Публикувано на

Проект „за красота“ | Култура – Брой 40 (2567), 19 ноември 2009

Алтернатива за преследваните от цензурата през 80-те, убежище за графоманите през 90-те, днес, благодарение на технологичния напредък, самиздатът е масов и вездесъщ. Нека само се замислим с какви възможности разполага вече той: ксерография, по-качествена от всякога, блогове, агрегатори на блогове, лични сайтове. Да не говорим за революционния Print On Demand – печат до поискване (ПДП), свързващ каталогизираното съдържание на виртуалните библиотеки и личните сайтове на писатели и издатели директно с машините за еспресо-книги. Самиздатът обаче е не само технология, той е и начин на мислене – обособен и затворен, по своему комунален. Ако го разглеждаме от тази гледна точка, бихме могли да кажем, че литературният истеблишмънт у нас също е самиздат. И няма да сбъркаме! Нима този стремеж у пишещите да се обособяват в групи със собствена йерархия и начини за удостояване с престиж не са самиздат по подразбиране? С тази разлика, че средата се фрагментира не по естетически критерий, а според стремежа за домогване на отделните групички до финансови средства и престиж.
Истеблишмънт, който естетически трудно се различава от графоманията и който самоиздава, без да се самофинансира – ето това виждам аз, дори и да не искам да съм черногледа. Това е и причината, поради която потърсих в качеството на сравнителен образец един класически представител на самиздата, на руския самиздат, при това не кой да е, а единственият оцелял от 80-те, та до ден днешен.
Дмитрий Борисович Волчек (роден на 18 юни 1964, Ленинград, РСФСР) е руски поет, прозаик, преводач, журналист и радиоводещ. Издател. От 1993 живее в Мюнхен, а от 1995 – в Прага. Самиздатската част от биографията му започва паралелно с неговите публикации зад граница, с участие в неофициалния литературен живот на Ленинград още през 1982 г. С група приятели той издава машинописния журнал „Мълчание“, от който за една година успяват да излязат цели 9 броя. През 1985 на смяна идва „Митин Журнал“, за който през 1999 г. получава наградата „Андрей Бели“, номиниран в категорията „За заслуги пред литературата“. А краят на 90-те бележи началото и на неговия издателски проект „Kolonna publications“. Според думите на самия Волчек в многото дадени от него интервюта, издателската програма на „Колонна“ цели да радикализира в естетическо и етическо отношение литературата, да преразгледа границите между добро и зло и пределите на човешката воля. Именно затова и с клеймото на това издателство излизат и пренебрегваните от масата руски издателства произведения на Жорж Батай, Антонен Арто, Пиер Гийота, Бъроуз, Гей Девънпорст, Кейти Акер, Габриеле Виткоп, Алистър Кроули, Пол Боулз. Руските имена в тази колекция за литературни ценители са мистериозният Иля Масодов, Маруся Климова, стигналият до Холивуд с филмите на Брус ЛаБрюс, Ярослав Могутин.
–
И така:
– Като стесняваше списъка на позволеното, през 80-те цензурата разшири автоматически ъндърграунд-сцената, за да я накара направо да избухне през 90-те години. Сега цензура практически няма, но не мислите ли, че комерсиализирането на книгоиндустрията започва да работи като механизъм за контрол?
– Не. Мисля, че няма никакъв контрол, защото цензурата режеше именно това, от което се интересуваха читателите, а развлекателната индустрия, в частност книгоиздаването, е настроена да произвежда колкото се може повече продукция, която да интересува публиката. Добре помня ужасните времена на цензурата и не виждам сериозни основания за оплакване от това, което се случва днес. Комерсиалното книгоиздаване живее в свой свят, той на мен не ми пречи, жалбите от него ми се струват комични. Ако собственикът на ресторант за гурмани се оплаква от Макдоналдс, проблемът ще да е по-скоро в неговата кухня.
– Смятате, че нищо не зависи от PR-машината и нейните собственици? Добре, да не задълбавам в тази омразна тема. Концепцията на „Колонна“ е продиктувана преди всичко от вашия вкус и вие сам носите целия финансов риск на начинанието. Какъв е мотивът да се занимавате с това?
– „Колонна“ поначало съществува извън пазара. Всички книги, с редки изключения, са на явна загуба. Това е изключително декоративен проект, съществуващ „за красота“, финансовата му страна е несъществена. Това е ясно на всички, които си имат работа с нас.
– Намирала съм доста текстове, примерно трилогията на Бъроуз, свободно в мрежата в отличен превод на руски и с клеймото на „Колонна“ на тях. Вашия роман “Деветдесет и три” също го четох в мрежата. Сам ли предоставяте това съдържание на виртуалните библиотеки и сайтове?
– Очевидно е, че книгата от хартия умира и в един момент всички издания ще бъдат електронни. Този процес може насилствено да бъде забавен, но не може да бъде спрян. Не виждам причина да му се противопоставяме. Опитите на книгоиздателите да спрат разпространението на електронни книги, в крайна сметка, са обречени на поражение. Някои от книгите съм предоставил сам, има и сканирани от читателите – аз не протестирам. Самият аз съм изтеглил от мрежата десетки книги и филми, защо да забранявам това на някой друг?
– Как по-конкретно се отнасяте към антикопирайта?
– Позицията ми е много проста: авторът трябва да контролира правата на своите произведения в течение на собствения си живот. Понятието „наследяване“ в законодателството около интелектуалната собственост трябва да бъде сериозно редуцирано. Неотдавна се срещнах с правнука на един от най-добрите руски писатели от началото на XX век. Какво отношение може да има този съвършено безсмислен юноша, неспособен дори да се изрази правилно, към великите романи на дядо си? Обаче той се разпорежда с тях и контролира достъпа до архивите. Това е пълен абсурд. Но сега, за съжаление, тенденцията е обратна – увеличават се сроковете на възбрана след смъртта на автора. Надявам се, това ще бъде преразгледано под натиска на обстоятелствата.
