Публикувано на

Електоралната машина | Култура – Брой 41 (3008), 09 декември 2016

Светът напоследък е нажежен от изборни страсти и, разбира се, това се вижда най-добре в мрежата. Днес (4.12.2016) референдумът за конституционна реформа в Италия се коментира оживено дори у нас (поне ако съдя по собственото си обкръжение); и сякаш въпросът как италианците ще се справят чисто процедурно с нещата вълнува толкова, колкото и резултатът.
В Австрия също текат избори и отново, покрай чисто политическите прения около кандидатите, гръмко отеква опасението, че в днешно време трудно могат да се проведат избори в деформиращия натиск на манипулациите в мрежите и масивната дезинформация.
В австрийския „Дер Щандард„, например, са се загрижили за начина, по който се информира електоратът относно кандидат-президентите, а именно, че това става главно през Facebook и то силно филтрирано, според предпочитанията към един или друг политик. Така всеки избира приятелите си, групата, към която да принадлежи, и медията, която да следи, според комфорта, който му осигуряват, а не воден от стремежа към информираност, критично мислене и установяване на истината. С други думи, всеки започва да живее в своя собствена тунелна реалност (информационен балон, остров, анклав, екосистема, ако предпочитате), в която кръгозорът е стеснен, а представата за действителността – все по-орязана и неадекватна. Сблъсъкът с реалния живот може да се окаже стряскащ накрая.
Така в САЩ много се оказаха шокирани от „неочакваната” победа на Тръмп. The New Yorker нарече това победа на „нишовия екстремизъм и ширещата се дезинформация” и стовари най-големия дял от вината върху Facebook като най-широко разпространена и влиятелна социална мрежа. През последните седмици на кампаниите бил станал съвсем виден механизмът на дезинформацията – новинарският алгоритъм на Facebook показвал тези резултати, които смятал за интересни и релевантни, без да прави разлика между реални новини и невярна информация.
Washington Post пък публикуваха интервю с някой си Пол Хорнър, „импресариото на Facebook империята на фалшиви-новини“, който бил поел отговорността за това, че Тръмп се е озовал в Белия дом. „Неговите последователи не проверяват нищо – те вярват на всичко“, споделя Хорнър.
Даже тинк-танкът Pew Research Center вдигна мерника на Facebook. Широко се цитира тяхното изследване, според което 45% от населението ползва за основен информационен канал Facebook, който в това отношение е без конкуренция сред останалите социални мрежи. Така двадесетте най-ефектни предизборни лъжи са успели да ударят в земята двадесетте най-добри новинарски статии, а седемнадесет от тези, фалшивите, били в полза на кампанията на Тръмп.
Разбира се, обвиненията не оставиха Марк Цукерберг безмълвен. Той им посвети специален FB статус, който започва така:
Нашата цел е да дадем гласност на всеки. Ние дълбоко вярваме в хората. (…) Понякога хората ползват гласността, за да казват неща, които звучат грешно, или да подкрепят някого, с когото вие сте несъгласни.
Цукърбърг продължава с това, че повече от 99% от съдържанието на Facebook е автентично, а измамите, които съществуват, не са ограничени до един партиен възглед или дори до политиката. Това прави изключително малко вероятно измамите да са променили резултата от тези избори в една или друга посока.
Това звучи крайно неискрено, защото е известна ролята на Facebook като двигател на общественото мнение в рекламните стратегии. Защо да не е така и в предизборните? Вероятно всяка политическа сила би могла да ползва Facebook за същото, в което обвиняват сега Тръмп, но все пак има и нещо друго. Има го електоратът. Ако и да се появяват едва напоследък официални изследвания за опасността от ролята на парите в политическия процес и за това, как различните финансови механизми се намесват по време на кампаниите, обикновените потребители, тези същите електорални единици, без които все още някак си не могат да минат за легитимни ни едни избори, врат в (дез)информационния бульон, откак интерактивната web 2.0 съществува, и вече са успели да натрупат опит съвсем неофициално, без помощта на тинк-танковете, които сякаш се опитват да моделират и подложат на редизайн нещо толкова естествено като инстинкта за самосъхранение на обществата и индивидите.

