Дублирай! | K – 53 – 2019

През 60-те Дебор написа в „Общество на спектакъла”, че цялата реалност е заменена със символи и знаци, които не са нейни посредници, дори измамни; не са носители на никакъв смисъл, нито дори целят да го маскират. Те просто нямат никакво отношение към реалността. Реалността е престанала да е от значение за нашето разбиране на живота изобщо. Това, което хората възприемат като реалност, е просто симулакрум, само конструкт от образите, в които сме потопени непрестанно благодарение на културата ни, и включва какво ли не: от свещени изображения и произведения на изкуството, та до рекламни логота, слогани, стриймове…

През 80-те Бодриар доразви тази крайна теза в „Симулация и симулакри”, проследявайки исторически изместването на оста, около която се върти нашият човешки свят, общуващ с реалността посредством знаци. Така например, в предмодерните времена реалността няма как да бъде сбъркана с имитацията си, а и самите симулакри в уникалността си – един с друг, но в последвалата индустриална ера уникалността постепенно изчезва, появяват се копията, а те не само са идентични помежду си, но са и копия на реалността. Това е ерата на печата, фотографията, звукозаписа, филмите…

Водейки рубриката мрежа/паяжина, неведнъж съм се сблъсквала с носталгия по тази ера. Била съм даже атакувана за това, че се осмелявам да пиша как светът на знака се променя, все едно не това бе темата на рубриката ми! А с този свят междувременно се случваха удивителни неща. Симулакрите съвсем се дематериализираха и окончателно се просмукаха в реалността ни. Те не просто я копираха, те я изместиха, обезсмисляйки и обезценявайки я. Те отвориха гигантска пробойна в нея и започнаха да я потопяват като кораб.

Аз бях на този кораб, разчитащ все още на материалното си тяло, на броя продадени копия, за да продължи да съществува, но нищо не можех да направя. Можех само да наблюдавам чудния свят на симулакрите.

Наблюдавах света на парите.

И докато наоколо ми започваше да се говори за връщане към национални валути, аз пишех за това как по света вече са изобретени виртуалните, а също и борсите, през които да се търгува с тях. Това ни най-малко не попречи тъкмо от нас да тръгне феноменът „доктор Ружа”.

Наблюдавах света на политиката!

И докато у нас се симулираше демокрация, пишех за замяната на скъпоструващите симулакри, наречени политици, с безплатни телефонни приложения. Това не попречи тъкмо ние да изпратим в Европарламента „изкуствен интелект” с беден речник и лош синтаксис, а Европарламентът да му повери тъкмо ресора „Иновации и младеж“.

Наблюдавах света на изкуството.

И виждах как в рекламния потоп всяка претенция за уникалност и връзка с духа започва да изглежда като наивна липса на критична саморефлексия – сантименталност, която трябва да бъде осмивана. Това не попречи на Медузата-Медия още по-цинично да залъгва духовната жажда с изкуствено раздути образи, уморени от непосилната задача да репрезентират смисъл, който не притежават.

Дублирай оригинала и го унищожи – това не е абстрактен девиз, не е препратка към недолюбвания у нас (защо ли?) Дебор. Това е мотото, което движи нашите интелектуални, артистични, политически, финансови и каквито още се сетите среди. У нас се дублират не само идеи, начинания, мисли, готови произведения, маркирани със знака за авторско право. Дублират се банки, дублират се политически партии, дублират се ведомства. У нас направиха опит да дублират дори нещо толкова огромно като държавния ни телеком. И не за друго, а за да източат някой и друг милиард обществени пари през него… Опитвах се да пиша за някои от тези неща в мрежа/паяжина, докато наблюдавах как дублират, симулират, емулират, обезсмислят дори вестника, за който го правя.

Но трябваше да го правя, без да вдигам „никому ненужен шум” и без да „преча” това да се случва.

Е, с вестника е окончателно свършено.

Веднъж вече се простих с него, сега трябва да го направя повторно. Вероятно се очаква да изразя тъга, но то е все едно Сизиф да тъгува, че се е простил с камъка.

Студена война II | K-52-2019

Наскоро в MIT Technology Review се появи статия под заглавие „Експерт по блокчейн-технологии е обвинен, че помага на лидерите на Северна Корея. Какво биха искали от него те?“. Става дума за Върджил Грифит от Ethereum, който решил да присъства на конференция за криптовалута в Северна Корея, без да поиска разрешение от Държавния департамент на САЩ, както е по закон. Сега той е изправен пред възможността да прекара следващите 20 години от живота си в затвора, защото, според наказателната жалба, се бил сговорил да предоставя „услуги” на Демократична народна република Корея по начин, който нарушава наложените й американски санкции.

Знаем, че Северна Корея е наказана с изолация с цел ограничаване на програмата за ядрено въоръжаване. Така беше по време на Обама, продължи и при Тръмп. Откъснат от глобалната финансова система, казва за MIT Technology Review Джон Парк, директор на „Корейския проект“ от центъра „Белфер“ на училището „Кенеди“ в Харвард, режимът на Ким Чен Ун ще търси независими начини да развива икономиката си, като криптовалути и финансови технологии изобщо.