– Четох в едно старо интервю, че за вас интернет е просто инструмент, който няма да развали литературата, а ще я направи по-достъпна, ликвидирайки издателя като посредник и „това няма как да е лошо“. Като наблюдател на тенденциите, мисля си, че технологиите ще ликвидират не издателите, а книгоразпространението – и именно това би било много хубаво. Разкажете каква е картината с книгоразпространението в Русия?
– В Русия ситуацията е доста по-зле от другаде, защото страната е огромна и бедна и извън пределите на Москва и Петербург много от книгите са напълно недостъпни в нормална книжарница. Системата на книгоразпространение е архаична, посредниците вдигат цените двойно и тройно. Надявам се, наистина, интернет да ги унищожи всичките.
– Тъкмо щях да ви питам какво мислите за ПДП (печат до поискване – б. а.)?
– Хубава практика, икономисваща доста хартия. Представете си количествата непродадени книги по складовете, колко дървета са унищожени, за да бъдат отпечатани те. Четох, че в Америка намират за по-евтино да изгарят тези количества. Печатът до поискване е в момента може би най-добрият тип договор между автор, издател и читател.
– Как си представяте литературата на бъдещето?
– Честно казано, тя изобщо не ме интересува. Струва ми се, че всички важни книги са написани. Затова и често мисля за литературата в минало време и почти непрекъснато откривам за себе си нови забележителни произведения, написани преди 40-50-60 години.
– Нима животът е замрял и в него няма вече нищо достойно за обговаряне, което да не е било казано преди това?
– Не мисля, че литературата трябва да описва действителността. За тази цел има публицистика. Когато ми изпращат ръкопис на роман за живота на чиновниците, футболните фенове, депутатите от парламента или таджикските бежанци, аз го изхвърлям, без да го чета.
– А какво мислите за автора на бъдещето? Може би авторите и въобще автономните личности ще изчезнат и на тяхно място ще дойдат колективни форми на живот.
– Мисля, че най-хубавите произведения на бъдещето ще бъдат създавани от същества, които ние погрешно наричаме „животни“. Те ще излязат на авансцената на изкуството и ще ни поднесат своите поеми, състоящи се от мяукания, писъци и лай.
– Мрежата е относително благоприятна среда за всякакви обществени начинания, но като че ли е гибелна за творческите. Все пак, изкуството не може да бъде продукт на консенсус. Може би изкуството ще изчезне заедно с авторите?
– Изкуството е продукт на въображението. Фантазията ще остане, независимо къде ще се озове крайният продукт – в музея, на лист хартия или в паметта на компютъра.
– Симпатизирате на писатели, които, независимо от успеха на своите книги, са престанали да пишат. Защо? Не би ли било по-добре, ако, независимо от успеха си, те продължат да се развиват.
– През изминалата година само в Русия са били издадени 123 хиляди заглавия с общ тираж 760 милиона екземпляра. А каква е тази цифра за целия свят, даже ми е страшно да си представя. Единственото средство против това истерично свръхпроизводство е доброволното самоограничение.
– А какво мислите за фундаментализма в мрежата? Наскоро у нас руският дисидент Владимир Буковски направи доста скандално изказване, веднага подето от медиите, а именно, че гейове, феминистки и прочее малцинства започват да управляват света чрез цензура, маскирана като политическа коректност. А според мен вашият автор Ярослав Могутин се отнася (меко казано) равнодушно към политкоректността и гей-правата си.
– В думите на Буковски има известна истина, просто процесът на завземане на властта не е завършил. Малцинствата действително контролират дадена част от света. Аз смятам, че това е много добре, доколкото всеки от нас, така или иначе, принадлежи към дадено малцинство. Политкоректността е нещо забележително, изменило света към добро, но това не значи, че тя, политкоректността, е свещена крава. Тя може и трябва да бъде иронизирана. Като и всичко останало.
–Искам книгите ми да бъдат забранени във всички цивилизовани страни, искам да ги пренасят контрабандно през границата като наркотици, оръжие или детско порно, искам книгите ми да бъдат публично горени на градските площади – току що цитирах „визитката“ на Могутин от 2000-та, две години, преди да бъде принуден да напусне Русия след няколко свои публикации във вестник „Новый взгляд“. Звучи като отчаян вик на индивид, съпротивляващ се на живота в мравуняка. Един вид: крайна девиантност против консенсуса.
– Не мисля, че Могутин е крайно девиантен. Могутин е красив, уравновесен и напълно успешен млад човек, направил прекрасна кариера в света на изкуството. Той е измежду най-известните фотографи на своето поколение, издават се албуми с негови неща, изложбите му обикалят света. През април го срещнах на изложбата му в Краков, през септември – на изложбата му в Люксембург. От гледна точка на сибирския град, в който е роден, навярно стилът му на живот и възгледите му изглеждат странни. Но сега той живее в Ню Йорк, в Манхатън. Всичко си му е наред и никакви отчаяни викове не издава.
– Благодаря. Получи се ободряващ разговор. Да се надяваме на бъдещето.
*
Да се надяваме на марсианските богове, на интернет и на това ПДП да съхрани не само дърветата, но и да повлияе на литературата, която напоследък все повече заприличва на една от онези пирамиди, които постоянно трябва да набират нови членове, за да се поддържат статусът и финансовите потоци към по-прежните.
Публикувано на

