Като че ли има някаква такава закономерност в мрежата: новините, добри или лоши, в началото на есента стават толкова много, че надхвърлят рамките на обозримото. Все пак има една новина, която не бива да подминаваме с безразличие – инициативата „Българска Уикипедия 100 000“.
Починът е граждански*, на напълно доброволни начала и целта му не е в края на кампанията просто да се отчете, че броят статии на български език в Уики е надхвърлил 100000, а чрез популяризиране на ресурса сред подходяща аудитория да бъде направено нещо за дообогатяването му. Нека тези измежду нас които ползват Уикипедия, не свиват скептично рамене. Който търси, намира нужното из чуждоезичните версии, така е, но много други търсещи или любопитни са деца, а един богат на полезни ресурси български web несъмнено би им бил от полза и би ангажирал вниманието им, намалявайки вероятността да
попадат на по-неподходящи места. Верно е също, че количеството не е качество и сто хиляди статии “мъничета“ са също толкова безполезни колкото и сто, но за да се редактира и дообогатява едно „мъниче“, него преди всичко трябва да го има.
Верно е и, че проблемът с картинките илюстриращи статиите, по-точно проблемът с авторските права над тях в Уики е доста затормозяващ.
Има и друго с което българската Уики не ми се нрави. То е, че въпреки наличието на администрация, Уики често се ползва не по предназначение, а като безплатно web-пространство или инструмент за (само)реклама. Само като пример: не знам кому е
нужна уики-информация за личността Азис, при положение, че жълти и не толкова жълти медии ни заливат непрекъснато с такава. Не знам също така дали е редно и да се заличава информация за личността Азис, тя едва ли сериозно пречи някому.
Само знам, че докато се дискутира този въпрос, статията ни за кирилицата си стои все така отчайващо бедна в сравнение със своя англоезичен вариант. Толкова повече, че нищо не пречи това да се промени. Липсата на време не може да е оправдание за тези сред нас, които всекидневно прекарват часове по форуми и чатове в неуморно даване на мнения за чуждата
компетентност. Време е те да забележат: правописът и компетентността на ентусиастите във Уикипедия са петимни, но не за мненията им, а за вещата им намеса.
Вече е ставало дума в една от колонките за полезността на Уикипедия и няма смисъл да повтарям казаното, само ще припомня – Уики е отличен инструмент за тези, които са в началото на някакво търсене. Нейната търсачка не само поднася желаното, но и
подарява неподозирани връзки, свежи препратки, неочаквани открития. Ето защо дори да не ползваме българския вариант на Уики, дори и изобщо да не ползваме Уики, бихме могли на първо време да налеем в нея на български малко от това, което не може да е лично наше, но така или иначе ползваме – информация – за да могат да го ползват и други. Чисто практическите упътвания как да сторим това, можем да открием на сайта на Уики.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A3%D0%B8%D0%BA%D0%B8%D0%BF%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D1%8F:%D0%9D%D0%B
Редно е най-сетне да опитаме, защото макар да съществува от 6 декември 2003, българската Уикипедия на практика е съвсем в началото. В момента статиите в нея са около 45 000, но много от тях са наистина в стадий „мъниче“ и с наистина ужасни стил и правопис. Това изобщо не може да е повод за гордост в сравнение с двата милиона статии в прословутата англоезична версия, оказала се достатъчно пълна и точна, за да доведе до фрустрации дори привържениците на авторитетната Britanica online.
Аз поне възнамерявам да следя как се развиват дискусиите на тема авторски права, цензура, достоверност на информацията.
Ненамесата или намесата на държавата и маркетинга в подобен род начинания също са тема, която би следвало да ни вълнува.
––
* Инициаторите са Нов български университет, изданията на Икономедиа, Gorichka.bg, Mediapool, o-blog.net, Българското училище за политика, СЕЕ Trust, Център за култура
Код и калиграфия | Култура – Брой 27 (2466), 13 юли 2007
Мислейки си за въоръжените с пера и туш хора, които очакват в задната стаичка на редакцията на The Musalman последните коректури за деня, за да пристъпят към действие, аз, кой знае защо, се сещам за Ерик Сати, медитиращ пред пианото си:
‛За да се изсвири този мотив 840 пъти без прекъсване, би било целесъобразно едно предварително подготвяне в дълбока тишина и пълна неподвижност.“ Познахте ремарката, вмъкната калиграфски от Сати в партитурата на Vexations, нали? Тази инструкция, представляваща съществена част от ‛изпълнимия код“ на произведението и целяща да превърне музиканта в машина, не е нищо повече от ирония, разбира се. И със сигурност иронията на европееца Сати от края на XIX век е съвършено чужда на четиримата калиграфи, наши съвременници, от шестчленния екип на The Musalman. Те със сигурност не правят своето ежедневно усилие с цел да мимикрират в света на машините, за да оцелеят в него, но пък гледат със също толкова песимизъм към бъдещето на своята страст, езика, с който и Ерик Сати е гледал към бъдещето на музиката: неизбежното нахлуване на машините ще направи поредното постижение на духа във възпроизводима до безкрайност досада, а интерпретаторското усилие заедно със самия интерпретатор – в нещо напълно излишно.
