Публикувано на

Код и калиграфия | Култура – Брой 27 (2466), 13 юли 2007

В град Ченай, столицата на щат Тамил Наду, Южна Индия, се намира редакцията на вестник The Musalman. Това е ежедневник на урду, съществуващ от 1927 г. в скромен за индийските мащаби тираж от порядъка на 20 000 екземпляра. Съдържанието му не е особено сензационно – състои се от новини от локалната политика, преводна литература, поезия и послания към Бог. Забележителното в него е това, че е единственият вестник в света, списван на ръка, а също и че в момента за него може да се прочете не къде да е, а на заглавната страница на Wired Magazine – настолно четиво, както знаем, за всеки самоуважаващ се високотехнологичен маниак и сноб. Защо тъкмо Wired се занимават с прогнози за съдбата на нещо толкова безперспективно от технологична гледна точка като калиграфията? Свързва ли изобщо нещо тези две паралелни вселени – света на високите технологии и света на красивото писане?

Мислейки си за въоръжените с пера и туш хора, които очакват в задната стаичка на редакцията на The Musalman последните коректури за деня, за да пристъпят към действие, аз, кой знае защо, се сещам за Ерик Сати, медитиращ пред пианото си:

‛За да се изсвири този мотив 840 пъти без прекъсване, би било целесъобразно едно предварително подготвяне в дълбока тишина и пълна неподвижност.“ Познахте ремарката, вмъкната калиграфски от Сати в партитурата на Vexations, нали? Тази инструкция, представляваща съществена част от ‛изпълнимия код“ на произведението и целяща да превърне музиканта в машина, не е нищо повече от ирония, разбира се. И със сигурност иронията на европееца Сати от края на XIX век е съвършено чужда на четиримата калиграфи, наши съвременници, от шестчленния екип на The Musalman. Те със сигурност не правят своето ежедневно усилие с цел да мимикрират в света на машините, за да оцелеят в него, но пък гледат със също толкова песимизъм към бъдещето на своята страст, езика, с който и Ерик Сати е гледал към бъдещето на музиката: неизбежното нахлуване на машините ще направи поредното постижение на духа във възпроизводима до безкрайност досада, а интерпретаторското усилие заедно със самия интерпретатор – в нещо напълно излишно.

Всъщност, защо трябва нещата да са толкова отчайващи? Защо да е чак толкова песимистично бъдещето на калиграфията в света на високите технологии, задвижвани от всемогъщия код? Какво е кодът? Машинният код имам предвид. Нима не е също език? Нов инструмент за контрол или инструмент за освобождаване от контрола? Инструмент за общуване чрез послания или инструмент за общуване между послания? ‛Ако кодът е таблица, то това е таблица, позволяваща безброй елементи, някои от които все още не можем да предскажем; началото на игра.“ – пише Умберто Еко в Семиотика на езика. Но защо тогава тази игра да не включи в посланието не само езика, не само следата, оставена върху листа, а и траекторията на ръката, оставяща това послание, в една гъвкава мрежа от абстракции, преплитащи семантичното и синтактичното с чисто пространствените координати на движението? Може тази визия да не е нищо повече от летлива метафора, но съвсем вероятно ми се струва рафинираният жест на писането да остане актуален и в ерата на жестовите интерфейси.

Какво пък, аз също съм привърженик, при това не само на думи, на красивото писане. Надявам се скоро да държа в ръка ветрило, изписано по мое собствено желание от единствения калиграф, когото познавам, Асадур Маркаров. Това, разбира се, не може да се брои за някаква съществена инвестиция в бъдещето на калиграфията, а по-скоро за най-обикновен атавистичен глад за усещания у човек, прекарващ доста време пред екрана. Съприкосновението с материята и наблюденията на усилията по нейното овладяване за едни може да е поредната ретро-мода и снобизъм, но за други може да е целебно изживяване.

