Фаворизиране на изкуството | Култура – Брой 33 (2560), 02 октомври 2009

В пролога на „Възхода на мрежовото общество“ Мануел Кастелс илюстрира вижданията си за зависимостта между технологии, общество и историческа промяна с два примера: първият е от периода на разцвета на технологиите в Китай от древността до четиринадесети век, другият – от периода на разцвета им в САЩ през втората половина на двадесети.
Четейки напоследък новините около приемането на закона HADOPI във Франция, няма как да не сравня ситуацията там със ситуациите, описани в тези два примера и особено в китайския.
Китай, превъзхождащ в много отношения Ренесансова Европа до 1400 г., след този период внезапно започва да изостава, за да жъне горчивите плодове на упадъка си векове по-късно под формата на британски колониални данъци в опиумните войни. Според Кастелс причината за този упадък се състои в идването на власт на династиите Мин и Цин и на техния отказ от традиционния приоритет, отдаван дотогава от китайската държава на технологичните иновации и открития, за сметка на фаворизиране на изкуствата, хуманитарните науки и бюрокрацията.
Може ли в светлината на този пример да бъде проумяна ситуацията в съвременна Франция? Франция на Саркози и закона HADOPI.
HADOPI (Higher Authority for the Distribution of Works and the Protection of Copyright on the Internet) или още „законът за фаворизиране на разпространяването и протекцията на творчеството в интернет“, или още „законът на трите удара“, е онзи прословут закон, предвиждащ следене на пиратите в мрежата, отнемане на достъпа им до интернет след три нарушения, наказването им с глоба от 300 000 евро и понякога дори лишаване от свобода. Отхвърлен от френския Конституционен съд като противоконституционен през април тази година, след смяна на френския министър на културата, законът отново е на дневен ред и вероятно ще бъде приет, но след известно смекчаване. Отхвърлен е например текстът с предложението създаденият специално за наказателни цели регулаторен орган да не бъде оторизиран да спира достъпа на нарушителите до интернет, както е постановено досега, а да има правомощията единствено да издава предупреждения. Спирането на достъпа пък да става само след съдебна процедура. Тази нова версия на закона все още чака одобрението на целия парламент, но лявата френска опозиция, в лицето на социалисти и най-вече зелени, отсега предупреждава, че се кани да обжалва пред Конституционния съд.
Да очакваме ли упадъка на стария континент само заради фаворизиране на културната индустрия и на бюрокрацията, заета с регулирането й, или това по-скоро трябва да се изтърпи като част от стратегията за противопоставяне на американската културна експанзия, заляла света не без помощта на новите медии?
Та в тази връзка нека си припомним САЩ от втората половина на XX век – времето, когато информационните технологии бурно се развиха, а корпорациите все още не бяха успели да се намесят в това ново поле на дейност с парите си. Макар и финансиран от консерваторите в САЩ и първоначално създаден за военни цели, проектът «Интернет» отключи нови хоризонти пред личната свобода, даде възможности на предприемчивите, обогати културата и еманципира нееманципираните. Сега с този етап е вече приключено. Сега интернет е навсякъде, но с него до всеки от нас достига и корпоративният контрол.
Кастелс пише, че обществото не може да бъде производно на технологиите си и обратно – технологиите да бъдат детерминирани от обществото. Там, където корпоративната матрица се стреми да интегрира в себе си дори риска от неочакваното, факторът човешка гениалност, изобретателност и предприемчивост все по-трудно ще успява да внесе смут и обновление. Проблемът с технологичния детерминизъм е изкуствено създаден проблем, но си остава проблем!
И накрая: като човек на изкуството, би следвало инстинктивно да съм „за“ фаворизиране на изкуството от страна на държавата за сметка на фаворизирането на науката и иновациите? Сигурно така и щеше да бъде, ако най-забележимата проява на това фаворизиране не бе все по-фанатичната борба за защита на авторските права на все по-отчуждения от автора си, все по-малко авторски, все по-предвидим и все по-неавтентичен продукт, бълван от конвейра на културната индустрия.

Райна Маркова

PR в мрежата | Култура – Брой 28 (2555), 24 юли 2009

Наскоро се натъкнах на доста емоционална статия на Брайън Солис, озаглавена ‛Положението на PR, маркетинга и комуникациите‛.

Брайън Солис не е случайна личност. Той е виден PR-експерт, изобретил термина PR 2.0 още в края на 90-те години, а неговата фирма FutureWorks е известна с това, че откакто съществува, комбинира традиционните PR техники с тези на социалните (web 2.0) медии.

В статията си Солис говори за кризата, в която се намира PR-браншът напоследък, и признава, че вината за това положение на нещата е и в самия PR бизнес. Наследствената обремененост на PR-бизнеса1 е нещо, което експертът не се и опитва да крие, но като че ли не е готов да приеме и изчезването му, затова пламенно изразява надеждата си, че въпреки песимистичните предвиждания, ще умре не самият PR, а единствено познатият ни досега PR. И, обратно на популярното виждане: социалната медия web 2.0 ще го унищожи единствено като бизнес, но не и по принцип.

