Публикувано на

Машини за цензура | К-18 – брой 6, 22 февруари 2019

Трудно е човек да отклони вниманието си от бурната законодателна самодейност у нас напоследък, за да го съсредоточи върху европейската, но там в последно време стават важни неща.

През септември миналата година Европейският парламент гласува т.нар. „Директива за авторското право“ със съкрушаващо мнозинство (438 депутати „за“ и 226 „против“). Непрозрачният и противоречив документ събуди доста недоволство, но на 13 февруари, след месеци дебати и поправки, окончателният му текст бе одобрен. Най-оспорвани разпоредби в него са член 11, член 13 и член 3. Изброявам ги по степента на зловредност, която вижда в тях Рейган Макдоналд, старши политически мениджър и ръководител на отдел „Публични политики на ЕС” в Mozilla.

Член 11 се отнася за набралия популярност вече „данък линк“, който има уж за цел да даде на издателите в интернет възможност за допълнителни приходи, като таксуват мощните агрегатори на новини като Facebook и Google всеки път, когато препращат към тяхното съдържание. Проблемът е, че на големите агрегатори не им пука изобщо. Google например заяви, че или ще получава безплатен лиценз, или издателят трябва да се откаже от търсачката. И издателите приемат. Но дори и да решат да се съпротивляват, срещу гигантските платформи Facebook и Google имат шанс само големите. Малките издатели просто ще бъдат смазани, а това ще се отрази на разнообразието и качеството на съдържанието в мрежата, т.е. цензура, но прикрита зад комерсиални доводи и процъфтяваща във вид на пропаганда, реклама и фалшиви новини.

Член 13 пък налага съвсем откровена цензура, като принуждава платформи като YouTube да филтрират машинно цялото си съдържание за нарушени авторските права. YouTube го правеше досега и без директива, при това на доста произволен принцип, но сега ще го прави законно. Наричат член 13 „убиец на мемите“, които, знаем, са народното творчество на дигиталната ера и съществуват единствено благодарение на свободното си разпространение. Но дори и да прежалим мемите, ще трябва да забравим и за всякакви форми на критика, пародия и сатира, разчитащи на цитирането. Лошото е, че и цитирането ще трябва да забравим. Дори мрежовият протест може да стане невъзможен, защото протестното съдържание лесно се филтрира от машините. Но пък кой знае: забранен в мрежата, протестът може да се върне към по-ефикасните си аналогови форми.

И накрая член 3, който, според Макдоналд, е най-зловреден, защото засяга пряко развитието на технологиите и прилагането им в практиката. Новите продукти и услуги напоследък се появяват предимно на базата на изкуствения интелект и големите данни, а това означава сигурен достъп до голямо количество качествено свободно съдържание в мрежата. Как младите стартиращи европейски компании ще получат финансиране, след като инвеститорите първо сканират законовия пейзаж и ако се натъкнат на ограничения и несигурност, ще предпочетат да се отдръпнат?

А колкото и да критикуваме платформения капитализъм, основан на изкуствен интелект и големи данни, трябва да се съгласим, че става дума не само за бизнес, но и за област с огромен научен потенциал и възможности за изследвания, които Комисията ще осуети на европейска почва, внасяйки правна несигурност тъкмо с директива, претендираща да защитава правата на автори и иноватори.

Директивата си има доста и влиятелни противници: Мартин Зенфтлебен, професор по интелектуална собственост в университета в Амстердам; основателят на Уикипедия Джими Уелс; известната защитничка на свободата в Интернет в Европарламента Джулия Реда; изобретателят на интернет Тим Бърнърс-Лий, който в открито писмо заклейми Директивата.

Нещата са като че ли ясни – Директивата пречи и трябва съпротива.

Не бива обаче да се заблуждаваме, че става дума за нещо различно от властови сблъсък: сблъсък на бизнес модели, на несъвместими регулационни режими, на алчни лобита… Има геополитика. Има го и вечното противопоставяне, ако щете, между свободата и контрола в сложните технологични системи. Има какво ли не, само не и битка за права и гарантиране на ценности. Потребителите, творците, създателите на съдържание, разработчиците, учените изобщо не са страна в този сблъсък. И е факт, че съвременна Европа не може да предложи никаква алтернатива на пощръклелия високотехнологичен платформен капитализъм, може да измисля само регулации.

 

