В град Ченай, столицата на щат Тамил Наду, Южна Индия, се намира редакцията на вестник The Musalman. Това е ежедневник на урду, съществуващ от 1927 г. в скромен за индийските мащаби тираж от порядъка на 20 000 екземпляра. Съдържанието му не е особено сензационно – състои се от новини от локалната политика, преводна литература, поезия и послания към Бог. Забележителното в него е това, че е единственият вестник в света, списван на ръка, а също и че в момента за него може да се прочете не къде да е, а на заглавната страница на Wired Magazine – настолно четиво, както знаем, за всеки самоуважаващ се високотехнологичен маниак и сноб. Защо тъкмо Wired се занимават с прогнози за съдбата на нещо толкова безперспективно от технологична гледна точка като калиграфията? Свързва ли изобщо нещо тези две паралелни вселени – света на високите технологии и света на красивото писане?
Мислейки си за въоръжените с пера и туш хора, които очакват в задната стаичка на редакцията на The Musalman последните коректури за деня, за да пристъпят към действие, аз, кой знае защо, се сещам за Ерик Сати, медитиращ пред пианото си:
‛За да се изсвири този мотив 840 пъти без прекъсване, би било целесъобразно едно предварително подготвяне в дълбока тишина и пълна неподвижност.“ Познахте ремарката, вмъкната калиграфски от Сати в партитурата на Vexations, нали? Тази инструкция, представляваща съществена част от ‛изпълнимия код“ на произведението и целяща да превърне музиканта в машина, не е нищо повече от ирония, разбира се. И със сигурност иронията на европееца Сати от края на XIX век е съвършено чужда на четиримата калиграфи, наши съвременници, от шестчленния екип на The Musalman. Те със сигурност не правят своето ежедневно усилие с цел да мимикрират в света на машините, за да оцелеят в него, но пък гледат със също толкова песимизъм към бъдещето на своята страст, езика, с който и Ерик Сати е гледал към бъдещето на музиката: неизбежното нахлуване на машините ще направи поредното постижение на духа във възпроизводима до безкрайност досада, а интерпретаторското усилие заедно със самия интерпретатор – в нещо напълно излишно.
Всъщност, защо трябва нещата да са толкова отчайващи? Защо да е чак толкова песимистично бъдещето на калиграфията в света на високите технологии, задвижвани от всемогъщия код? Какво е кодът? Машинният код имам предвид. Нима не е също език? Нов инструмент за контрол или инструмент за освобождаване от контрола? Инструмент за общуване чрез послания или инструмент за общуване между послания? ‛Ако кодът е таблица, то това е таблица, позволяваща безброй елементи, някои от които все още не можем да предскажем; началото на игра.“ – пише Умберто Еко в Семиотика на езика. Но защо тогава тази игра да не включи в посланието не само езика, не само следата, оставена върху листа, а и траекторията на ръката, оставяща това послание, в една гъвкава мрежа от абстракции, преплитащи семантичното и синтактичното с чисто пространствените координати на движението? Може тази визия да не е нищо повече от летлива метафора, но съвсем вероятно ми се струва рафинираният жест на писането да остане актуален и в ерата на жестовите интерфейси.
Какво пък, аз също съм привърженик, при това не само на думи, на красивото писане. Надявам се скоро да държа в ръка ветрило, изписано по мое собствено желание от единствения калиграф, когото познавам, Асадур Маркаров. Това, разбира се, не може да се брои за някаква съществена инвестиция в бъдещето на калиграфията, а по-скоро за най-обикновен атавистичен глад за усещания у човек, прекарващ доста време пред екрана. Съприкосновението с материята и наблюденията на усилията по нейното овладяване за едни може да е поредната ретро-мода и снобизъм, но за други може да е целебно изживяване.