Изкуството на отношенията | Култура – Брой 4 (2706), 05 февруари 2010

На датата 12 януари т.г. в официалния блог на Google се появи постинг, съобщаващ, че от средата на декември м.г. компанията е обект на изпипана хакерска атака. Анализът на атаката, условно наречена „операция Аврора“, показа, че най-вероятната цел е кражбата на интелектуална собственост, а според лабораториите по сигурността на Verisign, „извършителите са агенти на Китайската държава или са ползвани нейни проксита“.

Според някои медии, Форбс например, атаката е станала възможна благодарение на пропуски в кода на PDF, четеца на Adobe, тъй като традиционно уязвимият Internet Explorer с годините бил получил много подобрения и бил станал статистически по-неуязвим.
Анализът обаче показа, че е виновен тъкмо IE и че това е типичната т.нар. „нулев ден атака“[1]. В бюлетина си от 14 януари Microsoft също призна, че уязвимостта на Internet Explorer би могла да позволи задействане на код от разстояние. Може и да звучи забавно това, че някой е решил да краде тъкмо от компанията, чието непочтително отношение към собствеността гневи мнозина, но е истина, че и от нея има какво да се открадне.
Трудностите в отношенията между Google, чиято флуидна корпоративна философия е основана на максимата, че „нуждата от информация не признава граници“, и привързания към традициите си Китай с неговата история, изтъкана от културни преврати и възбрани, съпътстващи политическите, проличаха още със стартирането на Google.cn през януари 2006. Тогава на компанията бе наложено да въведе филтър в търсенето. Сега, въпреки неблагоприятните законови условия и очевидната агресия спрямо нея, Google не възнамерява да се оттегли от бизнеса и принципите си, без на свой ред да постави условия – Китай да приеме нецензурирания вариант на търсачката. В противен случай Google наистина ще закрие офиса си там.
Въпреки воя в официалните китайски медии за американски заговор срещу държавата, някои в Китай предпочитат да асоциират Google не със САЩ, не дори и с успешния, макар и не дотам коректен начин за правене на бизнес, а с такива абстрактни и възвишени неща, като свобода на словото и човешки права. Популярността на Google в Китай е наистина голяма. А и мнозина помнят, че Китай бе измежду първите, станали партньори с друга една, не по-малко американска компания по програмата GSP[2] – Microsoft.
На отношенията между най-знаменития капиталист в света, Гейтс, и най-силната комунистическа държава е посветена дори книга – излязлата през 2007 г. изпод перото на дългогодишния редактор на бизнес уик Робърт Бъдъри „Гангчи (r.r изкуството на взаимоотношенията)“ Заглавието изобщо не е алюзия с древното „Изкуство на войната“ на Сун Дзъ – в Китай поддържането на взаимноизгодни връзки е отделно изкуство. Наследниците на древната китайска култура отдавна са оценили важността да имат стратегия и в бурно иновиращия се свят на третото хилядолетие. Във връзка с това, още през 1996, в шеста глава на своя труд „Възходът на мрежовото общество“, Мануел Кастелс направи едно предвиждане. Той очерта контурите на „един мегаполис в процес на зараждане, който дори все още не е отбелязан на картата“, но „който ще бъде измежду доминиращите индустриални, бизнес и културни центрове на XXI век“. Става дума тъкмо за намиращата се в Южен Китай метрополитна регионална система Хонконг – Шънджин – Кантон – делтата на Перлената река – Макао – Жухай, откъдето вероятно е дошла и атаката.
Въпросът сега е кой в тази хранителна верига от власт, иновации и игри на лоялност ще се окаже последното й звено: китайските хакери, атакували Google „по патриотични причини“, Google, защитаващ бизнесинтересите си под ореола на „човешките права“ или Microsoft, чийто уязвим браузър в крайна сметка изигра немалка роля за успешността на хака?
Дали пък Google не е на път да си намери майстора?

 


[1] Zero-day (or zero-hour) attack – хакерска атака, ползваща недостатъците на софтуер, за които все още няма защита и за които знае единствено производителят му.
[2]Government Security Program – глобална инициатива, за която се знае, че доставя на правителствата контролиран достъп до Microsoft Windows кода и друга поверителна техническа информация.

