Публикувано на

Автор: Интернет | Култура – Брой 21 (2504), 06 юни 2008

През ноември миналата година блогърът Еленко Еленков предявява иск към „168 часа‛ ЕООД по закона за авторското право. Причината: вестник „24 часа‛ публикува на първата си страница снимка, открадната от сайта му. На 27-ми този месец „24 часа“ признава в съда Еленков за автор на снимката и му предлага компенсация за нанесените имуществени вреди, а неимуществените (неприятностите, които публикацията му е причинила) ще се уточняват допълнително: На следващото заседание на съда (11 ноември 2008) Еленко Еленков ще доведе свидетел, който ще разкаже как се е отразило покушението над правата му на автор върху психиката му. Може би трябва да добавя сега и поуката от тази сърцераздирателна история: безотговорните стари медии трябва да се научат да не посягат на съдържанието на прогресивните, изповядващи Creative Commons ценности нови такива.

За незапознатите: Creative Commons са типови договори, създадени през 2001 г. от професора от Университета Станфорд, САЩ, Лорънс Лесиг, в ответ на все по-непосилните изисквания, налагани върху авторите от Закона за авторското право в САЩ в условията на бурно развитие на информационните технологии.

Завиждам на енергията на Еленков да защитава правата си на автор. Също така му завиждам за доказуемостта на сполетялото го нещастие. Защото, представете следния сюжет: вие сте публикуван в старите медии автор, но спонтанно (и именно чрез интернет, защото в интернет всички пишат) се превръщате в инициатор на нова литературна мода. Всички не просто искат да пишат като вас, а и се опитват да бъдат като вас, това обаче съвсем не ги прави лоялни към вас и скоро вие ставате просто един от многото полубезименни конкуриращи се клонинги.

Или: вие сте автор на популярен блог, подаряващ хрумки на сценаристите на поредното модно TV шоу, но тъй като сте VIP (Very Internet Person), почти не гледате телевизия и дълго дори не подозирате за кражбите и научавате за това от приятелите си.

Или: вие сте артистичен, но интровертен собственик на блог, захранващ по една случайност и напълно безплатно с красиви концепции сутрешните брейнсторминги на някой скъпоплатен рекламен тийм.

Как може да бъде доказано авторството на една концепция, на една идея или дори метафора след като те дори не са обект на авторско право? Нима те имат по-малка ценност от тази на мимолетната снимка направена с телефон на улицата?

Писала съм и по друг повод: интернет ме привлича в качеството си на инструмент, свързващ ме с постиженията на други хора и позволяващ ми поне донякъде да се застраховам от опасността да ги повторя неволно, като в ответ очаквам същото. Но докато в науката си има методика за това (началото на всяка научна работа започва със справката в научните алманаси), в изкуството не е така.

Доколко нещо изобщо може да мине за авторско в тази наша ужасна пост-Гутенбергова епоха? Законът за авторското право се е появил тъкмо заради появата на печатни медии, но доколко той може да е адекватен във времена, когато тези медии изживяват криза? А и според някои не просто медиите, самият автор е отдавна мъртъв, всички открития – отдавна направени, всички музикални произведения – изкомпозирани, всички романи – написани. Единственото, което ни предстои оттук нататък е „средновековната култура на цитата‛ и безкрайното боричкане за правото да цитираме?

Само за сравнение: появилата се през 1621 г. (почти два века след Гутенберг) „Анатомия на меланхолията‛, се състои почти изцяло от цитати. Авторът, схоластът Робърт Бъртън или не е разчитал на невежеството на съвременниците си, за да си припише чужди постижения, или е изпитвал наслада от това, да демонстрира ерудицията си. Факт е обаче, че не е пропуснал да посочи името и на един от цитираните автори.

Доколко в ден днешен цитирането може да мине за ерудиция? Ако изобщо ни се позволи да цитираме? Защото всички ние, дори да се подписваме под творбите си, сме малко или много изложени на опасността, да се превърнем в полуанонимни източници на някой по-именит.

Една читателка предположи в тази връзка наскоро: нищо чудно *.log да се окаже родоначалник на нов „тренд‛ – този на странстващите из интернет сюжети.

Публикувано на

Технологичните илитерати | Култура – Брой 20 (2503), 30 май 2008

Явно не по изключение попадам напоследък в интернет на умни, находчиви, но гротескни от гледна точка на правопис съждения: една позната лингвистка тези дни сподели с мен по мейла опасенията си, че не само все повече деца, но и все повече възрастни започват да пишат и четат неправилно. Тя сподели също, че макар да не е наясно с причината това да се случва, сигурна е, че е свързана някак с интернет. При нарушенията в способността за четене например, проблемите са точно в мозъчните области, които отговарят за обработката на аудио- и визуалната информация, а какво ако не аудио/видео потоп е интернет напоследък?

В примерите които си разменихме с нея, ясно си личеше не само липсата на обичайната интернетска „немара‛ към езика, но и наличието на съзнание за това, какво е правилно и как трябва да се направи, при това не без съзнание за собствената безпомощност, ето защо полу-нашега предположихме, че прословутото „масово затъпяване‛ не е нищо друго освен „епидемия‛ от дисграфия сред населението.