„Корейският проект“ официално стартира през април 2019 г. с една среща между корейски и американски учени, експерти по сигурността. Целта му е – цитирам от сайта на проекта – „да се насърчи по-задълбоченото разбиране на бързо развиващите се предизвикателства пред сигурността на Корейския полуостров и да разработи творчески подходи за ефективно справяне с тях“. Предизвикателствата са очевидно свързани с това, че през юли 2016 г. САЩ обявиха, че ще разположат в Южна Корея противоракетен комплекс с подвижно наземно базиране за височинно надатмосферно прихващане на ракети със среден обсег на действие. А това не се хареса на Китай, Русия и Северна Корея. Колкото до „творческия подход“, явно санкциите са такива. Нищо, че практиката е показала, че подобни всеобхватни икономически мерки удрят по населението в наказаните държави, а не по политиците и тяхната политика.

Сякаш светът се връща към 80-те на миналия век, когато все още бе разделен на два лагера и единият, бидейки под технологично ембарго, крадеше технологии от другия, за да не изостава. Но нека припомня и нещо не чак толкова отдавнашно: през 2010 г. и Иран бе сплашван със санкции, но тогава кабинетът на Обама предложи наготово „ембаргови технологии“ за развитие и прогрес на страната в точно определена посока (човешките права) и срещу спазването на стриктно изброени условия (разоръжаване), а през 2018 вече се питахме пред гражданска война ли е Иран, че е така потънал в хаос?

Лидерите на Северна Корея от своя страна явно също търсят „творческо решение“ на проблемите си. През август доклад на ООН разкри, че режимът на Ким Чен Ум се занимава с добив на криптовалута и е откраднал около 2 милиарда долара чрез кибератаки на финансови институции, включително крипто-борси, и използва парите за оръжейната си програма.

САЩ се почувстваха с развързани ръце за неотложни действия срещу Северна Корея. Дали обаче горкият Върджил Грифит има нещо общо с това? И какво все пак са искали севернокорейците от него? MIT заявяват: „Не можем наистина да знаем.“ Но цитират публикация през септември в информационния сайт Decrypt, който пък цитира анонимен източник, участвал в конференцията, на която е бил и Грифит. Той описва конференцията като доста затворено събитие, събрало корейски държавни служители, служители в държавната им банка и преподаватели по икономика, които „искаха да знаят как да използват биткойн като заместител на SWIFT”, глобалната система за разплащания между банките… И са се интересували също така от използването на интелигентни договори Ethereum за автоматизиране на трансгранични сделки.

Предполагаемите хакове и добив на криптовалута означават, че севернокорейците вече имат собствено разбиране и дори доморасли таланти в тази област, признава Парк, но е загрижен, че ако режимът наистина ще използва криптовалутата като инструмент за икономическо развитие, не за водене на войни, той има много работа за вършене.

Колкото и много да е тази работа, тя би следвало да е грижа на севернокорейците, не на Парк. Колкото до външната „помощ”, светът още не е забравил Иран.

С надежда за по-светъл свят* | К-52-2019

В края на миналата седмица организацията Интернет общество (ISOC) обяви, че е продала правата върху един от най-популярните и стари домейни в интернет – некомерсиалния .org, на частната акционерна компания Ethos Capital и че през първото тримесечие на идната година сделката трябва да е приключила. Това дойде като гръм от ясно небе, защото ISOC доскоро бе считана за върл противник на комерсиализацията на мрежата и поддръжник на инженерната култура, направила съвременния интернет възможен. Това, както и секретността, обграждаща сделката (неназована сума с неясен произход, платена от фирма, за която никой нищо не знае), съживиха несекващия спор за начина, по който се управлява Интернет.

В Интернет има над 10 милиона адреса с наставката „org“ и откакто съществуват (първият е регистриран през 1985 г.), те винаги са функционирали на нестопанска основа. Това е превърнало домейна в синоним на свободата и независимостта. „И ето че сега, за една нощ и без предупреждение, тази ситуация се промени”, писа The Register по повода, като отбеляза, че заслугата за това е на две организации – Регистъра на обществени интереси (PIR), който управлява .org домейна от 2003 г. насам и който отхвърли некомерсиалния му статут, и ISOC, чието е решението за продажба.

“По отношение на взимането на решения, бордовете и екипите на изпълнителния мениджмънт на ISOC и PIR бяха тясно въвлечени и решени да се премине към действие” – така са заявили съучастничеството си двете организации в становище, предоставено на The Register.

Но предателството на ISOC е само част от проблема – The Register насочва вниманието и към загадъчния купувач. ISOC нарича Ethos Capital „силен стратегически партньор, който разбира тънкостите на индустрията на домейни“, само дето до момента на сделката никой в интернет средите не е и чувал за Ethos Capital. Името на домейна, което понастоящем се използва от компанията, е било регистрирано от Фади Чехаде в щата Делауеър на 14 май, ден, след като ICANN обяви вдигането на ценовите ограничения над .org. Фади Чехаде e бившият изпълнителен директор на ICANN, организацията, призвана да ръководи системата за имена на домейни и да възлага договорите за управлението на регистрите. Помним го с това, че именно под неговото управление пространството от имена на интернет домейни взривоопасно се разшири и се комерсиализира. Но Чехаде не е част от Ethos. Кои са Ethos тогава?