 

Наглите интерфейси | Култура – Брой 2 (2704), 20 януари 2010

Обнародван за пръв път в Държавен вестник на 22.05.2007, влязъл в сила на 1.01.2008, изменян и допълван многократно, в края на миналата година печално известният Закон за електронните съобщения отново претърпя поправки: на 22 декември бяха гласувани онези текстове в него, които се отнасяха за масовото следене на гражданите.  Този път вълненията бяха свързани не със „задържането на данни”, а с т. нар. „прихващащи интерфейси”, позволяващи директното следене в реално време от страна на силите на реда. И дори случващата се в същото това време, широко отразявана в медиите акция под кодовото название „Наглите”, не можа да отклони съвсем вниманието от новината.

Новата година също започна под знака на ЗЕС – на пети януари в сутрешния блок на БНТ, покрай анонса на новия екшън, озаглавен този път „Апашите”, гостът в студиото, министър Цветанов, заяви, че интерфейсът „за контрол на трафичните данни от мобилните оператори” може и да не бъде въведен, „ако те (операторите) бъдат задължени да предоставят в рамките на два часа данни на разследващите органи”.
Целият текст заедно с видео от интервюто могат да се видят на сайта на БНТ. От тях зрителите ще разберат като че ли главно две неща: първо, колкото по-бърз е достъпът на силите на реда до трафичните данни, толкова по-успешни ще са кампании, като „Наглите”, „Апашите” и всички други, които евентуално ще последват; второ, не бива едностранчиво да насочват недоверието си към Министерството на вътрешните работи. Доставчиците на телекомуникационни услуги също заслужават недоверие. Това, което не разбират болшинството неизкушени зрители обаче, е що за технология са тези интерфейси? Какво могат да правят? Защо да са опасни? Нещо повече: следейки разговора между журналист и министър, те остават с чувството, че и събеседниците не разбират. Например, реагирайки на цитираната по-горе готовност на министъра за отказ от интерфейса, водещият пита: „За трафични данни ли става въпрос, или за мобилни оператори?” Министърът отговаря: „Да”. Каквото и да значи това! Може би и на двамата не им хрумва да въведат в разговора си малко еднозначност с темата за неизбежната конвергенция на каналите за комуникация, идваща с напредъка на технологиите и с всичките последствия за хората и начина им на живот; за хибридизацията на видовете хардуер, с който си служим (вече нито телефоните са просто телефони, нито компютрите – компютри); за това, че „оптимизирането“ на все по-грамадния трафик на цифровизираното ни живеене отдавна вече е евфемизъм на „следене”. За това, че не може да е само въпрос на вътрешна сигурност достъпът до информацията за гражданите на тази страна, със сигурност има заинтересовани и извън нея?
Въпреки очевидното удобство на прихващащите интерфейси за проследяване в реално време, никъде в Европа не е позволено ползването им. В Германия, Унгария и Чехия гражданите водят дела пред Конституционния съд заради заплахата за човешките права, която тази технология носи със себе си. Във Великобритания (през април 2009) и в Румъния (ноември 2009) интерфейсите бяха признати за противоконституционни и не би могло да бъде иначе – Европейският съд за правата на човека вече се произнесе веднъж (по делото С. и Майкъл Марпър срещу Великобритания, 2007) и обяви, че обща базаданни за всички граждани с цел превенция на евентуални престъпления третира гражданите като престъпници по подразбиране и нарушава презумпцията за невинност и чл.8 от Европейската Конвенция за правата на човека.
Как ще се развият нещата у нас? Едва ли има оптимисти, въпреки показаната готовност за компромис от страна на властта.
Честита Нова 1984!