Светът според Мърдок | Култура – Брой 45 (2572), 23 декември 2009

Докато четящият вестници свят преглъщаше новината, че Рупърт Мърдок все пак е направил съдържанието на News Corp неоткриваемо за Google, друга една новина, по-точно мълва, привлече вниманието и донякъде обясни куража на медийния магнат да върви срещу тенденциите в разпространяването и потребяването на новинарски услуги в мрежата.
На 1 декември Reuters цитира източник, „близък до ситуацията, но неоторизиран да говори по въпроса“, съобщаващ, че News Corp и Microsoft обединяват усилията си срещу Google, но макар компаниите да имат общ интерес, финансовата основа на една евентуална сделка не изглежда чак толкова солидна:
Пред медиите Microsoft отрича кроежа на анти-Google заговор с News Corp или с който и да е друг издател, готов да предоставя в мрежата съдържание срещу заплащане, но подобни стратегии и похвати за правене на бизнес като че ли никак не са чужди на стила на компанията. А откакто през май т.г. Microsoft пусна на пазара и своята собствена търсачка Bing, подкрепена от неизменната скъпа и прескъпа рекламна кампания, повече от логично е да се предположи колко силно компанията иска да стъпи здраво на пазара на търсачките. На Bing вече й се приписват над 10% дял от този пазар, но шанс да се окаже измежду новините на годината май ще получи не благодарение на зашеметяващите си качества като услуга, а заради мълвата, че News Corp търси и дори намира съюзници във войната си с Google.
Ако въпреки всичко мълвата не е вярна и Microsoft не възнамерява да плаща на собствениците на вестници и издатели да изтеглят съдържанието си от Google, за да го предоставят на Bing, то на какво разчита тогава Мърдок? На собствеността си върху новините? На лоялността на читателите си?
Новите медии доказаха, че новините не могат да бъдат собственост. Те никому и нищо не струват, те просто се случват. Събирането, филтрирането и отвеждането им до крайния консуматор, обаче, не е благотворителност и струва пари. Каналите, по които новините текат и биват интерпретирани – медиите – винаги са нечие притежание. Ето защо би било добре, ако ние като потребители на тези новини разполагаме с достъп до повече от една интерпретация, до повече от една медия. Само така бихме били спокойни, че собствениците на тези медии не ни дезинформират с оглед на някакви свои лични интереси и пристрастия. Агрегаторите на новини като Google News са извънредно полезен инструмент за целта и са чудесна алтернатива на света, който Мърдок е създал и се стреми да увековечи за себе си с тактиката си, евфемистично наречена от него приятелски, неофициални разговори на общи теми с политици, предимно с ранг премиер-министри. Знаем как успоредно, с нарастването на интересите му в даден район, Мърдок се превръща последователно в личен приятел ту на един, ту на друг политик, като съответните лични пристрастия по някакъв странен начин винаги са в синхрон с флуктуациите и в политическите му виждания, които пък по още по-странен начин се оказват във връзка с политическите бъркотии в съответната страна. Стратегиите при експанзията на News Corp в САЩ и Азия не се различават по същество от тези в Англия, например; защо тъкмо сега, при опита за завладяване на територии във web, те да са различни? Това, разбира се, са само предположения. Като истински мотив за своята решителност против Google Мърдок сочи желанието да има лоялна аудитория.
Верно е, че четящите новини през агрегаторите са изключително непостоянна аудитория, трафикът от тях силно варира – малцина са тези, които биха разлиствали страница след страница «New York Times” заради самия него, а не заради една единствена интересуваща ги тема. Точно те са тези, които Мърдок нарича лоялни читатели. Но какво да се прави – изменил се е начинът, по който всички четем напоследък. Всички ние се нуждаем от колкото се може повече интерпретации на една и съща новина, а не от клонинги на новината, поднесена ни от различни медии. Защото тъкмо старите медии са тези, които се изкушават да пестят усилието си за стойностен или безпристрастен коментар, разчитайки понякога дори на „безстопанственото“ съдържание онлайн.
Колкото и да е разбираема неприязънта на Мърдок към все по-летливия и непостоянен контингент читатели, по-редно е да се погрижи за репутацията си и да увери лоялните, че лоялността им не ги прави по-зле информирани. Толкова повече, че Google вече прави жест към създателите на съдържание. Но за това – догодина.
Публикувано на

Небетшекер | Култура – Брой 44 (2571), 17 декември 2009

Преди да е станало крайно наложително отново да пиша за Google, ще се опитам да обърна малко внимание на противоречивия свят на социалните мрежи и по-точно на свръхпопулярната Facebook. Темата за достъпа на другите до споделяното от нас съдържание и за смисъла от това споделяне не престава да тревожи и най-пристрастените измежду нас, особено след като през февруари т.г. в блога на Facebook Inc. се появи съобщение, уведомяващо ни, че компанията възнамерява да си присвои правото да ползва, копира, издава, дистрибутира, възпроизвежда, модифицира, съхранява, публикува, превежда, публично показва, скенира, преформатира, модифицира, редактира, цитира, адаптира, създава производни и разпространява това наше съдържание. Гневните реакции на многохилядното Facebook поданство тогава успяха да откажат ръководството от намеренията му, даже нещо повече: през юли вицепрезидентът и отговорник за поверителността на информацията Крис Кели обяви , че тепърва предстоят промени в посока към по-голям контрол на потребителите върху собственото им съдържание и за тази цел започват тестове на нивата на сигурност с малка контролна група от тях.
В блога се появиха и трите базисни принципа на ефективната защита, на които Facebook държи, а именно:
Контрол. На потребителите трябва да им е възможно да управляват достъпа на аудиторията до информацията, която споделят, без при това да страда връзката им с важните за тях хора.
Простота. Когато инструментите са прости, охотата да бъдат ползвани е по-голяма.
Свързваемост. Инструментите са ефективни само когато хората могат ефективно да балансират между достъпа до информацията и нейната поверителност, между това да откриват и да бъдат откривани.
Съвсем наскоро, на 1 декември, на блога на компанията отново се появи постинг по темата.  Този път това бе отворено писмо на основателя на Facebook Марк Цукерберг към 350-милионната аудитория, обявяващо, че периодът на тестване, започнал през юли, приключва. Като причина за досегашните проблеми със сигурността бе посочено разрастването на регионалните мрежи, затрудняващо контрола на потребителите над съдържанието им. Промените ще бъдат факт в рамките на седмица-две и ще се изразяват в премахване на тези регионални мрежи, като в замяна всеки отделен потребител ще получи възможност да контролира достъпа до всяко отделно парче информация, което споделя. Указания как да променим настройките си и потвърждение, че сме се справили успешно, ще получим под формата на лични съобщения.
Само за ден под отвореното писмо на Цукерберг се появяват над 17 000 коментара, този път не негодуващи, а изпълнени с благодарности за грижите и признания в лоялност и любов.
Малко е трудно да си представим как точно направените промени в настройките и инструментите ще предпазят потребителите на Facebook от собственото им безразсъдство да споделят несподелимото, от погрешни интерпретации и вероломство, но и едва ли някой очаква социалният му живот да започне изцяло да зависи от интерфейси. Важен е жестът на Цукерберг.
И все пак, какво ли мисли за поверителността на съдържанието полицаят Джон Хайтър, който на 26 април т.г. имá нещастието да види свой поверителен постинг във Facebook с големи черни букви на страниците на The People, гласящ: Пак имах късмета да убия някого. Овапцах я. Може ли постинг като този да си остане лична и неприкосновена тайна на фона на лондонските вълнения срещу Г20 през април т.г. и убийството на невинния гражданин Иън Томлинсън, видяно на запис от многомилионната аудитория на Guardian, или е нарушено личното пространство на полицая в разрез с клауза 3, засягаща личната информация, на Британския практически кодекс? Може би наличието на обществен интерес тутакси лишава това изказване от частния му характер.
А у нас? Как е у нас? Какво ли мисли за Facebook наскоро отвлеченият (и вече откупен) Румен Гунински, за чиито похитители се знае, че не са имали проблем с медии и полиция, докато са изнудвали родителите му през социалната мрежа? При това, включвайки се в групата „Румен Гунински – Ние сме с теб“, сформирана в защита на студента?
Публикувано на

