Публикувано на

Деконструкцията на Нашата Дама | K-27-2019

Катедрала в пламъци – тази гледка е сякаш архетипна. Тя е като знамение, като емблема на хаоса. В нощта, в която Нотр Дам пламна, някои от нас изтръпнаха от политически предчувствия, други – от вида на изчезващата за минути насред пламъците почти хилядолетна красота, трети видяха в това повод да публикуват селфитата си на неин фон, четвърти – няма да повярвате! – злорадстваха, че това грамадно като вековен лес човешко творение си отива завинаги.

Дали наистина завинаги? Дали съвременният свят не е в състояние да роди достоен ум и чувствителност? Дали ефимерните технологии на XXI век не са нов живот за замисъла на архиепископа на Париж Морис дьо Сюли отпреди 8 века и неговите безименни изпълнители?

Ще припомня труда на един съвременен полимат[1], съчетаващ технологичните познания на инженер с чувствителността на артист. Това е Андрю Талън. Той почина на 18 ноември 2015 г. само на 49, но неговият труд сега би позволил възстановяване на катедралата.

Кой е Талън? Той първоначално изучава музика в Принстън, но паралелно с това посещава и курса на инженер Робърт Марк, изследващ структурата на готическите сгради.

След завършването си, Талън отива във Франция, за да изучава средновековна акустика. После спира в Ню Йорк, където си съоръжава музикално студио. Следващата му резиденция е един манастир в Северна Каролина, където – бидейки сам баща на 4 деца – изучава живота на монасите.

Талън е обсебен от катедралите и особено от Нотр Дам от дете, но едва вече като професор по история на изкуствата има възможността да влезе в истинско съприкосновение с тайните им. И тъкмо музиката е, която го връща към тях.

Заслуга за това има един негов колега, Стивън Мъри, историк на изкуството от Колумбийския университет, който, подготвяйки мултимедиен проект за Амиенската катедрала, има нужда от някой, който да създаде „звуците, които една катедрала може да издаде“. Тогава Робърт Марк му казва, че Талън е неговият човек.

Именно тогава Талън осъзнава, че това е, което винаги е искал да прави – да смесва средновековна архитектура с високи технологии и изкуство.

„Всяка сграда се движи“, казва Талън. „Тя губи първоначалната си форма, когато основите й се слягат, когато слънцето я пече само от едната страна.“ Начинът, по който сградата се променя, разкрива нейния първоначален дизайн и изборите, които строителят е правил, ако строежът не върви по план. Само че, за да се разкрие това, са нужни точни измервания. Обичайните отвеси, канапи, линеали и моливи не стигат. Представяте ли си да висите с отвес от някой от сводовете на Нотр Дам в опит да заснемете вътрешността й.

Това, което не може отвесът, го може лазерът, монтиран на триножник. Триножникът, поставен на 50 различни места във и около сградата, някои от които доста скришни, трудно достъпни и опасни, с лазер, въртящ се и регистриращ в паметта на компютър разстоянието от него до всяка повърхност, в която се е ударил, дава „облак“ от над милиард точки с координати, точни до милиметри, които после, наложени върху фотографии, дават триизмерно, детайлно виртуално копие на гигантската постройка.

Тази технология е позволила на Талън да открие някои невидими аномалии в структурата на Нотр Дам. Нейната западна част се оказва „пълна каша… катастрофа“. Колоните не са в права линия, нито страничките кораби, галерията на Кралете дава отклонение от близо 3 метра. Просто работниците не са разчиствали останките, а са строяли около тях – икономия на труд и пари, която е могла да струва скъпо. Несигурната почва пък е отложила дострояването с десетина години, а това е дало и стилови отражения. Също така, след сканирането е станало ясно, че летящите контрафорси, считани за строени допълнително, са част от оригиналния проект заедно със сводовете на тавана. Балансът на силите на натиск, който заедно са упражнявали върху стените, не е позволявал те да мръднат и с милиметър цели 8 века.

Скритите несъвършенства са „тайният сос“ на красотата на готиката, твърди Талън, който в краткия си живот успява да сканира цели 45 от тези материални въплъщения на опита, инженерния ум и екстаза.

–-

[1] Личност, която притежава широки познания и умения, проявяващи се в множество сфери на дейност.

Публикувано на

Журналистика на данните | K-26-2019

Арестът на Джулиан Асанж разбуни духовете до краен предел. Едни го заклеймиха като посегателство срещу журналистиката, други повдигнаха въпроса журналист ли е изобщо Асанж или някакъв друг вид актьор на политическата сцена. Герой? Предател? Ами „Уикилийкс“? Медия ли е, защото това, което публикуваше, бяха данни в суров вид, а не истории?

Въпроси, въпроси, въпроси…

Преди десетина години „Уикилийкс“ и Асанж пак бяха сензация, защото тогава за пръв път сериозно се заговори за журналистика, основана на сурови данни, които едва след машинна обработка дават релевантна история. Това е така наречената „журналистика на данните“. Но дори тогава терминът не беше нов, нови бяха технологиите, които направиха този тип медийна организация ефективна. Новост бяха и потоците пари, отприщили се изведнъж, за да я подпомагат. А източниците на тези пари бяха много и най-разнообразни.

