Етикет: governmentality

Да се пренесем мислено в края на 70-те. Строи се каскадата Белмекен Сестримо и резерватът Парангалица е застрашен от унищожение – за да стигне водата до язовир Белмекен, намиращ се на около 30-40 км от резервата, на територията му трябва да се взривява и прокопава канал с цел да се прокарат тръби с диаметър повече от метър – дейност, която би довела до екологична катастрофа в района. Тогава се случва следното: в ‛Отечествен Фронт‛ и ‛Антени‛ започват редовно да излизат статии, подписани от журналиста Руен Крумов. Систематично и в продължение на повече от 3 години той разяснява същността на проблема, при това достатъчно обосновано, за да привлече подкрепата на лесовъди, професори-биолози, а също и на негови колеги журналисти, в това число и на главния редактор на ‛Антени‛ Веселин Йосифов, чиито уводни статии на първата страница на вестника се четат много внимателно от хората във властта. Следенето на тези публикации от властта и натрупването на обществен интерес към случая в крайна сметка водят до това Парангалица да бъде спасена. Защо разказвам тази, може би всеизвестна, но несвързана с интернет история? За да припомня, че един единствен журналист може да е доста ефективен дори в ситуацията на тотална държавна цензура.

Да се пренесем в наши дни. Петнадесетминутната слава осени блогера Yunuz след постинг, посветен на лошия дизайн на правителствения сайт и по-точно на отношенията му с търсачката Google – сайтът изобщо не се индексира в Google. Пъргави оптимизатори на търсачки със силно гражданско чувство тутакси поемат инициативата за Google бомба, подобна на тази в Америка в края на януари 2007, когато при написването на словосъчетанието ‛miserable failure‛ (‛жалък провал‛), първият резултат, подаден от Google, бе сайтът на американското правителство. В нашия случай ключовата дума е просто ‛провал‛. Механизмът, по който се задейства една Google бомба, е прост – търсачката е чувствителна към това колко сайтове линкват към даден друг сайт и реагира с повишаване на ранга на последния, изтегляйки го напред в списъка с резултати. Резултатът от масовата инициатива е налице и то много скоро. При написване на думата ‛провал‛ в Google, първият резултат е сайтът на правителството.

Всички радостно ликуват, медиите (така обругаваните от блогерите стари медии) се интересуват от случая – BTV и Re:Tv канят Yunuz, а вестниците раздухват сензацията: „гугълбомба удари правитествения сайт“, „блогери хакнаха (?) правителствения сайт“. Цвят в картината допълнително добавя и случаят с отвлечения автобус на Биомет, чийто похитител, представете си, бил, освен всичко останало, и блогер. Вярно, правителството е непокътнато, сайтът му – също, като отгоре на всичкото и рейтингът му се е вдигнал до рекордните 8/10.

Някои от нас биха казали, че ако не друго, то тази акция поне демонстрира солидарност между гражданите в мрежата и че в това се състои победата всъщност. Други – че за никаква солидарност не може да става дума, а за поредната проява на стаден инстинкт.

В действителност, много блогери са наясно с вредата от сензационализма, от който очевидно страдат традиционните ни медии, самите блогове пък са невероятен, бърз, глобален инструмент за свободен обмен на информация и установяване на истината. Защо тогава толкова бързо, глобално и ефективно словото се тривиализира напоследък, а информацията, не без участието на мрежата, деградира до най-обикновен шум? Търсенето на истината като че ли не е приоритет и причината затова е много проста – интернет е един преди всичко частно-собственически проект. В него е ясно изразена тенденцията не към свободен обмен на информация, а към приватизирането й. Може би оттам и ниската ефективност на всички тези, започнали тъкмо в интернет акции.

Припомняйки си случая ‛Парангалица‛, бихме могли да се запитаме: коя ситуация е по-неизгодна за свободата на словото? Тази, регулирана от държавата? Или (де)регулираната от частния интерес?

Защото свободата на словото отдавна вече не се състои в свободата на изразяване и в множеството гласове, които могат да бъдат чути, а в свободата да притежаваш собствена медия, своя собствена паралелна реалност, в която да се чува предимно твоят глас.