Всъщност, защо трябва нещата да са толкова отчайващи? Защо да е чак толкова песимистично бъдещето на калиграфията в света на високите технологии, задвижвани от всемогъщия код? Какво е кодът? Машинният код имам предвид. Нима не е също език? Нов инструмент за контрол или инструмент за освобождаване от контрола? Инструмент за общуване чрез послания или инструмент за общуване между послания? ‛Ако кодът е таблица, то това е таблица, позволяваща безброй елементи, някои от които все още не можем да предскажем; началото на игра.“ – пише Умберто Еко в Семиотика на езика. Но защо тогава тази игра да не включи в посланието не само езика, не само следата, оставена върху листа, а и траекторията на ръката, оставяща това послание, в една гъвкава мрежа от абстракции, преплитащи семантичното и синтактичното с чисто пространствените координати на движението? Може тази визия да не е нищо повече от летлива метафора, но съвсем вероятно ми се струва рафинираният жест на писането да остане актуален и в ерата на жестовите интерфейси.
Какво пък, аз също съм привърженик, при това не само на думи, на красивото писане. Надявам се скоро да държа в ръка ветрило, изписано по мое собствено желание от единствения калиграф, когото познавам, Асадур Маркаров. Това, разбира се, не може да се брои за някаква съществена инвестиция в бъдещето на калиграфията, а по-скоро за най-обикновен атавистичен глад за усещания у човек, прекарващ доста време пред екрана. Съприкосновението с материята и наблюденията на усилията по нейното овладяване за едни може да е поредната ретро-мода и снобизъм, но за други може да е целебно изживяване.
Микрофизика на властта | Култура – Брой 24 (2463), 22 юни 2007
Раздвоявайки се тази седмица между две актуални събития за избор на тема на колонката си – приемането на промени към Закона за достъп до обществена информация и врявата, вдигнала се в Artbox около изказванията на Дурмана за националното ни участие във Венецианското биенале, реших да се съсредоточа върху нещо трето и междинно, а именно чудесният неологизъм на Мишел Фуко governmentality.
Мишел Фуко дефинира governmentality като „изкуство на управлението“ в най-широк смисъл. Като управлението (governing) не се свежда само до държавната политика, а до широк обхват техники за контрол, приложени към всевъзможни обекти, от контрола над себе си, та до биополитическия контрол над цели популации. Или накратко: governmentality, това е термин-хибрид между government и mentality и означава, че е невъзможно да се изследва технологията на властта без да се изследва менталността, която я подпира.
Може да се говори за governmentality през различни исторически периоди или за различни технологии на governmentality, но най-често терминът се ползва в смисъл на неолиберален тип управление, който характеризира напредналите либерални демокрации с децентрализирана власт и доминация на пазарните механизми, чиито членове играят активна роля в собственото си самоуправление и поради тази си активност се налага да бъдат регулирани някак ‛изотвътре“. Чрез формиране, скулптиране, мобилизиране чрез избора, желанията, стремежите, нуждите и стила на живот на индивидите и групите в широк обхват от контексти.
Това повдига интересния въпрос: разбират ли тези, които биват управлявани, неестествеността на своето положение? А не гледат ли на този си живот като на даденост? А колко лесно това може да се случи в електронна среда?
Ще ми се в тази връзка да привлека вниманието към дейността упражнявана от НПО Интерспейс. Или може би все пак е ЕООД Интерспейс. Или дори НПООД. Но кои все пак са Интерспейс?
От 1998 до 2001 това са група художници и симпатични неформали.
В периода 2001 – 2004 са група художници и симпатични неформали и един новодошъл – някой си Владимир Петков, възпитаник на УННС, доведен в офиса от обучаващата се и работеща в Орбител маркетингова служителка Валерия Ангелова. За неосведомените – Орбител е компанията, предоставила безплатна наета линия на Интерспейс.
Интерспейс след 2004? Това вече са група неформали, симпатични предимно на Владимир Петков и дошли от сайта bpm, където той е администратор, а споменатата служителка от Орбител набива в главите на простосмъртните нетикет и здравите ценности на корпоративния ‛лайфстайл“.
Междувременно единственият останал художник (и съосновател на Интерспейс) Красимир Терзиев бива изхвърлен от управителния съвет демократично и с избори. Така че Интерспейс след 2004 се оказва изцяло готов да е в услуга на ‛истаблишмънта“. Това като че ли изобщо не отблъсква младите и непокварени артисти. Все пак Интерспейс знае какво да им предложи – поле за изява. А сайтът за киберкултура bpm стига върха на популярността и наглостта си, като се преименува на сайт за хиперкултура и така брутално демонстрира всевъзможните намерения на маркетинга и технологии на governmentality, че в един момент ме кара да се усъмня, че това не е несръчност, а нарочна демонстрация, целяща да илюстрира нагледно на всички любопитни що е то технология на желанието, технология на нормализацията, технология на идентичността. Всеки опит да въвлека Дурмана в дискусия за дейността на Интерспейс, принуждавайки го да обясни отношенията си с Орбител и това да стане в немодерирано от него пространство, е обречен на провал.