Проверката на The Register сочи за основател и изпълнителен директор на компанията Ерик Брукс, който е мениджър и няма никакъв опит в технологиите и домейн-индустрията, камо ли да „разбира тънкостите“ й. Другата е някоя си Нора Абусита-Оури, присъединила се към Ethos миналия месец. Общото между тези двамата, пише The Register, е… Фади Чехаде.

Политиката на ICANN винаги е била критикувана, но никога чак толкова яростно и масово, както сега – премахването на ограниченията на цените над .org предизвика 3200 коментара в сравнение с обичайните петдесетина по други поводи. И 98% от тях са отрицателни, поне според The Register. Дори организации, приближени на ICANN, като Разширеният консултативен комитет (ALAC) и Некомерсиалната заинтересована група (NCSG), изразиха загриженост относно рисковете от промяната в статута на .org и от начина, по който се е взело решението за продажба, напълно в противоречие с мерките за отчетност. ISOC отрича масовостта на недоволството и се опитва да представи споразумението, уреждано от ICANN, за резултат от дълго и сериозно обсъждане. Обсъждане обаче не е имало – решението е взето от персонала на организацията, не от нейния съвет. Не е правен и икономически анализ на промяната, въпреки очевидната й несъстоятелност и въпреки че засяга големи групи хора. ISOC просто е качила договора на сайта си в същия ден, в който е влязъл в сила.

„За” промяната са се обявили само малцината финансово заинтересовани от нея – една нова Фондация за интернет общество, създадена от ISOC през февруари 2019 г., която се очаква да е главният бенефициер на сделката, сключена с Ethos Capital, подробностите за която все още не се знаят.

–-

*for hope for a brighter world… – част от логото на Регистъра на публичните интереси (PIR)

 

В другия край на света | K-51-2019

Домакински роботи – умни, гъвкави и ненатрапчиви; кучешки нашийници, разбиращи реакциите на кучето по-добре от самите стопани; интерактивни дисплеи, изработени от… дърво; скенери за мозъчна активност, проектори върху ретината, интерфейси, боравещи с аудио данни и данни за емоционалното и физическо състояние… Така горе-долу може да се опише изложеното на японския павилион на тазгодишното издание на Международния панаир за битова електроника и домакински уреди „IFA-Berlin“. От 90-те насам Япония не е измежду водещите в света в IT сферата, но очевидно е решила да навакса на един нововъзникващ пазар в зората на епохата на нов тип интерфейси, отиващи доста отвъд текст-базираните системи за общуване на човека с машината от не чак толкова далечното минало.

Японското желание за напредък обаче не е стъпило на несигурната основа на някакви краткосрочни комерсиални цели, а върху традиционни за обществото ценности. Една такава японска ценност е „омотенаши” – „дискретната услужливост, не нарушаваща личното пространство”. Друга една е „нинген” – „човешки”, но в смисъла на самото схващане за „интерфейс” – „общуване лице в лице”.

Но има и нещо повече!

„Навлизаме в изцяло нова социална епоха на кибер-физическа интеграция, която наричаме Society 5.0“, казва Кейта Нишияма, генерален директор на Бюрото за търговия и информационна политика в японското Министерство на икономиката, търговията и индустрията (METI), което е глобален партньор за иновации на IFA NEXT 2019. „Япония е много силна в производството на физически продукти и това е предимство, защото интерфейсите в Society 5.0 трябва да бъдат в директен физически контакт, докосвани или държани. Данните се усещат, обработват и подават обратно в света чрез задвижващи механизми. За целта ни е необходим друг вид интерфейс с данни за хората”.

Кейта Нишияма говори за цифровизиране на емоциите и „емпатия” у машините, това звучи фантастично, но реалността го налага, а реалността е еднаква навсякъде: демографски, климатични и енергийни промени, стареене на популацията, социална поляризация. Само дето Япония вижда възможност за растеж там, където Западът вижда единствено заплаха и криза.

Автор на концепцията Society 5.0 е професор Ясуши Сато от университета в Ниигата. Можем да се запознаем детайлно с нея на страницата на UNESCO (UNESCO Science Report: towards 2030 (2015), но в резюме става дума за „киберфизична система”, в която киберпространството и физическото пространство са здраво интегрирани помежду си благодарение на доведена до съвършенство логистика, свързваща производството и дистрибуцията на стоки и услуги буквално с домакинствата.

„В Society 5.0 автономни превозни средства ще извършват доставки за хората в отдалечени ареали. Клиентите ще могат да си избират и поръчват размера, цвета и материала за дрехи онлайн директно във фабриките, в които те се произвеждат, и те ще им бъдат доставяни с дронове. Лекарите ще могат да преглеждат и консултират пациентите си в комфорта на техните домове посредством специални таблети, докато роботи почистват килима… А в старческите домове други роботи ще помагат на престарелите, докато в кухнята умните хладилници ще отчитат състоянието на складираните храни, за да се намалят загубите.”

