Публикувано на

Честито! | Култура – Брой 20 (2812), 24 май 2012

На 16 май уважаваният британски сайт за технологични новини The Register докладва, че третият по големина рекламодател в САЩ, General Motors, спира да рекламира в социалната мрежа Facebook „заради липсата на ангажираност” от страна на компанията. Става дума за отклоняването на $10 милиона, които на фона на $1.1милиарда, постъпващи годишно в бюджета на социалната мрежа само от реклама, не изглеждат фатална загуба, но са достатъчен повод за тревожни въпроси и оживени дискусии: дали репутацията на Facebook ще си остане ненакърнена?
„Facebook има добри показатели за растеж, но реално претърпя поражение в две области – в рекламните формати и рекламните мишени“, коментира Лари Ким, основателя на Wordstream, една доста успешна компания за рекламен софтуер, за The Register.
Мултимедийните банери са всичко, на което разчита съблазънта на рекламата от случайно преминаващия потребител, а според Лари Ким, рекламите на Facebookса отегчителни. И тъй като тези реклами не са в състояние „да доставят богато изживяване” на потребителя, те са обречени на провал.
Facebook пропуска мишени! Каква драма! И това приположение, че една социална мрежа по подразбиране държи на мушка потребителите си, колекционирайки от самото начало демографските им данни (възраст, пол, местонахождение). Няма по-добро място за насочване на рекламните изстрели от социалните мрежи исе очаква тъкмо там те да са най-релевантни и неустоими, но ето че, вместо да се превърне в неумолима рекламна гаубица, Facebook подлага на риск инвестициите на рекламодателите си, а и своята собствена репутация на печеливша компания. При положение, че около 86% от приходите му са от реклами, въпросът дали Зукърбърг продължава да има амбиции в рекламата е логичен. Но ако наистина амбициите на Зукърбърг не са в рекламата, къде са тогава? Може пък единствената му амбиция е, както сам често казва, „да свързва хората”?
Внимателният тон на статиите в The Reg ме отказват от идеята да подхвърлям в коментарите линкове към статии на тема “government data mining” или конспиративни теории за първите няколко финансови инжекции, получени от колежанския проект Facebook на времето. Като например едни $500 000 от бившия изпълнителен директор на Paypal Питър Тийл, който, освен че е радикален консерватор, е известен и като автор на анти-мултикултуралистката книга „Митът за разнообразието”. Или за $12.7 милиона, дошли от Accel Partners, чийто мениджър Джеймс Брейър е бивш председател на Националната асоциация за рисков капитал и член на борда с Гилмън Луи, изпълнителен директор на In-Q-Tel, фирма, основана от Централното разузнавателно управление през 1999 г., тясно специализирана в „технологията за добив на данни“.
И това не са просто колежански митове, циркулиращи из блогосферата. С най-новите си законотворчески напъни американското правителство остави извън всяко съмнение подозрението, че шпионира гражданите си. И ако компании като Facebook се занимават с т.нар.” добив на данни” за големите компании, то милиардите, които печелят от тази си дейност, явно съвсем не могат да са гаранция, че не го правят и за правителството.
В условията за ползване на Facebook изрично пише, че всичко споделено от вас може да бъде ползвано по всички възможни начини от компанията, но освен това, „с цел да ви достави по-персонализирано изживяване”, Facebook събира информация за вас от други източници – вестници, блогове, чатове, други потребители на Facebook. „Ползвайки Facebook, вие се съгласявате личните ви данни да се обработват в Съединените щати.” „Персонализирайки” така отношенията си с ЦРУ, няма как да сме самотни.
Всъщност, да не ставаме параноици. Започнах да пиша този текст в навечерието на излизането на Facebook на фондовата борса, така че постъпката на General Motors може да бъде изтълкувана чисто и просто като предумишлен опит за повлияване на първичното публично предлагане на акциите на компанията, а не толкова като лоша тенденция в бизнеса й. И ето че днес не ни остава нищо друго, освен да честитим едновременно на Зукърбърг новия публичен статут на компанията му, рождения му ден и брака му.
Публикувано на

Зад гърба на Новия колос* | Култура – Брой 19 (2767), 20 май 2011

Президентът Обама, за който цял свят знае, че е силно привързан към своето BlackBerry**, вече официално може да бъде наречен „главен писач на есемеси на американската нация“. За какво иде реч? На 10 май в в блога на Los Angeles Times се появи анонс на нов почин на американското правителство – система за предупреждение при бедствия, аварии и тероризъм, наречена Лична локална предупредителна мрежа (Personal Localized Alerting Network) или съкратено – PLAN.

