Камуфлажно зелено | K-45-2019

От първия Ден на Земята на 22 април 1970 г. ни дели почти половин век, но „грийнуошингът”[1], вдъхновен от него, не спира да е на мода. Може да се каже, че донякъде е еволюирал и се е изфинил, същността му обаче си остава същата – инвестират се десетки пъти повече средства в „правилния” PR и реклама, отколкото в правилните действия, правещи даден бизнес по-малко вреден за околната среда, просто защото действията не винаги се забелязват, а рекламата и PR-ът поразяват светкавично все по-капризната и еко нахъсена, но повърхностна аудитория. И този вид публичност се сдоби бързо с неодобрително прозвище – „грийнскам”[2] – но това не попречи на една от най-враждебните към околната среда корпорации, „Шеврон”, до края на миналия век да се ползва с доброто име на еко-ангажирана заради скъпо струващата си кампания People Do и с това да привлече клиенти за сметка на останалите в нейния бранш.

Освен че еволюира в имитацията на екологично съобразни стоки и услуги, „грийнуошингът” се и разраства. Поощряват го самите държави с неефективната си политика, често изразяваща се само в даване на насоки за възприемане на политика на саморегулация, като доброволната канадска инициатива Отговорна грижа (Responsible Care), например, отколкото в реални регулации. Така че изобщо не е за учудване как тия дни целият полувековен гняв, натрупан срещу зеленото лицемерие се стовари върху клетата Грета Тунберг. Не знам дали точно Тунберг е употребена за целите на грийнуошинга, но ще привлека вниманието ви към дейността на два от най-често споменаваните в мрежа/паяжина актьори, оказали са изненадващо активни на еко-сцената.

Наскоро „Guardian” публикува разследване, изобличаващо „Google” в субсидиране повече от дузина организации, лобиращи против движението за климатични промени. Списъкът на тези компании включва:

– „Институт за конкурентно предприемачество” („Competitive Enterprise Institute”), групата за консервативни политики, убедила Тръмп да се обърне срещу Парижкото споразумение и лобираща в Белия дом за отмяна на регулациите;

– „Мрежа за държавна политика” („State Policy Network”) – организация-чадър, разперен над консервативни групи за влияние, като мракобесният Heartland Institute;

– „Американския консервативен съюз” („American Conservative Union”), чийто шеф Мат Шлап дълги години е лобирал за „Кох Индъстриз” и по-точно за нейните радикални антиекологични политики;

– „Американския предприемачески институт” („American Enterprise Institute”), също отявлен враг на природозащитниците;

– „Американци за данъчна реформа” („Americans for Tax Reform”), движение, известно с това, че обвинява компаниите, загрижени за промените в климата, в опит да се облажат корпоративно;

– „Института Кейто” („Cato Institute”) – друг глас срещу еко-законодателството, отричащ промените в климата;

– „Мъркейтъс Сентър” („Mercatus Center”) – още един финансиран от „Кох” мозъчен тръст;

– „Херитидж фаундейшън” („Heritage Foundation”), група за натиск, обявила се срещу парижкото споразумение като дело на “космополитните елити”.

Google публично се възмущават от решението на САЩ да се оттегли от глобалната климатична сделка и повечето от нас може би са останали с впечатление, че са с либералите в Конгреса на САЩ, не толкова публично обаче се оказва, че подкрепят и субекти в противниковия лагер. Същите тези Google, деклариращи на сайта си, че са “отворени, прозрачни и ясни към потребители, акционери и общество”, отказаха на „Guardian” информация за сумите, дадени на изброените организации, но хванати натясно, се оправдаха, че “не е задължително да споделят целия дневен ред на организациите”, които подкрепят финансово. И че спонсорират консервативни субекти само доколкото това е от полза за дерегулаторния дневен ред и „силната технологична политика”, които са в техен интерес.

Google не са единствени. Amazon също спонсорират CEI, поне доколкото това може да се види от програмата на едно скорошно гала-събитие, публикувана от New York Times.

Учудващо ли е това? Май не. Просто CEI и подобните му се противопоставят не само на еко-регулациите, но и на регулациите изобщо, на антитръст политиката, активирала се напоследък.

–-

[1] Greenwashing – идва от „washing“ (изпиране) и „green“ (зелен). Пране на политики чрез PR и измамно промотиране на вредни за екологията продукти, услуги, политики.

[2]  От “green” – зелен и “scum” – мръсотия.

„Правдиво и балансирано“ | K-23-2019

През 1949 Федералната комисия по комуникациите в САЩ започва да прилага т.нар. „Доктрина за справедливост“, според която притежателите на лиценз за медийно излъчване са длъжни да представят важните събития “правдиво и балансирано”, т.е. без да клонят към една или друга политическа сила.

През 1987 Рейгън налага вето на доктрината – тя не се вписва в новия (либерален) дневен ред. И докато после се правят някакви опити за възраждането й, започват да изникват и нови медии, още по-трудни за регулиране, още по-лесни за манипулиране, още по-масови – медиите в web.

Миналата седмица припомних WelFargo и Gambridge Analitica скандала и как Facebook работи за републиканците в САЩ. В духа на тази старомодна доктрина ми се ще сега да припомня и начина, по който Google работи за демократите.