В крайна сметка сайтът bpm скрива своя форум през декември миналата година, а осиротялата общност се разпръсва. Хората, администрирали общността bpm, обаче продължават да администрират общности – тази около вестниците ‛Дневник“ и ‛Капитал“, ако се не лъжа. А Интерспейс продължава да процъфтява и да развива дейности, чийто смисъл и естетика остават все така мъгляви и неубедителни, та се чудя, защо ли не спестят и на себе си, и на другите недоразуменията и не се прекръстят от Център за медийни изкуства в Център за административни изкуства. А защо не и в Център за насекомен биоинженеринг? Защото очевидно основната дейност на Интерспейс е именно отработване на всевъзможни технологии на governmentality. Ами съгласете се все пак, компетентността в кондиционирането на разни общности би могла да бъде доста полезна за всяка поредна власт, била тя маркетингова или държавна.
Потлач | Култура – Брой 22 (2461), 08 юни 2007
Марсел Мос описва в своето есе Дарът начина на живот на индианците от
американския северозапад, неговата двойна морфология, а именно как в края на
пролетта племената се разпръскват из планините и реките на най-богатото
крайбрежие в света, за да се заемат с лов, риболов и събирачество, а зимно
време се връщат в своите така наречени “градове” и се отдават на бурен
социален живот, представляващ един безкраен потлач по време на който всичко
натрупано през лятото и есента бива разхитено без остатък. Разхищението е
въпрос на престиж, вътрешно и междукланов, дори междуплеменен. Всяка
проява на алчност, лакомия и самопоканване на чуждо угощение в свят, в който
никому нищо не липсва, води до необратим срив в статуса.
Така описана от Мос икономията на дара не добива особено голяма
популярност, поне не и до средата на 60-те, когато в Западна Европа новите
леви припознават в племенното минало утопичното бъдеще на индивидуална
свобода извън обсега на държавата и конвейра на платените забавления, а в
потлача, с неговото изискване за интимна въвлеченост и автентични емоции –
спасение от атомизация и отчуждението в големите градове. Потлачът на 60-те,
макар и кратък, е потлач в истинския смисъл на думата – на собствеността, не
само материалната, но и интелектуалната, се гледа като на омразна буржоазна
отживелица. Авторството, авторитетите, авторът бива обявени за мъртви. Но
дали са? Всъщност, някои смятат, че причината за провала на революцията през
68-ма и по-точно на ситуационизма се състои именно в неспособността на
новите леви въпреки подвеждащата си анархокомунистическа масова риторика
да се освободят от от своя елитизъм и авторитаризъм. Те си остават твърде
ницшеанци. Други пък, напротив, виждат провала им в заиграването с масата,
която разбира се е неспособна да проумее високите цели на ситуационизма.
В средата на 70-те на миналия век ситуационизмът е напълно мъртъв, новите
леви се превръщат в охранени юпита. С потлача е свършено, но не и с копнежа
по потлач. Нужна е само подходяща среда в която вирусът на анархокомунизма
да попадне. Такава среда се оказва world wide web в началото на 90-те.
Първоначалното предназначение на web е да улеснява комуникацията на
научната общност по света и въпреки, че обменът между учените да не е
свързан с необходимостта от “интимна въвлеченост и автентичност на
емоциите”, в мрежата цари истински дух на отвореност и творчество, като
признанието винаги е правопропорционално на приноса на отделния индивид и
това да има какво да споделиш, е въпрос на престиж. Учените не само не се
тревожат за опазването на интелектуалната си собственост общувайки в мрежа,
но и сами развиват технологиите, които биха спомогнали за обмена помежду
им. Технически погледнато всеки акт във web е свързан с копиране на материал
от една памет в друга, като стойността на всяко поредно копие е практически
нула, ето защо идеята за копирайт в тази среда звучи абсурдно.
Но тъй като web неумолимо се разраства и обхваща среди далеч не само
научни, влиянието на парите и политиката не закъсняват, а с това и
идеологизирането на web.
Все още витае предразсъдъкът, че бъдещето на капитализма в мрежата се
състои в стоковизиране на информацията. Все пак сме свидетели на това, че
дори човешкият геном може да подлежи на патентоване. Бъдещето обаче е
друго. То не е дори в алтернативата “стока-дар”. При положение, че едно и
също парче информация може да съществува и под формата на стока и под
формата на дар, да бъде обект на продажба или споделяне, бъдещето на нет-
икономиката не може да бъде друго освен някакъв хибрид от двата познати ни
типа икономики, тази на дара и този на индустрията. А собствената ни
идеологическа непоследователност е последното, което трябва да ни тревожи,
докато в един и същ миг в мрежата ние можем да функционираме и като
консуматори, и като примерни граждани-данъкоплатци и като
анархокомунисти, според това дали си купуваме дрехи от онлайн каталог,
плащаме данъци или пишем в блога си.
Всъщност, в условията на смесена икономика анархокомунизмът се превръща
във всекидневна реалност. Може дори да се каже това е неговата окончателна
победа. Анархокомунизмът, спонсориран от корпоративния капитал и в
симбиоза с държавата ни обещава светли дни на безкраен потлач и разхищение.
Остава въпросът, кой щастливец ще произвежда.
