Порно | Култура – Брой 6 (2754), 18 февруари 2011

8 февруари, така нареченият Ден на безопасния Интернет, е дата, която, щем или не щем, тепърва ще трябва да помним. Тази година в честването й се включиха над 50 организации от 30 страни в света, сред които и нашето Министерство на транспорта и съобщенията, като европейската част от мероприятията бе – или по-скоро е – под патронажа на Вивиан Рединг, еврокомисар по въпросите на информационното общество. Мощната кампания се състои не само от събития, фиксирани на и около тази дата, а е мрежа от координирани помежду си мероприятия. Иде реч за привеждане в изпълнение на цял един Многогодишен план за действие за безопасен интернет на Европейската общност, т.нар. програма „Safer Internet“. Тя тепърва ще се разгръща във времето и далеч не само в web: ограмотяващи програми в училищата, осведомителни емисии по радиа и телевизии, конференции и прочие дейност с цел популяризиране борбата с вредното и незаконното съдържание в интернет. Ние просто ще бъдем потопени, удавени в талазите й, като особено енергична ще е тя сред децата и подрастващите. Естествено, не можем да не се запитаме, насред целия този позитивен и добронамерен пропаганден шум, кой и по какви критерии ще определя кое точно съдържание е вредно и незаконно? И как? За съжаление, всяко питане започва да звучи кощунствено, когато на дневен ред е безопасността на децата ни. С тях са свързани най-големите ни страхове, ето защо се налага да търпим фалша, наречен „международен детски конкурс за разказ на тема Безопасно ползване на интернет“. За целите му специално ще бъде създадена „Галерия на разказвачите“ на европейската мрежа ИНСЕЙФ , а отличеният с голямата награда разказ ще бъде издаден в книга, която ще се разпространява в цял свят.

Страната ни от миналата година е включена официално в програмата „Safer Internet“, но подобни кампании у нас са се водили и преди. През 2008 Майкрософт предприе офанзива, като тогава гаранция за оцеляването на потомството ни бе някакъв много важен софтуер, който едва ли не спешно трябваше да си инсталираме на домашните компютри. Тогава опитът за истерия съвпадна със седмицата на протестите против наредбата за задържане на данни у нас и това събуди някои притеснения относно свободата на словото. Сега пък програмата „Safer Internet“ се случва по света паралелно със скандалите около Wikileaks и опитите Асандж да бъде съден. Смяната в мащаба на платформата на филтриращия съдържание инструментариум (от харддисковете на РС-тата ни към глобалната семантична web 3.0) неизбежно води и до смяна в мащаба на стратегията, а това изглежда повече от обезпокоително при положение, че с помощта на семантичните web 3.0 инструменти (същите тези, на които разчита и „Safer Internet“), архивът на Wikileaks е на път да се превърне в едно наистина полезно оръжие в ръцете на настояващите за гласност.
Търсенето на ресурси, обговарящи опасността от web 3.0 цензура в мрежата, както може да се очаква, не дава изобилни резултати. На (уж) правозащитния сайт Electronic Frontier Fondation цари многозначително мълчание, затова пък на няколко места, като например блога Cyberlaw и сайта The Register, се появи статия с откровеното заглавие „Нет цензорите ползват истерията по детската безопасност в Обединеното кралство, за да узаконят ограниченията“.
Авторът, Джейн Озимек, цитира професора по право от Истанбулския университет „Билги“ д-р Яман Акдениз, който на провелата се през миналата седмица в Лондон Onscenity Conference изказа опасения, че обсесията по защитата на децата в Обединеното кралство и изобщо в Европа може да проправи път за приемането на закони, които в момента се ползват от недемократичните режими за репресии върху свободата на словото.
Друга статия от същия автор и пак в The Register – „Лигата на Интернет сигурността е смъртоносно сериозна“, разказва за ентусиазма, с който хиляди доброволци, хиляди „прости хора“, както ги нарича министърът на комуникациите на Русия Игор Шчегольов, ще преследват всичко негативно и съмнително в мрежата с могъщата подкрепа на мобилните доставчици Mobile TeleSystems, VimpelCom, Megafon и Rostelecom.
Трябва ли отново децата да са заложник в една жестока игра, интересуваща единствено възрастните?

