Пират в Европарламента | Култура – Брой 4 (2926), 30 януари 2015 Начална страница

300 години след Copyright Act 1709 на кралица Ана, системата на авторското право се бори с невъзможността да продължи да съществува по старому. Ако досега консултациите в Европейската комисия по въпросите на копирайта са успели да постигнат нещо обаче, то е да осветлят пропастта, зейнала между интересите на публиката и тези на копирайтната индустрия. Консултациите рано или късно ще свършат и ще потънат в някой архив, както например стана с консултациите по въпросите на корпоративния суверенитет, но дотогава можем да следим блога на единствения представител на Пиратската партия в Европарламента, германката Julia Reda.
В доклада си за Европейския парламент тя направи оценка на действащата копирайтна директива, която не е била променяна от 2001 г. Резюмирана в едно изречение, тази оценка звучи така: „Въпреки че директивата е трябвало да се адаптира към авторските права в цифровата ера, в действителност, тя блокира обмена на знания и култура зад граница.“
В придружаващото доклада комюнике могат да се прочетат конкретните предложенияна Reda, а пълният текст се намира на онлайн платформа, позволяваща коментари и дискусии.
Предлагат се най-вече общи европейски правила, като например въвеждане на единно европейско копирайтно наименование (SingleEuropeanCopyrightTitle), което би дало „възможност за равен достъп […] през границите“ на единния цифров пазар.
Друго предложение: хармонизиране на срока на копирайтна защитеност, като той не трябва да надхвърля международния стандарт от 50 години плюс продължителността на живота, установен вече от Бернската конвенция, а не разпространилия се напоследък 70 годишен.
Покрай хармонизация на сроковете е предложено и хармонизирането на изключенията от правилата. Всички изключения и ограничения, посочени в Директива 2001/29 / ЕО, трябва да бъдат направени задължителни, за да се даде възможност за равен достъп до културното многообразие през границите в рамките на вътрешния пазар и да се подобри правната сигурност. Как да се постигне това? За целта трябва да се приемат отворени правила, позволяващи по-голяма гъвкавост в преценката на тези изключения и ограничения, така че да не бъде препятствана нормалната употреба на произведението, като при това не се вреди и на законните интереси на собственика на правата или автора.
Един пример за абсурд е въпросът – нарушаване ли е на авторските права поставянето на хипервръзката или не?
Към изключенията могат също да се изброят позволяването за използване на фотографии и видеа, изложени публично; публикуването на карикатури, пародии и пастиши „без оглед на пародийната цел“; позволяването на текстови анализ и добив на данни; изключения, свързани с изследователска или образователна цел… Тук попадат и електронните библиотеки, и позволяването на обмен на електронни книги. Reda засяга и покрития с лоша славаDRM, софтуерът, разработван специално с цел контрол на копирането:
„Ефективното упражняване на изключенията и ограниченията и достъпа до съдържание, което не е субект на копирайт или други протекции – предлага Reda – не бива да бъде ограничавано с технически средства.“
Като един последователен деец на Пиратската партия, Reda не може да не е за съхраняване и разширяване на сектора на общественото достояние и за премахване на бариерите пред повторното ползване на информацията от този сектор. Знаем колко важно е това за правилното протичане на политическите, правни и административни процеси.
Най-вероятно е повечето от тези предложения да не успеят да преминат лобистките барикади заради радикалността си, но докладът определено е успех за пиратите в Европарламента, защото конкретизира целите им.
Та като стана дума за лобизъм… На сайта на Reda може да се види онагледен сблъсъкът й с лобитата.
В желанието си да е достъпна до възможно най-широк кръг заинтересовани, Reda е установила, че най-контактни са издателите, разпространителите, доставчиците на услуги, посредниците и различни организации, защитаващи колективни права. Най-потърпевшите от несправедливостта на системата обаче, авторите, са и най-малко откликналите на възможността за контакт.