Тук, удивени, че убит като бизнес, PR-ът може да продължи да съществува, ще решим, че обвързан доскоро с частните комерсиални интереси, сега той ще мигрира ведно с навиците си към други (например обществени) интереси. Четейки нататък, обаче, се натъкваме на следните трогателни напътствия на PR-гуруто към последователите си:

‛Слушайте хората, ангажирайте се, степенувайте по важност и израствайте вътре в общностите, от които зависят вашето развитие, репутация, контакти като човек и професионалист.‛

Или, с други думи, показвайте повече емпатия, ако искате да сте близо до сърцето на тези, благодарение на които съществувате. Чиста философия на вампиризма, нали!

Това ме кара да се сетя за едно старо и също толкова трогателно есе на Пол Греъм от 2005 г., озаглавено ‛Подводницата‛.

Пол Греъм е програмист и предприемач, изобретател на Lisp, един от най-старите програмни езици. Освен това е и писател с въображение. Той прави паралел между PR-а като дейност и Web 2.0, противопоставяйки ги съответно на рекламата и старите медии, издържащи се от нея.

В есето си Греъм твърди, че старите медии сами са виновни за упадъка си поради собствената си недобросъвестност (продажност, неточност, небрежност). Някой журналист би казал точно обратното – че му е все по-трудно да е журналист и да работи добросъвестно в напълно приватизираните и подкопани от PR-и, пресаташета и пресслужби медии.

PR-ът, според Греъм, обаче е нещо подривно, революционно и най-вече демократично (защо не анархистично?), тъй като в сравнение с рекламите, които са по силите единствено на богатите компании, PR-ът е достъпен за всеки. Така, „вместо да си купуват реклами, които читателите игнорират, фирмите плащат, при това далеч по-малко, за да се пъхат директно в новините“. Чрез блогерите. А понеже блогерите са честни и ‛за разлика от медиите, които могат да си позволят да публикуват платени PR публикации, не го правят‛, това е и причина хората да ги обичат. Греъм е писал този текст, когато пропагандата и ‛оптимизирането‛ на търсенето в интернет все още не е било чак такава напаст. А комерсиализирането на блогинга е било в навечерието на своя възход (един от най-посещаваните блогове в мрежата, boingboing.net започва да монетаризира трафика си от 2004 насетне). Но блоговете наистина продължават да се харесват на хората, най-малкото защото позволяват на всеки да си има такъв, да бъде лесно откриваем в Google и да позволяват директни коментари (понякога).

Ще ми се да кажа нещо за особеностите на тукашния блогинг и PR 2.0 проявления, но в момента, вероятно поради временно черногледство, виждам само дребнаво боричкане за трафик и отчаяни опити за монетаризирането му.

Успокойте се, от монетаризация на трафик никой не е успял да направи бизнес, дори Фрауенфелдер с неговия boingboing.net.

1. Publick Relation (PR) – това е институционализираната връзка на частния интерес с обществеността. Пионер в бранша е племенникът на Фройд – Едуард Бернайс, който в началото на ХХ век се е досетил да комбинира теорията за психология на тълпата с психоаналитичната теория на великия си чичо с цел да манипулира масите посредством медиите.

Демонополизиране на егоизма на високо ниво | Култура – Брой 27 (2554), 17 юли 2009

На 30 септември изтича договорът на ICANN с Министерството на търговията на САЩ и това неизбежно нажежава страстите в информационната провинция или, иначе казано, в останалата част на света.

Да припомня: ICANN (Internet Corporation for Assigned Names and Numbers) е частна, нестопанска организация със седалище в Калифорния, чийто предмет на дейност е контролът над имената на домейните на най-високо ниво и управлението на системата от имена на домейни. От нея зависи свързаността на милиардите компютри по света и фактът, че управление й е съсредоточено в ръцете на една-единствена корпорация, обвързана при това с правителството на една-единствена държава, под юрисдикцията на един-единствен щат, не се харесва на мнозина. И недоволството от тази иначе работеща система би било донякъде справедливо, ако произтичаше от нуждата да се защитят правата на някакъв краен потребител. С оглед на перспективите, които се разкриват пред информационните технологии (‛интернет на предметите“, този, в който не само компютрите ни ще разчитат на свързаност със системата), изтичането на договора между ICANN и правителството на САЩ не може да не актуализира споровете между големите играчи. По този повод на 6 май в Брюксел Европейската комисия организира среща на високо равнище, в дневния ред на която присъстваха теми, като ‛Сигурност и стабилност“, ‛Роля на обществените органи“, ‛Отговорност и легитимност“, ‛Интернационализиране на управлението“, ‛Дигиталното неравенство“. В крайна сметка, Европейската комисия в лицето на комисар Вивиан Рединг предложи да бъде демонополизиран интернет регулаторът ICANN и да бъде поставен под международно наблюдение… А на 18 юни Комисията отново проведе заседание с цел конкретизиране на някои следващи стъпки на тази демонополизация. В документа от това заседание обаче не съзираме нищо конкретно, особено по отношение гарантирането на чисто гражданските свободи в мрежата. Спорът като че ли се върти около демонополизиране на частните интереси в ICANN, от една страна, и демонополизирането на държавните, от друга.