Публикувано на

Критиката в мрежата | Култура – Брой 4 (2487), 01 февруари 2008

Случайно или не, но напоследък често чета в литературните вестници статии на тема има ли или няма литературна критика в България и ако има, що за критика е тя. Нито дума доколко ‛невъзможността“ на критиката не е само български проблем и доколко средата, в която тя все още се опитва да се случва, се е променила – цифровизирала се.

След като ще споделям наблюдения, нека поне уточня: под критика в мрежата нямам предвид критически статии в цифров вид, а незабавния промискуитет на всяка една интерактивност, колоквиалното, открито говорене за литература, случващо се в ‛реално време“ и благодарение на ‛реални“ личности.

Защо слагам в кавички ‛реално“, ще стане ясно накрая, сега просто ще препратя към един познат форум, администриран, както знаем, от двама доста активни в реалността критици.

Темата ‛критика“ е съвсем отскоро в този форум, и то благодарение на потребител, който сам не знае защо я е открил. Затова пък почти веднага друг е подхванал правилния тон: Ще обсъждаме що е то „критика“ ли? Или ще се обсъждат ‛феномени“ на критиката?

Нека подхвана и аз този тон с надеждата друг да го продължи:

Феноменът, като нещо наблюдаемо и подлежащо на опознаване, е атрибут на реалността, реалността пък от своя страна е ловно поле за смисли на хората на изкуството. Тъй като заедно с произведенията си те също са нещо наблюдаемо и подлежащо на изучаване, с тях се занимава критиката. Поне така е било по времето на критическия реализъм на Балзак. Нека припомня: след като сюрреализмът излиза на сцената и става ясно, че ‛лулата не е лула“, а реалността вече не е това, което е – източник за непосредствени преживявания, а просто е плячка на виртуалността (страстта, лудостта, дрогите, изкуството), критиката също се е дискредитирала. Какво се случва напоследък с нея? Напоследък не само реалността, но и виртуалността стават плячка на един нов хищник, когото Бодрияр нарича интегрална реалност. Това е свят без опозиции, свят, изгубил причината да съществува заедно със способността си да пренася и акумулира смисъл. И за да достигнем до някои изводи относно тази интегрална реалност, съвсем не е нужно да доживеем някакво далечно бъдеще или да емигрираме далеч, достатъчно е да се опитаме да водим дискусии като тази, към която препратих с горният линк.

Ще маркирам само някои насоки, които ми се струват неизбежни:

интерактивност – напоследък много се говори за нея и за това, колко хубаво е, когато читатели общуват с писатели, писатели с критици, критици с книжна индустрия, книжна индустрия с читатели. Нека обаче си послужа с един технически термин, за да опиша последствията от цялото това оживено общуване: когато източникът и приемникът на сигнал са твърде близо, трансмисията се зацапва, получава се т. нар. Ларсенов ефект – сигналът мигновено се разпространява, но също така мигновено обраства с вторични ефекти, става безполезен и умира.

реално време – всички ползваме това понятие всекидневно, при това без грам ирония. С него обозначаваме отказа си от историческото време, нужно ни, за да направим нещо в реалния живот, да прочетем някоя книга или да напишем своя; отказа си от психологическо време, необходимо ни да развием пристрастията си; отказ от субективно време – време, необходимо ни да отсъдим какво изобщо сме преживели и към какво сме пристрастни. Потъваме в купища недочетени и недописани неща, затова пък изпитваме огромна охота колективно да ги обговаряме, факт!

смъртта на знака – често чуваме, че реалността била отслабена и дори умъртвена от хегемонията на знаците. С тази хегемония е вече свършено! Както и с тези самомнителни хора на изкуството, служещи си със знаци. Интегралният език не търпи знаци, нито нечия самомнителност. Тъкмо сега, когато знаците и тяхната репрезентативност са изчезнали, иде звездният час на експертите! Та кой, ако не експертът, ще ни каже кое е изкуство и кое не всред неща, на които нито умът, нито сърцето ни откликват? Всеобща позитивност! А когато някой (критик) е позитивен, не е нужно дори да е прав!