Google, отново Google | Култура – Брой 42 (2569), 01 декември 2009

Светът напоследък се върти около Google. Само в рамките на няколко дни успяхме да научим че:
– Рупърт Мърдок все пак възнамерява да премахне съдържанието на News Corp’s от индекса на търсачката;
– че има ново споразумение между Google и обединените американски издатели относно книгите в Google Books и то касае книги, регистрирани в копирайтните служби на САЩ, или публикувани в Англия, Австралия и Канада. Архивът няма да съдържа книги на европейски автори;
– че Google ни предлага иновативна операционна система, основана на облаковия компютинг;
– че Google е трагедия. Поне според всепризнатия ерудит Умберто Еко.
Всяка една от тези новини заслужава специално внимание с риск фамозната търсачка да се превърне в единствена тема за месеци занапред, но сега ще се задоволя с премиерата на иновативната операционна система, Google – Chrome OS. Толкова повече, че изминаха месеци от анонса й на сайта на компанията.
Какви са тенденциите, предизвикали появата на Google Chrome OS?
– нетбуците (малките, свръхлеки и сравнително евтини лаптопи) стават все по-популярни;
– мобилните телефони стават все по-интелигентни и удобни за работа в интернет;
– облаковият компютинг става все по-вездесъщ.
Google Chrome OS е за хората, които прекарват повечето си време в мрежата, работейки, общувайки, правейки покупките си в нея. От блоговете на Мат Кътс,  TechCrunch  и Дани Съливан , предавали на живо премиерата на Операционната система на 19 ноември, можем да добием представа за въпросите, които вълнуват публиката, и отговорите, които вицепрезидентът Сундар Пичай и основателят Сергей Брин дават:
– Колко ще ни струва това удоволствие?
– В рамките на обичайното за компютърни продукти.
– Какви стандарти се изискват?
– Google е напредничав и иска HTML5 .
– А драйвъри и хардуер?
– Има предпочитания към качествените компоненти и отворения код.
– А как стоят нещата с приложенията?
– Само във web. Никакви изпълними файлове вече, включително и за обработка на изображения.
– Как ще се разбира с другите браузъри?
– Браузърът е и оперативна система (ОС). Който иска, може да направи ОС от някой друг браузър, но когато работи с хром, не би следвало да очаква той да работи с Opera.
– Само за нетбуци ли е подходящ?
– Засега за тях е най-подходящ.
– Офлайн достъпът?
– По подразбиране е пригоден към wifi. Ако ползвате HTML5, на теория можете да го ползвате и офлайн.
– Какъв е бизнес моделът?
– Само хората, ползващи web, могат да са от полза за Google. Операционната система е с отворен код и позволява по всяко време да махнете рекламите.
– Доколко може да се разчита на Chrome OS? Gmail понякога търпи сривове?
– Услугите, основани на облаков компютинг, са много по-сигурни от тези на клиент-сървър архитектурата.
– Отношения с устройства за съхраняване на данни с периферни устройства?
– Всичко от сорта би следвало да сработи. Работи се и върху възможността Chrome OS да принтира.
– Има ли „война на облаци”?
– Ние се фокусираме върху нуждите на потребителите, а не сме обсебени от стратегии.
Но ето и няколко въпроса, чиито отговори не съзрях:
– Колко ще ни струват все пак тези приложения? Ще може ли да си купим някоя версия и да си я ползваме неограничено или поне до момента, в който ще можем да си позволим ъпгрейд? Или ще трябва да ъпгрейвдваме задължително всеки месец, ако искаме изобщо да си ползваме машините?
– Колко ще ни струва трафикът? Той може да не ни струва нищо у дома, но да е много скъп, докато пътуваме (в EU всеки мегабайт трафик струва около $3, така че гигабайтът възлиза на $3000!)
– Как ще се гарантира поверителността на данните? Данните могат да са в криптиран вид, локализирани в паметта на машина, но дали са криптирани и в „облака“? И друг път е ставало дума за това – чии стават архивите, които вече няма да съхраняваме на собствените си машини?
На фона на тази повсеместна атомизация на съдържанието в мрежата, неизбежно е да се запитаме дали скоро няма да заплащаме цената изобщо да ни има с това да принадлежим на някой „облак“?

