Хай-тек и нео-барок | Култура – Брой 37 (2476), 02 ноември 2007

Разглеждайки програмата за тазгодишния OpenFest*, бях сигурна, че отивам на събитие, изцяло вдъхновено от идеята на Тим О’Райли за web 2.0 като среда, все така благоприятна за предприемачите, въпреки поуките от краха на web 1.0. Предчувствията ми се оказаха верни! Двата дена лекции и дискусии, разположени в три зали на Военния клуб, трудно ще се вместят в предоставения ми формат, дори да пренебрегна тези, посветени на чисто технологичните новости, ето защо ще се съсредоточа само върху Bar Camp web 2.0 като най-оживено.

Мероприятието, замислено от Богомил Шопов като работна среща, започна с представяне на присъстващите. В залата се оказаха програмисти, студенти, дизайнери, блогери, предприемачи, но най-вече любопитни. Представителите на старите медии или не се разконспирираха (с изключение на мен), или не присъстваха, въпреки че в. Капитал бе споменат сред поддръжниците.

Същинската част започна с една идея на предприемача Михаил Михайлов а.k.а. Mike Ramm за web 2.0 проект, а именно за онлайн фразеологичен речник, чийто интерфейс да позволява самите потребители да публикуват и редактират преводи, като оценката да става с гласуване – механизъм, който не би позволил злоупотреби и би работил безотказно, обаче само при наличието на необходимата критична маса грамотни ползуватели. Все пак за стартирането на подобен проект би било нужно само регистриране на домейн и инсталирането на подходящ софтуер – нещо, което странно защо, никой от присъстващите не предложи, да стори.

Разговорът продължи с темата за платеното блогерство и Димитър Веселинов, познат в мрежата като divedi . Заради активността си като блогер той получи наскоро предложение да стане платен автор на българския клон на MyKinda – виртуална мрежа за следене на световните иновации, тенденции, идеи и бизнес в IT областта. А предложението е било на Лий Уилкинс, англичанин, чието име се свързва, освен с MyKinda, и с портала за обмен на видео и аудио-файлове podcasting.com и мрежата за професионалисти XING. Понеже темата за платеното блогерство ме интересува, аз попитах: къде ще се дянат неплатените блогери тогава? И освен това, какво ще ни гарантира, че тъкмо блогове, занимаващи се със скрит маркетинг, политически инсинуации и прочие, няма да се окажат сред най-процъфтяващите? И не на последно място: мрежата е непроизводителна. Тя е добра за разпространяването на вече появили се идеи, но не и за появата им. Иноваторите също ли ще са така добре платени, както и тези, които се занимават с маркетинга на иновациите? На въпроса за независимостта включилият се Майк Рам бързо ми отговори, че независими автори с независими мнения няма. След което дискусията се разрази и колабира в собственото си оживление и никакъв конкретен отговор не получих, но пък и не настоях, защото трябваше да остане време и за другите събеседници.

Станислав Божков – студент в ТУ София и съсобственик на svejo.net, за която вече писах, разкри пред аудиторията, че всъщност става дума за крайно нискобюджетен проект на група хора на средна възраст 22 години, инвестирали единствено в името на домейна и в погълнатото в процеса на работа кафе. Станислав говореше с ентусиазъм за начинанието си, въпреки констатираната вече нефизиономичност на българските социални мрежи и не на последно място, на изопачаването на самата идея за така наречения „социален букмаркинг‛ – мрежите не служат толкова за споделяне на интересни връзки и информация, колкото за място, откъдето всеки може да популяризира блога си.

Web 2.0 BarCamp не успя да се вмести в предоставеното му време, колонката ми също заплашва да надхвърли лимита си, ето защо ще завърша с темата за финансирането на Web 2.0 проекти… Въпреки че с очите си видях как разни хора си стискат ръце с намерение за съвместна работа, дискусията по тази тема би могла да се изчерпи с едно единствено крилато изречение: трите най-изпитани начина да загубиш парите си са: жени, хазарт и Web предприемачество, като жените са най-разпространеният, хазартът – най-стилният, а Web – най-сигурният начин.

Защото мрежата е капитализъм с обратен знак. Бъдещето ще го потвърди.

*OpenFest – ежегоден празник на отворения код, организиран у нас от 2003 година насам от Инициативния комитет на българската free/open source общност (Фондация ‛Отворени проекти‛, Сдружение ‛Свободен софтуер‛, Интернет общество – България, Creative Commons – България и др.)

80/20 | Култура – Брой 34 (2473), 12 октомври 2007

Увеличаване на шрифтаНормален шрифтНамаляване на шрифта
През 2001 балонът на доткомите се пръсна и вниманието на предприемачите се насочи към блогосферата. Всички заочакваха блогосферата да задълбочи ориентацията си към най-елементарния потребител, благополучно да се комерсиализира и след това също толкова благополучно да се разори. Събитията обаче се развиха по друг сценарий: блогосферата постепенно започна да се превръща в динамичен и сравнителто евтин брат-близнак на старата мас-медия. Признак, че този процес е в ход е, че и новата медия както и старата вече се подчинява на железния закон 80/20, т.е. известните стават още по-известни, а неизвестните – още по-неизвестни. А ситуация в която 80% слушат (четат, гледат) останалите 20% може да се нарече всякак само не и общуване.