Публикувано на

В очакване на 2016 | Култура – Брой 45 (2967), 25 декември 2015

На 9 декември Европейската комисия публикува дългоочаквано Съобщение до Европейския парламент, съвета, Европейския икономически и социален комитет и Комитета на регионите, озаглавено „За модерна и по-европейска авторско-правна рамка“. Съдържанието му не изненада никого, но все пак, за тези, които помнят предишните уверения на Комисията, че иска да изгражда единен цифров пазар, сегашното съобщение е по-скоро разочарование. То засяга само online услугите за потребители, намиращи се извън страната си, гарантирайки им достъпа до съдържание при пътуване от една страна в друга. В тоя смисъл, трансграничната преносимост е хубаво нещо, но то все още не значи единен цифров пазар. Цифров пазар е, когато произведения, защитени от авторското право, са еднакво достъпни за гражданите на всички страни членки. Въпросният регламент, ако и да се справя с един досаден проблем, само улеснява маскирането на проблема с цифровия пазар и законодателното бетониране на реалността на териториалните пазари.
Останалата част от съобщението не съдържа никакви конкретни предложения, но маркира областите, в които Комисията планира законодателни намеси през 2016.
Една положителна намеса е в частта за адаптиране на изключенията към цифрови и трансгранични условия. Тя съдържа важна обща цел: да увеличи степента на хармонизиране и да направи релевантните изключения задължителни за прилагане в страните членки и да осигури функционирането им в рамките на ЕС.
Пълното хармонизиране на изключенията и ограниченията на европейската рамка за авторското право е необходимо и е стъпка в правилната посока, но Комисията учудващо се дистанцира от предварителните си обещания. Явно някои важни заинтересовани страни не харесват идеята за задължителна хармонизация.
Може да се счита като стъпка в правилната посока и клаузата в документа, с която Комисията ще внесе яснота и около изключението в случая на ползване на илюстрации с цел обучение, т.е. използване с некомерсиална цел, макар изразът „внасяне на яснота“ в крайна сметка да се окаже ограничаване на потребителските права.
Има и някои необясними пропуски в този текст. Единият касае неяснотата относно институциите по културното наследство и техните искания за достъпност online на колекциите им с некомерсиална цел.
Друг необясним пропуск е темата за електронното заемане от цифровите библиотеки. През юли активистката Джулия Реда коментира в блога си този пропуск.
Всъщност, пропуските са доста: относно правото на потребителите да цитират и препращат към аудиовизуални произведения и с цел некомерсиални ремикси, относно ползването на дигитални репродукции от публичния домейн и т.н.
Ако дотук споменах само пропуски и някои промени като двусмислено положителни, то има и нещо несъмнено неприятно в този документ и то е свързано с т.нар. извличане на данни („text and data mining“ или TDM).
Тази част от текста на Комисията, който казва „да се позволи на организации за изследване на обществения интерес да извършват извличане на данни от съдържание, до което имат законен достъп за научноизследователски цели“, всъщност може да се чете така: всеки, който не е свързан с „институция, изследваща обществения интерес“, ще трябва да получи лиценз за провеждането на добив на данни. Това е извънредно любопитно ограничение, което може би заслужава специално внимание в отделен текст.
Такова е и намерението на Комисията да изгражда „един добре функциониращ пазар за авторско право“ и по-точно – обсесията на Комисията за създаване на стойност в цифровата среда посредством интервенции, гарантиращи, че „стойността, генерирана от някои от най-новите форми на разпространение на онлайн съдържание, е справедливо разпределена“.
Едно все пак е ясно – 2016-а ще ни донесе доста новини от света на копирайта.
Публикувано на

Информационният феодализъм | Култура – Брой 12 (2934), 27 март 2015

В началото на века Питър Драхос, австралийският изследовател на интелектуалната собственост и регулациите в глобалния бизнес, написа в книгата си „Информационният феодализъм“: Имуществените права присвояват власт над ресурсите. Когато се предоставя власт над не многобройни ресурси, от които мнозина са зависими, не голямо усилване на властта достига множество цели. Това води до последствия – както за политическите, така и за икономическите свободи в обществото.
Тринадесет години са минали оттогава, но опасните тенденция, описани от Драхос, не само са се запазили, а и задълбочили – пътят към съгласие с условията на глобалния бизнес вече не е съдба единствено на развиващите се, зависими страни, той ясно се е очертал и пред интелектуално и материално благоденстващи (засега) страни. След TAFTA и европейските дилеми, е редно да припомня и другото глобално партньорство – Транс-Тихоокеанското партньорство (TPP). В момента текат срещи, на които се правят опити за постигане на компромиси по някои спорни точки в TPP, но TPP буксува отново и то точно заради въпроси, свързани с интелектуалната собственост върху данните за лекарства.
Някой може да се запита защо изобщо „интелектуалната собственост“ присъства в „споразумение за свободна търговия“? Може ли авторското право да защитава компютърни програми (които се доближават повече до научните разработки) така, сякаш те са литературни произведения? И може ли да се патентоват живи организми, били те едноклетъчни? Освен това, дори само поради своята същност, законите за интелектуалната собственост са точно обратното на свободната търговия. Извън това дали са добри или лоши, те са преди всичко рестриктивни. Тяхната цел е не да улесняват, а да ограничават използването на информация или съдържание. Какво общо може да има това със свободната търговия? Тук идва и резонният, макар и донякъде реторичен въпрос: дали причината копирайтът да присъства в ТРР и TAFTA е изобщо свързан с търговията или бизнеса? Може би съществуват и друг тип специални интереси в света на интелектуалната собственост, които не са директно свързани с печалбата, но са не по-малко интересни на големите компании, а именно, че покрай включване в търговските споразумения на правото да се ползва интелектуална собственост на звукозаписната, филмовата, фармацевтичната, генната и т.н. индустрии, страните биха могли да бъдат принудени да приемат закони, които те не биха приели по друг начин. Да си припомним пълната секретност, при която се провеждат тези споразумения!
Някои привърженици на ТРР може да попитат защо изобщо не бъде махнат авторско-правният раздел от TPP и не се наблегне на останалото, което е по-актуално и наистина засяга свободната търговия между страните? Все пак, иде реч за търговско споразумение и за падане на бариери, а не за издигане на нови протекционистки такива. Примерно, Уреждането на спорове между инвеститори и държави (Investor State Dispute Settlement – ISDS) е точно такъв актуален инструмент, помагащ на инвеститорите да налагат волята си на страните, в които са решили да развиват дейност. Друг е въпросът дали неговата отвореност може да се нарече благодатна за въвлечените страни, защото реално погледнато, в тази игра няма печеливши страни изобщо. Печелят единствено глобалните корпорации. В тази връзка е добре да си припомним NAFTA. Какво донесе NAFTA на САЩ? Анихилиращи индустрии и шансове на заетите в тях да останат „средна класа“.
Противниците на TPP веднага ще кажат: ТРР е същият. Това не е търговско споразумение. То е политическо. Целта му е да заобиколи демокрацията, избягвайки препятствията, които националните законодателства биха издигнали, за да защитят страните. ТРР е просто троянски кон за националните суверенитети и никой няма да позволи нито авторско-правните, нито ISDS клаузи да отпаднат от ТРР.
Как обаче някой може да каже какво е ТРР и да твърди, че е добър или лош? Никой нито е виждал, нито е чувал ТРР. ТРР тъне в мрака на новото информационно Средновековие.

