Публикувано на

Криптиране с обратен знак | Култура – Брой 8 (2800), 02 март 2012

Година след появата си, новата версия на иначе стария машинен език, на който световната web дължи хипертекстовата си структура, HTML5 не спира да буди страсти. Те са свързани с изгубването на копирайтното му целомъдрие, така да се каже.
Какво по-специфично има при HTML5, та да се стига чак до страсти?
Сигурно тези, които следят по-изкъсо технологичните новини, си спомнят, че HTML5 бе спряган като „унищожителят на Flash” поради новите елементи, позволяващи възпроизвеждането на мултимедийно съдържание в браузъра без нуждата от външни инструменти. А Flash е точно такава технология – за да гледате някой клип, вие трябва да имате инсталиран инструмента Flash player на компютъра си. Сигурно си спомняте и досадно честите покани за обновяване, показващи надеждността на този инструмент. Най-сериозният недостатък на Flash player, обаче, е не просто лесната му атакуемост, но и възможността за придобиване на контрол над атакуваната система. За тази странна взаимовръзка между уязвимост и проприетарност на кода вече стана дума миналата седмица и обяснението бе едно – контрол. Бидейки издание на Adobe, Flash се ползва от защитата на т.нар. ADEPT(Adobe Digital Experience Protection Technology), ненавистната Digital Rights Management (DRM) схема за контрол на достъпа до съдържание, заради която през 1998 в САЩ бе приет печално известният Digital Millennium Copyright Act (DMCA), криминализиращ създателите и разпространителите на технологии, предназначени да заобикалят технологиите за защита.
DRM се ползва от производители на хардуер, правоносители и издатели, които желаят да ограничат достъпа до цифрово съдържание с цел уж това да носи приходи на създателите на такова съдържание. Както всяка ограничаваща мярка, обаче, DRM по-скоро гарантира неудобства за потребителите и пречки пред създателите и иноваторите, отколкото нечий просперитет.
Ето че дойде ред да бъде инжектиран DRM и на HTML5. По чие настояване, мислите, става това? По настояване на всемогъщите Microsoft и Google и на една по-малка компания за доставка на видео до поискване, Netflix. Тези три фирми са предложили на организацията, отговорна за международните стандарти в мрежата, World Wide Web Consortium (W3C), модифицирана версия на HTML5 с цел установяване на “криптирани медийни разширения”.
Това, че Microsoft е привърженик на DRM, не учудва никого, Netflix пък не произвежда технологии, че да има отношение към кода, а просто се занимава с електронна разновидност на отдаването на видео под наем. Учудващо е, обаче, поведението на Google, който поне на думи минаваше доскоро за привърженик на отворения код, но очевидно не може вече да си позволи да върви срещу желанието на филмовите корпорации да държат под контрол дистрибуцията на съдържание в мрежата.
От The Register коментират, че няма нищо странно в това IT продавачи да приемат стандарти и да ги приспособяват към продукцията си, но проблемът в случая е, че три компании предлагат разширение, което да се приеме като всеобщ стандарт. Това е в сериозен разрез с принципа за неутралностна Консорциума.
А и замислете се как работи DRM: идентификация на четеца, автентизация и контрол на достъпа, вградени във всеки слой. Подсигуряване на входа и изхода, за да се знае, че нищо няма да бъде копирано.
Всеки HTML сървър ще идентифицира своите потребители, само и само, за да пресява достъпа до някакво защитено комерсиално съдържание.
Холивуд отново се изправя срещу реалността. И оправданието отново е, че всеки предпочита да гледа истински продукции пред видеа домашно производство на Youtube, а истинските продукции, както знаем, струват скъпо. Чували сме това оправдание много пъти и това, което никога не стана ясно, е защо Холивуд не пожела да се отнесе към разпространението на тези тъй скъпи свои продукти онлайн по начина, по който се отнася към разпространението им по телевизията. Сиреч, нищо ново за Холивуд по отношение на масовия достъп до продукцията му. Новостите са за нас, крайните потребители, и се състоят в безграничната възможност да бъдем шпионирани и контролирани.
Публикувано на