Дисграфията е странно заболяване, ако изобщо може да се нарече заболяване. Тя е „нарушение на способността за писмено изразяване“ и не е непременно свързана с нарушения в способността за четене (дислексия), нито пък със загуба на други фини умения (апраксия), нито означава неинтелигентност, дори напротив! И докато при децата е трудно да се установи каква е причината за проблемите с правописа (дали тривиална липса на обучение или все пак дисграфия), то при възрастните несъмнено иде реч за нещо травматично. Ако трябва да се вярва на невролозите, то това често е вследствие на черепно-мозъчна травма или пък е свързано със синдрома на Tourette, разстройство на вниманието или някоя от формите на аутизъм.

Технологиите би следвало да облекчават живота ни, в това число и на дислектиците сред нас и те наистина го правят: клавиатурата на компютъра ни избавя от несъразмерния почерк; софтуерът, чувствителен на правописни и граматични грешки, предлага правилния вариант и ни позволява безпроблемно да комуникираме през мейл, блог или да работим в текстови редактор. Наличието на огромен брой сайтове и речници ни позволяват да проверим правописа си веднага.

И наистина: защо всичко да не върви в добра посока?

От друга страна обаче все повече си даваме сметка за информационното претоварване от което страдаме, за грубото изместване на писаното слово от мигновеността на визуалното, за струпването на огромни маси хора, всеки с фрустрациите и агресиите си. Ако към това добавим и чисто физическите дразнители (или обратно – болезнената им липса), не е трудно да преценим на какво се подлагаме ежедневно в желанието си да сме информирани и свързани със себеподобните си. Може би сега звучи по-правдоподобно наличието на толкова дисграфи сред нас? Или не: просто напоследък все повече хора биват диагностицирани като такива. Или може би самите хора с увреждания са станали по-комуникативни? Би ли могъл някой да каже нещо със сигурност, след като резултатите от статистиката толкова се колебаят?

Старата преса не пропуска да налива масло в огъня. Вчера, например, четох поредната статия в „24 часа“ за това, как новата медия, рушейки всякакви езикови стандарти, затъпява, обърква и съсипва грамотността на българчетата. Според мен тези страхове са напразни. Та нали дори самото присъствие в интернет предполага някакви умения за четене/писане! Хайде да не посочвам умилителни примери за ученическа самодейност, от личен опит само ще споделя, че мотивът за общуване със себеподобни може да е много по-ефективен стимул за усвояване на езика и дори за изработване на стил, от всекидневните диктовки и наказания. Интернет е най-бързия инструмент за обучение!

Колкото до езиковите стандарти, те са хубаво нещо и е чудесно човек да се съобразява с тях когато е нужно, но не бива да забравяме и това, че жаргоните, в това число и интернет-жаргоните, не означават непременно неграмотност. Те са преди всичко начин споделеното да не достигне до всички. Например до досадни възрастни.

Както винаги, нещата не са станали по-добри или по-лоши. Те просто са станали други. Може би просто ни е нужна повече мозъчна хигиена.

Публикувано на

Мръсна медия | Култура – Брой 19 (2502), 23 май 2008

В интервю пред вестник Капитал, изпълнителният директор на Първа инвестиционна банка заявява, че неверните слухове за предстоящия фалит на банката са плъзнали предимно от интернет и по-точно от форума на размекнатите от окситоцин мозъци, bg-mamma, а после са продължили да се разпространяват из личните блогове и да рушат имиджа на банката. Във форума bg-mamma от средата на април наистина съществува тема „за фалита на една банка‛, но истинското оживление настава на 13-14 май, когато мамите, клиенти на въпросната банка, вероятно търсейки повече информация, започват да откриват постинги препращащи по не особено ласкателен начин право към форума им.

Споменавам го като интересен факт, но в момента, (15 май) при търсене с ключови думи „ПИБ фалит‛ google не откликва и с един линк, който да отвежда към bg-mamma, затова пък начело са novavizia.com , zen.bg , news.expert.bg , moiatblog.com , yvox.net, forum.investor.bg, а в контекста на съдържанието им изплува неизменно името на този форум.. Очевидно администрацията на форума бърза да се застрахова: все пак за разпространяване на невярна информация, засягаща кредитни институции законът предвижда наказания! Самите ползувателки на форума, макар и набедени за безмозъчни истерички го знаят. Може ли обаче съвсем релевантните им опасения да минат за инсинуация? А за истерия? Истерия има, но тя е някъде другаде. Ако съдим по възрастта, пола и цвета на кожата на трупащите се пред клоновете на ПИБ, съвсем не изглежда тя да е породена точно в този форум.

Въпреки изявленията на хората от ръководството на банката, че нещата са под контрол, днес доста от нас продължават да се питат: няма ли и утре опашките да са такива? Кой има интерес от пускане на подобни слухове: евентуален купувач, конкурент, разгневени еколози, защитници на Национален Парк Пирин, например? Самите служби за сигурност, решили да покажат как се гонят престъпници из интернет? Това внимателно планирана акция ли е, целяща да съвпадне с неразбориите около преминаването на банката към друг софтуер? Или паниката е достигнала своя пик спонтанно при първото затруднение на клиент да комуникира с банката? Разбира се, след като е бил подхранван месеци преди това със слухове?

