Публикувано на

Застрашени видове | Култура – Брой 10 (2537), 13 март 2009

Като че ли все още е доста разпространено мнението, че важната, обществено отговорната преса, такава, каквато винаги сме си я представяли да съществува някъде в развития свят, дължи своето оцеляване на свободния пазар, в който се е наложила с качеството на предлагания от нея продукт. Всъщност, ако сме запознати с историята, ще си дадем сметка, че ако е имало такава журналистика, то тя е била единствено в Англия и то в края на XIX век. И това е исторически обяснимо: укрепващата буржоазна класа тогава е мислела как да направи източниците си на информация по-независими от държавата. Премахването на „данъците върху знанието‛ (гербов налог, данък върху хартията) и бързият технологичен прогрес са направили вестниците достъпни и качествени. Краят на тази епоха настъпил в момента, в който новините от продукт се превърнали в стока, целяща да покрие нуждите на един разрастващ се пазар – все по-населени градове с все по-голям процент грамотни хора в тях. Превръщането на медиите в печеливш бизнес логично довело до конкуренция и съответно до промяна в стандартите с цел оцеляване. Така, от форум за дебати, журналистиката се превърнала в примамка за публиката. Рекламата пък, осигурявала дотогава съществуването на по-елитарната преса, правейки я независима от масовия вкус, от една страна, и от друга – от държавата и нейните субсидии, с времето ставала все по-избирателна и започнала да предпочита вестниците с по-богата клиентела. Така че истински радикалната и важна преса започнала все по-трудно да се конкурира с тях.

Защо е цялата тази история в стил Hugo de Burgh? В момента пред очите ми е една съвсем скорошна статия на Walter Isaacson, публикувана в „Time‛ под заглавие „Как да запазите вестника си‛ (How to Save Your Newspaper). Тя описва доста неопределената ситуация, в която печатните медии се намират напоследък. Ако до началото на миналата година всички вярвахме, че спадът в продажбата на хартиени вестници сочи недвусмислено, че бъдещето им е в мрежата и тепърва ще се утвърждава моделът на издръжката им от web реклами, то от септември м.г. тенденцията отново е друга. Просто всеобщият финансов колапс не подмина и рекламния бранш.

Като алтернатива за спасение е посочен старият изпитан модел на микроплащанията – линкове, които водят към желания материал и чието посещение автоматично извлича малки суми кибер-пари от нашите кибер-портфейли. Това е по аналогия на 99-те цента, които плащаме на Стив Джобс за мелодия, свалена от iTunes Store. Предложението вестниците да се издържат по същия начин обаче звучи абсурдно на някои, тъй като новините (ако става дума за продажба на новини) са продукт с по-малък срок на годност от мелодиите. Веднъж прочетени, те вече не струват нищо. А и да не забравяме все пак, че Стив Джобс има отношение към журналистиката толкова, колкото и към музиката – неговата крайна цел са продажбата на iPod-и.

В една друга, сравнително скорошна статия по темата, този път в „New York Times‛ от 27 януари т.г., озаглавена ‛Новините, които можете да обезпечите‛ (‛News You Can Endow‛), разковничето на спасението е във филантропията на отделни просветлени индивиди. За да оцелеят, вестниците трябва да се превърнат в некомерсиални, но състоятелни институции подобно на колежите и университетите.

Проблемите на новинарството обаче не изчерпват проблемите на журналистиката въобще. Въпросът с оцеляването на най-радикалната част от нея не е от вчера. Споменах де Бърг, нека се върна към него. В есето си „Някои проблеми около разследващата журналистика‛ и по-точно в параграфа „Свободен пазар и регулация‛ той пише следното:

„Според някои критици на схващането, че капитализмът гарантира съществуването на съперничещи си мнения, обществено отговорната журналистика въобще не е функция на свободния пазар, а на други фактори. (…) Преди всичко тя е функция на професионалната етика, (…) етика, която й позволява да се противопоставя на търговския натиск. (…) Притесненията относно съвременната журналистика отново превръщат въпроса за регулацията в основна тема за дискусии. Смятана (…) за средство, с което правителствата потъпкват обществено отговорната журналистика, днес [регулацията] по-скоро се смята за средство, чрез което тя все още може да бъде спасена.‛

Ако наистина това е начинът, не ни остава друго, освен песимизъм.

Публикувано на

Присвояване | Култура – Брой 8 (2535), 27 февруари 2009

Тези дни се вдигна доста шум около промените, които социалната мрежа Facebook направи в условията за ползване на услугата. Преди две седмици тя тихомълком си гарантира ‛постоянен, неизключителен, неотменяем и напълно прехвърляем лиценз (с правото на сублиценз) да използва, копира, издава, дистрибутира, възпроизвежда, модифицира, съхранява, публикува, превежда, публично показва, скенира, преформатира, модифицира, редактира, цитира, адаптира, създава производни и разпространява всяко съдържание‛, споделено от ползувателите й, при това завинаги, дори след като те са закрили потребителските си сметки. После като че ли обратната връзка сработи и Facebook, взела си бележка от гневните реакции, върна нещата в старото им положение.

