Публикувано на

Техническа неграмотност или..? | K-43-2019

Не знам дали разбрахте, но тази година на 28 август бе открита обществена консултация относно новите промени в Закона за защита на потребителите съобразно два европейски регламента, Регламент (ЕС) 2017/1128 и Регламент (ЕС) 2017/2394, които трябва да влязат в сила от началото на 2020 г. На 27 септември консултацията приключи. Междувременно медиите пестеливо коментираха очерталите се промени. Те се въвеждат с цел предпазването ни в рамките на Съюза от трансгранични злини, като двоен стандарт при продуктите, подвеждащи реклами, опасни стоки и други нелоялни търговски практики в сложната за регулиране среда. За тази цел се дават нови и по-големи правомощия за Комисията за защита на потребителите.

КЗП трябва да има:

– достъп до повече информация като банкови данни, търговски и професионални тайни;

– достъп до търговските помещения, парцелите, превозните средства на проверяваните търговци;

– право да конфискува данни или документи, докато трае проверката;

– нова електронна система за връзка с други компетентни органи у нас, в другите държави в ЕС, както и с ЕК;

– съдействие от страна на другите органи. Кои? Комисията за регулиране на съобщенията, Комисията за защита на конкуренцията, Главна дирекция „Гражданска въздухоплавателна администрация“, изпълнителните агенции по лекарствата, железопътната, автомобилната и морската агенция, както и Съветът за електронни медии, националната банка и туристическото министерство. Това съдействие предполага също обмен на данни посредством комуникиращи една с друга електронни системи.

КЗП също така трябва да има възможността да премахва или да ограничава достъпа онлайн до съдържание, заблуждаващи реклами и нелоялни търговски практики, които нарушават европейското и националното законодателство, или по-просто казано: да филтрира Интернет. 

Опа-а-а, това не беше ли нещо, срещу което негодувахме и през 2008-ма по повод технологията „дълбок преглед на пакети”, и през 2010-а по повод ACTA „и схемата на трите удара”, и през 2012-та по повод промените в Закона за хазарта у нас, и през 2014-та, и през 2018-та?

Защото всяко премахване или ограничаване на достъпа до съдържание от страна на доставчиците е именно това – нарушаване на нет-неутралността, чупене на самия Интернет, казано на жаргон. Как стана така, че нещо, което през 2012 се коментираше по света като опасен прецедент (случаят Bodog.com, например), днес у нас ни се пробутва със закон, който уж ни защитава от недобросъвестни търговци?

Мрежовите реакции са еднозначни: не искаме държавата да ни „защитава“ в Интернет. Не вярваме на държавата. Филтрирането на Интернет е противоконституционно. Филтрирането на Интернет от страна на Държавата е цензура.

Да, цензура! Същата, която спира радиа за нарушени авторски права или просто така, за профилактика. И въпреки че в случая става дума не толкова за Държавата, колкото за Евросъюза, опасността е налице.

Защото в случая чисто технически няма как законът да бъде спазен, без да се наруши друг закон: тъй като системата за филтриране работи чрез блокиране на интернет адреси, а спецификата на интернет адресирането е такава, че на един адрес може да се намира и легално, и нелегално съдържание, блокирането на зловредното ще направи недостъпно и легалното съдържание, а това е в нарушение на конституционното ни право на информация.

Освен това, работата на подобна система за блокиране е и неефективна – зловредно съдържание може да си остане достъпно за едни потребители, докато за други е блокирано, пак поради спецификата на системата от имена на домейни. Или пък да е вседостъпно за един отрязък от време, тъй като системата за блокиране се обновява периодично.

Технически некомпетентни ли са тези, които измислят законите, или чрез подобен закон – Троянски кон, се опитват да се подсигурят легално за упражняването на бъдещ произвол?

Дано не бъда разбрана погрешно: отварянето на пазари и защитата на потребителите от недобросъвестни търговци е нещо добро, но тази защита трябва да остане индивидуална, на ниво плъгин, който всеки да инсталира по желание на браузъра си, дори ако става дума за държавен „черен списък” със зловредни сайтове.

Публикувано на

Дезинформация vs дезинформация | K-42-2019

Напоследък, може би най-вече заради „Брекзит”, е много актуално да се говори за хибридната война, която Кремъл е обявил на Запада и за фалшивите новини като част от тази хибридна война. Контрамерките обаче не са от вчера. На 19-20 март през 2015 г. на среща на Европейския съвет бе създадена оперативната работна група по стратегически комуникации (East StratCom Task Force) фокусирана специално върху координацията на политиките на ЕС с тези на „източните съседки” (Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова, Украйна). Групата е част от немалката администрация на Европейската служба за външна дейност (EEAS), а главният й инструмент е един сайт на име ЕС срещу дезинформацията под опеката на шефа на EEAS Федерика Могерини. Сайтът присъства в социалните мрежи Туитър и Фейсбук с хаш-тага #DisinfoReview, което прави каталога му с разпространители на фалшиви новини “на клик разстояние”.

Сайтът вече има противници. През март миналата година холандският парламент с огромно мнозинство заръча на външната си министърка да настоява пред европейските си колеги за свалянето на EUvsDisinfo.eu, след като в каталога му откриха три холандски медии с добра репутация – един регионален вестник и два евроскептични сайта.