Тази година през март, например, се навършиха 10 години от „Гардиън дейта блог“ – пример за журналистика на данните, вдъхновен тъкмо от „Уикилийкс“. Целта беше да се направи работата на британското правителство по-прозрачна за обществеността – с финансите, навярно осигурени от самата медия. През 2017 пък френската агенция АФП, италианската АНСА и германската ДПА създадоха подобен сайт „Юръпиън дейта нюз хъб“ за работата на Европейския съюз, но бяха финансирани от евро-субсидия!

През същата година и ВВС пое в посока журналистика на данните. Сформира мрежа от експерти от различните отдели на компанията в рамките на един „разузнавателен“ отдел, „Уърлд сървисес“, с бюджет от 290 милиона британски лири.

През 2015 се чу и за инвестиция на „Гугъл” в „Инициатива за дигитални новини“ – едни 150 милиона евро, с които компанията гигант щеше да умилостивява европейските издатели, които тогава й бяха сърдити. Не че на адреса на инициативата има нещо, но при първия транш са били отпуснати 30 млн. евро за 128 проекта за големи и малки медии и НПО-та. Из мрежата наистина могат да се видят сайтове, финансирани по тази инициатива. Представа си нямам за полезността им, но през януари 2017 е имало и втори транш от още 24 млн. евро за други 124 проекта.

България също не изостава от тази нова мода. С „журналистика на данните“ се занимават главно в клъстера „Сдружение за знание и интензивно развитие“, финансирано от Европейския фонд за регионално развитие по Оперативна програма „Иновации и конкурентоспособност“. Стартират непрестанно и разни пилотни проекти за подпомагане и обмен на медийни „изгряващи звезди“ и насърчаване на нови форми на журналистика, в т.ч. и журналистика на данните. През 2016 в „Капитал“ се появиха публикациите Къде са агентите на Държавна сигурност днес и Карта на местната власт по проект „Информирани и толерантни“ с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г. тъкмо в категорията „журналистика на данните“. Май в тази категория са и търсачката на „Биволъ“, и сайтът „Медийно око“, предназначен уж за отсяване на фалшивите новини.

Да не забравяме и проекта „Болканлийкс“! Аз писах за него през 2011 като за сайт, създаден и поддържан със собствени средства от екипа на „Биволъ“ по технология, аналогична на „Уикилийкс“. Болканлийкърите комуникираха с Асанж, с тези от „Гардиън“… Изглеждаха от автентични по-автентични. Днес на фейсбук страницата им няма и дума за Асанж, а на сайта им ме посреща предупреждение за опасност. Колкото до „Биволъ“ – там последната публикация за Асанж е отпреди 4 години.

Разходете се из сайтовете и на другите запалени радетели на „журналистика на данните“, морала и неподкупността у нас. Ако не хулят Асанж в прав текст, мълчат като риби за ареста му.

Колкото до „Гардиън“, големият Джон Пилджър ги нарече наскоро „главния медиен мъчител на Асандж”. Същите „Гардиън“, които направиха куп пари на гърба му с публикации, книги, а в последствие и с касов филм, без да дарят и пени за „Уикилийкс“, саботирайки при това работата на сайта и злепоставяйки източника си… Същите „Гардиън“, които реализираха чрез Асанж „най-голямото захлебване от последните 30 години“ (думите са на предишния им редактор), тия дни достигнаха нови висоти на антижурналистиката, леейки потоци лъжи и откровени злословия по негов адрес.

Публикувано на

i-лицемерие | K5 – 2 ноември 2018

На 24 октомври, по време на Международната конференция на комисарите по защита на личните данни и поверителността в Брюксел, Тим Кук, изпълнителният директор на Apple, направи ключово обръщение. В него той нарече съвременния платформен бизнес „промишлен комплекс за данни“ и го обвини, че превръща собствените ни данни в оръжие, „насочено срещу нас самите с военна ефективност“. Позовавайки се на влиятелното есе на Уорън и Брандайс[1] от началото на миналия век, той възхвали европейския Общ регламент за защита на данните (GDPR) и заяви, че подобна регулация трябва да се появи и в САЩ, а и навсякъде по света, защото е недопустимо „предпочитанията и неприязънта на хората, желанията и страховете, надеждите и мечтите им да се търгуват за милиарди долари от компаниите“ на съмнителни субекти и дори на правителства, за да могат те „да се възползват от доверието на потребителите, за да задълбочат разделенията помежду им”, да ги подбуждат към насилие и даже да „подронват споделеното усещане за това кое е истина и кое не.“

Тази ситуацията, казва Кук, „трябва да ни накара да се чувстваме много неудобно, тя трябва да ни разстрои“.

Залата аплодира Кук, медиите го цитират (все пак, Apple има славата на голям защитник на личните данни след отказа да даде на FBI достъп до данните на стрелеца от Сан Бернардино през 2015). Някои, като Джим Килок от Open Rights Group, обаче изказват удивление, че човек от бизнеса говори като организация за защита на гражданските права… Но същият този Килок не пропуска да отбележи, че мистър Кук, макар и косвено, все пак говори, мотивиран от комерсиален интерес, тъй като „американските компании губят доверието, а без доверие те не могат да накарат дигиталната икономика да работи както трябва.“

Така е предадена реторичната изява на Кук в масовите медии. Специализираните, като технологичният журнал The Register, сигурно заради по-неподатливата на празни приказки аудитория, предлага по-задълбочен анализ. Напомня ни се, например, че докато клейми вечно гладните за данни социални платформи, същият този бос на Apple се готви да прибере $9 милиарда (според оценката на Goldman Sachs) от сделка с Google. Apple продава на Google достъп до потребителите на операционната си система iOS, за да може да се превърне тя в търсачка по подразбиране.