Би било интересно да се проследят множеството публикации в мрежата, показващи недотам изречените намерения на тримата големи в тази игра: САЩ, ЕО и Китай. Но тъй като е невъзможно, ще се задоволя да цитирам мнението на експерт – проф. Виктор Майер-Шьонбергер от Сингапурския държавен университет, който като че ли най-добре обобщава ситуацията: Европа няма никаква отчетлива политическа позиция, която да противопостави на САЩ. Фокусирала се е изцяло върху структурите и процесите за контрол. Докато старата Европейска общност, тази от недалечното минало на Световния форум за информационно общество (WSIS), имаше ясни визии за глобалното управление на интернет и воля да се ангажира с граждански каузи (правото на неприкосновеност на гражданите в мрежата), сегашната не допринася с нищо, освен с нови надзорни структури и нови жалби. Според проф. Шьонбергер, Европейската общност просто се движи от демонополизация на частния интерес (multi-stakeholderism) в посока към традиционния мултилатерализъм на ХХ век.

И докато европейците тепърва възприемат идеята за приватизиране на ICANN, в САЩ вече го поставят под въпрос. Администрацията на Обама тепърва ще „ре-национализира“ ICANN, а това означава, че на САЩ много „не им пука“ за интернационализирането (ламтежа на други държави) по този, така или иначе, американски проект.

Позицията на Китай пък Шьонбергер находчиво нарича „Сун Дзъ реализъм“, ‛осъвременен“ с всяческо избягване на разговори относно човешките права в мрежата, за сметка на предпочитанието към теми като ‛етика“ и ‛ред“. Китай просто си остава ‛традиционният суверен“ с традиции в ‛изкуството на войната“. Информационната война.

Обобщени, тенденциите изглеждат ето така:

– дивергенция вместо конвергенция между мненията на играчите относно ‛подходящите структури и процеси“;

– склонност към изоставяне на множествеността на заинтересованите страни;

– конвергенция по отношение на ирелевантността на същностната политика.

С други думи, вече никой не говори за права, за гарантиране на ценности и други подобни. Обсъждат се структури.

Искаме да гласуваме | Култура – Брой 26 (2553), 10 юли 2009

Като че ли такава предизборна възбуда не е имало от 1997 г. насам. На мястото на политическата апатия и чувство за безизходица дойде някакво почти еуфорично желание да се упражни вотът и изобщо не е преувеличение да се каже, че тази възбуда се появи и ескалира тъкмо в мрежата.

Ако си спомняте, всичко почна със студентския протест през декември м.г. В началото граждански, той скоро се превърна в политически и в последствие беше почти обявен за незаконен от управляващите именно защото бе ‛организиран по интернет‛.

Имаше недоволни от това, че протестът бе използван от политически сили, чиито каузи нямаха нищо общо с исканията на студентите; имаше недоволство и от шума, попречил да се разбере от всички и навреме кого точно подкрепят – дали неподготвените да се озоват в политиката студенти или опитните политикани. Затова пък солидарността на никакво ниво я нямаше. Всеки се чувстваше по-опозиционер от другите, въпреки наличието на среда в която ефективно да общуваме помежду си.

В момента не е така. В момента солидарност има. Ако нещо обединява гражданите, особено тези, живеещи в чужбина, това е желанието им да гласуват. Те дори не се интересуват кой кого възнамерява да подкрепи. Те просто виждат, че с бездействието им за пореден път може да се злоупотреби и не искат да го допуснат.

Мрежата е пълна с конкретни примери за това, как тъкмо технологиите се превръщат в инструмент на тази солидарност.

На непрофесионализма на дипломатите ни – на отказа им да преговарят с чуждестранните власти при забраняване на отварянето на нови избирателни секции в повече градове; на неумението им да комуникират със сънародниците си (необновявани сайтове, спестена или неохотно предоставяна информация), на липсата на синхрон в работата им с тази на ЦИК и МвнР в България и, в крайна сметка, на пропуските в самото българско законодателство – гражданите отговарят с интензивен обмен на правна и всякаква друга информация по личните блогове и социалните мрежи.

Инициативата във Facebook Да организираме най-масовото рекордно гласуване в историята на България, например е точно такава.

Не по-малко полезна е инициативата Парламентарни избори 2009 в Google Maps. В този сайт се посочват адресите на избирателните секции за парламентарните ни избори по света. Изграден е с данни от сайта на министерство на външните работи, но е иницииран и допълван от гражданите в чужбина.

На сайта на кандидата за евродепутат Атанас Чобанов пък може да се открие една чудна инициатива за предизборен туризъм, която цели да компенсира неприятния ефект от твърде активния изборен туризъм от юг. Пак мрежата е тази, чрез която можем да проследим какво става с изборните секции в Турция, да сравним броя им с тези в останалите части на света и да си направим съответните изводи.

Активизирали са се дори в БГ мама.

А освен тях съществуват и сайтовете Искаме да гласуваме, България е наша! , Избори 2009, Аз ще гласувам!, Гласувай за България!, Граждански кураж!, Европейски избори – ТИ РЕШАВАШ!, Бунта на безгласните, Избори 2009!

Всичките те съдържат списъци с утвърдени вече избирателни секции, а също и на заявените, които евентуално ще бъдат отворени и са в помощ на желаещите да гласуват от друго място сънародници.