Доводът им: в инициативата EUvsDisinfo са въвлечени държави, а държавите не бива да се бъркат на медиите. Защото ако медия си позволи да публикува клевети по адрес на лица и организации, може да бъде съдена, но ако това се прави от държави с цел навреждане на други държави, те разполагат с изтънчени методи и апарати за предотвратяване на това. Излиза, че ЕС чрез EUvsDisinfo безнаказано практикува същото, в което обвинява Русия и предполагаемите й сателити.

Освен това, сайтът разпространява собствени новини (тоест, сам работи като медия), позволявайки си при това официално да клейми другите като некачествени. Тези неща никак не се вписват в класическите представи за свобода на словото на Стария континент и изобщо в представи за свобода: да поддържаш медия, да се сдружаваш, да се информираш и образоваш… Макар и в повечето случаи фасадна, тази свобода засега е единствената пречка пред държавите „да убият източника на собствената си регенерация”, пише отразилия случая EUobserver.

Холандският случай има развитие. Трите потърпевши медии се опитаха да призоват в съда Европейския съюз, който е реалният издател на сайта, но бързо разбраха, че не им е по силите. В защита на колегите си други холандски медии се опитаха да разследват, но говорителят на EUvsDisinfo им обясни, че не могат да посетят щаба им и да говорят с екипа им и че EUvsDisinfo не може да не отразяват истината, защото информационната му мрежа от доброволци включва над 400 експерти, журналисти, държавни служители, НПО-та и тинк-танкове. Холандскaта новинарска фондация NOS все пак установи, че не 400, а само 10 доброволци са активни, но са очевидно много ефективни, щом дори един-единствен безработен доброволец е могъл да докладва 25% от всичките 3500 предполагаеми случаи.

В крайна сметка, EUvsDisinfo извади от черния си списък трите холандски медии, но не промени ни най-малко подхода си. А това е много тревожно. Защо? Защото в навечерието на евроизборите цареше голяма паника „колко кресла в Европарламента ще превземе Русия?”, но дали Русия не е само претекст за развихряне на безконтролна цензура?

Да не забравяме и това, че става дума за инициатива на Европейската служба за външна дейност (EEAS), а самата EEAS се появи през 2010 след подписване на Лисабонския договор с цел установяване на „пълна концептуална синергия“ между ЕС и НАТО и по-точно – между „общата европейска стратегическа концепция“, заложена в Project Europe 2030, и Новата стратегическа концепция на НАТО. Непрозрачността и огромният бюджет на това безпрецедентно подобие на дипломатическа и разузнавателна служба събудиха доста въпроси още с появата си, както и зависимостта му от трансатлантическия му партньор, но днес се питаме: война с пропагандата ли се води или пропагандна война? И в името на какво? В името на спокойствието на големия бизнес в навечерието на епоха на турбуленции и масови недоволства?

Между другото, в каталога на EUvsDisinfo има и няколко български сайта, където редом с жълтите Pik.bg и Blitz.bg, можем да видим и смисленият „19 минути”.

Публикувано на

Информационната вувузела | Култура – Брой 42 (2964), 04 декември 2015

Има една антична богиня, която елините са наричали Феме, а римляните – Фама. Това е богинята, чиято благосклонност носела слава на смъртните, а гневът й – скандали и злословия. В поемата „Енеида“ Вергилий изобразил Фама с множество езици, очи и уши – алегория на това, че скандалът се поражда първо от дочути шепоти, които се умножават и усилват, за да се разразяват накрая като ураган. На покрива на Дрезденския Университет за визуални изкуства пък скулптурата на богинята е с крила и тромпет.
И понеже в нашето пост-пост-модерно време митовете са отново в употреба, на богиня Феме (Pheme) е кръстен международен изследователски проект, чийто предмет е установяване, доказване и работа в подкрепа на истинността на твърденията в интернет. Партньорите – Университетът в Шефилд, Университетът във Уоруик, Кингс Колидж, Университетът Саарланд в Германия и MODUL във Виена плюс 4 компании, сред които и българската Ontotext.[1]
Всеки от нас, ползувателите на социални медии, поне веднъж се е чувствал безпомощен в опита си да се ориентира в света, в който живее; поне веднъж е ставал жертва на дезинформация, манипулация, спам, фишинг. Но дори и да не е, то със сигурност е хронично претоварен с информационен боклук, който се лее като от рог на изобилието, но никой дори не се пита какво става с него, къде се отлага, как се преработва. И докато големите данни на големия трафик изправят сетивата ни пред предизвикателствата на 3-те v-та – „volume“, „variety“ и „velocity“ („обем“, „разнообразие“ и „скорост“), то социалните медии привнасят и едно четвърто „v“ – „veracity“ или „достоверност“, което ни потапя в перманентната несигурност на един свят от думи, който като че ли всеки миг ще се сгромоляса под тежестта на собствените си делюзии.
Русия свалила самолет? Или е свален самолет на Русия? По границите се стреля? Или изобщо няма граници? Окото на Лондон гори? ИДИЛ са превзели Берлин? Банка еди си коя е фалирала? Марсианците ни нападат?
Докато се уверим, че някоя мълва е вярна, страстите вече са се нажежили, а последствията – станали необратими. Това не би било чак толкова лошо, ако масовото съзнание беше нещо повече от суха прахан, а това, което попада в него – само истина.
Явно за това ще се грижи европроектът на име Феме – ще се грижи до нас, до нашето недоволство да достига, хм, само истината под формата на достоверни новини. Изграждане на детектор на лъжата в реално време – така определя задачата Феме.
Истината ще се идентифицира на основата на анализа на три фактора: първо, информацията, присъща на самия документ – лексикална, семантична и синтактична информация.
Друг фактор – източниците, асоциирани с тази информация. Примерно, ако източникът на дадена информация е BBC news, Феме автоматично ще го преценява (вместо нас!) като по-достоверен и релевантен от някой неизвестен, анонимен източник и ще курира съдържанието в него, а ще крие „съмнителния“. И накрая – ще се анализира разпространението на дадена информация – какво, как и кога се предава към кого? Чрез анализ на тези фактори, Феме ще прави оценка на източниците на информацията и ще категоризира слуховете като спекулации, противоречия, недоразумения и дезинформация. Екипът на проекта е създал термина „феми“, за да добавя към заразните социални „меми“ стойността „истина“ или „лъжа“.
Не че досега у нас не са правени спорадични опити да се определя кое е достоверна информация и кое не. Манипулира се рейтингът в Google на лични блогове и страници, правят се списъци с имена на журналисти и медии, клеветят се опоненти – и всичко това под словесната глазура на думи, като „морал“, „етика“, „смелост“…
И все пак, има известна надежда за съпротива срещу „интелигентния“ софтуер и социалните ботове-идиоти. Ще завърша с мнението за тази технологична „новост“ на член на групата „Свободен и неутрален Интернет“ във Facebook: „Имам такъв софтуер отдавна. Казва се „здрав разум“, версия 1971.“

