Влажна зона

Влажна зона на сайта на Ерго.

Към сайта на Ерго:
Какво би се случило с човешкия индивид, който, дори успявайки да изгради около себе си „желязната клетка“ на утилитарността и рационалността (по израза на Макс Вебер), продължава да бъде биологично същество и да се подчинява на закони, които не познава? Божествени или природни са тези закони? Ами ако интернализирането на създадените от човека цивилизационни инструменти, без които обществата не могат да съществуват, се проявява у индивида под формата на крайна деструктивност и (авто)агресия?

Проектът е реализиран с подкрепата на Национален фонд „Култура“ (НФК) към Министерството на културата на Република България, по програмата „Творчески инициативи ’20“: ncf.bg​​

Дублирай! | K – 53 – 2019

През 60-те Дебор написа в „Общество на спектакъла”, че цялата реалност е заменена със символи и знаци, които не са нейни посредници, дори измамни; не са носители на никакъв смисъл, нито дори целят да го маскират. Те просто нямат никакво отношение към реалността. Реалността е престанала да е от значение за нашето разбиране на живота изобщо. Това, което хората възприемат като реалност, е просто симулакрум, само конструкт от образите, в които сме потопени непрестанно благодарение на културата ни, и включва какво ли не: от свещени изображения и произведения на изкуството, та до рекламни логота, слогани, стриймове…

През 80-те Бодриар доразви тази крайна теза в „Симулация и симулакри”, проследявайки исторически изместването на оста, около която се върти нашият човешки свят, общуващ с реалността посредством знаци. Така например, в предмодерните времена реалността няма как да бъде сбъркана с имитацията си, а и самите симулакри в уникалността си – един с друг, но в последвалата индустриална ера уникалността постепенно изчезва, появяват се копията, а те не само са идентични помежду си, но са и копия на реалността. Това е ерата на печата, фотографията, звукозаписа, филмите…

Водейки рубриката мрежа/паяжина, неведнъж съм се сблъсквала с носталгия по тази ера. Била съм даже атакувана за това, че се осмелявам да пиша как светът на знака се променя, все едно не това бе темата на рубриката ми! А с този свят междувременно се случваха удивителни неща. Симулакрите съвсем се дематериализираха и окончателно се просмукаха в реалността ни. Те не просто я копираха, те я изместиха, обезсмисляйки и обезценявайки я. Те отвориха гигантска пробойна в нея и започнаха да я потопяват като кораб.

Аз бях на този кораб, разчитащ все още на материалното си тяло, на броя продадени копия, за да продължи да съществува, но нищо не можех да направя. Можех само да наблюдавам чудния свят на симулакрите.

Наблюдавах света на парите.

И докато наоколо ми започваше да се говори за връщане към национални валути, аз пишех за това как по света вече са изобретени виртуалните, а също и борсите, през които да се търгува с тях. Това ни най-малко не попречи тъкмо от нас да тръгне феноменът „доктор Ружа”.

Наблюдавах света на политиката!

И докато у нас се симулираше демокрация, пишех за замяната на скъпоструващите симулакри, наречени политици, с безплатни телефонни приложения. Това не попречи тъкмо ние да изпратим в Европарламента „изкуствен интелект” с беден речник и лош синтаксис, а Европарламентът да му повери тъкмо ресора „Иновации и младеж“.

Наблюдавах света на изкуството.

И виждах как в рекламния потоп всяка претенция за уникалност и връзка с духа започва да изглежда като наивна липса на критична саморефлексия – сантименталност, която трябва да бъде осмивана. Това не попречи на Медузата-Медия още по-цинично да залъгва духовната жажда с изкуствено раздути образи, уморени от непосилната задача да репрезентират смисъл, който не притежават.

Дублирай оригинала и го унищожи – това не е абстрактен девиз, не е препратка към недолюбвания у нас (защо ли?) Дебор. Това е мотото, което движи нашите интелектуални, артистични, политически, финансови и каквито още се сетите среди. У нас се дублират не само идеи, начинания, мисли, готови произведения, маркирани със знака за авторско право. Дублират се банки, дублират се политически партии, дублират се ведомства. У нас направиха опит да дублират дори нещо толкова огромно като държавния ни телеком. И не за друго, а за да източат някой и друг милиард обществени пари през него… Опитвах се да пиша за някои от тези неща в мрежа/паяжина, докато наблюдавах как дублират, симулират, емулират, обезсмислят дори вестника, за който го правя.

