За медията и посланието | Култура – Брой 5 (2753), 11 февруари 2011

„Twitter, Al-Jazeera, Facebook“ – на много места в мрежата може да бъде видян този графит,  украсяващ сграда в близост до размирния площад Tахрир в Кайро. И ако пренебрегнем поставянето на името на историческата Al-Jazeera редом с имената на комерсиалните, модни и преди всичко американски Twitter и Facebook, бихме могли да видим в това чудесна илюстрация на разпространения напоследък техно-детерминистки мит, че революциите вече се случват благодарение на социалните мрежи. Това, че правителството на Мубарак разпореди изключване на мобилните комуникации, само разпали вярата в този мит.

По време на иранските бунтове през 2009-а Марк Пфайфъл, бивш съветник по сигурността в САЩ, заговори най-сериозно за удостояване на Twitter с Нобелова награда за мир, обосновавайки се дословно така: “Без Twitter хората от Иран не биха се чувствали упълномощени и сигурни да настояват за свобода и демокрация.”

Джеймс Гласман пък, сътрудник на държавния департамент на САЩ, нарече „умната“ тълпа от Facebook активисти „най-добрата надежда за всички ни в борбата срещу тероризма“.

Видни блогъри от типа на католика-гей Андрю Съливан също немалко допринесоха за славата на интернет и блогинга в частност като освобождаваща сила, пренебрегвайки по учудващо късоглед начин блогинга на фарси. А в „Guardian” прославиха някоя си Oxfordgirl, която била в почти еднолична схватка с режима на Ахмадинеджад, упътвайки през Twitter акаунта си с риск за живота бунтовниците в Техеран през окупирания от басиджите град, без обаче да споменат начина, по който го е правила в условия на отрязани комуникации в страната.
Днес светът отново възбудено следи случващото се в Египет и Тунис, разчитайки на интернет като алтернатива на официалните медии. А в районите на бунтовете властта отново и отново реже каналите за комуникация, подсилвайки възторжения шум за съдбовната им роля в бунта, но и измествайки далеч по-сериозния въпрос: Защо е все пак този бунт? Какво искат тези хора там?
Някои наблюдатели откровено твърдят: новите медии не само не помагат, но и вредят на революциите.
Популярният журналист от „The New Yorker” Малкълм Гладуел, например, държи да припомни, че хората са вдигали бунтове доста преди Facebook или Twitter да бъдат изобретени. На участниците във Френската революция очевидно не им е бил необходим кураж отвън, за да се почувстват оторизирани да въстанат, нито пък са се чувствали неуверени в недоволството си. Руският коментатор Евгений Морозов и кореспондентката на радио „Свободна Европа“ Голназ Есфандиари пък забелязват странната тенденция, че най-много Twitter и Facebook шум идва не от разбунтувалите се региони, а от някъде другаде. И съвсем не на езика на бунтовниците.
Представляват ли или не, в крайна сметка, новите медии оръжие в ръцете на революционерите? Представляват, разбира се! Незаменими са като инструмент за мобилизиране и координиране на силите; за информиране и следене отблизо на събития в райони, където няма достъп. Стига само да си припомним снимките с мобилен телефон от предварителните резултати на изборите в Зимбабве през 2008, които успяха да послужат като доказателство за фалшифицирането им. Със сигурност, обаче, все повече са тези сред нас, които са се преборили с техно-детерминисткия вирус, автоматически присвояващ на интернет, респективно на САЩ, несъмнената роля на освобождаваща сила, а на изостаналия в технологично отношение свят – славата на непокръстено царство, блокирайки по този начин в зародиш всеки опит за дистанциран поглед и критика.
Не е нужно да сме кой знае какви експерти, за да си дадем сметка въз основа на собствения си опит за кондициониращия ефект на новите масови медии върху мисленето на огромни групи от себеподобните ни и да забележим, че тези същите нови масови медии, социалните мрежи и блоговете са инструмент, на който съвсем не може да се припише пречистващото действие на светлината.
Всъщност, силите на светлината едва напоследък започват да си пробиват път през гъстите облаци на комерсиалното и чисто манипулативно съдържание в мрежата. И макар медията никога да не е била посланието, няма причина тъкмо сега да не бъде ползвана целесъобразно.