Всеобхватната концепция за супер умно общество, Society 5.0, не би могла да бъде приведена в действие без адекватна политическа програма. Новата политическа програма на Япония, позната като Абеномика, е кръстена на Шинзо Абе, оглавяващ изпълнителната власт в продължение на повече от осем години – период, достатъчно дълъг, през който да успее не само да превърне в мейнстрийм политиката на наука, технологии и иновации, но и да постави основите на пълна трансформация на японския начин на живот чрез това размиване на границите между киберпространството и физическото пространство.

Това, естествено, би могло да се случи само посредством тясно сътрудничество между японския бизнес, академичните среди и японската изпълнителна власт.

Колкото и да е горчив европейският ни опит с подобен тип сътрудничества, няма причина да се съмняваме, че в другия край на света нещата ще успеят да се случат по друг начин.

Тиха революция | K-50-2019

През последните две години в Евросъюза тихомълком се случи нещо, което с чиста съвест може да бъде наречено революция в банкирането, само дето до нашата масова публика залповете й достигнаха главно под формата на усещане за ужилвания с дребни суми след посещения на места като обществения транспорт. Една статия във в-к „Банкер” от този месец засяга точно тази битова драма, но някак не я свързва с големия и важен проблем – втората и подобрена версия на Директивата за платежни услуги (PSD2), която доби публичност през 2017 г., стана закон на територията на Европейско икономическо пространство през януари 2018 г., сдоби се с окончателен вид през март 2018 г. и окончателно влезе в сила тази есен. Това е наистина важно нововъведение, но май не само у нас, а и навсякъде в Евросъюза, трите страни в онлайн разплащанията – банки, търговци, купувачи, се оказаха не съвсем готови за него.

Защото, най-кратко казано, PSD2 принуждава банките да отворят своите приложни интерфейси за други играчи на финансово технологичния пазар и да ги допуснат до информацията за потребителските ни сметки (стига да го позволим). Тоест, появява се една четвърта страна – доставчиците на услуги, а те са два типа: посредници на плащанията, които ще имат връзка с банковата ни сметка, така че да можем да извършим плащане на мига, без да се налага непрестанно и детайлно да установяваме самоличността си – церемония непосилна при ежедневните дребни транзакции за закупуване на билетче в транспорта или кафе, например; и доставчици на информационни услуги, които няма да движат пари, а само ще анализират финансовата ни история и ще дават препоръки. Пороят от отказани транзакции и куп още неудобства при първоначалното въвеждане на PSD през 2017, уж с цел подобряване на сигурността, наложи нуждата от компромис и появата на тези нови играчи. Така, според пропагандата, ще се даде право на цяла една нова индустрия да навлезе на пазара, а ЕС се е ангажирала да я регулира. Тази новост породи големи дискусии и не би могло да е иначе – прозрачност и безопасност винаги са били и ще продължат да бъдат самоизключващи се понятия в дигиталния свят. Самите данни са скъпоценен ресурс, достъпът до който доскоро бе табу дори за банките, в чието владение се намираха. Доскоро банките ни предупреждаваха да не споделяме своите данни и детайли, защото е опасно, а и самите те не можеха да ги ползват законно. И ето че днес всичко онова, което те знаят за желанията и поведението ни, става достояние на трети, че и четвърти лица. И защо банките да споделят този скъпоценен за тях ресурс с някой друг? Какво, ако самите банки създадат свои приложения, вместо да пускат на финансово-технологичния пазар разни малки, нови разработчици? Знаем, че когато става дума за стандарти и лицензи, в играта печелят големите и утвърдените, освен ако политиката не се намеси. А какво, ако Amazon стане такъв доставчик? Представете си как си пазарувате от Amazon и Amazon в един миг ви попита: искате ли заем? Защото мен наскоро интернет доставчикът ми, провокиран от нещо в онлайн поведението ми, ме попита същото, въпреки че аз никога досега не съм ползвала заеми.

В крайна сметка, какво излиза: данните ни се оказват достъпни за доставчиците на услуги, а безконтактните ни банкови карти са все така уязвими, да, вярно, за източване на малки суми, които са извън обхвата на PSD2, което си е приемлив компромис, но все пак уязвими.

Можем, ако искаме, да откажем достъп до себе си, но ако това ще ни направи живота черен на битово ниво, със сигурност няма да го сторим. Ако искаме, бихме могли да ползваме онлайн портфейли и да плащаме през телефоните си в градския транспорт и супермаркетите; и с това да станем още по-привързани към виртуалното. А можем да продължим да разнасяме картите си, увити в станиол, или да ползваме защитните стикери ScimProt. Големият проблем обаче не е в неудобствата. Големият проблем е, че революцията, която се случва под носа ни, ни прави все по-прозрачни, обратно пропорционално на ползваните от нас нови услуги.

Звук и сигнал | K-49-2019

Знаем още от училище, че звукът е вибрация, вълна, която може да се изобрази със синусоида върху координатна система, по чиято хоризонтала е дължината й, а по ординатата – нейният интензитет. Знаем също, че понякога звуковите вълни се наслагват и влизат в резонанс една с друга или се заглушават. Резонансът, който се получава в тялото на един музикален инструмент пък, е това, което определя и неговия уникален тембър.