Дигитален маоизъм | Култура – Брой 21 (2460), 01 юни 2007
Доста шум се вдига напоследък около Wikipedia! Първо беше конфликтът с
Британика и обвиненията в неточност, липсата на критерий за качество и лична
отговорност у участниците, после религиозните фундаменталисти надигнаха глас,
че Wikipedia въпреки претенцията си за отвореност подлагала на цензура всеки
техен опит да допринесат за обогатяването й. Излишно пресилена врява! Войната
между Британика и Укипедия не може да бъде спечелена от нито една от страните,
а и не трябва – Wikipedia е ценен експеримент, има време и ресурс да се развива
като такава или да се провали, а междувремено тези от нас, които поне малко
взимат насериозно труда си, знаят, че биха могли да ползват за справките си и
други източници, в това число и доказано достоверната уж застрашена от
изчезване Британика. Религиозните фундаменталисти пък имат свободата да
положат основите на своя енциклопедия и го правят. Още повече, че войната
между тях и Wikipedia се разпалва повече от агресивната некомпетентност на
някои кибердарвинисти извън научните среди отколкото поради несъвместимоста
на самата наука с религията. Единствените на които Wikipedia би могла да
навреди са интелектуално мързеливите и немарливите, а шумът само замазва
истинския проблем на експеримента, който е така да се каже епистемолотичен и
не е само проблем на Wikipedia а на цялата web 2.0 поне доколкото се корени в
превъзнасяне на непогрешимоста на колективния ум пред този на индивидуалния.
Интересна статия обговаряща тези неща се появи точно преди година в Edge.org и
предизвика доста дискусии. Става дума за статията “Дигитален маоизъм” (
http://www.edge.org/3rd_culture/lanier06/lanier06_index.html ) на Джейрън Лейниър
– известен пионер и полуряризатор на технологията Виртуална Реалност.
“Куп елитни организации си загубиха ума по тази идея.” – пише Лейниър за
онлайн колективизма. Те се вдъхновяват от възхода на Wikipedia, от
благосъстоянието на Google и от трескавостта с която предприемачите се опитват
да бъдат възможно най-Meta. Държавни агенции, корпоративни отдели по
планирането и големи университети – всички са прихванали заразата.” Това, което
прави контрареволюционера Лейниър симпатичен на фона на процъфтяващите
напоследък митове за колективизма е, че защитавайки индивидуалния ум, той не
се опитва да омаловажи постиженията на колективния, в случая Wikipedia, а
просто уточнява, че както има дейности, които се извършват по-добре в нетуърк,
така има и дейности, при които индивидът е от решаващо значение. Например
когато държавен бюрократ определя цена, резултатът често е по-некачествен от
този, който би дошъл от един компетентен колектив. . . . но когато един колектив
проектира продукт, накрая ще имаме безличния и поседствен резултат на някакво
съгласие.
Според Лейниър проблем е не, че гениални произведения вече не се раждат.
Проблемът е в откъсването им от гениалните личности които са ги произвели и от
уникалните контексти, в които това се е случило. Проблемът е в загубата на блясъка им в мига, в който бъдат присвоени от колектива. За съжаление, новият бизнес модел, който да е от полза на можещите, мислещите и създаващи хора не се появява така бързо както би трябвало, пише Лейниър. Например Google News в момента е по-добре финансиран и с по-сигурно бъдеще отколкото немногобройните но истински добри репортери по света, които на практика създават съдържанието му. Агрегаторът е по-богат от агрегираното. И това, при
положеие, че не би могъл да съществува без него.
Според Лейниър проблем е също и оценката, която истински ценните индивиди
получават в режима на анонимен колективизъм онлайн. Заблуда е, че тази оценка
е обективна. Колективът получил власт, винаги ще е на страната на посредствения
представител от собствените си среди с който би могъл да се отъждестви, а не на
ярката индивидуалност. Това изглежда особено зловещо когато анонимноста е в
симбиоза с изкуствения интелект, привиждан вече като атрибут на грядущата
семантична web 3.0. Дори да не можем да споделим някакъв изключителен опит в
това отношение, достатъчно е да си признаем, да си дадем сметка просто, че не
ние, а алгоритъмът на Google преценява важността на съдържанието в мрежата
вместо нас; не някой като нас, а някой докачлив бот-идиот активиран от
недобросъвестен админ преценява като пододящ или не приноса ни към Wikipedia.
Човешкият ум е подценен, улеснен и унижен. А емоциите нямат място в тази
среда тъй като потенциалната, инкорпорирана вътре в колектива друга страна на
някой спор се крие зад Wiki или някой друг meta-ритуал и повече от всичко на
света се бои да не каже нещо погрешно и да се наложи да застане зад думите си.
Или накратко: роякът от свързани човешки умове е фантастичен инструмент ако
става дума за изнамиране на грешки в системата или за изравяне на неподозирани
богатства от web. Но ако разполагате с добра идея, изтънчен довод или сте
създали произведение на изкуството, по-добре действайте соло. Мрежата не
произвежда.