А каква е технологията на разпространяване на слухове? Интернет от тази гледна точка е наистина една доста съмнителна медия. Доскоро манипулираща единствено с низове от символи, не и с логчески завършени твърдения, тя вече започва да се проявява и като интелигентна. Но дори и в този свой предсемантичен, примитивен стадий, тя неволно извиква в ума представата за това, което Докинс е нарекъл „репликатори‛, тези молекули информация, способни да създават свои собствени копия, независимо дали са ДНК код, HTML код или нечие крилато изречение, прелетяло през вековете. Както знаем, за да има размножаване, редно е да има комуникация поне между два източника на информация. А интернет е точно това. В Интернет са налице всички условия за размножаване на репликаторите, които в ежедневния живот бихме нарекли „слухове‛? Повече или по-малко стабилни, тези слухове се „реплицират“ всеки път, щом два възела от комуникационната решетка си взаимодействат, (като актът в случая може да бъде просто едно кликване на URL адрес, а HTML кодът бъде мислен като „генетичен материал“). Семантичната web тепърва ще се доказва като още по-благодатна среда за още по-софистицирани и заразни взаимодействия, но макар и все по-чувствителна към съдържанието и все по-интелигентна, тя едва ли ще става по-морална. Моралът и егоизмът на репликаторите са две очевидно несъвместими неща, което обаче съвсем не бива да бъдат причина да се клевети това дивно постижение на човешкия гений.

Та в този смисъл, връщайки се към случая „ПИБ‛, ще ми се да споделя подозрението, че има покушение не толкова (или поне не само) над реномето на една банка, колкото над доверието в интернет като медия.

Публикувано на

Актуалността на паничката за подаяния | Култура – Брой 18 (2501), 16 май 2008

След като тази пролет Трент Резнър от американската група Nine Inch Nails пусна за безплатно сваляне съдържанието на първият от четирите дългосвирещи диска от новия албум със заглавие Ghosts I – IV, повече от логично е да припомня и експеримента на британската група Radiohead, от есента на миналата година, който тогава наивно нарекох в колонката си „клатене на лодката на музикалната индустрия“. Когато през декември даунлоудът по модела set-your-own-price 1 на албума им In Rainbows стана невъзможен (на групата й предстоеше турне), картината се попромени. Дори наивните заподозряха, че иде реч не за чисто промоционален жест от страна на групата, а за нещо друго, все още неясно какво. Чисто промоционален бе жестът на Принс през далечната 2006, когато наводни Обединеното Кралство с 3 милиона копия на албума си Planet Earth под формата на безплатна притурка към вестника Mail on Sunday. Чисто промоционален е и жестът на Трент Резнър сега – в случай, че ви хареса първото ЕР на Ghosts I-IV, можете да се сдобиете и с останалите три на съвсем прилична цена на сайта на групата или през The Pirate Bay. Разхищението с промоционални цели бива компенсирано от нарастналите продажби на билети за концерти например – схема проста и ясна. Членовете на Radiohead обаче, петима добре образовани и гъвкаво мислещи индивиди, очевидно знаят, че прозрачните и чисти стратегии в един все по-неясен свят – изтъкан от неясни отношения между неясни субекти с неопределени конфликти и неустановени правила между тях – нямат особено бъдеще. Музикалната индустрия, взривена от информационните технологии е самото въплъщение на този непрозрачен свят. Може би затова и петимата артисти нямат нищо против да протегнат „паничката за подаяния‛ и да изпробват лоялността на своите почитатели. Те предпочитат да не коментират постъпката си, но техният адвокат Доналд Пасман (автор между другото на книга със заглавие „Всичко, което трябва да знаеш за музикалния бизнес“) ги оправдава с това, че единствено чрез мрежата те могат да достигнат до всички свои фенове и, че такова е тяхното най-интимно желание. И докато икономистите се губят в догадки дали тази ирационална „икономика на бакшиша‛ може да има нещо общо с икономиката на дара и преданността към феновете, или чисто и просто става дума за „ценова дискриминация от трети вид“ (начин да се установи готовността на консуматорите да плащат за продукт, чиято цена не е непременно производно на себестойността му) в съзнанието на други от нас екстравагантно и някак произволно изниква онова словосъчетание с което Ален Менк през деветдесетте описа мафиотизиращата се след падането на Берлинската стена европейска икономика – „икономика на джунглата“. Знам, че паралелът може да се стори някому прекалено брутален, но нима хаосът във всички свои проявления не е еднакъв навсякъде и не се подчинява на едни и същи закони на ентропията?