Светът според Мърдок | Култура – Брой 45 (2702), 23 декември 2009

Докато четящият вестници свят преглъщаше новината, че Рупърт Мърдок все пак е направил съдържанието на News Corp неоткриваемо за Google, друга една новина, по-точно мълва, привлече вниманието и донякъде обясни куража на медийния магнат да върви срещу тенденциите в разпространяването и потребяването на новинарски услуги в мрежата.
На 1 декември Reuters цитира източник, „близък до ситуацията, но неоторизиран да говори по въпроса“, съобщаващ, че News Corp и Microsoft обединяват усилията си срещу Google, но макар компаниите да имат общ интерес, финансовата основа на една евентуална сделка не изглежда чак толкова солидна:
Пред медиите Microsoft отрича кроежа на анти-Google заговор с News Corp или с който и да е друг издател, готов да предоставя в мрежата съдържание срещу заплащане, но подобни стратегии и похвати за правене на бизнес като че ли никак не са чужди на стила на компанията. А откакто през май т.г. Microsoft пусна на пазара и своята собствена търсачка Bing, подкрепена от неизменната скъпа и прескъпа рекламна кампания, повече от логично е да се предположи колко силно компанията иска да стъпи здраво на пазара на търсачките. На Bing вече й се приписват над 10% дял от този пазар, но шанс да се окаже измежду новините на годината май ще получи не благодарение на зашеметяващите си качества като услуга, а заради мълвата, че News Corp търси и дори намира съюзници във войната си с Google.
Ако въпреки всичко мълвата не е вярна и Microsoft не възнамерява да плаща на собствениците на вестници и издатели да изтеглят съдържанието си от Google, за да го предоставят на Bing, то на какво разчита тогава Мърдок? На собствеността си върху новините? На лоялността на читателите си?
Новите медии доказаха, че новините не могат да бъдат собственост. Те никому и нищо не струват, те просто се случват. Събирането, филтрирането и отвеждането им до крайния консуматор, обаче, не е благотворителност и струва пари. Каналите, по които новините текат и биват интерпретирани – медиите – винаги са нечие притежание. Ето защо би било добре, ако ние като потребители на тези новини разполагаме с достъп до повече от една интерпретация, до повече от една медия. Само така бихме били спокойни, че собствениците на тези медии не ни дезинформират с оглед на някакви свои лични интереси и пристрастия. Агрегаторите на новини като Google News са извънредно полезен инструмент за целта и са чудесна алтернатива на света, който Мърдок е създал и се стреми да увековечи за себе си с тактиката си, евфемистично наречена от него приятелски, неофициални разговори на общи теми с политици, предимно с ранг премиер-министри. Знаем как успоредно, с нарастването на интересите му в даден район, Мърдок се превръща последователно в личен приятел ту на един, ту на друг политик, като съответните лични пристрастия по някакъв странен начин винаги са в синхрон с флуктуациите и в политическите му виждания, които пък по още по-странен начин се оказват във връзка с политическите бъркотии в съответната страна. Стратегиите при експанзията на News Corp в САЩ и Азия не се различават по същество от тези в Англия, например; защо тъкмо сега, при опита за завладяване на територии във web, те да са различни? Това, разбира се, са само предположения. Като истински мотив за своята решителност против Google Мърдок сочи желанието да има лоялна аудитория.
Верно е, че четящите новини през агрегаторите са изключително непостоянна аудитория, трафикът от тях силно варира – малцина са тези, които биха разлиствали страница след страница «New York Times” заради самия него, а не заради една единствена интересуваща ги тема. Точно те са тези, които Мърдок нарича лоялни читатели. Но какво да се прави – изменил се е начинът, по който всички четем напоследък. Всички ние се нуждаем от колкото се може повече интерпретации на една и съща новина, а не от клонинги на новината, поднесена ни от различни медии. Защото тъкмо старите медии са тези, които се изкушават да пестят усилието си за стойностен или безпристрастен коментар, разчитайки понякога дори на „безстопанственото“ съдържание онлайн.
Колкото и да е разбираема неприязънта на Мърдок към все по-летливия и непостоянен контингент читатели, по-редно е да се погрижи за репутацията си и да увери лоялните, че лоялността им не ги прави по-зле информирани. Толкова повече, че Google вече прави жест към създателите на съдържание. Но за това – догодина.

