се занимава критиката. Поне така е било по времето на критическия реализъм на Балзак. Нека припомня: след като сюрреализмът излиза на сцената и става ясно, че ‛лулата не е лула“, а реалността вече не е това, което е – източник за непосредствени преживявания, а просто е плячка на виртуалността (страстта, лудостта, дрогите, изкуството), критиката също се е дискредитирала. Какво се случва напоследък с нея? Напоследък не само реалността, но и виртуалността стават плячка на един нов хищник, когото Бодрияр нарича интегрална реалност. Това е свят без опозиции, свят, изгубил причината да съществува заедно със способността си да пренася и акумулира смисъл. И за да достигнем до някои изводи относно тази интегрална реалност, съвсем не е нужно да доживеем някакво далечно бъдеще или да емигрираме далеч, достатъчно е да се опитаме да водим дискусии като тази, към която препратих с горният линк.

Ще маркирам само някои насоки, които ми се струват неизбежни:

интерактивност – напоследък много се говори за нея и за това, колко хубаво е, когато читатели общуват с писатели, писатели с критици, критици с книжна индустрия, книжна индустрия с читатели. Нека обаче си послужа с един технически термин, за да опиша последствията от цялото това оживено общуване: когато източникът и приемникът на сигнал са твърде близо, трансмисията се зацапва, получава се т. нар. Ларсенов ефект – сигналът мигновено се разпространява, но също така мигновено обраства с вторични ефекти, става безполезен и умира.

реално време – всички ползваме това понятие всекидневно, при това без грам ирония. С него обозначаваме отказа си от историческото време, нужно ни, за да направим нещо в реалния живот, да прочетем някоя книга или да напишем своя; отказа си от психологическо време, необходимо ни да развием пристрастията си; отказ от субективно време – време, необходимо ни да отсъдим какво изобщо сме преживели и към какво сме пристрастни. Потъваме в купища недочетени и недописани неща, затова пък изпитваме огромна охота колективно да ги обговаряме, факт!

смъртта на знака – често чуваме, че реалността била отслабена и дори умъртвена от хегемонията на знаците. С тази хегемония е вече свършено! Както и с тези самомнителни хора на изкуството, служещи си със знаци. Интегралният език не търпи знаци, нито нечия самомнителност. Тъкмо сега, когато знаците и тяхната репрезентативност са изчезнали, иде звездният час на експертите! Та кой, ако не експертът, ще ни каже кое е изкуство и кое не всред неща, на които нито умът, нито сърцето ни откликват? Всеобща позитивност! А когато някой (критик) е позитивен, не е нужно дори да е прав!

Ще завърша с нещо, току що пристигнало в пощенската ми кутия – цитат от новоизлязлата книга на Пол Вирильо ‛Изкуството на ослепяването“. Той гласи:

‛Изкуството на ослепяването е изкуството на катастрофа в реално време… На една култура без памет… комунизъм на публичнатa (обща) емоция“.

Публикувано на

Едно новоизлюпено чудовище | Култура – Брой 2 (2485), 18 януари 2008

Знаете ли колко от приятелите ви си водят блог на MySpace? А колко от тях качват снимки на Flickr? Разбирате ли винаги навреме, кога са обновили сайта си? Не, ние не мислим, че вие успявате! – уверяват ни създателите на Spokeo,( http://www.spokeo.com )  новия RSS-агрегатор на данни в мрежата, сигурни, че ние бихме искали тъкмо това. Ако сме ползуватели на AOL, gmail, hotmail или Yahoo!, уверяват ни също, с помощта на Spokeo ние бихме могли лесно да сграбчим всичката интересуваща ви информация от блоговете.
Запазването на личната ни тайна е гарантирано: списъкът със следеното от нас съдържание остава тайна дори от авторите на това съдържание. Също така: нашият e-mail адрес, паролата или e-mail контактите ни, паролата и  потребителско ни име в социалната мрежа, която ползваме или пък тези на нашите приятели никога няма да бъдат публикувани или предоставени на трети лица. Spokeo също така обещава да не праща никога мейли на хората от списъка ни с контакти.

За сметка на това ни се гарантира достъпът до ново, изненадващо съдържание, научаването на нови и изненадващи неща за приятелите ни. По въпроса обаче колко от хората в списъка ни с контакти ще подозират, че са наши приятели и ще намират ли интереса към тях за допустим, Spokeo мълчи. Създателите на услугата с право считат, че тя е отличен инструмент за четене на новини в мрежата и тя наистина спестява посещаването на десетки, стотици сайтове. Само дето това не е цялата истина. Основното предназначение на услугата е именно получаването на цялата достъпна информация за интересуващи ни лица, били те приятели или лица, кандидатствали за работа във фирмата ни, клиенти или конкуренти, .
А във възможностите на услугата можем да се уверим лесно. Веднъж регистрирали се, не бива да се учудваме в деня, в който открием, че са ни предоставени фотографиите в Picasa и Flickr на хора с които сме си писали само веднъж или в чийто блог сме коментирали някога и дори сме забравили повода. Вече е ставало дума в мрежа/паяжина за чувствителната към съдържанието web на бъдещето във връзка с услуги като gmail и google. Собствениците на gmail профили вече са забелязали, че дискретната информация за стоки и услуги, появяваща се отдясно в полето на пощенската им кутия често е на езика на който водят кореспонденцията си или на езика на който е пощенската услуга, която ползва събеседникът им. Spokeo работи по подобен начин: сканира e-mail адресите в адресната ни книга и ги издирва по тяхното e-mail присъствие по социалните мрежи и другите сайтове. Като освен добавянето на e-mail адресите на интересуващите ни хора и издирването на следите им в мрежата, става и добавяне и издирване и на наша информация за профилите ни в мрежи като Facebook, Flickr, Google, LiveJournal, MySpace, Twitter, Vox, YouTube… Нищо няма да убегне от погледа ни, но ние също няма да убегнем чуждия поглед.
Напоследък особено популярен стана страхът, че социалните мрежи и глобалните услуги като Google и Yahoo! служат на „големите лоши корпорации“, за да събират информация за нас. Параноично или не, това е просто така. Нищо не пречи на корпорациите да събират информация под прикртието на пълна поверителност и ако те не правят това, то значи в тях работят идиоти.

„Защо на корпорациите им е да знаят нашата информация? – все още питат наивните. – Та нали ако възнамеряват да работят в наш ущърб, това ще навреди на репутацията им? “

Е хайде? Вие не бихте ли дали мило и драго, за да проникнете в най-съкровените кътчета в мозъка на този, когото се опитвате да прелъстите? Какво ако не прелъстяване цели всяка една корпорация? Така че имайте предвид корпоративното воайорство, драги бъдещи ползуватели на Spokeo и подобните нему.