Отворен софт ли? | Култура – Брой 20 (2459), 24 май 2007
В една от предишните колонки стана дума за web 2.0, за Тим О,Райли и за това,
как вече не можем да бъдем изнудвани от софтуерните компании, да ползваме
един или друг техен продукт, защото софтуерът се е превърнал от пакетирана
стока в универсална, web-базирана услуга. Стана дума също и за това, че едно
евентуално бъдещо освободително движение в мрежата би било движение за
отворени бази данни по начина по който доскоро това е било движението за
отворен софтуер. Нямам представа за бъдещето на отворените бази данни нито
дали е целесъобразно изобщо да бъдат отваряни, това, което ми се струва по-
интересно е, настоящето на отворения софтуер. Какво се случва с него в условията
на web 2.0? Отворен ли е web софтът? Необходимо ли е да е отворен, при
положение, че е вседостъпен и универсален? Какво изобщо означава отворен
софтуер и защо да е важно да е такъв? Нека припомня за всеки случай: отворен и
свободен е не безплатният и вседостъпен софтуер, а този, чийто код е достъпен за
изучаване и намеса от страна на всеки желаещ. Макар това да е привилегия от
която ние, редовите потребители, рядко се възползваме, отвореността на кода си
остава единствената възможност да установим, какво точно върши една или друга
програма – дали само това, което си мислим, че върши за нас или има и други,
неподозирани функции (които върши за някой друг).
Но ако ще си говорим за web-базиран софт, отворен ли е все пак той? Не, не е
отворен. Но защо, нали позволява на всеки ентусиаст да го дописва, подобрява и
доразвива с нови и невиждани досега приложения? Нима това може да се нарече
затвореност и спиране на прогреса? Освен това интерфейсът му не ни ли
позволява да публикуваме свободно произведенията си, свободно да общуваме, да
търсим одобрение, приятелства, известност? Всичко това е така и е чудесно, само
дето изобщо не означава софтуер с отворен код. Означава просто отворени
формати и стандарти, а те са средства за взаимодействие и организация на
интерфейса, нищо повече. Често разпространена заблуда е, че отворените формати
са присъщи единствено и само на отворения софт. Всъщност един собственически
софт със затворен код може да ползва отворени формати и да си остане
непоклатимо собственически. Ето един прост, даже изтъркан пример – отвореният
и известен на всички ни HTML формат е в основата на не по-малко известният с
комерсиалността си Internet Explorer, но работи също така и с некомерсиални
браузъри като Mozila Firefox. Просто в това е смисълът на отвореността – да
работи във всякаква среда и при всякакви условия. Не отричам, че отворените
формати са важни. Ето например една местна организация за отворени проекти (
http://openprojectsfoundation.org/?q=bg ), която се бори за правото на всеки да
общува с държавната администрация дори да е с компютър пуснат под Линукс.
Хвала, че някой се застъпва за тази наша така насъщна нужда, но да не забравяме
все пак главното, а именно, че отворените формати и стандарти са си отворени
формати и стандарти, а отвореният софт – нещо съвсем друго и това, което идва
на негово място – корпоративния web-базиран софтуер – е дори по-голям източник
на власт, още по-ефективен метод за скриване на изходния код от потребителя,
целящ да сведе възможността за декомпилация до нула. Защото ние не само сме
принудени да оставим доста информация за себе си в базата данни на всеки web-
портал в който се регистрираме, ние се прощаваме завинаги и с надеждата, да
разберем как работи за нас този алгоритъм, каква е възможността за
декомпилация (reverse engineering) на това нещо? Това за един програмист е
почти същото както фалшификация на прототипа на светото писание за един
религиозен зилот, но нима ние сме такива фанатици? Нима някой ни изнудва?
Напротив – подарява ни! Какво толкова ако и ние подарим в замяна себе си,
свободното си време, интимните си тайни и лични данни , съвсем безвъзмездно на
някой алчен печалбар, който без нас би си останал безработен писач на скриптове
за онлайн дневник на приятелката си или „идеалист“ даващ под наем банята си за
целите на IT бранша*.
* намек за Бен и Мена Трот, основателите на компанията Six Apart и за Джои
Ито – активист, предприемач-авантюрист и директор на японския сегмент на
Six Apart.
Призракът на присвояването | Култура – Брой 19 (2458), 18 май 2007
Може би се заблуждавам, но по-вероятно, не: 2005-та беше
забележителна с това, че излязоха наяве симптомите за
поява на местна културна индустрия. Освен бумът на
„риалититата“, изместили реалността за българина и
окончателното обявяване на чалгата за най-
репрезентативна за неговия вкус, случи се и нещо, което не
знам как да нарека освен появата на чалга-литература.