Визия 2020 | Култура – Брой 29 (2908), 12 септември 2014

„Хибридни войни, енергийна зависимост, провалени държави, тероризъм и миграция.“ – горе-долу с тези думи започваше един документ, просъществувал няколко часа в мрежата на 27 август на сайтa на Министерския съвет. Документът описваше „явната информационна война, подкопаваща интегритета на институциите и държавността“ и директната атака на „националните демократични ценности, дух и воля“, която Русия е предприела срещу нас. Документът се нарича „Визия 2020: България в НАТО и в Европейската отбрана“ и вече е достъпен в обновен (смекчен) вариант.
Съдържанието му обаче се придържа към няколкото оригинални „опорни точки“:
– Страната ни е дестабилизирана от възобновили се етнически напрежения и нови такива, предизвикани от емиграционната вълна, от сложната геополитически обстановка и от надигането на глобален терор;
– Страната ни е провокирана военно и икономически от хибридната агресия на Русия – съчетание от конвенционални, информационни, кибернетични военни похвати;
– Сложната ситуация отблъсква инвеститорите;
– Това са изпитания, за което не сме готови извън рамките на НАТО/ЕС;
– Членството в НАТО има положителен макроикономически ефект: интелигентен растеж и заетост, благоприятна инвестиционна среда, тласък на иновациите и изследванията, технологиите на бъдещето, особено в стратегическата сфера на информационните и комуникационни технологии (ИКТ);
– Нужна е реформа!
Тук някой ще каже: Ама чакайте, страната ни е в реформа от 25 години! От 10 години е в НАТО и от 7 – в ЕС!
Да, така е. И даже ще ви цитирам „опорните точки“ от един друг документ отпреди 11 години – стратегическия анализ на икономическото и социално развитие на страната ни, направен от Съюза на работодателите в България съвместно с Центъра за либерални стратегии през 2003 за кандидат-членството на страната ни в НАТО:
– Събитията на 11 септември 2001 налагат изграждане на информационно общество, центрирано изцяло върху очакването за глобален тероризъм;
– Обществото и бизнеса са в ситуация на тотална несигурност;
– Несигурността отблъсква бизнеса;
– Това е изпитание, за което не сме готови извън рамките на НАТО/ЕС;
– Освен икономическо сътрудничество, Вашингтонският договор предвижда и научно сътрудничество, информационно и даже културно такова, като най-стратегическо, във висока степен „свързано със сигурността“, е информационното.
– Нужна е реформа!
Приликите са очевадни! Няма ги обаче резултатите. Въртим се в кръг. НАТО обаче няма пръст в тази работа. НАТО е просто глобален доставчик на услугата сигурност. Сигурно затова светът е станал толкова „сигурен“. Времето тече обаче. И ако преди 10 години въпросът дали тоталната несигурност и хибридната заплаха оправдават хибридната „услуга“, съчетаваща функциите на армия и полиция с тези на разузнавателни служби и оттам – неподлежаща на демократичен контрол, то в днешни дни дори не се допускат други съображения в диалога с клиентите на доставчика НАТО, освен корпоративните ползи. Ами погледнете само какво представлява инструментът investor-state dispute settlement, за който най-сетне се заговори у нас покрай опасността от Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП) – той очертава една паралелна арбитражна законова вселена, в която корпорации могат да съдят държави, но не и обратното, ако държавите случайно решат да защитават гражданите си. Какво означава това, ако не „подкопаване на интегритета на институциите и държавността“; и „директна атака на националните демократични ценности, дух и воля“?
Около членството ни в НАТО и ЕС се въртя цялата ни държавна политика от 1990 г. насам, реформираха се администрация и съд, изграждаха се информационни системи, инфраструктури, приемаха се закони, все под опеката на западни експерти и със западни пари. Защо Русия да е виновна? И което е по-важно – къде са резултатите?
Отговорността за тази провалена политика е до голяма степен на главното НАТО-лоби у нас – „гласът на българския бизнес“, корпорациите, които предпочитат в тристранния диалог с държавата да участва не гласът на гражданите, а дилърът на „услугата сигурност“, НАТО.

