Среща с читатели в Националната библиотека

Райна Маркова: „Работя непрекъснато върху нещо ново, а ме вълнува винаги актуалното“

клуб Писмена
в клуб Писмена

Райна Маркова гостува заедно с Владимир Полеганов на среща разговор в Клуб „Писмена“ през януари 2022 г.

Първият въпрос, който искам да Ви задам, е въпросът на странното, като го разбираме в широк смисъл. Струва ми се, че много ясно може да се забележи и у двама ви с Владимир Полеганов. Разкажете ни как стигате до него, как да го дефинираме и защо Ви е важно за текстовете?

Прекрасното е винаги странно (цитирам Бодлер), така че дори не искам да си представя как би изглеждало изкуство, което не предлага нещо невиждано. Не е ли обикновеното, да не кажа пошлото, твърде много в литературата ни? Това, което се опитвам да противопоставя на този „култ към обикновеното“, е не „странното в широкия смисъл“, включващ циркаджийски куриозното, изсмуканото от пръстите, а това, което с минимален разход на изразни средства ми позволява да кажа възможно най-много. Това, което бих могла да кажа с устата на герой-човекоядец или на човек с белязано от животно лице, не бих могла да кажа с помощта на купища тропи от името на кой-да-е, продаващ краставици на Женския пазар.

 

Най-новата Ви книга носи заглавието „Влажна зона“. Тя провокира различни посоки на разчитане на смисъла. Защо се спряхте заглавието на тази новела да стане и заглавие на книгата?

Заради икономичността – само две думи, а толкова много значения. Първоначално исках да е „Буферна зона“ – човекът като буфер между природата и изкуствения свят, който сам е създал, но се сетих, че има такъв филм от моя съгражданин Георги Дюлгеров, който отгоре на всичкото разказва съвсем различна история, и се наложи да употребя по-шокиращото, но и може би по-ефектно „влажна зона“. Това е еко-термин, отнасящ се към специфичен вид застрашени и сложни биосистеми. Но такава е и всеки човек.

 

Нещо друго, което ми се струва важно да поговорим, е за избора на озаглавяване и за избора на имената. Те са чуждоезични, странни, понякога прозвища или инициали. Каква е функцията на името при вас?

При мен невинаги са чуждоезични, но ако героят ми е палестинец, той ще носи палестинско име, ако е евреин – еврейско, ако е бургазлия, може да е Диоген, а ако е от сливенския Балкан, може да е баба Сяровица или леля Руска. Може и да е Блюменшнитцер, ако е с немски произход. Може да вложа в тях и някакъв код, ако разказът е фантастичен, и това да са имена на цветя или екзотични оръжия.

 

Какви теми Ви вълнуват в момента като писател? Работите ли върху нещо ново?

Работя непрекъснато върху нещо ново, а ме вълнува винаги актуалното. Предпочитам да не споделям предварително обаче, защото не знам кога и как ще имам възможността да го реализирам. От друга страна, само в рамките на последните три години успях да реализирам цели три неща, с които съм много горда: публицистичната книга „Контрол“, пиесата „Кусусан“ и сборника „Влажна зона“. Като гледам с каква скорост този вече вложен труд се реализира, и как това ми се обяснява с „пренаситеност на пазара“ (вероятно от неща с подобно качество), не мисля, че е редно да обявявам отсега какво ще правя в следващите няколко години.

Лесно ли стигате до крайния резултат на книгите си?

Не, разбира се. Публиката, колкото и скромна да е, не заслужава да бъде занимавана с всяка глупост, бръмнала в нечия глава. Доста време минава преди да преценя дори, дали една хрумка си струва. После следва доста дълга подготовка, четене, „рисърч“, пътуване до някакво място, срещи с хора… Самото написване идва после и отнема сравнително малко време.

 

Забелязвате ли да се променят авторските Ви търсения?

Търсенията предполагат промяна. Дали сменям посоката? Не, защото съм многопосочна. Може би имаше един период, в който радикализирах и формата, за да предотвратя впримчването в пошли местни контексти и произволни интерпретации, но ако това може да мине за промяна, напоследък не експериментирам много с формата, просто се задоволявам с тази, която е да най-подходящата.

