Публикувано на

Журналистика на данните | K-26-2019

Арестът на Джулиан Асанж разбуни духовете до краен предел. Едни го заклеймиха като посегателство срещу журналистиката, други повдигнаха въпроса журналист ли е изобщо Асанж или някакъв друг вид актьор на политическата сцена. Герой? Предател? Ами „Уикилийкс“? Медия ли е, защото това, което публикуваше, бяха данни в суров вид, а не истории?

Въпроси, въпроси, въпроси…

Преди десетина години „Уикилийкс“ и Асанж пак бяха сензация, защото тогава за пръв път сериозно се заговори за журналистика, основана на сурови данни, които едва след машинна обработка дават релевантна история. Това е така наречената „журналистика на данните“. Но дори тогава терминът не беше нов, нови бяха технологиите, които направиха този тип медийна организация ефективна. Новост бяха и потоците пари, отприщили се изведнъж, за да я подпомагат. А източниците на тези пари бяха много и най-разнообразни.

Тази година през март, например, се навършиха 10 години от „Гардиън дейта блог“ – пример за журналистика на данните, вдъхновен тъкмо от „Уикилийкс“. Целта беше да се направи работата на британското правителство по-прозрачна за обществеността – с финансите, навярно осигурени от самата медия. През 2017 пък френската агенция АФП, италианската АНСА и германската ДПА създадоха подобен сайт „Юръпиън дейта нюз хъб“ за работата на Европейския съюз, но бяха финансирани от евро-субсидия!

През същата година и ВВС пое в посока журналистика на данните. Сформира мрежа от експерти от различните отдели на компанията в рамките на един „разузнавателен“ отдел, „Уърлд сървисес“, с бюджет от 290 милиона британски лири.

През 2015 се чу и за инвестиция на „Гугъл” в „Инициатива за дигитални новини“ – едни 150 милиона евро, с които компанията гигант щеше да умилостивява европейските издатели, които тогава й бяха сърдити. Не че на адреса на инициативата има нещо, но при първия транш са били отпуснати 30 млн. евро за 128 проекта за големи и малки медии и НПО-та. Из мрежата наистина могат да се видят сайтове, финансирани по тази инициатива. Представа си нямам за полезността им, но през януари 2017 е имало и втори транш от още 24 млн. евро за други 124 проекта.

България също не изостава от тази нова мода. С „журналистика на данните“ се занимават главно в клъстера „Сдружение за знание и интензивно развитие“, финансирано от Европейския фонд за регионално развитие по Оперативна програма „Иновации и конкурентоспособност“. Стартират непрестанно и разни пилотни проекти за подпомагане и обмен на медийни „изгряващи звезди“ и насърчаване на нови форми на журналистика, в т.ч. и журналистика на данните. През 2016 в „Капитал“ се появиха публикациите Къде са агентите на Държавна сигурност днес и Карта на местната власт по проект „Информирани и толерантни“ с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г. тъкмо в категорията „журналистика на данните“. Май в тази категория са и търсачката на „Биволъ“, и сайтът „Медийно око“, предназначен уж за отсяване на фалшивите новини.

Да не забравяме и проекта „Болканлийкс“! Аз писах за него през 2011 като за сайт, създаден и поддържан със собствени средства от екипа на „Биволъ“ по технология, аналогична на „Уикилийкс“. Болканлийкърите комуникираха с Асанж, с тези от „Гардиън“… Изглеждаха от автентични по-автентични. Днес на фейсбук страницата им няма и дума за Асанж, а на сайта им ме посреща предупреждение за опасност. Колкото до „Биволъ“ – там последната публикация за Асанж е отпреди 4 години.

Разходете се из сайтовете и на другите запалени радетели на „журналистика на данните“, морала и неподкупността у нас. Ако не хулят Асанж в прав текст, мълчат като риби за ареста му.

Колкото до „Гардиън“, големият Джон Пилджър ги нарече наскоро „главния медиен мъчител на Асандж”. Същите „Гардиън“, които направиха куп пари на гърба му с публикации, книги, а в последствие и с касов филм, без да дарят и пени за „Уикилийкс“, саботирайки при това работата на сайта и злепоставяйки източника си… Същите „Гардиън“, които реализираха чрез Асанж „най-голямото захлебване от последните 30 години“ (думите са на предишния им редактор), тия дни достигнаха нови висоти на антижурналистиката, леейки потоци лъжи и откровени злословия по негов адрес.