Новият цифров дневен ред | Култура – Брой 22 (2901), 13 юни 2014

Европейската комисия прие Съобщение до Европейския парламент, Съвета, Европейския икономически и социален комитет и Комитета на регионите за Политиката по отношение на интернет и управлението му, в което са очертани основните насоки в новата общоевропейска концепция за бъдещия модел за управление на интернет, който Комисията планира да представи в завършен вид през 2015 г.
Коментирането на подобни евродокументи е, на пръв поглед, напълно безсмислено занимание, но изпод мъглявата реторика на обещанията и дежурните демагогски клишета за „иновациите, растежа, търговията, демокрацията и правата на човека“ се крият съвсем реални проблеми, касаещи съвсем реалните ни свободи. Все пак, иде реч за жива и развиваща се система – интернет, и за една процъфтяваща икономика – интернет икономиката, а оползотворяването на потенциала на тази икономика би трябвало да продължава, без непременно това да е в ущърб на достъпа на нас, обикновените потребители, до съдържанието, продуктите и услугите, а и на възможността да определяме, от своя страна, достъпа до собствените си лични данни, които споделяме.
Какво може да се каже отсега за новия европейски цифров дневен ред (14 години след провалилия се Лисабонски дневен ред) в обстановка на небивал евро- и кибер-скептицизъм заради зачестилите напоследък разкрития за мащабни програми за наблюдение и покушения над личностните свободи в интернет?
Могат да се изброят основните положения на новата концепция за управлението на интернет и така да се маркират някои отправни точки.
Принципният подход. Подходът, препоръчван от Комисията за гарантиране на основните права и демократичните ценности посредством ясни правила и структури за управление, е обобщен още преди 2 години под съкращението COMPACT. Това ще рече: „интернет като пространство на гражданска (Civic) отговорност, един (One) ресурс, управляван (…) с участието на различните заинтересовани страни (Multistakeholder) в подкрепа (Promote) на демокрацията и правата на човека, основан на солидна технологична архитектура (Architecture), доверие (Confidence) и (…) прозрачно (Transparent) управление“.
Един от проблемите, с които трябва да се справя този подход, е цензурата, която понякога държавите налагат посредством филтриране на интернет трафика по границите си, което е неоправдано дори по политически и регулаторни причини, защото води до нарушаване на целостта на интернет.
Рамка за съвместно управление. Световното икономическо и социално значение на интернет налага и необходимостта от участие на всички заинтересовани страни в бъдещото му развитие и глобално управление в условие на прозрачност, отчетност и приобщеност. Инструментът, с чиято помощ трябва да се постигне това, е Форумът за управление на интернет (IGF). Форумът беше създаден в резултат на Световната среща на високо равнище по въпросите на информационното общество (WSIS), като идеята е управлението на интернет да става чрез поощряване на диалозите по конкретни проблеми в децентрализираната архитектура на интернет, а не чрез създаване на нови органи.
Глобализация на основните решения относно интернет. Интернет е ключова инфраструктура, функционираща добре и без структурен междуправителствен надзор, но винаги досега на ръба на легитимността на съществуващите договорености по управлението. Сериозен дял в този проблем има обвързаността на Интернет корпорацията за присвоени имена и адреси (ICANN) и Службата за присвояване на имена и адреси в интернет (IANA) с едно единствено правителство, американското. Това е наследство от миналото на интернет, пише в документа. И подлежи на промяна. За целта Комисията планира през 2014 г. да започне разработването на онлайн платформа, наречена Световна обсерватория за политиките по отношение на интернет (Global Internet Policy Observatory — GIPO) – световен онлайн ресурс, чрез който да се наблюдава разработването на политики, нормативни актове и технологии с цел да се улесни връзката между различните форуми и дискусионни групи, така че да се преодолее изолацията на някоя страна в определяне на политиките.
Тепърва предстои да видим доколко децентрализацията на подобно управление не е само ход в посока на още по-голям контрол, а претенцията му за тоталност – чиста проба тоталитаризъм.