 

Публикувано на

Еретично | Култура – Брой 40 (2567), 19 ноември 2009

20 годишнината от началото на политическите промени у нас е добър повод за преоценяване на парадигми, освобождаване от клишета и търсене на алтернативи, дори когато изглежда, че такива няма или, че звучат твърде еретично. Налице ли е авангард, винаги има и алтернативи. За какъв точно авангард говоря? Вярно, че представителите му рядко могат да бъдат видени по телевизията. Те не си направиха труда, да изпъкнат дори по време на студентските вълнения в края на миналата и началото на тази година, макар да не бяха сред пасивните. В мрежата пък си остават невписани точно на онези уж ключови места, на които се очаква да се появи новото, под формата на някакъв тукашен, нека го нарека нет-триумфализъм. Всъщност, става дума за стартирането на сайт, многозначително озаглавен „Живот след капитализма“  и за общността около него. Тя се състои предимно от хора, завършили или следващи политически науки, икономисти, антрополози, философи. Донякъде това са хора от и около друг един проект, Индимедия, но водени от конкретната амбиция да отговорят на критиките насочени към нея открай време – че служи на самоцелния активизъм и отрича статуквото (нео-либералния капитализъм най-вече), без да предлага алтернативни стратегии:
Целта на този сайт не е да пропагандира единствено правилната идеология или доктрина – можем да прочетем още в началото му – защото ясно осъзнаваме, че такава няма и не може да съществува. Целта ни е именно да покажем, че нео-либералната мантра „Няма никаква алтернатива“ е лъжа, че алтернативи има и те не са утопични, а напълно реализируеми и ефективни.”
Целта е да се даде началото на едно движение – движение за създаване нови теории за живот след капитализма; да се повдигне дискусията за настоящето и бъдещето, за оцеляването и развитието; да се популяризират и развият визии и стратегии за създаване на едно свободно и устойчиво общество.
Скептикът у мен, а предполагам и у всеки, веднага казва: устойчивостта и свободата са илюзии също толкова, колкото и липсата на алтернатива. Интелектуално предизвикана обаче, поглеждам в посока към алтернативата. Тя вече съществува и работи по света и само времето може да отрече или докаже състоятелността й. На сайта могат да се прочетат някои от ключовите текстове, съдържащи концепциите на тази алтернатива:
“Въведение в Тоталността и Допълващия Холизъм” и “Пътища към освобождението от капитализма” на Крис Спанос;
Увод към “ParEcon: Живот след капитализма”, “Ценностите в ParEcon: Да достигнем до ParEcon чрез ценностите”, “Институциите на ParEcon” и “Настоящо и бъдещо образование” на Майкъл Албърт;
“ParPolity: Една политическа система за добро общество” на Стивън Шалом;
“Поликултурализъм и „добро общество“” на Джъстин Подур;
“Родствена/семейна визия” (Част 1) на Синтиа Питърс;
Проектът “Венера”;
Икономика на даровете.
Независмо, че една от ключовите визии на „Живот след капитализма“ е ParEcon[1], далеч не всички гравитиращи около сайта са нейни привърженици. На сайта има не само текстове на Албърт, но и на Бадиу, Чомски, Жижек. По думите на един от публикуващите там, това е нещо като сайта Znet,  от който е тръгнала ParEcon идеята, но с времето се е превърнал в много повече. Вдъхва надежда, че дори най-радикалните посетители на сайта и участници в дискусиите успяват да избягнат познатите ни от медиите пошли пост-тоталитарни, патриотични, русофилски, про-ЕС, неолиберални и прочие клишета.
В по-дългосрочен план амбициите на „Живот след капитализма“ са насочени към запознаване на повече хора с тези новаторски концепции и алтернативи. Тепърва ще се организират дискусии, филмови прожекции, дебати; ще се превеждат и издават книги, абсолютно непознати в България, а всички знаем колко трудно е това.
Не само теорията обаче е, което вълнува хората около сайта. Те имат амбицията, да покажат и на практика как работят тези същите теории и концепции чрез създаване на фирми с конкретна икономическа дейност. Практиката си остава единственият начин, да се покаже, че е възможна и друга форма на организация, основана на абсолютно не-капиталистически или планово-социалистически принципи, която при това да не бъде неуспешна и неефективна.
Нещо ме кара, да вярвам, че това може да се случи.

[1] ParEcon (съкр. от Participation Economy) – „икономика на участието“, икономически модел, разработен от икономистите Майкъл Албърт и Робин Ханел.
Публикувано на

Монополисти срещу монопола | Култура – Брой 38 (2565), 05 ноември 2009

Изтичането на договора на Интернет корпорацията за имена и адреси ICANN с Министерството на търговията на САЩ породи доста коментари на експерти и обикновени потребители в мрежата как евентуалното й приватизиране и демонополизиране няма да доведе до никакви положителни промени за гражданските свободи и технологиите в мрежата, защото главната цел е преразпределяне на апетитния пазар с имена на домейни след въвеждане на многоезичност в системата.
На 30 септември срокът на този договор изтече и на негово място влезе в сила документ, наречен „потвърждение на ангажиментите“. Чрез него САЩ предоставят властта в ръцете на независими контролни съвети, назначени от Правителствения консултативен комитет (GAC) на ICANN и от самия ICANN с участието на правителства от целия свят. В прессъобщението на портала на Европейския съюз четем, че реформите, които трябва да се осъществят, са предимно в две направления:
– независимост на периодичните проверки от едно или друго правителство;
– външна отчетност, осъществявана от независими контролни съвети, които периодично ще оценяват работата на ICANN, за да гарантират свободата на словото, личната неприкосновеност, защитата на всички потребители на интернет.
Нито дума за „мултиезичните домейни“. Думите са си думи, делата обаче са дела и на 23 октомври, два дни преди началото на 36-ата международна среща на ICANN в Сеул, на която официално трябваше да бъде одобрена новата многоезична система от имена на домейни, в мрежата се появи поредната новина от ICANN-серията:  първият кирилически домейн от най-висок порядък .РФ е факт и се очаква това да се превърне в основното събитие на Седмицата на Руския Интернет този месец. Domain news цитира и мнението на президента Медведев: „… това е нещо много сериозно. Това е символ на важността на руския език и кирилицата.“
Всъщност, конференцията в Сеул приключи на 30 октомври и с това обозначи края на монопола на латиницата следствие от досегашната доминация на английския език в мрежата. С това интернационализирането на имената, множеството от символи, с които ще се изписват имената на интернет адресите, ще нараснат от 26-те знака на латинската азбука до десетки хиляди, но ICANN уверява, че новата система ще работи добре, тъй като в продължение на две години тя е била тествана многократно. Дали това е така, само бъдещето ще покаже, но скептиците отново издигат глас – като доводите им съвсем не са само за загубата на пари и контрол, която някои ще понесат, а засягат фундаментални неща: изначалната липса на прозрачност в дейността на ICANN преди реформата, а вероятно и след нея. Тази организация, пръкнала се тайно от първичната каша на DNS[1] войните в края на 90-те, е може би най-непрозрачната „не комерсиална“ организация в света, твърди един от бившите членове на борда на директорите й, Карл Ауербах, съдил ICANN през 2002 заради това, че му е отказан достъп до вътрешна финансова и корпоративна документация, полагаща му се по закон.   Но ако предишните меморандуми, обвързващи ICANN с американското правителство, бяха сравнително краткосрочни и подлежаха на подновяване, то сегашното споразумение е безсрочно. Не са предвидени и санкции в случай, че ICANN продължи да не успява да комуникира със своите нови надзорници и това е, което безпокои гражданите в мрежата. Някои направо наричат споразумението „заупокойна молитва на борбата със спама“. Борбата със спама не е в компетенцията на ICANN,  пише изрично на сайта на корпорацията и това едва ли ще се промени и след реформите. Всички престъпни следи обаче водят именно в посока на анонимния и автоматизиран във висша степен процес на регистриране на имена на домейни, позволяващ злоупотребата с тях, нещо, което лежи в основата на процъфтяването на повечето киберпрестъпления (спам, кражба на лични данни, „фишинг“, DOS атаки на сайтове).
Как се посреща новината у нас? Предимно с възторг. Все пак сме „първата страна, поискала официално от ICANN създаването на домейн на кирилица “.бг”.”
Публикувано на