Невъзможно е да се провери адекватността на информацията във всичките, но като че ли го няма страхът от поредната вълна дезориентиращ шум. Може би защото всички са невероятно единни в желанието си да подкрепят опозицията. Шумът и дезинформацията като че ли идват тъкмо от официалните източници. Ето например какво обяснение дават news.dir.bg за лавинообразно нарастващата предизборна активност:

‛Ако парламентарните избори бяха днес, близо 26 на сто биха гласували за ГЕРБ, малко над 18 на сто – за Коалиция за България, около 13 на сто – за ДПС и близо 9 на сто – за „Атака“.Това показва социологическо изследване на „Барометър.инфо“, проведено в периода 19-21 юни.

Анкетирани са били 1306 пълнолетни български граждани. Изследването беше представено от Николай Николов от агенцията, съобщи БТА.‛

Коментарите отдолу обаче, а и навсякъде другаде в мрежата, показват съвсем други тенденции. Възможно ли е да се фалшифицира мнението на цял един народ?

Експериментално | Култура – Брой 25 (2552), 03 юли 2009

Докато се възмущаваме от циркулиращото по блогове и социални мрежи видео с изказването на Доган пред избирателите в с. Кочан и негодуваме при новината за кортежа на Станишев, блъснал кола в Благоевградско, успяваме ли да забележим, че Google забранява сайта на цяла една община с все предизборни дебати на него за цяло едно денонощие?

Докато следим скандала с усвояването на почти милион от Центъра за преводи и редакции към Министерския съвет, не пропускаме ли новината, че братя Галеви отново са на свобода с невинното намерение да участват в политиката? Докато оплакваме Фара Фосет и Джако, интересува ли ни защо ‛дъгоцветните“ ни съграждани излизат на улицата и танцуват? Докато се вълнуваме от безредиците след изборите в Иран, знаем ли достатъчно за предстоящите у нас? И ако знаем, какво от това?

Мрежата винаги е била шумна като роящ се кошер дори на локално ниво и в относително спокойни времена, но при всичките разкрития и сензации, които ни се сервират от медиите напоследък, страхът, че важното не достига до нас, не бива да ни напуска. И не е като да няма защо: новината, че тази година в тъмните стаички на 9 (не 50, както се очакваше) столични избирателни секции, освен традиционните бюлетини, ще има и автомати за електронно гласуване, остава някак в периферията на вниманието ни.

Всъщност, то дори не е новина. Почти всичко, което днес четем по вестниците за начина, по който ще се подава и отчита този експериментален електронен вот, вече сме го чели в средата на април, когато стана ясно, че Народното Събрание е одобрило нововъведението. Новост е може би единствено името на фирмата-изпълнител – „Лирекс БГ“ ООД. Оказва се, че на 5 юни, на основание чл. 23, ал. 1, т. 28, чл. 87 от Закона за избиране на народни представители и чл. 1 от Условия и ред за експериментално гласуване по електронен път, било взето решение председателят, заместник-председателите, секретарят и членът на ЦИК да проведат разговори с фирмата относно техническите качества и цената на автоматизираните системи за гласуване.

Измежду кои други кандидати обаче е била избрана тъкмо тази фирма, какви са били условията на другите и къде точно в мрежата е достъпна документацията по сделката, не е ясно. Не е ясно и къде са резултатите от тестването на системата и кой изобщо я е тествал. Би било редно всички тези документи и резултати от тестове да са достъпни на сайта на ЦИК, но нищо такова не откривам там, затова пък на сайта на фирмата може да се прочете, че други кандидати за изпълнение на поръчката изобщо не е имало. . Става дума за сравнително малка поръчка на скромната сума от 120 000 лв., така че изглежда напълно излишно гражданството да се тревожи и да настоява за информация по въпроса. И все пак: каква марка е хардуерът, откъде е внесен, кой го е сертифицирал? Софтуерът с отворен код ли е, или не? Обсъждат ли се някъде предимствата и уязвимостите на системата? Ами евентуалните разминавания между технологичните и юридическите стандарти? Как например ще се гарантира автентичнистта на вота? Достатъчно доказателство ли е хартиеният фиш? А какво стана с идеята за удостоверяване с пръстов отпечатък? Всеки един добър професионалист би могъл да каже доста за начините, по които може да се фалшифицира един електронен вот и да бъде елиминирано уж най-сериозното предимство, което гласуването с магнитни карти дава – невъзможността за купуване на гласове, но някой някъде дава ли думата на такива професионалисти? Та нали един ред в кода може да промени резултата от изборите много по-ефективно и неусетно, отколкото грубо практикуваното досега купуване на гласове.

Явно някой вместо нас решава, че мащабът на начинанието, сложността и последствията му за обществото няма да са чак толкова фатални, просто защото става дума за експеримент. А експериментът нали затова е експеримент – не е задължително да завърши успешно. Но значи ли това, че и вотът, даден по електронен път, няма да тежи толкова, колкото вотът, даден по традиционния начин?