С реторична цел | Култура – Брой 4 (2883), 31 януари 2014 Начална страница

През изминалата седмица изчетох купища коментари за поредния „кръвожаден“ евродоклад и как, ако „продължаваме така“, скоро ще ни изхвърлят от Общността. Прочетох и още толкова коментари за недостатъчно строгата евродиктатура и как това „няма да ни оправи“. Не открих обаче и един коментар на съдържанието на доклада. Ще отметна накратко някои по-интересни места.
Нека припомня, че съдебната ни система се реформира и компютризира от над десет години, а непрозрачността на нейните системи, както и непрозрачността на търговете по обществените поръчки за изграждането им, са едва ли не вече нейни атрибути. Сигурно затова първото, за което се хваща погледът ми в доклада, е вниманието, което се отделя на прозрачността, обратната връзка с гражданите, работата с гражданските организации, с бизнес- и професионалните обединения. В текста, например, се споменава за „електронен регистър за жалби и сигнали на гражданите”, изпращани до ВСС, който бил представен през януари 2012 г. За съжаление, на сайта на ВСС подобно нещо или не съществува, или не е публично. Има формуляр за събиране на жалби, но нищо от работата на тази система не се вижда.
Още нещо: на 31 октомври 2013 г. е представена нова методология за оценяване на съдии. Междувременно ВСС прилага старата методология за оценяване от 2011 г., но „следвайки по-задълбочено разглеждане на фактите, определящи оценката.“ Това – с оглед на скандалния случай с уволнението на съдия Мирослава Тодорова, който показа колко всъщност струва методологията и който извади наяве и друг тревожен симптом: не чак толкова гарантираната независимост на съдебната власт от изпълнителната. Навярно много от нас се питат как изобщо Европа търпи това, щом отново върховни европриоритети са „прозрачността, обективността и интегритета на оценките, промотирането, уговорките и дисциплинарните решения на съдебната власт.“
Друго чудо на чудесата е проектът „По-нататъшно развитие и усъвършенстване на Единната информационна система за противодействие на престъпността и интегриране на ведомствените информационни системи в ядрото й“. Според доклада, този проект бил вече не само завършен, не само работел „междуинституционално“ (ключов факт!), но и чрез него сме можели да следим в реално време „109 стандартизирани събития“… Парите за изпълнението му са дошли пак по програмата ОПАК, а бенефициент е била прокуратурата. Къде обаче трябва да гледаме, за да го видим? Всъщност, това е прословутото ЕИСПП – едно голямо, дълго и безрезултатно крадене на пари от Европа, за което си събирам материали от пресата от години и не спирам да недоумявам как изобщо еврокомисията се оставя да бъде лъгана така?
Лично на мен обаче ми бе най-интересно как в евродоклада е отразен случаят с Law Choice. Това е същият този софтуер, който трябваше да подбира на случаен принцип съдиите и с това да осигури безпристрастност при решаването на всеки случай… (Можем да го видим споменат с името си в придружаващия доклада технически документ с препоръки.) Миналата година НПО-тата здравата се разшумяха за него, което бе обяснимо заради наближаващия доклад на Еврокомисията, но, от друга страна, бе странно, тъй като Law Choice е всъщност стар колкото самата реформа на съдебната власт. Проектът може дори да бъде открит с номера си в преписките в прокуратурата като проблемен още от 2007 г. Поради което пак следва досадният въпрос: защо чак сега? Отговорите са два, изберете си единия. Ако обичате простите обяснения, то приемете баналната версия с изтичане на срока на старата поддръжка. Защото, да, предстои обновяване на скандално скапания софтуер и, да, някой ще прибере отново солидна евросума за това. И, да, това ще продължи неопределено дълго – до деня, в който ще бъде изградена системата. Ако обичате по-сложните версии, ще ви отговоря с въпрос, даже с три: Защо у нас дефектни и противоречащи на европейските стандарти и ценности методологии, системи, закони трудно подлежат на забрава, а все се доработват, усъвършенстват, надграждат, поглъщайки стотици милиони евроданъци? Откъде произтича безкрайното търпение на евровластта към това? И каква, по дяволите, е ролята на неправителствените организации в този сюжет?