In Rainbows | Култура – Брой 36 (2475), 26 октомври 2007

Спомага ли DRM* системата за появата на нови бизнес модели? Създава ли тази система от правила повече възможности за потребителя? А може би тя е в полза на музикантите? Или в полза на процеса на създаване на музика? Според Стив Джобс, който не е музикант, а съосновател и изпълнителен директор на Apple, компания, известна не само с компютрите си Macintosh, но и с фурора, предизвикан с портативните устройства за просвирване на музика iPod, става дума единствено и само за интересите на ‛големите четири“ в музикалната индустрия: Universal, Sony BMG, Warner и EMI. Досега Apple заобикаляше системата, като произвеждаше своите iPods така, че да просвирват музика кодирана в ‛отворени“ формати като MP3 и AAC, свободни от всякакви DRM ограничения. Притежателите на iPods можеха и могат да ги зареждат с музика от много източници, включително и от собствената си домашна колекция компактдискове, без да са изрично закрепостени към услугата iTunes и съответния софтуер.

Един пресен постинг в блога на друг един бизнесмен, Ян Роджърс, генералния директор на Yahoo’s music, показва сходно отношение към все по-строгите и спъващи ограничения, които музикалната индустрия налага върху разпространителите на музика онлайн. Yahoo вече не иска да преговаря с музикалната индустрия така, както Apple никога не са преговаряли. И не, че и Apple, и Yahoo не искат да играят по правилата и да се съобразяват с претенциите на музикалните лейбъли, но считат, че е по-изгодно да се влагат средства в разработване на разнообразни медийни приложения, спомагащи за задоволяване на желанията на потребителя, отколкото в неговото изнудване, в създаване от страна на потребителите на допълнителна турбуленция около даден продукт, отколкото в контрола върху неговото разпространение. Междувременно са се появили и нови модели за разпространение на музика в мр3 формат, които изглеждат съвсем неприемливи за индустрията. Napster, първата р2р програма за обмен на файлове например, бързо достигна своя пик в началото на 2001 и също така бързо бе обявена извън закона, но пък даде тласък за появата на други подобни програми. Така че дори да сме забравили за Napster, наясно сме с перманентното оживление, което цари около всичко, свързано с торентите, DRM, нарушаването на авторските права и прочие.

Всичко това е много интересно с динамичността си, но следейки го, някак си забравяме за самите артисти. Как самите артисти гледат на свободното източване на музиката им от интернет? А способни ли са нещо самите те да направят, за да поразклатят лодката на музикалния бизнес? И дали ще го направят в името на Негово Величество Потребителя? Ето че изминалата седмица ни донесе един интересен прецедент, върху който можем да поразмишляваме – британската рок-група Рейдиохед реши да предостави своя последен албум In Rainbows за свободен даунлоуд в интернет и то не къде да е, а на собствената си страница. Официалната поява на диска на пазара се очаква в началото на декември тази година, но ако дотогава някой желае, може да се сдобие с него в отворения мр3 формат срещу каквато сума сам той прецени, в това число и безплатно. Рейдиохед несъмнено се впускат в рискован експеримент, но кой, ако не група като тях, може да си позволи това? Те са достатъчно популярни и, без да са изобретение на индустрията, достатъчно добри музиканти са, за да оправдават и дори надхвърлят очакванията на почитателите си с всеки следващ албум, на което и те отвръщат с взаимност. Ето защо се появяват предпазливи опити да се коментира този ход на групата като неудачен, тъй като така тя щяла да пропусне едно почти 100% сигурно първо място в класацията по продажби поради невъзможността чартът да получи гарантирано точна информация за текущото им състояние. (http://www.nme.com/news/31472) Едва ли постъпката на Рейдиохед е продиктувана от сервилно желание да угоди на феновете си, но има ехидни намеци от страна на музикалните експерти, които виждат в това началото на края и отчаян опит за привличане на внимание към един не толкова качествен като музика албум. Тази постъпка наистина създава достатъчно промоционален шум около албума, при това съвършено безплатно, но съвсем не е единственото, на което групата разчита. Музиката, която тя прави, е все така добра.

И макар такъв един неопосредстван от музикалните компании любовен обмен между група и почитатели да изглежда не по-малко рискован за музикантите от откровено користните посегателства на бизнеса, то поне опитът си струва и ще е интересно да се видят след време резултатите.

Най-голямото успокоение идва все пак от факта, че сред толкова правещи бизнес, някой продължава да рискува да прави и музика.

*DRM – Digital RightsManagement – обширен термин, отнасящ се до технологиите, контролиращи достъпа до лицензирано съдържание, ползван от издателите и други съдържатели на авторските права и ограничаващи използването на цифрови технологии.