Небетшекер | Култура – Брой 44 (2701), 17 декември 2009

Преди да е станало крайно наложително отново да пиша за Google, ще се опитам да обърна малко внимание на противоречивия свят на социалните мрежи и по-точно на свръхпопулярната Facebook. Темата за достъпа на другите до споделяното от нас съдържание и за смисъла от това споделяне не престава да тревожи и най-пристрастените измежду нас, особено след като през февруари т.г. в блога на Facebook Inc. се появи съобщение, уведомяващо ни, че компанията възнамерява да си присвои правото да ползва, копира, издава, дистрибутира, възпроизвежда, модифицира, съхранява, публикува, превежда, публично показва, скенира, преформатира, модифицира, редактира, цитира, адаптира, създава производни и разпространява това наше съдържание. Гневните реакции на многохилядното Facebook поданство тогава успяха да откажат ръководството от намеренията му, даже нещо повече: през юли вицепрезидентът и отговорник за поверителността на информацията Крис Кели обяви , че тепърва предстоят промени в посока към по-голям контрол на потребителите върху собственото им съдържание и за тази цел започват тестове на нивата на сигурност с малка контролна група от тях.
В блога се появиха и трите базисни принципа на ефективната защита, на които Facebook държи, а именно:
Контрол. На потребителите трябва да им е възможно да управляват достъпа на аудиторията до информацията, която споделят, без при това да страда връзката им с важните за тях хора.
Простота. Когато инструментите са прости, охотата да бъдат ползвани е по-голяма.
Свързваемост. Инструментите са ефективни само когато хората могат ефективно да балансират между достъпа до информацията и нейната поверителност, между това да откриват и да бъдат откривани.
Съвсем наскоро, на 1 декември, на блога на компанията отново се появи постинг по темата.  Този път това бе отворено писмо на основателя на Facebook Марк Цукерберг към 350-милионната аудитория, обявяващо, че периодът на тестване, започнал през юли, приключва. Като причина за досегашните проблеми със сигурността бе посочено разрастването на регионалните мрежи, затрудняващо контрола на потребителите над съдържанието им. Промените ще бъдат факт в рамките на седмица-две и ще се изразяват в премахване на тези регионални мрежи, като в замяна всеки отделен потребител ще получи възможност да контролира достъпа до всяко отделно парче информация, което споделя. Указания как да променим настройките си и потвърждение, че сме се справили успешно, ще получим под формата на лични съобщения.
Само за ден под отвореното писмо на Цукерберг се появяват над 17 000 коментара, този път не негодуващи, а изпълнени с благодарности за грижите и признания в лоялност и любов.
Малко е трудно да си представим как точно направените промени в настройките и инструментите ще предпазят потребителите на Facebook от собственото им безразсъдство да споделят несподелимото, от погрешни интерпретации и вероломство, но и едва ли някой очаква социалният му живот да започне изцяло да зависи от интерфейси. Важен е жестът на Цукерберг.
И все пак, какво ли мисли за поверителността на съдържанието полицаят Джон Хайтър, който на 26 април т.г. имá нещастието да види свой поверителен постинг във Facebook с големи черни букви на страниците на The People, гласящ: Пак имах късмета да убия някого. Овапцах я. Може ли постинг като този да си остане лична и неприкосновена тайна на фона на лондонските вълнения срещу Г20 през април т.г. и убийството на невинния гражданин Иън Томлинсън, видяно на запис от многомилионната аудитория на Guardian, или е нарушено личното пространство на полицая в разрез с клауза 3, засягаща личната информация, на Британския практически кодекс? Може би наличието на обществен интерес тутакси лишава това изказване от частния му характер.
А у нас? Как е у нас? Какво ли мисли за Facebook наскоро отвлеченият (и вече откупен) Румен Гунински, за чиито похитители се знае, че не са имали проблем с медии и полиция, докато са изнудвали родителите му през социалната мрежа? При това, включвайки се в групата „Румен Гунински – Ние сме с теб“, сформирана в защита на студента?