Как става така, при положение, че именно общуването е залегнало в същността на новите медии? Не е възможно да има само говорещи и само слушащи в това тъй омрежено пространство, блогосферата, дори само поради факта, че комуникацията е еднакво възможна във всичките точки на тази мрежа чисто технически: първо, защото всички потребители са въоръжени с една и съща динамична ‛машинка“, скрипта на блога и второ, процедурата по добавяне на събеседници в лентата е максимално улеснена и неопосредствана. Обхванатото от омрежените потоци на блогинга пространство би следвало да не е просто поредното средство за масово осведомяване, а инструмент на демокрацията, колективен организатор, колективен пропагандист, ловец на бъгове в Системата и каквото още утопично се сетите. Наистина, цяло чудо е, че този инструмент, блогът, съществува, утопията обаче лесно се превръща в пародия на самата себе си, влезе ли в сила понятието ‛статусен блогер“. У нас синонимът на ‛статусен блогер“ очевидно е ‛елитен блогер“, поне това словосъчетание се среща. А легендата гласи, че елитният блогер се бил намирал на Блогосфера . Но какво все пак означава ‛елитен благер“? Независимо че някой може да не схване иронията ми и да ме заподозре в неосъществена амбиция да ставам елитен блогер, аз ще раздробя въпроса си на три ехидни подвъпроса:

1.) какъв е критерият за елитност?

2.) кой и от кого е оторизиран да оценява един или друг блогер като елитен?

3.) доколко формализацията на доброволната активност на група хора в мрежата не е заплаха за тази същата активност?

Въпреки че в същността на новата медия е именно диалогът, не рискувайте да влизате в диалог с администрацията на Блогосфера по тези въпроси. Най-много да останете с чувството че водите диалог с изкуствен интелект. А току виж изкуственият интелект се оказал и докачлив, тогава рискувате никога да не бъдете поканени или направо присъединени към елита. Ако пък вече (със или без знанието си) сте присъединени, вие ще установите, че няма особен повод за безпокойство – огромната маса потребители гори от желание да формализира дейността си, а доброволността си разбира именно така – доброволно да я формализира. Гладната и жадна за онлайн-журнализъм маса вече пълни новеничките интернет издания на доскорошните „стари медии“, усърдно споделя, коментира, ‛линква“ и ‛кроспоства“, уверена в светлото бъдеще и полезността на заниманието. А бъдещето наистина е светло: „старите медии“ все повече се цифровизират. По евтино е. У нас този процес тепърва начева, но на запад, особено в САЩ, отдавна вече никой не различава блогерите от журналистите. Никой не им отказва акредитация, нито ги пренебрегва по някакъв начин. Не че е задължително да бъдеш пренебрегван, за да можеш да се наречеш честен, но пък можеш ли при това положение на нещата все още да се наричаш независим?

Не знам, има оптимисти, които вярват, че разрастването на социалните мрежи ще подобри общуването – и общуването между обикновените граждани и властта, в частност. Скептиците обаче са в очакване в парламента да се заобсъжда закон, изискващ задължителна регистрация на всички блогери, четени от повече от 500 души с предвиждане на сериозни санкции за неподчинилите си. Така че понятието ‛статусен блогер“ може за едни да е изкушението на петнадесетминутната слава, но за други е страх от повече или по-малко явен натиск.