Изкуството, мрежата, пазарът |

Опитайте, например, да противоречите на коментар, обругаващ изкуството и културата (написан уж от случаен гражданин) във vsekiden.com. Най-късно на третия опит вашето IP ще бъде блокирано, съответно – възможността ви да коментирате в този форум. И vsekiden е само един пример, не е прецедент. Държавата нямала културна стратегия? Я пак!
Този facebook коментар принадлежи на млад, но обещаващ театрален режисьор и е придружен с линк към статия в dnes.bg, озаглавена „Поръчано и платено: Оплюй го във форумите“. Макар и провокиран от сериозния проблем с театралната реформа у нас, коментарът на пръв поглед е параноичен: Какво? Нима масовите онлайн-медии, пълни с нескопосна журналистика, вече са толкова важни, та държавата се крепи на тях и на кохорта платени анонимни критици? И какво общо имат с реформите в изкуството политическите инсинуации в мрежата? Къде изобщо може да се види това покушение над гласността? Под статии за протеста на Варненски театър? Под изказванията и интервютата на министър Рашидов и неговия заместник Тодоров? А може би под статиите, информиращи за здравословното състояние на любими наши актьори?
Уви, изтритото в мрежата не оставя следи. Само директно участвалите в спора могат да кажат къде са симптомите на цензурата и в какво точно се е проявила организираността на атаките. Страничният наблюдател вижда само обичайното форумно надплюване, което е толкова разпространено напоследък, че занимаващите се с изкуство масово развиха предразсъдъка, че са се състояли като творци само заради терора, с който ги залива мрежата. А терорът залива по равно и крещящо некадърни, и умерено посредствени, и артисти за милиони. У нас разлика между едните, другите и третите не бива да има. Защо се случва така? Що за странно равенство в мизерията ни е наложено? При това ситуацията не касае само нас, хората на изкуството! След всичките „разкрития“ и „разобличения“, плъзнали из електронните медии напоследък, човек неволно стига до извода, че и научният ни елит се състои предимно от покварени негодници, които трябва да бъдат изцерени от наследения си от соцвремената паразитизъм, като бъдат извадени на свободния пазар. Но какво се случва точно с тези от нас, които са успели веднъж вече да произведат добър, желан и преди всичко запомнящ се резултат, тоест с тези, които биха имали шанс на пазара, ако него го имаше?
Няма да обсъждам ролята, която играе в несъстояването на пазара грубият PR-катапулт на старите медии, изстрелващ в безропотната публика като гюллета всевъзможни недоразумения, нито ще се занимавам с пародията, наречена литературен агент у нас, изпълнявана от една единствена личност.
Ще запитам обаче: колко от нас са правили съзнателен опит да се евакуират в мрежата, за да се опазят от досега с подобен „мейнстрийм“ и да останат с трезва представа за собствената си стойност като артисти? И дали тя е останала трезва? Предоверили се на представата си за интернет като свободно място, ние може и да не забележим, че тъкмо там е мястото на най-големите подмени. Та мрежата у нас адмирира „мейнстрийма“! Мрежата копнее да е „мейнстрийм“!
Всеки, например, малко или много се е сблъсквал с виртуалния рекет на всевъзможни блогъри и инфлуенсъри. Те обожават да говорят за свободно изкуство, споделяне и creative commons, особено когато става дума за вашия интелектуален продукт, който трябва да напълни тяхната база данни.
Интересен феномен у нас е и подобието на меценатстващ бизнес. Вече е ставало дума как подобно меценатство се намесва в делата на онлайн общностите – там, където не успяват да го сторят разни фондации.
А ето, сега се яви подозрението, че гласът на цял един народ е подменен с гласа на финансирани от властта форумни тролове. И този глас казва: Не щем наука, не щем изкуство.
Дошъл ли е краят, наистина?
Наскоро при съвсем неформални обстоятелства срещнах известна наша хореографка, за която знаех с цената на каква упоритост, лишения и травми е устоявала световността си. Споделих с нея опасенията си, че ако единственият начин да се изчисти сивата маса, затлачвала сцената ни през всичките тези години на неясни критерии що е то прекрасно и що е то изкуство, е изкуството да изчезне, то аз съм готова за незабавно изчезване. А тя ми отвърна, че съм изрекла на глас мисли, които тя не посмява.