Алекс Стамос пък, бившият главен секретар по информационната сигурност на Facebook, припомня бизнес амбициите на Apple в Китай и как тези амбиции биват осъществени благодарение на улесненията за китайското правителство да събира каквито му трябват данни за китайските граждани. Забраната на криптиране във виртуалните частни мрежи е едно от тези улеснения за властта в Пекин. Има ли наистина някъде публично изнесена информация при какви условия локалният партньор на Apple, Guizhou-Cloud Big Data Industry, има достъп до архивираните данни на iCloud? Нима китайските граждани заслужават по-малко права над личното си пространство от европейските и американските?

The Register цитира и Матю Хейман, старши сътрудник в Института за национална сигурност и председател на работната група „Кибер и неприкосновеността на личния живот“, който сравнява реториката на Apple срещу злоупотребата с лични данни с реториката на продавач на велосипеди, изказващ се за стандартите за разход на гориво. Просто бизнесът на Apple, за разлика от този на социалните платформи, не зависи чак толкова от личните данни.

Значи кризата с данните ще продължи да се задълбочава, докато бива ползвана като повод за упражняване на красноречие.

Има ли изобщо решение за нея? Ситуацията в сферата на опазване на неприкосновеността на личния живот в САЩ доста се е променила от времената на цитирания от Кук Луис Брандайс до днешни дни. Войната за завоюване на полетата на възприятие на масовата публика не е спирала, само дето наземната стрелба по жертвите еволюира, за да се разрази в масово поразяващия ядрен data-взрив на социалните мрежи. Няма начин този „радиоактивен“ дух да бъде върнат обратно в бутилката, а с непредвидимите му последици тепърва ще се запознаваме.

–-

[1] “Правото на уединение“ е едно от най-влиятелните есета в историята на американското право, публикувано през декември 1890 в Harvard Law Review. Написано е по повод бума на търговията с клюки, процъфтяла заради превръщането на фотографията в масов „спорт“ и развитието на жълтата преса.

 

Публикувано на

Здрава лична връзка | Култура – Брой 22 (3076), 08 юни 2018

Тия дни на адреса на добрия стар TechCrunch ме посрещна сайт със страховитото име Oath[1]  и ми се представи на чист български: Запознайте се с Oath! Ние сме мултимедийна и технологична компания, която свързва 1 милиард потребители по целия свят чрез сайтове и приложения, като HuffPost, Tumblr, Yahoo Sport, TechCrunch и други.
Това, което Oath не спомена, е, че е дъщерна на Verizon. Verizon я създаде преди 9 месеца, след като купи Yahoo, за да я слее с AOL. И фактът, че Oath не бърза да го спомене, навява мисълта, че Verizon я ползва като шапка-невидимка за някои свои недотам прилични дейности.
За какво все пак ме уведоми Oath?
Уведоми ме, че е възможно не всички услуги или функции да са налични в държавата или региона ми. Ах да, проблемът с GDPR! В европейска юрисдикция Oath извършва дейност под името Oath (EMEA) Limited.
Oath ме уведоми също, че държи да опознае моята личност, защото само така е сигурно, че ще получа най-подходящото за мен обслужване. Това, разбира се, е свързано със събиране на данни от редица надеждни източници:
– от мен самата – това е съдържанието, което аз споделям и съхранявам в мрежата (текстове, снимки, видеа);
– от моето сърфиране в мрежата – съдържанието и приложенията, които аз ползвам;
– от моите устройства: бисквитки, идентификатори на мобилни устройства, версията на браузъра и операционната система на компютъра ми и „тънките“ ми клиенти;
– от моето местоположение: IP адрес, GPS данни, WiFi, Bluetooth, данни от отбелязванията ми върху картата;
– от различни други източници…
Така запомнена и анализирана, аз ще бъда възнаградена с „персонализирано изживяване“, което никога не свършва, защото, свързвайки информацията на всичките ми устройства, Oath ще ги синхронизира и така ще ми „помогне“ да не напускам мрежата никога. И без Oath вече съм забелязала, че дори да затворя на лаптопа си браузъра, от който съм влязла в социалната мрежа, съобщенията продължават да изскачат направо върху екрана му. Просто лаптопът ми е синхронизиран с телефона и таблета, където продължавам да съм log-ната. Интересното е, че дори да се logout-на, пак получавам индикация под една или друга форма. Просто е невъзможно да се изолирам! Тази висока оперативна съвместимост се осигурява от безпрепятствения достъп до данни, а той става възможен не само посредством безшевова технология, но и на „безшевово“ законодателство. И понеже Oath е наясно, че европейка или не, аз държа на неприкосновеността си, бърза да ме увери, че прилага технически, административни и физически мерки за защита от неразрешен достъп, използване или оповестяване на клиентската информация, която събира или съхранява. Нищо, че разрешава достъп до мен и на трети лица. И нищо, че миналата година тъкмо Yahoo влезе в историята с най-големия сървърен срив, който изложи на риск информацията на три милиарда потребители. Преди години Reuters не публикува ли разкритието, че Yahoo дължи лидерството си на задната вратичка на сървърите си, през които NSA тършува в базите й данни? Е, сега Yahoo е на Oath, а Oath е на Verizon… А ние с вас вече си мислим как можем да осъдим Oats, ако се издъни.
Oats обаче е помислил преди нас: като важна част от връзката, която компанията иска да изгражда с нас, е и новата политика на… ограничаване на правата ни да я съдим.
Разбирате, че като се съгласите с тези условия, арбитражът или исковете с малък материален интерес ще бъдат единственото и изключително средство за разрешаване на всеки спор между нас. Също така разбирате, че като се съгласите с тези условия, вие се отказвате от правото да подадете иск в съда или пред жури (освен в случаите, които могат да бъдат заведени в съда за малки искове); и че се отказвате от правото си на каквито и да е колективни искове или други представителни действия.
Арбитражът на Oath ще бъде разглеждан от Американската арбитражна асоциация. Колективният арбитраж няма да е разрешен, което означава, че всеки потребител ще трябва да прави дело и срещу най-добрите адвокати на Verizon/Oath и да се надява да спечели.
При обещанията на Oath за здрава лична връзка с нас, наситена на незабравими изживявания, още ли сме сърдити на Facebook?

