Политиците в интернет | Култура – Брой 7 (2843), 22 февруари 2013

Глобалната мрежа до такава степен обезсмисли традиционните медии у нас като източник за информация, че бе въпрос на време политиците ни да заговорят сериозно за законодателни промени, които да регламентират механизмите за споделяне и коментиране на новини в мрежата. На 11 февруари в хотел „Шератон“ се състоя организираната от лобистката организация IAB България дискусия на тема „Дигиталният дневен ред и новите медии: Ролята на партиите и гражданското общество„, на която политиците от различните партии споделиха вижданията си.
Според представителя на БСП Антон Кутев, новите медии са „мощно, но неконтролируемо оръжие“. Така е и това с пълна сила се чувства тъкмо от политиците, особено в предизборните периоди или покрай прокарването на някоя реформа. От една страна, те са изкушени от лесния и анонимен начин, по който могат да влияят на обществото, от друга, анонимността и леснотата на комуникацията често ги поставят в ситуация незабавно и публично да отговарят за някакво свое действие. Не им е лесно на политиците в тази двойствена ситуация, само че, за да правят законодателни усилия, е нужна по-основателна причина от тази да осигурят собствения си комфорт. Според официалната преса, стремежът не е въвеждане на цензура, а повишаване на отговорността на публикуващите съдържание онлайн. Освен това, мерките не трябва да засягат обикновените потребители, а единствено институциите. Тук обаче идва логичният въпрос: кой е институция в мрежата? И кой определя това? Дали изискването за отговорно отношение е свързано единствено със загрижеността (чия точно загриженост?) за достоверността на поднасяната информация в мрежата или отново въпросът опира до това кой и в каква посока ще поведе някакъв легитимационен дискурс?
Добре е да има закон, който да задължи собствениците на онлайн медии да излязат на светло, наред със собствениците на всички други медии. Не е зле и гражданската журналистика да бъде акредитирана да отразява важни събития, само дето това би означавало официална регистрация и прескарта, гарантирана от държавата, а реално погледнато, няма начин и един от влиятелните ни, съществуващи в този момент сайтове, да получи такава акредитация. Причината е близка до ума: те са антиправителствено настроени. И ще са такива, докато това е необходимо, т.е., винаги. Гражданските медии, за разлика от официалните, не разполагат със средства, но вършат своята работа добре, имат своята аудитория и репутация, а оттам и легитимност пред обществото. Кому са нужни подобни сертификации за компетентност, освен може би на самите сертифициращи?
Има обаче и още един деликатен въпрос, свързан с публикуването в мрежата, който вълнува обществеността, и той е свързан с анонимните платени коментари в социалните мрежи, форуми и сайтове, платените социологически проучвания и прочее пропагандни услуги. За тях не се знае много. Как и кой ги поръчва? Кой и къде ги предлага? Как точно ще бъде регламентирани, след като ефективността им зависи от това доколко тайно се упражняват? Наскоро се случи нещо нелепо във форума на Дневник, което провокира смях, но и доста питания – под интервю на премиера се появиха коментари, които очевидно не бяха автентични. В единия от тях разсеяният поръчков коментатор дори бе изпуснал част от дадената му инструкция къде и как да публикува.
На фона на вече разразилите се през лятото скандали около огромните суми, заделени от Земеделското министерство не за земеделие, а за PR фирми, които да развиват Facebook и Twitter профили с цел популяризиране дейността на министерството, обществото няма как да не се интересува при какви условия се извършват подобни услуги. IAB например, обединило в себе си 9 пълноправни и 25 асоциирани члена, декларира открито на сайта си, че е лобистко сдружение, чиято цел е да подпомага растежа и развитието на интерактивния маркетинг и реклама в България (в това число и политически, предполагам), да генерира бизнес за своите членове и да лобира за техните интереси. Може би IAB или поне Икономедия като член на IAB има намерение да внесе прозрачност някой ден кой се занимава с пропаганда из форумите и блог-хъбовете на изданията й?