Симпсонизация* | Култура – Брой 29 (2732), 30 юли 2010

В изобилието от новини, свързани с развитието на творческите индустрии у нас, най-много врява като че ли се вдига при отразяване на събития, свързани с дигиталните свободи и авторските права в мрежата. Нищо чудно – мрежата е шумно място, а недоволството в нея относително лесно се неутрализира (засега) с двете дежурни оправдания: „Европа иска така!” и „Всичко се прави в името на авторите и качествения продукт”.
Ето и една последна новост – в името на авторите, качествения продукт и одобрението на Европа, но най-вече вследствие на невъзможността да се постигнат резултати по метода, изпробван вече с chitanka.info, шефът на дирекция „Авторско право“ в Министерството на културата Георги Дамянов предлага на доставчиците на интернет друга стратегия: да следят трафика на клиентите си, дали и какви авторски произведения разменят, като срещу тази информация ще могат да получават пари от продуценти, звукозаписни студия и издатели. Представяте ли си! Дори големите лоши момчета от увеселителните компании, домогващи се с толкова подмолни игри до подобна информация, биха се изчервили от неудобство при такава открито заявена готовност за алъш-вериш с тях. Шефът на „Авторско право” обаче не е от свенливите. Той казва: Европа прави така. Френската тактика на „трите удара”, макар и силно критикувана в тази същата Европа, очевидно е неговото голямо оправдание. Всички знаем колко критика понесе т.нар. „Телеком пакет“, приет от Европейския Парламент, позволяващ задържане на данни за интернет активността на гражданите уж с цел разследване на престъпления; у нас, обаче, изглежда едва ли не еретично да се задават въпроси относно недоогласените детайли по ограниченията, които ни очакват и които непременно ще последват с нарушаването на мрежовата неутралност. Европа, за разлика от нас, може да си позволи опозиция. Работническата партия в ЕП, например, е съставила доклад http://ec.europa.eu/justice_home/fsj/privacy/docs/wpdocs/2010/wp172_en.pdf, в който се споменават някои от проблемите на филтрирания трафик. Няма да ги цитирам, защото това се разисква достатъчно нашироко в интернет, в блога на Боян Юруков, например. http://yurukov.net/blog/2010/07/22/es-ni-proverqva-za-nezakonno-sledene-v/ Това, което никой не желае да разисква в момента, е какви ценности ще защитава тази чудовищна машина за контрол? Кои са тези тъй важни за икономиката ни творци, тези съкровища на духа, които трябва да бъдат защитавани от грабливите ръце на пиратите? Мисля да не изброявам „горещите” ни музикални и литературни хитове от това лято, нито митичните им автори. Те и без това получават достатъчно „пиар”. Предпочитам да привлека пак вниманието към ситуацията, в която сме се озовали всички ние – и автори, и читатели, и желаещи да проявяват вкус издатели – благодарение на промените в информационната и пазарна среда напоследък. За целта ще си позволя да препратя към една статия, доскоро известна на малцина, но която от вчера (23 юли 2010) вече се намира в мрежата на адрес http://www.bulgaria.indymedia.org/article/36969 . Статията е озаглавена „Медийни препятствия пред книгата: Пазарната цензура”[1] и в нея пише:
Някои изследователи разглеждат книжния пазар като форма на идеална демокрация: не елитите налагат своите ценности на читателите, а публиката подбира какво иска – и ако иска все по-ниско качество и ограничена тематика, така да бъде. По-големите печалби са доказателство, че системата работи както трябва.
В системата на средствата за масова комуникация  отдавна вече се говори за икономическа цензура. Най-общо тя се определя като принудата да се подбира точно тази информация, която би се търсила от масовия потребител, като се преценяват неговите действителни или предполагаеми очаквания.
Ако през 60-те обществото на спектакъла все още е изглеждало като наземен конфликт, то това, което се случва днес, по-скоро прилича на ядрена катастрофа. В мрежова среда спектакълът е дисперсиран, контролът – по-неуловим и анонимен от всякога, а интелигентността, чувствителността и дори природата ни на хора – подложена на непредсказуеми мутации.
* The Simpsons – популярно американско анимационно филмче, осмиващо съвременния начин на живот, обществото и най-общо културата, повлияна от масовите медии.