Интегриране на спектакъла | Култура – Брой 31 (2823), 21 септември 2012

На 10 септември в Брюксел се състоя поредната среща на високо равнище на лисабонския съвет по въпросите на интелектуалната собственост и иновациите. На тази среща комисар Нели Крус произнесе реч, озаглавена „Авторско право и иновация в креативните индустрии”, в която акцентът бе върху морално остарялата правна рамка в този сектор, разчитаща все още на отдавна неактуални, от гледна точка на развитието на технологиите, параметри. Предишната реч на комисар Крус на тема бъдещето на креативните индустрии бе през ноември 2011 г. на форума в Авиньон  и, ако се сещате, прозвуча доста радикално, защото бе един вид признание свише, че мерките по опазване на интелектуалната собственост не само не се справят с пиратството, но и го оправдават в очите на обществото. Защото тези мерки са за изнудване на потребителите с неадекватни ограничения, без при това да гарантират нещо на артистите. Речта бе озаглавена именно така: „Кой храни артистите?”.
Този път комисар Крус конкретизира належащата нужда от правни реформи в светлината на технологичния напредък и настъпилите с него промени. Актуалните условия в мрежата, сравнени с тези през 1998, когато са били направени последните промени в копирайтното законодателство, съществено са се изменили и една от тези промени е навлизането на web 0.2 в интернет с нейната интерактивност и масовост.
Създаването и разпространението на съдържание е било в ръцете на малцина, а сега е в ръцете на всеки, припомня Нели Крус една от сериозните особености на тази нова медия – размиването на границите между аудитория и артист, между медия и послание. Ние трябва да помогнем на артистите да живеят от своето изкуство. Ние, артистите, пък от известно време се питаме: кой е артист? Нали ако всички вече създават съдържание, няма да е възможно да им се помогне да живеят от „своето изкуство”. А ако не, то кой и по какви критерии тепърва ще отличава артистите от неартистите? По количеството незабавно продадени копия?
Да стимулираме креативността и иновациите. А науката? Иновациите не са наука, така както реализираният на пазара продукт не винаги е артистичен. Как тогава се стимулира финансово дейност, която не гарантира приходи в някакъв определен срок?
Да подобрим консуматорския избор. Как става това? Чрез PR-машината, облъчваща „таргета”? Или чрез отглеждането на образована публика, което трае дълго и не винаги е рентабилно?
Да промотираме нашето културно наследство. И да помагаме на сектора да израсте икономически. Както и друг път е ставало дума, впрягането на креативния сектор в каруцата на икономиката никому не е донесло нищо добро. Нито на артистите, нито на обществото.
Но споделеното дотук са фрустрациите на артист. За да не звуча черногледо, ще призная, че артистите все пак гледат с надежда към мрежата. Не защото там няма да им са нужни посредници, а заради относителната свобода и отвореност на медиума. Засега.
В ситуацията обаче са набъркани не само артистите, а и хората от бизнеса с интелектуални продукти. На тях също не им е лесно. При съществуващата правна рамка, в момента на паневропейските компании им се налага да се съобразяват с 27 различни набора от правила (колкото европейски държави, толкова и юрисдикции). И при това да се конкурират с американските компании, които разчитат на максимално отворени платформи. Посочен е и пример: „Ако на BBC са нужни години канцеларска работа, за да излъчва телевизионна програма из EU, как това ще им помогне да си възстановят инвестираното?”
Проблемът с бъдещата правна рамка е комплексен, защото промените са се случили на много нива: на ниво технологии, на ниво бизнес-модели, на ниво консуматорство и, макар да не е споменато изрично в речта, на ниво креативен процес. Явно така вече стоят нещата, че творчеството, споделянето и наслаждението не могат да се случват по начина, по който са се случвали доскоро – спонтанно, а изцяло в рамката, с чиито ограничения трябва да свикнем. За да изработим тази рамка, този наш нов и далеч по-съвършен затвор, единната и адекватна система от правила, която да обхване всички изключения, трябва да се мобилизираме всички, творци, политици, бизнесмени. И да интегрираме усилията си.