 

[1]  Този проект тръгва на 1 януари 2014 по споразумението за безвъзмездна помощ № 611233 по Седма рамкова програма на ЕС за изследване и технологично развитие. Продължителността му е 36 месеца.
Публикувано на

Прозрачността като процедура | Култура – Брой 34 (2956), 09 октомври 2015

Има един интересен проект, свързан с борбата с корупцията, започнал по ФАР през 2002, продължил по Преходния финансов инструмент, а после, след присъединяването ни към ЕС, и по Оперативната програма Техническа помощ. Това е Информационната система за управление и наблюдение на структурните инструменти на ЕС в България (ИСУН).
Отидем ли на сайта на ИСУН, виждаме таблици. За всеки проект има графа за договорените суми, за „изплатени средства от бюджета“и за „възстановени средства” от еврофондовете. Веднага правят впечатление огромни разлики в числата между договорените и изплатени суми почти за всеки проект. Разликите идват оттам, че бюджетът плаща договореното, но Евросъюзът не възстановява. Първо, доста се бави обработката на документи за Брюксел, и второ, често междувременно се констатират нарушения и се налагат т.нар. «финансови корекции», което си е евфемизъм за глоби. Ето това обяснява огромните разлики. Натрапва се усещането, че сумите от бюджета, излезли от страната ни като вноска за ЕС, са в пъти по-големи от тези, получени от ЕС.
Единственият начин да се разбере как се харчат държавните пари е изпълнението на бюджета, но ако потърсим в ИСУН информация за бюджетните разплащания, няма да намерим нищо. Информацията за бюджетните пари е скрита в друга система, СЕБРА, до която имат достъп само ведомствата. При ИСУН, поне на някакво ниво, имаме прозрачност.
ИСУН има дълга история. Тя трябваше да заработи през 2006 и да има връзка с други информационни системи – със системата на Европейската комисия за управление на фондовете, със системата «ДЖЕРЕМИ» на ОП „Развитие на конкурентоспособността”, със системата «ИСАК» за Селските райони, с Информационната система за предотвратяване на измами (АФИС) и с тази на Дирекция „Защита на финансовите интереси на Европейския съюз“ (АФКОС). През 2006 се твърдеше, че ИСУН вече е инсталирана в Министерство на финансите и даже бе отчетена като успешен проект, но Брюксел не мислеше така и местният елит бе строго инструктиран бързо да завърши проекта. ИСУН бе скалъпена криво-ляво от Информационно обслужване с пари от бюджета през 2010 след обичайните скандали и в крайна сметка заработи. Но защо ви занимавам към днешна дата с всичкото това? Защото сюжетът ИСУН продължава да се развиват и в момента.
В разгара на летния сезон в мрежата се появи нов сайт – ИСУН 2020. Проектът даже може да бъде открит в старата система ИСУН под номер BG161PO002-2.1.01-0007-C0001 под пълното наименование „Информационна система за управление и наблюдение на средствата от ЕС в периода 2014-2020 г.“. Всъщност, той започна на 11.03.2013, а датата му на приключване се очаква да е в края на тази година. Кое налага съществуването на ИСУН 2020? Налага го една промяна в еврорегламентите – отмяната на Регламент (ЕО) № 1083/2006 за регионалното развитие, Европейския социален фонд и кохезионния фонд, за начините и сроковете на усвояване на европомощите.Съгласно изискванията на новия Регламент, всяка държава членка трябва да подготви Договор за партньорство за периода 1 януари 2014 – 31 декември 2020 г., като един от елементите на договора е, че целият обмен на информация между бенефициентите и органите, отговорни за управлението и контрола на програмите (управляващите органи, сертифициращите органи, одитиращите органи и междинните звена), да бъде осъществен само с помощта на обмен на електронни данни.Т.е., да имаме не регистър, а работна среда.
Автоматичният въпрос, който възниква в случая, е: а какъв ще е достъпът на гражданите до информацията за проектите в тази работна среда? Толкова повече, че предстои и физическото преместване на ИСУН от ИТ-средата на Министерство на финансите към тази на администрацията на Министерския съвет. Такива прехвърляния са доста рисковани и водят почти винаги до загуба на данни.
Прозрачността трябва да е процедура, а не въпрос на нечия доброжелателност по ЗДОИ, беше казал по повод ИСУН преди време министър Томислав Дончев. Само дето на фона на новата ИСУН 2020 думите му звучат като кухо заклинание.
Това лято около еврофондовете има и още една новост: ще бъде създаден национален Фонд на фондовете, който, освен че ще концентрира на едно място огромни пари, ще вкара в играта и банките.
Публикувано на

