Дигиталните крепости | Култура – Брой 24 (3078), 22 юни 2018

Наскоро четох във Wired статия, посветена на новия кмет на Барселона, активистката от Подемос Ада Колау, която, без какъвто и да е административен опит, но с помощта на програмисти и криптографи, e успяла да извърши малка локална революция в управлението на града.
Усилията й са в две взаимно изключващи се посоки: към по-голяма прозрачност на управлението чрез отварянето му за гражданите и в посока на по-голяма сигурност за тях, тоест, те да могат да решават какви точно данни да предоставят за себе си на това управление така, че да е сигурно, че „умният град“ работи в тяхна услуга, а не обратното – те да работят в полза на един управляван като корпорация град.
Това се случва благодарение на платформата за управление на участието Decidim (“Ние решаваме”, на каталански), създадена от екипа на Колау. Гражданите участват не само пасивно като донори на данни, но и активно – участвайки в споделяне на идеи, в дебати, в гласувания и вземане на решения. Според Франческа Бриа, главния технически директор по дигиталните иновации на Барселона, чрез тази платформа идват над 70% от предложенията и те показват ясно на какво най-много държат барселонци и върху какво трябва да се фокусира градската власт: достъпни жилища, енергиен пренос, качествени публични пространства. В град като Барселона това не е особено трудно, тъй като става дума за един от най-умните градове в света със заварена, добре развита информационна инфраструктура и сензори за всичко и навсякъде. Те са нервната система на града и изсмукват от всяка негова точка данни за транспорта, за консумацията на енергия, за нивата на шума, напояването на зелените площи и ги транслират към кметството и партньорите от частния сектор. Това се е случвало и преди Колау, просто сега целта на употребата на цялата тази инфраструктура, цялата парадигма, цялата политика на управление на града е преобърната в посока отдолу нагоре. “Вместо на преден план да са технологиите с извличането на всички данни, казва Бриа, технологичния дневен ред се напасва към дневния ред на града.” А данните, предоставяни от гражданите, трябва да принадлежат на самите тях, а не на трети лица, както е било досега. Старата сделка между градските власти и частния сектор вече не е в сила. Доскоро например кметството е имало договор с Vodafone и Vodafone е трябвало всеки месец да му предоставя машинно четими данни, което не се е случвало. Vodafone са ползвали данните за своя лична изгода и с това са ощетявали града и гражданите.
Все пак, умният град е една съвсем млада концепция (така беше и с Интернет през 90-те, впрочем) и тази концепция иска неконтролируемо да се разраства, не затормозявана от никакви регулации. Благодарение на 5G, интернета от неща и изкуствения интелект, тя буквално експлодира пред очите ни. От гледна точка на регулациите, тя е все още tabula rasa, поради което с нея може лесно да се злоупотреби. Амбицията на новата градска управа в Барселона е да я регулира така, че да се придвижи от модела на съществуващия надзорен капитализъм с неговата информационна непрозрачност и създаването на съвсем нови неравенства в посока към модел, в който гражданите да имат контрола. Пример: системата за здравеопазване би следвало да има достъп до данните за здравния статус на гражданите, но не и застрахователната и рекламна индустрии.
Това звучи наистина революционно и въпреки всичко, четейки за бъдещето на градовете, ние имаме странното чувство, че се връщаме към времена, когато градовете са били крепости и мефистофелската мощ на капитализма все още не ги е била впримчила в мрежата си от пътища и мостове. Това странно напомня за „новото Средновековие“ на Бердяев: „сриването на легитимния принцип на властта и на юридическия принцип на монархиите и демокрациите и заменянето му с принципа на силата, на жизнената енергия, на неформалните спонтанни социални съюзи и групи…“ Напомня ни и за едноименното есе на Ален Менк, писано преди четвърт век, в зората на глобализма, за зараждащия се неофеодализъм в недрата на либералната капиталистическа система.
Това ли е Барселона в днешно време – един неофеодален град, вписващ се, отлично при това, в корпоративния европейски цифров дневен ред?

