Държавата като услуга | Култура – Брой 7 (3061), 23 февруари 2018

След като блокчейн технологията навлезе в света на банките и почти отне на държавата прерогатива да печата пари, въпрос на време беше тази технология да навлезе и в света на държавната администрация.
Според едно скорошно изследване на Института за бизнес стойност на IBM и разузнавателния отдел на The Economist, проведено сред 200 политици в 16 страни, девет от всеки десет правителствени организации възнамеряват до 2018 да инвестират в блокчейн технологията за управление на финансовите транзакции, управление на активи, сключване на договори и спазване на нормативните изисквания. Това – с цел да се намали бюрокрацията и да се възвърне доверието в държавата.
Звучи като изтъркана демагогия, но ето, че швейцарският стартъп Procivis предлага на основата на блокчейн пълна гама от услуги на публичната администрация, включително подаване на данъчни декларации, вписвания в поземлен и търговски регистър. На сайта на Procivis можем да прочетем, че началото е поставено през октомври 2016 благодарение на платформата eID+ с тенденцията да се работи съвместно и с други правителства в трансгранична посока. Погледът в дигиталното бъдеще обаче идва с блокчейн платформата за персонални данни VALID, която Rrocivis са разработили върху концепцията за личен суверенитет в дигиталния свят и развиване на peer-to-peer икономика[1].
Procivis е швейцарски проект, главната му квартира е в Цюрих, но амбицията му е да се превърне в глобален криптографски център, разчитайки на напредничава регулаторна рамка и на високия професионализъм на специалистите си.
Ограниченията биха могли да дойдат от новия европейски регламент за неприкосновеността на личния живот, който ще влезе в сила на 25 май 2018 г.[2] и с който всеки бизнес в ЕС или бизнес, който борави с данни за граждани на ЕС, ще трябва да се съобразява. Според създателите на Procivis, VALID не само няма да е в нарушение, но “би могло да бъде ново решение и за GDPR“.
Но Procivis не е единственият blockchain проект за електронно правителство. Наскоро се чу и за естонският Neocapita.
Neocapita е частно начинание, регистрирано в Естония, но с офиси във Виена и Букурещ. Разработената от него платформа се казва Stoneblock. Наскоро в Bitcoin Magazine се появи изявлението наТони Виленберг, основателят на Neocapita, че в момента екипът на начинанието преговаря с различни организации и юрисдикции по конкретни пилоти, като например с Програмата на ООН за развитие, благотворителната организация World Vision и с две правителства – Афганистан и Папуа Нова Гвинея. С World Vision и правителството на Афганистан предложените пилоти са с цел осигуряване на прозрачност в процедурите по предоставяне на финансова помощ. Вноските ще бъдат вписвани с помощта на блокчейн технологията и ще бъдат отворени за всички дарители.
С правителството на Папуа Нова Гвинея пък Neocapita обмисля ползване на платформата Stoneblock за записване на трансгранични транзакции, като по този начин се осигури по-голяма прозрачност.
„Не всяка технология може да бъде пренесена в контекста на развиващите се страни“, казва Виленберг, „но в тези страни усвояването на мобилни технологии се случва с темп, около три пъти по-висок от този в развитите страни.
Интересен е пътят, по който еволюира идеята за Neocapita. Първоначално е била обмисляна платформа, която да е удобна, да обслужва страна с относително малка гъстота на населението, пръснато на относително голяма площ, каквато е Естония. Впоследствие се е стигнало до идеята, че такава платформа би могла да е от полза и за естонската диаспора по света. А накрая се стига и до идеята да се предложи електронна резиденция в страната на всеки желаещ по света. Т.е. всеки би могъл да стане виртуален гражданин на е-Естония.
Как GPDR би третирала екосистема като Stoneblock, в която данните, принадлежащи на различни граждани и правителствени агенции, ще водят ефективно съвместен живот? Според създателите, това е категорично разрешено.
Засега като че ли никой не бърза да коментира достойнствата и недостатъците на подобни публични администрации, поместени върху частни платформи. Само бъдещето ще покаже.


[1] Партньорска икономика, при която посредникът става излишен.
[2] Общ регламент за защита на данните или „GDPR“.