 

Публикувано на

Дигитални урагани | Култура – Брой 38 (2830), 09 ноември 2012

На 23 октомври един потребител на Facebook написа в статуса си “Току що купих 1 милион вписвания на лични данни във Facebook…”  И този meme тутакси обиколи света.
Появи се на първа страница в Hacker News, в Mashable, Search Еngine Watch, Daily Mail, появи се във френските, руските, немските, чешките, финландските, белгийски, румънски и македонски медии. А ето, че наскоро се появи и в „Насреща” при Люба Кулезич.
Всъщност, този FB потребител е българинът Богомил Шопов – хактивист, борец за мрежови свободи и един от радетелите за основаване на пиратска партия у нас. Купил е личните данни (имейли, имена, URL на профили) на тези милион други FB потребители (сред които и негови познати) за 5 долара от сайта за почасова работа, Gigbucksq от някой си, именуван ‘Mertem’. В сайта се предлагат и други подобни услуги на цени между $5 – $50. Какво значи „да закупиш лични данни”? Значи буквално да си напазаруваш фенове и по-точно – привилегията да спамиш нищо неподозиращи индивиди с информация за своя бизнес, кауза, личност… Става дума за прицелване на мерника, за вземане на мушка на мрежови идентичности по геолокационен, възрастов, полов, расов и всякакъв друг признак, като се предполага това да генерира трафик към сайта ви, а с това и повече печалба за вас. За целта на този тип мрежови бизнес и предприемачите му, напомнящи по странен начин Гоголевия герой Чичиков, вече е ставало дума тук.
Къде обаче е новината, ще попитате? Скандалите с личните данни на Facebook са толкова отдавна и за тях толкова е писано, че новина в случая е единствено фактът, че някой счита това за новина. Факт е също и това обаче, че дори Facebook служителите са пожелали Шопов да изтрие статуса си. Защо? И какво им е поверителното на данни, които могат да се нагребат в изобилие и напълно свободно във Facebook, без да е нужна компетентността на хакер, а единствено умение да се ползва най-обикновен бот? И защо ни се вижда такъв ужас това, че и друг знае имейла ни в мрежата? Толкова ли бързо забравихме времената, когато трите ни имена, заедно с телефонните ни номера и физическите ни адреси, се мъдреха в телефонните указатели? Ами публичните регистри? Нима получаването на спам по мрежата е по-сериозно нахлуване в личното ни пространство от това някой да ни телефонира или да ни открие на адреса ни в реалния, физическия свят? Проблемът в случая е не достъпността на данните, по които можем да бъдем идентифицирани, а че благодарение на технологиите тези данни бързо и лесно могат да бъдат обработвани машинно. И още нещо – тези данни не толкова служат за физическото ни идентифициране. Те могат да послужат и за предвиждане на нашето поведение. Вероятно и за симулирането му. Потребителско поведение? Поведение на граждани? Човешко поведение? Поне това е претенцията на разработчиците на всевъзможни аналитични платформи и приложения за социалните мрежи и, да, анализ на потребителското поведение. Тези разработчици и тяхното не особено прозрачно партньорство със собствениците на социални мрежи, според мен, би следвало да са предмет на интереса на мрежовите активисти, а не на такива като потребителя Mertem от Gigbucks. И е редно да се запитаме колко далеч могат да стигнат подобни разработки в прикачването на етикети към нашите виртуални същности? Дали усиленото търсене на корелации между поведението ни и данните за потребителските ни вкусове, пола, цвета на кожата, вероизповеданието и нацията не би довело до етикетирането ни като опасни за обществото по подразбиране, например?
Обвиненията и скандалите около начина, по който социалните мрежи, в частност Facebook, третират личните ни данни едва ли ще секнат лесно и бързо. Междувременно, тези същите наводнени от спам социални мрежи вършат нелоша работа на американските граждани, попаднали в обхвата на свирепия ураган Сaнди. Facebook се е превърнал в национален бюлетин по бедствието. А виралните анализатори, гълтащи огромни средства на инвестиращите в тях компании, ползват напредъка на технологиите, за да регистрират, че най-ползваните думи напоследък в мрежите били „power”, “made it” и “safe” („мощност”, „успяхме” в „безопасност”). Най-често срещаното изречение пък е “We are Ok” („Добре сме!”), представете си!
Публикувано на