Наука или индустрия | Култура – Брой 23 (3033), 16 юни 2017

Четох преди време едно изследване, което сравняваше ефекта на технологията „големи данни“ върху нашия човешки свят с ефекта на природно бедствие. Даже нещо повече: изобретявайки тази нова технология, ние едва ли не сме си произвели нов Бог със свой Пантеон и жреци, на които да служим и от чиито прищевки да зависим.
Откъде този фатализъм по отношение на големите данни? Тъй като очевидно става дума за количество, ще ви занимая малко с приложна математика и по-точно – суниверсалното допускане в традиционните количествени анализи, че ‘N = All’, тоест, обозначавайки с „N на брой“ някакво безкрайно количество от нещо си, ние подразбираме „всичко“, всички членове на дадена популация/общност/население на една страна, да речем. Поне оттам тръгват изтъкнатите изследователи на големите данни Mayer-Schönberger и Cukier. Дори и да не сме запознати с техните изследвания, ако сме учили статистика, знаем, че за да разкрием закономерностите, по които се развива една популация, не можем да изследваме цялата популация, а само представителна извадка от нея; и от резултатите, които получим, екстраполираме резултат за цялата популация с известна, макар и допустима неточност. Съвременната изчислителна мощ обаче и технологията на Големите Данни позволяват да правим количествен анализ на цялата популация, т.е. ‘N = Аll’, оттам и допускането, че неточността и несигурността са елиминирани.
Има обаче една малка подробност – колкото и голямо количество данни да е в състояние да обработи съвременната техника, самият живот няма как да се транслира в дискретен, машинно четим, количествено измерим, лесен за манипулиране поток от битове и байтове. Просто по-големите Данни не са по-добри Данни. А когато машините превръщат този шум в „знания“, извличат от него „патерн“ посредством изчислителни методи и правят изводи въз основа на този „патерни“, резултатът е съмнителен и специалистите го наричат „data дериватив“ (от “derivatives“ – “производни“). Бъдеще, моделирано въз основа на Data деривативи, как ви се вижда това? Зле, нали? Просто N никога няма да стане All!
Доскоро вярата в големите данни бе наистина голяма. Майкъл Флауерс, бившият главен аналитик на Ню Йорк и автор на концепцията за „data driven city“, пише в книгата си „Отвъд прозрачността: Отворените данни и бъдещето на гражданските инновации“ (2013): “Мен не ме интересуват причинно-следствените връзки освен тези, които показват какво да се прави“.
Според него, причинно-следствената връзка е нещо много рисковано… Самото говорене за причинност е нещо рисковано. Има твърде много реални проблеми, които се налага да се решават в реално време, че градските власти да могат да си позволят лукса да се отдават на абстрактни разсъждения и теории относно причинността. Пък и законността, като се замислите…
И Тим О’Райли (Tim O’Reilly), друг един виден корпоративен мъдрец, си бе поставил за цел чрез обратната връзка, идваща от въоръжените с „гаджети“ потребители, да се бори с ригидността на правилата, спускани от откъснатите от живота политици.
Е, след като вече няма време за абстрактни размисли и след като знаем как технологията Big Data „решава“ проблеми, нормално е да се запитаме за чисто епистемологичния резултат от абсолютизирането на Big Data – бързината, с която се извличат патерни от произволно голямо количество data-шлака, просто изсмуква живота от всеки опит за търсене на причинност. В самото навечерие на Big Data бума, през 2008-а, Крис Андерсън (Chris Anderson) писа по този повод статия за Wired Magazine, многозначително озаглавена „Краят на теорията“, но краят очевидно е далеч. Напоследък все по-често се говори за проблема на големите данни, а именно, че информацията е прекалено много, а талантите, които да се справят с нея – прекалено малко. Проблем, който може да бъде решен с академични програми, от които да излязат повече и по-добре обучени специалисти, ще кажете. Може би да, но по-скоро не. В случая се е заложило на повече и по-добре обучени… компютри. Точно така, на сцената излиза нова технология, така нареченият когнитивен компютинг – нов хардуер и/или софтуер, имитиращ работата на човешкия мозък и човешката работа по вземането на решения, а вероятно и свързаните с това човешки дилеми.