Със специалното изследване на феномена Google се занимава д-р Робърт Епщайн, психолог бихейвиорист и експерт по търсачките от Американския институт за поведенчески изследвания и технологии (American Institute for Behavioral Research and Technology – AIBRT). В едно свое проучване от 2016 г. той доказва, че голям процент от гласовете за Хилари Клинтън на президентските избори са дошли от нерешителния електорат, който е прибегнал до океана от ресурси, индексирани в Google, и се е  задоволил с това, което Google им е предложил първо като най-релевантно.

Епщайн нарича това Ефект на манипулативните търсачки (Search Engine Manipulation Effect – SEME). Хората дори не подозират, че са манипулирани, а това е последното, което биха искали преди избори. Изпълнителните директори на Google, разбира се, отричат. Отричат и демократите. И как иначе!

Наскоро станаха известни резултатите и от едно по-ново изследване на Епщайн за три ключови надпревари за Конгреса в Южна Калифорния на изборите през 2018. Тези резултати са силно приблизителни заради допускането на Епщайн, че гласувалите са извършвали едно търсене седмично, докато в действителност свързаните с изборите търсения в Google са били четири-пет дневно, което значи и многократно по-голям процент за демократите. Епщайн е пренебрегнал и класифицирането на източниците в Google по нивото им на пристрастност. Така, както откровено консервативни източници като „Breitbart News” са класифицирани за силно пристрастни, така привидно центристките като „New York Times” са всъщност силно либерални, без да са в класацията. Дори Wikipedia, която минава за аполитична, се оказва окупирана от неолиберални редактори и това се отразява на съдържанието на ключови статии в нея, без някой да го отчита.

От своя страна, самият Епщайн дори не е републиканец и публично е подкрепял Хилъри Клинтън през 2016 г., но демократите и либералите го клеймят като привърженик на конспиративните теории и ренегат заради колаборацията с Брайтбарт.

Дори и с тези допускания обаче, изчисленията на Епщайн показват значителното влияние на Google и по-точно на SEME върху изборния резултат. Може би заради малкия и лесно преодолим марж, с който напоследък се печелят избори в САЩ.

Каквото и да се твърди за релевантността на Google, официалната реакция е винаги една и съща: “доставянето на релевантни отговори е крайъгълен камък на подхода“ и „ако компанията промени своя курс в това отношение, това би подкопало доверието в нея“.

Всъщност, има поне 3 сценария, по които това подкопаване да се случи.

Сценарий тип „Western Union“: 19-ият президент на САЩ, Ръдърфорд Хейс, бе възкачен на престола през 1877 от комуникационния монопол Western Union и тази технологично гарантирана победа осигури после на Western Union съответната протекция.

Сценарий „Мариус Милнър“: нелоялен служител върти зад гърба на Google схеми със свой приятел, който пък участва в кампанията на някой политик. Ако помните, преди време Милнър (уж) беше този, който изложи Google пред 30 държави, злоупотребявайки с Google Street View колите, без (уж) Google да знае за това.

И третият сценарий, най-финият – алгоритмичният. В този сценарий никой, освен алгоритъмът, не е виновен, ако даден кандидат излиза все напред в търсачката и непрекъснато ви боде очите.

Просто Google са наистина много добри в това, което правят. Най-добрите!

Б.а. „Правдиво и балансирано“ е иконичното лого на Fox News, което те захвърлиха през 2017 като вече ненужно.

Смъртна присъда за URL-ите | K-17-2019

Усещаме ли при всекидневното си потапяне в web как мрежата еволюира? Кога точно стана излишно да пишем на ръка www и http в полето на браузъра пред адреса на сайта, който искаме да посетим? А дали ни прави впечатление как напоследък вече можем да пишем произволни думи и изрази в браузъра и да получаваме резултат като от търсачка, вместо съобщение за грешка? Промените настъпват неусетно и ние някак инстинктивно ги приемаме или им се съпротивляваме, без да се замисляме какво стои зад тях.

Дали някой помни, например, как през септември 2008-а Google извади от торбата с чудесата чисто новия браузър Chrome и по света изведнъж се заговори за голяма промяна, за революция в света на уеб, за web 3.0? У нас по това време „плоските клиенти“, за които главно бе предназначен Chrome, не бяха разпространени, така че едва ли сме се почувствали разтърсени от новината, но е факт, че освен всичко, което Chrome даде на web разработчиците, за нас, потребителите, това бе първата успешна комбинация от браузър и операционна система, комбинация, която направи десктопа напълно достатъчен, а Windows-a – излишен. На някои това им се стори заплаха. Други го приеха заедно с модата на смартфоните. Тази драстична промяна обаче няма да е последната.

Миналия септември Chrome навърши 10 години и продължава да стряска с радикални и противоречиви инициативи. Това, което е на път в момента да се случи, е „основно преосмисляне на URL адресите в мрежата“ или иначе казано, ликвидиране на URL-ите с един нов инструмент – TrickURI. (В кавичките са думите на Емили Старк, техническият ръководител на Chrome, цитирана от Wired по повода.)