Фаворизиране на изкуството | Култура – Брой 33 (2560), 02 октомври 2009

В пролога на „Възхода на мрежовото общество“ Мануел Кастелс илюстрира вижданията си за зависимостта между технологии, общество и историческа промяна с два примера: първият е от периода на разцвета на технологиите в Китай от древността до четиринадесети век, другият – от периода на разцвета им в САЩ през втората половина на двадесети.
Четейки напоследък новините около приемането на закона HADOPI във Франция, няма как да не сравня ситуацията там със ситуациите, описани в тези два примера и особено в китайския.
Китай, превъзхождащ в много отношения Ренесансова Европа до 1400 г., след този период внезапно започва да изостава, за да жъне горчивите плодове на упадъка си векове по-късно под формата на британски колониални данъци в опиумните войни. Според Кастелс причината за този упадък се състои в идването на власт на династиите Мин и Цин и на техния отказ от традиционния приоритет, отдаван дотогава от китайската държава на технологичните иновации и открития, за сметка на фаворизиране на изкуствата, хуманитарните науки и бюрокрацията.
Може ли в светлината на този пример да бъде проумяна ситуацията в съвременна Франция? Франция на Саркози и закона HADOPI.
HADOPI (Higher Authority for the Distribution of Works and the Protection of Copyright on the Internet) или още „законът за фаворизиране на разпространяването и протекцията на творчеството в интернет“, или още „законът на трите удара“, е онзи прословут закон, предвиждащ следене на пиратите в мрежата, отнемане на достъпа им до интернет след три нарушения, наказването им с глоба от 300 000 евро и понякога дори лишаване от свобода. Отхвърлен от френския Конституционен съд като противоконституционен през април тази година, след смяна на френския министър на културата, законът отново е на дневен ред и вероятно ще бъде приет, но след известно смекчаване. Отхвърлен е например текстът с предложението създаденият специално за наказателни цели регулаторен орган да не бъде оторизиран да спира достъпа на нарушителите до интернет, както е постановено досега, а да има правомощията единствено да издава предупреждения. Спирането на достъпа пък да става само след съдебна процедура. Тази нова версия на закона все още чака одобрението на целия парламент, но лявата френска опозиция, в лицето на социалисти и най-вече зелени, отсега предупреждава, че се кани да обжалва пред Конституционния съд.
Да очакваме ли упадъка на стария континент само заради фаворизиране на културната индустрия и на бюрокрацията, заета с регулирането й, или това по-скоро трябва да се изтърпи като част от стратегията за противопоставяне на американската културна експанзия, заляла света не без помощта на новите медии?
Та в тази връзка нека си припомним САЩ от втората половина на XX век – времето, когато информационните технологии бурно се развиха, а корпорациите все още не бяха успели да се намесят в това ново поле на дейност с парите си. Макар и финансиран от консерваторите в САЩ и първоначално създаден за военни цели, проектът «Интернет» отключи нови хоризонти пред личната свобода, даде възможности на предприемчивите, обогати културата и еманципира нееманципираните. Сега с този етап е вече приключено. Сега интернет е навсякъде, но с него до всеки от нас достига и корпоративният контрол.
Кастелс пише, че обществото не може да бъде производно на технологиите си и обратно – технологиите да бъдат детерминирани от обществото. Там, където корпоративната матрица се стреми да интегрира в себе си дори риска от неочакваното, факторът човешка гениалност, изобретателност и предприемчивост все по-трудно ще успява да внесе смут и обновление. Проблемът с технологичния детерминизъм е изкуствено създаден проблем, но си остава проблем!
И накрая: като човек на изкуството, би следвало инстинктивно да съм „за“ фаворизиране на изкуството от страна на държавата за сметка на фаворизирането на науката и иновациите? Сигурно така и щеше да бъде, ако най-забележимата проява на това фаворизиране не бе все по-фанатичната борба за защита на авторските права на все по-отчуждения от автора си, все по-малко авторски, все по-предвидим и все по-неавтентичен продукт, бълван от конвейра на културната индустрия.