Изправена пред необходимостта, да се състезавам за
вниманието на читателя с конкуренти като Азис, Ваня
Щерева и „бърза литература“, аз реших за известно време
да спра да публикувам, да отложа издаването на нова книга
и да потърся алтернативни начини за оползотворяване на
креатива си. Заоглеждах се за себеподобни. Реших, че това
трябва да са хора, достатъчно умни, за да проумяват какво
се случва и достатъчно талантливи, та да значи
съпротивата им нещо. Случайно или не, точно тогава в
българското интернет пространство се появи един съвсем
нов сайт, open-culture.net – сайт, който обещаваше, да не
ни „занимава със себе си“, но затова пък обещаваше да ни
занимава с темата, със „свободната, отворена, достъпна,
споделена култура. Културата не като елитарна
дефиниция, а културата като креативно изкуство,
създавано от всички нас, в опитите ни за търсене на
красивото и ценното.“ Реших да пренебрегна неяснотата
около това защо сайтът не иска да ме занимава със себе си
и какво точно се има предвид под елитарна дефиниция, и
просто насочих въжделенията си натам. Първото ми
разочарование дойде, когато установих, че въпреки
предполагаемата споделеност на ценното, изобщо няма
смисъл да опитвам, да споделям четивата си, а
заговарянето на тема „собственост“, „икономия на дара“,
„присвояване на вектора“ и прочее, просто би ме
изправило пред заплахата от изолация. Хората в тази
общност вече си имаха своя гуру и това беше модният
адвокат, изобретателя на creative commons лиценза – Лари
Лесиг. Лари Лесиг и отново и само той. Може би още и
Джоичи Ито – известен блогър и деец за свободно
съдържание и (май) доктор по бизнес администрация с
фокус върху икономията на дара. Но пък трябваше ли да
придирям толкова? Нейсе, второто ми разочарование дойде
след като все пак се заех да разуча що за хора са събрани в
екипа. Един-двама вдъхващи доверие, но останалите само
доразпалващи опасенията ми, че под „free“ и „open“
инициативите не може да се крие друго освен обезценяване
и досъсипване на всяка възможност за култура.
Третото и най-болезнено разочарование дойде от самите
текстове вдъхновени, сътворени и лицензирани под creative
comons. Не че съм очаквала зрели и завършени
произведения, но пък имах пълното право да очаквам нещо
ново! Просто нова литература, способна да изговори
новото случващо се. Уви, нищо по-ново и различно от
това, на което вече бях виждала в провинциалните
литуратурни клубове през деведесетте.
Напоследък ми се струва, че прекалявам с черните краски и
виждам навсякъде, не само из мрежата, един и същ
сценарий на присвяване:
Раздробяване на собствеността.
Обезценяване – абсолютно и относително – на тази
собственост.
Акумулация на нови права на собственост върху
благата.
Укрепване на собствеността в новите условия.
Но как да видя света по-красив и бял, след като този
същият сценарий се повтаря с потискащо еднообразие
навсякъде: системата рухва, остава много за разграбване…
каква разлика дали става дума за материални блага,
интелектуални, или собственост над исторически символи?
Наскоро не се ли разгоря спор за „мита Батак“. Не е ли част
този спор от този същия сценарий? Да си призная, приех го
точно толкова емоционално и с точно толкова страх,
колкото и синхронно случващия се спор около войнишките
паметници в Естония който, предполага се, не ме засяга
никак.
Чудо(вище)то Google / Култура – Брой 16 (2455), 27 април 2007
Поредната от серията големи покупки: гигантът Google купи
солидната маркетингова фирма Doubleclick, известна като една от
малкото оцелели след спукването на дотком-балона през 2001. Това
на свой ред дава повод за въпроса: самата Google балон ли е? Балон
или не, тази компания, специализирала се в областта на търсенето в
интернет и рекламата е преди всичко успешен бизнес, а своя успех
тя дължи на едноименната търсачка, чиято способност да
организира световната информация и да ни я предоставя под
формата на интересен резултат по време на нашите търсения,
изглежда почти безгранична.
Как точно Google съчетава комерсиалното (рекламата) с
некомерсиално (търсенето в интернет)? Както сам Сергей Брин –
един от двамата създатели на Google – отбелязва в статията си
„Анатомията на една шиокообхватна хипертекстова търсачка“ (
http://infolab.stanford.edu/~backrub/google.html ), мрежата силно се е
комерсиализирала; търсачките мигрират усилено от академичната
област към комерсиалната, а единствената последица от това е
влошаването на качеството на търсенето. Една комерсиална
търсачка е като черна кутия – какво точно тя ще върши за нас зависи
единствено от това, което реши собственикът й. Google обаче
твърди, че не е такава търсачка и заявява сериозни намерения в
областта на науката. Изглежда като че ли невъзможно
прозрачността и честната игра, присъщи на науката, да се съчетаят с
рекламната дейност, но така е само на пръв поглед. Ако същите тези
интелигентни, чувствителни към съдържанието на документите в
мрежата уеб кроулери* я кръстосват неуморно, за да събират
информация, която да ни предоставят после, то защо събраната за
самите нас информация, да не им послужи да ни предложат някой
продукт? Съвсем ненатрапливо и в контекста на нашето ежедневие –
под формата на линк в полето на нашия G mail или на страницата,
която сме отворили. Google дори не крие, че чете и съхранява
нашите писма, даже даже след като сме ги изтрили. Съобщава го,
макар и с малки букви, на всички, които си отварят сметка в G mail.
Ето все пак някои системни особености, превръщащи Google в
тъй плашещо добър инструмент:
Първо, Google е способен да ползва линковата структура на
мрежата, за да оценява важността (PageRank) на всеки един сайт по
броя препратки които водят до него. PageRank е число, стойност,
която се калкулира чисто математически и не зависи от ничий
субективен интерес и изразява вероятността на страницата ни да
попадне напълно случаен и незаинтересован потребител. Извежда се
дискретно и неумолимо на браузъра за всяка отделна страница.
Второ: повечето търсачки свързват текста на линковете върху дадена
страница единствено и само с тази страница, а не с ресурса, който
сочат. При Google не е така и това позволява откриването на
нетекстови документи, например картинки, видео и звукови
файлове.