Честито! | Култура – Брой 20 (2812), 24 май 2012

На 16 май уважаваният британски сайт за технологични новини The Register докладва, че третият по големина рекламодател в САЩ, General Motors, спира да рекламира в социалната мрежа Facebook „заради липсата на ангажираност” от страна на компанията. Става дума за отклоняването на $10 милиона, които на фона на $1.1милиарда, постъпващи годишно в бюджета на социалната мрежа само от реклама, не изглеждат фатална загуба, но са достатъчен повод за тревожни въпроси и оживени дискусии: дали репутацията на Facebook ще си остане ненакърнена?
„Facebook има добри показатели за растеж, но реално претърпя поражение в две области – в рекламните формати и рекламните мишени“, коментира Лари Ким, основателя на Wordstream, една доста успешна компания за рекламен софтуер, за The Register.
Мултимедийните банери са всичко, на което разчита съблазънта на рекламата от случайно преминаващия потребител, а според Лари Ким, рекламите на Facebookса отегчителни. И тъй като тези реклами не са в състояние „да доставят богато изживяване” на потребителя, те са обречени на провал.
Facebook пропуска мишени! Каква драма! И това приположение, че една социална мрежа по подразбиране държи на мушка потребителите си, колекционирайки от самото начало демографските им данни (възраст, пол, местонахождение). Няма по-добро място за насочване на рекламните изстрели от социалните мрежи исе очаква тъкмо там те да са най-релевантни и неустоими, но ето че, вместо да се превърне в неумолима рекламна гаубица, Facebook подлага на риск инвестициите на рекламодателите си, а и своята собствена репутация на печеливша компания. При положение, че около 86% от приходите му са от реклами, въпросът дали Зукърбърг продължава да има амбиции в рекламата е логичен. Но ако наистина амбициите на Зукърбърг не са в рекламата, къде са тогава? Може пък единствената му амбиция е, както сам често казва, „да свързва хората”?
Внимателният тон на статиите в The Reg ме отказват от идеята да подхвърлям в коментарите линкове към статии на тема “government data mining” или конспиративни теории за първите няколко финансови инжекции, получени от колежанския проект Facebook на времето. Като например едни $500 000 от бившия изпълнителен директор на Paypal Питър Тийл, който, освен че е радикален консерватор, е известен и като автор на анти-мултикултуралистката книга „Митът за разнообразието”. Или за $12.7 милиона, дошли от Accel Partners, чийто мениджър Джеймс Брейър е бивш председател на Националната асоциация за рисков капитал и член на борда с Гилмън Луи, изпълнителен директор на In-Q-Tel, фирма, основана от Централното разузнавателно управление през 1999 г., тясно специализирана в „технологията за добив на данни“.
И това не са просто колежански митове, циркулиращи из блогосферата. С най-новите си законотворчески напъни американското правителство остави извън всяко съмнение подозрението, че шпионира гражданите си. И ако компании като Facebook се занимават с т.нар.” добив на данни” за големите компании, то милиардите, които печелят от тази си дейност, явно съвсем не могат да са гаранция, че не го правят и за правителството.
В условията за ползване на Facebook изрично пише, че всичко споделено от вас може да бъде ползвано по всички възможни начини от компанията, но освен това, „с цел да ви достави по-персонализирано изживяване”, Facebook събира информация за вас от други източници – вестници, блогове, чатове, други потребители на Facebook. „Ползвайки Facebook, вие се съгласявате личните ви данни да се обработват в Съединените щати.” „Персонализирайки” така отношенията си с ЦРУ, няма как да сме самотни.
Всъщност, да не ставаме параноици. Започнах да пиша този текст в навечерието на излизането на Facebook на фондовата борса, така че постъпката на General Motors може да бъде изтълкувана чисто и просто като предумишлен опит за повлияване на първичното публично предлагане на акциите на компанията, а не толкова като лоша тенденция в бизнеса й. И ето че днес не ни остава нищо друго, освен да честитим едновременно на Зукърбърг новия публичен статут на компанията му, рождения му ден и брака му.
Публикувано на