Знаем и това, че звуците, също като цветовете, рядко съществуват в чист вид. Чист тон, описван с чиста синусоида, произвежда само камертонът. Повечето звуци са комплексни и могат да се разглеждат като суми от синусоиди. Това са т.нар. звукови спектри. Всяка точка от графиките, които представляват тези спектри, съдържа информация, която може да се анализира с цел да се изучи присъствието на различни честоти в даден звук. На спектрите може да се гледа като на рецепта за алхимични микстури: вземете това количество от тази честота, добавете онова количество от онази честота и т.н., докато не съберете целия сложен звук.

Може да се научи и направи много със звука чрез спектъра му. Може дори да се разбере що е то „тембър”, без да има ясна дефиниция за него. Да, наистина, какво е „тембър”? Има само негативни дефиниции за него. „Тембър” – това са всички качества на два различни звука с еднаква височина и сила. Просто ако кажете „ах”, а после и „ех” с еднаква сила и височина на гласа, спектрите им ще са различни.

Тембърът е това, което отличава видовете инструменти и дори отделните инструменти от един вид. Всичко е физика! Светът на звука е необятен и се изучава от точните науки. Това е послужило и на социолога Макс Вебер за база на неговата „Рационални и социологически основания на музиката”. В тази си книга през 20-те години на миналия век той изследва развитието на хармоничните акорди, появата на съвременната нотация и развитието на музикалния инструментариум, свързвайки ги с процеса на развитие на технологиите и рационалността на капитализма на Запад.

В днешни дни тази рационалност е достигнала сякаш крайната си фаза. Квантифицирана, музиката от звук се превръща в сигнал. Дигитален сигнал. Защото аналогов е звукът, произвеждан от вибриращата струна на цигулката, аналогов е и микрофонът, но днес микрофоните цифровизират всичко още при запис и тази цифрова игра със звука е вече вседостъпна и вездесъща. Звуковата карта на всеки компютър е парчето хардуер, което прави възможно това – то улавя чрез микрофона звуковите spectra през определен времеви интервал, превръща ги в серии числа, прави изчисления с тях… Софтуерите пък (като нотиращата програма Sibelius, например) могат да вземат произволен отрязък от звуковата реалност, да извършат калкулации и да се сдобият със спектъра й (нарича се цифрово преобразуване на Фурие или Фурие-разлагане), да я покажат как изглежда почти в реално време.

Звуковият спектър е репрезентация на звука, също както и нотацията, но, под формата на графика – най-често на мощността като функция от честотата. Старомодните музикални нотации пък са си „дигитални” записи също, защото и при тях височините имат специфични дискретни стойности, а нотите – фиксирани дължини. Но една нотация съдържа винаги по-малко информация от един дигитален запис, защото на записа не е задължително да има само музика. Шумът на дъжда част от музиката ли е в звуково не изолираното помещение на една църква? Дори да е правен в студио, музикалният запис съдържа винаги странични шумове.

Цифровизацията разкри много нови възможности пред съвършеното (въз)произвеждане и редактиране на музиката, отстраняването на шумове и изпълнителски грешки, но я изправи и пред неподозирани опасности. Ще цитирам едно сравнително скорошно интервю на един от пионерите в тази област, Браян Ино: “стремежът на технологията е да изглади всичко”, всяка грешка, „всяко свидетелство за живот в нея.”

Още в своите „Заобиколни стратегии” през 70-те той бе включил афоризъма: “Приемай грешките си като скрити намерения” (нещо като Хърби Хенкоковото: “Грешки няма, има само възможност за импровизации.”). И успя да направи от шума музика, да изобрети жанр. Този жанр успя даже да се поизтърка вече, та напоследък се питам: какво ли би казал Вебер за машинния, свръхрационализиран звук на съвременността?

„Serendipity” | K-48-2019

В своя труд „Париж и струпването на парижани” Шомбер дьо Лов чертае диаграма на придвижванията през града в течение на година на една студентка, живееща в 16-и район. Маршрутът на студентката образува малък триъгълник, по върховете на който се намират „школата по политически науки – домът – учителят по музика”. Това онагледява трогателната ограниченост на живота, който водят много парижани тогава, но защо напомням това? Защото и тук, сега и навсякъде, даже в мрежата, поведението на повечето от нас е подобно. Дотолкова, че се появиха куп приложения от рода на Scribble (бившият Trapit): GetGlue (сега tvtag), Hunch, Rapleaf, а и куп нови странни професии, цяла индустрия, чиято концепция се крепи на магичната дума “serendipity” – да покажеш на хората това, което те дори не са очаквали, че съществува, но го желаят.

Момент! Това ли значи „serendipity” наистина? Това ли е значението, което е вложил в думата през 1754 г. нейният изобретател, Хорас Уолпоул? Способността да се откриват „случайно интересни и ценни неща” равносилно ли е на това да привлечеш вниманието на група потребители към капана на персонализираното съдържание и да ги накараш да купят нещо? Ерик Шмид, бившият изпълнителен директор на Google, нарече търсачката “Serendipity машина” (нещо, което и Facebook дублира с неговите алгоритми за „социална релевантност”, базирани на т.нар. „човешки диаграми”, изобразяващи нагледно кой кого познава, за какво гласува, какво купува, чете, гледа, слуша или отминава. Много скоро ние, потребителите, започнахме да се боим, че машините са точно обратното – окупират битието ни, ограничават свободите ни, манипулират изборите ни, едва ли не се намесват в химията на мозъка ни, за да влияят на възприятията и предпочитанията ни. Това, че правим „открития”, затворени в балона на персонализираното търсене, на филтрираното web съдържание, е като да се помогне на студентката на дьо Лов да открие някой нов мол или питейно заведение, или каквито там е било типично за лайфстайла на 50-те в Париж.