Клуб Червените струни | Култура – Брой 5 (3059), 09 февруари 2018

Тия дни у нас филолози, философи, обикновени борци за социална справедливост само за напредничави стандарти в отношенията между половете говорят; и понеже това с напредъка има отношение към темите на мрежа/паяжина, няма как да го заобиколя. Как ли стоят нещата с пола в свръхпрогресивните среди на разработчиците на електронни игри, например? Ами, зле стоят. По-зле дори, отколкото в средите на Българската православна църква. Геймърите отдавна имат лошата слава на сексисти и далеч не само джендър стереотипът на „госпожицата в беда“ и женските персонажи с фетиш облекло и ясно изразен полов диморфизъм дразнят феминистките, но и това, че, чисто професионално, жените-разработчици биват остракирани. Това недоволство през 2014 г. се разрази в Геймъргейт – една умишлено пропусната от мрежа/паяжина тема, която ще пропусна и сега, просто защото ми е по-интересно да поразмишлявам върху най-вълнуващата и едновременно с това най-болна страна на киберпънка и гейминдустрията – сексуалността. Стереотипите, както вече споменах, са ясни, но явно се е появил нов „тренд“. Тия дни списание VICE писа за една игра на име „The Red Strings Club” (Клуб „Червените струни„). Това е приключенска игра. В нея има хипер-супер-мега-гига-мощна корпорация, която възнамерява да разгърне тайнствена програма за усилване на човешкото щастие (или може би промиването на мозъци); има и лъскав ретро пиано бар, посещаван от служителите на корпорацията; има и андроид, който произвежда импланти за хора въз основа на техните желания и нужди. Тези нужди са свързани със секс, власт и влияние, а това, както знаем, е винаги обвързано с всякакви социални усложнения; има и един барман Донован, чиито специфични сексуални предпочитания са неясни, но това не е и важно в свят, в който всички идентичности и желания се смятат за валидни. Има и една героиня Лариса, която е високо профилен маркетингов директор в супер-хипер-мегакорпорацията и която посещава бара, за да пие и да бъбри с Донован.
Донован може да предлага четири напитки и всяка влияе на определен аспект на настроението и личността, на Лариса обаче винаги й действат възбуждащо, а Донован се възползва от това. И изобщо, посланието на играта е като че ли да изследва как технологията влияе на сексуалността – пречи ли й или я стимулира? Как парите, властта и секса са обвързани помежду си и дали решаването на един проблем, този с парите, например, не води до усложнения с другите? Имайки пари, си позволявате импланти, това повишава интереса към вас, но дали това е „правилният“ интерес? И все в тоя дух…
VICE описва играта като добро киберпънк парче, в което надеждата за бъдещето изглежда розово като набор от взаимозаменяеми бионични полови членове, на фона на което дори прехваленият Blade Runner 2049 изглежда разочароващо назадничав с идеите си за пол, раса, сексуалност и телесност, само дето има един малък проблем – тъкмо когато Лариса ви е станала най-интересна със своята разюзданост, изведнъж става ясно, че тя е всъщност… трансджендър. И какво излиза от цялото послание след такъв обрат на нещата? Лариса изведнъж изпъква deadnamed[1] насред цялата тази вълшебна неопределеност. Грубата конкретика на нейната природа ни бива поднесена като някакво откровение едва ли не. Едно истински добро киберпънк произведение, пише VICE, трябва да се бори не само с лошите корпорации и калпавата трудова политика, но и да се бори срещу всички мухлясали и стереотипни представи за секса и сексуалността, които следват от тях.
По-назадничавите (а може би просто отегчените) сред нас обаче се питат защо ли някои борещи се с мухъла идеи мухлясват още в зародиш, а Оруел, Замятин, Хъксли, пък и Филип Дик продължават да вълнуват.
И понеже почнах с борците за социална справедливост, знаете ли, че има игра и с такова име? Пародийна ролева игра! Social Justice Warrior e разработена от Nonadecimal Creative през 2014. Концепцията зад нея е осмиване и изобличаване на превърналите се в нарицателно за корист борци за социална справедливост, паразитиращи върху общи каузи с цел кариера и лично облагодетелстване.


[1]deadnaming е споменаването на старото име на някой, който го е сменил с ново. Счита се за вербално насилие, особено по адрес на трансджендър хора, тъй като „може да предизвика вътрешно усещане за ужас“.