Публикувано на

Тайните на светия търговски граал | Култура – Брой 28 (2950), 17 юли 2015

Търговията с услуги, която сега е почти 80% от икономиките на ЕС и САЩ и която даже в развиващите се страни като Пакистан не пада под 50%, в момента е обект на преговори по TiSA (Съглашение за търговията с услуги) в седалището на OECD (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие) в Париж. И докато другите две Т-та от„светата“ стратегическа троица – TPP и TTIP, са ни относително добре познати вече, TiSA продължава да тъне в мъгла. Става дума за 52 нации и 2/3 от глобалния брутен продукт. Това е не просто най-голямата „търговска сделка“ в историята, това е новият световен ред. Поне това става ясно от изтеклите в WikiLeaks 17 документа от преговорите: тайните “опорни точки“ на TiSA и пълния дневен ред на преговорите седмица занапред (от понеделник, 6 юли), включващ дискусии за такива неща, като финансови услуги, телекомуникации, морски транспорт, свободно движение на хора.
Това, с което ще ви запозная набързо сега, е експертният анализ на WikiLeaks, който сравнява TiSA със съществуващото вече Споразумение за търговията с услуги (GATS) на Световната търговска организация (WTO) и ясно показва с какво TiSA го превъзхожда.
И така, какво ново около TiSA? Най-общо казано, това са три неща:
Списъците… В GATS всяка страна има свой собствен списък услуги и начини за ограничаване на експозицията към (чуждестранни) инвеститори или услуги, например не ангажиране с правилото за недискриминация на нейния пазар. Това, което се е променило в TiSA, е националното третиране на чуждите доставчици – те трябва да бъдат третирани поне толкова добре на пазара, колкото и местните.По подразбиране всички услуги, както и всички начини за доставката им, са изцяло обхванати от правилото за TiSA, освен ако не са изрично защитени. Т.е. подходът е с „изключващ списък“ и това поставя бъдещия регулаторен капацитет на дадена страна в риск от грешка, пропуск, непредвидени или непредвидими ситуации и силно либерализиране, свързващо ръцете дори на бъдещите правителства.
Включване на нови сектори и на анекси към старите…
Новите „дисциплини“ са свързани с вътрешните регулации, прозрачността, електронната търговия, а новата ревизия засяга старите сектори, като морския транспорт, телекомуникациите и финансовите услуги.
Това е тактиката, с която TiSA иска да дублира и измести GATS в стремежа си да получи легитимността на многостранно споразумение в рамките на WTO.
Никакво специално третиране на развиващите се страни…
Нито една от разпоредбите на GATS по отношение на развиващите се страни не се повтаря в TiSA. Всяка развиваща се страна, която участва или иска да участва във WTO, ще бъде подложена на същите обременителни правила, на които и останалите.
В заключение: изтеклите в Уикилийкс документи доказват, че група държави, самонарекли се „истински добри приятели на услугите“, водят преговори на закрито по TiSA с намерението да заобиколят интересите на други държави във WTO и да пренапишат съществуващото вече GATS така, че да е в интерес на техните корпорации. С добавянето на нови правила зад гърба на партньорите си и с промяна на някои съществуващи, те имат за цел да ограничат свободата на правителствата да регулират своите собствени услуги.
Проблемът е в самата същност на правилата:
– Споразумението третира услугите като стоки, които се търгуват;
– Пренебрегва напълно социалния и културния контекст, в който те се развиват;
– Третира хората не като граждани или членове на общности, а като „потребители“.
Предоставянето на услугите вече е офшорно или временно, или от чужди фирми с местно присъствие, а техен приоритет винаги е печалбата и никога – дългосрочният ангажимент към хората или страната, която ги „консумира“, така че можем да си представим последствията в чувствителните сектори на услугите, като електронни медии, образование, електро- и водоснабдяване, канализация; или пък да си представим липсата на регулации в дейности, като банки, туризъм, хипермаркети.
Тези правила са изключително вредни и, поради обхвата си, те засягат всеки правителствен инструмент, бил той закон, регулация, правило, процедура, решение, административна мярка и т.н. И това е на всички нива – ограниченията се прилагат и на централно, и на местно, и на неправителствено ниво чрез професионални организации.
Публикувано на