 

Google, отново Google | Култура – Брой 42 (2699), 01 декември 2009

Светът напоследък се върти около Google. Само в рамките на няколко дни успяхме да научим че:
– Рупърт Мърдок все пак възнамерява да премахне съдържанието на News Corp’s от индекса на търсачката;
– че има ново споразумение между Google и обединените американски издатели относно книгите в Google Books и то касае книги, регистрирани в копирайтните служби на САЩ, или публикувани в Англия, Австралия и Канада. Архивът няма да съдържа книги на европейски автори;
– че Google ни предлага иновативна операционна система, основана на облаковия компютинг;
– че Google е трагедия. Поне според всепризнатия ерудит Умберто Еко.
Всяка една от тези новини заслужава специално внимание с риск фамозната търсачка да се превърне в единствена тема за месеци занапред, но сега ще се задоволя с премиерата на иновативната операционна система, Google – Chrome OS. Толкова повече, че изминаха месеци от анонса й на сайта на компанията.
Какви са тенденциите, предизвикали появата на Google Chrome OS?
– нетбуците (малките, свръхлеки и сравнително евтини лаптопи) стават все по-популярни;
– мобилните телефони стават все по-интелигентни и удобни за работа в интернет;
– облаковият компютинг става все по-вездесъщ.
Google Chrome OS е за хората, които прекарват повечето си време в мрежата, работейки, общувайки, правейки покупките си в нея. От блоговете на Мат Кътс,  TechCrunch  и Дани Съливан , предавали на живо премиерата на Операционната система на 19 ноември, можем да добием представа за въпросите, които вълнуват публиката, и отговорите, които вицепрезидентът Сундар Пичай и основателят Сергей Брин дават:
– Колко ще ни струва това удоволствие?
– В рамките на обичайното за компютърни продукти.
– Какви стандарти се изискват?
– Google е напредничав и иска HTML5 .
– А драйвъри и хардуер?
– Има предпочитания към качествените компоненти и отворения код.
– А как стоят нещата с приложенията?
– Само във web. Никакви изпълними файлове вече, включително и за обработка на изображения.
– Как ще се разбира с другите браузъри?
– Браузърът е и оперативна система (ОС). Който иска, може да направи ОС от някой друг браузър, но когато работи с хром, не би следвало да очаква той да работи с Opera.
– Само за нетбуци ли е подходящ?
– Засега за тях е най-подходящ.
– Офлайн достъпът?
– По подразбиране е пригоден към wifi. Ако ползвате HTML5, на теория можете да го ползвате и офлайн.
– Какъв е бизнес моделът?
– Само хората, ползващи web, могат да са от полза за Google. Операционната система е с отворен код и позволява по всяко време да махнете рекламите.
– Доколко може да се разчита на Chrome OS? Gmail понякога търпи сривове?
– Услугите, основани на облаков компютинг, са много по-сигурни от тези на клиент-сървър архитектурата.
– Отношения с устройства за съхраняване на данни с периферни устройства?
– Всичко от сорта би следвало да сработи. Работи се и върху възможността Chrome OS да принтира.
– Има ли „война на облаци”?
– Ние се фокусираме върху нуждите на потребителите, а не сме обсебени от стратегии.
Но ето и няколко въпроса, чиито отговори не съзрях:
– Колко ще ни струват все пак тези приложения? Ще може ли да си купим някоя версия и да си я ползваме неограничено или поне до момента, в който ще можем да си позволим ъпгрейд? Или ще трябва да ъпгрейвдваме задължително всеки месец, ако искаме изобщо да си ползваме машините?
– Колко ще ни струва трафикът? Той може да не ни струва нищо у дома, но да е много скъп, докато пътуваме (в EU всеки мегабайт трафик струва около $3, така че гигабайтът възлиза на $3000!)
– Как ще се гарантира поверителността на данните? Данните могат да са в криптиран вид, локализирани в паметта на машина, но дали са криптирани и в „облака“? И друг път е ставало дума за това – чии стават архивите, които вече няма да съхраняваме на собствените си машини?
На фона на тази повсеместна атомизация на съдържанието в мрежата, неизбежно е да се запитаме дали скоро няма да заплащаме цената изобщо да ни има с това да принадлежим на някой „облак“?