Дигитален маоизъм | Култура – Брой 21 (2460), 01 юни 2007

Доста шум се вдига напоследък около Wikipedia! Първо беше конфликтът с
Британика и обвиненията в неточност, липсата на критерий за качество и лична
отговорност у участниците, после религиозните фундаменталисти надигнаха глас,
че Wikipedia въпреки претенцията си за отвореност подлагала на цензура всеки
техен опит да допринесат за обогатяването й. Излишно пресилена врява! Войната
между Британика и Укипедия не може да бъде спечелена от нито една от страните,
а и не трябва – Wikipedia е ценен експеримент, има време и ресурс да се развива
като такава или да се провали, а междувремено тези от нас, които поне малко
взимат насериозно труда си, знаят, че биха могли да ползват за справките си и
други източници, в това число и доказано достоверната уж застрашена от
изчезване Британика. Религиозните фундаменталисти пък имат свободата да
положат основите на своя енциклопедия и го правят. Още повече, че войната
между тях и Wikipedia се разпалва повече от агресивната некомпетентност на
някои кибердарвинисти извън научните среди отколкото поради несъвместимоста
на самата наука с религията. Единствените на които Wikipedia би могла да
навреди са интелектуално мързеливите и немарливите, а шумът само замазва
истинския проблем на експеримента, който е така да се каже епистемолотичен и
не е само проблем на Wikipedia а на цялата web 2.0 поне доколкото се корени в
превъзнасяне на непогрешимоста на колективния ум пред този на индивидуалния.
Интересна статия обговаряща тези неща се появи точно преди година в Edge.org и
предизвика доста дискусии. Става дума за статията “Дигитален маоизъм” (
http://www.edge.org/3rd_culture/lanier06/lanier06_index.html ) на Джейрън Лейниър
– известен пионер и полуряризатор на технологията Виртуална Реалност.
“Куп елитни организации си загубиха ума по тази идея.” – пише Лейниър за
онлайн колективизма. Те се вдъхновяват от възхода на Wikipedia, от
благосъстоянието на Google и от трескавостта с която предприемачите се опитват
да бъдат възможно най-Meta. Държавни агенции, корпоративни отдели по
планирането и големи университети – всички са прихванали заразата.” Това, което
прави контрареволюционера Лейниър симпатичен на фона на процъфтяващите
напоследък митове за колективизма е, че защитавайки индивидуалния ум, той не
се опитва да омаловажи постиженията на колективния, в случая Wikipedia, а
просто уточнява, че както има дейности, които се извършват по-добре в нетуърк,
така има и дейности, при които индивидът е от решаващо значение. Например
когато държавен бюрократ определя цена, резултатът често е по-некачествен от
този, който би дошъл от един компетентен колектив. . . . но когато един колектив
проектира продукт, накрая ще имаме безличния и поседствен резултат на някакво
съгласие.
Според Лейниър проблем е не, че гениални произведения вече не се раждат.
Проблемът е в откъсването им от гениалните личности които са ги произвели и от
уникалните контексти, в които това се е случило. Проблемът е в загубата на блясъка им в мига, в който бъдат присвоени от колектива. За съжаление, новият бизнес модел, който да е от полза на можещите, мислещите и създаващи хора не се появява така бързо както би трябвало, пише Лейниър. Например Google News в момента е по-добре финансиран и с по-сигурно бъдеще отколкото немногобройните но истински добри репортери по света, които на практика създават съдържанието му. Агрегаторът е по-богат от агрегираното. И това, при
положеие, че не би могъл да съществува без него.
Според Лейниър проблем е също и оценката, която истински ценните индивиди
получават в режима на анонимен колективизъм онлайн. Заблуда е, че тази оценка
е обективна. Колективът получил власт, винаги ще е на страната на посредствения
представител от собствените си среди с който би могъл да се отъждестви, а не на
ярката индивидуалност. Това изглежда особено зловещо когато анонимноста е в
симбиоза с изкуствения интелект, привиждан вече като атрибут на грядущата
семантична web 3.0. Дори да не можем да споделим някакъв изключителен опит в
това отношение, достатъчно е да си признаем, да си дадем сметка просто, че не
ние, а алгоритъмът на Google преценява важността на съдържанието в мрежата
вместо нас; не някой като нас, а някой докачлив бот-идиот активиран от
недобросъвестен админ преценява като пододящ или не приноса ни към Wikipedia.
Човешкият ум е подценен, улеснен и унижен. А емоциите нямат място в тази
среда тъй като потенциалната, инкорпорирана вътре в колектива друга страна на
някой спор се крие зад Wiki или някой друг meta-ритуал и повече от всичко на
света се бои да не каже нещо погрешно и да се наложи да застане зад думите си.
Или накратко: роякът от свързани човешки умове е фантастичен инструмент ако
става дума за изнамиране на грешки в системата или за изравяне на неподозирани
богатства от web. Но ако разполагате с добра идея, изтънчен довод или сте
създали произведение на изкуството, по-добре действайте соло. Мрежата не
произвежда.

Отворен софт ли? | Култура – Брой 20 (2459), 24 май 2007

В една от предишните колонки стана дума за web 2.0, за Тим О,Райли и за това,
как вече не можем да бъдем изнудвани от софтуерните компании, да ползваме
един или друг техен продукт, защото софтуерът се е превърнал от пакетирана
стока в универсална, web-базирана услуга. Стана дума също и за това, че едно
евентуално бъдещо освободително движение в мрежата би било движение за
отворени бази данни по начина по който доскоро това е било движението за
отворен софтуер. Нямам представа за бъдещето на отворените бази данни нито
дали е целесъобразно изобщо да бъдат отваряни, това, което ми се струва по-
интересно е, настоящето на отворения софтуер. Какво се случва с него в условията
на web 2.0? Отворен ли е web софтът? Необходимо ли е да е отворен, при
положение, че е вседостъпен и универсален? Какво изобщо означава отворен
софтуер и защо да е важно да е такъв? Нека припомня за всеки случай: отворен и
свободен е не безплатният и вседостъпен софтуер, а този, чийто код е достъпен за
изучаване и намеса от страна на всеки желаещ. Макар това да е привилегия от
която ние, редовите потребители, рядко се възползваме, отвореността на кода си
остава единствената възможност да установим, какво точно върши една или друга
програма – дали само това, което си мислим, че върши за нас или има и други,
неподозирани функции (които върши за някой друг).
Но ако ще си говорим за web-базиран софт, отворен ли е все пак той? Не, не е
отворен. Но защо, нали позволява на всеки ентусиаст да го дописва, подобрява и
доразвива с нови и невиждани досега приложения? Нима това може да се нарече
затвореност и спиране на прогреса? Освен това интерфейсът му не ни ли
позволява да публикуваме свободно произведенията си, свободно да общуваме, да
търсим одобрение, приятелства, известност? Всичко това е така и е чудесно, само
дето изобщо не означава софтуер с отворен код. Означава просто отворени
формати и стандарти, а те са средства за взаимодействие и организация на
интерфейса, нищо повече. Често разпространена заблуда е, че отворените формати
са присъщи единствено и само на отворения софт. Всъщност един собственически
софт със затворен код може да ползва отворени формати и да си остане
непоклатимо собственически. Ето един прост, даже изтъркан пример – отвореният
и известен на всички ни HTML формат е в основата на не по-малко известният с
комерсиалността си Internet Explorer, но работи също така и с некомерсиални
браузъри като Mozila Firefox. Просто в това е смисълът на отвореността – да
работи във всякаква среда и при всякакви условия. Не отричам, че отворените
формати са важни. Ето например една местна организация за отворени проекти (
http://openprojectsfoundation.org/?q=bg ), която се бори за правото на всеки да
общува с държавната администрация дори да е с компютър пуснат под Линукс.
Хвала, че някой се застъпва за тази наша така насъщна нужда, но да не забравяме
все пак главното, а именно, че отворените формати и стандарти са си отворени