Елисейският шпионаж | Култура – Брой 26 (2948), 03 юли 2015

На 23 юни 2015 WikiLeaks започна да публикува колекция от свръхсекретни разузнавателни доклади и технически документи от Националната агенция за сигурност на САЩ (NSA), прихванати от комуникациите на висши служители от три последователни френски правителства през последните десет години – на сегашния президент Франсоа Оланд, на бившия Никола Саркози (2007-2012) и на Жак Ширак (1995-2007), на министри от кабинета и на френския посланик в САЩ.
Документите съдържат и телефонни номера на множество служители в Елисейския дворец, включително и прекия мобилен телефон на Президента.
Най-интересното сред тези документи обаче са разговорите между френските държавни служители по някои актуални френски и международни проблеми, включително световната финансова криза, кризата с гръцкия дълг, ръководството и бъдещето на Европейския съюз, връзката между администрацията на Оланд и германското правителство на Ангела Меркел, френските амбиции за определяне на състава на изпълнителния персонал на ООН, френското участие в конфликта в Палестина… Прихванато е, например, как Саркози споделя, че възнамерява да даде ново начало на Израело-Палестинските разговори за мир без участието на САЩ в тях. Прихванато е и как Оланд изказва притесненията си от евентуално излизане на Гърция от Еврозоната още през 2012. Според този файл, Оланд вярва, че германският канцлер Ангела Меркел „се е отказала [от Гърция] и няма да отстъпи”. И съдбата на Гърция силно тревожи Оланд, „защото гърците може да гласуват на изборите за екстремистка партия“.
Като една от държавите учредителки на Европейския съюз и една от петте постоянни членки в Съвета за сигурност на ООН, Франция по подразбиране е близък съюзник на Съединените щати и играе ключова роля в редица свързани със САЩ международни институции – G7, НАТО, СТО. Също както и Германия. Всъщност, тези разкрития са като продължение на политическия скандал в Германия, последвал разкритията на WikiLeaks, че американските служби подслушват германския канцлер Меркел и нейните чиновници.
Как реагираха медиите? Със съдействието на френския ежедневник „Liberation” и онлайн-журнала за разследваща журналистика Mediapart, тази история успя да достигне до французите, които са в очакване на още и по-важни разкрития в близко бъдеще. В статията, която „Libération” публикува в съавторство с Асанж, се изтъква, че в „сивата зона“ на шпионирането няма приятели и съюзници, а шпионажът в чужбина е „сляпото петно“ в планирания закон за наблюдение, който се очаква да бъде приетдо дни.
А Mediapart даде интересни детайли: „Измежду петте документа, които публикувахме, четири бяха маркирани с „G“за „силно чувствителен материал“, други бяха етикетирани с „NF“ – тези, които не трябва да бъдат споделяни с чужди държави при никакви обстоятелства. Повечето бяха маркирани като „неконвенционални“, което означава, че са били получи чрез хакване.“
Как реагираха френските политици? Франсоа Оланд свика извънредно заседание на Съвета за защита на страната. Това е логично – разкритията се свързват със съмнителните пълномощия – правото да подслушват телефони и лиценз за масово следене в интернет – които напоследък Франция даде на своето вътрешно разузнаване и служби за сигурност поради заплахата от джихадистите.
Социалистът Оланд също така излезе с изявление, в което каза, че докладите са довели до „смайваща държавна параноя“. Но дори и правителството да е знаело за тези прихващания, „няма как да се каже, че това масивно, системно, неконтролирано подслушване е търпимо“.
Според Саркози пък, шпионажът е „неприемлив като общо правило и още повече между съюзници“.
Коментар от Ширак все още няма, но Мишел Алио-Мари, бивш министър на външните работи и на отбраната и при Ширак, и при Саркози, каза за канала iTele, че на Франция отдавна й известно, че САЩ има техническите средства да прихваща разговори, но „ние не сме наивни: разговорите, които са се водили между Министерството на отбраната и Президента не са се случвали по телефона“.
Най-гневен е левият Жан-Люк Меланшон, който каза, че Париж трябва да предложи убежище на двамата най-издирвани мъже от САЩ – Асанж и Сноудън.
Публикувано на

Индустрия на страха | Култура – Брой 43 (2922), 19 декември 2014

Чували сме много пъти либертарианското клише, че държавата тормози корпорациите, пречи им да печелят и по този начин възпрепятства прогреса и всеобщото благоденствие. Интересно е колко дълго успя това плитко клише да служи за оправдание на произвола на същите тези корпорации, без да се изтърка. Тия дни излезе от печат книгата на Асанж „Когато Google срещна Wikileaks“, а това е добър повод да се сетим отново за едрия частен бизнес и за отношенията му с държавата. За Google вече стана дума в началото на сезона, така че нека сега да е Amazon, на чиито сървъри през 2010 г. WikiLeaks се опита да мигрира.
Най-точно и язвително го е написал журналистът Чарлз Дейвис: „Когато интернет търговецът и представящият се за сюзерен на XXI век Amazon.com изрита WikiLeaks от сървърите си през 2010, решението не беше внушено от мъже в черни костюми, почукали на вратата на някое от именията на Джеф Безос (основателя на компанията) в 3 сутринта, нито от неприятен непознат глас по телефона, който да събуди изпълнителните директори, намеквайки, че притежава определена информация, която някои определени хора, лежащи до тях в леглото и питащи „кой е?“, биха искали да научат.“
Корпорациите, както е известно, нямат морал, но предвид непрестанните им претенции, че са виктимизирани от държавата, логично е да се очаква, че ще се солидаризират с удоволствие с всеки, оказващ съпротива на тази същата лоша държава. В случая с WikiLeaks Amazon отказаха услуга на клиент по причина обвинения за застрашаване на националната сигурност и “излагане на опасност живота на невинни хора”, а също и по причина, че става дума за “съхраняването на големи количества данни, които не са точно техни”, нищо, че става дума за данни, показващи как техният истински собственик, американската държава, разстрелва мирни граждани от Йемен и Ирак.
Според Дейвид Хендерсон от Станфордския университет, истинският негодник, бойкотирал WikiLeaks обаче не е Amazon или Джеф Безос, а “мегаломанът сенатор Джо Либерман”.
Над Amazon не само не е имало натиск от страна на държавата за включване в саморазправата срещу Манинг и сайта, публикувал разкритията му – WikiLeaks, но може да се говори дори за сделка – година по-късно Amazon бе щедро възнаградена с договор за $ 600 милиона от ЦРУ за изграждане на платформа за облаков компютинг, който евентуално “ще доставя на всичките 17 (американски) разузнавателни агенции безпрецедентен достъп до неизброимо число компютри за всевъзможни форми на „компютинг до поискване“, анализ, съхранение, сътрудничество и други услуги.” А ако припомним Сноудън: тези същите агенции събират ежегодно трилиони късчета метаданни, телефонни и интернет логове и информация за милиони хора, която нямат право да притежават, и благодарение на която може да се извършва промишлен шпионаж, нападения с дронове и истински да се застрашава животът на невинни хора.
Ето така Amazon, вместо да помага да бъдат изобличени злодеянията на своя уж естествен враг държавата, само ги улеснява и то с охота.
Не много отдавна, през 2013, побеждавайки конкурента си IBM в подписването на този мечтан договор, Amazon заяви: „Нямаме търпение да започнем успешното си сътрудничество с ЦРУ“.
Но не е справедливо да се съсредоточаваме само върху Amazon. Освен Amazon и обговаряния вече Google, на договори с държавата се радват също AT&T, Verizon и изобщо всяка частна компания, която е в състояние да предложи под формата на публично-частно партньорство сбъдване в реалността на най-мокрите тоталитарни сънища. Възможно ли е нещо да се направи, има ли начин да се спре това зловещо размиване на границите между публично и частно и да се сложи край на тези нерегламентирани от нищо партньорства?
Като че ли съпротивата е съсредоточена само в университетите или неформалните, маргинални, едва ли не субкултурни общности. В същото време огромната маса граждани, уплашени да не изгубят контрол над личния си живот и собственост, през глава купуват от същите тези опасни компании системи за домашно видеонаблюдение. Страхът отдавна е индустрия, а ние сме просто потребители на нейния продукт.