Не за друго, но ако при тези условия това е стратегията на група като Radiohead, то каква трябва да е стратегията на други, не непременно по-малко талантливи, но начинаещи групи? Ако Radiohead, тези любимци на британската критика, постигнали известността си не без съучастието на същата тази музикална индустрия, могат сега да си позволят да я държат настрана от дейността си, означава ли, че с това отслабват хватката й изобщо, а не се случва тъкмо обратното? Означава ли, че в играта оттук нататък ще побеждават непременно силните и талантливите, а не тъкмо тези, които инвестират възможно най-малко (усилия, средства, познания, творчество), плагиатстват най-умело или пък са в най-добри отношения с омразната индустрия? Точно в този момент изобщо не съм сигурна, че Radiohead са най-иновативната в музикално отношение група, затова пък съм един от многото свидетели на все по-неотвратимото маргинализиране на цели генерации музиканти, които нито искат нещо от музикалната индустрия, нито се борят срещу нея, само я избягват. Може би тъкмо от тях трябва да се очаква да изобретят новото и нещо повече: че това ново няма да е непременно окаяната, хаотична и несправедлива икономика на едно Ново Средновековие.

1 „set-your-own-price“ (en) – „сам определи цена“

Публикувано на

Информационният Джурасик | Култура – Брой 16 (2499), 25 април 2008

На фона на битката между динозаврите Yahoo и Microsoft, (от която едва ли ще произлезе нещо смислено в еволюционнен смисъл, макар да победи по-силният), особено поучително бе да се наблюдават друг един вид отношения, тези, в които една от страните се явява Google. Google е монстър от нов тип. Неговата стратегия за оцеляване няма нищо общо с едноизмерния егоизъм на Microsoft. В поведението на Google спрямо другите участници в IT екосистемата могат да се открият черти на това, което биолозите-еволюционисти биха нарекли ‛реципрочен алтруизъм“, последователите на игровата теория на Рапопорт – стратегия ‛око за око зъб за зъб“, а анархистите, привърженици на Кропоткин пък – ‛стратегия на взаимната изгода“. С прости думи казано, Google вместо да си създава конкуренти, подпомага разрастването на другите компании и, както си личи, особени предпочитания има към тези, които биха подпомогнали неговия собствен бизнес. Интересът на компанията напоследък към разни локални високоскоростни схеми за безжичен интернет достъп е особено показателен, а добър пример, илюстриращ казаното, е отношението на Google към Meraki – малко начинание, стартирало преди година в Маунтин Вю, Калифорния, за което tech-анализаторите от CNN твърдят, че плува от самото начало на съществуванието си в килватера на голямата компания. Дейността на Meraki се състои в следното – посредством нетуърк от евтини рутери, свързан с високооскоростен източник на интернет (кабелен модем или DSL линия) се доставя безплатен безжичен достъп до места, където няма такъв. Името на нетуърка е ‛Free the net“ ( ‛Освободи мрежата“), а тайната на осъществяването на връзката между устройствата е конфигурационният, софтуер заложен в тях, позволяващ им да откриват другите устройства от нетуърка.

Самата идея за wifi, задвижвано и управлявано от потребителите, независимо от доставчиците не е нова, но комуналният безжичен достъп обикновено се осъществява благодарение на скъпите продукти на Motorola и Cisco. Рутерите на Meraki са по $50 бройкатао, произвеждат се в Тайван и са достатъчно компактни и икономични устройства, като единственият им недостатък засега е, че изискването да са включени към електрическата мрежа ги прави негодни за работа на открито.

Основателят на компанията, 25 годишният студент от MIT Санджит Бидсвас (Sanjit Biswas) твърди, че за краткото си съществувание вече са успели да продадат десетки хиляди устройства, а поръчките нарастват. Последният им клиент е бил от Чехословакия. Пръстът на Google в цялата тази работа е, че освен инвеститор в Meraki, той е и първият направил поръчка при тях.

Всичко това изглежда прекрасно и като че ли подобен бизнес не може да срещне нечие неодобрение, какво мислят потребителите на услугата обаче? Един блогър програмист от Сан Франциско например е установил, че Meraki , като силно локализирана услуга не само е изкушен от задвижвания от данни за локалното ви местонахождение модел за рекламиране (location-aware advertising), не само инжектира посредством java-скрипт реклами във всяка страница която вие посетите, но и посредством същия този java-скрипт споделя вашето местонахождение с всеки от тези сайтове. Точната географска ширина и дължина на която се намирате, се съдържа в скрипта!

В своята privaci политика Meraki обещава да пази от неоторизиран достъп личните данни, които прихваща от вас, пък и в крайна сметка кой ли не би изтърпял малко реклама в замяна на безплатен безжичен достъп в квартал в който живее? Верно, че принципът на работа на системата включва и deep packet inspection – форма за филтриране на съдържанието, на която е базирана и рекламата, предлагана и от PHORM, руско-американско-английска компания, известна с това, че има доста заплетени отношения със закона.

Та в този смисъл, алтруистичното желание на Google да подпомага други алтруисти, доставящи безплатен безжичен интернет на себеподобните си може да се обясни не толкова с благородната амбиция да се изгради достъп до мрежата във всяка точка на земното кълбо, колкото с амбицията за едноличен контрол над целия този огромен глобален безжичен нетуърк, състоящ се от множество локални.

Публикувано на

Най-новата руска провинция | Култура – Брой 13 (2496), 05 април 2008

СУП беше компанията, купила кирилическата част на LiveJournal към края на 2006.
Въпросите около тази покупка бяха много, отговорите пък – до един в зоната на догадките. Единствено времето можеше да покаже как ще се развие сюжетът. Е, в последния месец на 2007 имаше развитие: LiveJournal стана руски. С цялото си съдържание и всичките си ползуватели, повечето от които американци.