Скок на вярата | Култура – Брой 3 (3057), 26 януари 2018

От $1000 в края на 2016, цената на биткойна скочи до $11000 в края на 2017! След банките по него луднаха и борсите, а те повлякоха след себе си и инвеститорите. Играта стана опасна и това изобщо не се харесва на регулаторите, които дори не могат още да определят що за валута е това и как става така, че цената й се качва пропорционално на лошата й слава. Но биткойнът съвсем не е единствената криптовалута на пазара. Ако се повгледаме малко в другите, може и да разберем какво се случва.
Има например една валута тетър (tether), която почна да се търгува през 2015 като стабилната алтернатива на фриволния биткойн. Всеки собственик на малък и среден бизнес, на който му бе писнало от правителството и банките, но пък нямаше вяра и на биткойна, побърза да смени биткойните си за тетри, което бе много по-лесно от обмяната им в долари. А и нали компанията Tether твърди, че зад всеки един тетър от 814-те милиона на пазара стои по един долар в резерва! Но дали е така? Как и защо изобщо е бил създаден тетърът, някой знае ли? А какво, ако тъкмо печатането на необезпечени тетъри напомпва цената на биткойна през борсите?
Както може и да се очаква, информация, която би дала яснота по въпроса, липсва. Всички са принудени да се осланят на едната сляпа вяра в написаното на сайта на Tether, че всеки тетър е подплатен 1 към 1 от традиционната валута, съдържаща се в резерва, т.е. всеки тетер може да бъде обратно изкупен за долар, нищо, че веднага е добавено и това: „Ние не гарантираме никакво право на обратно изкупуване или обмен на тетри от нас за пари.“ Просто условията на услугата не задължават Tether към това по силата на никакъв договор или правна претенция. Коя ли свястна банка би прежалила репутацията си, за да работи с подобна валута? Няма как да разберем. Това е поверителна информация. Но пък междувременно Wells Fargo & Co. се отказа да е кореспондентна банка, през която американци да пращат пари на банките на борсата Bitfinex и Tether в Тайван. Веднага след това пък Bitfinex обяви, че повече няма да обслужва американски клиенти, защото му излизат скъпо, а после, заедно с Tether, се опита да съди Wells Fargo и не само не успя, но покрай това изплуваха и имената на някои от техните банки, като например полската Spoldzielczy, чийто шеф Wladyslaw Klazynski веднага отрече всякаква финансова ангажираност с която и да е компания, търгуваща биткойни.
Ако банките са тайна, как тогава да се разбере къде са парите и кой е отговорен, ако изчезнат? Нито Tether, нито Bitfinex съобщават някъде официално това. В мрежата обаче тайните винаги изплуват, дори и да не е съвсем официално. В изтеклите наскоро Paradise Papers, например, се появи името на Фил Потър, директорът на Tether. По едно време в LinkedIn пък изтече и името на Жан Людовикус ван дер Велде като директор на Bitfinex, но Paradise Papers показват друго име – Джанкарло Девасини. Това – след преименуването на Bitfinex в Renrenbee Ltd.
Тези персони, Велде, Потър, Девасини, са недостъпни за журналисти, но междувременно се появиха и първите жертви на тетъра, а те са словоохотливи.
Огюз Сердар, турски собственик на рекламна технологична компания, е един от тях. Той решава да рискува с биткойни преди година, когато Турция забранява PayPal, а после, както може да се очаква, минава на тетър, за да намали риска. Когато рано през ноември обаче решава да осребри в долари милион тетри, Tether отказват. “Поради текущи банкови проблеми, ние сме в състояние да обслужваме само молбите на проверени корпоративни клиенти” – така му отговарят от Tether. А вместо да отговорят на запитването на Сердар кои са тези затруднени банки, те отвръщат, че е свободен да продава на партньорите им, чиито имена са на страницата им. Търсенето на тетри обаче е нулево, а срещу Сердар започва проверка, понеже се оказва, че е бил маркиран като съмнителен клиент „поради куп нередности“. Сердар прави опит да уведоми Министерството на финансите на САЩ и Министерството на правосъдието, но скоро се оказва изправен пред адвокатите Steptoe & Johnson LLP, наети от Bitfinex, защото „неверните“ му твърдения „застрашават екосистемата“.
Колко ли още бизнеси ще се окажат изсмукани като стриди в името на „екосистемата“?

В полетата на произвола | Култура – Брой 1 (3055), 12 януари 2018

В края на миналата година много от нас коментираха отмяната от страна на Федералната комисия по комуникациите (FCC) в САЩ на единствения светъл лъч в и без това съмнителната регулационна политика – приетата с триста зора Заповед за отворен интернет от 2015. Колко от нас обаче знаят откъде се е появила изобщо нуждата от защита на мрежовата неутралност?
Малко история: FCC бе създадена през 1934, за да осигурява равен достъп на всички видове телекомуникации до ресурсите за именуване и адресиране. Първо това бяха просто телеграфите, а после дойде и интернет.
FTC (Федералната търговска комисия) е още по-стара. Създадена е през 1914, за да защитава потребителите и пазарните принципи от безскрупулните търговците. През 80-те в компетенциите й влезе и търговията с услуги, а с комерсиализирането на Интернет – и онлайн услугите.
До края на ХХ век двете комисии работеха паралелно, всяка в своята област, защото комуникациите и информацията дотогава бяха две отделни услуги, доставяни от различни доставчици и регулируеми по различен начин – проактивно от FCC чрез моделиране на политиките и реактивно от FTC чрез налагане на санкции.
С идването на новия век нещата се промениха – появи се кабелната телевизия, а кабелните доставчици изведнъж откриха, че по комуникационна мрежа може да тече и телевизионен сигнал. И докато един от големите в САЩ, AT&T, прекара последните 20 години в канибализиране на други телекомуникационни компании с цел да стане монополист в бранша, друг, по-хитър – Comcast, инвестира в съчетаване на своята кабелна мрежа за дистрибуция с възможността за производство на съдържание и услуги, които да доставя с тази мрежа. А после се досетиха и за това, че могат да ограничават клиентите си за какво те ползват домашните си рутери, за да им препродават повторно някои услуги като специални екстри. FCC на свой ред установи това и така въведе правилото за мрежова неутралност.
И така, в днешно време имаме две различни услуги, комуникационни и информационни, предлагани по една мрежа от един доставчик, но регулирани по различен начин от две отделни комисии.
Така веднъж замъглена разликата между услугите и втори път – на съответните задължения между комисиите, правят възможни много злоупотреби – „кръстосано субсидиране“, неясно ценообразуване на регулирани и дерегулирани услуги и други нарушения на конкурентните правила. А докато комисиите си прехвърлят, разменят, дублират или не упражняват отговорностите, търговците си правят каквото си щат.
Наистина ли Заповедта за отворен интернет е окончателно убита? Или има още надежда за Интернет? Има надежда, доколкото все още новата заповед не е вписана в регистрите и доколкото съпротивата продължава.
На 6 януари комисионер Клайбърн от FCC атакува яростно това решение с финалния текст на нареждането за “Възстановяване на свободата в Интернет”. TechCrunch коментираха доводите й като железни.
Първо, относно твърдението, че мрежовата неутралност потиска иновациите: Ако има такава технология, настоява Клайбърн, то би следвало обществото да научи за нея и да се разправя оттам насетне с Комисията. Ако не, то най-вероятно става дума за промяна в закона в името на нещо въображаемо.
Относно твърдението, че мрежовата неутралност отклонявала инвестиции: Няма данни инвеститорските тенденции да се пресичат някъде в полето на регулациите. Просто мрежовата неутралност не се явява фактор в ничий инвеститорски план.
Относно идеята, че там, където FCC се проваля, FTC ще успее: Да, но реактивната роля на Федералната търговска комисия означава, че тя може да взима отношение едва след като е било докладвано нарушение, а дотогава потърпевшият стартъп или едноличен търговец може да е изчезнал от правния свят. Работата на FCC е поначало да предотвратява възникването на подобни ситуации. Съдилищата могат от своя страна да оспорват усилията на FTC, защото индустрията е привидно регулирана от FCC. В един момент излиза, че и двете комисии не могат да се справят и се е появила една напълно свободна за произвол зона.
А това не е нужно нито на потребителите, нито на разработчиците, нито на тези, които биха искали тепърва да развият комерсиално някоя своя нова, добра идея. Това е нужно само на нечия безкрайна алчност, технологично невежество и недалновидност.