Лица срещу маски | Култура – Брой 38 (2786), 11 ноември 2011

Моето лице не е ничия фирмена тайна… – тези думи на виенчанина Макс Шремс цитираха масовите медии тия дни, в това число и някои наши.  Поводът: Шремс, който е студент по право и притежател на FaceBook профил, е решил да съди компанията заради незаконните неща, които прави, а именно да съхранява и обработва информация на потребителите си, да им съставя обемисти досиета, надхвърляйки в това отношение дори каноничните примери за незачитане на личната неприкосновеност, КГБ и ЦРУ. В добавка на това и напълно в разрез с европейските закони, компанията затруднява потребителите си по всякакъв начин да изискат и получат събираната за самите тях информация, а ако все пак благоволят да я предоставят, проявяват престъпна небрежност при съхраняването и транспортирането й.
Вече на всички ни е ясно, че с личната ни информация се търгува. Социалната и уж обществена уеб отдавна служи на лични бизнеси и користни интереси, но едва напоследък стана ясно и нещо друго – доколко ефективни могат да бъдат същите тези комерсиализирани и наблъскани с шум и спам виртуални мрежи при организиране на мащабни и не съвсем мирни действия в реалността. Това тяхно качество изправи още един играч на сцената, Държавата, с нейната дълга сянка – разузнавателните агенции и всевъзможните служби за сигурност. Нещата започват да изглеждат по Оруеловски зловещи, а играта – по-сложна и с по-непрозрачни правила от всякога.
Ето по този повод как Associated Press представя ситуацията с FaceBook и изобщо със социалните медии: В един безименен индустриален парк във Виржиния, в една безлична тухлена сграда, ЦРУ проследява около пет милиона туита дневно.
В Центъра за отворен код на агенцията в МакЛийн пък, екип, наричан „отмъстителните библиотекари”, също се е задълбочил над Facebook статуси, вестници, новинарски телевизионни канали, локални радиостанции, интернет чатове, прихванати тайно телефонни разговори – всичко и навсякъде, на всички езици, до което някой може да има достъп или свободно да сподели.
Благодарение на тази си новопридобита компетентност ЦРУ успява да предостави на Белия дом нещо като „синоптична” прогноза в реално време за районите, в които евентуално се очаква да се случи нещо, примерно в района, където, след атака на морски тюлени, е бил убит Бин Ладен, и да се ангажира с прогноза дали Средният Изток е узрял за бунт. Този отдел е създаден по препоръка на Комисията 9/11 като приоритет в борбата с тероризма, така че напълно може да се вярва на Дъг Накуин, директора на този център, който твърди в едно свое интервю за Associated Press, че в центъра отдавна са наясно, че социалните медии в Египет могат да се окажат важен фактор и заплаха за режима. И че са разбрали преди всички, че революцията се е задала, просто никой не можел да каже точно кога ще избухне.
Дали тази ефективност на социалните мрежи в организирането на бунтове не е причината, поради която напоследък на масмедиите им е позволено да се занимават толкова с тях? Може да звучи параноично, но мащабната дезинформация тепърва предстои.
Дали плъзналите тези дни из интернет обръщения към гражданите на света уж от страна на прочутите Anonimous за намерението им да хакнат Facebook на пети ноември[1] не са част от опита да бъде дискредитирана мрежата като инструмент на революцията?
Това е нашият свят сега. Ние съществуваме без националност, без религиозни пристрастия. Ние имаме правото да не бъдем надзиравани, дебнати, използвани с цел нечия печалба. Ние имаме правото да не живеем като роби.
Ние сме анонимни.
Ние сме легион.
Ние не прощаваме.
Ние не забравяме.
Очаквайте ни.
Така завършва това обръщение на Anonimous, които, в интерес на истината, в момента имат по-насъщни проблеми за решаване, свързани с отвлечения от мексиканския наркокартел Сета техен член. Пети ноември мина, Facebook продължава да съществува. Опитва ли се някой да свали маската на Anonimous и да впише в „профила” им, че са лъжци?