[1] oath (англ.) – клетва
Публикувано на

Относно табуто | Култура – Брой 16 (2895), 25 април 2014

Доста шум се вдигна покрай злоупотребата с лични данни, станала видна, след като ЦИК направи възможно всеки да провери в интернет дали името му фигурира в подписките за европейските избори.
Далеч по-важният проблем бе новият състав на Комисията за защита на личните данни, тази същата, отговорна да попаднем в подписките. Това, че част от новопредложените членове на Комисията се оказаха политически обвързани, а друга – неотговарящи на закона, а също и безцеремонността, с която парламентът гласува на извънредно заседание състава, бяха достатъчна причина за медийно цунами.
Медийно цунами не се случи, макар да лъсна и реалната причина на внезапната подмяна – отказът на предишния състав да даде пълен достъп на Кооперативна търговска банка до регистъра с данните за гражданското състояние на всички българи заради нуждите на проект, който КТБ изпълнява. Всъщност, ако КЗЛД изобщо някога е имала късмета да влезе в новините, то все е било по повод някое „извънредно заседание“. Едва ли някой помни, например, как точно преди 9 години Министерският съвет изненадващо одобри проект за изменение и допълнение на Закона за защита на личните данни. Под формата на закони тогава бяха пробутани няколко тежки табута над достъпа по официален път до информация от обществена важност. Проектозаконът тогава се оказа извън всякакъв публичен интерес и обсъждане. Дори самата КЗЛД с нейните предложения бе пренебрегната за сметка на авторите на проекта, МВР и Министерството на финансите.
Но какво изобщо знаем за КЗЛД? Комисията е един от странните плодове на опита да бъде приложен acquis communautaire у нас и на предприсъединителното преструктуриране на администрацията ни. Изграждането й стартира като проект по ФАР през 2002 и е струвало дотук немалко на държавата. Извън всеки спор за целесъобразността на този властови орган обаче, трябва да се признае неговата изключителна важност. Каква работа върши той? Официално, Комисията следи за това дали държавни институции и фирми събират и съхраняват личните данни съгласно уреждащите това закони (Закон за статистиката, Закон за данъчната администрация, а напоследък и Закон за съхраняването на трафичните данни и т. н.). Кой ръководи комисията? Ръководството й е с мандат 5 години и се е сменяло 3 пъти от 2002 г. насам, което поставя въпроса защо трябваше да мине толкова време след изтичането през декември 2012 г. на предишния мандат, за да се сети изведнъж парламентът за нови назначения?
Но каква все пак е процедурата, по която се достига до данни? Не е както проф. Михаил Константинов каза пред медиите: всеки може да отиде да си вземе цяла торба данни след вота. Не е дори частната търговия с данни. Но за да търси нещо човек с цел да го изучава, трябва да знае името му или поне да подозира, че то съществува. Ето защо много малко от нас знаят за понятието „администратор на лични данни.“
Ако сте малка партия, голяма банка, бивш съсобственик на медийна империя или просто олигарх, вие можете официално да се превърнете в администратор на лични данни и да получите достъп до такива по най-легален начин, описан в закона. Ако сте журналист обаче и се опитвате да съберете данни за финансовото и имотното състояние на министър, депутат, магистрат или висш администратор, да съберете сведения за съдебни, граждански и административни дела или за финансовата ревизия на някоя фирма, ще ви е малко трудно – ще ви откажат заради нерегламентиран достъп до „лични данни“. А ако пропуснете да поискате разрешение, може да бъдете глобени от 10 хил. до 100 хил. лв. Ако сте обикновен гражданин и просто поискате да разберете каква информация събира за вас държавата или да си видите досието, може да ви сполети същото. Просто навсякъде гъмжи от „личните данни“ на всякакви други лица, били те самите колекционери на данни – освен вас.
Сигурно вече се питате какъв е поне начинът да се установи официално кои са администраторите на лични данни? Това е въпрос на въпросите! Ами, невъзможно е! На сайта „за милиони“ на Държавна комисия по сигурността на информацията ще се натъкнете на поредната гавра, наречена Електронен регистър на Администратори на лични данни. https://212.122.176.6:8081/…/rejectedPublicRegisterList)
Не посещавайте този линк! Браузърът ще ви предупреди за неизправен сертификат за сигурност!