Как заедно работят случайността и персонализацията на интернет и дотолкова ли е естествено това, че живеем в система, разчитаща на технологии и алгоритми за създаване по алгоритмичен път на случайност, дигитално просветление и нирвана? Това звучи комично и оксиморонно, но така се получава в действителност. Феноменът се изследва усилено откак изобщо се е появил – и в академичните среди, и в бизнес средите, дори от компаниите, обвинявани в манипулативност. И проблемът е не само в комерсиализацията на социалните мрежи, но и във фрагментирането на социума, изпълването му с мехурчетата на т. нар. „разделена демокрация”. Проблемът е дори епистемологичен. „Филтър балон” го нарече Илай Парайзер още през 2011 – интелектуалната изолация, в която се озоваваме благодарение на това, че алгоритми ни предлагат „подходящо” съдържание въз основа на информация, която са събрали за нас самите в нещо като електронно досие. 2017-та даже бе обявена за „година на филтър-балона” в чест на параноята, обхванала света след президентските избори в САЩ и след осъзнаване на факта, че социалните медии са в състояние да оформят реалността ни.

И все пак, струва ли си да обвиняваме за всичко алгоритмите? Забелязваме ли собствената си интелектуална леност и нежелание да излизаме извън зоната си на комфорт, за да предизвикваме и да си позволяваме да бъдем предизвикани, да общуваме? Някои от нас, по-малко ленивите и страхливите, вече си имат стратегия за неутрализиране на филтрите. Единият от начините е да се откажем от персонализираното, „оптимизирано изживяване” – от филтрите. Всеки добър браузър предоставя тази възможност, ограничавайки с това информацията, събирана за нас. Другият начин е да добавяме в социалния си кръг потенциални опоненти – хора с различни от нашите политически виждания и интелектуален бекграунд. Това обърква алгоритмите. Нещо аналогично е и при търсенето в мрежата: колкото по-сложни, непредвидими и изтънчени са вкусовете и интересите ви, толкова по-затруднени ще са алгоритмите, съставящи досието ви и стремящи се да ви напъхат в някой „човешки граф”, да ви ограничат изкуствено и да ви впрегнат в тази нова, платформена „икономика на надзора”.

Обединяване на властите | k-47-2019

Не знам дали обърнахте внимание, но в точка 3 на концепцията на новия главен прокурор Гешев се споменава някаква Единна информационна система за противодействие на престъпността (ЕИСПП). Работата на тази система е да улеснява информационния обмен между съдебните и следствени служби, финансовите, данъчни и митническите органи, затворите, Военната полиция, МВР, така че ходът на едно разследване да може да бъде лесно проследен от подаването на сигнала до самото производство. Прави ли ви впечатление, че изброявам ведомства както от изпълнителната, така и от съдебна власт? Сиреч, ако ЕИСПП работи, а според мониторинговия доклад на ЕК от декември 2013 тя работи, то в нея властите се обединяват, а не разделят. Разделението на властите очевидно доста вълнува, защото присъстваше във въпросите на няколко НПО-та на изслушването на Гешев. Само дето в случая става дума за технология, прототипът на която е внедрен у нас още през 1985 г., и отговорността за надграждането, експлоатацията, поддържането, законовото й уреждане никога не са зависели от личните качества на новия кандидат. Освен това е проблем, засягащ всяко единно информационно пространство, и произтича от факта, че свободата на обмена в него винаги е за сметка на сигурността.

ЕИСПП бе наследена от тоталитарната администрация, но не само не изчезна с началото на прехода, ами, без даже да промени принципала си – Националния статистически институт – бе инкорпорирана в „Стратегията за развитие на информационното общество в България“ на Костов, финансирана от Световната банка. Самата ЕИСПП не бе финансирана от Световната банка, защото система, пълна с чувствителна информация, може да се разработва само с развойни и технически средства на държавата с пари от бюджета й. Иронията бе в това, че първият изпълнител на поръчката по обновяването й бе консорциум от частни фирми.