Райна Маркова

Летни машинации | Култура – Брой 27 (2510), 18 юли 2008

Тия дни La Quadrature du Net разобличи нова серия допълнения към директиви на Европейската комисия по реформата в регулаторната рамка за електронни комуникации целящи да затворят отворената структура на Интернет и да установят тотален контрол над потребителите. Става дума за гласувания от комисии към Европейския парламент набор документи, т. нар. Телекомуникационен Пакет. Той съдържа пет директиви (с над 800 изменения към тях), с приемането на които гражданите, под предлог за собствената си безопасност, ще трябва да ползват задължителен шпионски софтуер, който ще следи тяхното поведение онлайн, (какви сайтове посещават, с каква цел и с каква честота) и ще съхранява информацията за това на сървърите на доставчиците на телекомуникационни услуги. С една от поправките се постановява, че задържането на данни и предоставянето им на заинтересовани страни – сили на реда и частни компании – става напълно законно. В друга поправка е заложено ясно становище и по въпроса кой софтуер е законен и кой не. Незаконен е отвореният, p2p софтуер (торенти, чат-клиенти).

Промените в директивите трябваше да бъдат гласувани на 7 юли т.г. от Комисията по вътрешния пазар и защита на потребителите (IMCO) и Комисията по промишлеността, изследванията и енергетиката (ITRE) (Българските депутати, членове на тези комисии са: Илияна Йотова, Николай Младенов, Десислав Чуколов (IMCO) и Атанас Папаризов (ITRE).) Гласуването мина, пакетът директиви бе приет, както четем в сайта на La Quadrature du Net, с почти пълно мнозинство. Всички възражения са били отхвърлени, но такова бе и очакването – връщането за разглеждане в началото на юли на предложения, отхвърлени вече от Европарламента на 10 април т.г. би могло да има една цел, да се използва липсата на дисциплина у евродепутатите дни преди парламентарната ваканция. То е било възможно отчасти поради задкулисни споразумения между лобистите, намерили място във всяка една от партиите в Европарламента, отчасти поради апатията и неразбирането на друга част от депутатите на сериозните аспекти на очертаващите се след приемането на подобен документ проблеми.

Анализът на наблюдателите от La Quadrature du Net прави следните заключения:

– Дискусията между депутати и граждани е невъзможна поради недостъпността на разглеждане документи. Те се гласуват в последния момент.

– Написани са неясно и е трудно да се проследят всички поправки по тях.

– Процесът по изготвяне на документите и гласуването им е непрозрачен.

„Политиците, които се занимават с тези маневри посрамват Европа и собствения си мандат. Те разчитат на факта, че няколко дни преди ваканцията на Парламента никой не ги наблюдава и искат да отклонят ‘Телеком пакета’ от първоначалното му предназначение за защита на потребителите. Те проправят пътя за наблюдение и филтриране на Интернет от частните компании и за технически мерки като от роман на Оруел. Това е неприемливо както за нашите свободи, така и за европейското икономическо развитие. Ние призоваваме всички представители в Европейския парламент да се противопоставят на това, което вече отхвърлиха.“ Това каза Кристоф Есперн, съосновател на La Quadrature du Net.