Какво налага това? Налага го развитието на web, разширяване на функционалността на мрежата – URL-ите стават все по-дълги и неразбираеми, маскират се от съкращаващи връзки и схеми за пренасочване (на мобилните си устройства ние дори не виждаме повечето URL-и), а тази непрозрачност е добре дошла за кибер престъпниците и техните фишинг схеми. Теглили ли сте фалшиви приложения, приемали ли сте съмнителни уеб услуги просто защото не виждате самоличността на сайта отсреща, с който осъществявате транзакцията? Екипът на Chrome се е заел да промени това, да усъвършенства начина за предаване на идентичност в уеб, за да се повиши сигурността и това да не е за сметка на удобството при такива ежедневни, рутинни действия като споделяне на линкове, например.

Да, но нямаше ли вече подобен опит и през 2014? Екипът на Chrome тогава се опита да въведе една „дреболия“, наречена чип за произход (origin chip) – името на действителния домейн се изписваше горе в полето на браузъра, а целият URL се показваше след кликване. По някаква причина Chrome се отказа от идеята си, но защо? Факт е, че все по-рядко въвеждаме пълен URL адрес в адресната лента, освен това, много модерни уеб приложения, задвижвани от JavaScript, отхвърлят URL адресите (тъкмо мозъците в Google откриха web-потенциала на Java, впрочем), пък и пълният URL адрес поначало рядко се вижда на телефоните и следователно става все по-ненужен. Google няма как да не е забелязал тази тенденция на отмиране на URL. Защо да не заложи тъкмо на нея, ако това ще привлича трафик за сметка на други компании, заинтересовани от това как хората браузят в web? Защото другите компании ще негодуват? Защото хората инстинктивно ще се съпротивляват на новото и ще се страхуват от хаос и дезинтеграция в уеб? Да си спомним съпротивата при стартирането на HTTPS инициативата за web криптиране. Опитът на Chrome да превърне HTTPS в стандарт, макар и за добро, вместо да събуди доверие, направи всички сайтове, които не са криптирани, да изглеждат съмнителни. Сега страховете са подобни и „най-важното предизвикателство ще е да се избегне маркирането на легитимни домейни като съмнителни“- казва Емили Старк. Но хаос и дезинтеграция на web-инфраструктурата няма как да има. Сигурна съм, че няма и да усетим кога нововъведението е влязло в сила. И все пак, става дума за „една наистина стара, отворена и доста широка платформа“, така че каквато и промяна да се предприеме, все някой ще е недоволен. Но промяна ще има, защото сега всички са недоволни.

 

Туземни истории | Култура – Брой 25 (2947), 26 юни 2015

Според Moody’s, рейтингът на Тринидад и Тобаго пада, а Google вижда в островната държава голям потенциал и мисли да похарчи 30 милиарда долара, за да я купи. “Това е лудост –цитират медиите Лари Пейдж. Страната има такъв потенциал, толкова суровини, толкова инженери и компютърни специалисти, такъв международен културен капитал! Вярно, още не са решили проблема си с трафика, ползват пишещи машини в офисите и не произвеждат туземни барабани… И, вярно, не са фирма, както да речем Моторола, но управлението на една държава не е нещо, дето ще се опре на стажантите ни.”
Пейдж допълва, че времето, когато САЩ са искали да анексират цялото Карибие, е отминало. „Все пак, колониализмът е вече морално неприемлив.“ А и, вместо да се дава повод на населението на архипелага да се юрне към континента, по добре е просто Т. и Т. да бъде купен.
Сега нека ви успокоя – такова интервю Пейдж не е давал. Google няма да купуват Т. и Т. Това е само шега, публикувана в сайт, подобен на нашенския Неновините. Вярно, шегата е грубичка, но като се имат предвид политическите скандали, които тресат страната напоследък, не безпочвена.
И така, през февруари т.г. в Тринидадската преса се появиха предположения за преписка между Американското министерство на правосъдието и местните правоприлагащи органи в отговор на молбата им за помощ – през 2013 г. опозиционният лидер д-р Кийт Роули е повдигнал в парламента обвинения за нарушения срещу редица правителствени служители. През май 2013, по време на вота на недоверие към правителството, е бил убит журналист и Роули твърди, че това е свързано с опит за прокарване на съмнителен закон. Естествено, веднага след като скандалът гръмва, премиерът на Т. и Т. отнася проблема към полицията за разследване. Случаят е поверен на помощник комисаря на Полицията Мервин Ричардсън, но той бива скоропостижно пенсиониран, а на негово място е назначен Глен Хакет. Хакет веднага прави опит за търсене на съдействие от Министерството на правосъдието на САЩ под формата на релевантна информация по случая.
И каква е тази релевантна информация? Това е имейл кореспонденцията между заподозрените чиновници в интервала 31 август 2012 – 30 септември 2012…
И защо министерство на САЩ? Вероятно защото свръх успешната компанията Google никога не е била нещо друго, освен правителствен проект на САЩ. (Мрежа/паяжина го споменава често, особено напоследък.)
И така, Министерството на правосъдието на САЩ е предоставило компютърен диск, както и сертификат за автентичност, с дата 21 януари 2015 г., подписан от попечител от Google.
Разбираемо е, че покрай имейл акаунта на министър-председателя, са били разкрити хиляди имейли с прикачените към тях файлове. Извън спора относно релевантността на информацията в тези мейли, извън спора за автентичността им и игнорирайки факта, че Роули е вече бил многократно замесван в скандали за клевета, това, че част от кореспонденцията е достигнала в ръцете на трети страни, които не са част от разследващите и прокурорски екипи, е доста тревожен. Иде реч за доставчика на интернет услуги в Т. и Т., разбира се, а това е… Google Incorporated!
Откога Google играе такава съдбовна роля в Т. и Т.?
Да отидем на официалния сайт на националния телеком TRINIDAD AND TOBAGO TELEPHONE COMPANY LIMITED (TELCO). Последната фаза на фирмената история е Telecommunications Services of Trinidad and Tobago Limited, (TSTT), а най-иновативните услуги, предлагани от TSTT на бизнеса и гражданите напоследък, са с марките BLINK и Bmobile. „През октомври 2007 TSTT въвежда своя ADSL2 + широколентов интернет с марката „Blink Broadband“ със скорост до 10Mbit“, четем там. Още тогава обикновените граждани на Т. и Т. са се досещали кой им е доставчикът по изгледа на услугата BLINK. По силата на някаква ирония, самият Google поднася късчета информация по въпроса – форуми, където разработчици, проследили произхода на услугата, са установили, че всъщност електронната поща, ползвана и от политиците им, и предоставяна уж от националния телеком TSTT (@ tstt.net.tt), сега се захранва от Google и оказва „услуги“ на опозиционните политици.