[1] Пети ноември е денят, в който Англия си спомня за Барутната афера, застрашила Британската империя през 1605 с фойерверки и топовни изстрели. Гай Фокс, под чиято маска Anonimous крият лицата си, е символът на тази афера и изобщо на антиправителствените заговори
Публикувано на

Играчка-плачка | Култура – Брой 6 (2708), 19 февруари 2010

Четем в пресата, че Facebook е третият по големина „народ“ в света и вероятно се питаме кой го управлява. Откриваме, че Facebook групата, която лично сме създали, ненадейно е изтрита и отново се питаме: кой управлява?
Facebook наистина е най-добре развитата социална мрежа в web, но това не означава, че не търпи критики. Най-честият повод за недоволство, знаем, е поверителността на личната ни информация в нея, а също и невъзможността, закривайки профила си, да заличим и вече споделеното от нас съдържание. Това е може би най-възмутителният от фактите, известни ни за иначе полезния социален инструмент. Недоволство предизвикват също и натрапливите рекламните скриптове, както и отявленият добив на данни (data mining), практикуван от Facebook без много шум, но за който потребителите и без това се досещат. Макар и популярен, Facebook често е недолюбван и от някои рекламодатели заради появата на рекламите им в страниците на личности и групи с прекалено нееднозначна и дори лоша репутация.
Кой обаче определя чуждата репутация във FB? Кой управлява?
Шумът в новите медии бързо избухва и бързо заглъхва, със сигурност обаче се помни шумът, вдигнат около FB групата „Да подарим безвъзмездно 1 милион цигани на щатите по случай 4 юли„.  В момента тази група съществува и наброява 415 215 члена. Може би не знаете, но като реплика на шегата „Да подарим безвъзмездно…“, също толкова на шега се появи друга една група, „Подаряваме 1 милион български расистки отрепки“, която събра хиляда привърженици, след което бе „изтрита“, доколкото нещо изобщо може да бъде изтрито от базата данни на FB. Просто на сутринта на 10 февруари инициаторите й откриха в мейлите си следното съобщение на руски език:
„Здравейте, групата ви бе отстранена, тъй като нарушава правилата, изложени в Условията за използване на сайта. Моля, обърнете внимание, че в групите се забранява публикуването на заплахи, оскърбления и неприлични изказвания. Ще бъдат изтривани също групи, насочени срещу друг ползувател, както и такива, рекламиращи някакъв продукт или услуга. Неспазването може да доведе до закриване на вашия Facebook акаунт. Ако имате въпроси, може да се запознаете с отговорите на най-често задаваните от тях на следващата страница.“
Звучи направо ехидно, нали? Всеки опит за контакт на потърпевшите с екипа на социалната мрежа по телефон или по мейл завърши с провал и много питания: Защо съобщението е на руски? Как точно е взето решението да бъде изтрита точно тази група, а множащите се и все по-многочислени расистки групи – не? Да не би FB да реагира просто на броя докладвания на потребителите в централата (reports) за неуместно или накърняващо нечие достойнство съдържание?
А може би решенията за изтриване се взимат от изкуствен интелект, реагиращ на определени думи, не и на връзката помежду им? А ако цялата кирилическа част на FB е администрирана от руски екип и по руски маниер, т.е. в тон с актуалните ксенофобски настроения в Русия? Facebook очевидно е чувствителен към географската информация, оставяна след потребителите, макар уж компанията да се отказа от регионалните мрежи миналата есен. Навярно Facebook продължава да локализира информацията с цел по-релевантна работа на търсачката. Пък и отношенията на компанията с мразещата информационните клоаки Русия съвсем не са чак толкова безнадеждни: напоследък, въпреки резервираността си, Facebook обмисля отварянето на руски офис и дори в мрежата вече има обяви за длъжността „директор по развитието“.
Не е задължително да взимаме насериозно Facebook каузите и да вярваме в ефективността им, за да сме съгласни с факта, че именно социалните мрежи, макар и порядъчно контаминирани от реклами и пропаганда, са мястото, където общуването и обменът на информация се случват все още сравнително свободно. Всъщност, дали това е така? Мислейки си за технологии, неизменно се сещам за анекдота за скорпиона, който убеждавал жабата да го пренесе на гръб през реката, обещавайки й да не се поддава на скорпионската си природа и да не я ужили.
„Природата“ на технологиите, макар и създадена от човека, не е човешка природа. Може ли да очакваме тя да ни гарантира нещо толкова човешко като свободата?
Публикувано на