формати и стандарти, а отвореният софт – нещо съвсем друго и това, което идва
на негово място – корпоративния web-базиран софтуер – е дори по-голям източник
на власт, още по-ефективен метод за скриване на изходния код от потребителя,
целящ да сведе възможността за декомпилация до нула. Защото ние не само сме
принудени да оставим доста информация за себе си в базата данни на всеки web-
портал в който се регистрираме, ние се прощаваме завинаги и с надеждата, да
разберем как работи за нас този алгоритъм, каква е възможността за
декомпилация (reverse engineering) на това нещо? Това за един програмист е
почти същото както фалшификация на прототипа на светото писание за един
религиозен зилот, но нима ние сме такива фанатици? Нима някой ни изнудва?
Напротив – подарява ни! Какво толкова ако и ние подарим в замяна себе си,
свободното си време, интимните си тайни и лични данни , съвсем безвъзмездно на
някой алчен печалбар, който без нас би си останал безработен писач на скриптове
за онлайн дневник на приятелката си или „идеалист“ даващ под наем банята си за
целите на IT бранша*.
* намек за Бен и Мена Трот, основателите на компанията Six Apart и за Джои
Ито – активист, предприемач-авантюрист и директор на японския сегмент на
Six Apart.

Новият Вавилон

Всички ние сме чели в Битие за хората, събрали се заедно в
Сенаарската земя, „за да изградят град, даже кула“, която да достига
до небето и за това, как Бог виждайки усилията им, решил да слезе
на земята и да всее раздор помежду им, така че делото им да остане
недовършено. За да постигне целта си, той просто ги накарал да
говорят на различни езици.
Като че ли отново нещо грандиозно се случва с човечеството, при
това в обозрим от човешка гледна точка интервал от време, само че
този път стигналото до крайност в разделението на езиците
човечество, почва да търси начини да заговори отново на един език
и да се заеме с градеж на нова комуна, този път не кула до небесата,
а мрежа.
Добре, съгласна съм, че някому този паралел може да се види груб,
но въпреки всичко web не се ли развива точно в тази посока? Web
преди всичко си остава една непрекъснато обновяваща се колекция
напълно разнородни и разноезични документи със съдържание,
което никой не задава предварително. Разнородността я има дори на
ниво един единствен документ. Един и същ документ може да
съдържа в себе си информация на човешки език или на машинен.
Или информацията да е вокабуларно различна (линкове, телефонни
номера, продуктови идентификатори, имейл адреси). Документите
могат да са различни и като формат, (текст, HTML, PDF,
изображения, звуци), или дори машинно генерирани, (log-файлове
или извлеци от бази данни). Да не говорим за това, как много от
документите могат да съдържат грешки, а грешките биват
изключително разнообразни – от пропуски в HTML кода, през
неподходящ набор знаци, та до грешки в синтаксиса и дори такива,
каквито дори въображението ни не би допуснало. В предишната
колонка стана дума за това, че google блестящо се справя с този
знаков и езиков хаос, с този синтаксис напъхан в синтаксиса и
евентуалните му провали, но как точно го прави? Прави го с
помощта на извънредно сложна последователност от операции,
които ще се опитам да опиша възможно най-просто:
– уеб кроулинг – споменатите в предния текст кроулери пръснати из
мрежата доставят на един сървър, изпълняващ ролята на склад уеб
страници. Компресирани, тези страници отиват на склад в
хранилището. Всяка страница има асоцииран с нея
идентификационен номер (docID).
– индексиране – най-интересната част е несъмнено индексирането
на така складирания материал. Индексирането се състои на свой ред
от няколко операции. Парсинг – това е когато на извлечените от

хранилището и декомпресирани документи им се прави синтактичен
разбор с цел въведената секвенция знаци (документ) да бъде сведена
до отделни „словесни случки“ (хитове). които да бъдат препратени
нататък, за да бъдат разпознати в тях определени граматични
структури и за да бъде трансформиран текстът нататък в
структурирани данни, удобни за по-нататъчна обработка. Така че
тези хитове представляват запис на съответната дума, позицията й в
документа, информация за шрифта и наличието на главни букви.
Тези така наречени хитовете биват разпределени в набор от
резервоари, но са само частично сортирани. Индексерът извършва
още една важна операция, той прави разбор и на всички линкове във
всяка една уебстраница и складира информацията за тях в отделен
файл. Този файл съдържа информация която позволява да се разбере
накъде води линкът и какъв е самият текст на линка. Следва
сортиране. Сортерът взима резервоарите сортирани според docID и
ги ресортира според друг един идентификатор, наречен wordID, за
да бъде генериран още един, преобърнат индекс. Сортерът също
така генерира и списък от тези wordID-та. Програмата DumpLexicon
взема този списък и лексикона произведен от индексера и генерира
нов лексикон, който да участва в търсенето редом с преобърнатия
индекс плюс PageRank.
На мен самата ми беше трудно да опиша това трасе и ако изобщо го
направих, то не е било да затруднявам на свой ред някого, а за да се
получи поне бегла представа за сложността и многоетапността на
такова едно трансформиране на останките на езика в един нов
монумент. Само за да се запитам в следващия миг: а дали поредния
порив за единство между хората няма чисто и просто да доведе до
възцаряването на един нов Бог, тотален (или може би само
тотализиращ) технологичен бог, този път не разделящ, а обединяващ
ни чрез езика, монополът над който само би ни направил по-лесно
управляеми?