 

Информационната вувузела | Култура – Брой 42 (2964), 04 декември 2015

Има една антична богиня, която елините са наричали Феме, а римляните – Фама. Това е богинята, чиято благосклонност носела слава на смъртните, а гневът й – скандали и злословия. В поемата „Енеида“ Вергилий изобразил Фама с множество езици, очи и уши – алегория на това, че скандалът се поражда първо от дочути шепоти, които се умножават и усилват, за да се разразяват накрая като ураган. На покрива на Дрезденския Университет за визуални изкуства пък скулптурата на богинята е с крила и тромпет.
И понеже в нашето пост-пост-модерно време митовете са отново в употреба, на богиня Феме (Pheme) е кръстен международен изследователски проект, чийто предмет е установяване, доказване и работа в подкрепа на истинността на твърденията в интернет. Партньорите – Университетът в Шефилд, Университетът във Уоруик, Кингс Колидж, Университетът Саарланд в Германия и MODUL във Виена плюс 4 компании, сред които и българската Ontotext.[1]
Всеки от нас, ползувателите на социални медии, поне веднъж се е чувствал безпомощен в опита си да се ориентира в света, в който живее; поне веднъж е ставал жертва на дезинформация, манипулация, спам, фишинг. Но дори и да не е, то със сигурност е хронично претоварен с информационен боклук, който се лее като от рог на изобилието, но никой дори не се пита какво става с него, къде се отлага, как се преработва. И докато големите данни на големия трафик изправят сетивата ни пред предизвикателствата на 3-те v-та – „volume“, „variety“ и „velocity“ („обем“, „разнообразие“ и „скорост“), то социалните медии привнасят и едно четвърто „v“ – „veracity“ или „достоверност“, което ни потапя в перманентната несигурност на един свят от думи, който като че ли всеки миг ще се сгромоляса под тежестта на собствените си делюзии.
Русия свалила самолет? Или е свален самолет на Русия? По границите се стреля? Или изобщо няма граници? Окото на Лондон гори? ИДИЛ са превзели Берлин? Банка еди си коя е фалирала? Марсианците ни нападат?
Докато се уверим, че някоя мълва е вярна, страстите вече са се нажежили, а последствията – станали необратими. Това не би било чак толкова лошо, ако масовото съзнание беше нещо повече от суха прахан, а това, което попада в него – само истина.
Явно за това ще се грижи европроектът на име Феме – ще се грижи до нас, до нашето недоволство да достига, хм, само истината под формата на достоверни новини. Изграждане на детектор на лъжата в реално време – така определя задачата Феме.
Истината ще се идентифицира на основата на анализа на три фактора: първо, информацията, присъща на самия документ – лексикална, семантична и синтактична информация.
Друг фактор – източниците, асоциирани с тази информация. Примерно, ако източникът на дадена информация е BBC news, Феме автоматично ще го преценява (вместо нас!) като по-достоверен и релевантен от някой неизвестен, анонимен източник и ще курира съдържанието в него, а ще крие „съмнителния“. И накрая – ще се анализира разпространението на дадена информация – какво, как и кога се предава към кого? Чрез анализ на тези фактори, Феме ще прави оценка на източниците на информацията и ще категоризира слуховете като спекулации, противоречия, недоразумения и дезинформация. Екипът на проекта е създал термина „феми“, за да добавя към заразните социални „меми“ стойността „истина“ или „лъжа“.
Не че досега у нас не са правени спорадични опити да се определя кое е достоверна информация и кое не. Манипулира се рейтингът в Google на лични блогове и страници, правят се списъци с имена на журналисти и медии, клеветят се опоненти – и всичко това под словесната глазура на думи, като „морал“, „етика“, „смелост“…
И все пак, има известна надежда за съпротива срещу „интелигентния“ софтуер и социалните ботове-идиоти. Ще завърша с мнението за тази технологична „новост“ на член на групата „Свободен и неутрален Интернет“ във Facebook: „Имам такъв софтуер отдавна. Казва се „здрав разум“, версия 1971.“

 


[1]  Този проект тръгва на 1 януари 2014 по споразумението за безвъзмездна помощ № 611233 по Седма рамкова програма на ЕС за изследване и технологично развитие. Продължителността му е 36 месеца.