[1]Вълкова, Силвия. Медийни препятствия пред книгата: Пазарната цензура // Кирилицата в духовността на европейската информационна цивилизация. София: За буквите – О писменехь, 2008, с. 370-379.

Глас народен | Култура – Брой 26 (2729), 09 юли 2010

В новия избирателен кодекс интернет страниците ще бъдат третирани като медия, а блогърите и участниците в социалните мрежи – не като безликия глас народен, а като еднолични автори, лишени от удобството на анонимността, за да могат при случай да понесат отговорността си за невярно или зле поднесена информация. Особено в дните преди избори.
„До момента у нас интернет не се разглежда като медия и не подлежи на регулация, което е крайно време да бъде поправено“, четем в Монитор мнението на неназовани IT специалисти. Интересно, всеки един технолог гледа на технологиите като на нещо, подчиняващо се на закони, различни от тези в нетехнологичния свят на чисто човешките ценности. Въпросът за безконфлитното прилагане на човешките закони в технологична среда е стар, колкото е стар и научно-техническият прогрес, а конкретното проявление на неразрешимостта му в случая се състои в това, че не е ясно как точно ще се провежда борбата с анонимността в интернет, след като тъкмо нейното опазване напоследък е една от движещите сили на прогреса. Да вземем само WikiLeaks. Това е буквално царство на анонимността, но в базата данни на WiliLeaks по никакъв начин не може да просъществува информация, която да не е „от политически, дипломатически, исторически или етически интерес“. Спамът, рекламите, самоцелните злословия и сензациите са невъзможни там или, иначе казано, и там регулация съществува, но не в полза на частни лица и техните инициативи, а единствено с цел на информация от голям обществен интерес да се дава гласност и да се даде възможност да бъде обсъждана открито от всички.
Страховете на политиците у нас от клевети, оправдани или не, и мерките, които предприемат с този закон, със сигурност ще доведат до някаква промяна в поведението на потребителите онлайн: дали броят желаещи да надянат обувките на интелектуалеца благоразумно ще се редуцира до някакво по-скромно число; дали интелектуалецът ще се окаже сред изчезващите видове на аналоговото минало, а сцената – освободена за една нова, безлика сила, която да не е непременно този Левиатан на тълпите, който Ален Менк и Ортега и Гасет мрачно описват, а чисто и просто израз на факта, че човечеството е все пак едно цяло.
В търсене на дискусия по темата из блогосферата и форумите, натъкнах се на една доста оживена – “Медии ли са блоговете” във вестник Капитал.  В нея професионалният журналист и собственик на блог Иво Инджев спори със студента по информатика Боян Юруков, защитавайки тезата, че опитът за регулиране на свободното писане в интернет е най-доброто признание за това, че блоговете и социалните мрежи имат влияние, в резултат на което може да се очаква, че и други блогове ще получат статута на медии благодарение единствено на своите качества и на личното усилие на собствениците си, което, макар бавна и трудна, ще е една окончателна победа на новата медия над старата. Според блогера Юруков, блоговете и социалните мрежи не могат да бъдат третирани като медия и дори опитът да бъдат наречени “нова медия” не е нищо повече от подвеждащ опит за обясняване на нещо качествено различно с помощта на вече съществуващото и добре познато старо.
Аз съм по-склонна да приема второто мнение, доколкото е обосновано технологически и е необременено от едиповата наследственост на първото – информационната среда е хаотична, абсолютно лишена от инертност, в нея всичко се случва спонтанно, колективно и личността не е от особено значение. Но без специални усилия, важната информация в тази среда трудно би могла да задържи вниманието на аудиторията в битка със спама. Ето защо не ми допада това, че и двамата опоненти пропускат една важна подробност – собствеността в мрежата. Както всяка друга медия, и този вектор си има собственик и е напълно нормално да се очаква, че ще работи в негова полза. И макар новият избирателен кодекс да предвижда всеки агитационен материал да съдържа информация, че купуването и продаването на гласове е престъпление, едва ли някой скоро ще заговори за технологизирания политически маркетинг и разните му там инструменти, които неявно, но много ефективно работят: вирусен маркетинг, оптимизация на търсачки… Нима тези неща не съществуват?