LJ е сравнително стар блог-портал, стартирал през 1999 като начинание на привърженици на отворения код и именно като такъв е успял да се превърне в част от живота на немалко хора. Той има свои правила, обичаи, свое верую и катехизис, ето защо смяната на собственика даде повод на мнозина да подозират, че любимият им ресурс скоро ще се превърне в пародия на самия себе си.

Като начало СУП даде обещание до 100 дни осезаемо да подобри услугата в три направления: по-дружелюбен интерфейс, нововъведения в социалната част, по-бърза и стабилна база данни.

Също така новите собственици на LJ решиха да създадат с някаква цел някакъв консултативен съвет в който по някаква причина да влизат видната блогерка Дана Бойд, интернет-инвеститорката Естер Дайсън, Лорънс Лесиг и основателя LJ, Брад Фицпатрик.

Стоте дни отминаха без съществена промяна в работата на LJ, затова пък наскоро бяха отчетени първите успехи. В сферата на технологичните нововъведения това бе добавената иконка за записи, предназначени за групи потребители и услугата Explore LJ, а в сферата на правилника за потребители – по-строги правила за работата на конфликтната комисия (т.нар abuse team). Съдейки по съобщения в пресата, като успех се отчита и приемането на работа на Джейсън Шелън от Blogger на длъжността продуктов менажер. Само че нито той нито някой от консултативния съвет можа нещо да стори, когато на 12 март внезапно стана ясно, че безплатните профили са изчезнали като възможност в LJ. Причината: тези профили не се търсели вече. Потребителите се били ориентирали към по-удобните и платени версии на услугата.

Този опит на СУП да решава еднолично какво искат потребителите и какво не, без да се допитва до тях, води до справедлива вълна от блогерска истерия. Датата 21 март е обявена за ден без LJ. Интересно, че идеята идва от американския сектор на LJ. Реакцията на Носик, служителят в СУП, отговарящ за блоговете, е не по-малко истерична: призив в медиите за бойкот на бойкота. В опита си да представи СУП като сериозна компания, а протестиращите блогери като тълпа лумпени, Носик не дава да се разбере как точно анахронизмът наречен ‛рекламен банер‛ се вписва в представата за сериозен бизнес, затова пък ‛вкарва‛ психологизъм в ситуацията: ‛Когато се опитват да ни шантажират и сплашват, че ще унищожат бизнеса ни, има бизнес-причини да не се поощрява такъв род поведение.‛

В този ‛бизнес‛-контекст Носик също така съобщава, че безплатни акаунти вече никъде по света не се предлагат, което е не просто лъжа, а обида към ползувателите, защото колко точно неосведомени трябва да са те, за да не знаят, че такива услуги се предлагат не само в известните Blogger и WordPress, но и на десетки други места в мрежата като тенденцията дори се усилва? Въпреки, че отношението към ползувателите е като към крепостни селяни, шумът ще да е стреснал СУП, защото на 18 т.м. ръководството внезапно поднася извинения: ‛Mного от вас са посочили, че не толкова решението ви притестнява, колкото начина по който сме комуникирали с вас. Би трябвало да ви се даде глас, но не ви се даде, ние погазихме правилата на общността и се извиняваме.‛

Бойкотът на 21 въпреки всичко се състоя. Безплатният тип профили поне към днешна дата е все още недостъпен, затова пък според официалния бюлетин опциите вече са три: безплатен, платен и спонсориран профил, като спонсорираният ползва същите удобства като платения, но притежателят му е длъжен да украси сайта си с реклама на спонсора, плащащ услугата.

Междувременно Носик, уморен от свършеното, почива в Гоа с парите на спонсорите, разпалвайки в LJ класова ненавист, а Джейсън Шелън зарязва СУП уж по семейни причини, но по-вероятно заради компания с реални технологични нововъведения, където реално ще може да упражнява дейността си.

Публикувано на

Бъдещето на новинарството | Култура – Брой 12 (2495), 28 март 2008

Последният отчет на неидеологическата, непартийна и некомерсиална организация Project for Excellence in Journalism, известна с това, че използва емпирични методи за оценка на състоянието на журнализма в САЩ, открито говори за криза. Реалността се е оказала по-сложна от предвижданията на експертите, като особено подведени са те от очакването си за технологично демократизиране на журналистика, фрагментиране на пазара около различни източници на информация и от т. нар. концепция ‛The Long Tail,“ състояща се в представата, че ‛милион пазарни ниши са по-големи от един стар масов пазар, доминиран от големите компании и продуценти“.

Нищо изненадващо, но ето все пак основните тенденции по реда в който са изброени в отчета:

– Новините престават да бъдат завършен продукт (вестници, сайтове, бюлетини). Те се превръщат в услуга. Журналистите освен да информират, трябва и да оптимизират търсенето и да помагат на хората да намират нужното, да систематизират и пресяват информацията.

– Новинарските организации и сайтове не са вече крайна дестинация. Те са портали към други места. Вече няма информационни оазиси. Сайтове, ограничени до собственото си съдържание са като сляпа улица.