Престъпно правосъдие | Култура – Брой 5 (2841), 08 февруари 2013

Обзорът на мрежата, особено напоследък, е потискащо занимание, в което възторгът от напредъка на технологиите изглежда все по-неуместен. Още в първите дни на новата година се случи нещо непоправимо: киберактивистът, публицист и съавтор на разработките Reddit и RSS, Аарон Шуорц, заклеймен от американската държава като престъпник, сложи сам край на живота си. Поне официалната версия гласеше така. А добилата публичност причина за самоубийството беше безпрецедентен тормоз от страна на институциите и заплаха от дълги години затвор.
Какви бяха обвиненията срещу Шуорц? Измама заради незаконното изтегляне на материали от академичната база данни JSTOR и хакване чрез неоторизиран достъп до компютърната мрежа на Масачузетския технологичен институт.
Само че Шуорц не е извършвал измама, защото документацията от научни изследвания (каквито са материалите от JSTOR), би следвало да е публична, а достъпът до кампуса и отворената компютърна мрежа на MIT е напълно в реда на нещата както за Шуорц, така и за всеки друг аспирант в Харвардския университет. Освен това, Шуорц не е изтеглил документацията с користна цел, а единствено с цел да разпространява свободно научна информация. Освен това, Шуорц е бил недоволен от политиката на JSTOR да облагодетелства издателите, а не авторите на научните трудове от сумите, заплащани за достъп. Също така той е бил недоволен от ограничаването на достъпа на членовете на научната общност до труда на колегите им и то при положение, че базата данни се поддържа с публични средства. Съвсем логично, в един момент и самите JSTOR застанаха на страната на Шуорц, особено след като той им поднесе извиненията си и им възстанови загубите.
Същото не може да се каже за MIT. Тъкмо на MIT се дължи намесата на федералните власти в разследването на „кражбата” и точно MIT предоставиха информация по случая, без даже да са били призовавани в съда.
Особено недобронамерено към Шуорц обаче се оказа американското правителство. То настоя Шуорц да се признае за виновен по цели 13 обвинения, което би означавало 35 години затвор за него. Представете си: 26-годишен технологичен гений и борец за мрежови свободи, третиран от държавата, разбирайте едрия бизнес, според закона за борба с цифровите банкови обирджии. Може да звучи абсурдно, но това реално се случи. И може да се случи пак. „Правосъдие”, което функционира извън всякакви процедури, като инструмент за чист тормоз?
Какво изобщо да наричаме правосъдие в днешни дни тогава? Правната система, тази най-реакционна и трудно поддаваща се на реформи област, е в странни отношения на любов-омраза с намиращите се в състояние на експоненциален прогрес информационни технологии. Тя, от една страна, драстично изостава в опитите си (ако изобщо прави такива) да следва нуждите на обществото, да отговаря на новите питания, новите ситуации и новите потребности, които технологиите провокират, от друга, гледа на технологиите само като на повод да прояви репресивната си природа. Този проблем с особена сила изпъкна тъкмо след случилото се с Аарон Шуорц: освен че не успя за пореден път да направи разлика между умишлени престъпления с користна цел (каквито са кражбите на банкови данни или фирмените тайни) и проникването в системи с идеална цел, (уж) сляпата Темида показа странна последователност и избирателност в злобата си тъкмо при преследването на един конкретен човек, известен, освен с научните си постижения, и с позицията си срещу такива законодателни недоразумения като SOPA/PIPA.
Ако има нещо позитивно в тази зловеща история, то е, че смъртта на Шуорц е събитие, което не може да остави неразклатено статуквото – в американския конгрес се обсъжда Законът на Аарон, вече и в своята подобрена 0.2 версия, който накратко се състои в обуздаване на злото, наречено Федерален антихакерски правилник.
Ние пък, съвсем на локално ниво, трябва да се замислим кой притежава държавните бази данни, личната ни фирмена, имотна, банкова, здравна информация. И не е ли крайно зловещ този местен бизнес-хибрид, пръкнал се от „любовта” между информационните технологии и правото, който мрежа/паяжина напоследък има „удоволствието” да обговаря?