Публикувано на

Медиастан | Култура – Брой 1 (2880), 10 януари 2014

„Mediastan“ е документален филм, отчасти продуциран от самия Асанж. Впоследствие е откупен от международната многоезична телевизионна мрежа RT, която, подумите на режисьора Йоханес Уолстрьом, „е най-голямата международна телевизионна станция в света, която не се страхува от темите, засегнати в Mediastan“. Това, от една страна, не е чудно – става дума за базирана в Русия, а не в САЩ мрежа; от друга, не може да не възникне въпросът защо все пак ъндърграунд журналисти се нуждаят (легитимирайки ги по този начин) от мейнстрийм медиите? Отговорът на втория въпрос е лесен: ъндърграунд журналистиката не живее в паралелна реалност. Тя живее в същата, подлежаща на промяна реалност, в която и ние, а относно „съмнителното“ открай време сътрудничество и на Асанж, а и на Сноудън с Русия… това е чисто и просто стратегия за оцеляване.
Но да се върна на „Mediastan“. Филмът е свежа новина: публикуван е в последния ден на изминалата година, тъкмо навреме, за да улови традиционно апокалиптичните настроения, които обхващат публиката в този период, както и за да послужи за отговор на холивудската интерпретация на WikiLeaks-сюжетитев нашумялата „Петата власт“ на режисьора Бил Кондън. Според Асанж, „Петата власт“ е „пропагандна атака“: сценарият е скалъпен по 2 книги с откровено неприятелско съдържание – едната е WikiLeaks отвътре: моето време с Джулиън Асанж и най-опасния сайт в света (2011) на бившия сътрудник и настоящ съперник на Асанж, Домшайт-Берг, а другата е WikiLeaks: тайната война на Джулиан Асанж отвътре (2011) от двамата британски журналисти от „Гардиън” с доста лоша слава, впрочем, Дейвид Лий и Люк Хардинг.
„Петата власт“ не е документален и не претендира за точно възпроизвеждане на събитията, но си позволява доста волности, ако не и груби спекулации. При все това, много от привържениците на WikiLeaks в мрежата считат, че това не само не накърнява репутацията на WikiLeaks и Асанж, но дори тъкмо обратното – работи здравата за тях и за успеха на „Mediastan“ в частност. Авторите на „Mediastan“ дори не крият, че ползват холивудския маркетинг в своя полза. За разлика от холивудската разработка обаче, „Mediastan“ е чиста документалистика. Сюжетът му се развива около периода на изтичане в WikiLeaks на получените от Брадли Манинг американски дипломатически грами и за опитите на група журналисти, пътуващи по маршрута на древния път на коприната през Средна Азия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан и окупирания от САЩ Афганистан, да намерят местна медия, която да публикува грамите.
„Mediastan“ описва именно невъзможността това да стане – както знаем, грамите не само разтърсиха света и представите ни как се случват нещата в него, но и маркираха невидимите линии на медийните табута в глобален мащаб. Филмът показва прекия сблъсък на журналистиката с цензурата в спонсорирани от американското правителство локални медии, сблъсъка със страха и с риска за живота.По думите на режисьора Йоханес Уолстрьом, и самият филм е „киселинен тест“ за това докъде се простира подчинеността на медиите. Най-интересна обаче е последната, трета част на филма, когато действието се пренася от Централна Азия във Великобритания и САЩ. Тя разказва за съдбата на грамите, попаднали в „TheGuardian”и„TheNewYorkTimes”. (За това е ставало дума и в Мрежа/паяжина, впрочем.) Във филма, например, има разговор на Асанж с Алън Русбъргър за начина, по който „Гардиън“ е цензурирал грамите, засягащи нефтените компании, както и разкритието от страна на редактора на „Ню Йорк Таймс” Бил Келър за всекидневните позвънявания в редакцията от правителството.
Поуката от филма, формулирана от Уолстрьом, звучи простичко: „Mediastan“ не е физическо място, а състояние на ума на много журналисти и редактори, които формират представата за света“. Светът наистина се намира в страшна политическа безизходица, щом дори и западните медии, претендиращи, че оцеляват благодарение на качествата и неподкупността си на свободния пазар, не са никаква алтернатива на медиите в страните, чиито имена завършват на „-стан“ – страните с най-отчайващи тоталитарни режими.