Чичиков upgraded | Култура – Брой 33 (2736), 01 октомври 2010

Намерението да пиша за Twitter винаги е било осуетявано от някоя важна тема. Междувременно самият Twitter стана доста важен. Навярно сте чували за тази социална мрежа, превърнала се за кратко време в един от сайтовете с най-мощен трафик в света, а с това – и в плодоносно поле не само за маркетинговите труженици, но и за някои доста интересни индивиди – предприемачи, напомнящи с дейността си находчивия герой Чичиков от романа-поема „Мъртви души“ на Гогол, с тази разлика, че не става дума за търговия с покойни крепостни селяни, а с предполагаемо живи… Twitter фенове.
Как така? – ще попитате. Не се шокирайте, това е просто бизнес като всеки друг. Повече фенове или, ако щете, последователи (followers) на фирмената ви страница в Twitter означава повече трафик през сайта ви, а с това и повече печалба. Ако присъствате в Twitter, но по някаква причина никой не ви забелязва, модерните версии на Чичиков ще се надпреварват да ви обещават: „гарантирано и измеримо/проследяемо количество последователи“; „ниски цени за реални последователи“; „гео-таргетирани последователи“ и прочие благини. Разбира се, те няма да пропуснат да ви предупредят: „Ако ви трябват куп хора, които да спамите и на които да досаждате с безсмислени съобщения, забравете за нас!“. Защото предлагащите Twitter маркетинг най-много от всичко мразят спамерите. Бидейки почтени господа, те ще настояват да ви предложат смислено и честно (sic!), легитимно, евтино, времеспестяващо, висококачествено, точно прицелено и релевантно промотиране на вашия бизнес (кауза, марка, име). Така че, спамерите и безсрамните маркетьори – вън! Сега вече сте наясно, нали?
Бидейки наясно, вече можете да поръчвате.
В Get Many Fans за 4000 човека ще ви поискат скромните $200. Ако не сте доволни, ще получите обратно парите на Paypal сметката си в 60 дневен срок. В Get-More-Twitter-Followers са по-умерени. Там можете да избирате между три различни оферти с пакети от по 500, 1000 и 2000 последователи плюс неизменното „пълно задоволяване и 100% щастие“.
Но какво все пак значи „честно“ сред продавачите на влияние в Twitter? Това значи, че купувате реални, живи хора, а не ботове? Как да разберете, че са хора ли? Ами общувайте с тях! Лесно е. Ако са хора, ще откликнат.
Сега сигурно ще се запитате: бидейки реални хора, ще знаят ли вашите нови последователи, че вървят в пакет по няколкостотин или няколко хиляди на съответната цена? Предоставили известна информация за себе си, те вероятно се досещат, че са мишена на прицел, но е силно противопоказно за бизнеса ви те – а и който и да било друг – да знаят повече. Достатъчно е, че методът е безопасен и легитимен. Звучи невъобразимо, че нещо може да е непрозрачно и в същото време легитимно, но явно е осъществимо. Самият Twitter го прави – подбира ви хора, подходящи за приятели, чрез услугата си Suggested User List (SUL). Характерното за тази услуга е (или по-скоро беше, преди да я опропастят предприемачите), че подборът става автоматично въз основа на ключовите думи и таргетиращите спецификации на сайта ви. Никакви привилегировани! Днес обаче спокойно можете да наемете фирмичка, която въз основа на вашите ключови думи и спецификации да добавя приятели към профила ви, периодически да почиства неоткликващите и да повтаря процеса на добавяне и отсяване, докато стигне до поръчаната от вас бройка трептящи от взаимност фенове.
Замислете се за възможностите, които се откриват пред вас! Не е задължително да лансирате някакъв продукт, можете да инвестирате в промотирането на някаква политическа кауза, например. Или в самопромотирането си. Всеки от нас с двеста излишни долара на кредитната си карта би могъл да стане знаменитост от поне локален мащаб. Как да наречем това, ако не справедливост?
В началото на 2009 известният предприемач и майтапчия Джейсън Калаканис предложи на Twitter 250 000 долара за място в SUL и му бе отказано, но ето че днес по eBay можете да си закупите хиляди последователи за по-малко от пени всеки, „гарантирано“ и по „доказан и безопасен метод“. Това, естествено, ще бъдат ботове или евтина китайска стока, както се шегуват в Techcrunch, произведена в някоя ферма за Twitter фенове. Те ще спамят феновете ви и ще ви карат да изглеждате като идиоти, но кой вече не е идиот в мрежата?