Публикувано на

В какво се превръща дебатът за web | Култура – Брой 13 (2892), 04 април 2014

„Ние се нуждаем от глобална конституция“ – каза Тим Бърнърс-Лий по повод навършването на 25 години, откакто създаде World Wide Web. И направи опит да инициира дебат, с който да привлече вниманието на институциите и обществото към необходимостта инструментът web да бъде държан далеч от ръцете на алчността и патологичното властолюбие на правителства и корпорации. И като че ли правителствата и корпорациите го чуха и побързаха да отговорят. В рамките на седмица-две се случиха поне две неща, които ясно очертаха затвърдяване в някои неприятни, меко казано, тенденции.
И понеже споменах правителствата: дни преди изборите в Турция социалните мрежи YouTube и Twitter вбесиха турския премиер Реджеп Тайип Ердоган с изтекъл запис, от който стана ясно, че висши турски политици възнамеряват да извършат престъпление, което, приписано на Сирия, да послужи като повод за нахлуване на сирийска територия с войска. И това очевидно с цел отвличане на вниманието на избирателите от скандалите, в които кабинетът и диктаторът са въвлечени.
„За Ердоган социалните медии като че ли бяха вражеска армия“ – отразиха във Вашингтон Поуст случилото се.
И цитираха интервюто му за турския телевизионен оператор ATV: „Ние няма да оставим този народ в ръцете на YouTube и Facebook… Всички видове неморалност… всички видове шпионаж могат да бъдат намерени там.” – горещеше се Ердоган, след като светът вече го бе чул как казва, че конфликтът със Сирия „трябва да се разглежда като възможност“…
Как мрежата коментира това ли? Ето как: не е чак такава трагедия да бъдем лишени от Youtube и Twitter. Живели сме някак и преди те да станат част от ежедневието ни. Трагедия е обаче причината, поради която те биват спирани – прищявката на поредния диктатор. Трагедия е и лекотата, с която това се случва. Безкръвната, безшевова лекота, с която може да се ампутира гласността в цели региони тъкмо благодарение на технологиите.
А какво да кажем за корпорациите? В самия край на месеца те създадоха опасен прецедент и то не някъде в затънтените дебри на близкоизточния Медиастан, а в самото сърце на Европа, в Люксембург: на 27 март 2014 г. Съдът на Европейския съюз (СЕС) взе най-сетне решение по едно започнало през 2012 г. дело.
Става дума за спора на две филмови компании – германската Constantin Film Verleih и австрийската Wega-Filmproduktionsgesellschaft срещу интернет доставчика UPC Telekabel Wien GmbH, обвинен за това, че не е блокирал достъпа до стрийминга на германския сайт kino.to, позволил си да разпространява защитено съдържание на споменатите две филмови компании. UPC Telekabel изгуби това дело, а с него – не просто всички бъдещи пирати и гратисчии в мрежата, изгуби самата мрежа. С това решение на съда се постави под въпрос нейната цялост, защото СЕС дефакто обяви всеки доставчик на интернет за нарушител по подразбиране. Доставчик на интернет пренос, който позволява на клиентите си достъп до закриляни обекти, предоставени от трето лице на публично разположение в интернет е посредник, чиито услуги се използват за нарушаване на авторско право или на сродно на него право по смисъла на член 8, параграф 3 от Директива 2001/29. Доставчикът на достъп до интернет е и задължителен участник във всяко прехвърляне в интернет на фалшификат между един от неговите клиенти и трето лице“, и като такъв просто няма как да не е виновен.
Поставяйки се на мястото на филмовите компании, ще кажете: защо пък да не е виновен? Възможно е. Само дето логиката има и обратна страна, тази, на чиято страна са данъкоплатците. Не за друго, но твърде скъпо би струвало това на тези същите потребители-данъкоплатци. (Покрай проблемите на филмовите компании потребителите-данъкоплатци и доставчици на услуги традиционно пропускам проблемите на самите автори, от чието име корпоративните собственици налагат забрани. Очевидно и този път ще стане така.)
В заключение е по-важно да спомена, че макар решението на Европейския съд да не е със силата на закон или споразумение, то създава опасен прецедент, който може да бъде ползван и в съдилищата на национално ниво в Евросъюза.

