Наглите интерфейси | Култура – Брой 2 (2704), 20 януари 2010

Обнародван за пръв път в Държавен вестник на 22.05.2007, влязъл в сила на 1.01.2008, изменян и допълван многократно, в края на миналата година печално известният Закон за електронните съобщения отново претърпя поправки: на 22 декември бяха гласувани онези текстове в него, които се отнасяха за масовото следене на гражданите.  Този път вълненията бяха свързани не със „задържането на данни”, а с т. нар. „прихващащи интерфейси”, позволяващи директното следене в реално време от страна на силите на реда. И дори случващата се в същото това време, широко отразявана в медиите акция под кодовото название „Наглите”, не можа да отклони съвсем вниманието от новината.

Новата година също започна под знака на ЗЕС – на пети януари в сутрешния блок на БНТ, покрай анонса на новия екшън, озаглавен този път „Апашите”, гостът в студиото, министър Цветанов, заяви, че интерфейсът „за контрол на трафичните данни от мобилните оператори” може и да не бъде въведен, „ако те (операторите) бъдат задължени да предоставят в рамките на два часа данни на разследващите органи”.
Целият текст заедно с видео от интервюто могат да се видят на сайта на БНТ. От тях зрителите ще разберат като че ли главно две неща: първо, колкото по-бърз е достъпът на силите на реда до трафичните данни, толкова по-успешни ще са кампании, като „Наглите”, „Апашите” и всички други, които евентуално ще последват; второ, не бива едностранчиво да насочват недоверието си към Министерството на вътрешните работи. Доставчиците на телекомуникационни услуги също заслужават недоверие. Това, което не разбират болшинството неизкушени зрители обаче, е що за технология са тези интерфейси? Какво могат да правят? Защо да са опасни? Нещо повече: следейки разговора между журналист и министър, те остават с чувството, че и събеседниците не разбират. Например, реагирайки на цитираната по-горе готовност на министъра за отказ от интерфейса, водещият пита: „За трафични данни ли става въпрос, или за мобилни оператори?” Министърът отговаря: „Да”. Каквото и да значи това! Може би и на двамата не им хрумва да въведат в разговора си малко еднозначност с темата за неизбежната конвергенция на каналите за комуникация, идваща с напредъка на технологиите и с всичките последствия за хората и начина им на живот; за хибридизацията на видовете хардуер, с който си служим (вече нито телефоните са просто телефони, нито компютрите – компютри); за това, че „оптимизирането“ на все по-грамадния трафик на цифровизираното ни живеене отдавна вече е евфемизъм на „следене”. За това, че не може да е само въпрос на вътрешна сигурност достъпът до информацията за гражданите на тази страна, със сигурност има заинтересовани и извън нея?
Въпреки очевидното удобство на прихващащите интерфейси за проследяване в реално време, никъде в Европа не е позволено ползването им. В Германия, Унгария и Чехия гражданите водят дела пред Конституционния съд заради заплахата за човешките права, която тази технология носи със себе си. Във Великобритания (през април 2009) и в Румъния (ноември 2009) интерфейсите бяха признати за противоконституционни и не би могло да бъде иначе – Европейският съд за правата на човека вече се произнесе веднъж (по делото С. и Майкъл Марпър срещу Великобритания, 2007) и обяви, че обща базаданни за всички граждани с цел превенция на евентуални престъпления третира гражданите като престъпници по подразбиране и нарушава презумпцията за невинност и чл.8 от Европейската Конвенция за правата на човека.
Как ще се развият нещата у нас? Едва ли има оптимисти, въпреки показаната готовност за компромис от страна на властта.
Честита Нова 1984!

Иновация или регулация | Култура – Брой 37 (2694), 30 октомври 2009

На датата 9 октомври на сайта The New Republick се появи есе от Лорънс Лесиг, озаглавено „Против прозрачността„.  Едва ли е нужно да припомням кой е Лесиг, но ще вметна, че ако през 2004 г. минаваше за прогресивно твърдението му, че индустрията на отворения код се нуждае от свое лоби в политиката, то днес е актуално да се говори за „отворени данни“, а на лобизма не се гледа с добро око.