 

Искам сега да поговорим за извънлитературната Ви работа и по-точно за преподаването на творческо писане. И двамата с Владимир Полеганов преподавате в различни формати. Със сигурност на онези, които посещават вашите курсова, те са им полезни. Но нека погледнем нещата откъм Вас. Какво Ви носи преподавателската работа?

Това са различни видове комуникация. Говоренето пред жива аудитория и писането на проза, изискват различни реторични умения и различен вид издържливост. Преподаването ме предпазва от това да подивея съвсем. Прекарвам доста време в мълчание над текста и най-близките ми вече са се примирили с това, но хората в аудиторията – не, и това ме мобилизира.

 

Водела сте колонка за публицистика във в. „Култура“ и „К“. Тук говорим отново за писане, но писане, различно от писането на собствен художествен текст. Как като писател Ви се отразява тази допълнителна роля?
В началото беше изморително „маневриране в щурмови условия“ със слаб напредък. Колонката ме изправи пред необходимостта да вниквам бързо в изобилие от сложни, необговаряни още сюжети, да избирам най-важното в многотията. Но пък тези сюжети после подхраниха прозата ми, а заниманията с проза спомогнаха за по-изискана като форма публицистика. Публицистиката учи на отговорна и прецизна работа с думите, държи изкъсо въображението и изключва домогването до емоциите на публиката. Работата върху художествена проза пък позволява доста волности, но това не означава непременно отказ от отношение към реалността.

 

Свързват Ви с декадентството. Героите Ви са винаги доста крайни, екстравагантни, морбидни, девиантни. Давате израз на някакви Ваши лични склонности или отразявате някаква обществена тенденция на упадък?

Упадъкът е присъщ на империите. В литературата той е свързван със символизма, с „изкуството заради самото изкуство“. Не бива да се забравя обаче, че този етикет е лепнат на символистите от злобната, завистлива критика. „Декадентите“, които аз ценя, от които съм се учила и с които занимавам хората в семинара си по творческо писане, преди да се самоостракират и отдадат на крайности, са били радикални критици на епохата си. Преди да седне и да напише „Срещу природата“, Юисманс е бил пръв приятел със Зола. Преди да напише „Цветя на злото“, Бодлер е бил трескаво активен политически. Едгар Алан По е бил абсолютно блестящ и успешен, макар и не във финансов смисъл, публицист. Красотата, често мрачна и крайна, формалното великолепие – това са били оръжията им срещу пошлия буржоазен утилитаризъм и „здрав морал“.

Колкото до „упадъчността“ на стремежа, да си служиш със символи… Още Августин Блажени, докато се е опитвал да тълкува на латински писаното на староеврейски Свето писание, е открил силата на символите, а също и това, колко по-различни и мощни са те от тропите.

 

Искам да Ви върна към днешната действителност, колкото и нежелана да е тя, с въпроса за отразяването ѝ от литературата. Поезията, а и прозата с някои излезли през изминалата година романи се опитва да въведе извънредността на обстановката, в която живеем. Как смятате, че ще се промени литературата в близко бъдеще?

Предполагам, много хора ще пропишат. Най-вероятно това ще е битова проза или антиутопично фентъзи. А може би ще се появяват повече пиеси… Затворени сме в кухните и спалните си, мизансценът не се променя, но диалозите и монолозите не спират да текат. В чата.
Реалността отдавна е изпреварила въображението и е вече трудно за болшинството хора да проумеят как биват управлявани, лекувани, осведомявани, обслужвани. Те не само капитулират пред тази реалност, но и негодуват, когато някой се опита да ги изправи пред нея.

 

И един такъв въпрос, ако всеки от вас трябва да представи другия, как ще го направи?

Владо Полеганов е автор с чувствителност, въображение и размах – трите най-важни качества според мен.

Влажна зона

Влажна зона на сайта на Ерго.

Към сайта на Ерго:
Какво би се случило с човешкия индивид, който, дори успявайки да изгради около себе си „желязната клетка“ на утилитарността и рационалността (по израза на Макс Вебер), продължава да бъде биологично същество и да се подчинява на закони, които не познава? Божествени или природни са тези закони? Ами ако интернализирането на създадените от човека цивилизационни инструменти, без които обществата не могат да съществуват, се проявява у индивида под формата на крайна деструктивност и (авто)агресия?