Публикувано на

Копирайтните мутри ׀ Култура – Брой 29 (2865), 13 септември 2013

Авторските права са сериозна тема, неведнъж засягана тук, с изтъкване на основния проблем: битката между пиратите и корпорациите (често неразличими едни от други) рефлектира най-тежко върху тези, които създават съдържанието в мрежата, така лесно отчуждаемо напоследък поради същите тези, уж улесняващи появата му технологии.
Сега обаче ще привлека вниманието ви към едно явление, обвързано с копирайта, към един типаж, подвизаващ се от край време в web, но който тепърва набира сили, че и легитимност у нас. Иде реч за copyright bully. В малко по-свободен превод това значи копирайтна мутра. В реалния живот копирайтната мутра приема различен облик: от старлетка, желаеща да осъди всеки, ремиксирал „творчеството“ й в Youtube, та до мастодонти като Viacom. На сайта на МИТ може да бъде открит документ, озаглавен „Контролиране на копирайтната мутра. Доктрина за копирайтната злоупотреба и нейния потенциал за опазване ценностите на Първата поправка.“ Първата поправка към Конституцията на САЩ пък, ако се сещате, защитаваше в Конгреса правото на хората на свободно упражняване на религия, свобода на словото, пресата и мирния протест.
Нашенската копирайтна мутра явно се е окопала в Асоциация „Българска книга”. Оттам, под благовидни намерения, като разпространяване на книжното богатство и материално стимулиране на авторите, и дегизирана като мастит издател, тя успява не само да вредителства безнаказано, но и да копнее, да наказва.
За какво говоря? В разгара на това лято АБК отново атакува популярния сайт “Читанка” и въпреки сезонната апатия и обсебеността на общественото внимание от случващото се пред Парламента, казусът отново събуди страсти. Причината: този път шефът на АБК (и директор на издателство „Сиела“) Веселин Тодоров въвлича в атаката над „Читанка“ и ФБР… Да, същото, чиито действия тази зима доведоха до самоубийството на Аарон Шуорц заради „неоторизиран достъп до компютърната мрежа на Масачузетския технологичен институт“.
Че ФБР е в играта, стана ясно от един мейл на Тодоров до членовете на АБК, който изтече в мрежата и в който се съобщава за състояла се на 15.07 среща с пребиваващия у нас във връзка с борбата с пиратството федерален агент Олсън. Цитирам важната част:
Ангажиментът е да се направят необходимите стъпки чрез ФБР за отнемане на домейна на Читанка, евентуално ограничаване на достъпа до базата данни и ограничаване на индексирането в търсачките. За целта е много важно да предоставим информация за нарушени права за книги, които ние притежаваме, а са налични в сайта Читанка. Критерият е да имате действащ договор за издаване. Особено ценни са книги на американски автори, което ще бъде мотивът за ФБР да работи по случая. Всякакви други нарушения също ще бъдат разгледани.“
Виждате, че страстното желание на Тодоров да мотивира един страховит съюзник в борбата с наш сайт произтича не толкова от бизнес интереси, колкото от желанието за контрол. На пътя на една бъдеща експанзия на „книжния” картел в мрежата не бива да застават никакви самоинициативи, били те на създатели на сайтове, били те на автори. Оттук до цензурата, до добре познатата тоталитарна цензура крачката е една. Някои имаме пресен спомен от способността на тази цензура да прочиства масовия мироглед от „ненужни“ познания, а ценностните системи – от „опасни” отправни точки.
Но да не се отклонявам в абстрактни теми! Веселин Тодоров като юрист не може да не е наясно, че „Читанка“ не нарушава българските закони (сайтът разпространява защитено съдържание, но не с комерсиална цел). Не може да не е наясно и с това колко спорни биха били претенциите и на чуждестранната агенция ФБР на наша територия.
Тук е уместно да се запитаме дали АБК проявява законотворчески мераци и какво следва от това! Колкото до легитимността и «славното» минало на местния интелектуален рекет, не би било зле агент Олсън да е наясно с кого точно се съюзява.
В името на справедливостта ми се ще да завърша отново с нещо, случило се това лято в САЩ, страната с най-драконовския копирайт: Масачузетският технологичен институт вече предоставя свободно своите ресурси в мрежата. Заслугата за това е на Ноам Чомски. Балонът на образованието се пука благодарение на интернет и тъкмо MIT маркира началото на края.