Системата работи засега само на територията на Ню Йорк, но се очаква до края на годината да обхване цялата страна. PLAN представлява разширение на предупредителната система на Федералната комисия по комуникациите, ползвала досега за емисиите си радио и телевизионни канали, и ще се осъществява с техническото съдействие на доставчиците на мобилни услуги и федералната служба за борба с бедствията, FEMA.
FEMA гарантира, че новата екстра няма да блокира в гъстонаселените райони така, както става с обикновените мобилни услуги. Също така, потребителите няма да са длъжни да се абонират за нея – тя ще им се предоставя автоматично и безплатно. Спешните съобщения ще са само от три типа:
1. спешни съобщения за аварии и бедствия в района;
2. т.нар. AMBER съобщения („America’s Missing: Broadcasting Emergency Response“) за изчезнали граждани;
3. есемеси от президента.
С цел да са от полза и за незрящи и хора с увреден слух, PLAN съобщенията ще притежават уникален сигнал, комбиниран с вибрация.
Потребителите ще могат да блокират при желание услугата с изключение на съобщенията от президента.
Тази прясна новина е доста коментирана в САЩ в момента и в интерес на истината, повечето коментари са в духа на: „Напред към 1984!“. И наистина: с каква цел се предприема тази мярка? В Америка се очаква неспокойна в метеорологичен смисъл година, но може ли да се разчита на телефони в ситуация на реално бедствие? И колко ще струва PLAN на данъкоплатеца? Ако това не е оптималното решение за действие в райони с чести бедствия (в Япония дали действа подобна услуга?), не става ли дума за поредната „мярка за сигурност“ на американското правителство? А и какво толкова би имал да съобщава президентът на обикновените граждани, та да държи на възможността да нахлува в частния им живот по всяко време?
Доста американци се опасяват, че системата PLAN, всъщност, има за цел да направи телефоните по-лесно подслушваеми и следими и да могат службите да засичат по-лесно всяко едно струпване на хора на едно място.
Като се имат предвид последните мерки за сигурност по летищата (скрийнинг на пътниците, ползване на семантични методи за обработка на личните им данни и търсене на корелации между такива несъществени признаци, като възраст, националност, част от номера на лични документи, ползвани стоки и услуги и склонността към тероризъм) и съвсем прясната, макар и не точно технологична новина, че в щата Индиана полицията вече може да нахлува в частни домове, когато пожелае, без да е нужно специално разрешение, параноята сред гражданите на САЩ е напълно оправдана. Картината, обаче, няма да е пълна, ако не добавим към нея и казаното от Асандж в едно скорошно интервю за Russia Today  и по-точно тази част от него, която засяга три от най-популярните онлайн услуги в Америка – Facebook, Yahoo и Google. Според думите му, „това са най-чудовищните машини за шпиониране на свободните граждани, изобретявани някога“. Те дори не действат по официална призовка, а благодарение на вградените в тях интерфейси, т.е. непрекъснато. Тези интерфейси, според Асандж, са изобретени специално за нуждите на американските разузнавателни служби. „Могат ли наистина да обработват милиони и милиарди дневни постинги и да добият от тях смисъла, който съдържат, после да нормализират данните, а после да го филтрират, да разпознаят моделите и накрая да получат нещо, което да оправдае усилията? Да, могат. (…) Плашещо е да се види колко бързо могат да бъдат открити зависимости между данните. Проблемът е, че на повечето хора, работещи с масиви данни, никой не им е казал, че корелациите са вероятности, а не абсолюти.“
–
* Новият колос – заглавието на сонет на Ема Лазарус, гравиран на пиедестала на Статуята на свободата.
** Blackberry е канадска марка телефони, прочути най-вече с капацитета си на безжични устройства за пращане на и-мейли и кратки съобщения.
Публикувано на