Но трябваше да го правя, без да вдигам „никому ненужен шум” и без да „преча” това да се случва.

Е, с вестника е окончателно свършено.

Веднъж вече се простих с него, сега трябва да го направя повторно. Вероятно се очаква да изразя тъга, но то е все едно Сизиф да тъгува, че се е простил с камъка.

Студена война II | K-52-2019

Наскоро в MIT Technology Review се появи статия под заглавие „Експерт по блокчейн-технологии е обвинен, че помага на лидерите на Северна Корея. Какво биха искали от него те?“. Става дума за Върджил Грифит от Ethereum, който решил да присъства на конференция за криптовалута в Северна Корея, без да поиска разрешение от Държавния департамент на САЩ, както е по закон. Сега той е изправен пред възможността да прекара следващите 20 години от живота си в затвора, защото, според наказателната жалба, се бил сговорил да предоставя „услуги” на Демократична народна република Корея по начин, който нарушава наложените й американски санкции.

Знаем, че Северна Корея е наказана с изолация с цел ограничаване на програмата за ядрено въоръжаване. Така беше по време на Обама, продължи и при Тръмп. Откъснат от глобалната финансова система, казва за MIT Technology Review Джон Парк, директор на „Корейския проект“ от центъра „Белфер“ на училището „Кенеди“ в Харвард, режимът на Ким Чен Ун ще търси независими начини да развива икономиката си, като криптовалути и финансови технологии изобщо.

„Корейският проект“ официално стартира през април 2019 г. с една среща между корейски и американски учени, експерти по сигурността. Целта му е – цитирам от сайта на проекта – „да се насърчи по-задълбоченото разбиране на бързо развиващите се предизвикателства пред сигурността на Корейския полуостров и да разработи творчески подходи за ефективно справяне с тях“. Предизвикателствата са очевидно свързани с това, че през юли 2016 г. САЩ обявиха, че ще разположат в Южна Корея противоракетен комплекс с подвижно наземно базиране за височинно надатмосферно прихващане на ракети със среден обсег на действие. А това не се хареса на Китай, Русия и Северна Корея. Колкото до „творческия подход“, явно санкциите са такива. Нищо, че практиката е показала, че подобни всеобхватни икономически мерки удрят по населението в наказаните държави, а не по политиците и тяхната политика.

Сякаш светът се връща към 80-те на миналия век, когато все още бе разделен на два лагера и единият, бидейки под технологично ембарго, крадеше технологии от другия, за да не изостава. Но нека припомня и нещо не чак толкова отдавнашно: през 2010 г. и Иран бе сплашван със санкции, но тогава кабинетът на Обама предложи наготово „ембаргови технологии“ за развитие и прогрес на страната в точно определена посока (човешките права) и срещу спазването на стриктно изброени условия (разоръжаване), а през 2018 вече се питахме пред гражданска война ли е Иран, че е така потънал в хаос?

Лидерите на Северна Корея от своя страна явно също търсят „творческо решение“ на проблемите си. През август доклад на ООН разкри, че режимът на Ким Чен Ум се занимава с добив на криптовалута и е откраднал около 2 милиарда долара чрез кибератаки на финансови институции, включително крипто-борси, и използва парите за оръжейната си програма.

САЩ се почувстваха с развързани ръце за неотложни действия срещу Северна Корея. Дали обаче горкият Върджил Грифит има нещо общо с това? И какво все пак са искали севернокорейците от него? MIT заявяват: „Не можем наистина да знаем.“ Но цитират публикация през септември в информационния сайт Decrypt, който пък цитира анонимен източник, участвал в конференцията, на която е бил и Грифит. Той описва конференцията като доста затворено събитие, събрало корейски държавни служители, служители в държавната им банка и преподаватели по икономика, които „искаха да знаят как да използват биткойн като заместител на SWIFT”, глобалната система за разплащания между банките… И са се интересували също така от използването на интелигентни договори Ethereum за автоматизиране на трансгранични сделки.