При смяната на властта през лятото на 2001 г. проектът ЕИСПП спря и рестартира наново в рамките на съдебната реформа, финансирана по ФАР, но не под опеката на съдебната власт, а на един Междуведомствен съвет, отчетливо доминиран от изпълнителната власт с председател Министъра на правосъдието. Целта е уж баланс между властите, които трябва да комуникират, а не да си пречат в ЕИСПП, но дори това не помогна, когато към вече изграденото ядро на системата трябваше да се включат системите на полицията, затворите, прокуратурата, съда. Класифицираната информация за наказателната политика на държавата винаги циркулира трудно между ведомствата, но беше трудно и когато НАП и агенция „Митници” трябваше да се включат. Да не говорим, че с влизането ни в ЕС трябваше да позволим и свободен наднационален достъп до системите си. (За бъдещето на тези партньорства се споменава в концепцията на Гешев.) Регламентите и общите стандарти – технологични, информационни, комуникационни, необходими за коректния информационен обмен, се постулират със закон, но у нас това не бе достатъчно. По времето на министър Тачева системата бе в клинична смърт и възкръсна с идването на ГЕРБ на власт, само че на цената на драстични промени. Именно тогава в Закона за съдебната власт бе заложено ЕИСПП да се прехвърли от Министъра на правосъдието на Главния прокурор. Прокуратурата е страна в наказателния процес и контролът над ЕИСПП би й дал огромно предимство, но не беше само това проблемът. Покрай ЕИСПП, без да е ясно като представител на коя точно власт, Прокуратурата стана и бенефициент по ОПАК – системата с класифицирана национална информация започна да се финансира наднационално! Според мониторинговия доклад на ЕК от декември 2013, всичко е точно – ЕИСПП работи – само дето няма как да го установим, защото по закон (Чл.384. (1) ЗСВ) нямаме достъп до базите й.

Тук стигаме до друг един голям проблем, вълнуващ и НПО-тата – достъпът до информация. До каква информация има достъп Главният прокурор? Кой има достъп до информация за Прокурора? Какво съдържа така нареченото „ядро“ на ЕИСПП и дали изобщо съдържа нещо повече от данните, ползвани при тестването на системата, и ЕИСПП не е само повод за източване на огромни суми?

Отговорът на тези въпроси трябва да се търси в полето на технологиите, не в пленарната зала на ВСС. Иначе НПО-тата никому не пречат в опита да симулират съпротива. Същите тези, които от наше име протестираха, и през 2016 промениха закона и направиха избора на Гешев възможен.

Tax me | K-46-2019

“Tax me” („Обложи ме”) – припомням слогана, който активист, скрит зад маската на Цукърбърг, издигна пред сградата на Европейския съвет в Брюксел на 4 декември 2018 г., когато европейските финансови министри щяха да се събират, за да се съвещават относно тъй оспорвания европейски дигитален данък. Послание ясно и просто, показващо необходимостта от глобална данъчна реформа и поправяне на недоразуменията, причинени от политиците през 80-те поради неразбирането какво се случва с икономиките, когато печалбите се разпределят отдолу нагоре, а данъците обратно – растат отгоре надолу. През 80-те обикновените европейци очакваха икономическият растеж да подобри благосъстоянието им, но вместо това, бяха принудени от политиците да се откажат дори от вече придобитото. Все в името на растежа. Намаляването на данъците на богатите не доведе до нищо добро и кризата го показа. Остана обаче инерцията, поддържана от лобистите в средите на политиците. Лозунгът „Tax me” се появи пред сградата на Европейския съвет почти едновременно с публикацията на манифеста на групата на Пикети и няколко дни, преди европейският парламент с огромно мнозинство да гласува в Страсбург (на 13 декември 2018 г.) минималният облагаем приход в ЕС да бъде 40 милиона евро, а не 50, както предложи Комисията, и данъчната ставка да е 5%, не 3%, пак по предложение на Комисията, и да важи за фирмите с приход от 750 милиона нагоре, като те бъдат таксувани в страните, от които идват приходите им, а не там, където са се установили заради ниските данъци. Прогнозно, това би донесло на Европа 5 милиарда евро годишно – сума, която би била от полза за справяне с многото хронични проблеми на Стария континент напоследък: растящото неравенство, миграцията, екологията, отчаянието…

“И Европейският парламент, и европейците желаят технологичните гиганти да си плащат данъците”, заяви тогава депутатът социалист Пол Тенг, само дето не от тези желания зависят крайните решения, а от единодушието на Съвета. Вярно, тогава някои евродепутати настояха тъкмо поради важността на проблема за гражданите на ЕС, решението този път да зависи от тях, респективно, от квалифицирано мнозинство в Парламента, а не от Съвета, но проблемът пак се оказа по-сложен от очакваното.

„Съвършено неясно е какво образува дигиталния приход и как той може да бъде измерен”, каза Томас Рабе, изпълнителният директор на една от най-големите медийни корпорации в света, германската Bertelsmann, по повод дигиталния данък. Данъкът ще удари 30 компании, включително Google, Facebook, Apple и Amazon. Но ще удари и Bertelsmann, чиито приходи все още идват от по-традиционни медийни сектори, като телевизия, книгоиздаване, музика и печат. Според Рабе, френският подход към проблема е на път да се превърне в „бюрократичен кошмар”. Американските гиганти пък негодуват заради вероятността от двойно облагане. Проблемът очевидно може да намери решение само на ниво ОИСР – Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, която определя глобалните данъчни стандарти. Съвсем наскоро, на 9 октомври т.г., групата на богатите страни в ОИСР придаде завършен вид на предложенията, прилагайки „унифициран подход” – с приемане на елементи от трите конкурентни плана (един от Великобритания, друг от САЩ и трети от развиващите се страни), с уговорката, че „някои аспекти ще бъдат доизпипани“. На 17-и и 18-и предложенията бяха представени на G20 във Вашингтон, където се събраха финансовите министри и гуверньорите на централните банки, а от 1 януари 2020 г. се очаква да влязат в сила. Медиите, в това число и нашите, ентусиазирано пишат за поражението на GAFA, групата на Пикети обаче (Независима комисия за реформа на международното корпоративно данъчно облагане – ICRICT) не е толкова ентусиазирана. Според ICRICT, новото предложение ще доведе до „леко преразпределение на данъчните права и ще добави допълнителна сложност и данъчна несигурност в системата“. Според тях, планът на ОИСР може да бъде обезвреден под натиска на големите за достигане на глобален консенсус и настоящото определение на ОИСР „ще приключи, свеждайки почти всичко до рутинен интерес“. „Това е огромна измама”, каза Пикети. Нищо ново в света на користта, всъщност.