Публикувано на

Идентичност | Култура – Брой 25 (2861), 05 юли 2013

…Нашата цивилизация е от най-лошия вид топящ се пластелин, който можем да си представим. И това е голям проблем. – така Асанж определи света, в който живеем, в разговора си с Ерик Шмид, за който стана дума в предишната колонка. Така е, защото светът е разкъсван от разнопосочни сили, от една страна, това е глобализиращият техно-абсолютизъм, а от друга – силите, стремящи се да удържат нещата в техните граници. Тези неща могат да бъдат всякакви: отделна личност, група, артефакт или просто уникален къс информация – всичко, което притежава име и идентичност.
Знаем, че прогресирайки, технологиите промениха труда, а той – обществения строй. Това доведе до нов тип общество, което Мануел Кастелс нарече „мрежово”. То е в плен на нестабилната, но всепроникваща съвременна медийна система, която, комбинирайки много канали за комуникации в себе си, трансформира времето и пространството до степен намеса в материалните основи на живота. В крайна сметка, стана така, че в един свят, в който всеки миг от живота е белязан от „времево клеймо” и съхранен „за историята”, историята спира своя ход, а всичко съществуващо, защитено с патент и снабдено с баркод, се оказа изложено на риска от радикално изчезване. Идентичностите изчезват и то съвсем не единствено в социологическия смисъл на Кастелс. Изчезват авторите заедно с артефактите само поради това, че вече нищо не може да гарантира автентичността на едните чрез тази на другите.
В тази връзка Асанж се саморазкрива като един доста особен социален актьор: той се стреми не към абстрактна справедливост и съпротива, а към трансформиране на цялостната обществена структура – подпряна на една индустрия за подмяна на историята, на една икономика на спектакъла – чрез съвсем конкретни, технологични инструменти.
Те използват стопански труд, за да прикрият части от историята, казва Асанж. Важни парчета история, съвременна история, която е имала значение… бяха премахнати от интелектуалната историография. … След като са премахнати, как бихте узнали, че са били там, как да ги намерите? Не само, че са престанали да съществуват, но все едно, че никога не са съществували. Ами да, това е особеното на информацията – тя съществува в своето платонично пространство и за разлика от материята, има качеството да се появява и да изчезва напълно безследно. Какъв е технологичният инструментариум, архитектурата на Wikileaks, която се съпротивлява на целия този «стопански труд», полаган в името на изчезването на парчета история? Принципът може да се обобщи най-нетехнологично с една единствена дума: наименуване. Асанж изрично подчертава важността му: Наименуването на човешката интелектуална дейност и цялата ни интелектуална история е може би най-важното нещо. Именуването е важно навсякъде, където се ползва абстракцията на имената с цел обозначаване на някаква идентичност, същото се случва и като използваме унифициран локатор на ресурси(URL адрес), но точно тази позната структура наименуване/пространство, според Асанж, е порочна, защото е човешки нечетивна и не маркира по никакъв начин, че информацията, съдържаща се под един URL, е важна, проверена, а оттам и съществена за историята. Според Асанж, имената на отделните артефакти не трябва да зависят „от някоя организация”, а от интелектуалното съдържание, да бъдат свързани неразривно с него до степен, че ако бъде изменено това съдържание, това да засегне и наименованието. Звучи абстрактно, но е постижимо с помощта на алгоритъм, който вече е познат като т.нар. „хеш-функция”. Хеш-функцията може да бъде разбрана и от технологично най-неизкушените чрез синонимите си: „цифрова сигнатура”, „отпечатък” или „извлечение” (message digest, digital fingerprint). Тази функция има способносттада раздробява, да сбива голям набор от данни в малък баркод, който навсякъде е от еднакъв размер и служи за бързо сравняване на файловете. Ако хешът (пръстовият отпечатък) е различен, значи и съдържанието (идентичността) е различна.
Това е според Асанж: човешките интелектуални артефакти трябва да имат възможността да бъдат напълно независими от каквато и да е система на човешки контрол! И той твърди, че възнамерява да превърне това във всеобщ стандарт.
Публикувано на