Трудно е да се каже доколко ценно от комерсиална гледна точка и трайно във времето е това, което ползувателите на мрежата споделят помежду си: любителски семейни снимки, новини, линкове. От коментарите под статиите в Consumerist и New York Times , отразили скандала, а и във Facebook-групите, обособили се в знак на протест, обаче се вижда, че всички те са еднакво неприязнени към идеята нещо, споделяно от тях безкористно, да се превръща в предмет на комерсиално ползване. Дори когато оправданието е ‛улесняване на споделянето на съдържание‛.

Всъщност, би следвало да се запитме какви още следи, какви още данни за себе си оставяме в тази среда, освен доброволно споделеното от нас съдържание? Нали все пак с нещо трябва да заплатим удоволствието да общуваме? Дали няма да се окаже, че по-ценните от комерсиална гледна точка данни са не предназначените за обмен със себеподобните ни, а тъкмо тези, които лесно могат да се преобразуват в логична, смислена и машинно обработваема информация – данните, издаващи нашето потребителско поведение? Бихме могли да научим немалко за интереса, който изпитват към това наше поведение разработчиците на всевъзможни аналитични платформи и приложения за социалните мрежи, достатъчно е да предприемем кратко пътешествие из Google с ключови думи ‛user behavior analysis‛. По време на едно такова търсене аз попаднах право на форума на разработчиците на Facebook и по-точно в една тема от юли миналата година, в която екипът на платформата Kontagent търсеше бетатестери (доброволци-изпитатели) за своя нов продукт.

Kontagent са рисково начинание със седалище Сан Франциско и са се фокусирали върху изграждането на мощна платформа за viral analytics (вирален анализ?), предназначена за разработчиците на социални мрежи.

По-долу следва информация за видовете данни, които Kontagent проследява, събира и анализира за целите на своите предвиждания: възраст на потребителите, пол, местонахождение, брой приятели, брой посещения на профила, брой на уникалните измежду тях, времето, прекаранно на сайта, датата на последното посещение. Прави се анализ и се търсят всевъзможни зависимости: между демография и социално поведение в дадени групи индивиди, между източниците на трафик и поведението на индивидите, между предпочитаната версия на ползваните приложения и поведението на индивидите; изследва се вирулентността (K-фактора) на индивидите, т.е. потенциала им да ‛заразяват‛ и други индивиди и т.н.

Логично следва въпрос от страна на модератора на Facebook: Как ще бъдат набавяни тези данни? В разрез с правилата за ползване на услугата?

На което Kontagent отговарят, че уважават тайната на личните данни и по-точно тези, чрез които индивидът може да бъде идентифицран (име, e-mail). За сметка на това пък изрично отказват да разкрият как точно ще събират тези данни. Един вид, това си е лична работа на Kontagent, тайна, която те биха споделили само с партньори.

Очевидно Facebook и Kontagent са намерили общ език, защото през октомври м.г. в блога на платформата се появи постинг, съобщаващ за началото на тяхното многообещаващо партньорство.

Та в тази връзка, мисля си, че далеч по-незащитимо е тъкмо това съдържание, оставяно от нас в мрежата под формата на лесно обработваема информация за поведението ни. Колкото и да демонстрира загриженост към личните ни тайни обаче, вирусният маркетинг и изобщо всяка дейност, свързана с изучаването на поведението ни в мрежата, трудно ще успее да докаже етичността си.

Публикувано на

Общ език | Култура – Брой 7 (2534), 20 февруари 2009

Не е ли удивителна лекотата, с която се разпада комуникацията тъкмо в средата, предназначена да я улесни – мрежата?

В момента наблюдавам опита на една дискусия да се случи: доц. д-р Любима Йорданова, лингвист, запознат с Европейската комуникационна политика и въвлечен в законодателната реформа във висшето образование и науката у нас, е публикувала постинг като гост-блогър в сайта на студента по компютърни науки в Дармщадт Боян Юруков. Съдържанието на постинга са собствените й представи за явлението „блогинг‛, целта е началото на дискусия, а мотивът – януарските инсинуации в медиите, представили блогосферата като опасна среда, която трябва да бъде строго контролирана.

Постингът предизвиква разнообразни реакции, които ще се опитам да групирам според това, доколко адекватно откликват на стремежа към дискусия.

Първата (дори хронологически погледнато) реакция е и най-примитивната. Тя е в самото дъно на т. нар. йерархия на несъгласието (описана в есето на популярния в мрежата програмист и рисков капиталист Пол Греъм „Как да изразяваме несъгласие‛) и не надхвърля грубия ad hominem опит за дисквалифициране на опонент само поради принадлежността му към дадено поколение и пол. Интересното е, че реакцията принадлежи на популярен блогър, известен както с многобройните си разсъждения на всевъзможни житейски теми, така и с непримиримостта си към троловете в интернет (!).

Другият тип реакции са нищонеказващите. Те не се занимават със съдържанието на постинга, а с тона му, който е „ романтичен и изпълнен с очаквания по отношение на блоговете‛, по-подходящи за далечната 2002, когато на тях се е гледало като на инструменти на гласността. Странно или не, но този тип реакция е на двама от екипа на Economedia, отговорни за web проектите й, което тутакси поставя въпроса: нима блоговете в блогосферата на „Капитал‛ и „Дневник‛ не са вече инструменти на гласността? А какво са тогава?