Лесиг започва текста си с едно отпращане към 2006 г., когато образователна организация Sunlight Foundation (Фондация Слънчева светлина) започва кампания, целяща да накара членовете на конгреса да предоставят свободно в интернет описание своя дневен график. Това, както го нарича той, „движение за гола прозрачност“ има за мото прочутата мисъл на Луис Брандайс, че „слънчевата светлина е най-добрият дезинфектант“ и цели да обедини мощта на мрежовите технологии с радикалното поевтиняване на събирането, съхраняването и дистрибутирането на данни.
Ползите от прозрачността са очевидни. Вече е ставало дума за безценните масиви данни на изпълнителните агенции в САЩ, съхранявани и достъпни безплатно в отворен формат на сайта Data.gov. Съществуват и проекти, целящи да разкрият всяко потенциално влияние върху членовете на Конгреса и да направят лесно проследими причините за всеки един вот. Извън политиката, свободният достъп в ежедневния живот до синоптични, GPS, финансови и всякакви други данни, струващи стотици милиарди долари, е безспорно благо, което едва ли някой ще отрече.
Какво тогава има против прозрачността Лесиг? Дежурният довод за задъхващите се от несмилаеми количества данни сървъри звучи несериозно. Несериозно звучи и това, че на светло тялото на властта може да изглежда недостатъчно „секси“ на обикновения американец. В крайна сметка, няма значение как изглеждат нещата в медиите, а какви са те в действителност. По-адекватно звучи опасението, че пазарната ефективност в условията на пълна прозрачност не винаги е добра. Какво би станало например с фармацевтичната индустрия, където частни бизнес интереси се преплитат с чисто научни и обществени, при положение, че 70% от разходите за клинични тестове в САЩ се покриват с частни пари? В своя подкрепа Лесиг цитира авторите на книгата Пълно разкритие – клопките и обещанията на прозрачността(Full Disclosure: The Perils and Promise of Transparency): „Повечето информация не всеки път означава по-ефективен пазар“ – пише там – защото дори и да помага тя на хората да правят по-правилен и информиран избор, често „реакцията на пазара е неотделима от нечии интереси, желания, ресурси, познавателни способности и социални контексти“. Защото „хората могат и да игнорират информацията, да я интерпретират грешно или да злоупотребят с нея.“
Но нали това е една от целите на пълната прозрачност – публиката да се образова, за да не се поддава на инсинуации и на собственото си желание, измежду многото възможни сюжети, да избира непременно най-циничния?
Всъщност, критиците на Лесиговото есе са съгласни, че пълната прозрачност може и да не е уместна във всички случаи, но трябва да се фиксират началните условия – в прозрачен режим агенциите не чакат разрешение да направят дадена информация публична, а искат такова единствено, когато трябва да запазят нещо в тайна.
Какви са проблемите на нашата администрация на фона на проблемите в САЩ? Мисля да се въздържа от коментар засега, просто ще изброя някои заглавия, появили се в пресата през изтеклия месец:
„Пари“, 18 септември 2009 – Частни фирми ще правят e-мрежи за властта;
„Стандарт“, 29 септември 2009 – Тройна комбина уреди свои хора с 25 милиона. Бившите подчинени на Николай Василев раздавали поръчките за е-правителство;
„Капитал“, 3 октомври 2009 – С гръб към хората. Eлектронното правителство остава само на хартия. 45 милиона не стигат;
„Труд“, 21 октомври 2009 – Държавата трябва да плати 6-7 млн. лв. на „Майкрософт“ по договора за лицензи за държавната администрация;
„Стандарт“, 30 септември 2009 – Биляна Дякова и компания изхвърляли конкурентите от конкурсите.
Нужен ли е коментар?