Една реч | Култура – Брой 30 (2733), 10 септември 2010

Речта на г-жа Цецка Цачева, произнесена на срещата на жените-председателки на парламенти на 27 август във Варна и публикувана три дни по-късно в „24 часа“ под заглавие Във „Фейсбук“ няма големи и малки народи, има свобода, се оказа доста коментирана в последните дни на август. Мнението на мрежовите граждани може да се обобщи приблизително така: наивни клишета, компилирани най-вероятно с помощта на софтуер, които освен всичко останало са и лицемерни, с оглед на досегашните опити тъкмо на това правителство да налага контрол в Интернет.
Има и един микроскопичен процент граждани, които не бързат да се поддадат на изкушението да наблюдават опитите на властта като водевил, а виждат в тях някакво, макар и неловко начало. Нека мислено се присъединим към тях и проследим речта на г-жа Цачева:
И докато гражданите се възползват от предимствата на съвременните форми на комуникация – се казва в нея – трябва да признаем, че все още липсва достатъчно силното присъствие в тази среда на днешната европейска държава като покровител на образованието, възпитанието, знанието и културата.
Ето че г-жа Цачева започва обнадеждаващо с твърдението, че държавата тепърва трябва да наваксва в мрежата, а в следващия миг влиза в противоречие: за каква свобода изобщо иде реч, ако държавата-покровителка силно ще присъства? Г-жа Цачева вероятно е искала, да каже, че държавата липсва в мрежата като страна в диалога с гражданите, а „силно“ не бива да се разбира непременно като „силово“.
Да отдадем обаче противоречието на неловка реторика и да продължим нататък:
Днес комуникационните процеси са мигновени, изобилието от информация е необозримо, а достъпът до културни ценности е широк. Така гражданите на Европа сами създават новите пространства на междукултурния диалог. В тях нашите деца, младите дигитални граждани на Европа, обитават социалните мрежи, информационни ресурси, отворени енциклопедични системи, виртуални библиотеки, музеи и колекции.
Нужно ли е да се споменава, че привилегията на достъп до мигновена комуникация, изобилна информация и културни ценности далеч не винаги е нещо, на което властта гледа с добро око. Тя често бива разпознавана от органите на реда като пиратство. А сред пиратите от периферията на копирайтното царство има не само тийнейджъри, бойкотиращи пазара, за да гледат без пари това, който същият този пазар им предлага в изобилие, но и немалко изтънчени пилигрими, които не разчитат на пазара не само за това, което искат да четат, гледат и слушат, но и за да продадат плодовете на своите собствени таланти. Ето защо изречението: Трябва ли европейският междукултурен диалог в най-новите му форми да бъде по някакъв начин регулиран? би следвало да се замени с: Готова ли е Европа, да приеме за легитимни култура, информираност и вкус, не носещи марката на съответната власт и неблагословени от свещения знак на копирайта?
Не е готова, разбира се!
И накрая най-важното: г-жа Цачева не отронва и дума в своята реч за един много важен аспект на това въплъщение на свободата – интернет, а именно собствеността в него. Вместо да изтъкне или дори намекне за преплитането на разнородни интереси във Facebook, тя казва:
Нима наистина Фейсбук и държавата имат допирна точка само в темата хит напоследък – нивото на защита на правото на лична неприкосновеност в тази социална мрежа? За Facebook на Зукърбърг ли говори г-жа Цачева? Или говори за Фейсбук на гражданите – някакъв съвременен вариант на църковен събор, в който собственикът Зукърбърг, поради едната си отдалеченост би могъл спокойно да мине за Бог, а политиците тепърва да изгреят на амвона пред паството като негови наместници?
Като че ли непрекъснато забравяме, че в интернет няма нищо възвишено или свято. Това е просто мрежа от мрежи, всяка от които с различен обхват и достъп в зависимост от целите и интересите, които обслужва: академични, бизнес, обществени, правителствени.
Ето защо малко повече конкретност в замяна на екзалтираност относно свободата биха намалили шума в „залата“ и биха направили полезна обратната връзка.