Суеверия | Култура – Брой 43 (3053), 15 декември 2017

Тия дни в портал „Култура“ се появи текст, озаглавен „Време на суеверие и изкуствен интелект“. После текстът бе препечатан от вестник „Дневник“, широко коментиран и споделян. Нищо чудно – авторът му, Даниел Смилов, е програмен директор на Центъра за либерални стратегии, политолог, експерт, доцент по теория на политиката с куп докторати от важни университети и маса публикации на чужди езици, сиреч, някой, който минава за по-запознат от публиката с проблема, който анализира, и по-отговорен към публикациите си. Текстът на Смилов обаче е бриколаж от странно подбрани аргументи и грешни изводи.
Текстът почва с обещаваща препратка към Вебер и Шмит за разомагьосаността на съвременната свръхрационална епоха и как това е само привидно – политическите категории, които използваме, са светски варианти на религиозни и теологически понятия. Но вместо последователно разбулване на мистериите на Властта в епохата на изкуствения интелект и нейната непреодолима метафизичност, поднася ни се ето това:
„Днешните демократични форми на броене на гласовете на рационалните избиратели от гледната точка на изкуствения интелект ще изглеждат така, както са изглеждали курбаните и молитвите за дъжд на Имануел Кант и Джон Стюарт Мил. Накратко – нищо повече от случайна колекция от рационални аргументи, гарнирани обилно с разнообразни суеверия, чиято научна стойност е сравнима с тази на астрологията.“
Че то е съвсем обратното!
Тъкмо изкуственият интелект борави с нещо като „случайна колекция“ – данни, емпирични факти за реалността, извлечени на случаен принцип и обработвани по различни, съвсем субективни методики, често даващи съвсем различен резултат. Вече съм писала за проблема, който следва от това, но да се твърди, че изкуственият интелект е повече или по-малко могъщ от човешкия, е безпредметно. Той просто е друг. Изкуственият интелект разчита на съвсем различен тип логика, със съвсем различна структура от човешката. Тя не разчита на това, което ние, хората, наричаме „причинност“ и върху което градим стройните си теории. Тя е дифузната логика на невронните мрежи. Ако днес се говори за края на теорията, то е тъкмо защото в машинната обработка на данни има твърде малко рационалност и твърде много пробаблистика, непрозрачност, странни корелации – почти както при гадаенето по животински вътрешности и хвърлянето на бобчета. Това е толкова радикално, че някои сравняват ефекта на технологията „големи данни“ върху нашия човешки свят с ефекта на природно бедствие и даже нещо повече: с изобретяването на нов Бог, който се нуждае от свой Пантеон и жреци, но не, AI съвсем не е някакво крайно средство за контрол на една група хора над друга просто защото AI е склонен да се освобождава от човешкия контрол изобщо.
Но има и друг проблемен момент в анализа на Смилов. Той споменава за „системната липса на „рационален избор“ в съвременната демокрация и високата степен на сляпа вяра и остатъчно суеверие.“ „Рационалният избирател“ е мит. „Рационалният избирател“ дори не знае какво точно иска, нито post factum може да оцени едно управление.
Да, така е, но какво отношение има AI към този проблем? Кондиционирането на масите не е от вчера. Това си е стара корпоративна тактика, неизбежно свързана с либералните стратегии. Вярно, AI може да прецизира нещата, но той може да бъде ползван от всяка една идеология и съответно – политическа партия, така че проблемът с липсата на „рационален избор“ си остава проблем на самите партии.
Нейсе, AI може и да сложи „край“ на политиката и за това също вече е писано в мрежа/паяжина, но ще припомня и това: каквото и да промени изкуственият интелект в политиката, когото и да направи излишен, политиците и дори електората, той няма да измести експертите. Новите законопроекти не идват от средите на „обикновения рационален избирател“, те идват от корпоративните среди и издържаните от тях НПО-та, занимаващи се с чист лобизъм под прикритието на псевдонаучна дейност и изследвания.
Така че, когато Смилов се опасява как „чудният нов свят на съвършен машинен интелект рискува да прати човечеството в ново Средновековие” и да „направи възможностите за манипулация на политиката от силни корпоративни интереси безгранични“, няма как да не попитаме: г-н Смилов, какво точно имате против корпоративните интереси?