Ще завърша с нещо, току що пристигнало в пощенската ми кутия – цитат от новоизлязлата книга на Пол Вирильо ‛Изкуството на ослепяването“. Той гласи:

‛Изкуството на ослепяването е изкуството на катастрофа в реално време… На една култура без памет… комунизъм на публичнатa (обща) емоция“.

Публикувано на

Код и калиграфия | Култура – Брой 27 (2466), 13 юли 2007

В град Ченай, столицата на щат Тамил Наду, Южна Индия, се намира редакцията на вестник The Musalman. Това е ежедневник на урду, съществуващ от 1927 г. в скромен за индийските мащаби тираж от порядъка на 20 000 екземпляра. Съдържанието му не е особено сензационно – състои се от новини от локалната политика, преводна литература, поезия и послания към Бог. Забележителното в него е това, че е единственият вестник в света, списван на ръка, а също и че в момента за него може да се прочете не къде да е, а на заглавната страница на Wired Magazine – настолно четиво, както знаем, за всеки самоуважаващ се високотехнологичен маниак и сноб. Защо тъкмо Wired се занимават с прогнози за съдбата на нещо толкова безперспективно от технологична гледна точка като калиграфията? Свързва ли изобщо нещо тези две паралелни вселени – света на високите технологии и света на красивото писане?

Мислейки си за въоръжените с пера и туш хора, които очакват в задната стаичка на редакцията на The Musalman последните коректури за деня, за да пристъпят към действие, аз, кой знае защо, се сещам за Ерик Сати, медитиращ пред пианото си:

‛За да се изсвири този мотив 840 пъти без прекъсване, би било целесъобразно едно предварително подготвяне в дълбока тишина и пълна неподвижност.“ Познахте ремарката, вмъкната калиграфски от Сати в партитурата на Vexations, нали? Тази инструкция, представляваща съществена част от ‛изпълнимия код“ на произведението и целяща да превърне музиканта в машина, не е нищо повече от ирония, разбира се. И със сигурност иронията на европееца Сати от края на XIX век е съвършено чужда на четиримата калиграфи, наши съвременници, от шестчленния екип на The Musalman. Те със сигурност не правят своето ежедневно усилие с цел да мимикрират в света на машините, за да оцелеят в него, но пък гледат със също толкова песимизъм към бъдещето на своята страст, езика, с който и Ерик Сати е гледал към бъдещето на музиката: неизбежното нахлуване на машините ще направи поредното постижение на духа във възпроизводима до безкрайност досада, а интерпретаторското усилие заедно със самия интерпретатор – в нещо напълно излишно.

Всъщност, защо трябва нещата да са толкова отчайващи? Защо да е чак толкова песимистично бъдещето на калиграфията в света на високите технологии, задвижвани от всемогъщия код? Какво е кодът? Машинният код имам предвид. Нима не е също език? Нов инструмент за контрол или инструмент за освобождаване от контрола? Инструмент за общуване чрез послания или инструмент за общуване между послания? ‛Ако кодът е таблица, то това е таблица, позволяваща безброй елементи, някои от които все още не можем да предскажем; началото на игра.“ – пише Умберто Еко в Семиотика на езика. Но защо тогава тази игра да не включи в посланието не само езика, не само следата, оставена върху листа, а и траекторията на ръката, оставяща това послание, в една гъвкава мрежа от абстракции, преплитащи семантичното и синтактичното с чисто пространствените координати на движението? Може тази визия да не е нищо повече от летлива метафора, но съвсем вероятно ми се струва рафинираният жест на писането да остане актуален и в ерата на жестовите интерфейси.

Какво пък, аз също съм привърженик, при това не само на думи, на красивото писане. Надявам се скоро да държа в ръка ветрило, изписано по мое собствено желание от единствения калиграф, когото познавам, Асадур Маркаров. Това, разбира се, не може да се брои за някаква съществена инвестиция в бъдещето на калиграфията, а по-скоро за най-обикновен атавистичен глад за усещания у човек, прекарващ доста време пред екрана. Съприкосновението с материята и наблюденията на усилията по нейното овладяване за едни може да е поредната ретро-мода и снобизъм, но за други може да е целебно изживяване.