Играчка-плачка | Култура – Брой 6 (2708), 19 февруари 2010

Четем в пресата, че Facebook е третият по големина „народ“ в света и вероятно се питаме кой го управлява. Откриваме, че Facebook групата, която лично сме създали, ненадейно е изтрита и отново се питаме: кой управлява?
Facebook наистина е най-добре развитата социална мрежа в web, но това не означава, че не търпи критики. Най-честият повод за недоволство, знаем, е поверителността на личната ни информация в нея, а също и невъзможността, закривайки профила си, да заличим и вече споделеното от нас съдържание. Това е може би най-възмутителният от фактите, известни ни за иначе полезния социален инструмент. Недоволство предизвикват също и натрапливите рекламните скриптове, както и отявленият добив на данни (data mining), практикуван от Facebook без много шум, но за който потребителите и без това се досещат. Макар и популярен, Facebook често е недолюбван и от някои рекламодатели заради появата на рекламите им в страниците на личности и групи с прекалено нееднозначна и дори лоша репутация.
Кой обаче определя чуждата репутация във FB? Кой управлява?
Шумът в новите медии бързо избухва и бързо заглъхва, със сигурност обаче се помни шумът, вдигнат около FB групата „Да подарим безвъзмездно 1 милион цигани на щатите по случай 4 юли„.  В момента тази група съществува и наброява 415 215 члена. Може би не знаете, но като реплика на шегата „Да подарим безвъзмездно…“, също толкова на шега се появи друга една група, „Подаряваме 1 милион български расистки отрепки“, която събра хиляда привърженици, след което бе „изтрита“, доколкото нещо изобщо може да бъде изтрито от базата данни на FB. Просто на сутринта на 10 февруари инициаторите й откриха в мейлите си следното съобщение на руски език:
„Здравейте, групата ви бе отстранена, тъй като нарушава правилата, изложени в Условията за използване на сайта. Моля, обърнете внимание, че в групите се забранява публикуването на заплахи, оскърбления и неприлични изказвания. Ще бъдат изтривани също групи, насочени срещу друг ползувател, както и такива, рекламиращи някакъв продукт или услуга. Неспазването може да доведе до закриване на вашия Facebook акаунт. Ако имате въпроси, може да се запознаете с отговорите на най-често задаваните от тях на следващата страница.“
Звучи направо ехидно, нали? Всеки опит за контакт на потърпевшите с екипа на социалната мрежа по телефон или по мейл завърши с провал и много питания: Защо съобщението е на руски? Как точно е взето решението да бъде изтрита точно тази група, а множащите се и все по-многочислени расистки групи – не? Да не би FB да реагира просто на броя докладвания на потребителите в централата (reports) за неуместно или накърняващо нечие достойнство съдържание?
А може би решенията за изтриване се взимат от изкуствен интелект, реагиращ на определени думи, не и на връзката помежду им? А ако цялата кирилическа част на FB е администрирана от руски екип и по руски маниер, т.е. в тон с актуалните ксенофобски настроения в Русия? Facebook очевидно е чувствителен към географската информация, оставяна след потребителите, макар уж компанията да се отказа от регионалните мрежи миналата есен. Навярно Facebook продължава да локализира информацията с цел по-релевантна работа на търсачката. Пък и отношенията на компанията с мразещата информационните клоаки Русия съвсем не са чак толкова безнадеждни: напоследък, въпреки резервираността си, Facebook обмисля отварянето на руски офис и дори в мрежата вече има обяви за длъжността „директор по развитието“.
Не е задължително да взимаме насериозно Facebook каузите и да вярваме в ефективността им, за да сме съгласни с факта, че именно социалните мрежи, макар и порядъчно контаминирани от реклами и пропаганда, са мястото, където общуването и обменът на информация се случват все още сравнително свободно. Всъщност, дали това е така? Мислейки си за технологии, неизменно се сещам за анекдота за скорпиона, който убеждавал жабата да го пренесе на гръб през реката, обещавайки й да не се поддава на скорпионската си природа и да не я ужили.
„Природата“ на технологиите, макар и създадена от човека, не е човешка природа. Може ли да очакваме тя да ни гарантира нещо толкова човешко като свободата?
Публикувано на