Иновация или регулация | Култура – Брой 37 (2564), 30 октомври 2009

На датата 9 октомври на сайта The New Republick се появи есе от Лорънс Лесиг, озаглавено „Против прозрачността„.  Едва ли е нужно да припомням кой е Лесиг, но ще вметна, че ако през 2004 г. минаваше за прогресивно твърдението му, че индустрията на отворения код се нуждае от свое лоби в политиката, то днес е актуално да се говори за „отворени данни“, а на лобизма не се гледа с добро око.
Лесиг започва текста си с едно отпращане към 2006 г., когато образователна организация Sunlight Foundation (Фондация Слънчева светлина) започва кампания, целяща да накара членовете на конгреса да предоставят свободно в интернет описание своя дневен график. Това, както го нарича той, „движение за гола прозрачност“ има за мото прочутата мисъл на Луис Брандайс, че „слънчевата светлина е най-добрият дезинфектант“ и цели да обедини мощта на мрежовите технологии с радикалното поевтиняване на събирането, съхраняването и дистрибутирането на данни.
Ползите от прозрачността са очевидни. Вече е ставало дума за безценните масиви данни на изпълнителните агенции в САЩ, съхранявани и достъпни безплатно в отворен формат на сайта Data.gov. Съществуват и проекти, целящи да разкрият всяко потенциално влияние върху членовете на Конгреса и да направят лесно проследими причините за всеки един вот. Извън политиката, свободният достъп в ежедневния живот до синоптични, GPS, финансови и всякакви други данни, струващи стотици милиарди долари, е безспорно благо, което едва ли някой ще отрече.
Какво тогава има против прозрачността Лесиг? Дежурният довод за задъхващите се от несмилаеми количества данни сървъри звучи несериозно. Несериозно звучи и това, че на светло тялото на властта може да изглежда недостатъчно „секси“ на обикновения американец. В крайна сметка, няма значение как изглеждат нещата в медиите, а какви са те в действителност. По-адекватно звучи опасението, че пазарната ефективност в условията на пълна прозрачност не винаги е добра. Какво би станало например с фармацевтичната индустрия, където частни бизнес интереси се преплитат с чисто научни и обществени, при положение, че 70% от разходите за клинични тестове в САЩ се покриват с частни пари? В своя подкрепа Лесиг цитира авторите на книгата Пълно разкритие – клопките и обещанията на прозрачността(Full Disclosure: The Perils and Promise of Transparency): „Повечето информация не всеки път означава по-ефективен пазар“ – пише там – защото дори и да помага тя на хората да правят по-правилен и информиран избор, често „реакцията на пазара е неотделима от нечии интереси, желания, ресурси, познавателни способности и социални контексти“. Защото „хората могат и да игнорират информацията, да я интерпретират грешно или да злоупотребят с нея.“
Но нали това е една от целите на пълната прозрачност – публиката да се образова, за да не се поддава на инсинуации и на собственото си желание, измежду многото възможни сюжети, да избира непременно най-циничния?
Всъщност, критиците на Лесиговото есе са съгласни, че пълната прозрачност може и да не е уместна във всички случаи, но трябва да се фиксират началните условия – в прозрачен режим агенциите не чакат разрешение да направят дадена информация публична, а искат такова единствено, когато трябва да запазят нещо в тайна.
Какви са проблемите на нашата администрация на фона на проблемите в САЩ? Мисля да се въздържа от коментар засега, просто ще изброя някои заглавия, появили се в пресата през изтеклия месец:
„Пари“, 18 септември 2009 – Частни фирми ще правят e-мрежи за властта;
„Стандарт“, 29 септември 2009 – Тройна комбина уреди свои хора с 25 милиона. Бившите подчинени на Николай Василев раздавали поръчките за е-правителство;
„Капитал“, 3 октомври 2009 – С гръб към хората. Eлектронното правителство остава само на хартия. 45 милиона не стигат;
„Труд“, 21 октомври 2009 – Държавата трябва да плати 6-7 млн. лв. на „Майкрософт“ по договора за лицензи за държавната администрация;
„Стандарт“, 30 септември 2009 – Биляна Дякова и компания изхвърляли конкурентите от конкурсите.
Нужен ли е коментар?

10 години NetInfo | Култура – Брой 2 (2529), 16 януари 2009

В средата на миналия месец може би най-успешната българска уеб медийна група, носеща името на информационния сайт, с който е започнала дейността си, NetInfo, навърши кръглите 10 години. Сред мероприятията по случай честването имаше и допитване до потребителите – десет въпроса, на които те трябваше да отговорят как очакват в идните десет години новите медии да се отразят на гражданското общество, свободата на словото, информираността, социализацията, забавленията, екологията и образованието ни. Тези, които според организаторите са дали най-креативните, емоционални и проницателни отговори, бяха поканени на самия рожден ден в зала Rainbow Plaza в столицата, а мненията на останалите станаха достъпни на юбилейния сайт на компанията. На мен лично ми бе интересно да разгледам отговорите на два от въпросите: как според потребителите обществените органи ще влияят на медиите в бъдеще и как новите медии биха променили обществото?

Ето и отличеният отговор на първия от двата въпроса:

Личната свобода несъмнено ще придобие още по-голямо значение и се надявам, че ще я увеличим и затвърдим. В тази връзка ще се увеличи ролята на държавни и неправителствени институции в борбата с отрицателните страни на информационното пространство: пропагандата на насилие, тероризъм, нетолерантност; замърсяването на информационната среда (с вируси, спам и пр.); проявите на монополизъм; съзнателното премълчаване или изкривяване на информацията.

Сред неотличените обаче има доста скептици относно независимостта на медиите и това доколко намесата на държавни и правителствени органи биха могли да ни гарантират свободата. Други пък твърдят, че в България изобщо няма изградено общество, като подчертават разликата между държава и общество, очевидно убягваща на голяма част от анкетираните. Трети пък намират, че тъкмо медиите са тези, които в близкото бъдеще ще започнат да изпълняват ролята на обществени органи.

На другия въпрос – как новите медии ще променят обществото, отговорът, спечелил симпатиите на NetInfo, гласи:

Ще го направят по-отговорно, по зряло и вероятно с доста степени по-умно. Новите медии ще възпитават(или поне така би трябвало да бъде) морално отговорни личности, способни да вземат мъдри решения и да поемат нужните отговорности. Тези хора ще бъдат доста по-информирани от днес, като сами ще търсят нужните им данни, без да чакат медиите да им ги поднесат наготово. Към медиите ще бъде фокусиран, както и сега, огромен обществен интерес, защото в бъдеще ролята на медиите като четвърта власт ще се задълбочава все повече. Надявам се само медиите да бъдат готови за очакващите ги дни.