Проектът е реализиран с подкрепата на Национален фонд „Култура“ (НФК) към Министерството на културата на Република България, по програмата „Творчески инициативи ’20“: ncf.bg​​

Дублирай! | K – 53 – 2019

През 60-те Дебор написа в „Общество на спектакъла”, че цялата реалност е заменена със символи и знаци, които не са нейни посредници, дори измамни; не са носители на никакъв смисъл, нито дори целят да го маскират. Те просто нямат никакво отношение към реалността. Реалността е престанала да е от значение за нашето разбиране на живота изобщо. Това, което хората възприемат като реалност, е просто симулакрум, само конструкт от образите, в които сме потопени непрестанно благодарение на културата ни, и включва какво ли не: от свещени изображения и произведения на изкуството, та до рекламни логота, слогани, стриймове…

През 80-те Бодриар доразви тази крайна теза в „Симулация и симулакри”, проследявайки исторически изместването на оста, около която се върти нашият човешки свят, общуващ с реалността посредством знаци. Така например, в предмодерните времена реалността няма как да бъде сбъркана с имитацията си, а и самите симулакри в уникалността си – един с друг, но в последвалата индустриална ера уникалността постепенно изчезва, появяват се копията, а те не само са идентични помежду си, но са и копия на реалността. Това е ерата на печата, фотографията, звукозаписа, филмите…

Водейки рубриката мрежа/паяжина, неведнъж съм се сблъсквала с носталгия по тази ера. Била съм даже атакувана за това, че се осмелявам да пиша как светът на знака се променя, все едно не това бе темата на рубриката ми! А с този свят междувременно се случваха удивителни неща. Симулакрите съвсем се дематериализираха и окончателно се просмукаха в реалността ни. Те не просто я копираха, те я изместиха, обезсмисляйки и обезценявайки я. Те отвориха гигантска пробойна в нея и започнаха да я потопяват като кораб.

Аз бях на този кораб, разчитащ все още на материалното си тяло, на броя продадени копия, за да продължи да съществува, но нищо не можех да направя. Можех само да наблюдавам чудния свят на симулакрите.

Наблюдавах света на парите.

И докато наоколо ми започваше да се говори за връщане към национални валути, аз пишех за това как по света вече са изобретени виртуалните, а също и борсите, през които да се търгува с тях. Това ни най-малко не попречи тъкмо от нас да тръгне феноменът „доктор Ружа”.

Наблюдавах света на политиката!

И докато у нас се симулираше демокрация, пишех за замяната на скъпоструващите симулакри, наречени политици, с безплатни телефонни приложения. Това не попречи тъкмо ние да изпратим в Европарламента „изкуствен интелект” с беден речник и лош синтаксис, а Европарламентът да му повери тъкмо ресора „Иновации и младеж“.

Наблюдавах света на изкуството.

И виждах как в рекламния потоп всяка претенция за уникалност и връзка с духа започва да изглежда като наивна липса на критична саморефлексия – сантименталност, която трябва да бъде осмивана. Това не попречи на Медузата-Медия още по-цинично да залъгва духовната жажда с изкуствено раздути образи, уморени от непосилната задача да репрезентират смисъл, който не притежават.

Дублирай оригинала и го унищожи – това не е абстрактен девиз, не е препратка към недолюбвания у нас (защо ли?) Дебор. Това е мотото, което движи нашите интелектуални, артистични, политически, финансови и каквито още се сетите среди. У нас се дублират не само идеи, начинания, мисли, готови произведения, маркирани със знака за авторско право. Дублират се банки, дублират се политически партии, дублират се ведомства. У нас направиха опит да дублират дори нещо толкова огромно като държавния ни телеком. И не за друго, а за да източат някой и друг милиард обществени пари през него… Опитвах се да пиша за някои от тези неща в мрежа/паяжина, докато наблюдавах как дублират, симулират, емулират, обезсмислят дори вестника, за който го правя.

Но трябваше да го правя, без да вдигам „никому ненужен шум” и без да „преча” това да се случва.

Е, с вестника е окончателно свършено.

