Публикувано на

Протестът и мрежата | Култура – Брой 3 (2530), 23 януари 2009

Увеличаване на шрифтаНормален шрифтНамаляване на шрифта
Някои вероятно са чули главния секретар на МВР да твърди по Нова телевизия, че протестът на 14 януари е незаконен, „защото е организиран по интернет“, а Мира Янова по BTV, че протестът няма организаториq „защото е организиран по интернет“. И понеже е така, интернет трябва да бъде контролиран по-строго.

Подобни изказвания отдавна ни държат нащрек, макар в случая новите медии да внесоха хаос по-скоро във вреда на протестиращите, отколкото на това, срещу което те протестираха. Защото не толкова футболните хулигани застрашиха събитието (тяхната поява се очакваше от всички), колкото го застраши информационният шум, собствената ни неподготвеност да се справим с него, неспособността ни да комуникираме помежду си на ниво, различно от това, с което сме свикнали в тесните граници на семейния, приятелския или колегиалния кръг. Обществото, оказва се, е нещо повече от това.

Но да не губя конкретност!

Откъде все пак тръгна вълната на недоволството, която изведе и нас на площада? Кой я инициира и как се разпространи тя в мрежата? Със сигурност в началото това беше студентска вълна, зад която стояха студентското Сдружение за развитие и обществен контрол (СРОКСОС) и някои екоорганизации. Поводът – смъртта на студента Стоян Балтов през декември миналата година. Причината? Дали желание осмодекемврийският ексцес да продължи, дали амбицията за катапултиране в медийна орбита на студентските лидери – няма значение. Намеренията, поне в началото, бяха недоволството да прерасне в граждански (а не политически!) протест, който да издигне студентски и еко искания пред хората на власт. Протестът приключи като национален, издигна всевъзможни, в това число и политически, искания и остави повече въпроси, отколкото отговори, в това число и логичния въпрос: етично ли е да се експлоатира смъртта на едно момче за политически цели? И ако партията „Атака“ не бива да си присвоява енергията на протеста, то откъде накъде да може „Демократи за силна България“ или, примерно, ГЕРБ да го правят? Ето защо няма да коментирам самосаботирането на протеста от страна на студентите с решението им да го направят национален (за тази цел дори са приели съюзничеството с неонацистките елементи от футболните агитки . Няма да коментирам кариеризма на студентските лидери, нито адекватността на самите искания за повече полиция и видеонаблюдение в Студентски град. Още по-малко ми се ще коментирам качествата на самите студенти и доколко изобщо тези „алкохолизирани провинциалисти“ заслужават приличен кампус. Протестът си беше студентски и очевидно това трябваше да се знае от всички от самото начало. Представа нямам защо бе толкова трудно тъкмо в дните преди протеста да се открие еднозначна информация за организаторите и дали само спецификата на разпространяването на информацията в интернет е виновна за това. На сайта на СРОКСОС пише:

Историята на новите български протести до скоро бе скромна, защото УПРАВЛЯВАЩИТЕ ни умело манипулираха народа и всяваха раздори и разделяния. Различни групи, организации и гилдии правеха локални протести. Протестите и недоволството бяха повсеместни, но липсваше единството, липсваше солидарността.

Защо ‛липсваше“? Солидарността все така липсва. Ако имаше солидарност, нямаше да има толкова информационен шум (в интернет) и терен за изява на футболните хулигани (на жълтите павета). Нямаше да се злоупотребява толкова с протеста. Защото, според слуховете, той е бил ползван дори за преразпределяне на наркопазара в Студентски град.

Е, егоизмът и този път надделя. Така всички дружно действаха срещу себе си. Недоизяснили си какво ги свързва, всички обаче пак бяха наясно как се става „кадър“ в навечерието на поредните избори.

Все пак, протестът се състоя и не беше пълен провал, защото показа нещо важно: краят на всеобщата апатия е настъпил и хората са все по-наясно с нуждата от адекватна информация насред нарастващия шум. Това ги прави все по-взискателни към източниците и превръща самите тях в източници на информация. Защото подозренията и недоверието се разсейват само при открита комуникация. Интернет е само средата, в която комуникацията би могла да се случи, и векторът, от който можем да бъдем лишени, преди да сме се научили да го ползваме.