Небетшекер | Култура – Брой 44 (2701), 17 декември 2009

Преди да е станало крайно наложително отново да пиша за Google, ще се опитам да обърна малко внимание на противоречивия свят на социалните мрежи и по-точно на свръхпопулярната Facebook. Темата за достъпа на другите до споделяното от нас съдържание и за смисъла от това споделяне не престава да тревожи и най-пристрастените измежду нас, особено след като през февруари т.г. в блога на Facebook Inc. се появи съобщение, уведомяващо ни, че компанията възнамерява да си присвои правото да ползва, копира, издава, дистрибутира, възпроизвежда, модифицира, съхранява, публикува, превежда, публично показва, скенира, преформатира, модифицира, редактира, цитира, адаптира, създава производни и разпространява това наше съдържание. Гневните реакции на многохилядното Facebook поданство тогава успяха да откажат ръководството от намеренията му, даже нещо повече: през юли вицепрезидентът и отговорник за поверителността на информацията Крис Кели обяви , че тепърва предстоят промени в посока към по-голям контрол на потребителите върху собственото им съдържание и за тази цел започват тестове на нивата на сигурност с малка контролна група от тях.
В блога се появиха и трите базисни принципа на ефективната защита, на които Facebook държи, а именно:
Контрол. На потребителите трябва да им е възможно да управляват достъпа на аудиторията до информацията, която споделят, без при това да страда връзката им с важните за тях хора.
Простота. Когато инструментите са прости, охотата да бъдат ползвани е по-голяма.
Свързваемост. Инструментите са ефективни само когато хората могат ефективно да балансират между достъпа до информацията и нейната поверителност, между това да откриват и да бъдат откривани.
Съвсем наскоро, на 1 декември, на блога на компанията отново се появи постинг по темата.  Този път това бе отворено писмо на основателя на Facebook Марк Цукерберг към 350-милионната аудитория, обявяващо, че периодът на тестване, започнал през юли, приключва. Като причина за досегашните проблеми със сигурността бе посочено разрастването на регионалните мрежи, затрудняващо контрола на потребителите над съдържанието им. Промените ще бъдат факт в рамките на седмица-две и ще се изразяват в премахване на тези регионални мрежи, като в замяна всеки отделен потребител ще получи възможност да контролира достъпа до всяко отделно парче информация, което споделя. Указания как да променим настройките си и потвърждение, че сме се справили успешно, ще получим под формата на лични съобщения.
Само за ден под отвореното писмо на Цукерберг се появяват над 17 000 коментара, този път не негодуващи, а изпълнени с благодарности за грижите и признания в лоялност и любов.
Малко е трудно да си представим как точно направените промени в настройките и инструментите ще предпазят потребителите на Facebook от собственото им безразсъдство да споделят несподелимото, от погрешни интерпретации и вероломство, но и едва ли някой очаква социалният му живот да започне изцяло да зависи от интерфейси. Важен е жестът на Цукерберг.
И все пак, какво ли мисли за поверителността на съдържанието полицаят Джон Хайтър, който на 26 април т.г. имá нещастието да види свой поверителен постинг във Facebook с големи черни букви на страниците на The People, гласящ: Пак имах късмета да убия някого. Овапцах я. Може ли постинг като този да си остане лична и неприкосновена тайна на фона на лондонските вълнения срещу Г20 през април т.г. и убийството на невинния гражданин Иън Томлинсън, видяно на запис от многомилионната аудитория на Guardian, или е нарушено личното пространство на полицая в разрез с клауза 3, засягаща личната информация, на Британския практически кодекс? Може би наличието на обществен интерес тутакси лишава това изказване от частния му характер.
А у нас? Как е у нас? Какво ли мисли за Facebook наскоро отвлеченият (и вече откупен) Румен Гунински, за чиито похитители се знае, че не са имали проблем с медии и полиция, докато са изнудвали родителите му през социалната мрежа? При това, включвайки се в групата „Румен Гунински – Ние сме с теб“, сформирана в защита на студента?