Вярно е, че се еманципирахме в мрежата дори само заради възможността да общуваме с други хора на други езици, да научаваме мнения, различни от нашето, и да обменяме опит. Важността на това с особена сила се усеща от тези измежду нас, които са прекарали част от живота си в условия на всевъзможни ограничения и цензура. В отличения от NetInfo отговор обаче има известна неяснота: Как така няма да се разчита на медиите и в същото време върху тях ще е фокусиран огромен интерес? И как точно хората сами ще търсят данни? В момента съществува съвсем конкретен пазар на данни, в това число и на нашите собствени лични данни на потребители на web 2.0 услуги, без всякакъв етичен регламент на тази търговия, но очевидно потребителят не е осведомен за това, иначе би питал. Също така никой не изговаря ясно и опасността от смесване на новини и реклама, тъй характерно за новите медии. Затова пък има в изобилие смътна параноя и недоволство от вече наблюдаемите неприятни ефекти от навлизането на новите медии в живота ни: хаос от информация, упадък на способността ни да синтезираме познания и опит за сметка на непрестанната нужда от новини, нарастваща асоциалност, въпреки социалните медии, упадък на комуникативните ни умения, въпреки засилването на комуникацията.

И отново, навсякъде вездесъщата дума „контрол“! Не се и съмнявам, че NetInfo са си направили труда да обработят статистически данните, които тази обратна връзка с потребителя им е дала, и да си направят съответните изводи, въпреки юбилейната еуфория: потребителите са все по-наясно, че тъкмо благодарение на новите медии разменят свобода за сигурност.

СЪХРАНЯВАНЕ НА ДАННИ | Култура – Брой 5 (2488), 08 февруари 2008

В девети брой на Държавен вестник от 29 януари т.г. бе обнародвана наредба за задържането на данни, категории данни които ще се задържат, както и начина по който ще се съхраняват и предоставят от доставчиците на телекомуникационни услуги за нуждите на силите на реда.

Тази наредба е издадена от Министерството на вътрешните работи и Държавната агенция за информационни технологии и съобщения (ДАИТС), а целта е да се въведат в българското законодателство изискванията на Директива 2006/24/ЕО на Европейския парламент от 15 март 2006 г.

Преди да продължа с конкретната наредба, ще спомена, че данни се събират и съхраняват не само от правителства, но и от комерсиални организации. За това вече е ставало дума в мрежа/паяжина. В случая на комерсиално задържане на данни става дума по-скоро за детайли от транзакции, от търсене в търсачки и посещаемост на сайтове с цел изучаване на пазара, докато данните интересуващи правителствата са предимно телефонни разговори, пратени и получени имейли, посетени сайтове. Целта е анализ на трафика и надзор над населението, идентифициране местонахожденето на индивидите, особено на политически ангажираните такива.

В гореспоменатата наредба става дума именно за такъв некомерсиални данни: телефонни номера, имена, адреси, електронни пощи, IP адреси; всички детайли позволяващи идентифициране направлението на дадена връзка, дата, час и продължителност в зависимост от часовата зона и IP адреса, бил той динамичен или статичен; идентифициране на типа на връзката (фиксирана или мобилна); идентифициране на крайното електронно съобщително устройство на потребителя; данни, необходими за идентифициране на местоположението на съобщителното оборудване… и т.н.

Никъде не се споменава за проследяване на съдържанието на обменяните съобщения и подслушването на разговори.

Данните, както знаем, често са скъпи. Събирането и съхраняването им струва пари, а оттам логично следва и стремежът за монопол над тях. В случая с нашите лични данни събирането им е финансирано от нас, данъкоплатците, а собственик е държавата. Раздел III-ти наредбата се занимава именно с правилата за защита на тези данни от случайно или незаконно унищожаване, загуба или промяна, незаконно съхраняване, обработване, достъп или разкриване. До данните може да има достъп само специално упълномощен персонал, а те самите се съхраняват за нуждите на:

– оперативно-издирвателната дейност на Министерството на вътрешните работи;

– за нуждите на наказателния процес;

– за нуждите на службите по сигурността.

Дори да звучи параноично, съществуването на подобен архив допуска и злоупотреби с него. В случая (уж) събираните с наши средства данни няма да се ползват с комерсиална цел, а единствено в името на нашата сигурност. Не е ясно обаче как това ще ни се гарантира. Освен това не съм осведомена за нито една европейска инициатива, за някое проучване в страните членки, приели директивата, относно ефективността на подобни брутални мерки, които да гарантират и това, че самата държава няма да започне да тероризира поданиците си. Може би вината за моята неосведоменост е у самата мен. Знам обаче, че откриването на терористите, взривили влака в Испания на 11 март, 2004 и виновните за атентата в Лондонското метро на 7 юли, 2005 за което толкова се говори, макар и случило се благодарение на съхраняването и предоставянето на подобни данни, се е случило постфактум, след самите атентати, а не преди тях.