Трето: Google е в състояние да обхване непрекъснато обновяващото
се съдържание в мрежата с цялата му езикова, лексикална,
синтактична, форматна нееднородност, да го обходи, индексира,
сортира и направи достъпно, т.е. – съумява да ползва ресурса,
създаван от другите, като при това се справя с цялата му хаотичност
и непредвидимост. Това освен да ни изпълни с възхищение ни кара и
да се питаме: как точно Google чисто юридически успява да си
уреди отношенията с околните? Например как стоят отношенията с
издателствата на книгите, скенирани и предоставени ни за
разглеждане в проекта GoogleBook? А отношенията със
собствениците на стратегически важни бази данни като например
TeleAtlas? GoogleEarth не показва тези места на картата, където има
военни обекти, но пък ако чисто технологически може да се уреди
информационно затъмнение, когато това е уместно, то защо да не
може и в друг случай, под формата на най-откровена цензура? Ето,
нека вземем конкретен пример: от Google-лексикона в ред страни
изчезват някои думи и имена: White Nationalism, Nazism, Holocaust
denial – в Германия и Франция, Falun Gong – в Китай, всичко
свързано с критика на сциентизма вАмерика. Може би така трябва,
но каква тогава е радостта от притежаването на една наистина
свръхмощна търсачка? Какво я отличава от всяка друга една
комерсиална търсачка, готова да свърши за нас единствено това,
което реши собственикът й?
…
*web crawlers – това са програмки, изкуствен интелект, чието
предназначение е да претърсват автоматично мрежата за нови
ресурси.
Новият Вавилон
Всички ние сме чели в Битие за хората, събрали се заедно в
Сенаарската земя, „за да изградят град, даже кула“, която да достига
до небето и за това, как Бог виждайки усилията им, решил да слезе
на земята и да всее раздор помежду им, така че делото им да остане
недовършено. За да постигне целта си, той просто ги накарал да
говорят на различни езици.
Като че ли отново нещо грандиозно се случва с човечеството, при
това в обозрим от човешка гледна точка интервал от време, само че
този път стигналото до крайност в разделението на езиците
човечество, почва да търси начини да заговори отново на един език
и да се заеме с градеж на нова комуна, този път не кула до небесата,
а мрежа.
Добре, съгласна съм, че някому този паралел може да се види груб,
но въпреки всичко web не се ли развива точно в тази посока? Web
преди всичко си остава една непрекъснато обновяваща се колекция
напълно разнородни и разноезични документи със съдържание,
което никой не задава предварително. Разнородността я има дори на
ниво един единствен документ. Един и същ документ може да
съдържа в себе си информация на човешки език или на машинен.
Или информацията да е вокабуларно различна (линкове, телефонни
номера, продуктови идентификатори, имейл адреси). Документите
могат да са различни и като формат, (текст, HTML, PDF,
изображения, звуци), или дори машинно генерирани, (log-файлове
или извлеци от бази данни). Да не говорим за това, как много от
документите могат да съдържат грешки, а грешките биват
изключително разнообразни – от пропуски в HTML кода, през
неподходящ набор знаци, та до грешки в синтаксиса и дори такива,
каквито дори въображението ни не би допуснало. В предишната
колонка стана дума за това, че google блестящо се справя с този
знаков и езиков хаос, с този синтаксис напъхан в синтаксиса и
евентуалните му провали, но как точно го прави? Прави го с
помощта на извънредно сложна последователност от операции,
които ще се опитам да опиша възможно най-просто:
– уеб кроулинг – споменатите в предния текст кроулери пръснати из
мрежата доставят на един сървър, изпълняващ ролята на склад уеб
страници. Компресирани, тези страници отиват на склад в
хранилището. Всяка страница има асоцииран с нея
идентификационен номер (docID).
– индексиране – най-интересната част е несъмнено индексирането
на така складирания материал. Индексирането се състои на свой ред
от няколко операции. Парсинг – това е когато на извлечените от
хранилището и декомпресирани документи им се прави синтактичен
разбор с цел въведената секвенция знаци (документ) да бъде сведена
до отделни „словесни случки“ (хитове). които да бъдат препратени
нататък, за да бъдат разпознати в тях определени граматични
структури и за да бъде трансформиран текстът нататък в
структурирани данни, удобни за по-нататъчна обработка. Така че
тези хитове представляват запис на съответната дума, позицията й в
документа, информация за шрифта и наличието на главни букви.
Тези така наречени хитовете биват разпределени в набор от
резервоари, но са само частично сортирани. Индексерът извършва
още една важна операция, той прави разбор и на всички линкове във
всяка една уебстраница и складира информацията за тях в отделен
файл. Този файл съдържа информация която позволява да се разбере
накъде води линкът и какъв е самият текст на линка. Следва
сортиране. Сортерът взима резервоарите сортирани според docID и
ги ресортира според друг един идентификатор, наречен wordID, за
да бъде генериран още един, преобърнат индекс. Сортерът също
така генерира и списък от тези wordID-та. Програмата DumpLexicon
взема този списък и лексикона произведен от индексера и генерира
нов лексикон, който да участва в търсенето редом с преобърнатия
индекс плюс PageRank.