Въображаем противник | Култура – Брой 31 (2910), 26 септември 2014

Sciamachy е дума с гръцки произход – идва от skia (сянка) и makhia (битка). Рядка дума, върнала се е в употреба през XVII век. Ползва се в смисъл на тренировъчен, фиктивен бой или конфликт с въображаем противник. Това бе първата дума, която написах в търсачка Google, след като замених с нея Altavista през есента на 2001 г. Съвпадение или не, но Google стана рязко популярна именно след трагичния септември на 2001 г. Спомних си всичко това покрай един скорошен разговор на Асанж с репортера Джон Симпсън от BBC, който Sky News и Russia Today също отразиха.
Джулиан Асанж, който от юни 2012 г. е доброволен затворник в посолството на Еквадор заради опасността да го екстрадират в Швеция по обвинение в сексуален тормоз, е решил да се възползва докрай от сложната ситуация и да пише книга. Тя ще е посветена именно на Google и ще разкрива отношенията на компанията с американското правителство и службите му за сигурност.
За тези от нас, които са наясно с технологията на Google, това едва ли е изненада, но Асанж сравнява компанията-гигант с „частна версия на NSA“. Потребителската информацията, която Google събира, съхранява и анализира с цел да предлага на рекламодатели и „други заинтересувани лица“, може да се сравни само с мащаба и същността на работата на Националната агенция по сигурността на САЩ и британската GCHQ. „Бизнес моделът на Google е шпионирането – казва Асанж. Повече от 80% от доходите на компанията идват от изграждане на досиета (потребителски профили) на хората, които го ползват, за да може да бъдат предвидени вкусовете и предпочитанията им, поведението им, а защо не и да бъдат моделирани те по вкуса на големите производители.
Но Google не само работи като National Security Agency или GCHQ; „на институционално ниво Google е дълбоко въвлечена във външната политика на САЩ“ – твърди Асанж. Google работи с NSA “по силата на договор, сключен поне от 2002”, казва още той за Sky News, но е „официално вписана като част от отбранителната индустриална база от 2009 г. Била е ангажирана със системата Prism, където почти цялата информация, събрана от Google, е на разположение на NSA“.
Всъщност, още след 11 септември 2001 всеки относително буден ум на тази планета си даде сметка, че светът се е променил и вече не web, не Internet, но нищо не е същото, само дето тогава все още никой не свързваше веселата нова търсачка с мащабната заплаха срещу обществото, която “войната срещу терора“ отключи.
Google си придава вид на егалитарна и вседостъпна, загрижена за приятните изживявания на потребителя играчка, която, освен че е много полезна и безплатна, ни забавлява ежедневно с игривите си пъстри doodles и всевъзможни екстри. Тя по нищо не прилича на “голяма, лоша американска корпорация”, каквато тогава беше Майкрософт с нейните безкрайни копирайтни претенции и компактно опаковани, но пълни с недостатъци продукти. Всъщност, Google се оказа също толкова лоша, голяма американска корпорация, закрепостяваща ни, но не с продуктите си, а с флуидните си вездесъщи услуги. Google просто „революционизира“ системата на закрепостяване. “Google сега се е разпростряла из всяка една страна, до всяка отделна личност с достъп до интернет”. Но се контролира единствено от собствениците си. Google притежава, но съвсем не в смисъла на поземлено, материално или дори нематериално притежание, а чрез компетентността да контролира достъпа до активи, притежавани от други… Обхвата и силата на тази власт усетиха първо тези, които си мислеха, че ще могат да печелят чрез Google adds – рекламиране през Google, но компанията е тази, която обира лъвския пай, а не примерно онлайн-издателите, публикували на сайтовете си реклами. Сигурно помните конфликта между медийния магнат Рупърт Мърдок и Google, а също и на чия страна бяха масовите симпатии.
Нейсе, бързо разбитата илюзия за равнопоставеност и възможност е това, което доскорошните привърженици няма да простят на Google. Зад гърба им компанията, която на 27 септември ще навърши 18 години, е имала и други, не чак толкова огласени и свързани с конкуренция на пазара „възможности“ – близост с държавните служби на САЩ. Какво ли още може „невидимата ръка“ на един не чак толкова въображаем конкурент?