Най-обезсърчаващия и в същото време близък до ума довод против задържането на лични данни обаче е, че докато отлично подготвените професионални престъпници знаят как да се предпазват от следене, обикновените граждани нито имат средствата, нито познанията, нито дори идеята, че трябва да се предпазват от някого. Такива сме повечето. Ето защо е редно да проявим някаква трезвост и желание да дискутираме влизането в сила на подобна наредба. Информация по въпроса, както и начало на протест могат да се открият на сайта на Организацията за отворен код, свободен софтуер и бизнес.

Събирането и съхраняването на лични данни едва ли ще започне тепърва с влизането на наредбата в сила, както няма да престане и след евентуалното й отменяне, но при всички случаи е важно да не се узакони такова едно положение на нещата при което всички ние да се окажем под наблюдение на някаква анонимна власт, която финансираме самите ние. Нито една гаранция за сигурност не струва толкова, колкото личната свобода.

Едно новоизлюпено чудовище | Култура – Брой 2 (2485), 18 януари 2008

Знаете ли колко от приятелите ви си водят блог на MySpace? А колко от тях качват снимки на Flickr? Разбирате ли винаги навреме, кога са обновили сайта си? Не, ние не мислим, че вие успявате! – уверяват ни създателите на Spokeo,( http://www.spokeo.com )  новия RSS-агрегатор на данни в мрежата, сигурни, че ние бихме искали тъкмо това. Ако сме ползуватели на AOL, gmail, hotmail или Yahoo!, уверяват ни също, с помощта на Spokeo ние бихме могли лесно да сграбчим всичката интересуваща ви информация от блоговете.
Запазването на личната ни тайна е гарантирано: списъкът със следеното от нас съдържание остава тайна дори от авторите на това съдържание. Също така: нашият e-mail адрес, паролата или e-mail контактите ни, паролата и  потребителско ни име в социалната мрежа, която ползваме или пък тези на нашите приятели никога няма да бъдат публикувани или предоставени на трети лица. Spokeo също така обещава да не праща никога мейли на хората от списъка ни с контакти.

За сметка на това ни се гарантира достъпът до ново, изненадващо съдържание, научаването на нови и изненадващи неща за приятелите ни. По въпроса обаче колко от хората в списъка ни с контакти ще подозират, че са наши приятели и ще намират ли интереса към тях за допустим, Spokeo мълчи. Създателите на услугата с право считат, че тя е отличен инструмент за четене на новини в мрежата и тя наистина спестява посещаването на десетки, стотици сайтове. Само дето това не е цялата истина. Основното предназначение на услугата е именно получаването на цялата достъпна информация за интересуващи ни лица, били те приятели или лица, кандидатствали за работа във фирмата ни, клиенти или конкуренти, .
А във възможностите на услугата можем да се уверим лесно. Веднъж регистрирали се, не бива да се учудваме в деня, в който открием, че са ни предоставени фотографиите в Picasa и Flickr на хора с които сме си писали само веднъж или в чийто блог сме коментирали някога и дори сме забравили повода. Вече е ставало дума в мрежа/паяжина за чувствителната към съдържанието web на бъдещето във връзка с услуги като gmail и google. Собствениците на gmail профили вече са забелязали, че дискретната информация за стоки и услуги, появяваща се отдясно в полето на пощенската им кутия често е на езика на който водят кореспонденцията си или на езика на който е пощенската услуга, която ползва събеседникът им. Spokeo работи по подобен начин: сканира e-mail адресите в адресната ни книга и ги издирва по тяхното e-mail присъствие по социалните мрежи и другите сайтове. Като освен добавянето на e-mail адресите на интересуващите ни хора и издирването на следите им в мрежата, става и добавяне и издирване и на наша информация за профилите ни в мрежи като Facebook, Flickr, Google, LiveJournal, MySpace, Twitter, Vox, YouTube… Нищо няма да убегне от погледа ни, но ние също няма да убегнем чуждия поглед.
Напоследък особено популярен стана страхът, че социалните мрежи и глобалните услуги като Google и Yahoo! служат на „големите лоши корпорации“, за да събират информация за нас. Параноично или не, това е просто така. Нищо не пречи на корпорациите да събират информация под прикртието на пълна поверителност и ако те не правят това, то значи в тях работят идиоти.

„Защо на корпорациите им е да знаят нашата информация? – все още питат наивните. – Та нали ако възнамеряват да работят в наш ущърб, това ще навреди на репутацията им? “

Е хайде? Вие не бихте ли дали мило и драго, за да проникнете в най-съкровените кътчета в мозъка на този, когото се опитвате да прелъстите? Какво ако не прелъстяване цели всяка една корпорация? Така че имайте предвид корпоративното воайорство, драги бъдещи ползуватели на Spokeo и подобните нему.