Втори принцип на web 2.0 – впрягане на колективната интелигентност

Вече е ставало дума за това: интернет е замислен именно като инструмент за улесняване на човешката интелигентност. Знаем, че всяка работа по научен проблем и изобщо всяка творческа работа, започва със задължително ровене в алманаси и периодики и проучване дали някой вече не е работил по същото. Интернет наистина е незаменим за хората от интелектуалния авангард. Върнем ли се на статията на о райли за web 2.0 обаче, се уверяваме, че приоритетите на интернет отдавна вече са други – да носи печалби. Човешката интелигентност от главно действащо лице е сведена просто до фактор, който трябва да бъде експлоатиран в битката за оцеляване. Чие оцеляване? На компаниите-гиганти, разбира се.
Как точно става това? По какъв точно механизъм човешкият интелект започва да служи на машинния? В основата на всичко лежи структурата на web и един феномен, който тази структура обуславя, а именно: когато се добавя ново съдържание в мрежата, то бива откривано и посочвано с хипервръзки в други сайтове и това се случва многократно. Колкото по-интензивно се препраща в дадена посока, толкова по-здрава и добре работеща е „синапсната връзка“ в колективния мозък на web и толкова по-откриваем е ресурсът. Случващото се в машинна среда имитира точно това, което се случва и в човешкия мозък и по-точно механизма по който се случва т.нар. асоциативно мислене. Примери за успешното използване на този феномен:
– пробивът на Google като търсачка идва именно с PageRank, метод за ползване на линковата структура на мрежата вместо характеристиките на страниците.
– търговският портал eBay расте органически свързан с активността на потребителите си, в отговор на тяхните търсения. И изцяло в контекста в който се случват тези търсения.
– Amazon продава същите неща както и Barnesandnoble.com и получават същото описание напродуктите, мостри от обложките и съдържанието на продукта, както редакторски content oт продавачите, но както се казва, докато Amazon прави наука от въвличането на потребителите си в така нареченото „flow“ около продуктите,  Barnesandnoble.com търсенето като че ли разчита на спонсорираните резултати.
– Wikipedia дошла на мястото на britanica online, е енциклопедия, списвана от потребителите си. Доста се спори за легитимността й като източник, а и наличието на цензура н е за пренебрегване. Истината обаче е тази, че не излиза от top 100 в мрежата.

Всичко това е прекрасно. Няма нищо по-хубаво от това, желани неща да бъдат вмъкнати в някаква „система на предметите“ и направени бързо и лесно откриваеми. Но! Без да съм непременно най-неатрактивния и некомуникативен представител на човешкия вид, започвам все повече да се чувствам като изгнаник вмрежата. Направо изчезващ вид! Мрежата, впрягаща моя ум, с цел да задоволи по-добре нуждите му, май по-скоро го ощетява, защото към днешна дата му предлага чрез Amazon: Harry Potter and the Deathly Hallows (Book 7), Harry Potter and the Deathly Hallows (Book 7) (Deluxe Edition); Train Your Mind, Change Your Brain. Но нека да не е Amazon. Нека е някой български портал, store.bg например? Там положението с „най-популярното“ е такова:
Преслава – Интрига; Ивана – Празник всеки ден; Folk Collection; Mature Gang Bang; Барби Принцесата и бедното момиче; Десислава – Сладки сънища; Exxxtraordinary Eurobabes 3; Planeta Hit Mix 4 – Mixed by DJ Jivko mix; Fassinating 1; Преобразете тялото си за 6 дни.

Говорим ли за впрягане на колективната интелигентност, разбира се трябва да споменем и блоговете – този може би най-прехвален атрибут на web 2.0. Без да се отклонявам сега в посока към тяхното humanreadable* съдържание, ще изтъкна отново машинната страна на нещата. „Динамичните“ (подплатените с база данни) лични страници, изместили напоследък статичните html сайтове са динамични не само поради всекидневното добавяне на ново съдържание в тях и възможността за обратна връзка, но и заради линковете (отново линковете), които са уникални и перманентни за всяка отделна въведена в базата данни порция текст и „нечупещи“ се за разлика от старите html-линкове. Невъзможно е да ви излезе съобщението error 404 за ресурс, попадналведнъж вбазата данни. Това са така наречените permalinks. Именно тяхната перманентност и уникалност позволяват потоците текст на блоговете да бъдат направлявани и посредством инструменти като RSS** така да бъдат омрежени, че в крайна сметка блогпорталите да се превърнат в нещо като гигантски усилвател на общественото мнение и среда в която могат да се разгърнат мащабни дискусии. Дали това се случва и доколко се случва немодерирано, е отделен въпрос.

Human-readable* се нарича запис, който е четим от хора. Един ISBN бар-код например представлява машинно четим запис, но съдържа и информация четима от хора.