Асанж и Шмид | Култура – Брой 22 (2858), 14 юни 2013

Преди около две години и по-точно на 23 юни 2011 г. изпълнителният директор на Google, Ерик Шмид, се среща тайно с намиращия се под домашен арест Джулиан Асанж, издател на Wikileaks и автор на “Киберпънковете: свобода и бъдеще на Интернет”. На срещата са присъствали и Джаред Коен, бивш съветник на Хилари Клинтън, Скот Малкъмсън, директор на отдела за подготвяне на речи за посланик Сюзън Райс в Държавния департамент на САЩ и директор по съобщенията на Международната кризисна група, а също и Лиза Шийлдс, заместник-председател на Съвета за външни отношения.
Целта на посещението – обсъждането на тяхната бъдеща книга „Новият дигитален свят“.
По време на този разговор Шмид чистосърдечно се интересува „как точно всичко това е действало, „как действа архитектурата на Wikileaks”. Защото дълбоко се вълнува „как тази технология еволюира”. Защото, „нали разбирате..? Технологията винаги се развива.”
А Асанж, също толкова чистосърдечно, споделя визиите си за опазването на справедливостта в света благодарение на инженерни умения (понеже не са останали много опции за справедливостта в полето на политическото и закона), а също и що е то „притежание”, „политически значимо съдържание” и „идентичност” в дигиталните измерения на света. Споделя и хакерските тактики за оцеляване на политически значимото съдържание и на приносителите му в комуникационна среда, доминирана от посредничеството на Google.
Защо припомням този разговор? На 23 април т.г. „Новата дигитална ера”, тази „книга на века”, както я етикетира „New York Times” , стана факт. А на 1 юни т.г., пак в „NY Times”, за нея излезе рецензия от самия Асанж. Асанж е прям. Нарича двамата автори, Шмид и Коен, „главните вещери” на технократичния империализъм, чиято ясна проекция се явява и настоящата книга. Това не е книга за четене, според Асанж. Това е декларация за „изковаване на нови съюзи” и нов световен ред, доминиран от една единствена световна сила, САЩ, която, благодарение на технологиите (Google), ще прекрои бъдещето на хората, нациите и бизнеса, без да ги пита дали те желаят това. Прогресът е привидян като световно разпространение на американското технологично консуматорство и дистрибуция на задвижвани от Google джаджи. Явно, с изключение само на непослушния Китай. А демокрацията в нейната Google-версия е привидяна като технологии за наблюдение и надзор, евфемистично назовавани „култура на споделянето”.
Авторите също слагат в една категория и египетските младежи с техния бунт, и тероризма, за да предложат на тяхно място своя фантазъм за „добре подсигурени”(“well resourced”) революционни групи, ново поколение консултанти, които… поемете дъх! – ще се занимават с това “да ползват данни за изграждане на фино настроени политически фигури”… Чиито речи и писания ще бъдат подхранвани “чрез комплексно извличане на характеристики и софтуер за анализ на тенденциите”, докато “картографирането на мозъчните функции” и други “софистицирани диагностики” ще бъдат ползвани за “достъп до слабите места в политическия „им” репертоар”.
Асанж съпоставя вижданията на авторите със своите, които са добре известни от книгата му „Киберпънкове” и се съдържат главно в това да бъде опазена от посегателства отделната личност като носител на информация и идентичност. Неприкосновеността на отделната личност обаче се привижда като ключов проблем пред сигурността на държавата за Шмид, Коен, Google като цяло и тяхното Вашингтонско лоби. „Отвореността” и „прозрачността” на правителството се схващат преди всичко като едностранна прозрачност и достъпност до личната информация на отделните граждани, а не като прозрачност и отвореност на правителството към неговите граждани. В случая оправданието е за „по-добър отклик на нуждите на гражданите и потребителите”, но то звучи неубедително и подценяващо същите тези граждани и потребители.
Тук ми се ще да се върна към това, с което и започнах – тайния разговор на Шмид с Асанж. Но ще го сторя само за да обещая, че при първа възможност ще ви занимая по-детайлно с тактиката, разработена от кръга Wikileaks, за самозащита пред всеотчуждаващата и всеподменяща технологизирана власт.

 

Публикувано на

Силата на Спектакъла | Култура – Брой 35 (2827), 19 октомври 2012

В самия край на изминалата седмица, на 13-ти октомври, няколко туита от профили, приписвани на членове на Anonymous, съобщиха изненадващата новина, че хактивистката група и Wikileaks се разделят завинаги.
“Краят на една ера.” – четем на Тwitter. „Ние престанахме да следваме @Wikileaks и оттегляме своята помощ. Това беше чудесна идея, съсипана от Егота. Сбогом.”
Непримиримите различия са се проявили „след повече от две годишна любовна история”, според драматичната интерпретация на сайта Mashable , но претенциите на Anonymous към Wikileaks са отскоро заради банер за дарения, който се появил на сайта и който бил в противоречие с претенциите на анонимните за прозрачност и служба в полза на обществото.
Anonymous подозират, че Асанж, който еднолично си е присвоил твърде много пълномощия около каузата на Wikileaks, е решил да осребри най-сетне огромната си популярност, превръщайки плода от усилията на много и безлики помощници в нещо като моноспектакъл, “в едноличното шоу на Джулиан Асанж”.
Справедливо ли е негодуванието на Anonymous? Претенциите обикновено са пропорционални на заслугите. Доста се шумя, когато Visa и Mastercard блокираха сметките на Wikileaks през 2010, а анонимните хакери организираха наказателна DoS атака на тези финансови институции. Далеч по-същественият им хактивистки принос обаче се случи тази пролет, когато над 5 милиона поверителни документа, събирани в интервала юни 2004 – декември 2011, на глобалната, но базирана в Тексас компания за сигурност Stratfor, видяха бял свят на сайта на Wikileaks – същите тези „глобални разузнавателни досиета” (“Global Intelligence Files”), над които се появи злополучният банер за дарения.
Досиетата разкриха доста от „разработките” на Stratfor, който се оказа, че е нещо като разузнавателна мрежа на частните корпорациите от рода на Dow Chemical Co., Lockheed Martin, Northrop Grumman, Raytheon. Редом с тях, клиенти на Stratfor се оказаха и доста държавни американски агенции. Имейлите недвусмислено показаха, че Stratfor плаща на глобални „правителствени и дипломатически източници“ за информация, която им позволява да следят и контролират световните събития, и че Stratfor също така е в тесни връзки с правителството на САЩ, като взима на работа бивши служители на държавните агенции.
Очевидно, заслугите на Anonymous не са малко. Но едни и същи Anonymous ли стояха зад DoS атаката и зад удара с архивите на Stratfor? А зад съобщението в Тwitter? Ако изявлението в Twitter за разрива с Wikileaks е на същите тези Anonymous, предоставили глобалните разузнавателни архиви на Wikileaks, то кои бяха Anonymous, обещали да съсипят Facebook преди време и не изпълнили обещанието си? А случаят с данъчните декларации на основния опонент на Обама, Ромни? В случай, че не сте чули: на 28 септември 2012 група, представяща се като Anonymous, захраниха скандалните американски хроники със заплаха към сенатора, че ще публикуват всички налични файлове, „освен ако някой не им преведе $ 1 милион… биткойнс.[1]
Да, несъмнено Джулиан Асанж е икона и несъмнено притежава власт – властта на Спектакъла. Но Anonymous също не са безразлични към зрелищните изпълнения и, в интерес на истината, май се забавляват с това доста повече от Асанж – на Youtube можем да видим невероятно количество клипове с маската на Гай Фокс. Гай Фокс вече е навсякъде. И където трябва, и където не трябва. С Anonymous могат да се отъждествят вече твърде много и твърде случайни хора., Но доколко такава аморфност може да има влияние над репутацията на някой, приел да е неанонимен като гаранция за автентичността на някаква кауза?
Спектакълът не е зло по подразбиране. Той има своите функции в общественото пространство – да фокусира вниманието на масите. И освен това, не бива да се забравя, че Спектакълът доста често превръща в мишена не зрителя, а изпълнителя си.