 

Публикувано на

Относно собствеността | Култура – Брой 10 (2846), 15 март 2013

Може би авторското право е най-често засяганата тема в мрежа/паяжина и това е логично – възникването на нови правни субекти и нови дигитални техники на възпроизвеждане и разпространениевлияят драстично на равновесието между правото на печалба (за някои) и правото на свободно ползване (за мнозина).
У нас копирайтът е тема, актуална от години, но като че ли достигна своеобразен пик в периода, в който вече позабравеното споразумение АСТА бе актуално.
На 23 април миналата година, в Деня на книгата и Деня на авторското право, в СУ се състоя дискусията “Quo vadis ACTA. Авторското право срещу правата”, на която се обсъди заложената в ACTA идея за политика на икономически растеж, противопоставена на тази на разширяване на знанието.
На 3 май 2012 пък бе отбелязан Световният ден на свободата на медиите със серия дебати, организирани от Френския институт в България и Гьоте Институт в София под надслов “ Европа в медиите и медиите в Европа“. Акцентът им бе върху свободата на печата, регламентирана в член 19 на Общата Декларация за правата на човека. А знаем: в определени ситуации копирайтът е синоним на (не)свободата на словото.
Докато пиша това, подготвя се и продължение на тази серия дебати с международна конференция на тема “Авторското право и новите медии”, която ще се проведе на 11 март в „Шератон” по повод 50-годишнина от Елисейския договор. В нея ще участват от немска страна Маркус Бекедал, експерт в комисията „Интернет и дигиталното общество” към Бундестага, и проф. Ролф Швартман, ръководител на изследователски център по медийно право в Кьолн; от френска страна – бившият главен редактор на Льо Монд, Едви Пленел и философът Жерар Уормсер, ученик на Сартр. Понастоящем и двамата са редактори на онлайн издания, посветени на проблемите на дигиталната култура.
От българска страна участници ще са социологът Тодор Христов и художникът Красимир Терзиев. Сред разглежданите теми ще са „Монополът на авторството: режимите на защитата му и рисковете на монопола, изключването и преразпределението” (Тодор Христов) и „Конституционно правното измерение на дебата за авторското право” (проф. д-р Ролф Швартман)
Това, че в страната ни се отделя такова внимание на актуални за Европа и света въпроси, не може да не е добре, но също така е добре да си дадем сметка за сложната пост-соц ситуация, в която се намираме: съвсем не чак толкова отдавна голяма част от тази частна интелектуална собственост, притежавана в момента от корпоративни правни субекти, е била държавна. Интелектуалната собственост у нас стана обект на приватизация, да не кажа присвояване, редом с материалното движимо и недвижимо наследство на социализма. С други думи, интелектуалната собственост, бидейки непрекъснато във фокуса на вниманието, бива по-скоро обговаряна в неприятните контексти на опитите за налагане на ограничения на обществото за свободното й ползване, отколкото от гледна точка на нейното бъдеще, умножаването и обогатяването на съдържанието й и то в полза на обществото. Вярно, интелектуалната собственост не е така стратегически важна за оцеляването на икономиката (и съответно независимостта) на една страна като енергетиката, например, но колкото и абстрактно да звучи, тя е част от нашата идентичност.Сигурно всички помним драматичните сюжети около приватизирането на Киноцентъра Бояна, но ги помним най-вече заради смяната на собственика на солидната недвижимост. Някой някъде споделял ли е притесненията си за съдбата на интелектуалната му собственост, продуцирана с немалко пари на данъкоплатеца?
Смяната на собственика надържавната интелектуална собственост у нас вероятно се случва с цел обновяване иразвиване на пазара, не е ясно обаче и през какви стъпки преминава тя. Логично би трябвало да са тези:
– държавните институти и предприятия инвентаризират и оценяват своите интелектуални продукти;
– създава се на Национален фонд и регистър Интелектуална собственост за всичко, дори частично финансирано от държавата;
– създава се система за идентификация на интелектуалните продукти и за попълване на фонда в бъдеще.
Крайно време е държавата, респективно данъкоплатецът да потърси правата по малко по-стратегически начин от стихийно пиратство в мрежата.
Публикувано на