Камуфлажно зелено | K-45-2019

От първия Ден на Земята на 22 април 1970 г. ни дели почти половин век, но „грийнуошингът”[1], вдъхновен от него, не спира да е на мода. Може да се каже, че донякъде е еволюирал и се е изфинил, същността му обаче си остава същата – инвестират се десетки пъти повече средства в „правилния” PR и реклама, отколкото в правилните действия, правещи даден бизнес по-малко вреден за околната среда, просто защото действията не винаги се забелязват, а рекламата и PR-ът поразяват светкавично все по-капризната и еко нахъсена, но повърхностна аудитория. И този вид публичност се сдоби бързо с неодобрително прозвище – „грийнскам”[2] – но това не попречи на една от най-враждебните към околната среда корпорации, „Шеврон”, до края на миналия век да се ползва с доброто име на еко-ангажирана заради скъпо струващата си кампания People Do и с това да привлече клиенти за сметка на останалите в нейния бранш.

Освен че еволюира в имитацията на екологично съобразни стоки и услуги, „грийнуошингът” се и разраства. Поощряват го самите държави с неефективната си политика, често изразяваща се само в даване на насоки за възприемане на политика на саморегулация, като доброволната канадска инициатива Отговорна грижа (Responsible Care), например, отколкото в реални регулации. Така че изобщо не е за учудване как тия дни целият полувековен гняв, натрупан срещу зеленото лицемерие се стовари върху клетата Грета Тунберг. Не знам дали точно Тунберг е употребена за целите на грийнуошинга, но ще привлека вниманието ви към дейността на два от най-често споменаваните в мрежа/паяжина актьори, оказали са изненадващо активни на еко-сцената.

Наскоро „Guardian” публикува разследване, изобличаващо „Google” в субсидиране повече от дузина организации, лобиращи против движението за климатични промени. Списъкът на тези компании включва:

– „Институт за конкурентно предприемачество” („Competitive Enterprise Institute”), групата за консервативни политики, убедила Тръмп да се обърне срещу Парижкото споразумение и лобираща в Белия дом за отмяна на регулациите;

– „Мрежа за държавна политика” („State Policy Network”) – организация-чадър, разперен над консервативни групи за влияние, като мракобесният Heartland Institute;

– „Американския консервативен съюз” („American Conservative Union”), чийто шеф Мат Шлап дълги години е лобирал за „Кох Индъстриз” и по-точно за нейните радикални антиекологични политики;

– „Американския предприемачески институт” („American Enterprise Institute”), също отявлен враг на природозащитниците;

– „Американци за данъчна реформа” („Americans for Tax Reform”), движение, известно с това, че обвинява компаниите, загрижени за промените в климата, в опит да се облажат корпоративно;

– „Института Кейто” („Cato Institute”) – друг глас срещу еко-законодателството, отричащ промените в климата;

– „Мъркейтъс Сентър” („Mercatus Center”) – още един финансиран от „Кох” мозъчен тръст;

– „Херитидж фаундейшън” („Heritage Foundation”), група за натиск, обявила се срещу парижкото споразумение като дело на “космополитните елити”.

Google публично се възмущават от решението на САЩ да се оттегли от глобалната климатична сделка и повечето от нас може би са останали с впечатление, че са с либералите в Конгреса на САЩ, не толкова публично обаче се оказва, че подкрепят и субекти в противниковия лагер. Същите тези Google, деклариращи на сайта си, че са “отворени, прозрачни и ясни към потребители, акционери и общество”, отказаха на „Guardian” информация за сумите, дадени на изброените организации, но хванати натясно, се оправдаха, че “не е задължително да споделят целия дневен ред на организациите”, които подкрепят финансово. И че спонсорират консервативни субекти само доколкото това е от полза за дерегулаторния дневен ред и „силната технологична политика”, които са в техен интерес.

Google не са единствени. Amazon също спонсорират CEI, поне доколкото това може да се види от програмата на едно скорошно гала-събитие, публикувана от New York Times.

Учудващо ли е това? Май не. Просто CEI и подобните му се противопоставят не само на еко-регулациите, но и на регулациите изобщо, на антитръст политиката, активирала се напоследък.

–-

[1] Greenwashing – идва от „washing“ (изпиране) и „green“ (зелен). Пране на политики чрез PR и измамно промотиране на вредни за екологията продукти, услуги, политики.

[2]  От “green” – зелен и “scum” – мръсотия.