Облаци над ЕС | Култура – Брой 32 (2954), 25 септември 201

Миналата седмица стана дума за бъдещата програма за изграждане на общоевропейско административно пространство – ISA2. Стана дума и за технологичния контекст, в който това ще се случи – семантичната уеб, големите данни, облачния компютинг – и как тъкмо поради тези нововъведения акцентът на ISA2 ще падне върху проблема с оперативната съвместимост.
–
Още преди години (през септември 2012) Европейската комисия одобри стратегията „Освобождаване на потенциала на облачния компютинг в Европа“ и тази стратегия очерта на еврохоризонта до 2020 г. над 2.5 милиона работни места и годишен прилив от над €160 милиарда към брутния валутен продукт на Съюза само благодарение на „облака“. Преди това обаче трябваше да бъде разработен модел, по който да се уреждат в бъдеще клаузите, свързани с вечния препъни камък (и лобистки коз) – техническите стандарти. Облачната оперативна съвместимост е невъзможна без преносимост и обратимост на данните, ето защо Стратегията предвиждаше Комисията да работи в тази насока с подкрепата на Агенцията на Европейския съюз за мрежова и информационна сигурност (ENISA) и другите органи за създаване на оптимални схеми за сертифициране и координация на облака.
Другият голям проблем, отразен в стратегията – големите данни. Те бяха „слонът в стаята“, с който европравото тепърва трябваше да се сблъска. Тепърва трябваше да се търсят отговори на практически въпроси, като:
– съхраняването на данни след прекратяване на договор;
– оповестяване на данни и неприкосновеност на данни;
– локация и трансфер на данни;
– собственост върху данни;
– пряка и непряка промяна в отговорностите на доставчици и подизпълнители…
Данните са новият „петрол”, каза през 2012 Ан Уинблад, един от големите предприемачи в Силициевата долина, и това наистина се оказа така. Събирането на данни се оказа casus belli. Буквално! Спомнете си скандала PRISMA на следващата година, същата, в която бяха подновени и преговорите по ТТИП.
Много пъти е ставало дума за амбициите на Евросъюза за технологичен суверенитет и за това доколко този суверенитет е обвързан с технологичните инфраструктури и собствеността над тях. Но какво направи ЕС за този свой суверенитет, за собствената си сигурност и бизнес интереси? Не направи нищо. Но пък използва скандала PRISMA за печелене на позиции в преговорите по ТТИП.
„Ако потребителите на Европейския облак не могат да вярват на правителството на САЩ“, беше доводът на комисар Нийли Крус тогава, „те може би няма да се доверяват и на американските облачни доставчици“. Къде обаче е европейският облак, на който европейците да разчитат?
Лъвският пай не биваше да остава у големите хищници, Google, Amazon и Microsoft, но за това се говореше и през 90-те, а също и през 2000… Сега сме 2015! През всичките тези години евроадминистрацията бе прекалено заета да търгува с влияние, за да се занимава с иновации. Google, Amazon и Microsoft си останаха безалтернативни.
През 90-те Еврокомисията бе разтърсена от корупционни скандали и последва реформа. Скандалите бяха логично следствие от въвеждането на ИКТ в управлението и от липсата на регулации в този бързо развиващ се сектор. Дали обаче реформата постави началото на някаква технологична независимост или вкара Евросъюза в сухото русло на бюрокрацията?
Сега се очаква промяна за добро с облака. Европейското облачно партньорство (ECP) трябва да координира частния и публичния сектор за работа по общите изисквания при възлагане на обществени поръчки за изчислителни облаци по „отворен и напълно прозрачен начин”, но всички ние знаем, че това е невъзможно в област, в която контролът е на мета ниво и е напълно недостъпен за гражданите.
ECP стартира инициативата Облак-за-Европа (C4E), която трябва да подпомага държавните власти в Европа да доставят облачни продукти и услуги, така че „да се изгради доверие в Европейския изчислителен облак”… Но ние, гражданите, си оставаме резервирани към хибрида между публичен и частен сектор – особено там, където става дума не толкова за оформянето на ИКТ пазара, колкото за предоставяне на обществени услуги.
И освен това, тия дни се питаме не дали някога ще се появи европейски еквивалент на Google, питаме се дали Европейският съюз ще продължи да съществува.