Публикувано на

Големи данни | Култура – Брой 10 (2889), 14 март 2014

Из медиите ни напоследък все по-често се среща терминът „големи данни“ (Big Data). Ето няколко заглавия само от последния месец: „Xeon E7 v2 ускорява анализа на големи данни“, „Големи данни – големи възможности „, „IDC: Анализът на големи данни ще стане реалност и у нас“, „Правни аспекти при управление на данни в Облака и Големи данни“ и дори „Анализът на големи данни предсказа кой ще получи “Оскар”…
Що за пропаганда е това и дали количественото определение в случая не описва нещо качествено различно? Така е, Big Data обобщават в себе си цяло ново поколение технологии, предназначени за работа със стремително нарастващия обем неструктурирана информация, идваща от все по-голям и разнообразен брой източници: оперативни данни, данни за финансови транзакции, данни за поведението на потребителите в социалните мрежи, данни от интернет телефония и видео-стриймове и т.н. Целите на анализа им също могат да са най-различни: от управлението на сложни технологични процеси и поддръжка на системи през по-добро управление на интернет трафика или подобряване на някаква услуга, увеличаване приходите от продажби чрез идентифициране на точния момент на появата на пазара на даден продукт, та до съставяне на потребителски „профили“ и болнични досиета, установяване на връзки между отделни лица или пък установяване на самоличности и всякакви други такива, не чак толкова ясни цели…
От известно време насам съществува стабилен пазар за големи данни – и услугите, свързани с тях – и те се превръщат в шанс за голям бизнес. Гаранция за това е и фактът, че големите данни все пак са интегрална част от хибридните технологии, залегнали в близкото бъдеще на интернет, известен ни вече като IPv6, Интернет на нещата (Internet of Things – IoT).
В този хибрид влиза и „облачната“ технология за съхранение на големи данни, чиято най-съществена особеност е делокализацията на данните – те са извън физическите сървъри, осцилиращи между множество свързани памети.
Ако можем да вярваме на нашите медии, анализът на големи данни скоро ще е реалност и у нас.
Но докато много организации вече предвкусват разрастването си и успеха, други се питат готови ли сме за това? Да оставим настрана антиутопичните киберпънк сюжети за безжично свързани помежду си белязани тела, обхванати от глобалната RFid структура, и да се придържаме към сивата реалност на закона! На 5 март 2014 в Computerworld се появи анализът на доц. д-р Георги Димитров и адвокат Десислава Кръстева от адвокатско дружество „Димитров, Петров и Ко.“, озаглавен „Правни аспекти при управление на данни в Облака и Големи данни“. Той зачеква най-сериозните юридически казуси, свързани с управлението на Големи данни и съхранението им в т. нар. облак, изхождайки от драстичната разлика в скоростта, с която се развиват технологиите и правото.
Първият казус (и по мое мнение, най-тревожният): юридическите специфики при частния и публичния облак? Ясни ли са те от чисто проприетарна гледна точка? И още, проблемът с т. нар. профилиране – съставяне на „досие“ въз основа на данни, като колко и за какво харчим, какви търсения и интереси имаме, с кого общуваме, какво работим, ядем и пием, спортуваме, маршрутите ни, заболяванията ни, страховете, четивата ни, физиологичните ни и здравни показатели… Дали и колко често се извършва профилиране на потребители в мрежата и дали това е единствено с цел таргетирана реклама?
Друг казус: „вземане на автоматизирани решения“… Само на базата на автоматизирана обработка на събраните за нас данни, системата (абстрактно казано) ще взима решения, „съществени за нашите права или интереси“, като се почне от отгатване на желанието ни да намерим нещо в мрежата, та се стигне до отгатване на това дали не сме потенциални терористи или прости рушители на корпоративния дух… Това е дейност, която в ЕС е забранена, ноне и другаде… Оттук произтича и следващият важен казус: големи данни се обработват от и до тях имат достъп лица, които са разположени на територията на различни държави. Правилата на коя държава се прилагат в такъв случай? И кои от лицата, събиращи, имащи достъп или обработващи данните ни, могат да бъдат държани отговорни пред закона при манипулация с тези данни?