– Потребителското съдържание, спрягано като ключово за новата ера на демократизиран журнализъм, се оказва с ограничено значение, а блоговете се оказаха по-контролирана територия и от тази на старата медия като вместо да отхвърлят пазителската роля на традиционния журнализъм, го възпроизведоха хилядократно. Новини, информация и анонси за групови събития или писма до редакторите рядко намират публичност ако не са в рамките на предвидимото, а хората с непопулярни виждания стават още по-непопулярни във фрагментарна среда.

– Нюзрумите. Доскоро спрягани като корен на проблема за загуба на връзката с аудиторията сега все повече се превръщат в поле за експерименти и иновации за оптимизиране на тази връзка. Само дето сега новинарите по-малко се притесняват за велемъдрата си репутация и достоверността на информацията, която поднасят на същата тази аудитория, а все повече се фокусират върху въпроса, как аудиторята си плаща за информацията. Защото рекламата, традиционната реклама, изчезва. Тя също престава да бъде завършен продукт и се превръща в услуга.

– Дневният ред се стеснява. Въпреки фрагментирането на медийния свят на все повече емисии и опции, източниците на информация не стават повече. Колко бяха важните новини на 2007 и не бяха ли те преекспонирани до истерия и в мрежата? А инцидентни събития каквито са катастрофите и природните бедствия не се ли превърнаха в сензация толкова бързо, колкото бързо и безпоследствено заглъхнаха? Какво постигна на дело информираното и пълно с воля за промяна мнозинство?

– Рекламата. Тя май има най-голям проблем със самата себе си. Вместо да тласне напред промяната, все още се препъва в старите си стереотипи. Просто новата медия се оказа по-адекватна да предвиди консуматорското поведение, залагайки на метриката и нееднозначните изводи, направени въз основа на емпиричните данни. И освен това, не на последно място стои въпросът: дали и по какъв начин рекламата и новинарството остават партньори.

В тази хаотична и доста непредвидима обстановка единствените оптимисти като че ли си остават хората от нюзрума, особено печатния. Въпреки че някои от експериментите и иновациите в тази ‛лаборатория“ да дават обезсърчаващи резултати, връзката с аудиторията вече съществува и все повече се развива, а чувството за мисия и призвание все още помагат на новинарите да намират финансова опора, без да се налага да се комерсиализират и угаждат на потребителите.

Бъдещето на новинарството се оказва като че ли във все по-голямата прозрачност на процеса на информиране и в осветляването на по-голяма част от ландшафта, за да могат гражданите сами да преценяват достоверността на една или друга информация. По-голямата отвореност и документиране на самия процес на информиране би имунизирало срещу недоверие.

Публикувано на

Пет века след Макиавели | Култура – Брой 11 (2494), 21 март 2008

Чиновници бойкотират системата за управление на кадрите – това гласи едно от заглавията във вестник „Дневник“ от 11 март т.г. Отнася се за отказа на администрациите да внедрят модерен, уеб-базиран софтуер за управление на човешкия си ресурс. Нещо намирисва, нали? – това пък е заглавието на статия от вестник „Дума“ от 12 март т.г., обговаряща същото събитие. Ах, тази неуправляема администрация – възкликва по същия повод „Пари“, а „Труд“ констатира: 103 администрации не искат модерен софтуер. Това са само четири от дузината заглавия, отразили на една и съща дата една и съща IT-новина, която дори не е новина в пълния смисъл на думата, защото внедряването на въпросният софтуер, започнало през август м.г., ако не приключило, поне би трябвало да е в ход и да не подлежи тепърва на обсъждане.

Но за какъв софтуер все пак става дума?

Става дума за Единната Информационна Система за Управление на Човешките Ресурси в Държавната Администрация (т. нар. ЕИСУЧРДА), разработена от фирма ‛Технологика“ по програмата ФАР и предоставена на администрациите безплатно. Тази система е изградена на основата на софтуера Hermes@ , който представлява инструмент за улесняване на:

– подбор на персонала;

– планиране на развитието на персонала;

– изчисляването на възнаграждението на персонала;

– генериране на отчети и доклади;

– генериране на форми за анализ и за интеграция със счетоводството и финансите.

За да заработи ЕИСУЧРДА, трябва да се приложи във всички администрации (все пак става дума за единна система), като всяка от тези администрации ще има достъп до собствената си база данни и само Министерство на държавната администрация и административната реформа ще има достъп до данните на всички. Тази единна база данни ще се съхранява на сървъра на контролния технически център на електронното правителство, намиращо се в Бояна. Значи, щом са налице масиви от данни, които някой (администрациите) ще предоставя, а друг (държавата), за добро или зло, ще съхранява на своя сървър, има налице не друго, а монопол над данни, а щом има монопол над данни, най-близката до ума причина за тревоги би следвало да е именно тази, а нежеланието на администрациите да въведат в системата своята информация не би следвало да изглежда чак толкова мистериозно.