 

Нова вълна? | Култура – Брой 41 (3051), 01 декември 2017

През 80-те под влияние на теорията на Грийнспан и с политическата помощ на рейгано-тачъризма, се случиха някои иновации на финансовия пазар – появиха се всевъзможни субекти, които не бяха точно банки и законът на Глас-Стийгъл[1] не ги ловеше, но вместо да бъдат взети мерки по регламентирането на дейността им, законът бе изцяло отменен, за да могат и банките да се развихрят. Последва бум, после глобална криза и преди още да бъде намерен изход от нея и финансовата система да бъде поставена върху нов регулационен темел, появи се поредната иновация – ново средство за размяна, криптовалутата и съответно – нова опасност от криза.
Това, с което първата криптовалута, биткойнът, моментално привлече привърженици още с появата си през 2009, бе, че контролът върху нея, за разлика от електронните пари в компрометираните вече централизирани банкови системи, бе децентрализиран. Просто технологията бе такава – т.нар. верига от блокове (blockchain). Биткойнът обаче отблъскваше мейнстрийма с крайната си волатилност[2]. Всички очакваха Понци схеми и те не закъсняха, но ето, че въпреки всичко, криптовалутите не само не изчезват, но са вече почти мейнстрийм. Преломният момент бе през 2015, когато броят играчи рязко се увеличи; компании с добра репутация като 21 Inc. се насочиха към усъвършенстване на основната технология; а известната Блайт Мастърс, изобретателката на финансовите деривативи, които имаха огромна заслуга за кризата през 2008, напусна Джей Пи Морган и също се насочи натам. Последваха я основните играчи в традиционната банкова дейност: Citi, NASDQ, IBM, UBS, Barclays, Santander. После четири банки (UBS, Deutsche Bank, Santander и Bank of New York Mellon) създадоха консорциум за изследването и прилагането на новата технология в традиционното банково дело, а през август миналата година UBS обяви дори създаването на своя криптовалута, наречена „utility settlement coin“ (USC, „практична разплащателна единица“).
А ето че тия дни шест от най-големите банки в света – Barclays, Credit Suisse, Canadian Imperial Bank of Commerce, HSBC, MUFG и State Street, също се присъединиха към света на цифровите валути.
Кое накара банките да преодолеят страха си? Отговорът е един – ефективността на технологията „верига от блокове“. Това, което правеше Грийнспан толкова респектираща личност през 80-те, бе не толкова абстрактната му теория за пазара, колкото способността му да борави бързо с огромно количество емпирични факти за реалностите на този пазар. Е, с технологията „верига от блокове“ тази дейност се оптимизира. Възникват обаче и някои въпроси относно бъдещето и то бъдещето в най-широк смисъл. Какво следва? Нова вълна на глобализацията? Нов наднационален регулатор, нова Банка на банките (или по-скоро, Централна банка на централните банки), привързване на криптовалутата към долара или някоя друга валута и изчезване на регионалните валути? А какво тогава ще стане с националните държави и системите им за контрол? Не ще и съмнение, това ще е поредният голям удар върху самата концепция за национална държава като начин за организация на общественото пространство, защото какво би станало, ако и силовият й прерогатив мине окончателно в частни ръце? Частни военни компании, частни затвори, частни разузнавателни центрове – това ли ще финансират данъците? Готви ли е светът да се превърне в една глобална Хавала[3], чието сърце ще е някакъв нов световен клирингов център, а кръвта му – потоци от utility settlement coins?
Според адептите на новата технология, ще се случи тъкмо обратното. Технологията „верига от блокове“ дава много възможности, толкова много, че дава дори и възможност за регулация. Остава въпросът: как и от кого?


[1]От 1933 до 1999 г.този закон бе темелът на световното банково законодателство, пречещо на банките да играят хазарт с парите на данъкоплатците.
[2] Терминът „волатилност“ (летливост) във финансовата област служи за измерване на скоростта, с която цените на даден актив се менят за даден период от време. Изчислява се в проценти и колкото по-големи са тези проценти спрямо някакво стандартно отклонение, толкова по-рисков е този актив.
[3]Hawala е неформалната система за трафик, възникнала покрай Пътя на коприната през VIII век. През първата половина на миналия век тя еволюира до формална банкова система, а днес, с помощта на криптовалутите – до система за пране на пари и финансиране на тероризма