RSS** е съкращенние от Really Simple Syndication. Това е семейство формати ползвани при сайтове с непрекъснато добавящо се съдържание, например новинарски блогове и представлява нещо като „абонамент“ за новостите, позволявайки им да се изливат в мига на своята публикация в лентата на нашия собствен блог.

 

 

 

Web като платформа

В статията „Какво е web 2.0 – дизайн и бизнес модели за следващото поколение софтуер“ (http://oreillynet.com/lpt/a/6228) на изобретателя на термина web 2.0 Тим О,Райли, четем, че спукването на dot-com балона през 2001 не само не доказва несъстоятелността на мрежата като място за правене на пари, а тъкмо напротив – явява се признак за наличие на технологична революция, което ще рече, че мрежата сега е по-интересна от всякога, а начините за правене на пари в нея – повече и по-вълнуващи. Четейки О, Райли, оставаме с впечатлението, че именно правенето на пари е целта на революцията, а не освобождаване на мрежата от властта на парите изобщо и оставаме с усещането за нов балон. Остава и недоумението, как точно ще се правят пари след като понятието „производство“ май е поизгубило значението си в мрежата, а „собственикът“ е все по-неясен. Смяната на парадигми обаче, винаги внася смут и ни кара да се питаме как това ще ни засегне? Измежду губещите ли сме или измежду печелившите? За да разберем това, налага се да проумеем какво все пак О,Райли влага в термина web 2.0. Както много други модни меми, така и web 2.0 не е нещо ясно дефинирано, а е по-скоро набор от принципи. В случая – технологични. Ето например първият принцип:

Web като платформа.

Какво изобщо значи платформа в областта на компютрите? Това е архитектурата, рамката, структурата позволяваща на компютърните програми да се задействат и да вършат своята работа. Ролята на опорна рамка може да играе както самият хардуер, така и операционната система инсталирана на него или просто някакъв машинен език. Ако става дума за хардуера като платформа, то знаем, че на едно и също РС можем да се инсталираме една или друга операционна система (Linux или Windows) и тя да работи. Често обаче операционните системи се проектират така, че да пасват на точно определена марка хардуер. Така взети заедно, те от своя страна представляват също платформа, улесняваща работата на точно определени програми и правеща невъзможна работата на други. Дотук става ясно, че под платформа най-често се разбира набор от определени продукти, независимо дали хард или софт, но опаковани и предлагани на пазара от конкретен производител. Единствената цел на производителите в такъв случай няма да е нито качеството, нито съвместимостта на стандартите, а тъкмо обратно – доминация на пазара чрез контрол над тези стандарти. Например доминацията на Microsoft доведе до налагането на браузъра InternetExplorer. Netscape се опита да добие надмощие по същата схема, но се провали. За Netscape  изразът „web като платформа“ означаваше налагане на един продукт,  web-браузър например, а стратегията – ползване на пазарното надмощие за лансиране на скъпоструващи сървърни продукти, съвместими единствено с него. Затова пък  стратегията на

 

Google, новопоявилият се конкурент, бе съвършено различна и тъкмо тя спечели. Google започва да съществува като web приложение, което никога не е имало собственик, не е било пакетирано и продавано, а просто се е доставяло като услуга. Google не разчита на уловки, а на непрестанното си усъвършенстване, не налага никаква нужда от специално „портване“* към други платформи, а позволява да бъде ползвано на всеки компютър, като при това се оказва съвместим дори с програмки собствено производство, които никой друг освен нас не е виждал. Това на което разчита Google за разлика от своите конкуренти е компетентност от съвсем друг тип – компетентност при работа с бази данни. Google не е просто колекция от инструменти, а база данни свързана с тези инструменти. Без данни тези инструменти са безполезни, както без инструментите данните са неизползваеми. Тоест, успехът на Google идва от това, че успява да впрегне в матрицата си ресурси, в това число и съвсем отдалечени и незначителни, съставляващи обаче огромната маса web-съдържание.

Значи печелим! Никой вече не можеда ни изнудва, да ползваме точно неговия програмен продукт – програмните продукти са вече дислоцирани в мрежата под формата на услуги; старият, крайно досаден начин за рекламиране посредством грозни ярки банери, дразнещи pop-ups** и спам, стремително губи позиции за сметка на дискретната контекстна реклама, появяваща се ненатрапливо в поленцата на пощенските ни кутии и сайтовете, които разглеждаме в гугъл. Грубия, спъващ прогреса модел за доминация на пазара чрез контрол върху стандартите вече го няма, а копирайтът  поотпуска хватката. Самият О, Райли обаче реагира с негодувание (http://www.boingboing.net/2006/05/26/can_anyone_own_web_2.html) всеки път, когато някой използва изобретеният от него термин без изричното му съгласие, но това е друг въпрос. Това е, както сам той казва, предпазна мярка против злоупотреби и изопачавания на понятието web 2.0.

Следва принцип втори: впрягане на колективната интелигентност.

 

*porting – адаптиране на софтуера така, че да бъде използваем в среда за която не е бил създаден.