Човешкият контекст | Култура – Брой 5 (2927), 06 февруари 2015

В стремежа си към глобално надмощие Пентагонът не жали средства и усилия и в рамките на някакви си 15 години се очаква да навлезем в „светлата” ера на напълно автоматизирана глобална война, която от американска страна ще се води не от войници, а от изцяло интелигентни устройства, въоръжени със свръхмодерни оръжия.
Това стана ясно миналата седмица, след като министърът на отбраната на САЩ Чък Хейгъл представи „Инициатива за иновиране на отбраната” (Defense Innovation Initiative). Роботи, автономни системи, 3D печат, миниатюрни устройства и големи данни, това са новите монстри на въоръжение; дали обаче всичко това е реално, а не опасна делюзия в холивудски стил, „задвижвана от отчаяние, фантазми или високомерие”, пита наблюдателят д-р Нафез Ахмед, известен с разследванията си в областта на международната сигурност.
На пръв поглед всичко изглежда сериозно: Пентагонът е финансирал изследвания в Центъра за технологии в Националния университет по отбраната и национална политика за сигурност във Вашингтон и сега просто дава публичност на намеренията си, а те са свързани с монополизиране на предстоящия „трансформационен напредък“ в нанотехнологията, роботиката и енергията. Инициативата на Хейгъл е ръководена от зам.-министъра на отбраната Робърт O. Уърк, който през януари миналата година публикува доклад „20г: Подготовка за война в епохата на роботиката“. Автори на доклада са Уелс и Кадке. Уелс е и председател на не особено популярния „Хайлендс форум“, обединяващ военни и информационни експерти около въпросите на отбранителната политика, произтичащи от влиянието на ИКТ и глобализацията.
Докладът съдържа предупреждението, че ускоряването на технологичния напредък ще „хомогенизира света икономически, социално, политически и военно, но също така може да увеличи неравенството и социалното напрежение”, така че, за да остане военна сила номер едно в света, Пентагонът ще трябва да вземе „драстични мерки”… и „да преосмисли своята култура и организационни процеси, основани на мрежовост, пъргавина и знание.”
Какво съдържа докладът? Ключова област за подобряване на разузнавателната способност на САЩ е автоматичното анализиране на Big Data. Добивът на огромни масиви от „чувствителни лични данни“ от източници в интернет и социалните медии отдавна не е никакъв проблем, но трябва да се определи при какви условия Пентагонът може да използва личната информация на американските граждани, на отделни личности или отделни нации, тъй като тази възможност не буди масови възторзи.
Облачна роботика – до 2030 г. глобалното общество би могло да стане реалност благодарение на свързаността на отделните роботи в мрежа, достъпни за контрол чрез Интернет и йерархия от кибер-системи. Това би увеличило многократно възможността на устройствата за споделяне на ресурси и сътрудничеството с други машини. Военни машини най-вече. За Пентагона това е т.нар. „Command-Control-Communications, Computers and Intelligence- Surveillance -Reconnaissance (C4ISR)“.
А комбинацията от Big Data и облачна роботика, това значи все по-евтини и ефективни безпилотни роботизирани системи за убиване, нещо, което би могло да е от полза не само при водене на войни, но и при работата на полицията и вътрешната сигурност. Нима не звучи „ентусиазиращо”? Основното предизвикателство, според доклада, за институционализирането на такъв робот ще идва от „политическата реакция“ на роботите – те ще трябва да могат сами да определят кого да убият. Това е само малка част от чудесата на близкото бъдеще, отразени в доклада. Нека въображението нарисува останалото. Интересното е, че Пентагонът съзнава вероятността от глобално недоволство от подобни „иновации” и че трябва да бъде „много проактивен“ във формиране на възприятия спрямо тях, без да се губи „човешкият контекст“. Може би в „човешкия контекст” влиза и намерението „в дългосрочен план да бъдат разработени и дислоцирани роботизирани войници, особено от по-богатите страни“?
Каквато и PR тактика да предприеме Пентагонът в пропагандирането на този екшън, грубата реалност също не е за пренебрегване: в епоха на остеритет, много трудно подобен „прогрес” може да предизвика масово одобрение.