Публикувано на

Радио БиНаР | Култура – Брой 29 (2821), 27 юли 2012

За „стрийма” говорим, а той вече – „мейнстрийм”. На 20 юли пред малкия параклис в двора на БНР, в присъствието на политици, медии, хора на изкуството и при наличието на щедри количества шампанизирано вино, интернет радио Бин@р, най-новата платформа на една от най-старите медии у нас, БНР, отпразнува своето раждане.
„Хибридът или пресечна точка на две медии е моментът на истина и откровение, в който се ражда нова форма” – този вдъхновен цитат на Маршал Маклуан можем да видим в рубриката „За нас” на свежия нов сайт. Радио Бинар е радио на новите поколения слушатели и творци, а това значи – и на новите възможности… И всички ние много му се радваме. А възможностите, поне за слушателите, ще са една „сбъдната мечта”: „преодоляване на ограниченията на времето, пространството и формата” – архивът ще позволява прослушване на предавания, чието излъчване на живо се е случило вече. Ще има възможност за създаване на собствено съдържание, обратна връзка, изграждане на кръг от приятели по интереси, което ще рече и повече забавления.
Интернет радиото е ново явление у нас, но не и по света. Първите web излъчвания на живо са се случили още през 90-те в Сиатъл, САЩ, и някои от нас помнят вълната от възторг, която достигна чак до нашите ширини. Тук е редно, обаче, да се вметне, че заедно с възторга, сериозните инвестиции и технологични подобрения, дойдоха на дневен ред и някои от проблемите на интернет радиата най-общо. И те бяха копирайтни.
Точно интернет радиата бяха причина през есента на 1998 в САЩ да бъде приет обремененият с лоша слава Закон за авторското право в цифровата епоха (Digital Millennium Copyright Act), който, под предлог уреждане на възнаграждението на творците, криминализира цял технологичен сектор – този за възпроизводство и разпространяване на музика. Недостойната битка на корпорациите с тийнейджърите, главните протагонисти в борбата за свободен достъп до забавления, не допринесе с нищо нито за благоденствието на артистите, нито за стойността на изкуството, но пък стимулира разработката на инструменти и услуги за заобикаляне на мерките, контролиращи достъпа до защитено съдържание, известни като „управление на цифровите права” (digital rights management).
В каква копирайтна обстановка се появи новото радио Бинар? Чувствам се длъжна да припомня съществуването на един сайт, който твърде много наподобява нашумелия преди време „Читанка” – сайта на гражданина Свилен Добрев. Добрев си позволява да споделя аудио файлове от фонда на БНР по своя собствена инициатива (http://bg.svilendobrev.com/detski/zvuk/zagolemi/) и логиката му е, че тези записи са продуцирани от БНР, създадени са с бюджетни пари, т.е., българският народ вече е платил за тях и не би следвало да са недостъпни за него. Ако се предположи, че дигитализацията, подреждането и поддържането на един дигитален архив струват пари, размишлява Добрев във форума на сайта си, то постъплението на тези средства би могло да се организира лесно: наличието на солидна аудитория на сайта означава, че има хора, които биха си купували съдържанието му. Гражданинът Свилен Добрев не печели нищо от разпространението на продукцията на БНР, не печелят нищо и авторите на тази продукция, има го, обаче, удовлетворението, че трудът им не е потънал в забвение. Очевидно БНР не е равнодушно към тези съкровища. Не е безразлично към тях и новото радио Бинар. Какво е, обаче, отношението му към, нека я наречем, гражданската инициатива на Добрев?
Има и друг важен въпрос, чийто отговор трябва да се знае: какви са отношенията на Бинар с БНР:
1) Във връзка с предоставянето на съдържание. (Все пак, става дума за нова и съвсем различна платформа, чиято база данни тепърва се пълни. Бинар на архива на БНР ли разчита?)
2) Във връзка с авторите. Как Бинар ще си урежда отношенията с тях?
Законът казва, че освен БНР, има и други носители на права и това са именно авторите. Вероятно така ще е и с Бинар. Авторите са защитени по закон – поне когато официални институции се възползват от труда им. Радио Бинар не може да си позволи да е пират. И така: как точно Бинар ще урежда отношенията си с авторите? През асоциациите Театъраутор и Музикаутор ли? В какъв „стил” ще бъдат уредени тези отношения (защото явно все още не са)? В стила на DMCA?
Публикувано на