Организирай и монетаризирай | Култура – Брой 33 (2825), 05 октомври 2012

На 27 септември се навършиха 14 години, откакто Лари Пейдж и Сергей Брин дадоха старт в митичния гараж в Менло Парк на това, което днес светът познава като компанията Google. Със своите 55 000 служители, пръснати по цялото земно кълбо, и почти $ 40 милиарда приходи, тя е най-голямата компания в света, готова да погълне всичко по пътя си (DoubleClick, YouTube, Motorola), но и да даде: Gmail, Google Search, Google Books, Google Docs, Google Maps, браузъра Chrome, операционната система за мобилни устройства Android, куп още инструменти, повечето безплатни.
Google не държи в тайна мисията си да организира световната информация и да трупа пари от реклама. Тайната се състои в умението да съчетава тези две, привидно несъвместими, неща и да го прави навсякъде, където има интернет. Google е вездесъща! Някои я сравняват с октопод и недоумяват как успява да е толкова чудовищна, без да има репутацията на зла. Не че на компанията й липсва арогантност, а оттам и противници… Погазването на авторските права, превръщането на лични данни в своя частна собственост и изобщо – „щедростта с чужда пита” е като че ли специалитетът й. Може би си спомняте какви скандали предизвикаха колите на Google Street View, сновящи из улиците на европейските градове и сканиращи отворените Wi-Fi мрежи уж за хардуерни и географски данни, а с това и присвоявайки си и терабайти лична информация. А негодуванието на магната Рупърт Мърдок срещу агрегатора за новини Google News помните ли?
Мърдок се усети навреме, че Google осигурява трафик, но не и приходи от него за създателите… извинете, притежателите на съдържание, но някой да прояви съчувствие към Мърдок?
Google беше погнат и от обединените американски издатели заради съдържанието на Google Books. Европейските също не останаха назад в недоволството си. Готови ли сте вие обаче, независимо дали сте потребители, производители или собственици на съдържание, ей сега, на мига, да се откажете от всички подаръци на Google само заради съмнителната привилегия да „опазите” някакво съдържание? Спомняте ли си изобщо живота си в мрежата отпреди Google? Какво ползвахте преди това? Yahoo!, AltaVista? А помните ли първото си търсене с Google и чувството, че сте в състояние да откриете неща, за чието съществувание дори не подозирате? Google е културен феномен и ни променя, макар и не точно заради Google Doodles[1], заради възможността да си разглеждаме на воля снимки на Джъстин Бийбър или да научим последните новини за Ким Кардашиан, която и да е тя. Google променя мисленето ни дълбинно чрез своя алгоритъм на търсене, който се скачва с нашия алгоритъм на мислене. Да си припомним последователността от операции, които Google алгоритъмът включва: обхождане на гигантската библиотека web; индексиране на всеки документ в нея; разбор на съдържанието, сортиране. Това наистина създава ред в световната информация, макар и не точно в съответствие с нашите културни рефлекси. Както Умберто Еко отбеляза преди време в едно свое нашумяло интервю, индексите в Google не водят до разграничаване на нещата, оттам до познание, а до случайни връзки, конвергенция и пълен хаос. Вярно, че тези Google-генерирани индекси всеки път са различни, а светът, който те постулират, не е класическият свят на йерархии, таксономии, дискриминация и неравенства, а ризома. Хоризонталните мрежи не изглеждат така монументални като вертикалните построения, но това не е признак на злокачественост. Може би просто е дошло времето интелектът ни да развие потенциала си. Толкова повече, че самата ни нервна система разчита не на йерархии и линейност, а на хаотичните, но пък неизчерпаеми синапсни връзки. Те, без преувеличение, са огледален образ на облаковия компютинг, към който се е устремила и Google.
Опасностите, които ни дебнат в това облачно бъдеще, се състоят не толкова в организацията на информацията обаче, а в монетаризацията. И по-точно, в деформирането на иначе спонтанни процеси, до което води стремежът към пари. Новото смешение на езици, култури и ценности може и да ни позволи поглед от върха на въображаемата Вавилонска кула, но може и да ни захвърли в свят, по-разпокъсан, парцелиран и собственически от всякога.


[1]Google Doodle – шарените драскулки на дизайнера Денис Хуонг, с които логото на търсачката ни посреща на по-специалните дати – рождени дни на забележителни личности, юбилеи, празници…