Патентната напаст | Култура – Брой 9 (2845), 08 март 2013

Софтуерната индустрия се разви като такава, без да се е налагало въвеждането на патентна защита. В средата на 1990-те федералната патентна служба в САЩ обаче решава, че компютърните алгоритми също могат да се патентоват и това отваря шлюза за потоп от злоупотреби. Напоследък Бюрото по патенти и запазени марки на САЩ (PTO) издава над 40 000 патента годишно, т.е. над 100 дневно, което драстично снизява качеството. Според конституцията на САЩ, един от водещите патентни принципи е т.нар. „принцип на първия, измислил го“. Откривателят доказва, че е такъв чрез прототипи, записки, дневници, скици, имейли. Съществуващият в момента Закон за изобретенията в Америка (America Invents Act) обаче е противоконституционен, защото отхвърля този принцип и се придържа към друг един, т.нар. „first-to-file”, според който патент получава първият, сетил се да отиде в Бюрото и да регистрира патента. Този закон защитава често субекти, които нямат никакво отношение към технологиите, освен в злоупотребата с предварително закупените патенти с цел получаването на патентни такси или обезщетения от „нарушителите”. Това са т. нар патентни тролове. Бизнесът им процъфтява от 2005 насам, а през 2012 бележи своеобразен рекорд – от над 5 000 дела годишно, повече от половината са инициирани от патентни тролове. Самите патенти често звучат толкова неясно и общо, че – оказва се – покриват технологии с далеч по-голям обхват от допустимото и превръщат в нарушители нищо не подозиращи фирми и лица.
На мушката им попадат най-често малки компании, опитващи се да започнат собствен бизнес или крайни потребители – заведения, учреждения, компании, ползващи Wi-Fi връзка например, или ползващи стандартни, разпространени офисни технологии като скенери и имейли. Троловете са напаст и за тези, които искат да ползват за сайтовете си точно определени имена на домейни или търговско име на компанията си. Наскоро пострадаха популярното в Америка токшоу на Адам Карола и комерсиалният сайт HowStuffWorks заради т.нар. подкаст – излъчването на радиоемисии през интернет. И не само те, но и самите разработчици на технологията са жертви заради „нахалството” да разработват мобилни приложения чрез които подкастът да работи. Честа жертва са и офиси, ползващи за удобство т. нар мрежови скенери. Мрежовите скенери са популярни заради удобството, което предлагат с виртуализацията на офисите при работа от дистанция. Те позволяват по-бърза и ефективна организация на обмена на документи, съчетавайки функциите на имейла, факса, принтера и облачния компютинг при съответното партньорство и между различни марки офис-техника – Kodak, Fujitsu, Canon.
С патентните тролове всеки се оправя както може, но най-лесно им е на големите компании, които могат да си позволят лукса, да платят на трола, за да избегнат непосилните дела в съда. Взимат се и колективни мерки. Компаниите Cisco Systems, Google, Hewlett-Packard, Motorola, Sun Microsystems, Telefon AB, Ericsson и Verizon Communications редуцираха риска от водене на скъпи дела като създадоха Allied Security Trust с цел закупуването на тези патенти, които са важни за техния бизнес. Таксата за участие обаче е висока, а и заделяните суми не са по силите на всеки желаещ да участва.
Срещу патентните тролове във фармацевтиката и медицината пък се ползва суперкомпютър – IBM Watson, екипиран със специалния софтуер Strategic IP Insight Platform (SIIP), който притежава огромен обем от информация за патенти и публикации в периода от 1976 до 2000 г. Разполагайки с нея, учените могат да се занимават с наука, необезпокоявани от тролове. Недостатък на този метод е, че и самите патентни тролове могат да се окажат улеснени от SIIP при намирането на компании, уязвими към патентни искове.
В последната седмица на февруари Американският Конгрес направи най-сетне сериозна стъпка – внесен бе т.нар. SHIELD Act (Тhe Saving High-Tech Innovators from Egregious Legal Disputes).
Това е първата законодателна мярка срещу патентните тролове и тя цели създаването на система, според която ако тролът загуби в съда заради невалидност на патента или необоснована претенция за нарушение, да е принуден да плати всички разходи по делото. Очевидно нещата не могат да продължават по старому, но и предпоставките за съществуването на патентни тролове не са изчезнали.
Публикувано на