Проектът на Алиенде Cybersyn | Култура – Брой 35 (2914), 24 октомври 2014

Случайно или не, в тези изпълнени с драматизъм дни на страницата на „New Yorker” се появи статия на известния Евгени Морозов, озаглавена „Планиращата машина“. Без да задълбава много в съвременните проблеми и да ги свързва с предмета на статията, Морозов ни припомня Чили от 1970-те, но не с хунтата на Пиночет, а с футуристичния проект на президента-марксист Алиенде за електронно управляван социализъм с помощта на една бурно развиваща се едва напоследък технология на т.нар. „големи данни“. Това е т.нар. проект Cybersyn, чието футуристично название идва от “cybernetics synergy” и който е щял да се осъществява с помощта на един от най-добрите специалисти по онова време, британеца Стафърд Биър. Биър не е бил марксист. Бил е теоретик-кибернетик, а също така изпълнителен директор на „United Steel“ и директор по иновациите в една от най-могъщите по това време медийни компании, International Publishing Corporation. Той се заел със задачата да осигури с помощта на кибернетиката централизирано управление на социалистическата командна икономика на принципа, на който биват управлявани корпорациите. В центъра на Cybersyn се е намирала Операционната зала – футуристично шестоъгълно помещение, обзаведено в стил StarTrek със 7 въртящи се стола, представляващи своеобразни терминали, и стени-екрани, показващи състоянието на ключовите системи на държавата. Прототипът му все още може да бъде видян в Сантяго, в сградата на националния телеком. Една от стените-екрани е била специално предназначена за т.нар. Проект Cyberfolk, опит за проследяване в реално време на статистическото щастие на чилийската нация в ответ на държавната политика с помощта на уреда „алгедоник метър“ (от гръцкото „алгос” – болка, и „хедоне” – удоволствие). Устройствата са щели да бъдат свързани в мрежа, ползваща съществуващата вече телевизионна инфраструктура.
Звучи малко смахнато, но проектът Cybersyn е щял да осъществи това, което в днешни дни тепърва започва да се прилага – планиране в реално време въз основа на анализа на огромни масиви данни, събирани от пръснати навсякъде микроскопични, но мощни сензори, следящи най-разнородни процеси – безкрайно пластичната и гъвкава матрица на Big Data, големите данни, превръщаща държавите в подобия на живи тела[*].
Cybersyn се проваля. Причината е комплексна – мощността на технологиите тогава е била далеч от днешната. Освен това, проектът е бил прекалено скъп за времето си, а желаещи да го подкрепят финансово не е имало. Нещо повече – той е имал свой отявлен враг. В навечерието на кризата на долара Световната банка е била по-склонна да курира проектите на пазарния фундаменталист Фридрих Хайек, отколкото футуристичния чилийски социализъм. Всъщност, Чили сблъсква Хайек и Биър по много драматичен начин – докато Биър съветва Алиенде, Хайек съветва Пиночет. Знаем кой печели битката тогава, но войната очевидно продължава. Какъв ще е изходът й? Трудно е да се каже. Опозицията „централизирана икономика – пазарна икономика“ вече не съществува. Централизираността отдавна е привилегия на срасналите се с държавите частни корпорации, които обаче продължават да проповядват пазарен фундаментализъм, а политиците, водени от инерцията на властта – да я ползват по най-перверзен начин.
Самата идея за централизирано управление не е никак несъстоятелна. Технологиите разчитат на нея, за да работят добре. Съгласете се, че даже физическите ни тела разчитат на централизирано управление. Телата ни са планиращи машини, доколкото притежават главен мозък и доколкото оцеляват благодарение на капацитета си да обработват предоставяната от околната среда информация. Представете си сега огромен брой компании, свързани в мрежа, пренасочващи ресурси и мощности по оптимален начин, с максимално добра логистика и произвеждащи според нуждите на обществото, а не според нуждите от печалба на този или онзи собственик. Съвсем по силите на съвременната bigdataтехнология е тази идея. Това, което трябва да изчезне, е превърналата се едва ли не в сектор на икономиката администрацията.
[*] В Средновековна Европа думата „корпорация“ (от латинското corpus, тяло) е обозначавала съвкупност от бизнесинтереси, въплътени в компактно, законно тяло.