 

Еретично | Култура – Брой 40 (2697), 19 ноември 2009

20 годишнината от началото на политическите промени у нас е добър повод за преоценяване на парадигми, освобождаване от клишета и търсене на алтернативи, дори когато изглежда, че такива няма или, че звучат твърде еретично. Налице ли е авангард, винаги има и алтернативи. За какъв точно авангард говоря? Вярно, че представителите му рядко могат да бъдат видени по телевизията. Те не си направиха труда, да изпъкнат дори по време на студентските вълнения в края на миналата и началото на тази година, макар да не бяха сред пасивните. В мрежата пък си остават невписани точно на онези уж ключови места, на които се очаква да се появи новото, под формата на някакъв тукашен, нека го нарека нет-триумфализъм. Всъщност, става дума за стартирането на сайт, многозначително озаглавен „Живот след капитализма“  и за общността около него. Тя се състои предимно от хора, завършили или следващи политически науки, икономисти, антрополози, философи. Донякъде това са хора от и около друг един проект, Индимедия, но водени от конкретната амбиция да отговорят на критиките насочени към нея открай време – че служи на самоцелния активизъм и отрича статуквото (нео-либералния капитализъм най-вече), без да предлага алтернативни стратегии:
Целта на този сайт не е да пропагандира единствено правилната идеология или доктрина – можем да прочетем още в началото му – защото ясно осъзнаваме, че такава няма и не може да съществува. Целта ни е именно да покажем, че нео-либералната мантра „Няма никаква алтернатива“ е лъжа, че алтернативи има и те не са утопични, а напълно реализируеми и ефективни.”
Целта е да се даде началото на едно движение – движение за създаване нови теории за живот след капитализма; да се повдигне дискусията за настоящето и бъдещето, за оцеляването и развитието; да се популяризират и развият визии и стратегии за създаване на едно свободно и устойчиво общество.
Скептикът у мен, а предполагам и у всеки, веднага казва: устойчивостта и свободата са илюзии също толкова, колкото и липсата на алтернатива. Интелектуално предизвикана обаче, поглеждам в посока към алтернативата. Тя вече съществува и работи по света и само времето може да отрече или докаже състоятелността й. На сайта могат да се прочетат някои от ключовите текстове, съдържащи концепциите на тази алтернатива:
“Въведение в Тоталността и Допълващия Холизъм” и “Пътища към освобождението от капитализма” на Крис Спанос;
Увод към “ParEcon: Живот след капитализма”, “Ценностите в ParEcon: Да достигнем до ParEcon чрез ценностите”, “Институциите на ParEcon” и “Настоящо и бъдещо образование” на Майкъл Албърт;
“ParPolity: Една политическа система за добро общество” на Стивън Шалом;
“Поликултурализъм и „добро общество“” на Джъстин Подур;
“Родствена/семейна визия” (Част 1) на Синтиа Питърс;
Проектът “Венера”;
Икономика на даровете.
Независмо, че една от ключовите визии на „Живот след капитализма“ е ParEcon[1], далеч не всички гравитиращи около сайта са нейни привърженици. На сайта има не само текстове на Албърт, но и на Бадиу, Чомски, Жижек. По думите на един от публикуващите там, това е нещо като сайта Znet,  от който е тръгнала ParEcon идеята, но с времето се е превърнал в много повече. Вдъхва надежда, че дори най-радикалните посетители на сайта и участници в дискусиите успяват да избягнат познатите ни от медиите пошли пост-тоталитарни, патриотични, русофилски, про-ЕС, неолиберални и прочие клишета.
В по-дългосрочен план амбициите на „Живот след капитализма“ са насочени към запознаване на повече хора с тези новаторски концепции и алтернативи. Тепърва ще се организират дискусии, филмови прожекции, дебати; ще се превеждат и издават книги, абсолютно непознати в България, а всички знаем колко трудно е това.
Не само теорията обаче е, което вълнува хората около сайта. Те имат амбицията, да покажат и на практика как работят тези същите теории и концепции чрез създаване на фирми с конкретна икономическа дейност. Практиката си остава единственият начин, да се покаже, че е възможна и друга форма на организация, основана на абсолютно не-капиталистически или планово-социалистически принципи, която при това да не бъде неуспешна и неефективна.
Нещо ме кара, да вярвам, че това може да се случи.


[1] ParEcon (съкр. от Participation Economy) – „икономика на участието“, икономически модел, разработен от икономистите Майкъл Албърт и Робин Ханел.