Публикувано на

Левиатан в кълбо от мрежи

Тази есен темата за електронното правителство отново беше актуална. Веднага щом на 21 септември излезе новината, че Министерството на Държавната Администрация и Административната Реформа е подписало с Хюлет Пакард договор за изграждането му, реших да поразровя българскоезичния web и да открия поне един текст или дискусия, дори съвсем неформална, или даже не дискусия, а единично мнение, макар и анонимно, некомпетентно, все едно какво за това, как евентуално би се отразило на обществото ни едно такова хибридизиране на технологиите с управлението. Сложен въпрос! В какъв аспект да си представяме отговора му? Под какъв ъгъл да гледаме, за да съзрем връзките? За някакъв нов вид услуги ли става въпрос, чиято наземност би следвало да ни накара да изискваме от технологиите справедливото им разпределение? За някаква огромна сделка ли, над чиято почтеност трябва да се замислим? Или трябва да мислим в съвсем друг мащаб, като за нещо далеч по-тотално и универсално от една мрежа за дистрибуция?

Но нека разгледам google-находките си, или поне част от тях, тъй като откритите ресурси са над 57,500! Повечето от тях наистина оставят човек с представата, че е-правителството, това са съвкупност от услуги за потребителите (доскоро граждани), електронен подпис и статистика. От пилотния портал – link – човек дори би могъл да научи кои ще са услугите, близо 20 на брой, в 3 сфери:

Обществени услуги за гражданите – данъчни декларации, търсене на работа, социални осигуровки, лични документи, регистрации на МПС, разрешителни за строителство и така нататък, та до библиотечни и медицински услуги.

Обществени услуги за бизнеса – социални осигуровки, корпоративни данъци, ДДС, регистрация на нова фирма, изпращане на статистически данни, митнически декларации, обществени поръчки.

Важни услуги от тип G2G (Government-to-Government) – електронна поддръжка на срещите на министерски съвет, електронно планиране и следене на изпълнението на държавния бюджет, в т.ч. и на двустранна комуникация с бюджетните организации; поддръжка на комуникациите между централната администрация и местните власти; информационния обмен между министерствата и подопечните им бюджетни организации; обща база от данни и знания и виртуално общо работно пространство за цялата публична администрация.

Останалата част от находките ми са старите, несекващите с години спорове по IT форумите, въртящи се главно около това, коя фирма ще подпише контракта? С Майкрософт ли ще го подпише? Ама има ли лобизъм? Компетентни ли са ЦАПК Прогрес? Саботьори ли са БАИТ? Откривам старите бури от възмущения относно реакционността (от технологична гледна точка), неизгодността (от финансова) на един договор с Майкрософт – и задължителната некомпетентност на спечелилите субсидии фирми. Не намирам обаче и дума за това как, макар и широка и добре развита, една евентуална мрежа за дистрибуция на обществени услуги би си останала просто мрежа, локална и приземена във всичките си точки… Или нека цитирам статистика Ален Дерозие: „самият ръст на една тотализираща Държава се дължи на мрежи за статистика, отчети, проучвания – но това не се вписва във фантастичната топография на тоталната държава.“ Тоест съвкупността от линии, свързващи точките на нашата мрежа, никога няма да се превърне /влее в непрекъснатостта на времето и пространството, в което живеем и в което се случва нашето общуване, тоест нашата мрежа ще остане чужда на това, което ни превръща от потребители в Общество.

Впрочем, композирането на политическата мощ с техническата не е новост. Пример за това ни е оставил още Плутарх, описвайки как Архимед демонстрира пред царя на Сиракуза, Херон, доказателство на твърдението си, че при наличието на опорна точка би могъл да повдигне огромна тежест. Да, Архимед с помощта на своя скрипец преобръща не само съотношенията между механичните сили, но и съотношенията в политическите сили – Херон го наема да строи обсадни машини. Без помощта на науката суверенът би бил принуден да се справя сам със социални сили многократно превъзхождащи го, но с нейна помощ придобива страховита власт. Нима нещо се е променило?

Всъщност, нещо се е променило: Плутарх не забравя да напомни божествената природа на Архимедовия интелект, възвишеността на човешкия ума изобщо, надхвърлящ всяка профанност и приложимост на откритията му в политиката и дори в занаятите.

Променило се е това, че сме престанали да се уповаваме на интелекта и на възвишеността на ума си. А се налага, ако не искаме предварително да проиграем оцеляването си сред машините, които сами създаваме.