Web-цунами | Култура – Брой 23 (2550), 19 юни 2009

Дългоочакваната машина за отговори Wolfram|Alpha дебютира в мрежата в средата на май, но като че ли само за да покаже, че не е имала и намерение да се конкурира с търсачката Google. Просто защото не е търсачка. Прекалено сложна за простичките неща, с които трябва да се справя всекидневно в мрежата, Wolfram|Alpha

– не разпознава кирилица;

– не се съвместява с някои от познатите ни браузъри;

– реагира с недоумявящото ‛Wolfram|Alpha не знае какво да прави с въведеното от вас‛ дори на не чак толкова екзотични теми като ‛българска литература‛, например;

– и за всеки случай ни препраща към добрия стар Google с дискретно линкче вдясно.

И докато масовият потребител се чуди за какво би могъл да използва Wolfram|Alpha, Google отново успя да го изненада с интересна и преди всичко работеща играчка – на последната конференция за разработчици, състояла се на 27 май т.г. в Сан Франциско, бе анонсиран поредният хит, така нареченият Google Wave (‛гугъл вълна‛), който трябва да се превърне в окончателен факт до края на годината.

‛Вълната‛ не е точно продукт. Както повечето съвременни инструменти, той е хибрид между продукт и платформа – богата цялостна нова среда за комуникация, съчетаваща в себе си многобройни, както никога досега, функции:

– софистицирана електронна поща;

– система за моментна комуникация;

– уики в реално време;

– инструмент за обмен на изображения, видеа, карти;

– езикови улеснения (автоматичен превод между 40 езика, проверка на граматика и правопис).

Ниската латентност* и ‛безшевовата‛ модификация на документите в интернет, позволяващи вграждането им в социални мрежи и блогове, правят инструмента максимално удобен за съвместна работа в реално време между отделните участници във ‛вълната‛. А добрата съвместимост с Android, софтуерната платформа за мобилни устройства като модните напоследък iPhone, разшииряват възможността за тази работа и в чисто пространствен смисъл.

Създателите на Google Wave, братята Ларс и Йенс Расмусен, известни с разработката на Google Maps, и програмистката Стефани Хенън описват резултата от комуникацията ‛във вълна‛ като нещо средно между документ и разговор, докато самата Google Wave е по принцип система за управляване на процеси и работа с документи.

Google Wave e отворена архитектура с отворен код. Тепърва ще се търсят още разработчици-авантюристи, които да доразчовъркат кода, за да се види какво още може да се направи с него. ‛Разчовъркат‛, разбира се, е силно казано, защото едно от удобствата на приветливите приложно-програмни интерфейси напоследък е да позволяват на разработчиците ефективно и бързо да адаптират новите технологии, но без да им се налага да изучават в дълбочина пластовете на софтуерната система, към която ще ги прилагат.

Покрай възторжените реакции около Google Wave се появяват и откровени критики. Според някои ние сме свидетели на поредния арогантен рекламен Google-фойерверк, който не анонсира нищо ново, а просто прелъстява масовата публика с нов аналог на известни вече, правени от други неща – SharePoint на Microsoft, например (удобен за работа в корпоративна среда, но не и за индивидуална работа в различни колективи, а и лошо комуникиращ с email-клиента Outlook Express). Или пък с интернет-базирания Office Live, отново на Microsoft, подходящ за индивидуална работа и малък бизнес.

Други пък критикуват Google заради неспособността на компанията да извади на пазара един завършен продукт и да реализира печалби от него, както прави Microsoft, и се проваля в монетаризирането на всичко друго с изключение на трафика при търсенето, благодарение на рекламното приложение AdSense, което много притежатели на сайтове ползват.

Истината обаче е, че дори и да не са откриватели, Google са добри иноватори. И ако команията, отегчена, не изостави и това свое начинание, а успее под ‛вълната‛ Wave да обедини и Docs, и Gmail, и Cal, би могла окончателно да победи своя конкурент Microsoft. А заради своята отвореност и федеративност, Google Wave Federation Protocol може да се окаже протоколът на бъдещето, който завинаги да измести познатия ни от 40 години e-mail протокол и да промени представата ни за комуникация изобщо.

* low latency – незабележимо от човешка гледна точка забавяне на резултата (output), дължащо се на времето, необходимо за обработка на заявката (input) от страна на машината.

Равенство или меритокрация | Култура – Брой 22 (2549), 12 юни 2009

На шести юни една от най-известните личности в интернет, съоснователят на Wikipedia Джим Уейлс, бе в София за среща с българската уики-общност. Подведена от афишите, очаквах лекция стриктно по темата ‛Икомоника на споделянето‛ и малко повече за сблъсъка между радикалния егалитаризъм на Уейлс и меритокрацията на съоснователя на енциклопедията в нейния прото-вариант, Nupedia, философа Лари Сангър. Както можеше да се очаква, получи се среща-разговор, по време на която стана дума за много и различни неща, повечето от които могат да се прочетат и в мрежата, но тъй като за мен най-интересното си остават идеологиите, предпочитам да им посветя няколко реда.

Започнала съществуванието си през 2001 г. под името Nupedia, електронната енциклопедия, позната ни днес като Wikipedia, е представлявала не просто свободно съдържание в мрежата, но и съдържание, рецензирано и одобрено от експерти. Бавното разрастване на ресурса, както знаем, е причина главният редактор Сангър да предложи варианта wiki – максимално бърз и опростен (благодарение на wiki-софтуера) начин за работа. Непретенциозната Wikipedia бързо се сдобива с популярност и въпреки атакуемото си откъм достоверност съдържание, скоро прави Nupedia излишна. А когато през 2002 компанията на Уейлс, Bomis, отказва да плаща на Сангър, за да изпълнява длъжността главен редактор, той се оттегля, за да основе свой собствен wiki-проект, така наречения Citizendium (http://www.citizendium.org).