 

**рop-up ads или popups – форма за онлайн реклама под формата на прозорци, които се отварят в браузъра, целяща увеличаване на трафика и прихващане на имейл-адреси,

 

 

 

 

 

Мрежа второ поколение

В текста от миналия брой стана дума за актуалния термин Web .2. Реших да проверя колко от десетките хиляди ресурси в мрежата засягащи темата са на български, но показаният от Google резултат бе отчайващ! Така или иначе, преди да се впусна отново в наблюдения над web 0.2, редно е да припомня набързо web 0.1 и по-точно комерсиализирането на този иначе  некомерсиален инструмент – браузъра, Нетскейп -, изобретен в сърцето на Европа през 1990 за улеснение на учения свят.
Самата култура на мрежата възниква десетилетие преди самата web. Това се случва покрай един от първите протоколи за публично общуване – Usenet* и се развива благодарение на опита, натрупан през годините самоорганизация на мрежовото общество. Дериватите на тази култура повечето от нас вече познават под една или друга форма. Както може да се очаква, около нея вегетират и куп мъртви души на правителствени грантове, бълнуващи неспир за киберкултурата на бъдещето (това в Европа поражда т. нар. „net art“), а комерсът пък, в желанието си да я експлоатира, измисля чудеса като Electronic Frontier Foundation (виж по-долу), списанието „Wired“ , а също и загадъчния израз „Information Superhighway Информационни магистрали“, станал популярен в Америка по време на администрацията на Клинтън и Гор, след като феноменът на киберпънка бива внесен от Европа.
Но как точно комерсът се сдобива с власт над мрежата? Това е дълъг и бавен процес, но началото му е поставено с обнародване на някои документи.
През 1994, в годината на “републиканската революция”, научния фантаст с крайно дясна ориентация и говорител на Американския Конгрес, Нют Гингрич, одобрява програмата „Magna Cart или Chart, Харта? for the Digital Age“, пропагандираща радикално-монетаристската идеология и написана от корпоративните драскачи на Wired и EFF, Алвин Тофлър, Естер Дайсън, съветника на Рейгън по научните въпроси Джордж Кейуърт и още някои други. Друг документ, касаещ същата „култура“ и цитираш щедро тази същата Магна Карта, е появилата се през 1995 „КАЛИФОРНИЙСКА ИДЕОЛОГИЯ“. Нейни автори са англичаните Ричард Барбрук и Анди Камерън, а е публикувана, разбира се, във Wired. Всичкото това баене няма отношение нито към „кибера“, нито към „културата“, но пък рекламното изображение на модни младежи със скъпи компютри лансира представа, че тъкмо топ-менажерите, деятелите на рекламата, адвокатите и хай-тек занаятчиите са бъдещите стопани на киберпространството.

В това време, независимо от рекламите, киберпънкът все пак се развива и поражда своя субкултура, въртяща се около идеята за „крипто-анархия“, а в манифеста й, написан в края на 1980-те от един от основателите на шифропънка Тимъти Мей се казва, че добрата криптография може революционно да измени обществото посредством преминаване на всички икономически операции през Интернет, като това ще попречи на държавата да има контрол над тях и да взима налози. Новото общество ще е основано на абсолютната свобода, творчеството и доверието, а не на принудата.

Опошляването на тази философия става след влизането в играта на технически неграмотните, но затова пък амбициозни кибер-либертарианци, готови срещу парите на Гингрич да рекламират Мечтата (която в техния вариант е чисто и просто отмяна на държавната регулация на икономиката в мрежата), а най-одиозния епизод от тази история почва с намесата на „големите момчета“ от Global Business Network – един от онези полу-закрити клубове, управляващи западния корпоративен бизнес, групиран около частната компютърна мрежа Well. Аборигените от Юзнет безпощадно се присмиват на кибер-обществеността в Well заради техническата й неграмотност и претенциозността й, но повече от очевидно е, че киберпространството е на път да се сдобие с нов стопанин.

Пропагандистският орган на GBN е списание Wired (http://www.wired.com/), а лобистската му машина – Electronic Frontier Foundation (http://www.eff.org/) – псевдо-правозащитен център, възглавяван от топ-мениджъри на мулти-национални компютърни корпорации и кибер-либертария Джон Пери Барлоу, известен повече като текстописеца на групата Gratefull Dead.

Да, тъкмо от страниците на Wired и благодарение на пропагандистите на GBN/EFF започва да се надува балонът с лъжите за незабавния рацвет на цифровата икономика чрез посредничеството на нерегулируемия пазарен капитализъм, за да се стигне през 2001 до спукването на dot-com балона и колапса на web 0.1.

Тъкмо от тези среди бива възприета и проприетарната философия на затворения код с цел превръщането на програмните продукти в стоки за широко потребление. Но заедно с това се появява и съпротивата, под формата на движение за отворен код, довело в крайна сметка до чиста проба технологична революция и парадигмата web 0.2.

Както се казва: продължението следва!