Играчка-плачка | Култура – Брой 6 (2708), 19 февруари 2010

Четем в пресата, че Facebook е третият по големина „народ“ в света и вероятно се питаме кой го управлява. Откриваме, че Facebook групата, която лично сме създали, ненадейно е изтрита и отново се питаме: кой управлява?
Facebook наистина е най-добре развитата социална мрежа в web, но това не означава, че не търпи критики. Най-честият повод за недоволство, знаем, е поверителността на личната ни информация в нея, а също и невъзможността, закривайки профила си, да заличим и вече споделеното от нас съдържание. Това е може би най-възмутителният от фактите, известни ни за иначе полезния социален инструмент. Недоволство предизвикват също и натрапливите рекламните скриптове, както и отявленият добив на данни (data mining), практикуван от Facebook без много шум, но за който потребителите и без това се досещат. Макар и популярен, Facebook често е недолюбван и от някои рекламодатели заради появата на рекламите им в страниците на личности и групи с прекалено нееднозначна и дори лоша репутация.
Кой обаче определя чуждата репутация във FB? Кой управлява?
Шумът в новите медии бързо избухва и бързо заглъхва, със сигурност обаче се помни шумът, вдигнат около FB групата „Да подарим безвъзмездно 1 милион цигани на щатите по случай 4 юли„.  В момента тази група съществува и наброява 415 215 члена. Може би не знаете, но като реплика на шегата „Да подарим безвъзмездно…“, също толкова на шега се появи друга една група, „Подаряваме 1 милион български расистки отрепки“, която събра хиляда привърженици, след което бе „изтрита“, доколкото нещо изобщо може да бъде изтрито от базата данни на FB. Просто на сутринта на 10 февруари инициаторите й откриха в мейлите си следното съобщение на руски език:
„Здравейте, групата ви бе отстранена, тъй като нарушава правилата, изложени в Условията за използване на сайта. Моля, обърнете внимание, че в групите се забранява публикуването на заплахи, оскърбления и неприлични изказвания. Ще бъдат изтривани също групи, насочени срещу друг ползувател, както и такива, рекламиращи някакъв продукт или услуга. Неспазването може да доведе до закриване на вашия Facebook акаунт. Ако имате въпроси, може да се запознаете с отговорите на най-често задаваните от тях на следващата страница.“
Звучи направо ехидно, нали? Всеки опит за контакт на потърпевшите с екипа на социалната мрежа по телефон или по мейл завърши с провал и много питания: Защо съобщението е на руски? Как точно е взето решението да бъде изтрита точно тази група, а множащите се и все по-многочислени расистки групи – не? Да не би FB да реагира просто на броя докладвания на потребителите в централата (reports) за неуместно или накърняващо нечие достойнство съдържание?
А може би решенията за изтриване се взимат от изкуствен интелект, реагиращ на определени думи, не и на връзката помежду им? А ако цялата кирилическа част на FB е администрирана от руски екип и по руски маниер, т.е. в тон с актуалните ксенофобски настроения в Русия? Facebook очевидно е чувствителен към географската информация, оставяна след потребителите, макар уж компанията да се отказа от регионалните мрежи миналата есен. Навярно Facebook продължава да локализира информацията с цел по-релевантна работа на търсачката. Пък и отношенията на компанията с мразещата информационните клоаки Русия съвсем не са чак толкова безнадеждни: напоследък, въпреки резервираността си, Facebook обмисля отварянето на руски офис и дори в мрежата вече има обяви за длъжността „директор по развитието“.
Не е задължително да взимаме насериозно Facebook каузите и да вярваме в ефективността им, за да сме съгласни с факта, че именно социалните мрежи, макар и порядъчно контаминирани от реклами и пропаганда, са мястото, където общуването и обменът на информация се случват все още сравнително свободно. Всъщност, дали това е така? Мислейки си за технологии, неизменно се сещам за анекдота за скорпиона, който убеждавал жабата да го пренесе на гръб през реката, обещавайки й да не се поддава на скорпионската си природа и да не я ужили.
„Природата“ на технологиите, макар и създадена от човека, не е човешка природа. Може ли да очакваме тя да ни гарантира нещо толкова човешко като свободата?