Виртуална лимонада | Култура – Брой 39 (3049), 17 ноември 2017

Модерността е неразривно свързвана с култа към неестественото. То винаги е било част от нейния декадентски декор. Примери много, но е достатъчно да си припомним Юисмансовия Дез Есент и крайната му любов към травестията, към изкусната имитация, дори към имитация на имитацията. Да си припомним, например, как неговият стремеж да се дистанцира от реалността стига дотам да прехвърли интереса си от екзотичните растения към изкуствените, а след това – наново към естествените, но наподобяващи изкуствени. Изкуственото – това е утопията, в която декадентството със своя нелечим „ennui“ и хронична липса на апетит търси спасение. В днешни дни обаче отчуждението от реалността започва да надхвърля всяка представата за комфорт и спасение. Бездната, зейнала между възприятията ни и заобикалящото ни, се разширява буквално с дни, отваряйки пространства за нови и небивали безпокойства.
Мислите си, че някои неща ще си останат невъзможни за симулиране – мирисите, например; и обонянието ще ни държи свързани с „тук и сега“ дори когато всичките ни други сетива ни изоставят? И това вече не е сигурно.
Тези дни прочетох за устройство, наречено Vocktail. Наименованието идва от Virtual cOCKTAIL – “виртуален коктейл”. Vocktail-ът бе представен на конференцията на Асоциацията за компютърна мултимедийна техника миналия месец. Негов създател е Нимеша Ранашинге от Националния Университет в Сингапур, а самото устройство представлява съд, който с помощта на телефонно приложение може да манипулира усещането ни за цвят, вкус и мирис дори когато съдържанието на съда остава едно и също – чиста вода.
Как става това ли? Първо, с помощта на цветен RGB сензор и сензор за киселинност се улавят цветът и киселинността на различни напитки. После данните биват възпроизвеждани в съда, пълен с вода. Промяната на цвета се постига с помощта на LED светлини, вкусът пък – с помощта на електроди, стимулиращи езиковите папили, разположени по ръба на чашата. И накрая, за дооформяне на илюзията, малка тръбица изпуска подходящите аромати.
Каква е ползата от това изобретение, ще попитате. Да задоволим сетивата си с илюзията, че консумираме нещо сладко без опасност от излишни калории или вреда за зъбите? Или, вместо да се наливаме до смърт с приятели в някой бар, да ползваме Vocktail като част от социалните си ритуали? Защо не! Стига, разбира се, да сме по-привързани към вкуса на алкохола (ако изобщо може да бъде симулиран електронно), отколкото към опияняващото му въздействие. Според изобретателя Ранашинге, идеята зад Vocktail е най-вече да се позволи на хората да споделят сензорни преживявания по интернет. „Хората винаги публикуват снимки на напитки в социалните медии – какво ще стане, ако можете да транслирате вкуса си? Това е крайната цел“.
Какво ли би казал Дез Есент за подобна възможност да „транслира“ вкуса си? Как ли би транслирал вкуса си към ‚дразнещото и болезнено, изпълнено с фалшив блясък, стипчиво оранжево“, „което се разпалва само в присъствие на бледосиньото“? Ами вкуса си към сложните и опияняващи смеси от аромати на всевъзможни екзотични субстанции?
Колко точно трябва да сме напреднали в технологиите или да сме лишени сетивно от живота си пред компютрите, че да се задоволим със симулации? Но да не бъдем скептици! Кой знае, може пък екипът на Ранашинге да е в състояние да повтори в лабораторни условия алхимичните експерименти на Дез Есент в спалнята му и да е в състояние един ден да ни предложи нещо повече от виртуален вариант на синтетичните еквиваленти на лимон и ягодки, претоварвайки ни с епични, многокомпоненти смеси от сухо кюрасао, анасон и джин.
Може пък уредът на Ранашинге да претърпи такова усъвършенстване, че дори един ден да се превърне в част от едно крайно и наистина върховно изживяване на виртуалната реалност, такова, че да послужи за доказателство, че друга, освен виртуалната, няма. Все пак, възприятията са само някакви си там електрохимични процеси в мозъка ни. Може би дори и специален съд не е нужен, а приложението може да се инсталира в мозъка ни.