Понастоящем Лари Сангър е един от главните критици на Wikipedia. Фрустрациите му идват от анонимността – нещо недопустимо, според него, доколкото освобождава сътрудниците от отговорност за грешките им; а също и от липсата им на респект пред експертите, които единствени уж са в състояние да придадат легитимност на начинанието.

Това е разбираемо. Както повечето хора, въвлечени в IT сферата, Лари Сангър е либертарианец, меритократ и привърженик на идеята, че привилегиите в една общност трябва да са пропорционални на способностите, които членовете й демонстрират, и съответно, на отговорността, която поемат.

Меритокрацията обаче е съвършено несъвместима с представата на Джими Уейлс за системата на управление на една wiki-общност. Според него демонстрирането на индивидуалност, така типично за общуването или блогването в мрежата, в Wikipedia трябва да отстъпи пред необходимостта за възможно най-безпрепятствена съвместна работа, без оглед на авторитета на отделните участници в процеса. Най-лесният начин да се постигне това е анонимността. Поддържането посредством анонимност на репутацията в неявен вид, според Уейлс, предпазва общността и по-точно нейната не-йерархичност от разрушаване чрез създаване на конкуренция – нещо оправдано в по-пазарно ориентирани системи като eBay примерно, не и в Wikipedia. В Wikipedia достоверността на информацията се гарантира не от конкуренцията, а от консенсуса между членовете на общността.

Като иноватор, Уейлс също така не може да не изпитва съмнение в ефективността и адекватността на експертното мнение във времена, когато областите на познание се преплитат интензивно и е по-важна способността за навигиране и комуникацията в много области, отколкото безпогрешността в една единствена.

Една енциклопедия не е произведение на изкуството. Тя не е и уникално научно откритие. От нея не се очакват гениални инвенции, а просто създаването и предоставянето на нов, ценен ресурс на обществото, което ще рече, че консенсусният подход е напълно оправдан и съвсем не е в конфликт с амбицията за достоверност.

Всъщност, най-интересното в цялата тази история е, че самият Джим Уейлс също е либертарианец, при това до мозъка на костите. Някой би се запитал: как така едноличният самодържец Джим Уейлс с неговия почти звезден статус си позволява да говори за предимствата на анонимността? Не по-малко меритократ от своя бивш сътрудник Санглър, той в същото време говори за егалитаризъм и за амбицията на Wikipedia да бъде релевантен ресурс, погазвайки мнението на авторитетите. Е, може би просто възможно най-релевантен при този почти рискован начин на съществувание.

Както сам Уейлс каза по време на разговора на 6 юни: ‛Грешенето е напълно човешко състояние‛. Wikipedia дължи успеха си на своята бързина, а бързината, както знаем, е контролирана възможност за грешки.

Иновативната журналистика | Култура – Брой 21 (2548), 05 юни 2009

90-те на миналия век ни донесоха новите медии, а с тях и надеждата за обновление и в журналистиката чрез промени в методите на публикация и обратна връзка с публиката. Днес обаче се питаме: ще я има ли изобщо журналистиката като професия и няма ли тъкмо новите медии да я доунищожат?

Песимизмът идва от трудностите, които професионалната журналистика среща в опита си да остане адекватна част от съвременната икономика, чиято концепция напоследък коренно се е променила. Тя се е превърнала в иновационна икономика. А стремежът към обновление на журналистиката е задвижил глобалната инициатива INJO (от Inovation Journalism). Шестата й поред конференция се състоя на 18-20 май т.г. в Станфорд.

Терминът иновационна журналистика е в обращение от 2003 г. благодарение на Дейвид Нордфордс, професор в Станфордския университет и означава ‛журналистика, способна да отрази иновациите и иновационните процеси, протичащи вътре в иновационните системи“. Иновациите, за разлика от научните открития, не са уникални събития. Заслуга за тях нямат отделни индивиди. Те са заслуга на колективи и представляват процеса на създаване и доставяне на нови ценности на пазара и в обществото. Тъкмо в тази схема иновационната журналистика има решаваща роля. Тя е адекватният тип журталистика, способна да отрази иновациите, които традиционната не може заради строгото разграничаване на областите си. Вече няма бизнес новини, политически, технологични, културни. Иновационната журталистика обхваща всички тези области. Тя е като хоризонтално поле, което ги пресича и е в състояние да навигира безпогрешно в терминологията на всяка една от тях.

Както сигурно вече стана ясно, става дума за нова доктрина, крепяща се на няколко базисни понятия, две от които доста интересни: икономия на вниманието и работа с вниманието. Т.нар. икономия на вниманието е подход, третиращ човешкото внимание като нещо недостигащо и прилага икономическата теория към разрешаване на проблеми с управленето на информацията, която то е в състояние да усвои.

Работата с вниманието пък е професионално генериране на и търговия с вниманието.