Трети тип реакции – противоречие заради самото противоречие, без изтъкване на аргументи против. Противоречащите са предимно изнервени анонимни блогъри.

Четвърти тип – противоречие, но с опит за намиране на контрааргумент: блогосферата не бива да се изучава, защото… е невъзможно тя да бъде изучена. Достатъчно е, че в нея оцеляват истински силните и това е, което я прави свободна. Всъщност, дискусията почва тъкмо тук, с появата на мнения, че този кибер-дарвинизъм би бил приемлив, ако поне отчасти можеше да обясни процесите в един управляван, повече или по-малко явно, от парите и политиката инструмент.

Оттук и петият тип реакции, които не могат да бъдат класифицирани по скалата на противопоставянето, защото са по-скоро опит за намиране на общ език между хора с различен стаж в мрежата, различен житейски опит и различни представи за свобода. Уточняват се понятия, сравняват се гледни точки, появяват се нови и неочаквани, но не и лишени от логика ъгли и перспективи.

Но като се замисля, има логика в примитивната реакция на блогърите, съпротивляващи се на любопитния академичен пришълец, дошъл да ги изучава, като че ли с цел да „колонизира‛ територията им. В случая обаче не става дума за това. Ако някой възнамерява да изучава блогърите като диво племе, той би подходил с акуратната предпазливост на изследовател, разработващ антропологичен терен – не би издал по никакъв начин намеренията си. Къде остава софистиката при положение, че лингвистът сам декларира притежаваните от него оръжия:

Всеки текст може и е манипулативен. Нали чрез него се цели някакво въздействие върху някаква аудитория или отделен човек? Начинът на организация на текста, словоредът, избраните думи, тяхната стилистика и т.н., акцентът върху несъществени неща, за да се прикрие същността, различното прекрояване на информацията, всичко това се прави с една единствена цел – да се манипулира аудиторията.

Към блогърите в случая е подходено като към грамотни граждани, които трябва да са наясно, че с тях може да се злоупотреби. Ето защо е смешно, когато те самите се държат като туземци и се дивят на това колко странно и не на място звучат нечии думи.

Какво пък, започнала едва-едва, дискусията продължава смислено. Интересен първи сондаж в блогосферата.

Публикувано на

Електронният вот | Култура – Брой 6 (2533), 13 февруари 2009

В средата на миналия месец по време на поредния Политически консултативен съвет на „Коалиция за България“ лидерът на Комунистическата партия на България, Александър Паунов, предложи да се въведе електронно гласуване на следващите избори. Оттогава е минал почти месец, но не се забелязва почти никакъв отклик на новината, което изглежда странно с оглед на мащаба на евентуалното начинание, сложността му и последствията, които би имало за обществото ни в случай, че бъде прието.

Въвеждането на електронен вот е нещо, за което преди всичко трябва готовност: у избирателите, но и у законодателната власт, като под това би следвало да разбираме не само техническа и финансова, но и готовност за дебат. Малкото мнения, които съм успяла да изслушам по този повод, са крайно резервирани и това е обяснимо – информатиците сред нас приемат трудно всичко, чийто код не е изрично отворен, неинформатиците пък изпитват инстинктивно недоверие към всяка цифрова услуга заради ненаблюдаемите и непроверими от човешка гледна точка процеси, протичащи в работната среда на една електронна машина. Това, което съвсем реално би следвало да ни притеснява обаче, е кохерентността между технологичните и юридическите стандарти или, иначе казано, как технологията на едни е-избори, с нейната препрограмируемост и уязвимост (при това на много нива), не влиза в разрез с принципите на вота (гласуването трябва да бъде универсално, равно, свободно, тайно)?

Всъщност, електронното гласуване отдавна не е екзотика по света. То се прилага от десетилетия – машини за електронно гласуване се ползват в САЩ, Индия, Холандия, Бразилия, Венецуела. Те събират и табулират подадените гласове, като накрая резултатът се съхранява в сменяем диск.

Дистанционните системи за гласуване пък са добили популярност във Великобритания, Швейцария, Естония и на общинските избори в Канада.

Предимството на тази технология е в бързината на самото гласуване, а и на преброяването на гласовете. Икономисва се и хартия за бюлетините на партии, за които не гласува никой. Покрай положителния опит с електронния вот обаче, има и натрупан опит с измамите – нашумелият през 2004 случай с машините на Diebold Election Systems Inc., който дори беше филмиран и излъчен под заглавие Hacking Democracy (Да хакнеш демокрацията) по НВО.

Какво по-конкретно трябва да очакваме ние? На запитването на „Култура‛, има ли време да бъде прокаран законът за електронното гласуване и евентуално да бъде посрещнат дебат на тази тема, както и това, ще има ли нещо общо с Проектозакона от 2004, внесен от Иван Костов и Асен Агов, Александър Паунов отговори, че гласуването на закона предстои и той няма да има нищо общо с Проектозакона, най-вече в параграфите, описващи паралелното прилагане на разнообразни технологии за подаване на вот – дистанционен, през мобилен телефон или интернет, а също така и традиционен, с какъвто вече сме свикнали. Вотът ще се подава изключително и само чрез електронни машини в избирателните секции, което ще рече, че няма да е дистанционен и оттам – в полза на избирателите в неравностойно положение, но ще е в полза на сигурността, тъй като автентичността на гласовете ще е сто процентова – ще става посредством пръстов отпечатък. Хартиеният фиш, който печатащото устройство, свързано с машината, ще връща в замяна на подадения вот, ще е като допълнителна материална следа от акта на гласуването и ще е още една гаранция за неподправеността на вота.