Предполагаемите хакове и добив на криптовалута означават, че севернокорейците вече имат собствено разбиране и дори доморасли таланти в тази област, признава Парк, но е загрижен, че ако режимът наистина ще използва криптовалутата като инструмент за икономическо развитие, не за водене на войни, той има много работа за вършене.

Колкото и много да е тази работа, тя би следвало да е грижа на севернокорейците, не на Парк. Колкото до външната „помощ”, светът още не е забравил Иран.

С надежда за по-светъл свят* | К-52-2019

В края на миналата седмица организацията Интернет общество (ISOC) обяви, че е продала правата върху един от най-популярните и стари домейни в интернет – некомерсиалния .org, на частната акционерна компания Ethos Capital и че през първото тримесечие на идната година сделката трябва да е приключила. Това дойде като гръм от ясно небе, защото ISOC доскоро бе считана за върл противник на комерсиализацията на мрежата и поддръжник на инженерната култура, направила съвременния интернет възможен. Това, както и секретността, обграждаща сделката (неназована сума с неясен произход, платена от фирма, за която никой нищо не знае), съживиха несекващия спор за начина, по който се управлява Интернет.

В Интернет има над 10 милиона адреса с наставката „org“ и откакто съществуват (първият е регистриран през 1985 г.), те винаги са функционирали на нестопанска основа. Това е превърнало домейна в синоним на свободата и независимостта. „И ето че сега, за една нощ и без предупреждение, тази ситуация се промени”, писа The Register по повода, като отбеляза, че заслугата за това е на две организации – Регистъра на обществени интереси (PIR), който управлява .org домейна от 2003 г. насам и който отхвърли некомерсиалния му статут, и ISOC, чието е решението за продажба.

“По отношение на взимането на решения, бордовете и екипите на изпълнителния мениджмънт на ISOC и PIR бяха тясно въвлечени и решени да се премине към действие” – така са заявили съучастничеството си двете организации в становище, предоставено на The Register.

Но предателството на ISOC е само част от проблема – The Register насочва вниманието и към загадъчния купувач. ISOC нарича Ethos Capital „силен стратегически партньор, който разбира тънкостите на индустрията на домейни“, само дето до момента на сделката никой в интернет средите не е и чувал за Ethos Capital. Името на домейна, което понастоящем се използва от компанията, е било регистрирано от Фади Чехаде в щата Делауеър на 14 май, ден, след като ICANN обяви вдигането на ценовите ограничения над .org. Фади Чехаде e бившият изпълнителен директор на ICANN, организацията, призвана да ръководи системата за имена на домейни и да възлага договорите за управлението на регистрите. Помним го с това, че именно под неговото управление пространството от имена на интернет домейни взривоопасно се разшири и се комерсиализира. Но Чехаде не е част от Ethos. Кои са Ethos тогава?

Проверката на The Register сочи за основател и изпълнителен директор на компанията Ерик Брукс, който е мениджър и няма никакъв опит в технологиите и домейн-индустрията, камо ли да „разбира тънкостите“ й. Другата е някоя си Нора Абусита-Оури, присъединила се към Ethos миналия месец. Общото между тези двамата, пише The Register, е… Фади Чехаде.

Политиката на ICANN винаги е била критикувана, но никога чак толкова яростно и масово, както сега – премахването на ограниченията на цените над .org предизвика 3200 коментара в сравнение с обичайните петдесетина по други поводи. И 98% от тях са отрицателни, поне според The Register. Дори организации, приближени на ICANN, като Разширеният консултативен комитет (ALAC) и Некомерсиалната заинтересована група (NCSG), изразиха загриженост относно рисковете от промяната в статута на .org и от начина, по който се е взело решението за продажба, напълно в противоречие с мерките за отчетност. ISOC отрича масовостта на недоволството и се опитва да представи споразумението, уреждано от ICANN, за резултат от дълго и сериозно обсъждане. Обсъждане обаче не е имало – решението е взето от персонала на организацията, не от нейния съвет. Не е правен и икономически анализ на промяната, въпреки очевидната й несъстоятелност и въпреки че засяга големи групи хора. ISOC просто е качила договора на сайта си в същия ден, в който е влязъл в сила.