Разбира се, иновационната журналистика е нещо различно от тези деликатни манипулации. Поне Нордфорс твърди така.

Целта на журналистиката такава, каквато я познаваме, независимо дали става дума за репортерство или за разследване, винаги е свързана с проблема за извличане на точната информация от възможно най-много източници. А това съвсем не е неутрален процес. Той винаги е идеологизиран и винаги в интерес на някого.

С други думи, както твърди видният британски културолог Стюарт Хол, ‛понеже смисълът не е даденост, а се създава, на едно и също събитие може да бъде принаден различен смисъл. Начинът, по който една информация се ‛тълкува“ или обозначава, е идеологическа сила, а масмедиите са главните носители на социалния смисъл в съвременния свят.“

Близо е до ума, че когато информацията стане толкова много, та вниманието ни трябва да бъде професионално насочвано, ние се подлагаме до крайност на опасността да възприемем нечия интерпретация на събитията. Това не означава непременно невярна интерпретаци, а информация, представена ни в контекст, легитимиращ една и маргинализиращ друга конструкция.

В тази връзка е редно да се запитаме иновационната журналистика не трансформира ли същността на професията до степен тя да престане да бъде журналистика изобщо?

‛Журналистиката е производство на нови истории, довеждане на интересни за обществото теми до общественото внимание. И като такава, получава мандата си от своята аудитория“, така че е добре да действа в интерес на тази аудитория, а не на медията. Сигурно затова и бизнес моделите, съответстващи на принципите на иновационната журналистика, които Нордфорс предлага, са:

– засилване на обратната връзка с публиката (без обаче да уточнява начина, по който журналистиката ще запази периметъра си от други, работещи по усвояване на вниманието, каквито са например ПР-ите, нито как ще се запази балансът на иновационната комуникативна система в полза на сериозните теми, засягащи обществото).

– отделяне на журналистиката от медията, която винаги се оказва нечия собственост, а оттам и ограничава свободата и репутацията на журналиста (но отново, без да се уточни как ще се предпази от счупване на бариерата между нюзрума и рекламата).

Споразумение с Google | Култура – Брой 20 (2547), 29 май 2009

Културното събитие на годината, Генералната асамблея на Федерацията на европейските книгоиздатели, състояла се тази година в София под домакинството на Асоциация Българска книга, завърши, отразена в медиите предимно със скандала с таксиметровия шофьор, изоставил в полето изпълнителния директор на Федерацията Ане Бергман-Тахон и юридическия съветник Олга Мартин Санчо. Нищо чудно! Дали поради неуточненост до последния момент на мястото, където ще се провежда пресконференцията, дали поради ниския потенциал за скандал на самото събитие, на пресконференцията присъстваха съвсем малко хора, повечето от които навярно издатели, вълнуващи се от въпроса за ставката и ДДС.

Разисквани са обаче и новости и проблеми, свързани с предизвикателствата на технологиите и информационното общество: съдържанието онлайн, телеком пакетът и възможността за уреждане на отношенията между доставчиците на съдържание и доставчиците на Интернет, цифровизирането и достъпността на европейското културно наследство (библиотека Еуропеана), отношенията с Google. Всеки един от тези проблеми заслужава отделно внимание, но ако се налага да се съсредоточа върху един, това ще е постигането по време на тази асамблея на споразумение между Федерацията и Гугъл.

Може би се налага все пак да започна с технологичната страна на нещата. Инструментът Google Book Search , претърсващ текстовете на книги, сканирани от Google и складирани в дигиталната му база данни, започва съществуванието си през 2004 година под името Google Print и въпреки че все още се намира в своята beta (неокончателна) версия, базата му данни не спира да расте, като освен текстове извън копирайтните възбрани, в този най-голям в света online тесктови корпус има и доста книги, актуални в момента на пазара. Основните му конкуренти са Microsoft с проекта Live Search Books, започнал през 2006 и изоставен през май 2008, и Europeana с нейните почти 3 милиона обекта към края на 2008.

Google има огромна преднина (много университетски библиотеки му предоставят фондовете си), но очевидно има и слаби места. Най-атакуеми са отношенията му с копирайтното законодателство.

През 2005 гилдията на авторите в Америка и Асоциацията на американските книгоиздатели съдят Google за „масивни нарушения на авторските права“. А Google се противопоставя на претенциите им с довода, че намира базата си данни за еквивалент на картотека, в която всяка дума във всяка една книга е индексирана. И въпреки че Google си позволява да показва целия текст единствено на книги от публичния домейн, издателите протестират и срещу своеволието да се сканират и съхраняват в базата му данни защитени от закона текстове.

Претенции към Google имат и европейските интелектуалци и издатели, като този път обвиненията са не само копирайтни, но и в езиков империализъм. Все пак Google отдава предпочитание на англоезични книги.

Съглашението, постигнато между Федерацията и Google, накратко може да бъде представено така:

– класифициране на книгите:

а). комерсиално достъпни книги;
б). комерсиално недостъпни;

– същност на споразумението:
а). компенсация за дигитализирано без разрешение съдържание до 5 май т. г.;
б). отделяне на 34.5 млн. долара за регистъра Book Rignts Registry, който ще бъде независима, некомерсиална организация, събираща и разпределяща доходите от Google Book Search и поддържаща база данни с копирайтна информация за всички материали;
в). компенсация за собствениците на права с 63% от доходите от комерсиалната дейност, асоциирана с текстовете под формата на онлайн продажби на книги, контекстна реклама и др.