 

Публикувано на

Небетшекер | Култура – Брой 44 (2571), 17 декември 2009

Преди да е станало крайно наложително отново да пиша за Google, ще се опитам да обърна малко внимание на противоречивия свят на социалните мрежи и по-точно на свръхпопулярната Facebook. Темата за достъпа на другите до споделяното от нас съдържание и за смисъла от това споделяне не престава да тревожи и най-пристрастените измежду нас, особено след като през февруари т.г. в блога на Facebook Inc. се появи съобщение, уведомяващо ни, че компанията възнамерява да си присвои правото да ползва, копира, издава, дистрибутира, възпроизвежда, модифицира, съхранява, публикува, превежда, публично показва, скенира, преформатира, модифицира, редактира, цитира, адаптира, създава производни и разпространява това наше съдържание. Гневните реакции на многохилядното Facebook поданство тогава успяха да откажат ръководството от намеренията му, даже нещо повече: през юли вицепрезидентът и отговорник за поверителността на информацията Крис Кели обяви , че тепърва предстоят промени в посока към по-голям контрол на потребителите върху собственото им съдържание и за тази цел започват тестове на нивата на сигурност с малка контролна група от тях.
В блога се появиха и трите базисни принципа на ефективната защита, на които Facebook държи, а именно:
Контрол. На потребителите трябва да им е възможно да управляват достъпа на аудиторията до информацията, която споделят, без при това да страда връзката им с важните за тях хора.
Простота. Когато инструментите са прости, охотата да бъдат ползвани е по-голяма.
Свързваемост. Инструментите са ефективни само когато хората могат ефективно да балансират между достъпа до информацията и нейната поверителност, между това да откриват и да бъдат откривани.
Съвсем наскоро, на 1 декември, на блога на компанията отново се появи постинг по темата.  Този път това бе отворено писмо на основателя на Facebook Марк Цукерберг към 350-милионната аудитория, обявяващо, че периодът на тестване, започнал през юли, приключва. Като причина за досегашните проблеми със сигурността бе посочено разрастването на регионалните мрежи, затрудняващо контрола на потребителите над съдържанието им. Промените ще бъдат факт в рамките на седмица-две и ще се изразяват в премахване на тези регионални мрежи, като в замяна всеки отделен потребител ще получи възможност да контролира достъпа до всяко отделно парче информация, което споделя. Указания как да променим настройките си и потвърждение, че сме се справили успешно, ще получим под формата на лични съобщения.
Само за ден под отвореното писмо на Цукерберг се появяват над 17 000 коментара, този път не негодуващи, а изпълнени с благодарности за грижите и признания в лоялност и любов.
Малко е трудно да си представим как точно направените промени в настройките и инструментите ще предпазят потребителите на Facebook от собственото им безразсъдство да споделят несподелимото, от погрешни интерпретации и вероломство, но и едва ли някой очаква социалният му живот да започне изцяло да зависи от интерфейси. Важен е жестът на Цукерберг.
И все пак, какво ли мисли за поверителността на съдържанието полицаят Джон Хайтър, който на 26 април т.г. имá нещастието да види свой поверителен постинг във Facebook с големи черни букви на страниците на The People, гласящ: Пак имах късмета да убия някого. Овапцах я. Може ли постинг като този да си остане лична и неприкосновена тайна на фона на лондонските вълнения срещу Г20 през април т.г. и убийството на невинния гражданин Иън Томлинсън, видяно на запис от многомилионната аудитория на Guardian, или е нарушено личното пространство на полицая в разрез с клауза 3, засягаща личната информация, на Британския практически кодекс? Може би наличието на обществен интерес тутакси лишава това изказване от частния му характер.
А у нас? Как е у нас? Какво ли мисли за Facebook наскоро отвлеченият (и вече откупен) Румен Гунински, за чиито похитители се знае, че не са имали проблем с медии и полиция, докато са изнудвали родителите му през социалната мрежа? При това, включвайки се в групата „Румен Гунински – Ние сме с теб“, сформирана в защита на студента?
Публикувано на