„За” промяната са се обявили само малцината финансово заинтересовани от нея – една нова Фондация за интернет общество, създадена от ISOC през февруари 2019 г., която се очаква да е главният бенефициер на сделката, сключена с Ethos Capital, подробностите за която все още не се знаят.

–-

*for hope for a brighter world… – част от логото на Регистъра на публичните интереси (PIR)

 

В другия край на света | K-51-2019

Домакински роботи – умни, гъвкави и ненатрапчиви; кучешки нашийници, разбиращи реакциите на кучето по-добре от самите стопани; интерактивни дисплеи, изработени от… дърво; скенери за мозъчна активност, проектори върху ретината, интерфейси, боравещи с аудио данни и данни за емоционалното и физическо състояние… Така горе-долу може да се опише изложеното на японския павилион на тазгодишното издание на Международния панаир за битова електроника и домакински уреди „IFA-Berlin“. От 90-те насам Япония не е измежду водещите в света в IT сферата, но очевидно е решила да навакса на един нововъзникващ пазар в зората на епохата на нов тип интерфейси, отиващи доста отвъд текст-базираните системи за общуване на човека с машината от не чак толкова далечното минало.

Японското желание за напредък обаче не е стъпило на несигурната основа на някакви краткосрочни комерсиални цели, а върху традиционни за обществото ценности. Една такава японска ценност е „омотенаши” – „дискретната услужливост, не нарушаваща личното пространство”. Друга една е „нинген” – „човешки”, но в смисъла на самото схващане за „интерфейс” – „общуване лице в лице”.

Но има и нещо повече!

„Навлизаме в изцяло нова социална епоха на кибер-физическа интеграция, която наричаме Society 5.0“, казва Кейта Нишияма, генерален директор на Бюрото за търговия и информационна политика в японското Министерство на икономиката, търговията и индустрията (METI), което е глобален партньор за иновации на IFA NEXT 2019. „Япония е много силна в производството на физически продукти и това е предимство, защото интерфейсите в Society 5.0 трябва да бъдат в директен физически контакт, докосвани или държани. Данните се усещат, обработват и подават обратно в света чрез задвижващи механизми. За целта ни е необходим друг вид интерфейс с данни за хората”.

Кейта Нишияма говори за цифровизиране на емоциите и „емпатия” у машините, това звучи фантастично, но реалността го налага, а реалността е еднаква навсякъде: демографски, климатични и енергийни промени, стареене на популацията, социална поляризация. Само дето Япония вижда възможност за растеж там, където Западът вижда единствено заплаха и криза.

Автор на концепцията Society 5.0 е професор Ясуши Сато от университета в Ниигата. Можем да се запознаем детайлно с нея на страницата на UNESCO (UNESCO Science Report: towards 2030 (2015), но в резюме става дума за „киберфизична система”, в която киберпространството и физическото пространство са здраво интегрирани помежду си благодарение на доведена до съвършенство логистика, свързваща производството и дистрибуцията на стоки и услуги буквално с домакинствата.

„В Society 5.0 автономни превозни средства ще извършват доставки за хората в отдалечени ареали. Клиентите ще могат да си избират и поръчват размера, цвета и материала за дрехи онлайн директно във фабриките, в които те се произвеждат, и те ще им бъдат доставяни с дронове. Лекарите ще могат да преглеждат и консултират пациентите си в комфорта на техните домове посредством специални таблети, докато роботи почистват килима… А в старческите домове други роботи ще помагат на престарелите, докато в кухнята умните хладилници ще отчитат състоянието на складираните храни, за да се намалят загубите.”

Всеобхватната концепция за супер умно общество, Society 5.0, не би могла да бъде приведена в действие без адекватна политическа програма. Новата политическа програма на Япония, позната като Абеномика, е кръстена на Шинзо Абе, оглавяващ изпълнителната власт в продължение на повече от осем години – период, достатъчно дълъг, през който да успее не само да превърне в мейнстрийм политиката на наука, технологии и иновации, но и да постави основите на пълна трансформация на японския начин на живот чрез това размиване на границите между киберпространството и физическото пространство.

Това, естествено, би могло да се случи само посредством тясно сътрудничество между японския бизнес, академичните среди и японската изпълнителна власт.