Ползуваемост срещу сигурност | Култура – Брой 9 (2801), 09 март 2012

Още през януари компанията Google обяви, че възнамерява да опрости и уеднакви условията за ползване на всичките 60 услуги, които предлага. Сред тях са добре познатите ни Docs, Maps, Calendar, Gmail, Picassa, YouTube, G+, GoogleDrive.
Промяната е в сила от 1 март т.г. Благодарение на унификацията и комбинирането между отделните услугите, те ще станат още по-удобни и с по-богати възможности. Например, Google ще може да ни напомня, че закъсняваме за среща или събитие благодарение на базата данни за нашето местоположение, календара ни и информацията за актуалния уличен трафик. И това ще ни се дава безплатно, независимо от къде сме се логнали в Google. Това звучи иновативно и прекрасно, но съвсем не се приема с еднозначни чувства. Според Вивиан Рединг и някои френски пазители на неприкосновеността на личните данни онлайн, удобното на пръв поглед нововъведение поставя ползувателите на Google услугите в опасна ситуация и пред свършен факт. Нищо, че банерът с анонса за това нововъведение стоя на видно място в Gmail два месеца, за да може всеки да се запознае с него навреме и да вземе мерки.
„Ние знаем, че данните са кръвният поток за тези нови индустрии … но в същото време има някои основни европейски закони … които трябва да се спазват и, за нещастие, ние всеки път виждаме, че това не става и беззаконието взима връх.“ – това изказване на комисар Вивиан Рединг по повод нововъведението цитират всички медии тия дни.
Какви по-точно данни Google събира и очевидно ще продължи да събира за нас? Съгласно блога ACLU, Google разполага с нашите телефонни логове (запис на това кой кога ни се е обаждал, колко е продължил разговорът); Google също така си позволява да свърже продуктовите идентификатори на нашите устройства или телефонния ни номер с нашия Google профил. Естествено, Google събира информация и за нашата геолокация. Даже и при изключен GPS. Да не говорим за традиционни неща, като кукита, история на търсенията и т.н.
Има и нещо друго: Google вече може да променя и да показва тази информация на трети лица без изричното ни разрешение. Ако става дума за комерсиална дейност, това е досадно, но в реда на нещата. Все пак, ползваме напълно безплатно превъзходни онлайн услуги, редно е и доставчикът им да получи нещо в замяна.
Работата е там, че същата тази информация е на разположение и на компетентни лица от други области – федералните агенти в САЩ, например. Съгласно клаузата на така наречените „писма от органите за национална сигурност” (National Security Letter) на печално известния PАТRIOT Act*, с едно такова писмо, подписано от специален агент, ФБР може да упълномощи местния Федерален офис по всяко време да се осведоми подробно за нашия онлайн живот направо от доставчика ни на комуникационни услуги. И това – без съдебно одобрение, без да сме заподозрени в престъпление, без дори да знаем. Можем да се успокояваме с мисълта, че винаги сме били изложени на тази опасност, но пък интернет никога не е бил толкова полезен и интересен. Бихме могли също така сами да предприемем и някакви стъпки към безопасността си онлайн. Лично Google ни напомня най-елементарните от тях: редовен преглед за неоторизиран достъп и необичайна активност в профилите ни; редовно обновяване на антивирусните програми; смяна на паролата поне два пъти годишно и други подобни ритуали.
От полза е също да не се поддаваме на „фишинг”; да не споделяме много информация онлайн и да ползваме, ако не специализирана защита, то поне сигурна връзка (HTTPS при Google е по подразбиране). От помощ би било да заличим навреме историята на своите Google търсения. Линк към нея ще намерите в горния десен ъгъл на своя Gmail при настройките на профила. И естествено, да не отваряме много Google услуги едновременно – това определено би им попречило да си комуникират и прехвърлят данни зад гърба ни.
*The USA PATRIOT Act (познат като „Патриотичния акт“) е акт на Конгреса в САЩ, подписан като закон от Буш на 26 октомври 2001. Tова е акроним от Uniting (and) Strengthening America (by) Providing Appropriate Tools Required (to) Intercept (and) Obstruct Terrorism Act и означава Обединение (и) укрепване на Америка (с) осигуряване (на) подходящи инструменти (за) прехващане и препятстване на терористични актове.