Присвояване | Култура – Брой 8 (2535), 27 февруари 2009

Тези дни се вдигна доста шум около промените, които социалната мрежа Facebook направи в условията за ползване на услугата. Преди две седмици тя тихомълком си гарантира ‛постоянен, неизключителен, неотменяем и напълно прехвърляем лиценз (с правото на сублиценз) да използва, копира, издава, дистрибутира, възпроизвежда, модифицира, съхранява, публикува, превежда, публично показва, скенира, преформатира, модифицира, редактира, цитира, адаптира, създава производни и разпространява всяко съдържание‛, споделено от ползувателите й, при това завинаги, дори след като те са закрили потребителските си сметки. После като че ли обратната връзка сработи и Facebook, взела си бележка от гневните реакции, върна нещата в старото им положение.

Трудно е да се каже доколко ценно от комерсиална гледна точка и трайно във времето е това, което ползувателите на мрежата споделят помежду си: любителски семейни снимки, новини, линкове. От коментарите под статиите в Consumerist и New York Times , отразили скандала, а и във Facebook-групите, обособили се в знак на протест, обаче се вижда, че всички те са еднакво неприязнени към идеята нещо, споделяно от тях безкористно, да се превръща в предмет на комерсиално ползване. Дори когато оправданието е ‛улесняване на споделянето на съдържание‛.

Всъщност, би следвало да се запитме какви още следи, какви още данни за себе си оставяме в тази среда, освен доброволно споделеното от нас съдържание? Нали все пак с нещо трябва да заплатим удоволствието да общуваме? Дали няма да се окаже, че по-ценните от комерсиална гледна точка данни са не предназначените за обмен със себеподобните ни, а тъкмо тези, които лесно могат да се преобразуват в логична, смислена и машинно обработваема информация – данните, издаващи нашето потребителско поведение? Бихме могли да научим немалко за интереса, който изпитват към това наше поведение разработчиците на всевъзможни аналитични платформи и приложения за социалните мрежи, достатъчно е да предприемем кратко пътешествие из Google с ключови думи ‛user behavior analysis‛. По време на едно такова търсене аз попаднах право на форума на разработчиците на Facebook и по-точно в една тема от юли миналата година, в която екипът на платформата Kontagent търсеше бетатестери (доброволци-изпитатели) за своя нов продукт.

Kontagent са рисково начинание със седалище Сан Франциско и са се фокусирали върху изграждането на мощна платформа за viral analytics (вирален анализ?), предназначена за разработчиците на социални мрежи.

По-долу следва информация за видовете данни, които Kontagent проследява, събира и анализира за целите на своите предвиждания: възраст на потребителите, пол, местонахождение, брой приятели, брой посещения на профила, брой на уникалните измежду тях, времето, прекаранно на сайта, датата на последното посещение. Прави се анализ и се търсят всевъзможни зависимости: между демография и социално поведение в дадени групи индивиди, между източниците на трафик и поведението на индивидите, между предпочитаната версия на ползваните приложения и поведението на индивидите; изследва се вирулентността (K-фактора) на индивидите, т.е. потенциала им да ‛заразяват‛ и други индивиди и т.н.

Логично следва въпрос от страна на модератора на Facebook: Как ще бъдат набавяни тези данни? В разрез с правилата за ползване на услугата?

На което Kontagent отговарят, че уважават тайната на личните данни и по-точно тези, чрез които индивидът може да бъде идентифицран (име, e-mail). За сметка на това пък изрично отказват да разкрият как точно ще събират тези данни. Един вид, това си е лична работа на Kontagent, тайна, която те биха споделили само с партньори.

Очевидно Facebook и Kontagent са намерили общ език, защото през октомври м.г. в блога на платформата се появи постинг, съобщаващ за началото на тяхното многообещаващо партньорство.