Балканизация срещу глобализация | Култура – Брой 43 (2835), 14 декември 2012

Празниците наближават. Време е за изненади. Този път Дядо Коледа е приел образа на Международната телекомуникационна асоциация, която за пръв път от 1988 година свика Световна конференция по международни комуникации в Дубай.
Там, в продължение на 11 дни (от 3 до 14 декември), при затворени врати заседаваха почти 2000 представители на 193 държави и големи интернет компании и ни подготвяха подарък – един интернет, който е много по-малко медиум, отколкото инструмент за надзор, репресия и изключване на индивидите.
Естествено, огромното множество участници предполага и трудно вземане на решения, дори когато намерението е едно и ясно – повече контрол над крайния потребител. Битките се водят на няколко фронта. Единият, според Световната профсъюзна конфедерация, се е оформил около групиралите се „в блок” Китай, Русия и някои страни от Близкия изток, които не крият своята заветна цел да „павират пътя към бъдещи ограничения и по отношение на интернет съдържанието, и по отношение на потребителите му”. Друга една конфронтация е инициирана от лагера на Европа с нейното предложение за промени в платежната структура на Web – да бъдат накарани американските доставчици на съдържание, като Google и Facebook, да плащат такси, за да могат услугите им да достигат до потребителите на стария континент.
Най-сериозната работа обаче се е извършила дотук в сакралната област на стандартите: тия дни бе приет предложеният от Международната телекомуникационна асоциация нов стандарт, наречен „Изисквания за “дълбок преглед на пакети” (DPI) в следващото поколение мрежи“. Базираната във Вашингтон правозащитна организация Център за демокрация и технологии вече писа по този повод на сайта си:
Властите по телекомуникационните стандарти на Обединените нации тихомълком одобриха стандартизацията на технологии, които биха дали на правителствата и компаниите възможността да прецеждат целия потребителски интернет трафик – включително електронна поща, банкови транзакции и телефония – без адекватни мерки за сигурност. Тази промяна внушава, че някои правителства се надяват на свят, в който дори шифрованата информация не може да бъде укрита от любопитни очи.
Новият стандарт ще бъде международен. Не е много ясно какви точно технологии ще бъдат ползвани. Може би ще има изискване документите, които обменяме, да съдържатDPI системи за улесняване на инспекцията на съдържанието им в криптирания трафик. Как и при какви обстоятелства доставчикът ни ще разполага с дешифриращи алгоритми, не е още ясно, но две неща са извън всяко съмнение: а) опазването на личното пространство и неприкосновеността на личния ни живот изобщо не са приоритет на Международната телекомуникационна асоциация (ITU); б) няма ситуация, в която подобен достъп, осъществяван без знанието и съгласието на потребителите, да е етичен, законен, нормален.
Кои саITU? Това са преди всичко телеком оператори, ползващи се с благословията на правителствата си. Това е смущаващо. Още по-смущаващо в тази връзка е и обстоятелството, че Световната конференция и по-специално разискванията на предложения от ITU стандарт се провеждат при пълна липса на прозрачност.
Глобалността на интернет за пореден път е в сблъсък с локалното, но не толкова въплътено в нрави, вярвания и културни традиции, колкото в механизмите на локално упражняваната власт. За пореден път изпъква противоречивостта на този инструмент за транснационална активност, за която националните държави не само не могат да предложат адекватни условия, но не могат и да допуснат. Възможно ли е да се избегне „балканизацията” на интернет, в който всяка страна ще налага своите правила, нарушавайки комерсиалния и информационен поток, а с това и улеснявайки цензурата над съдържанието? Или интернет ще си остане глобален, макар и доминиран от САЩ инструмент, въплъщение на “американския универсализъм”, при което не само светът става американски, но и истината става американска. Това, което е добре за американската икономика обаче, не винаги е добре за всяка друга. Разрешими ли са противоречията? Да, доколкото до взимането на решения бъдат допуснати тези, в чието име уж винаги се извършват промените, но и върху които рефлектира всичко – обикновените потребители.