Разстреляй света! | Култура – Брой 1 (2793), 13 януари 2012

Мобилността на живота ни все по-често ни изправя пред необходимостта да се ориентираме в напълно непознати градове и места, да намираме контакт със себеподобните и да координираме усилията си не само в рутинно работни, но и извънредни ситуации, като природни бедствия и революции. В такива случаи много от нас прибягват до услуги, като Google Maps и Google Earth или подобни на тях. В тези услуги се използва технология, наричана Google Street View. Това, което може тя, е да предостави панорамен изглед в детайли от различни точки на планетата и локалната информация, свързана с тях. Стартирала в САЩ през май 2007, Google Street View бързо се разраства и обхваща много други страни. Данните се събират с помощта на специално екипирани леки коли или превозни средства, предназначени за пешеходните и относително непроходими зони. Всяко от тези средства е въоръжено с камери с 360° обхват, глобално позициониращи системи (GPS) и лазерни скенери за отдалеченост. Има и антени за сканиране на безжични мрежи, GSM-и и телекомуникации 3-то поколение (G3). Висококачествените изображения пък са постигнати благодарение на камерите Elphel. Дотук всичко изглежда прекрасно – технологиите отново са в услуга на човека и отварят пред него нови и неочаквани възможности.
Монетата, обаче, си има и друга страна: откакто съществува, Google Street View не спира да създава проблеми. Вече писах за реакцията на германската комисия за защита на личните данни, когато стана ясно, че колите на Google Street View сканират отворените Wi-Fi мрежи в германските градове и събират мейли и друга лична информация на гражданите, без това да е обявено някъде. Тогава Google неловко се опита да обясни случилото се с грешка, за която управата не знаела, но се оказа, че месеци преди това спорната технология за източване на данни през Wi Fi възли е била патентована, а методът – описан в приложение, достъпно на сайта на Американската патентна служба с адреса на Google за обратна връзка.
Изобличена, че събира умишлено данни на нищо не подозиращи граждани, компанията не показа някакво особено разкаяние пред обществото, дори напротив, безпринципният отговор на Сергей Брин тогава бе, че „…всяка една успешна организация е донякъде арогантна.“
Навярно си спомняте също и случая, когато, в желанието си да предизвика разследване на високо ниво, служител от американската комисия за защита на потребителите повтори маршрутите на колите на Google Street View през Вашингтон, окръг Колумбия, и установи, че много от членовете на Конгреса, в това число и председателката на подкомисията по разузнаване към Камарата на представителите Джейн Хармън, ползват некриптирана Wi-Fi връзка и поради това е почти сигурно, че Google разполага с лична информация за конгресмените.
Всъщност, болните въпроси, свързани с Google Street View, май съвсем не са единствено свързани с данните, с това доколко лични са те, доколко са собственост и чия. Историята около Google Street View напоследък доби направо извратен характер с едно ново приложение, с една игра. Да, игра! Холандската рекламна агенция Pool Worldwide превърна инструмента за навигация в шокиращ „шутър от първо лице”* – Google Shoot View – в която играчът, “въоръжен” с автомат М4, може да „прочиства” града от минувачи, деца, полицаи, да изучава и стреля за забавление по съседите си. Засега Google демонстрират свян и се съобразяват с общественото мнение. Забранили са на Pool Worldwide да ползват Google Street View под предлог нарушение на лицензионните условия. Всички, обаче, сме наясно, че това е временно, духът на агресията спрямо себеподобните вече е изпуснат от бутилката и няма връщане назад – въпрос на време е, под една или друга форма, епидемията Google Shoot View да се разрасне. А епидемично разрастващите се мании за едни са добър бизнес за други. И както вече знаем, „… всяка една успешна организация е донякъде арогантна.“
*shooter – стрелец (англ.)- „firstpersonshooter” или „стрелба от първо лице” е игра с реалистична симулация за стрелба с огнестрелно оръжие по цел от гледната точка на играещия.

Информационното гърне с мед | Култура – Брой 24 (2727), 25 юни 2010

Информацията е крайно интересна субстанция. Тя някак си не принадлежи на материалния свят и в същото време интензивно му въздейства. Тя е подобна на библейската манна небесна, спасила от гладна смърт евреите в пустинята, която, според легендата, била сладка като мед и чиста като утринна роса, но само когато била събирана, за да засити нечий глад. Съхранена със спекулативна цел, завъждала червеи. Точно за този библейски сюжет се сещам, следейки от известно време на сайта The Register поредната история с главен протагонист и събирач Google, където ролята на манната е отредена на личните данни на потребителите на безплатните Wi Fi връзки.
Историята започва на 27 април с оплакване на германската комисия за защита на личните данни, че бръмчащите насам-натам из градовете коли на Google Street View[1] сканират отворените Wi-Fi мрежи и събират и-мейли и друга поверителна информация. В отговор Google казва, че са събирани единствено сведения за хардуера на мрежите и че те ще бъдат ползвани в продукти като Google Maps, разчитащи на локални данни. Дни по-късно следват признания от страна на компанията за поредната “грешка” и уверения, че макар и събрана вече, тази лична информация няма да бъде ползвана, а ще бъде изтрита. Не и преди „регулаторите в съответните страни да бъдат попитани как точно да стане това”, обаче. От гражданите на мрежата се иска просто да повярват, че едни погрешно оборудвани коли със софтуер, в който съвсем погрешно са били добавени парчета напълно работещ код, съвсем случайно и по грешка са прихващали личните им данни. И това се е случвало в продължение на 3 години. 3 години, по време на които множество градове от над 30 страни са били обходени и от тях като от кошери са били изсмукани капка по капка, бит по бит 600GB информация; и това всичкото се е случило без знанието на Google управата, а по личната инициатива на неназован техен служител. Следват одити от страна на Европа и от страна на САЩ. И независимо от различията в законите, присъдата е единодушна: събирането на подобни данни е незаконно и те трябва да се унищожат. Само след дни, обаче, унищожаването е спряно под предлог, че има „някои неясноти”: едни страни са пожелали изтриване на данните, други – те да бъдат съхранени за известно време. Една страна пък е пожелала съхраняването им, след като е искала първоначално те да бъдат изтрити. Накрая Google решава да запази всичко, като това става не без настояването на Европейската общност. Естествено, че колкото и да се помайват около гърнето с манна, нито една от страните в спора не би пожелала без замисляне да изхвърли вече източеното от информационния кошер. С днешна дата знаем, че данните в Ирландия, Австрия и Дания са изтрити, а в Белгия, Франция, Италия, Испания, Германия, Швейцария и Чехия са запазени. Запазени са за всеки случай и всички останали данни на всички останали страни. Всичко тъкмо започва да изглежда приемливо в очите на мрежовите граждани, когато на 3 юни отново гръмва новина и тя е, че още през януари т.г. спорната технология за източване на данни през Wi Fi възли е била патентована, а методът – описан в приложение, което може да бъде видяно на сайта на Американската патентна служба с адреса на Google за обратна връзка.
Възможно ли е компанията, патентовала продукт, за чието съществуване доскоро се е правила, че не подозира, да се е възползвала от него съвсем случайно, натрупвайки по грешка огромно количество скъпо струващи данни? При все това, Google упорито продължават да твърдят, че това е инцидент и че палавият програмист, отговорен за „иновацията”, ще бъде наказан дисциплинарно. „Бяхме прецакани и изобщо не бива да се съмняваме в това”, невъзмутимо заключава Ерик Шмид, изпълнителният директор на Google по този повод. А Брин, от своя страна, също толкова невъзмутимо твърди: „… всяка една успешна организация е донякъде арогантна.“ И има предвид „прецаканата” Google, разбира се.