Веднъж вече се простих с него, сега трябва да го направя повторно. Вероятно се очаква да изразя тъга, но то е все едно Сизиф да тъгува, че се е простил с камъка.

Студена война II | K-52-2019

Наскоро в MIT Technology Review се появи статия под заглавие „Експерт по блокчейн-технологии е обвинен, че помага на лидерите на Северна Корея. Какво биха искали от него те?“. Става дума за Върджил Грифит от Ethereum, който решил да присъства на конференция за криптовалута в Северна Корея, без да поиска разрешение от Държавния департамент на САЩ, както е по закон. Сега той е изправен пред възможността да прекара следващите 20 години от живота си в затвора, защото, според наказателната жалба, се бил сговорил да предоставя „услуги” на Демократична народна република Корея по начин, който нарушава наложените й американски санкции.

Знаем, че Северна Корея е наказана с изолация с цел ограничаване на програмата за ядрено въоръжаване. Така беше по време на Обама, продължи и при Тръмп. Откъснат от глобалната финансова система, казва за MIT Technology Review Джон Парк, директор на „Корейския проект“ от центъра „Белфер“ на училището „Кенеди“ в Харвард, режимът на Ким Чен Ун ще търси независими начини да развива икономиката си, като криптовалути и финансови технологии изобщо.

„Корейският проект“ официално стартира през април 2019 г. с една среща между корейски и американски учени, експерти по сигурността. Целта му е – цитирам от сайта на проекта – „да се насърчи по-задълбоченото разбиране на бързо развиващите се предизвикателства пред сигурността на Корейския полуостров и да разработи творчески подходи за ефективно справяне с тях“. Предизвикателствата са очевидно свързани с това, че през юли 2016 г. САЩ обявиха, че ще разположат в Южна Корея противоракетен комплекс с подвижно наземно базиране за височинно надатмосферно прихващане на ракети със среден обсег на действие. А това не се хареса на Китай, Русия и Северна Корея. Колкото до „творческия подход“, явно санкциите са такива. Нищо, че практиката е показала, че подобни всеобхватни икономически мерки удрят по населението в наказаните държави, а не по политиците и тяхната политика.

Сякаш светът се връща към 80-те на миналия век, когато все още бе разделен на два лагера и единият, бидейки под технологично ембарго, крадеше технологии от другия, за да не изостава. Но нека припомня и нещо не чак толкова отдавнашно: през 2010 г. и Иран бе сплашван със санкции, но тогава кабинетът на Обама предложи наготово „ембаргови технологии“ за развитие и прогрес на страната в точно определена посока (човешките права) и срещу спазването на стриктно изброени условия (разоръжаване), а през 2018 вече се питахме пред гражданска война ли е Иран, че е така потънал в хаос?

Лидерите на Северна Корея от своя страна явно също търсят „творческо решение“ на проблемите си. През август доклад на ООН разкри, че режимът на Ким Чен Ум се занимава с добив на криптовалута и е откраднал около 2 милиарда долара чрез кибератаки на финансови институции, включително крипто-борси, и използва парите за оръжейната си програма.

САЩ се почувстваха с развързани ръце за неотложни действия срещу Северна Корея. Дали обаче горкият Върджил Грифит има нещо общо с това? И какво все пак са искали севернокорейците от него? MIT заявяват: „Не можем наистина да знаем.“ Но цитират публикация през септември в информационния сайт Decrypt, който пък цитира анонимен източник, участвал в конференцията, на която е бил и Грифит. Той описва конференцията като доста затворено събитие, събрало корейски държавни служители, служители в държавната им банка и преподаватели по икономика, които „искаха да знаят как да използват биткойн като заместител на SWIFT”, глобалната система за разплащания между банките… И са се интересували също така от използването на интелигентни договори Ethereum за автоматизиране на трансгранични сделки.

Предполагаемите хакове и добив на криптовалута означават, че севернокорейците вече имат собствено разбиране и дори доморасли таланти в тази област, признава Парк, но е загрижен, че ако режимът наистина ще използва криптовалутата като инструмент за икономическо развитие, не за водене на войни, той има много работа за вършене.

Колкото и много да е тази работа, тя би следвало да е грижа на севернокорейците, не на Парк. Колкото до външната „помощ”, светът още не е забравил Иран.