Прощално за ACTA и не само | Култура – Брой 25 (2817), 29 юни 2012 Начална страница

За всеобщо облекчение, вампирската сага, озаглавена „Търговското споразумение за борба с фалшификатите” АСТА, най-сетне се устреми към своя благополучен финал. Миналата седмица в Европарламента се състоя гласуване на споразумението в комисията по международната търговия INTA, при което то загуби с 19 гласа „против” срещу 12 „за”, без нито един въздържал се. На 4 юли ще е финалният вот, който, надяваме се, окончателно ще изпрати АСТА в небитието. Но понеже вампиризмът на мрежата е неунищожим, в никакъв случай не бива да се отдаваме на прекомерен оптимизъм. Мислейки за бъдещето, добре е да си припомним не толкова далечното минало и по-специално датата 15 март 2006 г., на която Европейският парламент и Съветът на Европейския съюз приеха т.нар. директива 2006/24/ЕО за задържането на трафични данни, явяваща се, на свой ред, приемник на друга, по-стара директива 2002/58/EО от времето, когато неприкосновеността на личния живот и електронните комуникации са били ценност в интернет.

Както сигурно помним, директивата срещна сериозна съпротива в доста страни. Имаше настояване от страна на експертите за яснота относно целите, с които ще се събират и съхраняват тези данни, както и точно формулиране на срещания в директивата термин “сериозно престъпление”. Настоя се напълно логично и легитимно за публичен списък с органите, които ще имат достъп до тези данни, за минимизирането и неизползването им за цели извън конкретното разследване, за разграничаване на бизнес-данните от тези, касаещи директивата, както и за предвиждане на по-конкретни технически и организационни мерки за сигурност и улесняване на независимия контрол над достъпа до тях. И макар срокът за въвеждането на директивата да бе 15 септември 2007, законодателната паника, която тя предизвика, забави прилагането й в много страни.
В Румъния, например, през 2009 директивата бе обявена за противоконституционна и в противоречие с членовете, засягащи свободата на придвижване, семейния и личен живот, тайната на личната кореспонденция и свободата на словото. Румънският конституционен съд откри също и противоречие с Универсалната декларация за човешки права и конкретни членове от Международния пакт за граждански и политически права и Европейската конвенция за правата на човека.
В Германия пък през 2010 десетки хиляди граждани подадоха колективна жалба от 150 страници, с която поискаха отмяна на разпоредбата като противоконституционна.
През 2011 Чешкият конституционен съд също намери разпоредбата за противоречаща на конституцията по цели пет пункта:
  1. Неясен и нееднозначен език;
  2.  Неясна формулировка на понятието „сериозно престъпление”;
  3.  Липса на законови гаранции за незлоупотреба със задържаните данни от страна на оторизираните за достъп страни;
  4.  Липса на гаранция за поверителност на задържаните данни инедостъпността им от трети страни;
  5.  Неяснота по въпроса с унищожаването на данните след установения период на задържане.
В Австрия, 5 години преди приемането на изменението в закона за телекомуникациите тази пролет, имаше гражданска инициатива за сезиране на конституционния съд от всеки гражданин, индивидуално заинтересован да атакува промените в закона. (В Австрийската конституция изрично и за всеки е предвидена подобна възможност.)
Дори България през 2008 отправи молба към тогавашния генерален секретар на Европейския съюз, Хавиер Солана, да бъде отложено налагането на новите изискания поради значителната инвестиция на пари и организационни усилия, които ще бъдат наложени на доставчиците.
Повод за припомнянето на тази разпоредба е не само разумната предпазливост около ускорената кончина на АСТА, но и скорошното решение на Европейския съд по едно внесено тия дни от ирландския Върховен съд запитване.  То е по иск, предявен още през 2010 от неправителствената организация Digital Rights Ireland  и отново касае задържането на данни и нарушенията на правата, предвидени от ирландската конституция и европейското законодателство.
Това решение гласи, че докато Европейският Съд не даде своето официално становище по зададените въпроси, всички по-нататъшни действия по този закон ще бъдат спрени. Чакаме развитие.