Присвояване | Култура – Брой 8 (2535), 27 февруари 2009

Тези дни се вдигна доста шум около промените, които социалната мрежа Facebook направи в условията за ползване на услугата. Преди две седмици тя тихомълком си гарантира ‛постоянен, неизключителен, неотменяем и напълно прехвърляем лиценз (с правото на сублиценз) да използва, копира, издава, дистрибутира, възпроизвежда, модифицира, съхранява, публикува, превежда, публично показва, скенира, преформатира, модифицира, редактира, цитира, адаптира, създава производни и разпространява всяко съдържание‛, споделено от ползувателите й, при това завинаги, дори след като те са закрили потребителските си сметки. После като че ли обратната връзка сработи и Facebook, взела си бележка от гневните реакции, върна нещата в старото им положение.

Трудно е да се каже доколко ценно от комерсиална гледна точка и трайно във времето е това, което ползувателите на мрежата споделят помежду си: любителски семейни снимки, новини, линкове. От коментарите под статиите в Consumerist и New York Times , отразили скандала, а и във Facebook-групите, обособили се в знак на протест, обаче се вижда, че всички те са еднакво неприязнени към идеята нещо, споделяно от тях безкористно, да се превръща в предмет на комерсиално ползване. Дори когато оправданието е ‛улесняване на споделянето на съдържание‛.

Всъщност, би следвало да се запитме какви още следи, какви още данни за себе си оставяме в тази среда, освен доброволно споделеното от нас съдържание? Нали все пак с нещо трябва да заплатим удоволствието да общуваме? Дали няма да се окаже, че по-ценните от комерсиална гледна точка данни са не предназначените за обмен със себеподобните ни, а тъкмо тези, които лесно могат да се преобразуват в логична, смислена и машинно обработваема информация – данните, издаващи нашето потребителско поведение? Бихме могли да научим немалко за интереса, който изпитват към това наше поведение разработчиците на всевъзможни аналитични платформи и приложения за социалните мрежи, достатъчно е да предприемем кратко пътешествие из Google с ключови думи ‛user behavior analysis‛. По време на едно такова търсене аз попаднах право на форума на разработчиците на Facebook и по-точно в една тема от юли миналата година, в която екипът на платформата Kontagent търсеше бетатестери (доброволци-изпитатели) за своя нов продукт.

Kontagent са рисково начинание със седалище Сан Франциско и са се фокусирали върху изграждането на мощна платформа за viral analytics (вирален анализ?), предназначена за разработчиците на социални мрежи.

По-долу следва информация за видовете данни, които Kontagent проследява, събира и анализира за целите на своите предвиждания: възраст на потребителите, пол, местонахождение, брой приятели, брой посещения на профила, брой на уникалните измежду тях, времето, прекаранно на сайта, датата на последното посещение. Прави се анализ и се търсят всевъзможни зависимости: между демография и социално поведение в дадени групи индивиди, между източниците на трафик и поведението на индивидите, между предпочитаната версия на ползваните приложения и поведението на индивидите; изследва се вирулентността (K-фактора) на индивидите, т.е. потенциала им да ‛заразяват‛ и други индивиди и т.н.

Логично следва въпрос от страна на модератора на Facebook: Как ще бъдат набавяни тези данни? В разрез с правилата за ползване на услугата?

На което Kontagent отговарят, че уважават тайната на личните данни и по-точно тези, чрез които индивидът може да бъде идентифицран (име, e-mail). За сметка на това пък изрично отказват да разкрият как точно ще събират тези данни. Един вид, това си е лична работа на Kontagent, тайна, която те биха споделили само с партньори.

Очевидно Facebook и Kontagent са намерили общ език, защото през октомври м.г. в блога на платформата се появи постинг, съобщаващ за началото на тяхното многообещаващо партньорство.

Та в тази връзка, мисля си, че далеч по-незащитимо е тъкмо това съдържание, оставяно от нас в мрежата под формата на лесно обработваема информация за поведението ни. Колкото и да демонстрира загриженост към личните ни тайни обаче, вирусният маркетинг и изобщо всяка дейност, свързана с изучаването на поведението ни в мрежата, трудно ще успее да докаже етичността си.