На въпроса дали биометричните данни, които всеки един от нас ще остави в системата, ще се съхраняват, Александър Паунов отговори отрицателно.

Друг един важен въпрос, на който засега обаче няма отговор, е коя е фирмата, чиито машини евентуално ще се внасят (със сигурност обаче системата ще се внесе сертифицирана отвън). Документите от сключването на всички договори с фирми, които ще сглобяват и тестват системата на място, ще бъдат публикувани на сайта на ЦИК, където гражданите ще могат да се запознаят със съдържанието им свободно.

Е, не ни остава друго, освен да се преквалифицираме колкото се може по-бързо от граждани на държавата си в потребители на административните й услуги.

Публикувано на

Свобода на словото | Култура – Брой 5 (2532), 06 февруари 2009 Начална страница

Да се пренесем мислено в края на 70-те. Строи се каскадата Белмекен Сестримо и резерватът Парангалица е застрашен от унищожение – за да стигне водата до язовир Белмекен, намиращ се на около 30-40 км от резервата, на територията му трябва да се взривява и прокопава канал с цел да се прокарат тръби с диаметър повече от метър – дейност, която би довела до екологична катастрофа в района. Тогава се случва следното: в ‛Отечествен Фронт‛ и ‛Антени‛ започват редовно да излизат статии, подписани от журналиста Руен Крумов. Систематично и в продължение на повече от 3 години той разяснява същността на проблема, при това достатъчно обосновано, за да привлече подкрепата на лесовъди, професори-биолози, а също и на негови колеги журналисти, в това число и на главния редактор на ‛Антени‛ Веселин Йосифов, чиито уводни статии на първата страница на вестника се четат много внимателно от хората във властта. Следенето на тези публикации от властта и натрупването на обществен интерес към случая в крайна сметка водят до това Парангалица да бъде спасена. Защо разказвам тази, може би всеизвестна, но несвързана с интернет история? За да припомня, че един единствен журналист може да е доста ефективен дори в ситуацията на тотална държавна цензура.

Да се пренесем в наши дни. Петнадесетминутната слава осени блогера Yunuz след постинг, посветен на лошия дизайн на правителствения сайт и по-точно на отношенията му с търсачката Google – сайтът изобщо не се индексира в Google. Пъргави оптимизатори на търсачки със силно гражданско чувство тутакси поемат инициативата за Google бомба, подобна на тази в Америка в края на януари 2007, когато при написването на словосъчетанието ‛miserable failure‛ (‛жалък провал‛), първият резултат, подаден от Google, бе сайтът на американското правителство. В нашия случай ключовата дума е просто ‛провал‛. Механизмът, по който се задейства една Google бомба, е прост – търсачката е чувствителна към това колко сайтове линкват към даден друг сайт и реагира с повишаване на ранга на последния, изтегляйки го напред в списъка с резултати. Резултатът от масовата инициатива е налице и то много скоро. При написване на думата ‛провал‛ в Google, първият резултат е сайтът на правителството.

Всички радостно ликуват, медиите (така обругаваните от блогерите стари медии) се интересуват от случая – BTV и Re:Tv канят Yunuz, а вестниците раздухват сензацията: „гугълбомба удари правитествения сайт“, „блогери хакнаха (?) правителствения сайт“. Цвят в картината допълнително добавя и случаят с отвлечения автобус на Биомет, чийто похитител, представете си, бил, освен всичко останало, и блогер. Вярно, правителството е непокътнато, сайтът му – също, като отгоре на всичкото и рейтингът му се е вдигнал до рекордните 8/10.

Някои от нас биха казали, че ако не друго, то тази акция поне демонстрира солидарност между гражданите в мрежата и че в това се състои победата всъщност. Други – че за никаква солидарност не може да става дума, а за поредната проява на стаден инстинкт.

В действителност, много блогери са наясно с вредата от сензационализма, от който очевидно страдат традиционните ни медии, самите блогове пък са невероятен, бърз, глобален инструмент за свободен обмен на информация и установяване на истината. Защо тогава толкова бързо, глобално и ефективно словото се тривиализира напоследък, а информацията, не без участието на мрежата, деградира до най-обикновен шум? Търсенето на истината като че ли не е приоритет и причината затова е много проста – интернет е един преди всичко частно-собственически проект. В него е ясно изразена тенденцията не към свободен обмен на информация, а към приватизирането й. Може би оттам и ниската ефективност на всички тези, започнали тъкмо в интернет акции.

Припомняйки си случая ‛Парангалица‛, бихме могли да се запитаме: коя ситуация е по-неизгодна за свободата на словото? Тази, регулирана от държавата? Или (де)регулираната от частния интерес?