 

Летен трилър | Култура – Брой 28 (2731), 23 юли 2010

Това лято из медиите витае отчетлив ЯнФлемингов дух, само че в съвременен IT вариант. Естествено, става дума за шпионския скандал, разразил се между САЩ и Русия на 30 юни, буквално часове след посещението на руския президент Медведев в Белия дом.

След серия акции на 27 юни в Бостън, Йонкърс, Монтклер и Северна Виржиния, федералните агенти на САЩ успяха да заловят Нелегалните (The Illegals) – 10 дълбоко внедрени в страната им агенти, събиращи за Москва години наред информация относно американските ядрени оръжия, икономика и кулоарен живот. С това излезе на бял свят и в детайли една доста интересна шпионска технология. Манхатънската част от мрежата – фамозната червенокоса Анна Чапман и нейният партньор, руски държавен служител – са действали например така: Чапман влизала в някоя манхатънска книжарница или кафене, вадела лаптопа си, задействала е за около 30 минути ad hoc безжична връзка с неголям обхват, създавана от специално устройство, свързано с MAC[1]-а й, след което изпращала информацията. Служителят стоял с куфарчето си на отсрещния тротоар или е минавал оттам с колата си. 20 от тези 30 минути са му били напълно достатъчни, за да приеме информацията. Честите срещи на Чапман (десетина от тях само в периода януари – юни) са помогнали на агентите от ФБР да забележат два постоянно срещащи се МАС адреса и комуникиращи помежду си посредством ad hoc мрежа, а самото наличие на такава мрежа е могло да бъде установено лесно с помощта на популярен тип софтуер, достъпен в различни версии в комерсиалната мрежа.
Другият интересен инструмент е една стеганографска[2] програма, поръчана специално за целта от руските външни разузнавателни служби и ползвана от останалите членове на групата, четири фиктивни семейни двойки. Локализираните в Бостън и Ню Джърси двойки, Доналд Хийтфилд – Лий Ан Фоли и Синтия и Ричард Мърфи, необичайно често са даунлоудвали файлове с изображения от мрежата, което е навело агентите на мисълта, че изображенията не са просто картинки, а скрити, недостъпни за невъоръжено око, послания. Анализирани чрез споменатата стеганографска програма, те са били разкодирани, в резултат на което били сведени до текстови файлове. Текстовите файлове на свой ред също са били криптирани и за достъп до тях е била нужна парола от 27 знака. Ползваната стеганографска програма е била софтуер, който не може да се купи отникъде, но разследващите агенти са открили копия от него при тайните си претърсвания на домовете на заподозрените.
Над сто послания са били намерени само при обиска в Ню Джърси. Бостънското разследване пък е отвело към цяла мрежа от сайтове, съдържащи такива скрити съобщения.
Размяна в движение на flash памет из оживените места в Ню Йорк, купуване, модифициране и подмяна на лаптопи, блокиращи нормалния си ход на работа в “подходящ” момент, са други колоритни IT детайли от този трилър, приключил на 30 юни с арестуването на летището в Ларнака на последния от Нелегалните.
Едва поохладнели от този горещ сюжет, можем спокойно да очакваме още и още подобни сюжети, макар те да съществуват засега единствено в догадките ни. Да вземем само скорошните скандали около Google. Навярно си спомняте какви ги натвори тази компания със своите Street View служби, позволявайки си да събира лична информация на потребителите на безжични връзки из множество градове по света. Наскоро в стремежа си да предизвика разследване на най-високо ниво, служител от американската комисия за защита на потребителите повтори маршрутите на колите на Google Street View през Вашингтон, окръг Колумбия, и установи, че много от членовете на Конгреса ползват некриптирани Wi-Fi мрежи и не е изключено тяхната лична информация също да е попаднала у Google. Което определено би представлявало съблазън за терористите и опасност за сигурността на страната. Най-интересното е, че и председателката на подкомисията по разузнаване към Камарата на представителите Джейн Хармън не е криптирала Wi-Fi връзката си.
 


[1]Media Access Control адрес или накратко MAC адрес е уникален идентификатор задаван на мрежовите адаптори от техния производител. Предполага се, че няма два хардуера с еднакъв MAC адрес.
[2]Стеганография – древно изкуство на поверителното писмо, придържащо се към стратегията “сигурност посредством неразбираемост”.