Престъпно правосъдие | Култура – Брой 5 (2841), 08 февруари 2013

Обзорът на мрежата, особено напоследък, е потискащо занимание, в което възторгът от напредъка на технологиите изглежда все по-неуместен. Още в първите дни на новата година се случи нещо непоправимо: киберактивистът, публицист и съавтор на разработките Reddit и RSS, Аарон Шуорц, заклеймен от американската държава като престъпник, сложи сам край на живота си. Поне официалната версия гласеше така. А добилата публичност причина за самоубийството беше безпрецедентен тормоз от страна на институциите и заплаха от дълги години затвор.
Какви бяха обвиненията срещу Шуорц? Измама заради незаконното изтегляне на материали от академичната база данни JSTOR и хакване чрез неоторизиран достъп до компютърната мрежа на Масачузетския технологичен институт.
Само че Шуорц не е извършвал измама, защото документацията от научни изследвания (каквито са материалите от JSTOR), би следвало да е публична, а достъпът до кампуса и отворената компютърна мрежа на MIT е напълно в реда на нещата както за Шуорц, така и за всеки друг аспирант в Харвардския университет. Освен това, Шуорц не е изтеглил документацията с користна цел, а единствено с цел да разпространява свободно научна информация. Освен това, Шуорц е бил недоволен от политиката на JSTOR да облагодетелства издателите, а не авторите на научните трудове от сумите, заплащани за достъп. Също така той е бил недоволен от ограничаването на достъпа на членовете на научната общност до труда на колегите им и то при положение, че базата данни се поддържа с публични средства. Съвсем логично, в един момент и самите JSTOR застанаха на страната на Шуорц, особено след като той им поднесе извиненията си и им възстанови загубите.
Същото не може да се каже за MIT. Тъкмо на MIT се дължи намесата на федералните власти в разследването на „кражбата” и точно MIT предоставиха информация по случая, без даже да са били призовавани в съда.
Особено недобронамерено към Шуорц обаче се оказа американското правителство. То настоя Шуорц да се признае за виновен по цели 13 обвинения, което би означавало 35 години затвор за него. Представете си: 26-годишен технологичен гений и борец за мрежови свободи, третиран от държавата, разбирайте едрия бизнес, според закона за борба с цифровите банкови обирджии. Може да звучи абсурдно, но това реално се случи. И може да се случи пак. „Правосъдие”, което функционира извън всякакви процедури, като инструмент за чист тормоз?
Какво изобщо да наричаме правосъдие в днешни дни тогава? Правната система, тази най-реакционна и трудно поддаваща се на реформи област, е в странни отношения на любов-омраза с намиращите се в състояние на експоненциален прогрес информационни технологии. Тя, от една страна, драстично изостава в опитите си (ако изобщо прави такива) да следва нуждите на обществото, да отговаря на новите питания, новите ситуации и новите потребности, които технологиите провокират, от друга, гледа на технологиите само като на повод да прояви репресивната си природа. Този проблем с особена сила изпъкна тъкмо след случилото се с Аарон Шуорц: освен че не успя за пореден път да направи разлика между умишлени престъпления с користна цел (каквито са кражбите на банкови данни или фирмените тайни) и проникването в системи с идеална цел, (уж) сляпата Темида показа странна последователност и избирателност в злобата си тъкмо при преследването на един конкретен човек, известен, освен с научните си постижения, и с позицията си срещу такива законодателни недоразумения като SOPA/PIPA.
Ако има нещо позитивно в тази зловеща история, то е, че смъртта на Шуорц е събитие, което не може да остави неразклатено статуквото – в американския конгрес се обсъжда Законът на Аарон, вече и в своята подобрена 0.2 версия, който накратко се състои в обуздаване на злото, наречено Федерален антихакерски правилник.
Ние пък, съвсем на локално ниво, трябва да се замислим кой притежава държавните бази данни, личната ни фирмена, имотна, банкова, здравна информация. И не е ли крайно зловещ този местен бизнес-хибрид, пръкнал се от „любовта” между информационните технологии и правото, който мрежа/паяжина напоследък има „удоволствието” да обговаря?
Публикувано на

Интегриране на спектакъла | Култура – Брой 31 (2823), 21 септември 2012

На 10 септември в Брюксел се състоя поредната среща на високо равнище на лисабонския съвет по въпросите на интелектуалната собственост и иновациите. На тази среща комисар Нели Крус произнесе реч, озаглавена „Авторско право и иновация в креативните индустрии”, в която акцентът бе върху морално остарялата правна рамка в този сектор, разчитаща все още на отдавна неактуални, от гледна точка на развитието на технологиите, параметри. Предишната реч на комисар Крус на тема бъдещето на креативните индустрии бе през ноември 2011 г. на форума в Авиньон  и, ако се сещате, прозвуча доста радикално, защото бе един вид признание свише, че мерките по опазване на интелектуалната собственост не само не се справят с пиратството, но и го оправдават в очите на обществото. Защото тези мерки са за изнудване на потребителите с неадекватни ограничения, без при това да гарантират нещо на артистите. Речта бе озаглавена именно така: „Кой храни артистите?”.
Този път комисар Крус конкретизира належащата нужда от правни реформи в светлината на технологичния напредък и настъпилите с него промени. Актуалните условия в мрежата, сравнени с тези през 1998, когато са били направени последните промени в копирайтното законодателство, съществено са се изменили и една от тези промени е навлизането на web 0.2 в интернет с нейната интерактивност и масовост.
Създаването и разпространението на съдържание е било в ръцете на малцина, а сега е в ръцете на всеки, припомня Нели Крус една от сериозните особености на тази нова медия – размиването на границите между аудитория и артист, между медия и послание. Ние трябва да помогнем на артистите да живеят от своето изкуство. Ние, артистите, пък от известно време се питаме: кой е артист? Нали ако всички вече създават съдържание, няма да е възможно да им се помогне да живеят от „своето изкуство”. А ако не, то кой и по какви критерии тепърва ще отличава артистите от неартистите? По количеството незабавно продадени копия?
Да стимулираме креативността и иновациите. А науката? Иновациите не са наука, така както реализираният на пазара продукт не винаги е артистичен. Как тогава се стимулира финансово дейност, която не гарантира приходи в някакъв определен срок?
Да подобрим консуматорския избор. Как става това? Чрез PR-машината, облъчваща „таргета”? Или чрез отглеждането на образована публика, което трае дълго и не винаги е рентабилно?
Да промотираме нашето културно наследство. И да помагаме на сектора да израсте икономически. Както и друг път е ставало дума, впрягането на креативния сектор в каруцата на икономиката никому не е донесло нищо добро. Нито на артистите, нито на обществото.
Но споделеното дотук са фрустрациите на артист. За да не звуча черногледо, ще призная, че артистите все пак гледат с надежда към мрежата. Не защото там няма да им са нужни посредници, а заради относителната свобода и отвореност на медиума. Засега.
В ситуацията обаче са набъркани не само артистите, а и хората от бизнеса с интелектуални продукти. На тях също не им е лесно. При съществуващата правна рамка, в момента на паневропейските компании им се налага да се съобразяват с 27 различни набора от правила (колкото европейски държави, толкова и юрисдикции). И при това да се конкурират с американските компании, които разчитат на максимално отворени платформи. Посочен е и пример: „Ако на BBC са нужни години канцеларска работа, за да излъчва телевизионна програма из EU, как това ще им помогне да си възстановят инвестираното?”
Проблемът с бъдещата правна рамка е комплексен, защото промените са се случили на много нива: на ниво технологии, на ниво бизнес-модели, на ниво консуматорство и, макар да не е споменато изрично в речта, на ниво креативен процес. Явно така вече стоят нещата, че творчеството, споделянето и наслаждението не могат да се случват по начина, по който са се случвали доскоро – спонтанно, а изцяло в рамката, с чиито ограничения трябва да свикнем. За да изработим тази рамка, този наш нов и далеч по-съвършен затвор, единната и адекватна система от правила, която да обхване всички изключения, трябва да се мобилизираме всички, творци, политици, бизнесмени. И да интегрираме усилията си.
Публикувано на