Иновация или регулация | Култура – Брой 37 (2564), 30 октомври 2009

На датата 9 октомври на сайта The New Republick се появи есе от Лорънс Лесиг, озаглавено „Против прозрачността„.  Едва ли е нужно да припомням кой е Лесиг, но ще вметна, че ако през 2004 г. минаваше за прогресивно твърдението му, че индустрията на отворения код се нуждае от свое лоби в политиката, то днес е актуално да се говори за „отворени данни“, а на лобизма не се гледа с добро око.
Лесиг започва текста си с едно отпращане към 2006 г., когато образователна организация Sunlight Foundation (Фондация Слънчева светлина) започва кампания, целяща да накара членовете на конгреса да предоставят свободно в интернет описание своя дневен график. Това, както го нарича той, „движение за гола прозрачност“ има за мото прочутата мисъл на Луис Брандайс, че „слънчевата светлина е най-добрият дезинфектант“ и цели да обедини мощта на мрежовите технологии с радикалното поевтиняване на събирането, съхраняването и дистрибутирането на данни.
Ползите от прозрачността са очевидни. Вече е ставало дума за безценните масиви данни на изпълнителните агенции в САЩ, съхранявани и достъпни безплатно в отворен формат на сайта Data.gov. Съществуват и проекти, целящи да разкрият всяко потенциално влияние върху членовете на Конгреса и да направят лесно проследими причините за всеки един вот. Извън политиката, свободният достъп в ежедневния живот до синоптични, GPS, финансови и всякакви други данни, струващи стотици милиарди долари, е безспорно благо, което едва ли някой ще отрече.
Какво тогава има против прозрачността Лесиг? Дежурният довод за задъхващите се от несмилаеми количества данни сървъри звучи несериозно. Несериозно звучи и това, че на светло тялото на властта може да изглежда недостатъчно „секси“ на обикновения американец. В крайна сметка, няма значение как изглеждат нещата в медиите, а какви са те в действителност. По-адекватно звучи опасението, че пазарната ефективност в условията на пълна прозрачност не винаги е добра. Какво би станало например с фармацевтичната индустрия, където частни бизнес интереси се преплитат с чисто научни и обществени, при положение, че 70% от разходите за клинични тестове в САЩ се покриват с частни пари? В своя подкрепа Лесиг цитира авторите на книгата Пълно разкритие – клопките и обещанията на прозрачността(Full Disclosure: The Perils and Promise of Transparency): „Повечето информация не всеки път означава по-ефективен пазар“ – пише там – защото дори и да помага тя на хората да правят по-правилен и информиран избор, често „реакцията на пазара е неотделима от нечии интереси, желания, ресурси, познавателни способности и социални контексти“. Защото „хората могат и да игнорират информацията, да я интерпретират грешно или да злоупотребят с нея.“
Но нали това е една от целите на пълната прозрачност – публиката да се образова, за да не се поддава на инсинуации и на собственото си желание, измежду многото възможни сюжети, да избира непременно най-циничния?
Всъщност, критиците на Лесиговото есе са съгласни, че пълната прозрачност може и да не е уместна във всички случаи, но трябва да се фиксират началните условия – в прозрачен режим агенциите не чакат разрешение да направят дадена информация публична, а искат такова единствено, когато трябва да запазят нещо в тайна.
Какви са проблемите на нашата администрация на фона на проблемите в САЩ? Мисля да се въздържа от коментар засега, просто ще изброя някои заглавия, появили се в пресата през изтеклия месец:
„Пари“, 18 септември 2009 – Частни фирми ще правят e-мрежи за властта;
„Стандарт“, 29 септември 2009 – Тройна комбина уреди свои хора с 25 милиона. Бившите подчинени на Николай Василев раздавали поръчките за е-правителство;
„Капитал“, 3 октомври 2009 – С гръб към хората. Eлектронното правителство остава само на хартия. 45 милиона не стигат;
„Труд“, 21 октомври 2009 – Държавата трябва да плати 6-7 млн. лв. на „Майкрософт“ по договора за лицензи за държавната администрация;
„Стандарт“, 30 септември 2009 – Биляна Дякова и компания изхвърляли конкурентите от конкурсите.
Нужен ли е коментар?
Публикувано на