Защото свободата на словото отдавна вече не се състои в свободата на изразяване и в множеството гласове, които могат да бъдат чути, а в свободата да притежаваш собствена медия, своя собствена паралелна реалност, в която да се чува предимно твоят глас.

Колкото до гражданите, те отдавна вече не са граждани в старомодния и радикален смисъл на XIX век. Вече всички са потребители.

Публикувано на

Относно достъпа | Култура – Брой 4 (2531), 30 януари 2009 Начална страница

В живота нещата се случват синхронно, а мрежата е посредник, който, както никой друг, успява да пренесе тази синхронност безпрепятствено до оперативното пространство на ума ни. Друг е въпросът дали той винаги успява да обработи така получената информация. В изобилието от събития на мен често ми е било трудно да избера за кое точно да пиша и неведнъж съм се изкушавала да групирам привидно несвързани помежду си събития или пък събития, свързани по логика, различна от подразбиращата се причинно-следствена. В резултат на това често съм била упреквана в липса на логика.

Какво пък, сега ще изброя няколко локални и очевидно несвързани събития, обединени помежду си единствено от ключовата дума ‛достъп“. Тоест, ще действам донякъде според логиката на една интернет търсачка.

Първо събитие:

Архивът на БНТ се оказа достъпен за ‛нерегламентираните действия“ на група малолетни роми, чиято цел е била да задигнат металните стелажи, съхраняващи 50-годишната история на телевизията под формата на запис върху филмова лента.

Същият този архив обаче е категорично недостъпен за пирати (граждани-данъкоплатци на тази страна, осигуряващи финансово тази същата институция). В тази връзка и извън някои резерви, които би следвало да имаме относно съхраняването на информация в дигитален архив, дали един ден няма да се окаже, че единственото съхранило се съдържание е тъкмо вече изпиратстваното от БНТ?

Второ събитие:

Заседание на Комисията по гражданското общество и медиите по Законопроекта за изменение и допълнение на Закона за радиото и телевизията, по време на което е било предложено Съветът за електронни медии, СЕМ ‛…да огласява публично всички решения във връзка с осъществяването на своите правомощия, включително начина, по който прилага закона, както и основанията за промяна на своята практика.“ Т.е. да ги направи достъпни за разискване от по-широк кръг граждани. Това е било оспорено от някои заседатели с довода, че ‛заседанията на СЕМ са твърде дълги“, а и е ‛много трудно за работата на Съвета да се приеме такъв текст в закона“, защото „човек се притеснява пред толкова много камери“ и защото ‛не може достатъчно добре да комуникира, свободно да комуникира“ пред тях. Трогателна свенливост, наистина!

Събитие трето:

Отново иде реч за прословутия противоконституционен член 5 на Наредба 40, който бе отменен от Върховния административен съд през декември 2008 г. (за това стана дума в първата ми колонка от тази година) и който ще бъде разглеждан отново в четвъртък от парламентарната комисия по транспорта и съобщения и от комисията по вътрешна сигурност и обществен ред, като най-вероятно ще бъде приет под формата на закон, позволяващ на МВР неконтролируем достъп до информация за телефонните ни обаждания през стационарни и мобилни мрежи, SMS-ите ни и електронната ни поща.

Не мога да се сдържа и да не цитирам един весел анонимен коментар в мрежата относно невеселата ситуация, в която би ни поставила тази вседостъпност на обменяната от нас информация: най-добре Министерството на вътрешните работи да се преименува на Министерство на информацията и да се превърне в единствения в България интернет доставчик. Така, в името на държавната сигурност, всички ние ще сключваме договор директно с Министерството, а в договора ще има клауза, че „всичко казано или написано от нас онлайн може и ще бъде използвано срещу нас в съда или по друг удобен на Министерството на информацията начин„.

И за финален щрих на тази мрачна локална картина, едно събитие от малко по-друг порядък: черен екран скри от погледа на зрителите България от композицията „Ентропа“ на чешкия скулптор Давид Черни, разположена в сградата на Съвета на ЕС в Брюксел. Фактът, че страната ни бе изобразена не като розова долина, а като „турска тоалетна“, стана причина за поредния пристъп на болезнен свян у управляващите ни.

Като че ли не е нужно кой знае какво напрягане на ума, за да извлечем полезен извод от изброените дотук и привидно несвързани помежду си събития: достъпът до информация в тази страна става нездравословно, дори бих казала гибелно еднопосочен и съвсем не в полза на нейните граждани.

Публикувано на

Протестът и мрежата | Култура – Брой 3 (2530), 23 януари 2009

Увеличаване на шрифтаНормален шрифтНамаляване на шрифта
Някои вероятно са чули главния секретар на МВР да твърди по Нова телевизия, че протестът на 14 януари е незаконен, „защото е организиран по интернет“, а Мира Янова по BTV, че протестът няма организаториq „защото е организиран по интернет“. И понеже е така, интернет трябва да бъде контролиран по-строго.