А какво, ако Бог е бот? | Култура – Брой 37 (3047), 03 ноември 2017

На 9 август 2016, датата на световната премиера на самогенериращата видео игра „Ничие небе“ (No Man’s Sky), Мъск, очевидно под нейно въздействие, туитна, че реалността не е нищо повече от „серия от вместени една в друга симулации”. И нали е милиардер, думите му тутакси предизвикаха лавина от коментари в медиите и социалните мрежи. Популярното списание за наука „PopScy“, например, интервюира теоретичния физик Брайън Грийни по повода. Според Грийни, в момента липсва твърдо доказателство и „за“, и „против“ тезата на Мъск, има само косвени улики, например тази, че ако във всяка симулация, която ние създаваме, има чувстващи и преценяващи единици, за които друга реалност не съществува, то възприеманото от нас като базова и безалтернативна реалност със същата вероятност може да се окаже симулация, сътворена от по-висш разум. Освен това, ако допреди 40 години имахме единствено Pong – игра, в която два правоъгълника, изобразяващи ракети, си „подхвърлят“ пиксел, изобразяващ топка, то днес имаме фотореалистични 3D симулации, изкуствен интелект, виртуална и разширена реалност и милиони хора, едновременно пребиваващи „там“, така че никой не може отсега да каже какво ще е след още 40 години. Може пък Мъск, за разлика от нас, вече да има достъп до някое твърдо доказателство, щом в интервюто си за Code Conference 2016 с такава убеденост каза, че вероятността да сме в базова реалност е едно на милиард.
А идеята, че живеем в симулация, дори не е нова! Тя се дискутира, откакто цивилизацията ни съществува. Сигурно на много от нас поне веднъж им е хрумвало обаче, че не реалността ни е симулация, а боговете, които си създаваме по наш образ и подобие, за да си я обясним. Какво бихте казали, например, за следния сюжет? Атлантида е съществувала, а атлантите са достигнали до нивото на една адски добра и фина компютърна симулация на реалността до момента, в който е станала неуправляема и се е сринала заедно с цивилизацията им, а от нейните останки са се появили нашите вярвания в свръхестественото. Ако се замислим, начините, по които биват отправяни молитви или призовавани разните там демони, силно напомнят ритуал за гласово „логване“ в някаква глобална, но вече изгубила субстанция платформа за игра, някакъв облак, останките от който дълго са се разсейвали след смъртта на последния атлант, способен да се „свърже“ и да върши „чудеса“ пред простосмъртните. И преди някой да ме е обвинил в необуздано фантазьорство, ще споделя, че вече има идея за създаването на цифрово божество на базата на изкуствен интелект. Идеята е на Антъни Левандовски, бивш автомобилен инженер в Google и основател на компанията за безпилотни автомобили Otto. Той си е поставил за цел създаването на религиозна организация, наречена „Пътят на бъдещето“, чиято мисия е „развиване и насърчаване реализацията на Божество, основано на изкуствен интелект, и принос в подобряване на обществото чрез разбиране и поклонение на Божеството“. Мъск, който често изразява загриженост относно неуправляемостта на изкуствения интелект, включително и заради възможността той да сложи край на цивилизацията ни, е силно против неговото обожествяване. Само дето идеята на Левандовски съвсем не е по-смахната от неговата, че живеем в симулация. А ако погледнем на нещата от политически ъгъл, това търсене на Бога е съвсем в тон с политическата реалност. Тенденцията на разпадане на съвременна Европа на области или, нека си го кажем направо, на ленни владения (Косово, Каталония, Ломбардия…) идеално се вписва в абсолютната монархия на глобалния капитал. Ако и да не е видна връзката с теологията веднага или изглежда някак косвена, то чисто административно е така – чиста проба феодализъм, който теологията, дигитална или не, обединява в йерархия. Онтотеология, би казал някой почитател на Хайдегер. Само ще добавя, че технологиите са нашите нови богове от Просвещението още, а администраторите – новите ни жреци.

Ендшпил | Култура – Брой 35 (3045), 20 октомври 2017 Начална страница

Какво се случи с Ello, некомерсиалната алтернатива на Facebook, която през 2014 гръмко обяви в манифеста си, че е против шпионирането на потребителите и търговията с личните им данни? Добрият Ello изчезна, остана лошият Facebook, който погълна още Instagram ($1млрд), WhatsApp ($19млрд) и Oculus ($2млрд); и даже си разработи инструмент да го уведомява, щом се появи конкурент, достоен за поглъщане.
А какво се случи с рояците алтернативни търсачки и сайтове, опитващи се да осребрят интереса към съдържанието си посредством AdSense алгоритъма на Google? Те отдавна са в небитието, а за хищния алгоритъм, който ги изпрати там, съм писала поне веднъж. Google погълна и относително големите DoubleClick, YouTube, Motorola, но да не се ограничаваме само онлайн!
Какво мислите, че се случва с търговията на дребно офлайн? Горе-долу същото – Amazon обяви война на търговците на дребно, купувайки веригата Whole Foods, и няма да се спре, докато не ги направи излишни.
А как се промени светът на музикалната индустрия, след като APPLE погълна EMAGIC?
Страшното настана обаче, когато GAFA[1] взеха на въоръжение изкуствения интелект. Благодарение на него този вечно гладен за данни „платформен капитализъм“ доби такова ускорение, че напоследък случващото се бива обговаряно като края на играта – мрежови ефект, тип „победителят прибира всичко“.
И откъде този есхатологичен ужас? GAFA са платформи и това е тайната им сила, но какво е „платформа“? Платформите са инфраструктури. Те не произвеждат нищо в традиционния смисъл на думата. Те просто свързват различни групи и оптимизират взаимодействието помежду им. Примерно, Facebook свързва потребители, рекламисти и разработчици; Uber – пътници и шофьори; Amazon – купувачи и продавачи. Достигането на критична маса от участници в този обмен прави една платформа успешна. Това създава импулс, задвижващ перпетуум мобилето „повече данни -> по-умен AI -> по-добри услуги -> повече потребители -> повече данни“. Ето така, по този механизъм се роди страховитият икономически монстър GAFA, който, за разлика от монстрите от зората на Модерността, се храни не с петрол и въглища, а с данни. Тоест, икономическата монструозност не е от вчера. Тя се появи в руптурата от сблъсъка между Държава и Технология още в навечерието на двете световни войни, така че GAFA не е моден IT феномен, който ще отшуми, а тип икономика. Просто инфраструктурите не са отрасъл, те са навсякъде, във всички отрасли, а регулациите, с които доскоро държавите се опитваха да ги държат под контрол, вече не работят. И какъв е изходът? В „Гардиън” в началото на тази есен се появи статия на Ник Срничек, преподавател по цифрова икономика в King’s College и автор на книгата „Платформен капитализъм“, озаглавена „Ние трябва да национализираме Google, Facebook и Amazon“. Платформите, така зловещо разраснали се, пише той, трябва да се превърнат в комунални услуги и само така може да се избегне порочното им експлоатиране.
Но тогава възниква още един въпрос и този въпрос не присъства в статията на Срничек, защото все пак той е американец, пише за национализация на американски корпорации от американската държава и няма особено отношение към останалия свят, ползващ Facebook, Google, Amazon и Apple. Та, въпросът е: доколко физическите очертания на тези платформи се припокриват с контурите на това, което все още ни е познато като „национална държава“? Може да не личи на пръв поглед, но този въпрос съдържа един от най-жестоките парадокси на съвременната власт, формулиран още от Карл Поланий през 30-те на миналия век. Поланий се занимава с глобалния сблъсък между Държава и Индустрия и го нарича „корпоративна държава“, защото индустрията е съсредоточена в корпорациите. Спокойно може да се каже, че модерността, описвана от него в Голямата Трансформация (1944), продължава и днес в „реасамблажите“ на съвременната „платформена“ власт и то с бясно ускорение, защото това е днес светът, за добро или зло. Докато гледаме по телевизора обаче диспута между двете основни политически сили у нас за ролята на държавата в икономиката, можем само да плачем в носните си кърпички от отчаяние.