 

Публикувано на

Зона без граници | Култура – Брой 31 (2953), 18 септември 2015

Срокът на Лисабонската стратегия изтече през 2010 и оттогава Европа следва нов дневен ред – Europe 2020. Ако случайно пропагандата ви е подминала, новите приоритети са „интелигентен, устойчив, приобщаващ растеж“ с „още по-голяма координация между европейски и национални политики“ в посока към общоевропейско и глобално бъдеще. Тази стратегия се състои от 7 подстратегии и едната от тях, най-важната, е Дигиталният дневен ред (Digital Agenda). А тя е най-важната, защото дигиталната област като най-бурно развиваща се е и най-меродавна за европейските политики.
Единен цифров пазар; оперативна съвместимост и стандарти; сигурност; бърз и ултра бърз достъп до Интернет; наука и иновации; повишаване на цифровата грамотност, приобщаване и международни аспекти – ето това са конкретните приоритети на Дигиталния дневен ред, на които се опира една кардинално важна за съществуването на ЕС инициатива – Програмата за оперативна съвместимост на европейските публични администрации (“Interoperability Solutions for European Public Administrations” – ISA). Тя пък е кардинално важна, защото оформя единното информационно пространство, в което европейските администрации (в това число и нашата) оперират и което има за цел да превърне Европейския съюз в утопична зона без граници, в която хора, стоки и пари могат да се движат свободно.
ISA (одобрена на 29 септември 2008, представена на 18 ноември 2009 в Малмьо и влязла в сила на 1 януари 2010) съдържа настоящата визия на ЕС за това пространство за периода 2010-2015, но ISA е само една от цяла серия такива петгодишни програми, всяка – със своите приоритети и виждания за мястото на Европа в глобалния свят.
Ако изключим доклада „Бангеман“ (1994), който беше иницииращ за поредицата, списъкът на тези програми изглежда така: IDA/IDA2, IDABC[1]. Има и още нещо – в края на тази година срокът на ISA изтича. От началото на 2016 влиза в сила приемникът й, ISA 2. Преди да спомена приоритетите й, ще припомня тези на ISA: поверителност на информационния обмен; архитектура на оперативната съвместимост; оценка на влиянието на ИКТ върху законодателството на ЕС… Тоест, акцентът е не толкова върху фронт-офис комуникацията (общуването с гражданите), колкото върху бек-офис, обмена между администрациите. Това не се е случвало от доклада Бангеман и IDA насам, но не става дума за технократски сантименти към ерата Делор, а е логично следствие от въвеждането на нови технологии. Икономическата криза е изиграла ролята на „катализатор“ за иновациите и се е почнало с изграждането на принципно нови системи („облачен компютинг“), които са изключително подходящи за предлагането на електронни административни услуги, но при които старите приложения трябва да се запазят. Става дума за вече утвърдени услуги, като електронна идентичност (eID), е-подпис, е-доставки, е-документи… Трансграничният обмен на цифрова информация между публичните администрации също трябва да е безпроблемен. Колкото до ISA 2, тя просто продължава в същата посока.
Но има и някои важни, нови контексти.
Единият е ТТИП, разбира се. Този февруари Комитетът по вътрешния пазар и защита на потребителите (IMCO) и Еврокомисията се срещнаха в Брюксел. (Като говорител в сянка на ЕНП/ГЕРБ присъства и Ева Паунова). Та, на тази среща IMCO за пръв път изложи публично някои свои съображения относно ТТИП. Комисията пък представи своите предложения относно приемника ISA 2. Накрая се стигна до извода, че ISA 2 притежава огромен потенциал за развитие в технологичен, а и политически контекст, а IMCO е идеално пригоден да действа като централна координационна точка, особено с оглед на „разпръснатите компетенции в рамките на Комисията“.
Другият важен аспект е международният. Не може да не се питаме за бъдещето на паневропейското информационно пространство в ситуация като днешната. Вярно, че въпросите на сигурността са най-вече от компетенцията на държавите членки, но все пак Комисията е тази, която дава насоките. Има ли Европа капацитет да се справи?

[1]Страната ни подписа меморандум за участие в IDA още преди да стане член на ЕС.