Плевнико на кмето | Култура – Брой 30 (2822), 13 септември 2012

Какво е образованието: право, задължение, услуга? Процес на предаване на опит, на формиране на мислене, възприятия, емоции и действия на едно поколение от друго? A може би е оръжие, „чийто ефект зависи от този, който го държи в ръцете си, от това кого искат да удари…” (Йосиф Сталин). Разбира се, образованието е всичко това едновременно, а развитието на новите информационни и комуникационни технологии го засягат във всичките му аспекти.
При нас това е факт: много от училищата ни вече са снабдени с компютри, обучени учители и относително вездесъщ Интернет достъп. При наличието на такава база, къде е съдържанието, което да я изпълни със смисъл? Ето къде: “Национален образователен портал”  и научно-образователният уеб портал www.znam.bg.
От информацията, дадена за първия от двата сайта, четем, че това е „първа решителнакрачка за развитие на електронното образование в българските училища”, в чийто приоритет сега са новите електронни помагала и електронното съдържание с неоспоримите му предимства пред традиционния начин на обучение с хартиени учебници. Предимствата накратко са:
1. Електронното съдържание е винаги в наличност, то позволява на учениците да използват ума си не за запаметяването му, а за творческото му осмисляне.
2. Учителят от „даскал” се превръща в конструктор на познанието, който просто дава насоки.
3. Слага се край на ограничения във времето и потискащата класна дисциплина.
4. Няма ги и ограниченията на класната стая – познавателният процес постепенно се прехвърля в домовете.
5. Отпада монополът на хартията.
6. Учебният процес е комуникация, интерактивност, забавление.
От достъпната информация на сайта четем, че проектирането и разработването на портала са реализирани от Консорциум ЛЕКСиС след спечелена обществена поръчка на МОН, а консорциумът пък е обединение на две от водещите български (частни) компании – Сиела Софт Енд Паблишинг АД и ЛЕКС.БГ АД. Тук бих вметнала в името на реализма: първата от двете с не особено ясен собственик, а втората – свързана с интелектуалното и духовното единствено откъм авторско-правната му страна.
Не е никаква новост обслужващата роля, която образованието е приело в името на политическата и частнособственическа конюнктура. Не е редно да се очаква и промяна в това положение на нещата с въвеждането на нови технологии. Тъкмо напротив – разумно е да се държат под око ефектите му, защото, поверявайки интелекта, психиката и организма на децата си на тази система, ние повече от всякога рискуваме превръщането им в механизъм.
Но да отделя внимание и на втория проект – научно-образователния уеб портал ЗНАМ.БГ. Той е осъществен в рамките на правителствената програма за въвеждане на технологиите в училищата. Неговият „скромен” замисъл е да бъде „българската онлайн съкровищница на познанието”, „неизчерпаем източник на знание в услуга на учащите, независимо от това на кой етап от своето обучение се намират”. ЗНАМ.БГ има и комерсиална версия, която предоставя платен достъп до своето съдържание срещу абонамент или електронно разплащане. За учители и ученици – на преференциална цена. Отново МОН е в споразумение с частен консорциум, който този път е на „Сирма АИ ЕАД и КК Труд ООД”.
Всъщност, повод за тази колонка е и едно разшумяване в мрежата в разгара на ваканцията около портала. Справедливо ли е негодуванието на екипа на сайта „Словото“ от принудата произведенията на Елин Пелин да бъдат „временно свалени от сървъра, след като авторските права бяха откупени от издателство „Труд“ изключително за сайта им с платен достъп „ЗНАМ.БГ“?
Това е история с давност 2 години и нищо не оневинява екипа на „Словото”, че са се оказали неподготвени, толкова повече, че преди тях подобен сблъсък е имал и екипът на сайта “Читанка”.
Но гладът за електронен „контент” тепърва ще се изостря и ефектите от приватизирането на това, което наивно сме считали досега за литературното богатство на нацията ни, тепърва ще се усещат. Надеждата на всички ни е в справедливото разрешение. В противен случай неизбежно ще се намира „кой да палне плевнико на кмето”.