Свободни данни

Съществува една теория, според която ако някой някога открие
точно какво представлява Вселената и причината поради която тя
съществува, тя моментално ще изчезне и на нейно място ще се появи
нещо странно и необяснимо. Съществува и една друга теория,
според която това вече се е случило. Вселената е изчезнала, защото е
била картографирана. Дори да има съмнения относно засегнатостта
на цялата Вселена във всичките й повече или по-малко
процъфтяващи региони, то извън всяко съмнение това вече е
започнало да се случва в Обединеното Кралство, а заслугата е на
Ordnance Survey – Английското Кралско Картографско Управление.
Тези, които са чели Дъглас Адамс, може би са разпознали в първите
ми две изречения първите две изречения на неговия роман
„Ресторант на края на Вселената“, който пък е част от трилогията
„Пътеводител на галактическия стопаджия“. Цитат от същия роман
служи за мото и на един съвсем нов блог,
( http://freeourdata.org.uk/blog/ ) появил се след една публикация в
Гардиън Текнолоджи, по повод злоупотребите на държавните
служби с данни, събирани за сметка на данъкоплатците. Пречейки на
достъпа на същите тези данъкоплатци до данните, в името на
краткосрочни печалби на ограничен кръг хора, правителството на
Великобритания често под прикритието на закона възпрепятства
дейности полезни за цялото общество. Като оправдание се изтъква,
че парите от данъците покривали само разходите за събиране на
необработени данни, а обработката им се извършвала за сметка на
службите – споменатото по-горе Управление, отговорно за
картографирането, и Британската хидрографска служба, която пък
събира и генерира океански навигационни данни. Появява се
съмнение: или господата от тези служби не желаят да начертаят ясна
разделителна линия между необработените данни и готовия продукт
(карти, диаграми) и да предоставят на гражданите необработените
данни безплатно. Или възнамеряват да си присвоят данните, а в
замяна да ощастливят населението с издаването на един
Пътеводител за стопаджии, не непременно галактически, и дори не
непременно написан въз основа на същите тези заграбени данни, но
компенсиращ евентуалните пропуски и многобройни неточности с
две големи предимства: по-ниска цена и с корица, на която с големи
приветливи букви ще са изписани думите БЕЗ ПАНИКА.
Отново Дъглас Адамс, познахте!
То е неизбежно: независимо дали си обикновен гражданин, търговец

или държавна агенция, геопространствена информация ти е нужна,
защото твоята всекидневна дейност, била тя борба с престъпността,
здравеопазване или просто придвижване от една точка в друга, се
случва върху земната повърхност. Но дори да ти се вижда
несправедливо да преговаряш за лицензи върху нещо, придобито
благодарение на твоите пари, как би попречил това да се случи?
Но да оставя Великобритания на британците! Как е у нас? Очаквам
да открия на сайта на електронното правителство (
http://wgbb.government.bg/html/services.html ) сведения за започнати
проекти в тази област. Не намирам нищо такова, но пък бивам добре
осведомена за съответните почини в Германия. У нас
геоинформационна служба има, даже нещо повече – освен
Българската асоциация за геоинформационни системи (
http://www.bagis.bg/index.php ) тук е и седалището на единствената
Асоциация за геопространствена информация в Югоизточна Европа
http://www.agisee.org . Последната новина в сайта й обаче датира от
23 юли 2005.
Явно тепърва ще се встъпва в полето на този тъй софистициран
бизнес, бизнеса с данни.

Напред към Паноптикона на Бентъм!

Отворенстта е органично присъща на мрежата. Дори да си служим със собственически продукти като Netscape Navigator или Internet Explorer, ползването на мрежата е възможно благодарение на същите тези отворени протоколи с които Тим Бърнърс-Лий е разработвал инфраструктурата й през 80-те. В момента повече от половината достъпни сайтове ползват Apache сървъра, който е open source; по-голямата част от web-базираното динамично съдържание е генериран на open source езици като Perl, Python, Tcl. Отвореният код е вездесъщ и в неговите достойнства вече никой не се съмнява. Големите търговски портали, публични услуги и дори сайтовете на много държавни администрации са немислими без него, ето защо видя ли някой позакъснял, но ожесточен местен привърженик на движението да дава воля на своя операционносистемен расизъм, не пропускам да му задам следните въпроси: смяната на Windows с Linux сама по себе си прави ли невъзможен монополизма в мрежата? Гарантира ли например свободният софтуер и свободен достъп до базите данни върху които са изградени динамичните SQL сайтове, дошли на мястото на статичните HTML? В смисъл, не е ли възможен монопол тъкмо над данните и не е ли тази възможност достатъчен източник на тревоги? Кой може да си позволи скъп източник на данни, да си изстреля собствен сателит например? А кой се явява собственик на данните, генерирани от ползувателите на някои тукашни публични услуги?