Монополисти срещу монопола | Култура – Брой 38 (2695), 05 ноември 2009

Изтичането на договора на Интернет корпорацията за имена и адреси ICANN с Министерството на търговията на САЩ породи доста коментари на експерти и обикновени потребители в мрежата как евентуалното й приватизиране и демонополизиране няма да доведе до никакви положителни промени за гражданските свободи и технологиите в мрежата, защото главната цел е преразпределяне на апетитния пазар с имена на домейни след въвеждане на многоезичност в системата.
На 30 септември срокът на този договор изтече и на негово място влезе в сила документ, наречен „потвърждение на ангажиментите“. Чрез него САЩ предоставят властта в ръцете на независими контролни съвети, назначени от Правителствения консултативен комитет (GAC) на ICANN и от самия ICANN с участието на правителства от целия свят. В прессъобщението на портала на Европейския съюз четем, че реформите, които трябва да се осъществят, са предимно в две направления:
– независимост на периодичните проверки от едно или друго правителство;
– външна отчетност, осъществявана от независими контролни съвети, които периодично ще оценяват работата на ICANN, за да гарантират свободата на словото, личната неприкосновеност, защитата на всички потребители на интернет.
Нито дума за „мултиезичните домейни“. Думите са си думи, делата обаче са дела и на 23 октомври, два дни преди началото на 36-ата международна среща на ICANN в Сеул, на която официално трябваше да бъде одобрена новата многоезична система от имена на домейни, в мрежата се появи поредната новина от ICANN-серията:  първият кирилически домейн от най-висок порядък .РФ е факт и се очаква това да се превърне в основното събитие на Седмицата на Руския Интернет този месец. Domain news цитира и мнението на президента Медведев: „… това е нещо много сериозно. Това е символ на важността на руския език и кирилицата.“
Всъщност, конференцията в Сеул приключи на 30 октомври и с това обозначи края на монопола на латиницата следствие от досегашната доминация на английския език в мрежата. С това интернационализирането на имената, множеството от символи, с които ще се изписват имената на интернет адресите, ще нараснат от 26-те знака на латинската азбука до десетки хиляди, но ICANN уверява, че новата система ще работи добре, тъй като в продължение на две години тя е била тествана многократно. Дали това е така, само бъдещето ще покаже, но скептиците отново издигат глас – като доводите им съвсем не са само за загубата на пари и контрол, която някои ще понесат, а засягат фундаментални неща: изначалната липса на прозрачност в дейността на ICANN преди реформата, а вероятно и след нея. Тази организация, пръкнала се тайно от първичната каша на DNS[1] войните в края на 90-те, е може би най-непрозрачната „не комерсиална“ организация в света, твърди един от бившите членове на борда на директорите й, Карл Ауербах, съдил ICANN през 2002 заради това, че му е отказан достъп до вътрешна финансова и корпоративна документация, полагаща му се по закон.   Но ако предишните меморандуми, обвързващи ICANN с американското правителство, бяха сравнително краткосрочни и подлежаха на подновяване, то сегашното споразумение е безсрочно. Не са предвидени и санкции в случай, че ICANN продължи да не успява да комуникира със своите нови надзорници и това е, което безпокои гражданите в мрежата. Някои направо наричат споразумението „заупокойна молитва на борбата със спама“. Борбата със спама не е в компетенцията на ICANN,  пише изрично на сайта на корпорацията и това едва ли ще се промени и след реформите. Всички престъпни следи обаче водят именно в посока на анонимния и автоматизиран във висша степен процес на регистриране на имена на домейни, позволяващ злоупотребата с тях, нещо, което лежи в основата на процъфтяването на повечето киберпрестъпления (спам, кражба на лични данни, „фишинг“, DOS атаки на сайтове).
Как се посреща новината у нас? Предимно с възторг. Все пак сме „първата страна, поискала официално от ICANN създаването на домейн на кирилица “.бг”.”
.