Какво казва пресата по този въпрос? Нищо! Пресата е единодушна, че причината за бойкота е повече от прозаична: ‛леличките и чичковците“ от персонала срещат трудности при работа с новата технология. Но нали и сериозни държавни институции също се инатят и не искат софтуера: ‛съмнителни организации“, като центъра за енергийна ефективност в индустрията, дипломатическия институт към министъра на външните работи и държавния културен институт към министъра на външните работи.

Та в този смисъл: ако допуснем, че софтуерът все пак е качествен и работи, а персоналът – не чак толкова некомпетентен, остава ни предположението, че администрациите тихомълком се съпротивляват и не искат да изгубят контрола си, предоставяйки на държавата свои данни.

Така ли е наистина и какво следва от това, можем само да гадаем. Едно обаче е сигурно: ако тепърва ще се радваме на електронно правителство, ще трябва да си припомним и какво е държава, при това да си припомним не каква искаме да е, а каква е тя в действителност.

Защото у нас това не е очевидно, но навсякъде в развития свят в момента е особено отчетлив сблъсъкът между две поредни поколения публична администрация: наложилата се през 80-те философия на т. нар. New Public Management, и на концепцията за Digital Era Governance, възникнала след събитията на 11.09.2001. И докато NPM (все по-неуспешно) защитава тезата, че един по-пазарно ориентиран и децентрализиран обществен сектор ще доведе до по-голяма печалба за правителството, без да има негативен ефект върху другите важни аспекти на живота, концепцията за Digital Era Governance се опира невъзмутимо на три ключови елемента: реинтеграция (преминаване на всичко под държавен контрол), холизъм (в най-аристотеловия смисъл на думата) и, разбира се, цифровизация (овладяване на потенциала на комуникацията и съхраняването на данни).

Публикувано на

Така наречените SEO | Култура – Брой 9 (2492), 07 март 2008

Навярно напоследък и вие се натъквате на абревиатурата „SEO“ в мрежата. Тя идва от „Search Engine Optimizator“ и на пръв поглед означава някой, чието занимание е оптимизирането на търсачки. Всъщност, става дума за обратното – за оптимизиране на сайтове и превръщането им в лесно откриваем ресурс. Целта е увеличаване на трафика и, може би, монетаризация на този трафик. Въпреки че у нас този тип специалисти се подвизава сравнително отскоро, SEO съществуват откакто съществуват търсачки. Както всяка друга комерсиална дейност в мрежата, така и тази не подобрява работата на инструментите в нея – и това е обяснение за неприязънта, която хранят към нея както собствениците на търсачки, така и ползувателите им. За начините по които SEO-тата манипулират резултатите от търсенията ще стане дума по-нататък, сега ще се опитам да оправдая съществуването им. Да си представим например, че току що сме започнали някаква дейност, в която конкурентите ни вече са си изградили репутация, а ние все още нямаме никаква. Нормално е да решим да започнем да градим своята в интернет. За тази цел ще ни е нужен не просто сайт и търпение, да дочакаме мълвата за нас да се разнесе от доволните клиенти в мрежата. Ще ни е нужно и SEO. SEO предлагат услугите си както самостоятелно, така и като част от масивни маркетингови кампании, а компетентността им включва както познаване на принципите на web-дизайна, така и познания върху алгоригъма на търсене. Освен тези чисто технически познания, SEO-тата обикновено имат информация и за това, какво е поведението на хората он-лайн и доколко то е предвидимо.

Изброеното дотук звучи като напълно нормална дейност, извършвана от напълно нормални професионалисти за техните клиенти; маркетинговите стратегии, основани на Search Engine Optimization, обаче включват и някои доста съмнителни техники. Всъщност на тях SEO дължат лошата си слава.

В средата на 90-те начинът да се надхитри една търсачка е бил прост: достатъчно е било в мета-информацията на страницата да се вмъкнат огромен брой ключови думи (не непременно отнасящи се към съдържанието на страницата), които прихванати в последствие от кроулерите (тези малки програмки, претърсващи мрежата автоматично и на равни интервали) да я изведат начело в търсенето. Тази техника е позната като spamdexing и е била санкционирана с премахване на поодобни страници от индексите на търсачката. С развитието и превръщането на web в платформа за повечето услуги все по-малко неща остават под контрола на отделни безскрупулни web-дизайнери. Лари Пейдж и Сергей Брин, двамата основатели на компанията Google, в средата на 90-те, още като студенти в Станфорд изобретяват алгоритъм, оценяващ важността на страниците въз основа не на някакво произволно количество произволни ключови думи, а въз основа на количеството и постоянството на хипервръзките, водещи към тях, както и въз основа на вероятността на страниците да попадне случайно сърфиращ човек. Въпреки че такъв алгоритъм е по-труден за манипулиране, web-дизайнерите и SEO вече са развили достатъчно инструменти и техники с които да го постигат. Най-разпространени са така наречените „ферми за линкове“. Това са специални сайтове, чиято единствена цел е обмен, покупка и продажба на линкове и то в огромни количества. Много сайтове се занимават абсолютно със същото, но тъй като освен голи линкове в тях се съдържат, макар и минимално, и някакви коментари, те минават за легитимни и търсачките отчитат препращането от тях като напълно автентичто и вдигащо рейтинга.