[1] Акроним, обединяващ Google, Apple, Facebook и Amazon.

Сърца за разбиване | Култура – Брой 33 (3043), 06 октомври 2017

Представете си само – имате аритмия, но един ден сърцето ви просто дава на „pause” и припадате. Това може да се случи навсякъде – на улицата, на пода в кухнята, зад волана… Ако имате късмет и оживеете, сигурно първото, което ще направите, е да си имплантирате едно от тези нови устройства, които коригират работата на повредената електрическа система на сърцето ви, ту като пейсмейкъри, ту като дефибрилатори.
Точно това е направила и Мери Моу, изследователка на проблемите със сигурността от Norwegian Computer Emergency Response Team.
За нея това е била животоспасяваща операция и тя не е имала нито избор, нито време за съмнения, но скоро след операцията професионалистът у нея се обадил и за изненада на своите лекари, тя започнала да задава въпроси за потенциалната уязвимост на софтуера, инсталиран в тялото й. Така на свой ред била изненадана да научи, че имплантът й има вградена функционалност за безжична комуникация. Тоест, има интерфейс, който позволява отдалеченото наблюдение и бърникане в настройките за конфигурация на ритъма на сърцето й. Даже нещо повече – интерфейсите са два. Освен този за докторите, има и един с по-голям обхват за връзка със сървъра на производителя, който позволява споделяне в реално време на записа от данни за работата на сърцето й в интернет. Тоест, сърцето на Мери Моу се оказало част от Интернета от неща и това – без нейното изрично съгласие и дори без знанието й. Тя е открила това сама благодарение на специфичната си компетентност. Представете си сега колко „информирани“ са всички онези носители на подобни импланти, които нито са чували, нито се интересуват от съществуването на Интернета от неща.
Вярно, от гледна точка на пациенти и лекуващи лекари, способността за дистанционно наблюдение може да е много полезна, но тази, другата връзка през интернет е нещо съвсем различно – дори търговецът във владение на чувствителни данни да се окаже достатъчно свестен, за да не ги изтъргува с трети лица, това означава уязвимост от хакери.
Когато Мери е поискала да разгледа кода, от който буквално зависи животът й, било й е отказано под предлог, че той е интелектуална собственост на производителите и предоставянето му би било в ущърб на техния комерсиален интерес!!! И кой, в крайна сметка, е търговецът, собственик на кода? Пейсмейкърите са правени от St Jude Medical, но през януари тази година, т.е. горе-долу година след случая с Мери Моу, St Jude Medical е била купена от Abbott.
Компании не се продават току така. Още през август 2016 хедж фондът Muddy Waters Research предупреди, че устройствата имат пробиви в сигурността и могат да бъдат хакнати от „нископрофилни хакери, а това означава и че акциите на St Jude падат и дори може да има смяна на собственика”. Което и стана. Дали след придобиването на компанията от Abbott ситуацията със сигурността на пейсмейкърите се е променила?
Този август медиите гръмнаха: кибер недостатък у 745 000 пейсмейкъра. Това значи 745 000 застрашени живота. 465 000 от тях в САЩ и още 280 000 къде ли не. Abbott твърди, че за полудели устройства не се е чуло още и че това може да се случи само „при крайно сложно стечение на обстоятелствата“; и че всичките те са с марката на St Jude Medical, но пък и какво друго може да твърди една компания собственик? За да се избегнат инциденти, пациентите просто трябва да се обърнат към лекарите си за преинсталиране на софтуера с осъвременена версия. Х-м-м-м, момент! Пациенти или киборги имаме в този сюжет? Лекари или инженери? А може би търговци? А финансовите играчи къде са? Зад кулисите, както обикновено?
Трансхуманизмът, тъй моден напоследък, с всичките тези дилеми на свръхчовешкостта и превъзходството, които поставя, сякаш си има и една опака страна без връзка с технологиите и прогреса, но пък с профанщини, като търговията с интелектуални продукти, финанси, регулации и политика. Вярно е, че всички ние по малко се превръщаме в „киборги“ благодарение на какви ли не импланти, протези, „умни“ системи за вливания, ваксини и прочее блага, родени от човешкия ум, само дето резултатът се оказа малко тъжен – вместо по-неуязвими и дълголетни, ставаме все по-несвободни и излишни.