 


[1]Google Street View е технология, обслужваща Google Maps и Google Earth и доставяща панорамни гледки от различни краища на света. Пусната е в действие на 25 май 2007 първо в САЩ, а после и по света

Алгоритми в атака | Култура – Брой 9 (2711), 12 март 2010

Прочетох наскоро в английския сайт за технологични новини The Register , че три европейски портала (foundem.co.uk, немският Ciao! и eJustice.fr) отправят към Европейската комисия жалби срещу Google за подправяне на резултатите от търсенето. Отговорът на Google е постинг в блог , който гласи, че тези три компании са в заговор с конкурента Microsoft. Странно защо, но това не буди голямо съчувствие. Историята с Foundem всъщност е доста стара. Тя започва в един юнски ден през 2006, когато сайтът внезапно изчезва от Google. Foundem е от т.нар. „вертикални търсачки“, каквито са обикновено сайтовете за сравняване на цени на стоки и други показатели в някаква тясна област на търсене и е един от 3-те най-удачни сайта от този тип в Англия наред с Kayak и Kelkoo.
Седмици по-късно Foundem е шамаросан с т.нар. „quality score“, автоматична оценка, получена от AdWords (услугата за контекстна реклама на Google), показваща, че рейтингът му от „отличен“ е спаднал на „добър“, после на „слаб“ и „много слаб“. Всеки опит да се изтръгне обяснение за това падение удря на камък. Google твърди, че в оценката няма човешка намеса. Причината е алгоритъмът и най-вероятно фактът, че сайтът не предлага смислено съдържание. Низвергнат на 119 място в Google, сайтът обаче е на 1-во в Yahoo! Google мълчи по въпроса дали тази огромна разлика говори в полза на собствената му релевантност. Мълчи и по въпроса защо прословутият с обективността си алгоритъм оставя ненаказани други, съвсем подобни на Foundem, сайтове.
Тази история, макар и стара, бе публикувана в края на 2009 в The Register, отприщвайки цял поток от подобни истории за дребни мошеничества спрямо сравнително малки компании, достатъчно малки, за да представляват интерес за големи и мощни адвокатски кантори, каквато е примерно Cadwalader, Wickersham & Taft, обслужваща Microsoft. Фактът, че тъкмо Cadwalader, Wickersham & Taft започва да се интересува от тези случаи, говори недвусмислено за антитръст заговор, но май Google са единствените учудени.
Ето и една фрапантна, нашумяла благодарение на сайта Huffington Post история:
През 2007 фирмата Think Computer Corporation става един от многото клиенти на Google за услугата AdWords. След като това не донася очаквания ефект, собственикът й Алън Грийнспан решава да се откаже от AdWords и да премине на AdSense, като този път не фирмата му да плаща на Google за реклами, а Google да монетаризира трафика през неговия междувременно развил се сайт. Всичко върви по план за няколко месеца, докато на 9 декември 2008 Грийнспан не бива уведомен, че AdSense акаунтът е закрит заради „сериозния риск, който представлява сайтът му за другите AdWords потребители“. Всеки опит за контакт с Google по телефона или по мрежата е безсмислен. Оказва се, че администрацията на тази уж сериозна компания или не функционира, или е заместена от някакъв странен и враждебен интерфейс. Нататък става още по-интересно – Грийнспан открива Sedo, компания в Европа, която има договор с Google AdSense. Регистрирайки се в Sedo, той може отново да ползва AdSense, но с многократно по-ниска печалба от първоначалната. Печелившият от монетаризацията на трафика е посредникът Sedo.
Грийнспан се заинатява и решава да предяви иск към Google. Когато през март се среща с юристката на Google в съда в Пало Алто, все още никой не може да му обясни защо е санкциониран. „Причината може да е всякаква – твърди юристката. Какво ще стане, ако всички започнат да съдят Google?” „Не, не може да е всякаква – отвръща Грийнспан. Не може да ме санкционирате, защото съм със сини очи. Не можете и защото съм с кафяви.“
След дълъг и абсурден процес, по време на който, освен всичко друго, става ясно и че Google знае за личния живот на потребителите си повече от допустимото, истината най-сетне излиза наяве – сайтът е санкциониран заради забранената кой знае защо фраза „pick a link“ („избери линк“) и че това е всъщност поредната мръсна игра, която Google си позволява с малкия и среден бизнес.
Google подозира антитръстов заговор и защо не?
Жалко само, че вместо да победи Google с конкурентно добър продукт, Microsoft ще го направи, дискредитирайки го.