Тези въпроси трябва да бъдат задавани и това не бива да се възприема като заяждане и саботаж на градивни (според инициаторите им) начинания, а като напомняне, че целта на движението за отворен код не е да победи Майкрософт в собствената му пазарна игра, а изобщо да смени играта – нещо, което разкрива не само нови възможности, но и дава нови, непознати до скоро поводи за тревога. Защото е наистина така: дори един лаик като мен знае, че йерархията, архитектурата на един SQL* сайт не позволява двустранен достъп до базите си с данни. Защото чрез софтуера, превърнат от стока във web-базирана услуга пазарът вече не може да бъде манипулиран, но изкушението за данните остава. Още повече, че въпросът със собствеността и контрола над данните очевидно не стои никак просто. Защото работеща програма може да бъде написана от всеки, дори от дете, но източник на съдържание не може да си позволи всеки. Колкото до контрола, при данните той не само е възможен, но е и необходим, особено ако става дума за скъпи данни или такива, чието ползване с цел печалба е подсъдно. Контрол над данните означава и контрол над пазара и това определено не е ситуацията към която сме се стремили, но пък от друга страна какво би я предотвратило?

Погледнете копирайтната бележка в долния десен ъгъл на всяка карта която ви показва примерно сайтът MapQuest (http://www.mapquest.com/), доминирал доскоро в областта на картографията. Ще видите че всичките са собственост на NavTeq, TeleAtlas или на новите услуги предоставящи изображения от космоса. Тези компании са инвестирали по повече от половин милиард в закупуването на сателити. А NavTeq дори си позволяват откровено да имитират рекламното лого на Intel Inside с което правят сравнението си с хардуерния монополист Intel просто неизбежно.

Интересното е и че maps.yahoo.com и maps.google.com, които са open source, ползват същите източници. Те обаче са на пазара единствено благодарение на своята огромна компетентност в областта на събиране, агрегиране и лицензиране на данни. Представете си, че и MapQuest бяха позволили на своите потребители да коментират и да бъдат полезни, както например прави Google със своя специфичен „лека категория“ модел на програмиране, позволяващ му да се обогатява непрекъснато от малки разработки на самите потребители – интересни услуги и mashups, позволяващи базите данни на Google да общуват с базите данни на други сайтове. Например Googlemaps си комуникира със сайтове поддържащи бази данни с имоти за продан и даване под наем. А Google направи опит да обхване и телефонната система като ползва номерата на клетъчните телефони за идентификатори на gmail-сметките. Amazon пък, който за разлика от Barnesandnoble, освен, че позволява на ползувателите си да пишат ревюта за продуктите, да ги дискутират и оценят, поддържа собствен идентифайър наречен ASIN (Amazon Standard Identification Number), който си кореспондира с оригиналния ISBN регистър, традиционно предоставян от R.R. Bowker.

Очевидно, все по-голямо изкушение представлява налагането на пазара с някакъв клас данни: за самоличност, за местоположение, календарни данни за публични събития, продуктни идентификатори, имена на домейни. Ето защо е редно да не се забравя, че когато става дума за скъпо струващи данни с един единствен източник, игри в стила на Intel Inside съвсем не са изключени. А в другия случай, когато компанията печели от агрегиране на потребителите и превръщането в системни  услуги на създаденото от тях съдържание, нещо и някой трябва да им гарантира ако не друго, то поне подобаващо признание. Защото какво би попречило на една система да е най-репресивна тъкмо към най-допринеслите за преуспяването и бъдещето й (и съответно имащи какво да губят) членове? Стои въпросът и за неприкосновеността на личните данни и собствеността на собствениците им над тях. Или както лаконично и изчерпателно Тим О’Райли очертава перспективите: „така както собственическото програмиране е довело до движението за свободен софтуер, така собственическите бази данни ще доведат до движение за свободен достъп до данните“.

 

*SQL – съкращение от Structured Query Language — най-разпространеният компютърен език, позволяващ създаване, обновяване и заличаване на данни от една система за управление на база данни.

Напред към Паноптикона на Бентъм!