 

Публикувано на

Елисейският шпионаж | Култура – Брой 26 (2948), 03 юли 2015

На 23 юни 2015 WikiLeaks започна да публикува колекция от свръхсекретни разузнавателни доклади и технически документи от Националната агенция за сигурност на САЩ (NSA), прихванати от комуникациите на висши служители от три последователни френски правителства през последните десет години – на сегашния президент Франсоа Оланд, на бившия Никола Саркози (2007-2012) и на Жак Ширак (1995-2007), на министри от кабинета и на френския посланик в САЩ.
Документите съдържат и телефонни номера на множество служители в Елисейския дворец, включително и прекия мобилен телефон на Президента.
Най-интересното сред тези документи обаче са разговорите между френските държавни служители по някои актуални френски и международни проблеми, включително световната финансова криза, кризата с гръцкия дълг, ръководството и бъдещето на Европейския съюз, връзката между администрацията на Оланд и германското правителство на Ангела Меркел, френските амбиции за определяне на състава на изпълнителния персонал на ООН, френското участие в конфликта в Палестина… Прихванато е, например, как Саркози споделя, че възнамерява да даде ново начало на Израело-Палестинските разговори за мир без участието на САЩ в тях. Прихванато е и как Оланд изказва притесненията си от евентуално излизане на Гърция от Еврозоната още през 2012. Според този файл, Оланд вярва, че германският канцлер Ангела Меркел „се е отказала [от Гърция] и няма да отстъпи”. И съдбата на Гърция силно тревожи Оланд, „защото гърците може да гласуват на изборите за екстремистка партия“.
Като една от държавите учредителки на Европейския съюз и една от петте постоянни членки в Съвета за сигурност на ООН, Франция по подразбиране е близък съюзник на Съединените щати и играе ключова роля в редица свързани със САЩ международни институции – G7, НАТО, СТО. Също както и Германия. Всъщност, тези разкрития са като продължение на политическия скандал в Германия, последвал разкритията на WikiLeaks, че американските служби подслушват германския канцлер Меркел и нейните чиновници.
Как реагираха медиите? Със съдействието на френския ежедневник „Liberation” и онлайн-журнала за разследваща журналистика Mediapart, тази история успя да достигне до французите, които са в очакване на още и по-важни разкрития в близко бъдеще. В статията, която „Libération” публикува в съавторство с Асанж, се изтъква, че в „сивата зона“ на шпионирането няма приятели и съюзници, а шпионажът в чужбина е „сляпото петно“ в планирания закон за наблюдение, който се очаква да бъде приетдо дни.
А Mediapart даде интересни детайли: „Измежду петте документа, които публикувахме, четири бяха маркирани с „G“за „силно чувствителен материал“, други бяха етикетирани с „NF“ – тези, които не трябва да бъдат споделяни с чужди държави при никакви обстоятелства. Повечето бяха маркирани като „неконвенционални“, което означава, че са били получи чрез хакване.“
Как реагираха френските политици? Франсоа Оланд свика извънредно заседание на Съвета за защита на страната. Това е логично – разкритията се свързват със съмнителните пълномощия – правото да подслушват телефони и лиценз за масово следене в интернет – които напоследък Франция даде на своето вътрешно разузнаване и служби за сигурност поради заплахата от джихадистите.
Социалистът Оланд също така излезе с изявление, в което каза, че докладите са довели до „смайваща държавна параноя“. Но дори и правителството да е знаело за тези прихващания, „няма как да се каже, че това масивно, системно, неконтролирано подслушване е търпимо“.
Според Саркози пък, шпионажът е „неприемлив като общо правило и още повече между съюзници“.
Коментар от Ширак все още няма, но Мишел Алио-Мари, бивш министър на външните работи и на отбраната и при Ширак, и при Саркози, каза за канала iTele, че на Франция отдавна й известно, че САЩ има техническите средства да прихваща разговори, но „ние не сме наивни: разговорите, които са се водили между Министерството на отбраната и Президента не са се случвали по телефона“.
Най-гневен е левият Жан-Люк Меланшон, който каза, че Париж трябва да предложи убежище на двамата най-издирвани мъже от САЩ – Асанж и Сноудън.
Публикувано на