Подобни изказвания отдавна ни държат нащрек, макар в случая новите медии да внесоха хаос по-скоро във вреда на протестиращите, отколкото на това, срещу което те протестираха. Защото не толкова футболните хулигани застрашиха събитието (тяхната поява се очакваше от всички), колкото го застраши информационният шум, собствената ни неподготвеност да се справим с него, неспособността ни да комуникираме помежду си на ниво, различно от това, с което сме свикнали в тесните граници на семейния, приятелския или колегиалния кръг. Обществото, оказва се, е нещо повече от това.

Но да не губя конкретност!

Откъде все пак тръгна вълната на недоволството, която изведе и нас на площада? Кой я инициира и как се разпространи тя в мрежата? Със сигурност в началото това беше студентска вълна, зад която стояха студентското Сдружение за развитие и обществен контрол (СРОКСОС) и някои екоорганизации. Поводът – смъртта на студента Стоян Балтов през декември миналата година. Причината? Дали желание осмодекемврийският ексцес да продължи, дали амбицията за катапултиране в медийна орбита на студентските лидери – няма значение. Намеренията, поне в началото, бяха недоволството да прерасне в граждански (а не политически!) протест, който да издигне студентски и еко искания пред хората на власт. Протестът приключи като национален, издигна всевъзможни, в това число и политически, искания и остави повече въпроси, отколкото отговори, в това число и логичния въпрос: етично ли е да се експлоатира смъртта на едно момче за политически цели? И ако партията „Атака“ не бива да си присвоява енергията на протеста, то откъде накъде да може „Демократи за силна България“ или, примерно, ГЕРБ да го правят? Ето защо няма да коментирам самосаботирането на протеста от страна на студентите с решението им да го направят национален (за тази цел дори са приели съюзничеството с неонацистките елементи от футболните агитки . Няма да коментирам кариеризма на студентските лидери, нито адекватността на самите искания за повече полиция и видеонаблюдение в Студентски град. Още по-малко ми се ще коментирам качествата на самите студенти и доколко изобщо тези „алкохолизирани провинциалисти“ заслужават приличен кампус. Протестът си беше студентски и очевидно това трябваше да се знае от всички от самото начало. Представа нямам защо бе толкова трудно тъкмо в дните преди протеста да се открие еднозначна информация за организаторите и дали само спецификата на разпространяването на информацията в интернет е виновна за това. На сайта на СРОКСОС пише:

Историята на новите български протести до скоро бе скромна, защото УПРАВЛЯВАЩИТЕ ни умело манипулираха народа и всяваха раздори и разделяния. Различни групи, организации и гилдии правеха локални протести. Протестите и недоволството бяха повсеместни, но липсваше единството, липсваше солидарността.

Защо ‛липсваше“? Солидарността все така липсва. Ако имаше солидарност, нямаше да има толкова информационен шум (в интернет) и терен за изява на футболните хулигани (на жълтите павета). Нямаше да се злоупотребява толкова с протеста. Защото, според слуховете, той е бил ползван дори за преразпределяне на наркопазара в Студентски град.

Е, егоизмът и този път надделя. Така всички дружно действаха срещу себе си. Недоизяснили си какво ги свързва, всички обаче пак бяха наясно как се става „кадър“ в навечерието на поредните избори.

Все пак, протестът се състоя и не беше пълен провал, защото показа нещо важно: краят на всеобщата апатия е настъпил и хората са все по-наясно с нуждата от адекватна информация насред нарастващия шум. Това ги прави все по-взискателни към източниците и превръща самите тях в източници на информация. Защото подозренията и недоверието се разсейват само при открита комуникация. Интернет е само средата, в която комуникацията би могла да се случи, и векторът, от който можем да бъдем лишени, преди да сме се научили да го ползваме.

Публикувано на

10 години NetInfo | Култура – Брой 2 (2529), 16 януари 2009

В средата на миналия месец може би най-успешната българска уеб медийна група, носеща името на информационния сайт, с който е започнала дейността си, NetInfo, навърши кръглите 10 години. Сред мероприятията по случай честването имаше и допитване до потребителите – десет въпроса, на които те трябваше да отговорят как очакват в идните десет години новите медии да се отразят на гражданското общество, свободата на словото, информираността, социализацията, забавленията, екологията и образованието ни. Тези, които според организаторите са дали най-креативните, емоционални и проницателни отговори, бяха поканени на самия рожден ден в зала Rainbow Plaza в столицата, а мненията на останалите станаха достъпни на юбилейния сайт на компанията. На мен лично ми бе интересно да разгледам отговорите на два от въпросите: как според потребителите обществените органи ще влияят на медиите в бъдеще и как новите медии биха променили обществото?

Ето и отличеният отговор на първия от двата въпроса:

Личната свобода несъмнено ще придобие още по-голямо значение и се надявам, че ще я увеличим и затвърдим. В тази връзка ще се увеличи ролята на държавни и неправителствени институции в борбата с отрицателните страни на информационното пространство: пропагандата на насилие, тероризъм, нетолерантност; замърсяването на информационната среда (с вируси, спам и пр.); проявите на монополизъм; съзнателното премълчаване или изкривяване на информацията.

Сред неотличените обаче има доста скептици относно независимостта на медиите и това доколко намесата на държавни и правителствени органи биха могли да ни гарантират свободата. Други пък твърдят, че в България изобщо няма изградено общество, като подчертават разликата между държава и общество, очевидно убягваща на голяма част от анкетираните. Трети пък намират, че тъкмо медиите са тези, които в близкото бъдеще ще започнат да изпълняват ролята на обществени органи.