[1]Bitcoin e дигитална валута, създадена от хакер под псевдонима Сатоши Накамото. Тази валута съвсем реално може да бъде обменяна и да функционира през конкретни сайтове редом с общоприетите
Публикувано на

Всички сме затворници | Култура – Брой 43 (2791), 16 декември 2011

На 17 декември редник Брадли Манинг навършва 24 години. На 16 декември, във Форт Мийд, Мериленд, след година и половина затвор при тежки условия, той най-сетне ще бъде изправен пред военен съд. За тези, на които името на Манинг не говори нищо: това е американският войник от Десета планинска дивизия близо до Багдад, арестуван през май 2010 в Ирак за това, че е присвоил и споделил с неоторизиран източник (WikiLeaks) информация, засягаща националната сигурност на Америка. Благодарение на него стават достояние на света 250 000 дипломатически грами, видеа от ударите на Американските военовъздушни сили над Ирак и Афганистан, архиви от Гуантанамо, разкриващи истината за този затвор, а също и шокиращото видео „Съпътстващи убийства”, на което светът видя как американски войници разстрелват от хеликоптер журналисти на Ройтерс, а след това и баща с две деца, спрял с колата си, за да помогне.

За разгласяването на ето такива „държавни тайни” над Манинг са надвиснали 22 обвинения между които и „подпомагане на врага”, за което според американския военен закон се полага смърт.

Песимистите виждат дори в избора на дата за процес особеното отношение на Американската държава точно към този затворник. Целта е всички, които в бъдеще ще дръзнат, да „подпомагат врага”, да бъдат сплашени. Поддръжниците на редника обаче не са никак малко и са доста активни. В деня на процеса на много места в Америка ще има демонстрации в негова защита, а 17 декември е обявен за Международен ден за солидарност.

„Ние всички сме Брадли Манинг”! – това е лозунгът, който издигат те и има защо – наскоро американският Сенат гласува правото на военните да задържат всеки гражданин, дори бегло заподозрян във връзка с терористи. И притеснителното е не толкова, че президентът може и да не наложи вето на този закон, колкото че такъв изобщо се разисква.

Като че ли за да доподреди пъзела от събития, свързани с покушения над свободата, на 1 декември, дни преди Международния ден за правата на човека, Wikileaks обяви своя нов проект, наречен „Шпионски файлове„. Той тепърва ще разкрива подробности за една цяла нова индустрия, набрала скорост след 11 септември, 2001, обхванала 25 държави и превърнала се вече в норма – масовото подслушване.

Всички вече сме наясно, че правителствата на много държави са сред клиентите на специализирани в областта на наблюдението частни компании. Доставчиците на телекомуникационни услуги дори не чакат да бъдат поканени – сами предлагат помощта си. Тези интересни (и крайно нерегулирани) отношения между частен бизнес и държавна власт обаче имат голям залог – това вече не са отделни дисидентстващи представители на интелектуалния елит или опоненти на някой режим, това са цели нации. Очевидно, при съвременното развитие на технологиите това е възможно. Компютрите, телефоните, цялата техника от ежедневието ни се обръща срещу нас, своите собственици, и може да послужи за локализирането и идентифицирането ни, за информирането за навиците и дейността ни, за прихващане на комуникацията ни, лична и служебна с всички възможни последствия от това. Това, което тепърва трябва да се случи е съпротивата.