Ти си личност на Годината

В случай че някой не е в течение: миналия месец списание „Time“ излъчи поредната „личност на годината“. Този път това бяха всички потребители на Интернет. Ако цитирам написаната от Лев Гросман cover-story, то е защото „те, (потребителите) сграбчиха юздите на глобалните медии; създадоха и оформиха дигиталната демокрация; работиха безплатно и победиха професионалистите в тяхната собствена игра…“(http://www.time.com/time/magazine/article/0,9171,1569514,00.html?aid=434&from=o&to=http%3A//www.time.com/time/magazine/article/0%2C9171%2C1569514%2C00.html )

И най-вече защото не всеки може да каже: „довечера няма да гледам „Lost“. Довечера ще включа компютъра и ще снимам клип за моята игуана. Или ще миксирам 50 Cent’s с Queen. Или ще поразсъждавам в блога си за състоянито на света, нацията и качеството на бифтека в бистрото на нашата улица.“

Кой, кажете, има това време, тази енергия и тази страст да твори? Самотните гении? Някой нов Айнщайн? Не, това не е мрежата на Тим Бърнърс-Лий, създадена през 1991 за да улеснява обмена между великите мозъци по света. Сега това е Твоята мрежа, Нашата мрежа, Мрежата На Всички Нас – web 2.0 както я наричат други едни мозъци, локализирали се в Силициевата Долина.
Е добре! Старата медия, свикнала да побива знамената където си ще и да упражнява власт както намери за добре, показва отношение към новата медия, а новата медия съответно реагира. Как реагира? Ето как: ( http://www.msnbc.msn.com/id/16371425/ ):
„Аз? Личност на годината? Не, благодаря. Благодаря ти, „Time“, че ме превъзнасяш, че ме надценяваш и ме ползваш, за да ми продаваш после собствения ми образ обратно. Мерси, че ми правиш психопрофил, че ме четкаш, но пък забравяш да ми платиш. Веднага щом видя лика си изложен в будката за вестници, аз ще си купя един „Time“ , обещавам.“

Всичките тези вълнения ме провокират да проверя как стоят нещата в българоезичната част на web. На сайта на BTV ( http://btv.bg/news/?magic=good&good_id=111 ) в  „Добрата новина“ чета:  … специалистите вече говорят за www-2 – мрежата на свободното творчество, свободната изява и на свободното общуване. Това е възможност да се изгради нов начин на интернационално разбирателство, не между политици, не между велики личности, а между гражданин и гражданин, между човек и човек. Преписано е от Гросман, ясно, но защо www-2? Да не би да се има предвид все пак web 0.2 – лансирания от О,Райли мем*  който освен модна дума е и нещо, натоварено с конкретен смисъл, технологичен преди всичко, пък и маркетингов и не касаещ чак толкова процъфтяването на междучовешките отношения? Разбира се, момичешките клипчета са за предпочитане пред речите на Буш. Може би дори и пред тези на Чомски и Пинтър. Може пък ако престанем да говорим за войната и да разбираме защо тя се случва, тя ще престане и да се случва? Но нека продължа web-разходката си със сайта на Стандарт: (http://www.standartnews.com/bg/article.php?d=2006-12-18&article=172008🙂
„На фона на мрачни събития през годината – все по-големите кръвопролития в Ирак, войната между Израел и Ливан, ядрения опит на Северна Корея и стремежите на Иран към атомна бомба, „Тайм“ предлага да се погледне на света през друга призма. И в нея да не се търси конфликтът или великият човек, а да се концентрира върху общности и сътрудничество, невиждано по вид и размери досега.“
Отново Гросман! А на Великия човек, който и да е той, явно всички са му вдигнали мерника! Един поглед на big.bg:( http://www.big.bg/modules/news/article.php?storyid=38925 )
Там за разнообразие преписват не от Гросман, а от Википедия – припомняйки,  че сред най-скандалните носители на званието са аятолах Хомейни, през 1979 г. и Хитлер, през 1938 година. (Забележете – Хитлер!). Защото „Time“ избират за личност на годината не най-добрите, а най-повлиялите, за добро или лошо“.
В Дневник (http://dnevnik.bg/show/?storyid=300660 ) не казват нищо ново и различно. Там са интересни коментарите макар и само три на брой. Първата реакция е на възмущение от интелектуалното издребняване на „Time“, а другите два коментара пък коментират не по-малко възмутено първия, обвинявайки автора му във … възраст над 40-те. Да, незнайно защо, но двадесет и няколко-тридесет годишните българоезични ползуватели на Интернет считат четиредесет годишните за сто процента неадекватни! Във всяко едно отношение. Но ето че стигнах и до реакциите на набедения от „Time“ за личност на годината обикновен потребител. Няколко минути плуване в стил crawl из българоезичните електронни дневници ме оставят с впечатлението, че местният потребител на blogspot, YouTube, Flikr и MySpace ** е в много по-голяма степен въодушевен от избора на „Time“ отколкото примерно американският, но това вероятно е хиперкомпенсация заради чувството на малоценност и откъсатост от света и легитимираща нашенеца в собствените му очи като гражданин на света. Разбира се, има и ненаивни български блогъри, които реагират на новината подобаващо и дават в дневниците си препратки към poll-a на „Time“, от където става видно, че Уго Чавес е фаворит за личност на годината с цели 35%, а Ахмадинеджад го следва с 21%. Нима „Time“ погазва волята на читателите си? Същите тези, на които се подмазва, провъзгласявайки ги за личност на годината? В името на какво? В името на политкоректнстта и дигиталната демокрация навярно.

* мем – (meme) – термин, лансиран на свой ред от Ричард Докинз през 1976 в книгата му Себичният ген. Мемът представлява единица културна информация по начина по който генът е носител на наследствеността;
** blogspot, YouTube, Flikr и MySpace – услуги от най-ново поколение. blogspot е блогпортал; YouTube – сайт за обмен на видеоматериали, Flikr – на фотографии, а MySpace е мрежа за социални контакти.