На другия въпрос – как новите медии ще променят обществото, отговорът, спечелил симпатиите на NetInfo, гласи:

Ще го направят по-отговорно, по зряло и вероятно с доста степени по-умно. Новите медии ще възпитават(или поне така би трябвало да бъде) морално отговорни личности, способни да вземат мъдри решения и да поемат нужните отговорности. Тези хора ще бъдат доста по-информирани от днес, като сами ще търсят нужните им данни, без да чакат медиите да им ги поднесат наготово. Към медиите ще бъде фокусиран, както и сега, огромен обществен интерес, защото в бъдеще ролята на медиите като четвърта власт ще се задълбочава все повече. Надявам се само медиите да бъдат готови за очакващите ги дни.

Вярно е, че се еманципирахме в мрежата дори само заради възможността да общуваме с други хора на други езици, да научаваме мнения, различни от нашето, и да обменяме опит. Важността на това с особена сила се усеща от тези измежду нас, които са прекарали част от живота си в условия на всевъзможни ограничения и цензура. В отличения от NetInfo отговор обаче има известна неяснота: Как така няма да се разчита на медиите и в същото време върху тях ще е фокусиран огромен интерес? И как точно хората сами ще търсят данни? В момента съществува съвсем конкретен пазар на данни, в това число и на нашите собствени лични данни на потребители на web 2.0 услуги, без всякакъв етичен регламент на тази търговия, но очевидно потребителят не е осведомен за това, иначе би питал. Също така никой не изговаря ясно и опасността от смесване на новини и реклама, тъй характерно за новите медии. Затова пък има в изобилие смътна параноя и недоволство от вече наблюдаемите неприятни ефекти от навлизането на новите медии в живота ни: хаос от информация, упадък на способността ни да синтезираме познания и опит за сметка на непрестанната нужда от новини, нарастваща асоциалност, въпреки социалните медии, упадък на комуникативните ни умения, въпреки засилването на комуникацията.

И отново, навсякъде вездесъщата дума „контрол“! Не се и съмнявам, че NetInfo са си направили труда да обработят статистически данните, които тази обратна връзка с потребителя им е дала, и да си направят съответните изводи, въпреки юбилейната еуфория: потребителите са все по-наясно, че тъкмо благодарение на новите медии разменят свобода за сигурност.

Публикувано на

Факторът щастие | Култура – Брой 1 (2528), 09 януари 2009 Начална страница

Умерена радост – май само така може да се нарече реакцията на гражданите в мрежата в отговор на решението на Върховния административен съд през декември м.г. да отмени чл.5 от прословутата Наредба 40/2008. Тази Наредба, ако си спомняте, се отнасяше за ‛категориите данни и реда, по който се съхраняват и предоставят от предприятията, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги, за нуждите на националната сигурност и за разкриване на престъпления‛. Издадена от министъра на вътрешните работи и председателя на Държавната агенция за информационни технологии и съобщения (ДАИТС) през януари м.г., тя бе обжалвана от Фондация „Програма достъп до информация‛, а след отхвърляне на жалбата през юли остана само очакването Наредбата да влезе в сила.

Макар и частична, отмяната на член 5 е победа и за нея трябва да бъдат поздравени юристите от фондацията, защото с тази мярка се премахват някои ‛бъгове‛ в Наредбата, поставящи я в конфликт със:

– чл.8 от Европейската Конвенция по Правата на Човека (заради невъзможността да се гарантира ненамесата в личния и семейния живот на гражданите);

– изискванията на Директива 2006/24/ЕО (заради замяната на израза „сериозни престъпления“ просто с „престъпления“);

– и чл.32 и чл.34 от Конституцията на Република България за неприкосновеността на личния живот на гражданите (въпреки очевидното припокриване с чл.8 от ЕКПЧ).

В член 5 на Наредбата липсват също и препратки към Закона за специалните разузнавателни средства и Закона за защита на личните данни от Наказателно-процесуалния кодекс. Тези препратки са нужни за конкретизиране на случаите, в които е допустим достъпът до личните данни на някоя определена личност и по този начин би се намалил рискът от злоупотреба с конституционно гарантирани права на гражданите.

Въпреки това най-общо избистряне на ситуацията, остават да ни тревожат някои съвсем конкретни въпроси. В мрежата, например, доста се коментира евентуалното въвеждане на наредба за закупуване на SIM-карти и ваучери само срещу лични данни. Ясно е, че развитието на мобилните комуникации даде голям тласък на тероризма и са нужни крути мерки, но представете си следната ситуация: редови служител от кварталния офис на мобилния ни оператор с достъп до личните ни данни продава ваучер на наше име на лице с престъпни намерения. Щом данните веднъж са събрани, то значи с тях е възможно да се случват и инциденти – да се губят, да се фалшифицират, повреждат, продават, купуват, да се злоупотребява с тях. Но как бихме доказали невинността си в тази конкретна ситуация? А и как би бил решен въпросът за статута на самите доставчици на телекомуникационни услуги веднъж завинаги? Това са частни компании и като такива е нормално да се ръководят от своя частен интерес, а не от етичните съображения на някоя обществена институция. Какво точно би ги възпряло да злоупотребяват в свой собствен интерес тогава?