[1]  DNS (Domain Name Sistem ) англ. – система от имена на домейни

 

Иновация или регулация | Култура – Брой 37 (2694), 30 октомври 2009

На датата 9 октомври на сайта The New Republick се появи есе от Лорънс Лесиг, озаглавено „Против прозрачността„.  Едва ли е нужно да припомням кой е Лесиг, но ще вметна, че ако през 2004 г. минаваше за прогресивно твърдението му, че индустрията на отворения код се нуждае от свое лоби в политиката, то днес е актуално да се говори за „отворени данни“, а на лобизма не се гледа с добро око.

Лесиг започва текста си с едно отпращане към 2006 г., когато образователна организация Sunlight Foundation (Фондация Слънчева светлина) започва кампания, целяща да накара членовете на конгреса да предоставят свободно в интернет описание своя дневен график. Това, както го нарича той, „движение за гола прозрачност“ има за мото прочутата мисъл на Луис Брандайс, че „слънчевата светлина е най-добрият дезинфектант“ и цели да обедини мощта на мрежовите технологии с радикалното поевтиняване на събирането, съхраняването и дистрибутирането на данни.
Ползите от прозрачността са очевидни. Вече е ставало дума за безценните масиви данни на изпълнителните агенции в САЩ, съхранявани и достъпни безплатно в отворен формат на сайта Data.gov. Съществуват и проекти, целящи да разкрият всяко потенциално влияние върху членовете на Конгреса и да направят лесно проследими причините за всеки един вот. Извън политиката, свободният достъп в ежедневния живот до синоптични, GPS, финансови и всякакви други данни, струващи стотици милиарди долари, е безспорно благо, което едва ли някой ще отрече.
Какво тогава има против прозрачността Лесиг? Дежурният довод за задъхващите се от несмилаеми количества данни сървъри звучи несериозно. Несериозно звучи и това, че на светло тялото на властта може да изглежда недостатъчно „секси“ на обикновения американец. В крайна сметка, няма значение как изглеждат нещата в медиите, а какви са те в действителност. По-адекватно звучи опасението, че пазарната ефективност в условията на пълна прозрачност не винаги е добра. Какво би станало например с фармацевтичната индустрия, където частни бизнес интереси се преплитат с чисто научни и обществени, при положение, че 70% от разходите за клинични тестове в САЩ се покриват с частни пари? В своя подкрепа Лесиг цитира авторите на книгата Пълно разкритие – клопките и обещанията на прозрачността(Full Disclosure: The Perils and Promise of Transparency): „Повечето информация не всеки път означава по-ефективен пазар“ – пише там – защото дори и да помага тя на хората да правят по-правилен и информиран избор, често „реакцията на пазара е неотделима от нечии интереси, желания, ресурси, познавателни способности и социални контексти“. Защото „хората могат и да игнорират информацията, да я интерпретират грешно или да злоупотребят с нея.“
Но нали това е една от целите на пълната прозрачност – публиката да се образова, за да не се поддава на инсинуации и на собственото си желание, измежду многото възможни сюжети, да избира непременно най-циничния?
Всъщност, критиците на Лесиговото есе са съгласни, че пълната прозрачност може и да не е уместна във всички случаи, но трябва да се фиксират началните условия – в прозрачен режим агенциите не чакат разрешение да направят дадена информация публична, а искат такова единствено, когато трябва да запазят нещо в тайна.
Какви са проблемите на нашата администрация на фона на проблемите в САЩ? Мисля да се въздържа от коментар засега, просто ще изброя някои заглавия, появили се в пресата през изтеклия месец:
„Пари“, 18 септември 2009 – Частни фирми ще правят e-мрежи за властта;
„Стандарт“, 29 септември 2009 – Тройна комбина уреди свои хора с 25 милиона. Бившите подчинени на Николай Василев раздавали поръчките за е-правителство;
„Капитал“, 3 октомври 2009 – С гръб към хората. Eлектронното правителство остава само на хартия. 45 милиона не стигат;
„Труд“, 21 октомври 2009 – Държавата трябва да плати 6-7 млн. лв. на „Майкрософт“ по договора за лицензи за държавната администрация;
„Стандарт“, 30 септември 2009 – Биляна Дякова и компания изхвърляли конкурентите от конкурсите.
Нужен ли е коментар?