Пропаганда 2.0 | Култура – Брой 5 (2707), 10 февруари 2010

Поредна новина, засягаща темата за свободата в интернет – на 1 февруари президентът на Беларус Александър Лукашенко подписа указ, налагащ държавен контрол върху електронните комуникации. Съгласно този указ всички доставчици в страната от 1 юли 2010 г. са длъжни да идентифицират без изключения устройствата за достъп до интернет и да съхраняват цялата информацията за тях като гаранция за „сигурността на държавата и гражданите“.
Там, където традиционните медии са изцяло в услуга на властта, Интернет остава единственият независим канал за информация, ето защо нарастването на броя страни, приемащи подобни укази, не може да не изпълва с тревога обикновените граждани в мрежата. Повечето от нас са свикнали да гледат на свободата си в интернет като на даденост, по-“параноичните” обаче не забравят, че интернет не е просто едно добро изобретение, предоставено ни от добрите учени за свободно ползване, а военен проект на една конкретна държава – технология, подплатена със съответната военна доктрина.
Чували ли сте за „операции, базирани на ефекта“ (ОБЕ). Това е реално съществуваща концепция от най-новата американска военна доктрина за т. нар. мрежо-центрична война, разработена по време на събитията в Залива в началото на 90-те. Ако не сте, на сайта на изследователската програма, занимаваща се с този проблем, можете да прочетете, че ОБЕ са съвкупност от действия, военни и невоенни, насочени към формиране на модел на поведение у приятелски, неутрални и вражески сили в ситуация на мир, криза или война. Публикация на тази тема има и на сайта на българското списание за логистика CIO. Би могло спокойно да се каже, че ОБЕ – това е предварително установяване на контрол, тотално манипулиране на всяка една ситуация, независимо дали мирна, или когато конфликтът е в ход. Мрежовата война няма начало и край, тя се води постоянно и незабележимо.
Интернет е оръжие в тази война. Обхванатите от него страни, армии и правителства могат да бъдат лишени от всякаква суверенност и да станат напълно контролируеми за противника. Така интернет от инструмент за глобална комуникация може да се окаже проект за глобална манипулация.
Какво обаче предприемат правителствата за своята независимост?
В началото на годината Китай бе в центъра на вниманието заради атаката спрямо Google и заради въвеждането на SMS-цензура, но доколко правителството му иска да се справи с американската намеса, доколко успява и доколко това изобщо е в полза на обикновените китайци, е въпрос, по който може дълго да се спори.
Какво се случва в Русия и в бившите съветски републики? В Туркменистан, Узбекистан и Киргизстан, а отскоро и в Азербайджан има вече въведен контрол. Сега ще ги последва и Беларус. Достатъчен е един поглед из рускоезичните медии, за да се долови параноята. Ще цитирам няколко особено красноречиви заглавия от руските електронни медии напоследък: „Русия на XXI век: къде е тя?“, „Западна зараза в Задкарпатието“, „Интернет-партизани в името на Русия“, „Прибалтийците ги заразява американската клоака“.
Последната от изброените статии е особено интересна. Авторът й находчиво е сравнил древния римски култ към богинята на канализацията Клоацина със съвременния култ към САЩ и свободното слово, което, според официалната руска преса, не цели нищо повече от заразяване на „непокорните режими“ с „миазмите на либералния шовинизъм и политическия цинизъм“.
Пропаганда, геополитика, идеология и расови теории – може някому да звучи анахронично, но руският човек очевидно не може да бъде съблазнен с никакви материални блага и иновации в посока към прогреса, ако този прогрес не е сериозно подплатен с идеология, дори когато под патриотичните клишета ясно личат намеренията на компрадорски настроената местна власт.
Гражданите на бившите тоталитарни режими не биха се стремили така яростно към зловредните зарази, дебнещи ги в алтернативните информационни канали, социалните мрежи Facebook и Twitter, спрягани като съвременен еквивалент на радио „Свободна Европа“ и “Гласът на Америка”, ако не се чувстваха така зле третирани от пропагандата в официалните.
А и нормално ли е в състояние на мрежо-центрична война правителствата да насочват разузнавателните си средства и дезинформацията към собствените си граждани?