‛Който заменя свобода за сигурност, губи и двете!‛ – казват противниците на Наредба 40, само дето все по-малко ясно е за каква точно свобода говорим в навечерието на въвеждане на всеобщ и технологизиран надзор над населението, оправдаващ себе си с нуждата от повишена сигурност. Този контрол е на път да превърне всички ни в затворници в идеалния затвор, изобретен още през XIX век от Бентъм. Защото Паноптикумът не е просто метафора, останала някъде в историята заедно с дисциплиниращите институции, които изобразява, а е намерил своето най-съвременно превъплъщение в американския Communications Assistance for Law Enforcement Act1, приет още през 1994.

А след като веднъж споменах Бентъм, не мога да не се изкуша и да не припомня етиката на Бентамовия утилитаризъм, чийто девиз е „Най-голямо щастие за най-голям брой хора.“ Скоро вероятно няма да ни остане друг избор, освен сами да се уверим как точно работи механизмът, калкулиращ това щастие.

1. Communications Assistance for Law Enforcement Act – американски закон, задължаващ телекомуникационните компании да сътрудничат със силите на реда за целите на Закона и за други цели.

Публикувано на

Пак за текста | Култура – Брой 43 (2526), 12 декември 2008

Почнах сезона с колонка, посветена на трудностите, с които се сблъсква проектът ‛Тезей‛ на Катедрата по класическа филология на СУ в мрежата, за да получи разрешение за изследването на един или друг класически текст. Конкретно тези трудности идваха от невъзможността да се гарантират научните намерения на ресурса, тъй като само това би позволило свободното ползване според съществуващия в момента Закон за авторското право. Сега ще продължа с темата за някои видове комерсиална дейност в мрежата, също ползваща текстови корпуси и развивана без много шум от различни компании. Компаниите, упражняващи тази дейност, не срещат никакви затруднения да я легитимират, вероятно заради безплатността и вседостъпността на ползваните текстови масиви – статии в онлайн медии, блогове, форуми, коментари и прочие генерирано от потребителите съдържание под формата на свободно упражнено гражданско право на мнение.

Напоследък е актуално да се негодува срещу ‛подслушването‛ на интернет и ‛задържането на данни‛, т.е. изграждане на бази данни с досиета, съдържащи информация за онлайн навиците на потребителите. Някак не е прието обаче да се говори за възможностите, които отключва притежаването на такива бази данни. А крайната цел не винаги е малко контекстен спам в празното поле на пощенската ни кутия или в профила ни в някоя социална мрежа.

В началото на годината четох във WanityFair, а после и във Wired за някой си брокер на име Джон Аристотел Филипс (John Aristotle Phillips) и неговата Aristotle Inc., която притежава, според WF, една направо Оруеловска база данни с информация за американските гласоподаватели и се явява важен инструмент в изборите за всеки президент в Америка от Роналд Рейган насам. Част от тази информация (име, адрес на гласоподавателите и т.н.) се купува от администрацията на различните щати; след това се комбинира със строго лична и детайлна такава, примерно събирана чрез data mining (за доходи, за притежаване на лично оръжие, за ползвани медицински процедури) и накрая, добре пакетирана, бива продавана на кандидатите за президент, на политическите агенти или на комерсиалните субекти, интересуващи се от нея.

Ако може да се вярва на WanityFair, в базата данни на Aristotle има информация за 175 милиона американски гласоподаватели. Такава информация, правилно употребена, може доста да повлияе на изхода на едни избори.

Ако се вгледаме малко по-внимателно в дейността на някои тукашни компании, ще видим, че те от доста години прилагат статистически методи за анализ на текст, набавяйки си го именно от достъпни електронни публикации. Бих си спестила назоваването на конкретна компания, но ми е интересно по какъв начин всяка една от тях би гарантирала некомерсиалността на дейността си, примерно, в полза на Лондонската фондова борса? Или пък, че не се занимава с политически data mining (извличане на ценни данни от някакъв информационен масив)?

Всичко си остава в сферата на догадките, само едно е извън всяко съмнение – технологията и нейните възможности.

Ето например откъс от едно интервю в ‛Дневник‛ на мениджъра на проекти в ‛Ontotext‛ – научноизследователската лабораторията на Сирма груп, занимаваща се с научни разработки, свързани със семантичното бъдеще на мрежата, и експериментираща с достъпните безплатни масиви от текст на ‛Дневник‛:

„Дневник“ има огромно количество статии, които сами сте произвели, но и материали от други източници, които вземате предвид в работата си. Оказва се обаче, че това са само моментни снимки на реалността. Не можем сами автоматично да извеждаме тенденциите (от тези огромни масиви), не можем да правим анализ на причинно-следствените връзки, а тази технология ни помага да навържем събития, развивали се дълго време.‛

В това интервю сливането на науката с бизнеса изглежда някак естествено и дори желано, без намек за странични нежелани ефекти. А може пък безплатността на изследвания ресурс да не задължава ползващите го да гарантират чисто научните си намерения?