Богатите също плачат | Култура – Брой 36 (2563), 22 октомври 2009

Google News – автоматичният агрегатор на новини на Google Inc, който от 2006 вече не е „бета“ и облекчава всеки, решил да се удави в потока световни новини, тези дни отново бе под прицел. Този път това се случи не къде да е, а на Световния медиен форум в Пекин, като обвинители бяха медийният магнат Рупърт Мърдок и изпълнителният директор на агенция Associated Press Томас Кърли. Британският сайт Techwatch описва сериозността на ситуацията така: „Мърдок рече: Google вече ще плаща за новините и вулканът под Google избухна.
Това за вулкана не е преувеличение. Проблемите на Google с производителите на съдържание не са от вчера и AP не казва нищо ново, съобщавайки, че много новинарски компании по света са недоволни от начина, по който Google прави състояние от техните материали, без да се замисля, че трябва да ги компенсира някак.
Web услуги, разчитащи на потребителско съдържание, като Wikipedia, YouTube и Facebook, са се превърнали в предпочитана дестинация за потребителите на новини, като изместват сайтовете на традиционните медии, казва Кърли. Ние, създателите на съдържание, трябва бързо и решително да действаме, за да поемем контрол над нашето съдържание. Следва закана към тези агрегатори, които (цитирам!) са плагиати и триумфиращи клептомани, които трябва да платят цената за кооптване на чуждото съдържание, от което най-ощетените са именно създателите му. И планът, който AP възнамерява да задейства, е да пусне в ход система, наречена „новинарски регистър“ (news registry), която ще проследява съдържанието им онлайн и ще идентифицира нарушителите по начин, който би помогнал да нарасне печалбата на този уважаван „некомерсиален новинарски кооператив, основан през 1846, и на вестниците, негови членове“ Системата ще бъде тествана в продължение на 6 седмици от девет вестника, обещава Кърли.
Коментарът, който Newsweek прави по случая, е в съвсем друг тон: Рупърт Мърдок казва, че Google му краде съдържанието. Тогава защо не го спре?
Всеки, който е ходил на Google News, знае, че сайтът не предлага друго, освен заглавията на статиите от други медии с препратка към тях и съвсем кратък придружаващ текст, чиято единствена цел е да заинтригува четящия, да продължи до официалния сайт на медията, където е цялата новина.
(За сравнение, вижте българскияIT in The Press. Той не е аналог на Google News, най-малкото защото новините от другите медии не се агрегират в него автоматично, а се четат, подбират и ъплоудват всекидневно в базата му данни от специален екип.
В случая с Google, Newsweek недоумява какво точно и от кого краде. Единственото сигурно нещо е, че Google осигурява немалък трафик към агрегираните сайтове, нещо, което отгоре на всичко не е задължително. Google не заставя никоя медия насила да индексира съдържанието си при него и всеки, който поддържа сайт, може лично да си уреди отношенията с ботовете на търсачката посредством два кратки реда код. На собствения си сайт Google дава подробни разяснения как това се прави.
Едва ли обаче причината за разгорещената реч на Мърдок и Кърли се дължи на тяхното техническо невежество и несхващане на ситуацията, в която се намират.
Под статията в Newsweek можем да прочетем следния коментар: Google осигурява трафик към сайтовете, но не и печалба от този трафик, в чието монетаризиране се е специализирал. Дори и да извади сайтовете си от регистрите на Google, никоя медия няма да реши проблема си с монетаризацията, затова пък ще загуби публиката си, която ще бъде прихваната от други сайтове. Освен това на компании като АР, за разлика от медиите, разчитащи на потребителско съдържание и агрегаторите, им се налага да поддържат скъпи екипи, за да си набавят новините. А както вече е ставало дума и преди, потребителското съдържание, макар и полезно, често бива надценявано. Колкото и да се фрагментира медийният свят, източниците на информация не стават повече, стават повече единствено шумът, сензациите и безпоследствено заглъхващите еднодневни истерии. Нямаме нищо против фрагментирането, против шума и потребителското съдържание! Просто добрите старомодни медии не бива да изчезнат. Нужно е само да подновят репутацията си.
Публикувано на

Ние, другите, мрежата | Култура – Брой 35 (2562), 15 октомври 2009

Наскоро в мрежата се появи публикация, която разбуни духовете още със заглавието си: „Владимир Буковски: Гейове и феминистки превзеха властта. Започна нова Оруелска епоха”. На едни то прозвуча като откровение свише, на други – като сигнал, да не четат нататък, на мен пък – като откровен дисонанс: препращайки към комуниста Оруел, антикомунистът Буковски критикува марксиста Маркузе? Ясно, критикува го заради това, че е видял в малцинствата революционен потенциал, който според него те нямат, достатъчно е обаче да си припомним есето „Репресивната толерантност“ на този същия ляв Маркузе, за да си дадем сметка, че цели пасажи от него спокойно могат да бъдат вложени в устата на десния Буковски. Цитирам по памет: „Толерирането на систематичното видиотяване на деца и възрастни, било чрез публикации или пропаганда, освобождаването на деструктивността […] са в самата същност на системата, която поощрява толерантността като средство за увековечаване на противоречията и невъзможността на алтернативата.“