Колкото и да е горчив европейският ни опит с подобен тип сътрудничества, няма причина да се съмняваме, че в другия край на света нещата ще успеят да се случат по друг начин.

Тиха революция | K-50-2019

През последните две години в Евросъюза тихомълком се случи нещо, което с чиста съвест може да бъде наречено революция в банкирането, само дето до нашата масова публика залповете й достигнаха главно под формата на усещане за ужилвания с дребни суми след посещения на места като обществения транспорт. Една статия във в-к „Банкер” от този месец засяга точно тази битова драма, но някак не я свързва с големия и важен проблем – втората и подобрена версия на Директивата за платежни услуги (PSD2), която доби публичност през 2017 г., стана закон на територията на Европейско икономическо пространство през януари 2018 г., сдоби се с окончателен вид през март 2018 г. и окончателно влезе в сила тази есен. Това е наистина важно нововъведение, но май не само у нас, а и навсякъде в Евросъюза, трите страни в онлайн разплащанията – банки, търговци, купувачи, се оказаха не съвсем готови за него.

Защото, най-кратко казано, PSD2 принуждава банките да отворят своите приложни интерфейси за други играчи на финансово технологичния пазар и да ги допуснат до информацията за потребителските ни сметки (стига да го позволим). Тоест, появява се една четвърта страна – доставчиците на услуги, а те са два типа: посредници на плащанията, които ще имат връзка с банковата ни сметка, така че да можем да извършим плащане на мига, без да се налага непрестанно и детайлно да установяваме самоличността си – церемония непосилна при ежедневните дребни транзакции за закупуване на билетче в транспорта или кафе, например; и доставчици на информационни услуги, които няма да движат пари, а само ще анализират финансовата ни история и ще дават препоръки. Пороят от отказани транзакции и куп още неудобства при първоначалното въвеждане на PSD през 2017, уж с цел подобряване на сигурността, наложи нуждата от компромис и появата на тези нови играчи. Така, според пропагандата, ще се даде право на цяла една нова индустрия да навлезе на пазара, а ЕС се е ангажирала да я регулира. Тази новост породи големи дискусии и не би могло да е иначе – прозрачност и безопасност винаги са били и ще продължат да бъдат самоизключващи се понятия в дигиталния свят. Самите данни са скъпоценен ресурс, достъпът до който доскоро бе табу дори за банките, в чието владение се намираха. Доскоро банките ни предупреждаваха да не споделяме своите данни и детайли, защото е опасно, а и самите те не можеха да ги ползват законно. И ето че днес всичко онова, което те знаят за желанията и поведението ни, става достояние на трети, че и четвърти лица. И защо банките да споделят този скъпоценен за тях ресурс с някой друг? Какво, ако самите банки създадат свои приложения, вместо да пускат на финансово-технологичния пазар разни малки, нови разработчици? Знаем, че когато става дума за стандарти и лицензи, в играта печелят големите и утвърдените, освен ако политиката не се намеси. А какво, ако Amazon стане такъв доставчик? Представете си как си пазарувате от Amazon и Amazon в един миг ви попита: искате ли заем? Защото мен наскоро интернет доставчикът ми, провокиран от нещо в онлайн поведението ми, ме попита същото, въпреки че аз никога досега не съм ползвала заеми.

В крайна сметка, какво излиза: данните ни се оказват достъпни за доставчиците на услуги, а безконтактните ни банкови карти са все така уязвими, да, вярно, за източване на малки суми, които са извън обхвата на PSD2, което си е приемлив компромис, но все пак уязвими.

Можем, ако искаме, да откажем достъп до себе си, но ако това ще ни направи живота черен на битово ниво, със сигурност няма да го сторим. Ако искаме, бихме могли да ползваме онлайн портфейли и да плащаме през телефоните си в градския транспорт и супермаркетите; и с това да станем още по-привързани към виртуалното. А можем да продължим да разнасяме картите си, увити в станиол, или да ползваме защитните стикери ScimProt. Големият проблем обаче не е в неудобствата. Големият проблем е, че революцията, която се случва под носа ни, ни прави все по-прозрачни, обратно пропорционално на ползваните от нас нови услуги.