Договаряне и шизофрения | Култура – Брой 22 (2814), 08 юни 2012

Дебатът около глобалната регулация на интернет периодически се изостря. Напоследък има нов повод за това – Обединените нации и по-точно техният специализиран орган, Международният съюз по далекосъобщенията (International Telecommunication Union или ITU), започва подготовката си за предстоящата през декември Световна конференция по международни далекосъобщения (WCIT) в Дубай. На нея особено активни по въпросите на регулацията се очаква да бъдат Русия и Китай. Засега това са само догадки заради обичайната непрозрачност, при която се води този дебат, но вероятността ITU и в частност Русия и Китай да извоюват контрол над някаква част от киберпространството тревожи IT средите в САЩ дотолкова, че предизвиква някакво консолидиране в иначе разнопосочните им политики.
Всъщност, 2012 година започна и продължава под тревожния знак на регулационните мерки, които тъкмо САЩ предприеха в глобален мащаб (ACTA, PIPA, SOPA, TPP), и то при почти пълно отсъствие на прозрачност и дебат. А подозренията към САЩ и техните глобални амбиции не са от вчера. Немалко възражения досега е будил дори само фактът, че управлението на системата от имена на домейни и свързаността на милиардите компютри по света е съсредоточено в ръцете на една-единствена, обвързана с американското правителство, частна корпорация – ICANN.
САЩ на Клинтън, които формулираха през 90-те либералната, пазарно-ориентирана визия за интернет, обаче, няма нищо общо със САЩ на Буш и Обама, чиито администрации, макар да не спират да говорят за „интернет-свободи”, се месят все по-брутално в законодателствата на суверенни държави. Трудно в днешни дни светът би привидял в американските визии за бъдещето на интернет алтернатива на разпокъсана от забрани, балканизирана мрежа в източен стил, в която перспективният и обещаващ облаков компютинг е технологията, която първа ще се окаже невъзможна.
Така че, основният проблем на интернет напоследък не са нито САЩ, нито ООН. Проблемът е, че дебатът, който уж се води изцяло в парадигмата на т.нар. multistakeholderism (договаряне между множество заинтересовани страни), наследен от Клинтъновата администрация, практически не води наникъде. Един хубав анализ във Forbes тия дни посочи причините. Първо, защото договарянето може да е единствено процес, а не доктрина. И второ, много от тези уж договарящи се в полза на свободите и против регулацията страни, всъщност я подкрепят с всяко свое действие. Многостранното договаряне, приемано по подразбиране като гаранция за гражданските свободи, не може да гарантира нищо на редовите граждани. Защо? Защото е непоследователно. А е непоследователно, защото преследва несъстоятелни цели. Егоистичните, частни интереси на една или друга страна в спора за свободите в мрежата не може да гарантират никому нищо, нито да послужат за център в тоталността на една нова ценностна система, около която да продължи да се развива и изгражда интернет. Колкото и левичарски да звучи това, нека просто се замислим върху фактите: всяка що-годе по-значима политическа сила иска влияние над начина, по който мрежата действа. Такива са и САЩ, и Китай, и Русия. Някои правителства пък са просто обзети от желание да опазят господстващия в тях режим. Други действащи лица на тази сцена са чисто печалбарски настроени. Трети са обсебени от проблеми, като език на омразата, неприемливо съдържание и детска безопасност. Четвърти настояват за глобална „хармонизация” и регулация на мрежата главно с мотив лична неприкосновеност и опазване на интелектуалната собственост. Уж всички те са за демонополизация на интернет, но сблъсъците им в близък порядък водят единствено и само до някаква глобална шизофрения, която накрая ще катализира инсталирането на правителствен контрол във всяка една жива клетка в мрежата и ще доведе до окончателната загуба на свобода.
Тези страховете засега може и да изглеждат преувеличени заради техническата невъзможност (поне на този етап) да бъде поета някаква доминация над интернет. Интернет инфраструктурата е все още прекалено децентрализирана, но докога ще е така? Ами ако новата инфраструктура тихомълком вече се изгражда и е въпрос на време да бъдем поставени пред свършения факт?