Всъщност, Буковски е също толкова против фалшивата природа на капиталистическите демокрации и техните тоталитарни проявления, на злоупотребата с малцинствата и псевдотолерантността, колкото и Маркузе, просто единият критикува отляво, другият – отдясно, а по средата, както винаги, стои не коментар, а поредният дребен скандал.
Едва ли някой от нас живее с големи очаквания към медиите, били те и нови. Знаем, че целта на всяка публикация в мрежата е не да информира аудиторията и да я накара да мисли, а да генерира трафик. Колкото по-грубо стимулираме аудиторията, толкова по-интензивно се възползва тя от дара на обратната връзка, толкова по-голям е трафикът и съответно – печалбата ни като собственици на сайт. Завихрянето на скандал, когато той спокойно може да бъде избегнат, поляризирането на мнения наместо установяване на истината, това е не просто досаден, лесен за избягване шум, а отворената всепоглъщащост на новата медия, в която все повече започва да си проличава идеалната среда за „увековечаване на противоречията и невъзможността за алтернатива“. Статията за Буковски е добър повод да се замислим какво всъщност се случва в тази вселена от думи с различните измежду нас; дали, вместо да се чувстват по-еманципирани във web 2.0, те не са под заплахата на най-небивал фундаментализъм?
Да погледнем само как се преекспонира напоследък темата за радикалния ислям у нас! Начинът, по който старата медия поднася новината за учредяване на партията „Мюсюлмански демократичен съюз“ и съдбата на т.нар. паметник в Славяново, могат да накарат всекиго да настръхне! На помощ отново идва новата медия с блоговете, но колко от по-качествено списваните сред тях – petyr.blogspot.com, templar.blog.bg преливат от коментари?
Да си спомним и не толкова скорошния пример със студентските недоволства от януари т.г. Относителната липса на солидарност и комуникация между отделните групи недоволстващи, въпреки активността им в мрежата, доведе в крайна сметка до баналния сценарий на „ко-оптване“ на тези същите от по-големите и по-обособени субекти и в крайна сметка – до замазване на причината за недоволство, ако и да е била ясна тя и на самите инициатори.
Досега винаги съм се старала да избягвам темата за групите, личностите и идентичностите в мрежата и не защото я намирам за маловажна, тъкмо напротив! Просто страхът от подхлъзване в субективността ме е карал да се ограничавам с нея изключително в писането на проза. Идентичността, това е този важен, организиращ битието ни принцип, с който колкото сме по-наясно, толкова по-малка или поне контролируема е опасността от загубата на суверенитет. Мрежата, на пръв поглед идеален инструмент за интеграция и общуване между отделните идентичности, на практика се оказва нож с две остриета: размива границите помежду им, а общуването се превръща в открит конфликт.
 Защото, какво значи думата „нация“ в края на първото десетилетие на 21 век? А какво е останало от концепцията за човека, наследена от античността? Как да се откажем от идентичността си, приемайки да сме неразличими и инкорпорирани в общността? Ако не, как да отстояваме уникалността си, без при това да се изложим на агресия?
Публикувано на

Espresso-книги | Култура – Брой 34 (2561), 07 октомври 2009

Като че ли краят на книгоразпространението, такова, каквото го познаваме, се е задал с пълна сила – компаниите Google и On Demand Books са вече партньори. Какво означава това? Означава милиони дигитализирани томове плюс възможността за незабавното им отпечатване при някой локален доставчик на Print On Demand (POD, печат до поискване) услуги, библиотека или книжарница. И всичко това, благодарение на гениалното изобретение на тази същата On Demand Books, наречено Espresso Book Machine – портативната печатница, обявена от „Time“ за едно от най-добрите изобретения на 2007 г. На сума около 100 000 долара, една EBM става ваша заедно с достъпа до гигантския корпус на Google, в който, както знаем, са индексирани не само заглавията и имената, но и всяка дума.

Ако може да се вярва на „Wired”, Espresso-машината успява да навърти книга от 300 черно-бели страници с цветна корица за около 4 минути почти на цената на материала (около 3 $). Освен че печата, машината безупречно подлепва и обрязва книгата и ви я подава като топло еспресо в ръцете. Възможностите на машината са 60 000 книги годишно.

Каква икономика предполага тази система за книгоиздаване? Печалбите от POD са в пряка зависимост от броя продажби. Най-големи са те от директна търговия от сайтовете на самите POD-доставчици или от сайтовете на авторите, които купуват с отстъпка собствените си произведения и ги продават сами. Най-ниски са в книжарниците или от онлайн търговия на дребно.

Това нововъведение заварва традиционното книгоразпространение неподготвено. “Ние вярваме, че това е революция”, казва изпълнителният директор на On Demand Books Дейн Нелър. И очевидно е прав.

В тази система на разпространение дори рядко или тясно специализирано съдържание може да намери своя купувач, при това без издателят или разпространителят му да работят на загуба. Типична стратегия на „дългата опашка“!

Различните POD-доставчици, освен готово съдържание, предлагат и услугата „създаване на нови книги и възможност за самопубликуване”. Някои, още по-масово ориентирани, предлагат на обикновените граждани възможността да превърнат в книга своя дневник, пътепис, албум.

Помислете си само: имате съдържанието, отпечатано на място, в желания формат, за минути, без посредник!

Помислете си и за самите автори на съдържание! Във вечен конфликт със своите издатели, те най-често не знаят, че тези, които реално диктуват пазара, са книгоразпространителите. Търговците взимат 30% от коричната цена на труда на авторите, които най-често не получават друго, освен упреци, че не са създали бестселър; а интересът трае, докато трае промоционалната шумотевица. Някои разпространители, поне у нас, стигат в цинизма си дотам изобщо да не желаят книгите на автор, който не се е появил поне веднъж в специализирано предаване по телевизията, а издателите често не могат или не желаят да налагат волята си и да предлагат определени заглавия и автори от собствената си продукция.

Не знам кога тук ще се почувства ефектът от съюза Google & On Demands Book, но надеждата, че бъдещето ще е благосклонно, се връща. Всяко едно постижение трябва да получи шанса, да бъде съхранено, оценено и пожелано, независимо от благоволението на медии и търговци.

Намират се и доводи против този съюз. На първо място иде реч за монопола на Google. Редно ли е една единствена компания да държи в архива си всичките тези произведения? Колко от тях са достъпни извън Америка? А какво гарантира правата на авторите и издателите? А другите езици в този, така или иначе, доминиран от английския мрежови свят?

Друг повод за резервираност към Google Book Search & On Demands Book е качеството на изображенията. В архива на Google те не винаги са в подходяща за печат резолюция.

Същото понякога важи и за текстовете – нечетливи страници, особено в научeн труд, са непростим пропуск в стандартите и налагат спешно обмисляне на начините за сертифициране на услугата.

Освен това (на някои то би прозвучало като фантастика), един архив, който може да се похвали, че всяка дума в него е индексирана, предоставя неограничени възможности пред цензурата и пред, нека я наречем, онтологическата полиция на бъдещето. Не търсете това понятие в Google, измислих го преди дни.