В официалния форум на Wikileaks могат да се видят дискусии свързани с дейността на германски фирми за софтуер, предлагащи услугите се на тиранични режими от Третия свят, с всичките повече или по-малко предвидими упреци към Германия като недоотървал се от агресивните си навици завоевател от недалечното минало. Всъщност, изобщо не става дума за възраждане на германския или някакъв друг райх чрез технологиите, за колонизиране на по-малко развитата част от света от по-развитата. Ето, дори Америка вече не прави разлика между собствените си граждани и набедените за терористи по подразбиране граждани от Близкия изток. Става дума като че ли за нещо съвсем друго, за глобален тоталитаризъм от нов тип в който нациите са без значение.

Каква е перспективата в България в момента?

На сайта „Биволъ” четем, че измежду вече публикуваните 287 документа на Spyfiles липсват такива от български фирми, но има информация, че „чуждестранни фирми аутсорсват разработка на шпионски софтуер и в нашата страна”.

Добре би било да не приемаме това предупреждение с присъщата ни апатия.

 

Публикувано на

Лятно изобилие | Култура – Брой 30 (2778), 16 септември 2011

Един доста сполучлив виц се завъртя из мрежата в началото на юли, а именно, че медийният магнат Рупърт Мърдок се извинил на британската аудитория за скандалите с таблоида „Нюз ъв дъ уърлд“, закрил го, но тайно открил два чисто нови таблоида у нас – „Всеки ден” и „България днес”. Вицовете са си вицове, Рупър Мърдок не е собственик на новопръкналите се вестници, но едва ли е възможно да се измисли по-сполучлив начин да се опише скандално ниското ниво, до което е паднала така наречената традиционна преса у нас. Съдържанието дори на претендиращите за официозност наши медии е от такова естество, че дори и без тежките обвинения, сполетели „Нюз ъв дъ уърлд“, те трябва просто да се извинят на аудиторията си и да изчезнат. Вместо това, собствениците им преливат от ентусиазъм да ги клонират и да ни заливат със „сводки” за шеметния си пазарен успех, гарнирани с мними „анализи“ и „прогнози“ как божем ще се развие „битката“ между поредните два „конкурента“ на „пазара”. Към масовите жълти таблоиди можем да прибавим и скъпите, никому ненужни, но претенциозни лайфстайл продукти, цели два от които се появиха само през това лято – „Сезони” и „Биограф”.
Колко ли точно струва тази индустрия на заблудата?
Ето на какво обяснение за този инвеститорски ентусиазъм се натъкваме в мрежата, конкретно в случая с таблоидите: „Целта ни е да върнем доверието на потребителите и да ги откъснем от компютърния екран. Инвестицията ни е сериозна и в момента продуктът е най-доброто съотношение между обем, цена и цветен печат на всички страници”. – това са думи на Недялко Недялков, председател на редакционния съвет на „България днес“.
Намеренията за връщане на доверието на аудиторията не с качествени новини и грамотни анализи, а с четива от жанра на компромата и вулгарния (черен, розов, жълт) пиар, разредени с комерсиален лайфстайл сироп, звучат не просто несериозно, но и грубо подценяващо тази същата аудитория и алтернативата, която тепърва ще й предложат тези лоши, развращаващи технологии.
Работата ми е да пиша критично за технологиите и за web 2.0 в частност, за страничните ефекти от комерсиализацията на този медиум; за кондиционирането на масите, за работата с вниманието им; за възможностите, които се откриват тепърва пред събирачите на данни и манипулаторите. Покрай глобалното оживление напоследък около мащабния проект Wikileaks, обаче, а и на локално ниво и покрай българските им партньори Balkanleaks и Биволъ, доверието в революционната мощ на технологиите малко по малко се завръща.
Така че спокойно мога да споделя: макар и започнало с потискащ предизборен бум в жълтата преса, локалното лято завърши безшумно, но въодушевяващо с един кратък летен курс за журналисти, организиран в курорта Варвара от инициаторите на Balkanleaks и Биволъ – компютърния лингвист от Centre National de la Recherche Scientifique Атанас Чобанов и журналиста Асен Йорданов.
Курсът бе на тема „Защита на информацията в условията на полицейска държава“. На него, освен някои от най-активните ни и качествени журналисти, присъства и Анди Грийнберг от Forbes , както и специалисти по информационна сигурност, юристи, SEO специалисти, блогъри – неизбежно пъстър състав, доколкото новата журналистическа концепция го изисква.
Най-честите упреци към Balkanleaks и Биволъ като че са свързани с „тайминга” на публикациите, с тяхната времева координация с други политически събития и медийния фон у нас, издаващо уж самоцелна и манипулативна сензационност. Тези подозрения Атанас Чобанов отхвърли в едно свое скорошно интервю в предаването „Отпечатъци” на Мира Баджева по БТВ като напълно несъстоятелни с довода, че няма нито една публикация в сайта Биволъ, която да е продиктувана от политическа партизанщина или непридружена с вещественото доказателство на някой документ. А много често материалите там представляват синтез от широко разпространена из мрежата важна информация, която никой не крие, но на която по някакви причини и никой не обръща достатъчно внимание.
Естествено, касае се за „работа с вниманието на аудиторията” и някому това може да изглежда като манипулация, но, все пак, става дума за едно от базисните понятия, на които се крепи новата web 2.0 журналистическа доктрина.