На мен самата ми беше трудно да опиша това трасе и ако изобщо го
направих, то не е било да затруднявам на свой ред някого, а за да се
получи поне бегла представа за сложността и многоетапността на
такова едно трансформиране на останките на езика в един нов
монумент. Само за да се запитам в следващия миг: а дали поредния
порив за единство между хората няма чисто и просто да доведе до
възцаряването на един нов Бог, тотален (или може би само
тотализиращ) технологичен бог, този път не разделящ, а обединяващ
ни чрез езика, монополът над който само би ни направил по-лесно
управляеми?
Free data по нашенски
Бях решила да не коментирам поредните изпълнения на НСБОП, както съвсем умишлено се бях въздържала и по повод ефектната акция „Пиратството ограбва“ преди месеци и не по-малко ефектните реакции, които същата предизвика. Всъщност, реших радикално да избягвам темата „пиратство“ още от средата на миналото лято, почти две години след като за пръв път долових симптомите на нещо което не може да се нарече другояче освен поява на местна културна индустрия (и се заех да опиша това в книга), и почти също толкова, след като разбрах, че всяка видима активност в тази посока не цели нищо повече от бърза и ефектна самореклама и хвърляне на прах в очите на истински засегнатите за това, което се случва в действителност – боричкане с цел присвояване на медиума интернет.
С удивление наблюдавах как хора, изявено комерсиални, се изявяват като активисти в движението Open Culture. С не по-малко удивление наблюдавах във форума на linux.bg как един виден интернет-спекулант се бори за предварително битата кауза за преминаване на Държавната администрация на линукс. Четох изумена текстове за copyleft-a писани от автор, известен ни преди вичко с това, че си вади хляба като copyright-ър и с ремиксиране на чужди текстове, поради безсилието да сътвори свои.
Малко по-горе споменах някакви „истински засегнати“. За истински засегнати считам по-скоро авторите на автентични музика, кино, текстове, софтуер, които не само не трябва да губят своята тукашност, но и да не се чувстват провинциално откъснати от останалия свят. Съзнавам, че това не е много популярно мнение, особено в момента, когато става дума за „отнемане на забавленията на хората“, но уви, така е. Най-засегнати са авторите. Копирайтните ограничения са преди всичко удобен механизъм за маргинализиране на дадена култура, а после и цензура, а доколко имат нещо общо с някакви предполагаеми права на автора, това е нещо, което едва ли някой може да каже. Самата аз като автор напоследък почти непрекъснато се страхувам да не ме постигне съдбата на самопубликуваща се в интернет и не за друго, а защото преценката за „комуникативността на писането ми“ все повече ще зависи от мнението на търговци. И не само това! Боя се, че не само написаното от мен може да бъде преценено като „некомуникативно“ и отхвърлено от търговците, но и това, което лично аз искам да имам в библиотеката (фонотеката, филмотеката) си може да се окаже недостъпно за мен пак поради волята на същите тези търговци, преценили, че продуктът не става за масова консумация и следователно не си струва да бъде разпространяван. Ако искам да имам всичко на „некомуникативната“ Диаманда Галас, едва ли това ще стане легално чрез местния пазар. Това ме прави по принуда пират. Ако искам да се снабдя с оригинален диск с музика на Ерик Сати и трябва да чакам месеци за да го получа по пощата от чужбина, няма ли да е по-разумно да се откажа и да прибегна до неоригинално копие чрез e-mule? Същото мога да кажа и за филмите които ме интересуват. Те или са твърде нови или твърде стари или са твърде естетски, за да рискуват търговците да ми ги предложат. Това не е ли в ущърб на авторите им? Разбира се че е. А спасението е отново в интернет, в затворените общности по интереси или торентите, където търговците нямат думата. Нещо повече! Освен че чрез интернет мога да си набавя достатъчно качествено копие, мога да пообщувам и с почитателите на същото произведение и да престана да се чувствам нчак толкова рядък, изолиран и поради това обречен на изчезване екземпляр, какъвто търговците желаят да бъда. Ето защо аз мисля, че комерсиализирането на мрежата е цензура. Цензура, поставила си за цел не да защитава правата ми на автор на интелектуален продукт, а да ме отчужди от този продукт. Цензура, която под предлог че урежда комуникацията ми с останалия свят се мъчи да застане на пътя на тази комуникация и от време на време да благоволява тя да се случва. Но не и извън нейния контрол.
В момента мирогледът на обикновените хора по въпроса за пиратството не надхвърля прагматичните рамки на познания в областта на правото или пък в областта на технологиите. И това, което може да се наблюдава е единствено как специалисти от едната област издевателстват над некомпетентността на специалисти от другата, за да могат дружно да не намерят решение по нито един въпрос. Солидарността пък едва ли ще стигне по-далеч от митинг в Южен парк. Истината е, че нещо се е случило с труда. Случило се е нещо и с труженика. Новият пролетариат (какв ужасна дума!) вече са производителите не на материални, а на интелектуални ценности. Производството на материални ценности или се е роботизирало или се е изтеглило извън периферията на цивилизования свят, отвъд видимия хоризонт, географски, че и времеви, назад към крепостния труд, а защо не и робския.