Студеният край на горещото лято | Култура – Брой 33 (2516), 03 октомври 2008

Скандалите в мрежата през топлите месеци на 2008 бяха в такова необичайно количество и в по-голямата си част изглеждаха така неавтентични, сякаш сам Нико Тупарев ги бе продуцирал. Шумът вдигнат от сайтовете ‛Опасните новини“ и ‛Frognews“ обаче се оказа от друго естество. Признавам, първият от двата сайта не бе сред фаворитите ми. Разчитащ твърде много на първичните реакции на читателите, а не на способността им да разсъждават, за мен той бе просто поредната масмедийна бърза закуска, овкусена обилно с жълтата горчица на сензациите. Резервираността ми продължи и през септември, когато от ДАНС излязоха на сцената и поискаха закриването на ‛Опасните“, само дето този път имах едно на ум. Реших, че ако последват още събития от този ред, ще се наложи да пиша за тях, каквито и да са те. Така и стана. Събития последваха, при това плашещи: на 22 септевмри бе пребит почти до смърт главният редактор на ‛Frognews“ Огнян Стефанов. Не знам дали това е покушение над свободното слово, но както през април за много от нас нямаше значение миналото и качеството на текстовете на друг един пишещ, Георги Стоев, а единствено фактът, че е убитият си е служил със словото, така и сега за много от нас е без значение миналото на Огнян Стефанов и дали точно заради журналистическата си дейност е бил бит. По-важното е, че отново е бит човек на словото. Ето защо въпреки всичко слагам етикет ‛цензура“ до заглавието на колонката си.

Лесно е сега да повторя добре познатото клише за това, как в нормалните общества журналистическите скандали и обвиненията в клевета се решават в съда, а не с убийства на журналисти, понеже финесът задължава, нали така, а демокрацията е сложен танц, чиито стъпки не се диктуват от страха. Лесно е да се повтори за n-ти път, че за да се запази равновесието в обществото са нужни не просто повече забрани, а повече интелектуалци, хора с идеи и способни да запазят нужната за анализ дистанция и присъствие на духа.

Това, което от доста време всички наблюдаваме в мрежата обаче поставя някои засукани въпроси:

– наистина ли на хората, на огромната маса хора, са им нужни точно интелектуалци?

– възможни ли са изобщо идеите и сериозният анализ в един свят, който е изначално нестабилен – светът на информацията?

– къде е това тъй нужно пространство, в което да се разположи интелигентността с нейната способност да осъзнава промените в цялата им сложност?

Отговорите съответно биха били:

– Да, нужни са интелектуалци, но новата медия превръща всички ни в интелектуалци-по-подразбиране, независимо от способността ни за сериозен анализ?

– Да, сериозният анализ е възможен, доколкото успява да обхване и интегрира в себе си и жълтите хроники и първичните реакции на читателите.

– Пространството и дистанцията? Няма ги. Те са невъзможни в условията, създадени от същите тези нови медии, това обаче не означава, че на новите медии трябва да се поставят стари ограничения, а просто, че те носят нова динамика и тази динамика е нещо, за което май никой не е готов. Народът задвижващ тази динамика едва ли се нуждае точно от засуканата демагогия на така наречените интелектуалци, които от времето на Протагор насам са известни с това, че са склонни да продават компетентността си, но не точно на народа, а на този, който по-добре плати. Може би затова и народът се нуждае по-скоро от митове и харизматични личности, на които да подражава, отколкото от интелектуалци.

В заключение ще добавя: миналия четвъртък се състоя мълчаливо присъствие на журналисти пред църквата ‛Свети Седмочисленици“ в знак на протест на побоя над Огнян Стефанов. Освен журналисти, показващи солидарност към своя колега имаше и граждани, най-вероятно блогъри. Не видях писатели (с едно единствено изключение и ако не броя себе си), затова пък видях там мълчаливо да присъства не кой да е, а лидерът на Националния съюз Aтака Сидеров, заобиколен от група свои привърженици. Случайно ли е това? Не, не е.

Популизмът ли е производно на национализма или обратното?