Та в тази връзка, мисля си, че далеч по-незащитимо е тъкмо това съдържание, оставяно от нас в мрежата под формата на лесно обработваема информация за поведението ни. Колкото и да демонстрира загриженост към личните ни тайни обаче, вирусният маркетинг и изобщо всяка дейност, свързана с изучаването на поведението ни в мрежата, трудно ще успее да докаже етичността си.

Публикувано на

Пак за текста | Култура – Брой 43 (2526), 12 декември 2008

Почнах сезона с колонка, посветена на трудностите, с които се сблъсква проектът ‛Тезей‛ на Катедрата по класическа филология на СУ в мрежата, за да получи разрешение за изследването на един или друг класически текст. Конкретно тези трудности идваха от невъзможността да се гарантират научните намерения на ресурса, тъй като само това би позволило свободното ползване според съществуващия в момента Закон за авторското право. Сега ще продължа с темата за някои видове комерсиална дейност в мрежата, също ползваща текстови корпуси и развивана без много шум от различни компании. Компаниите, упражняващи тази дейност, не срещат никакви затруднения да я легитимират, вероятно заради безплатността и вседостъпността на ползваните текстови масиви – статии в онлайн медии, блогове, форуми, коментари и прочие генерирано от потребителите съдържание под формата на свободно упражнено гражданско право на мнение.

Напоследък е актуално да се негодува срещу ‛подслушването‛ на интернет и ‛задържането на данни‛, т.е. изграждане на бази данни с досиета, съдържащи информация за онлайн навиците на потребителите. Някак не е прието обаче да се говори за възможностите, които отключва притежаването на такива бази данни. А крайната цел не винаги е малко контекстен спам в празното поле на пощенската ни кутия или в профила ни в някоя социална мрежа.

В началото на годината четох във WanityFair, а после и във Wired за някой си брокер на име Джон Аристотел Филипс (John Aristotle Phillips) и неговата Aristotle Inc., която притежава, според WF, една направо Оруеловска база данни с информация за американските гласоподаватели и се явява важен инструмент в изборите за всеки президент в Америка от Роналд Рейган насам. Част от тази информация (име, адрес на гласоподавателите и т.н.) се купува от администрацията на различните щати; след това се комбинира със строго лична и детайлна такава, примерно събирана чрез data mining (за доходи, за притежаване на лично оръжие, за ползвани медицински процедури) и накрая, добре пакетирана, бива продавана на кандидатите за президент, на политическите агенти или на комерсиалните субекти, интересуващи се от нея.

Ако може да се вярва на WanityFair, в базата данни на Aristotle има информация за 175 милиона американски гласоподаватели. Такава информация, правилно употребена, може доста да повлияе на изхода на едни избори.

Ако се вгледаме малко по-внимателно в дейността на някои тукашни компании, ще видим, че те от доста години прилагат статистически методи за анализ на текст, набавяйки си го именно от достъпни електронни публикации. Бих си спестила назоваването на конкретна компания, но ми е интересно по какъв начин всяка една от тях би гарантирала некомерсиалността на дейността си, примерно, в полза на Лондонската фондова борса? Или пък, че не се занимава с политически data mining (извличане на ценни данни от някакъв информационен масив)?

Всичко си остава в сферата на догадките, само едно е извън всяко съмнение – технологията и нейните възможности.

Ето например откъс от едно интервю в ‛Дневник‛ на мениджъра на проекти в ‛Ontotext‛ – научноизследователската лабораторията на Сирма груп, занимаваща се с научни разработки, свързани със семантичното бъдеще на мрежата, и експериментираща с достъпните безплатни масиви от текст на ‛Дневник‛:

„Дневник“ има огромно количество статии, които сами сте произвели, но и материали от други източници, които вземате предвид в работата си. Оказва се обаче, че това са само моментни снимки на реалността. Не можем сами автоматично да извеждаме тенденциите (от тези огромни масиви), не можем да правим анализ на причинно-следствените връзки, а тази технология ни помага да навържем събития, развивали се дълго време.‛

В това интервю сливането на науката с бизнеса изглежда някак естествено и дори желано, без намек за странични нежелани ефекти. А може пък безплатността на изследвания ресурс да не задължава ползващите го да гарантират чисто научните си намерения?