Отворенстта е органично присъща на мрежата. Дори да си служим със собственически продукти като Netscape Navigator или Internet Explorer, ползването на мрежата е възможно благодарение на същите тези open source инструменти или отворени протоколи с които Тим Бърнърс-Лий е разработвал инфраструктурата й през 80-те. В момента повече от половината достъпни сайтове ползват Apache сървъра, който е open source; по-голямата част от web-базираното динамично съдържание е генериран на open source езици като Perl, Python, Tcl. Отвореният код е вездесъщ и в неговите достойнства вече никой не се съмнява. Големите търговски портали, публични сървиси и дори сайтовете на много държавни администрации са немислими без него, ето защо видя ли някой позакъснял, но ожесточен местен привърженик на движението да дава воля на своя операционносистемен расизъм, не пропускам да му задам следните въпроси: смяната на Windows с Linux сама по себе си прави ли невъзможен монополизма в мрежата? Гарантира ли например свободният софтуер и свободен достъп до базите данни върху които са изградени динамичните SQL сайтове, дошли на мястото на статичните HTML? В смисъл, не е ли възможен монопол тъкмо над данните и не е ли тази възможност достатъчен източник на тревоги? Кой може да си позволи скъп източник на данни, да си изстреля собствен сателит например? А кой се явява собственик на данните, генерирани от ползувателите на някои тукашни публични сървиси?

Тези въпроси трябва да бъдат задавани и това не бива да се възприема като заяждане и саботаж на градивни (според инициаторите им) начинания, а като напомняне, че целта на движението за отворен код не е да победи Майкрософт в собствената му пазарна игра, а изобщо да смени играта – нещо, което разкрива не само нови възможности, но и дава нови, непознати до скоро поводи за тревога. Защото е наистина така: дори един лаик като мен знае, че йерархията, архитектурата на един SQL* сайт не позволява двустранен достъп до базите си с данни. Защото чрез софтуера превърнат от стока във web-базирана услуга пазарът вече не може да бъде манипулиран, но изкушението остава. Още повече, че въпросът със собствеността и контрола над данните очевидно не стои така просто. Защото работеща програма може да бъде написана от всеки, дори от дете, но източник на съдържание не може да си позволи всеки. Колкото до контрола, при данните той не само е възможен, но е и необходим, особено ако става дума за скъпи данни или такива, чието ползване с цел печалба е подсъдно. Контрол над данните означава и контрол над пазара и това определено не е ситуацията към която сме се стремили, но пък от друга страна какво би я предотвратило?

 

Погледнете копирайтната бележка в долния десен ъгъл на всяка карта която ви показва примерно сайтът MapQuest (http://www.mapquest.com/), доминирал доскоро в областта на картографията. Ще видите че всичките са собственост на NavTeq, TeleAtlas или на новите услуги предоставящи изображения от космоса. Тези компании са инвестирали по повече от половин милиард в закупуването на сателити. А NavTeq дори си позволяват откровено да имитират рекламното лого на Intel Inside с което правят сравнението си с хардуерния монополист Intel просто неизбежно.

 

Интересното е и че maps.yahoo.com и maps.google.com, които са open source, ползват същите източници. Те обаче са на пазара единствено благодарение на своята огромна компетентност в областта на събиране, агрегиране и лицензиране на данни. Представете си, че и MapQuest бяха позволили на своите потребители да коментират и да бъдат полезни, както например прави Google със своя специфичен „лека категория“ модел на програмиране, позволяващ му да се обогатява непрекъснато от малки разработки на самите потребители – интересни услуги и mashups, позволяващи базите данни на Google да комуникират с базите данни на други сайтове. Например Googlemaps си комуникира със сайтове поддържащи бази данни с имоти за продан и даване под наем. А Google направи опит да обхване и телефонната система като ползва номерата на клетъчните телефони за идентификатори на gmail-сметките. Amazon пък, който за разлика от Barnesandnoble, освен, че позволява на ползувателите си да пишат ревюта за продуктите, да ги дискутират и оценят, поддържа собствен идентифайър наречен ASIN (Amazon Standard Identification Number), който си кореспондира с оригиналния ISBN регистър, традиционно предоставян от R.R. Bowker.

 

Очевидно, все по-голямо изкушение представлява налагането на пазара с някакъв клас данни: за самоличност, за местоположение, календарни данни за публични събития, продуктни идентификатори, имена на домейни. Ето защо е редно да не се забравя, че когато става дума за скъпо струващи данни с един единствен източник, игри в стила на Intel Inside съвсем не са изключени. А в другия случай, когато компанията печели от агрегиране на юзърите и превръщането в системни  услуги на създаденото от тях съдържание, нещо и някой трябва да им гарантира ако не друго, то поне подобаващо признание. Защото какво би попречило на една система да е най-репресивна тъкмо към най-допринеслите за преуспяването и бъдещето й (и съответно имащи какво да губят) членове? Стои въпросът и за неприкосновеността на личните данни и собствеността на собствениците им над тях. Или както лаконично и изчерпателно Тим О’Райли очертава перспективите: „така както собственическото програмиране е довело до движението за свободен софтуер, така собственическите бази данни ще доведат до движение за свободен достъп до данните“.

 

*SQL – съкращение от Structured Query Language — най-разпространеният компютърен език, позволяващ създаване, обновяване и заличаване на данни от една система за управление на база данни.