Инфокалипсис | Култура – Брой 42 (2790), 09 декември 2011

Когато преди повече от година се появи новината, че Търговският регистър ще става платен, коментарите бяха много, както и предположенията относно причината за това.  Въпреки официалния си статут, с безплатността и вседостъпността си ТР не би могъл да не се отрази на бизнеса с данни, така че едно от предположенията бе за вероятния интерес от провала на регистъра на компании, търгуващи с фирмена информация, като Сиела, Апис, Дакси, Лакорда. Ако някой се чуди що за бизнес е този с данни и дали е доходен, ето ценоразписа на Сиела:
Годишен абонамент с месечна актуализация на DVD – 1008,00 лв.
Еднократно закупуване на DVD с актуална информация – 234,00 лв.
Абонамент за една година за ползване Оn-line – 948,00 лв.
Абонамент за един месец за ползване Оn-line – 222,00 лв.
Макар да става дума за съвсем различни неща, в случая с регистъра за държавна институция, а в случая с частните компании – проприетарен информационен продукт, структурирана база от данни, които компаниите са откупили със собствени средства, съдържанието е едно и също. Но в такъв случай би следвало битката да е не между държавата и някоя от компаниите, а помежду им.
Ето защо имаше и друго подозрение: регистърът става платен, за да бъдат затруднени разследващите журналисти. Но нали остава достъпна информацията в съдилищата? Всеки, който иска да провери актуалното състояние на някоя фирма, би могъл да отиде в съответния окръжен съд, където е регистрирана, и да го направи. Макар, вярно, това няма да е анонимно, прозрачността би била двустранна – информацията, от една страна, а от друга – личността, желаеща да разследва. Освен това, като се имат предвид качествата на чиновниците, обслужващи подобни архиви, няма да е и лесно. Да не говорим, че не е ясно проверка в кой съд или регистър би помогнала на едно истинско разследване – там, където следите на истинските престъпления са заметени от акционерни дружества и офшорни компании.
Това предположение като че ли също отпадна, дори и с едно на ум, че ако вписванията започнат да се извършват единствено и само по електронен път, справката с хартиен носител ще изчезне като алтернатива завинаги.
Това, общо взето, бяха мислите ми и когато преди седмица предприех търсене из Регистъра, а той просто взе, че излезе от строя. Не можах да получа достъп цели два дни, очевидно поради срив. И очевидно този срив е бил повод и за статията от 28 ноември във вестник „Банкеръ“, озаглавена повече от откровено: „Търговският регистър пред режисиран срив”.
Тя съдържаше признанията на анонимен източник за злоупотребите, които се извършват в това хранилище на данни, чийто официален статут уж гарантира неприкосновеността на фирмената ни информация.
И така, какво се случва: фирми сменят собствениците си, без те самите да подозират това; акционерни дружества могат да се сдобият със „съдружници“, за които не са и чували; а компании да сменят партидните си номера или направо да бъдат обявени за несъстоятелни. Статистически по-често това се случва на компании, чието имущество включва някой апетитен терен.
Оказва се, че в момента чисто технологично системата не предвижда обозначаване на това кой, кога и какви промени е направил във фирмените партиди. Гарантираната анонимност на длъжностните лица по регистрацията, извършили неправомерни вписвания, ги прави недосегаеми пред съда, затова пък ги подлага непрестанно на изкушения.
Видите ли, в същото време анонимността на вашето, най-вероятно журналистическо, ровене е проблем. Прозрачността в общуване с държавата е едностранна.
Търговският регистър е пред срив, това е ясно, но като че ли не само не бърза да рухне, но и се разкапва в синхрон с кадровите промени и с темпа на похарчване на милионите левове за електронна държавна администрация. А електронният хаос, пред който са изправени частните предприемачи у нас, е такъв, че пред него ужасяващите ги доскоро зали и гишета в Агенцията по вписванията започват да изглеждат безобидни.
Озаглавила съм колонката „Инфокалипсис”. Киберпънк авторът Тимъти Мей употреби за пръв път тази дума-портманто през 80-те, но днес и тук смисълът й е повече от ясен. Случващото се с Търговския ни регистър може спокойно да бъде наречено „инфокалипсис” в предвкусване на това, което ще се случи и с Държавата? Не само нашата, а изобщо.
Публикувано на

Относно свободата | Култура – Брой 37 (2785), 04 ноември 2011

На 29 октомври интернет навърши 42 години, а това е добър повод за размисъл на тема свободата в мрежата. Конкретно: на 12 октомври т.г. бе публикувано официалното становище на Европейският надзорен орган по защита на данните (ЕНОЗД) за влизане в сила на предложението от 24 май т.г. на Европейския парламент и на Съвета за регламент на правата на интелектуална собственост. Това предложение засягаше условията и процедурите за действие от страна на властите в случаите, когато има подозрение за нарушаване на закона за интелектуалната собственост на територията на Европейския съюз, и имаше за цел да доведе до подобряване на вече установената правна рамка.
В точка 8 от увода на този документ пише:
Въпреки че не е изрично посочено в текста на предложението, при разглеждане на … приложения стандартен формуляр за кандидатстване от притежателите на права се оказва, че процедурите, установени от Предложението, могат да включват обработка на данни за заподозрените в нарушаване на правата на интелектуална собственост физически личности и организации. ЕНОЗД подчертава, че данните на заподозрените в престъпления се считат за чувствителни данни, което изисква специални предпазни мерки при обработка.
По-нататък в документа става дума за съхраняване на въпросните формуляри в една централна база данни, която ще бъде наречена COPIS и която все още е в своята подготвителна фаза. COPIS ще бъде централизирана платформа за обмен на информация по време на операции в случай на нарушение на авторските права. Целият обмен на данни, придружаващи документите и уведомленията на оторизираните лица в държавите членки, ще намери мястото си в COPIS.
Огромната маса потребителите на интернет, обаче, трябва да настояват Европейската комисия да обясни възможно най-подробно спецификата на тази база данни COPIS, която възнамерява да създаде и която ще съдържа чувствителната лична информация на заподозрените в нарушаване на интелектуални права. А именно: трябва да бъде обяснено кой ще има достъп до тези данни, кой ще има възможността да ги променя и колко време ще бъдат съхранявани.
ЕНОЗД, който е отговорен пред евроорганите за ненарушаване на законите за защита на личните данни, твърди, че е в готовност да помага на Комисията да създаде „удобна за опазване на данните“ база (data protection compliant), но не ще и дума, че всеки достатъчно квалифициран ползувател на интернет сред нас би се притеснил, че отново всички сме в ситуация „виновни до доказване на противното”.
Каква е ситуацията у нас? В околоизборната надпревара по демагогия е трудно да се правят прогнози, но от Интернет общество – България са се постарали да зададат въпроси относно регулацията и свободите в интернет на кандидат-политиците. Отговорите на трима от тях (Кунева, Калфин и Плевнелиев) могат да бъдат прочетени на сайта на Интернет общество и да се види, че най-привързан към регулацията на Интернет и най-конкретен в намеренията си измежду тримата е Росен Плевнелиев.
Годишнината, обаче, си е годишнина. Трябва да ни зарежда с положителни очаквания и да ни вдъхновява за действия. Един смислен начин да се отпразнува рожденият ден на мрежата бе инициативата Освободи Интернет, целяща да събере максимален брой частни лица и компании, които да направят безжичния си интернет достъпен за всички на датата 29 октомври.
На мрачния глобален и локален фон, обаче, слоганите на тази кампания звучат леко наивно и подвеждащо оптимистично. Комплексният проблем за свободата в интернет надхвърля чисто технологичната представа за отворени рутери и изключени „файъруоли” и при все, че идеята е добра дори само заради това, че подчертава за пореден път зоната на неминуемия сблъсък в хода на прогреса – нуждата от техническа мощ и отвореност, противопоставена на комерсиалните ограничения. По-адекватен за отпразнуването на рождения ден на Интернет ми се вижда друг един слоган, обикалящ тия дни мрежата: „Кажи НЕ на ACTA*. Попречи на ACTA да открадне Интернет. СЕГА.”
Това – по повод церемонията по подписването в началото на октомври т.г. в Токио от редица страни на съглашението. Европа, Мексико и Швейцария все още не са го подписали, но присъствието им на церемонията, според осведомителни агенции като Ройтер, „потвърждава готовността им”.
 *ACTA е Търговско съглашение за борба с фалшификатите (The Anti-Counterfeiting Trade Agreement или ) – многостранно съглашение, целящо установяване на международни стандарти в опазването на интелектуалната собственост. В широкия обхват на ACTA влизат и правомощия по опазване на Интернет от пиратството.
Публикувано на