Самоколонизация | Култура – Брой 23 (2945), 12 юни 2015

Под понятието „държавната администрация“ ние, обикновените граждани, като че ли разбираме предимно ведомствата, документооборота между тях и предоставяните ни услуги. Съвременната държавна администрация обаче е нещо доста по-сложно. Зад формалното общуване и услугите има един невидим „бек-офис“ слой, свързан с чисто техническата, инженерна страна на нещата. Това е физическата инфраструктура на националната АТМ мрежа.
И понеже, като стане дума за съвременна администрация у нас, едва ли някой се сеща за периода отпреди 10 ноември, ще напомня, че изграждането на такава национална информационна система в България започна още през 1960-те. Междувременно с тази инфраструктура се случиха драматични неща, но те бяха изцяло в контекста на случвалото се по същото време в Европа, а него ще обобщя с една единствена дума – „самоколонизация”. Думата не е мое изобретение. Тя се появи за пръв път през 1994 г. в „Кока-Колонизация и Студена война” на Рейнолд Вагнлайтнер и беляза началото на антиглобалисткия дебат в Европа.
А този дебат започна именно в полето на европейското административно пространство и неговите наземни структури.
Каква ситуацията завари глобализацията в Европа? През 1980-те и 1990-те (т.е., преди 2000 г. и новия дневен ред, който борбата с тероризма постави) САЩ и европейските страни имаха доста различна представа за медията интернет и начините тя да бъде регулирана. Докато в САЩ интернет бе свързан с представата за една нова, нематериална, неустановена „граница,” неусетно прекрояваща света, в Европа той продължи да бъде мислен в локални и материални рамки – медия, подчинена на националните структури.
В Германия, например, изцяло в тон с немските антикапиталистически традиции, технологиите винаги са били синоним на капиталистическата доминация. Ето защо бе възприет с резервираност като заплаха за националния суверенитет и гражданите. През 1995 Германия пожела да отреже достъпа до услугите на американската компания CompuServe под предлог, че сексуалното й съдържание нарушава германските закони за благоприличие.
В крайна сметка се оказа, че последната дума има не локалният хост на услугата, а корпорацията доставчик извън националната територия.
Франция беше друга история. Още в ранните 1980-те французите си имаха Minitel – примитивен, но техен си интернет, създаден от техния си национален France Telecom. Minitel осигуряваше на французите информационни, телефонни, новинарски и даже сексуслуги до 1997, когато правителството започна да подпомага France Telecom в създаването на национален достъп до интернет.
Холандия и “De Digitale Stad”, Амстердамският дигитален град, е друг интересен национален почин, основан и финансиран от Dutch Telecom. Стартирал през 1994, Дигиталният град още работи и е интересен пример за симбиоза между политика и култура, като се почне от физическата му локация – историческа част от града, представляваща пазар и символизираща пет века меркантилизъм.
В крайна сметка, Европа се провали в своята антиглобалистка политика. Това с драматична яснота се видя напоследък около подписването на ТТИП.
Европейският съюз, опитвайки се да се еманципира от глобалистките амбиции на САЩ, подцени важността на това неговите страни членки да се еманципират от него самия. Крехкият и без това баланс между национално и наднационално окончателно бе разрушен в мига, в който ЕС възприе и започна да въвежда повече или по-малко явно американския стил на дерегулация на телекомуникационния бизнес (инфраструктурата на интернет). Това несъмнено почна с доклада на Бангеман от 1994, който зададе тенденцията за ускорено либерализиране и приватизиране на европейския телекомуникационен бизнес. Интересно е, че у нас помним с лошо приватизацията на държавния телеком БТК, но никой никога не е коментирал процесите в Европа. А приватизацията на телекомите е особено централна за неолибералния дневен ред. Затова и неолиберализъм и глобализъм са почти синоними. Глобализацията от своя страна се оказа във висша степен регулиран процес – вземете само ежегодния Световен Икономически Форум, където световната олигархия черта бъдещето на глобализацията.

 

Публикувано на

На две скорости | Култура – Брой 19 (2941), 15 май 2015

На 6 май Европейската комисия представи своята стратегия за създаването на Единен цифров пазар.  В медиите ни засега преобладава възторгът, че предстоят промени; и „че тези промени ще се случат, въпреки българското нехайство към тях.  Какви обаче ще са те и доколко не ние, а Европа е готова за тях, все още не е много ясно.
На 6 май бяха представени 16 инициативи, групирани в трите „стълба” на Стратегията:
1. по-добър достъп за потребителите и предприятията до цифрови стоки и услуги в цяла Европа;
2. създаване на подходящи условия и равнопоставеност за развитието на цифровите мрежи и новаторските услуги;
3. максимализиране на потенциала за растеж на цифровата икономика.
Инициативите включват както преразглеждане на защитата на данните и реформа на авторското право, така и планове за справяне с различни европейски системи на ДДС и осигуряване на по-добри куриерски услуги.
По думите на Йотингер, еврокомисар за цифровата икономика, Комисията работи по „укрепване на нашия дигитален авторитет и дигиталния ни суверенитет”, който „да ни направи конкурентоспособни на световната сцена”. Като част от Стратегията, Европейската комисия, например, ще започва антитръстово разследване в електронната търговия с цел оценка на големите технологични конкуренти на Европа, като Google, Facebook, e-Bay и Amazon, и на ефектите на дейността им върху конкуренцията и потребителите. Обект на изследването са най-вече непрозрачността на резултатите от търсенето и ценовите политики на тези (предимно американски) компании и как те използват информацията, която получават от клиентите. Срокът, в който Комисията планира да публикува предварителния доклад по тези проблеми, е от средата на следващата година до началото на 2017.
Предстои и реформа на телеком-пазара. Тя ще е свързана с разпределението на честотната лента, а също и с обществени и частни инвестиции в бързи и свръх бързи мрежи.
Това повдига отново някои наболели въпроси, като например тези за роуминга и за нет-неутралността.
Като стана дума за роуминга, таксите за роуминг няма да отпаднат веднага, напълно и навсякъде, както може би ни се е сторило. Това ще става стъпка по стъпка поради разнородността на страните в ЕС. Разнородност, ако щете, от Шенгенско естество. Та как точно единният дигитален пазар ще се стикова с концепцията за „multi-speed Europe” – Европа на много скорости, която уж е като едно семейство, но в която всички членове се надбягват (конкурират) на различни писти?
При разпределението на честотния спектър възниква друга заплаха – от „интернет на две скорости“, една за по-платежоспособните клиенти и една за не толкова платежоспособните – малките и нови бизнеси и крайните потребители, в чиито интереси ЕК все се кълне. Защитниците на нет-неутралността алармират за твърде неясното дефиниране на някои понятия в проекторегламента, като например понятието „специализирани услуги”. Наличието на съгласие относно „изискването за специфично ниво на качество” на интернет достъпа съдържа и допускането, че има и друго, освен добро качество на достъпа. Кои са тези специализирани услуги/клиенти, които го изискват?
Когато става въпрос за електронна търговия, не може да бъде пропуснат и въпросът за търговията с интелектуални продукти и проблемът с авторските права. Евродепутатът от Пиратската партия, германката Джулия Реда, писа в сайта си тия дни, че плановете на Комисията не включват произведения на културата, „финансирани чрез реклама или публично финансиране”, като допълва, че тази практика „вреди на езиковите малцинства” и им пречи да имат „достъп до културно съдържание през границите”. Като потърпевши от културните и интелектуални дефицити на стария режим, много от нас се опасяват, че отново ще бъдем изправени пред такива, но този път в името на „свободния” пазар на интелектуални продукти и по-добра „реализация” на артистите.
Може да звуча песимистично, но европейският единен цифров пазар напомня за европейската административна реформа – още и още администрация, контрол и корупция под предлог независимост от САЩ.