Собствениците на търсачки, доскоро санкциониращи страниците, ползвали услугите на SEO, напоследък все по-успешно намират общ език с този вид специалисти и гледат на договарянето с тях като на напълно етичен бизнес, неотменна част от добрия web-дизайн и стратегия, улесняваща работата на търсачките. Google са водещи и в това отношение.

Ето два български SEO сайта , а също и личният блог на един SEO, който споделя, че не е цар на спама, а напротив, бори се със спама и освен всичко мечтае за филиал на Google University в България.

Публикувано на

Неприлично поведение | Култура – Брой 8 (2491), 28 февруари 2008

На 16 април, 2007 г. изпълнителният директор на Microsoft Стив Балмър прекъсва почивката си на Хаваите, за да се обади на своя шеф по интернет рекламата, Юсуф Мехди и да му съобщи, че Google Inc. е обявил сделката си с DoubleClick Inc – компанията-ветеран в областта на web-реклама, оцеляла по време на дот-ком катастофата, чиято покупка несъмнено ще направи Google доминиращ на един пазар за милиарди долари. Този пазар има качеството да расте два пъти по-бързо от пазара за персонални компютри, на който пък Microsoft доминира и това е перспектива, достатъчно стряскаща, за да накара Балмър да предприеме нещо грандиозно в опит поне да се задържи на нивото на конкурента си Google. Изходът е привидян в партньорство с или по-точно в опит да бъде купен Yahoo!.

Yahoo! отказва сделката.

Тези дни Microsoft поднови предложението си към Yahoo! само за да получи поредния отказ . И наистина, какво би могло да свърже тези две компании? Те са две различни култури, две несъвместими ценностни системи. Верно е, че Yahoo! не винаги показват достатъчно решителност и далновидност, стигне ли се до web2.0 нововъведения. Това пролича преди време с Yahoo’s music – докато Yahoo! преговаряха с големите музикални компании за правата над разпространяваната от тях музика в мрежата, компанията Apple се прояви като по-маневрена и иновативна и извади на пазара портативните устройства i-pod за просвирване на музика в свободни формати и успя дори да превърне това в мода сред младежта. Въпреки очевидните си трудности обаче, Yahoo! се стреми да развива web-базирани услуги като за целта сам рискува с покупката на два сайта (Flikr и del.isio.us), без при това да последва провал, както се случва непрекъснато на софтуерния гигант Microsoft. Известно е например, какво стана с програмата AdCenter, усилено натрапвана от Microsoft на разни фирми, без обаче тя да стане предпочитана от тях за въртене на сериозна онлайн търговия. Освен това Microsoft са провалили не едно web-начинаниe при опита си да го мигрират към своята собствена операционна система. Достатъчно е да се спомене Hotmail.

Та така: Yahoo! вече си има Flikr и del.isio.us. Има си и опит в онлайн маркетинга. Има опит и в гафовете, и течовете на информация за потребителите си, както и с цензурата в сайтовете си за безплатни услуги. Има опит и в поправянето на тези гафове. Това което няма засега е финансова стабилност и на пръв поглед отказът от сделка с Microsoft изглежда като поредната проява на недалновидност и недостиг на здрав разум, който неминуемо ще бъде наказан. От друга страна са съвсем логични въпросите: защо тъкмо Microsoft и Yahoo!, а не например Twitter и Yahoo!? A Aple и Yahoo!? Ценностните системи на тези две компании могат да се нарекат близки в сравнение с тези на Yahoo! и Microsoft.

А eBay и Yahoo!? eBay би могъл да бъде отличен партньор в онлайн търговията на Yahoo (Y!Shopping, Y!Stores). Освен това, след като eBay вече притежава Skype, тази услуга може да бъде дообогатена и ползвана за „ребрандинг‛ на съществуващите вече пощенски услуги и службата за незабавни съобщения на Yahoo!.

Поведенческият маркетинг в който Yahoo! набра скорост пък, е един доста съблазнителен начин за увеличаване на ефективността на онлайн търговията и е нещо, от което Microsoft няма да се откаже лесно, макар да продължава да гледа на web-базираните услуги като на второстепенен източник на печалби.

Може би тук е мястото да се каже нещо за същността на т. нар. „поведенчески маркетинг‛ дори това да се окаже извън контекста на гореописаните боричкания за влияние на пазара. То е повече в контекста на зачестилите напоследък у нас дискусии относно задържането на лични данни в мрежата и цената на безплатните Интернет услуги.

Този тип маркетинг е основан на автоматично събиране на данни за предпочитанията и нуждите на огромни маси хора въз основа на това, какво са търсили в интернет, из какви сайтове са сърфирали, какви съобщения са изпращали и изобщо, какво е било поведението им в мрежата и доколко това поведение е предвидимо от бихейвиористи и маркетолози.

Цената, която плащаме, обаче ми се струва не толкова заплахата за поверителността на тези наши съкровени лични данни, в резултат на монопола на една или друга компания, колкото очевидната и все по-голяма невъзможност да бъдем изненадани от тук нататък от нещо наистина качествено ново, нещо което да не е непременно изобретение на маркетинга. Цената е и невъзможността самите ние да внесем изненада в обществото, оставайки си при това негови пълноправни членове.