Информационното гърне с мед | Култура – Брой 24 (2727), 25 юни 2010

Информацията е крайно интересна субстанция. Тя някак си не принадлежи на материалния свят и в същото време интензивно му въздейства. Тя е подобна на библейската манна небесна, спасила от гладна смърт евреите в пустинята, която, според легендата, била сладка като мед и чиста като утринна роса, но само когато била събирана, за да засити нечий глад. Съхранена със спекулативна цел, завъждала червеи. Точно за този библейски сюжет се сещам, следейки от известно време на сайта The Register поредната история с главен протагонист и събирач Google, където ролята на манната е отредена на личните данни на потребителите на безплатните Wi Fi връзки.
Историята започва на 27 април с оплакване на германската комисия за защита на личните данни, че бръмчащите насам-натам из градовете коли на Google Street View[1] сканират отворените Wi-Fi мрежи и събират и-мейли и друга поверителна информация. В отговор Google казва, че са събирани единствено сведения за хардуера на мрежите и че те ще бъдат ползвани в продукти като Google Maps, разчитащи на локални данни. Дни по-късно следват признания от страна на компанията за поредната “грешка” и уверения, че макар и събрана вече, тази лична информация няма да бъде ползвана, а ще бъде изтрита. Не и преди „регулаторите в съответните страни да бъдат попитани как точно да стане това”, обаче. От гражданите на мрежата се иска просто да повярват, че едни погрешно оборудвани коли със софтуер, в който съвсем погрешно са били добавени парчета напълно работещ код, съвсем случайно и по грешка са прихващали личните им данни. И това се е случвало в продължение на 3 години. 3 години, по време на които множество градове от над 30 страни са били обходени и от тях като от кошери са били изсмукани капка по капка, бит по бит 600GB информация; и това всичкото се е случило без знанието на Google управата, а по личната инициатива на неназован техен служител. Следват одити от страна на Европа и от страна на САЩ. И независимо от различията в законите, присъдата е единодушна: събирането на подобни данни е незаконно и те трябва да се унищожат. Само след дни, обаче, унищожаването е спряно под предлог, че има „някои неясноти”: едни страни са пожелали изтриване на данните, други – те да бъдат съхранени за известно време. Една страна пък е пожелала съхраняването им, след като е искала първоначално те да бъдат изтрити. Накрая Google решава да запази всичко, като това става не без настояването на Европейската общност. Естествено, че колкото и да се помайват около гърнето с манна, нито една от страните в спора не би пожелала без замисляне да изхвърли вече източеното от информационния кошер. С днешна дата знаем, че данните в Ирландия, Австрия и Дания са изтрити, а в Белгия, Франция, Италия, Испания, Германия, Швейцария и Чехия са запазени. Запазени са за всеки случай и всички останали данни на всички останали страни. Всичко тъкмо започва да изглежда приемливо в очите на мрежовите граждани, когато на 3 юни отново гръмва новина и тя е, че още през януари т.г. спорната технология за източване на данни през Wi Fi възли е била патентована, а методът – описан в приложение, което може да бъде видяно на сайта на Американската патентна служба с адреса на Google за обратна връзка.
Възможно ли е компанията, патентовала продукт, за чието съществуване доскоро се е правила, че не подозира, да се е възползвала от него съвсем случайно, натрупвайки по грешка огромно количество скъпо струващи данни? При все това, Google упорито продължават да твърдят, че това е инцидент и че палавият програмист, отговорен за „иновацията”, ще бъде наказан дисциплинарно. „Бяхме прецакани и изобщо не бива да се съмняваме в това”, невъзмутимо заключава Ерик Шмид, изпълнителният директор на Google по този повод. А Брин, от своя страна, също толкова невъзмутимо твърди: „… всяка една успешна организация е донякъде арогантна.“ И има предвид „прецаканата” Google, разбира се.

 

[1]Google Street View е технология, обслужваща Google Maps и Google Earth и доставяща панорамни гледки от различни краища на света. Пусната е в действие на 25 май 2007 първо в САЩ, а после и по света