По време на пресконференцията по-скоро формално попитах г-н Мота не са ли твърде големи технологичните предизвикателства пред копирайтната институция и тези, които в момента са най-облагодетелствани от нея – посредниците между автор и публика, издатели и разпространители.

Той политично отвърна, че все пак нещо трябва да защитава правата на произвеждащите ценности, а както знаем, Google не ги произвежда и следователно не би могъл и да ги защити.

Искаше ми се да попитам също от интерес ли е за европейските книгоиздатели информацията, с която се сдобива Google относно заглавията в неговата база данни, позволяваща примерно улавянето на тенденции в читателските вкусове, но не успях, тъй като пресконференцията внезапно приключи.

Модата на четците | Култура – Брой 19 (2546), 22 май 2009

Четивата ни се цифровизират неумолимо! Поредната новина: проектът „Виртуална библиотека“ стартира и у нас и това ще направи достъпен фонда на над 43 европейски библиотеки в рамките на проекта „Европеана‛. Наскоро стана дума също и за грандиозната Световна цифрова библиотека и един евентуален Световен Цифров Алианс, който да уеднаквява стандартите, да разпредели усилията на все по-многобройните начинания от този сорт.

Но освен библиотеките се цифровизира и пресата и, както вече е ставало дума, това съвсем не е заради вярата в предимството на технологиите, а чисто и просто отчаян ход на тази индустрия, притисната от рецесията и настъпилите неизбежните промени в начина, по който се потребяват новини.

До какво би довело цялото това прехвърляне на съдържание – от досегашния му хартиен носител в мрежата? Следвайки предвидимото мислене на предприемачите, спокойно можем да допуснем вероятността за скорошен бум в производството на хардуер за четене – един вид, нова iPod-вълна, но този път от устройства за четене на текстови файлове. Всички помним модата на айподите. Беше си точно мода, не толкова техническа иновация, и именно като мода успя да донесе толкова приходи на Apple Inc. Паралелът между iPod-ите и устройствата за четене на текст обаче е подвеждаща. Защо?
Някои считат че дигитализирането на книгите е свързано единствено с лишаване от тактилното удоволствие от досега с този продукт, мириса на мастилото, драскането в полетата. Всъщност, дигитализираният текст създава и по-сериозни неудобства. Нека се замислим например малко над значението на думата „формат‛. При печатането на книги форматът зависи от големината и формата на самите книжни тела, от съотношението между размера на шрифта и на самата книга. Това има икономически смисъл, тъй като позволява изчисляването на най-евтиния и подходящ за масово издание формат.

В web обаче под думата „формат‛ се разбират съвършено други неща. В web се говори за текстове, публикувани в проприетарни формати, в свободни формати, за формати с отворен код. HTML, например, е свободен формат, чиито спецификации са достъпни на World Wide Web Consortium – сайтът за web-стандарти. Или пък също толкова познатият на всички ни Portable Document Format (PDF), разработен от Adobe Systems. В същото време има проприетарни формати като AZW – форматът на Amаzon, който бе създаден с пускането на пазара на четеца Kindle eBook , или пък TomeRaider , пригоден за Windows Mobile, Palm, Symbian. Или пък форматът ARG на френската фирма Arghos и работещ изключително и само с нейните четци.
Разнообразието от формати е голямо и всеки от тях има някакви предимства и недостатъци, според нуждите, които трябва да задоволява. Има например формати за хора, физически затруднени при работа с клавиатура. Форматът DAISY е такъв.

Но можем да си представим какъв хаос може да настане и съответно, какъв контрол да се осъществява над достъпа и потреблението на цифровизирани текстове тъкмо чрез форматите.
Web обаче поставя и други препятствия пред желаещите да четат. В мрежата няма дефицит на място и няма снижаване на себестойността посредством вариации в размера на страниците. Проблем обаче е лошата икономия на вниманието. Много е трудно да четем съсредоточено дълъг и изискващ съсредоточаване труд, ако само на клик разстояние се намира разсейваща информация.

Освен това, как „стоят‛ в мрежата дългите форми? На хартия един роман е напълно приемлив за четене, но online кратките форми печелят.

Да се върнем на метафората за iPod-а за четене. Първото което си представяме е малко квадратно устройство за складиране и консумиране на огромни колличества текст, също както и музика. Но докато спокойно можем да прослушваме симфонии на iPod-а си, то едва ли някой от нас би рискувал да започне да чете „Война и мир‛ от екрана на такова малко устройство? Блогове или новини, може би, но не и „Война и мир‛. Освен това от музиката може да се печели и „на дребно‛ – някой може да предпочита да купи не целия албум, а просто някоя от песните. Колко обаче би струвал един кратък откъс от обемист текст?

А може пък печалбата ни от такъв маниер на четене да е в усъвършенстването на способността ни да колажираме, анотираме, обменяме късове текст, да ги поставяме в нов контекст и да разгръщаме опита си до някакъв всеобхватен колективен дискурс.