 

Публикувано на

Партньорства и национална сигурност | Култура – Брой 14 (2936), 10 април 2015

Законът за електронните съобщения (ЗЕС) отново е във фокуса на вниманието тия дни.
На 12 март осем от текстовете му, а именно тези, които регламентираха какво са трафични данни, какви са задълженията на операторите по съхраняването им и каква е процедурата по достъпа до тях, бяха обявени за противоконституционни от Конституционния съд.
Това не е спонтанно и неочаквано. Още в средата на април миналата година (8 април 2014 г.) Съдът на Европейския съюз обяви Директива 2006/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 г. за съхранение на трафични данни за невалидна, защото „тя позволява широкообхватна и особено сериозна намеса в основните права на зачитане на личния живот и на защита на личните данни, без тази намеса да е ограничена до строго необходимото”. Дни след това решение на Европейския Съд, по искане на омбудсмана Константин Пенчев, у нас бе възбудено дело за отмяна на директивата, на която е базиран и българският закон.
Тази директива бе транспонирана у нас през 2010 г. и това бе свързано с доста драми, ако си спомняте – доставчиците у нас бяха задължени да съхраняват всички трафични данни до две години (у нас – 1 година) и да предоставят на ДАНС и на прокуратурата правото да изискват информация при разследване на тежки престъпления. После и малкото ограничения пред достъпа на службите до тези данни отпаднаха поради отмяна на съдебния контрол на ниво окръжен съд и районен съд. Службите вече не бяха длъжни да предоставят доказателства, че водят разследванията, а в същото време много доставчици на интернет бяха заставени от специализирания орган на Министерския съвет за подслушване – Държавна агенция „Технически операции” – да се преоборудват скъпо и прескъпо само за да улеснят достъпа на службата до целия трафик в интернет в реално време.
Понеже терминът „трафични данни” все още продължава да звучи прекалено далечно и абстрактно на мнозина, ще припомня, че това е информацията, която мобилните оператори (чиито клиенти сме всички ние) съхраняват за проведените от нас комуникации. Това може и да не е непременно съдържанието на съобщенията, които изпращаме, но е запис за тяхната продължителност, мястото, от което са проведени, абонатът, с когото сме общували, колко често и откъде… А също запис и на траекториите, по които се движим ежедневно, социалният ни живот, нашите навици, вкусове, болести, всичко това, което е личният ни живот и чиято неприкосновеност е свещено наше право и няма никакво отношение към борбата на държавите с несигурността и тероризма. Незаконно е то да е безкрайно достъпно за служби, за чиято дейност почти нищо не знаем.
И не че ми се ще да фабулирам, но вижте какво в момента се случва около личността на един загинал заедно с 150-те пътника пилот на Germanwings и няма да е трудно да си представите жестокия фарс, в който живеем.
Но да се върна към трафичния сюжет! Какво е най-новото развитие на този сюжет у нас?
С публикуването на решението на Конституционния съд на 12 март, текстовете в закона автоматически отпаднаха и това създаде законов вакуум, който можеше да блокира разследването на престъпления и исканията за информация от партньорските и национални служби за сигурност. Ето защо миналата седмица тези законодателни промени бяха внесени в спешен порядък и този вакуум бе запълнен набързо.
Според поправките, трафичните данни вече ще се пазят не една година, а 6 месеца. Нито една медия обаче не предаде обсъждането на нововъведенията от пленарната зала. Такива май просто е нямало. Буди притеснение и още един факт – как (и дали) гражданите ще бъдат уведомявани, ако са били обект на подслушване и следене? Кой и как ще им гарантира това и занапред? Ако отменената директива не предвиждаше достатъчни гаранции за ефикасна защита на данните срещу злоупотреба, какво ще гарантира това и сега? Чисто технологически погледнато…
Какво гарантира също, че самите доставчици на услуги не развиват комерсиална дейност със събираните от тях данни?
И още нещо – гарантира ли нещо безвъзвратното унищожаване на данните след изтичането на срока на тяхното запазване?
Лично мен ме притеснява и още нещо – по какъв начин националните и партньорски служби се кооперират? Все пак, когато става дума за национална сигурност, наднационалните партньорства стават нещо твърде относително.