И наистина, маниерът на работа на Европарламента може да се нарече европейски точно толкова, ко

Контрол над блогосферата | Култура – Брой 24 (2507), 27 юни 2008

Европейският парламент често произвежда парадокси и още по-често е критикуван, че губи връзка с реалността на гражданите. Сега обаче най-скъпата от институциите на Европейския Съюз подхвана инициатива, насочена право в сърцето на обществеността – парламентът смята блогосферата за опасна и иска да я контролира със закон.

Това е цитат от статия във вестник „Капитал‛ по повод доклад на евродепутатката от Естония Мариане Мико пред Европейската комисия относно концентрацията на медийната собственост и медийния плурализъм в Европейския съюз.

Авторката на статията споделя опасението си от това, че евродепутатите често пишат, а и одобряват откровени безсмислици (какъвто очевидно е и докладът на Мико) и пита: защо Европейският парламент иска да налагат официални версии на това, кое трябва да е истина и защо обозначава като ‛вредна и опасна‛ всяка версия, която се различава от официалната? От своя страна обаче, четейки статията всеки би могъл да се запита: брои ли се за „официална истина‛ мнението на германския либерал Йорго Катзимаркакис, че блоговете са мощен инструмент и могат да се превърнат в мощен проводник на лобизъм? А нима не са? Ако пък не е вярно, защо не бъде приведен в статията поне един дори неформален довод „против‛?

Вместо това, за ефект, статията е подсилена на финала с напомняне на друго едно, съвсем скорошно евросъбитие: отказа на ирландците да ратифицират Лисабонския договор, при това съвсем в стила на Ганли, с клишетата за отдалечеността на „бюрократите в Брюксел“ „от проблемите на обикновените граждани‛.

Това само подсеща, че коментарите за доклада на Мико трябва да бъдат четени в контекста на другите евроновини, на които е богат периодът. Сред тях има и една локална – безпрецедентната новина за въвеждането на системата Лотар, софтуерът, чиято цел е проследяване на начина по който се харчат средствата от еврофондовете, вложени у нас.

Доколкото успявам да проследя реакциите на масовия консуматор на новини, познат още като „обикновен гражданин на мрежата‛, оставам с чувството, че те са предимно около полюса на отрицанието – все пак и чипът Лотар, и Лисабонския договор, и докладът на Мико са опити за въвеждане на контрол и накърняване на свободи, похват добре познат ни от не дотам далечното тоталитарно минало.

Но да се върна пак към доклада на Мико и свободите, които би застрашил в случай, че бъде приет. Направи ли си труда човек да се запознае със съдържанието на този документ и другите две статии, съдържащи допълнения тъкмо към параграфа за блоговете и за генерираното от потребителите съдържание, разбира, че не иде реч за налагане на контрол върху мрежата и в частност над блогосферата, а по-скоро за регламентиране на вече съществуващия такъв – контрол, който големите компании упражняват в ущърб на разнообразието (информационно, езиково, културно) и на гражданските свободи.

В доклада става дума и за трудностите, които би срещнал всеки опит да се въведе единен регламент заради неравномерната концентрация на тази собственост в различните страни от общността. Както знаем, медийна индустрия в пълния смисъл на думата има в по-развитите европейски държави, а в по-новите, каквато е и България, не.

У нас комерсиализацията, в това число и на новите медии тече с пълна сила, но колко точно сме далеч от гигантите в бранша? И нужно ли е да се появяват тепърва медийни гиганти при положение, че вече си имаме медийни олигарси? А нуждае ли се от регламентиране тяхната дейност? И не се ли явява комерсиализирането, особено това на мрежата, като ефикасен заместител на всяка цензура.