Колкото до гражданите, те отдавна вече не са граждани в старомодния и радикален смисъл на XIX век. Вече всички са потребители.

Четейки за конфликта между Русия и Грузия, сигурно доста от нас са се натъквали на думата „кибервойна“. Това най-вероятно е било във връзка с хакването на няколко грузински сайта, между които и сайта на грузинския президент Михаил Саакашвили. Или пък с опровержението, че тази война не е истински „кибер“, защото Грузия не е особено развита в информационно отношение държава и следователно подвизите на руските кибербогатири не могат да се сравнят с операцията Огнена клетка от „Умирай трудно 4“, в която първо транспортната система на атакуваната територия бе парализирана, после бяха съсипани банките, а накрая и комуникациите й. Кибер-елемент в тази война обаче има, макар и с уговорката, че точното словосъчетание описващо ситуацията е user-generated (генериран от потребителите) конфликт. Долавяте ли приликата с user-generated content – един от атрибутите на web 2.0 и любимо понятие на яростния защитник на гражданската журналистика, Джей Роузън? Според него истината и справедливостта ще възтържествуват в обществото благодарение на web 2.0 и обратната връзка която официозните средства за масова информация вече могат да предоставят на доскоро пасивната си аудитория и съдържанието, което същата тази аудитория генерира в своите лични медии – блоговете. Правейки изводите си обаче, Джей Розън явно е пропуснал да отчете една съществена подробност: различната политическа ситуация в момента в САЩ и в Русия. В Русия държавата продължава да има доста интересна роля в обществения (и не само) живот, като парадоксът с интернет се състои в това, че омаловажавайки ролята на сериозната журналистика и личността на интелектуалеца въобще, тази медия ни най-малко не отслаби влиянието на масовите медии и респ. на държавата, дори напротив. Това влияние просто започна да се упражнява по един доста по-префинен и неуловим начин.

Журналистът Евгений Морозов изтъква това в статията си за open Democracy, озаглавена „Русия-Грузия: Мрежова война“ . Във връзка със случилото се в Южна Осетия той обвинява не толкова западните средства за масова информация в тенденциозност по отношение на Русия, колкото руските такива, в умишления подбор не на най-доброто от New York Times, BBC, CNN, Guardian , а в превеждане и препубликуване тъкмо на това, което би разпалило най-много агресията – долнопробна публицистика, не надмогваща русофобското и стереотипно мислене за Русия. Ефектът от това е страшен. Доколкото успях да следя руската блогосфера по същото време, можах да доловя какъв взрив на страсти предизвика това, особено у младежта, обединена под лозунгите на „Нашите“, а и изобщо у влюбения във всякакви конспиративни теории руснак. Масите са убедени във всемогъществото на „еврейската мафия, която прави всичко по силите си, за да очерни Русия“ и води срещу Русия информационна война, за да измами за пореден път ленивите и промити мозъци на Запад. А Грузия защитава не от любов към справедливостта, колкото от желание да навреди на великата сила.

В литературните портали се творят чудеса – всекидневно се публикуват стотици патриотически стихове за Русия, която „се изправила на крака“. Всички момчета искат да са „золдатен“, всички момичета – да са медицински сестри. В един момент, коментирайки реакцията на западните средства за масова информация за войната в Южна Осетия, руските блогери почнаха да се питат: а защо Кремъл мълчи? Защо единствено блогърите се занимават със защита на честта на Родината? Тези бюрократи не разбират ли, че е важно да се предизвика съчувствието на Запада?

Не е ли ясно защо? Просто Кремъл се изхитри: защо да губи време за създаване на изкуствени наративи и пропаганда, след като блогърите напълно доброволно, безплатно и далеч по-ефективно придвижват политиката му в желаната от него посока?

Няколко дни се опитвах да открия в мрежата какво мисли Роузън за ролята на блоговете в случая с Южна Осетия, но не успях. Вероятно не съм търсила достатъчно упорито. Какво се случи всъщност? Нежелан Ларсенов ефект по трасето на „комуникацията в реално време“? Или първият по-сериозен порив на отегченото от глобалисткото разно-образие човечество да преоткрие раз-личността?